УНИВЕРСИТЕТСКА БИБЛИОТЕКА *^(^ КНИГА 8. (^(^ ИСТОРИЯ ня БЪЛГДРСКИЙ ЕЗИКЪ отъ Професоръ Б. ЦОНЕВЪ ОБЩА ЧАСТЬ" ТОМЪ ПЪРВИ ИЗДАНИЕ на СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТЪ СОФИЯ ДЪРЖАВНА ПЕЧАТНИЦА 1919 56Р 8 ^^^''■ I Пр'Ьдговоръ. Това е първи томъ отъ д'Ьлото, що съмъ си поставилъ за иМпь на моята научна д'Ьйность, д^^ло, което има да обгърне сичко, що се отнася до род- ната наша българска р^Ьчь, както писана, тъй и неписана, въ нейното минало и сегашно — съ една дума да бжде пълна проука на развитието й по вр"Ьме и по м'Ьсто. Готовъ за печатъ още на 1913 г., тоя първи томъ тр'Ьбваше да изл'Ьзе и по рано; но изв"Ьстнит'Ь ради и неради събития забавиха печатането му тъй, че едвамъ сега, сл'Ьдъ нЪколко пр^Ькжсвания, можа да се довърши. И понеже печатането върв^йше много мудно — поради други неотложни работи въ Държавната Печатница — нам^Ьрихъ за добр"^ да не печатамъ сега сичко, що б^^ше пр'Ьдвид'Ьно за тоя първи томъ, та изоставихъ отъ него три крупни отд'Ьла, а именно: отд. VIII, Български езикъ и другит-Ь балкански езици; отд. IX, Общи езиковни принципи, приложени върху бълг. езикъ; отд. X, Происходъ и развитие на българския книжовенъ езикъ. Тоя първи томъ е съставенъ, както ще се види, отъ печатани и непечатани мои трудове, като съмъ гледалъ да прибера въ едно сичко, що см'Ьтамъ ца съставя часть отъ уводъ къмъ цЪлото. Л цЪлото д"Ьло по История на българский езикъ, както съмъ си го замислилъ, ще състои отъ седемъ главни части, отъ които една обща и шесть спе- IV циални; общата часть ще съдържа уводни глави отъ ц^клото и ще образува сама за себе си История на българский езикъ въ малъкъ разм'Ьръ; спе- циалнит"^ шесть части ще иматъ за пр-Ьдметъ исто- рическо изсл^Ьдвание на българскит^Ь звукове, основи, форми, ударение, синтакса, стилъ и правопис ъ. Къмъ това пр'Ьдвиждамъ още по отд'^лно: Извори и помагала; Българска Диалектология съ подробна ка рта ; Българска и Славянска Палеография; Български р-^чникъ. Сички тия части и отдЪли са биле пр^^дметъ на мои лекции пр-Ьзъ дълги години, а сега ги привеждамъ въ системна ц'^лость и, докато бл^де животъ и здраве, ще ги пригатвямъ за печатъ; каквото пъкъ не усп-^я, нека по млади сили го довършатъ. Яко бихъ подражавалъ на старит^Ь наши книго- писци, щ-^хъ да испъстря книгата си съ б-Ьл^кжки за нужди и несгоди, каквито пр'Ькарахъ и азъ печатайки тая моя книга; защото печатането й се падна въ най усилно вр-^ме, каквото н-^кога е пре- живявало нашето отечество. Затова и не можа да бжде испълнено сичко тъй, както си го пр'Ьд- полагахъ. Дано за-напр'Ьдъ са ни запазени по честити дни! София, Страстна-нед^Ьля, 1919 год. Б. Цоневъ. Съдържание. I. Езивовна история и диалектология. Отр. 15зиковна нЛорвя и нейна важность като наука 1 Видове езиковна история 3 ^]зикъ и народоз'ка 5 Значение, ц^ль и задача на бъдг. езиковна история 5 Изучване българский езикъ по вр^ме и по м-Ьсто 8 Какво значение има историята на бълг. езякъ 9 II. Български езикъ къмъ другит'Ь славянски езици. Същински български езикъ и словено-български 11 Днешниятъ. бълг, езикъ — непореченъ славянски езикъ ...... 12 Славянските езици въ редътъ на другит^ пндоевр. езици 12 Съотношение между индоевропейскит^Ь езици 13 Иражилища ва старит* славяни 15 Днешно положение на славвянски езици 16 Постеиененъ пр^ходъ между славянскитЪ езици 16 Славянски езици или наречия 17 Класификация на славянските езици 1Р Положение на бълг. езикъ между другитЬ слав. езици 28 Отлики на руски езикъ пр^дъ другитЬ сл. езици 31 „ „ сръбско-хърватски езикъ 31 „ „ словенски или словински езикъ 32 „ „ полски езикъ 32 „ „ чешки и словашки езикъ 33 -Прилики между български и сръбски -34: „ „ български и словено-хърватски 39 „ „ български и руски 43 „ „ български и полски 45 „ „ български и словашки 48 VI III. Старобългарски и новобългарски евикъ. Стр. Начало на българския говоренъ и пием. евикъ 63 Главна отлика на българский езикъ 63 Происходъ и названия на старобългарский езикъ 65 Название „старославянски" за стб. езикъ ()в „ „черковно-славянски" „ „ „ 70 „ „старославянски" пя я "1 „ „старобългарски" и доказателства за него 73 1У. Българска и славянска азбука. Египетско и финикийско писмо 114 Гръцкото писмо — финикийско 115 Кирилица и глаголица 116 Разни мнения за происхода и старината на глаголицата 116 Видове глаголица 127 Сравнителни таблици за тритЬ вида глаголица 128 УпотрМа на глаголицата въ Чехия 130- „ „ „ „ Словенско • 131 ,, „ „ „ Хърватско 132 :, п я я Босна 132 „ „ „ я вч* Сърбия и Русия ^ 133 Глаголица — западнобълг. писмо, кирилица — неточно 133 СЛОВЧС|! V. )ри и помагала за история на бълг. езикъ. Книжовни и слов^Щс^и извори 136 Книжовно градиво за история на бълг. езикъ 188 Паметници, пи^рани извънъ Българско 140 Паметници о^М" чехо-моравсиа редакция 141 Словинска рдаакция 145 Хърватска ртдакция 148 Сръбска ,|>едакция 152 Руска редакция 155 Старобългарски паметници. А. Г л а г 0 л и ч е с к и паметници. 1. Зографско Евангеле 165 2. Клоцовъ Сборникъ или Ок^оИ^а С1о21апи8 168 3. Мариинско Евангеле 170 4. Синайски ТрМникъ 173 5. Синайски Псалтиръ 1"1 VII Стр. 6. Асеманово или Ватиканско Ев 176 7. Македонски глаг. Листъ 178 8. Охридско Евангеле 180 Б. Кирилски паметници. 1. Самуиловъ или ГГр-Ьспенски Надпнсъ 181 2. Савина Книга или Савино Евангеле 183 3. Супрасълски Сборникъ 184 4. Слуцки Псалтиръ 187 5. Хидендарски Листъ 187 6. Евангелски Листи 188 7. Македонски кир. .1истъ 189 Ор-Ьднобългарски паметници. Класификация на ср-Ьднобълг. паметници 189 Ср^днобългарски правописни школи 197 Ср-Ь днобъл гарски паметници отъ XII в-Ькъ ....... 202—211 1. Добромирово Евангеле 202 2. Григоровичевъ Паремейникъ 204 3. Болонски Псалтиръ 205 4. Погодински Псалтиръ 207 5. Сл']Ьичевски Апостолъ 207 6. Охридски Апостолъ . 209 7. Битолски Триодъ 210 Ср^днобъ.! гарски паметници отъ ХШ в^къ 211 — 222 1. ДобрМшово Евангеле 211 2. Търновско Евангеле отъ 1273 г 214 3. Боянско Евангеле 215 4. Кюстендилско Евангеле 216 5. Пирдопски Апостолъ 217 6. Врачанско Евангеле 217 7. Македонски или Струмишки Апостолъ 218 8. Софийски Октоихъ 219 9. Хлудовъ Трнодъ 220 10. Хлудовъ Паремейникъ 221 11. Карангаебешки Октоихъ 222 Ср-Ьднобъдгарски паметници отъ XIV в^Ькъ 223 — 253 1. I. Александровъ (Софийски) Псалтиръ — П-Ьснивецъ . . . 223 2. Московски Л^тописъ 230 3. Ватикански Л-Ьтописъ 231 4. Никонови Пандекти 232 5. Л^Ьсновски Паренесисъ 2.33 6. I. Александров© Четвероевангеле 235 7. Ловчански Сборникъ 237 8. Старозав-Ьтпи .1исти 238 9. Енински Стихираръ 238 VIII Сгр.. 10. Търновски Сборникъ 23?> 11. Теодосиева Л-Ьствица 240 12. 1**пи110вь Сборнииъ 240 13. Слова на I. Синаита 242 14. 1оанъ Схоластикъ 24»> 15. Хоановска Служебник ь 246 16. Попъ-Герасииовъ Служебникъ 247 17. Царь-Ворило1)ъ Синодикъ 248 18. Загребско или Михановичево Евангеле 250 19. Верковичевъ Аностолъ 251 20. Кирило-Методиева Служба 252 Ср^днобългарски паметници отъ XV в1;къ 253 — 258 1. Призр^нски Сборникъ . . . *. 254 2. Апокрифенъ Сборникъ огъ Влашко-село 2.")4 3. Габровски Псалтиръ 255 4. Влахобългарски Сборникъ отъ 1486 г 256 5. Киевско Четвероевангеде 25(> 6. Габровски Служебникъ и ТрЬбникъ 257 Ср1)ДНобългарски паметници отъ XVI в^Ькъ 258 — 267 1. ИЬгоеви Послания 25!> 2. Служба и Житие на Св. Никола Софийски 260 3. Тиквешки Сборникъ 261 4. Ловчанско Четвероевангеле 262 5. Котленски Сборникъ ^63 6. Влахобългарска Александрия 264 7. Панагюрски Сборникъ • 264 8. Киевски Сборникъ 265 9. Рилско Четвероевангеле 266 10. Хасковски Псалтиръ 267 Български граматници ир^зъ XVI в^къ 267 Български граматници прЬзъ XVII в'Ькъ 270 Новобългарски паметници отъ XVII и XVIII в-Ькъ. Пр^водинаДамаскинаСтудита 274 I. Средногорски пр^водъ на Дам. Студ 276 1. Панагюрски Пр^писъ отъ него 276 2. Еленски Пр4писъ 277 3. Н'?)жиаски Пр'15писъ 278 4. Рилски Пр-Ьписъ 278 5. Ханджарски Пр-Ьписъ 278 6. Луковитски ПрЬписъ 279 7. Коприщенски Пр^Ьписъ 279 8. Сопотски Пр-Ьписъ 27{> II. Македонски Пр11водъ на Дам. Студита и прЬписи отънего 281 IX III. РилскиПр^водънаДам. Студ 282 IV. Пазарджишки ПрЬводъна Дам. Студ 282 V. Попъ-Пунчовъ Пр-Ьводъ на Дам. Студ 283 VI. Поиъ-Киряковъ (Родопски) Пр^водъ на Дам. Студ. . 284 Дамаскпии отъ Средногорския крж.гъ 285—297 1. Трояаски Дамаскинъ 285 2. Протопопински Дамаскинъ 287 3. Люблянски Дамаскинъ 289 4. Коирищенски Дамаскинъ 289 5. Б^ленски или Панталеевъ Дам 290 6. Свищовски Дамаскинъ 291 7. Сливненски Дамаскинъ 291 8. Др^новски Дамаскинъ 292 9—10. Тр1;вненски Дамаскинъ А. и Б 293 11. Сопотски или Тихонравовъ Дам. А. . 294 12. Тихонравовъ Дамаскинъ Б. 295 13. Б^Ьлградски Сборникъ 295 14. Григоровичевъ Сборникъ 296 15. Панагюрски Дамаскинъ 296 16. Стояновъ Дамаскинъ ' 296 17. Тетевенски Дамаскинъ 297 Дамаскини отъ Рилския крхгъ 297 — 307 1. 1оснфовъ или Самоковски Сборникъ А 297 2. Романовъ Сборникъ 298 "3. Златоустовъ Маргаритъ , 299 4 — 6. Никифоровъ Дамаскинъ 299 7. Попъ Теодоровъ Златоусть 300 8. Попъ Теодоровъ Дамаскинъ 300 9. Врачански Дамаскинъ А . 300 10. Врачански Дамаскинъ Б 301 11. Янкуловъ Сборникъ 301 12. Самоковски Сборникъ Б 302 13. ПлЬиненски Сборникъ А 302 14. ПлЬвпенски Сборникъ 1> 303 15 Ковачсвски „ 303 16. Михаиловъ Сборникъ л 304 17. Теофановъ Дамаскинъ 304 18. „ Сборникъ 305 19—20. Рилски Дамаскинъ АиБ 305 21. Македонски Сборникъ 306 22. Методпевъ Сборникъ 306 23—27. Други рилски Дамаскини . 307 28. Даскалъ-Петкопъ Сборникъ ■• 307 СмЬсени Сборници (Дамаскипи) 307 Попъ-Пегропъ лЪтописеиъ расказъ 308 Попъ-Методиевъ расказъ . . 309 X Иаисиева Словено-българска История 310 Словссноградивоинопиизво рий помагала 311 Какво се е работило въ чужбина върху бълг. спнкъ , . . 314 VI. Граници на българската р-Ьчь и народность. Гранииит^Ь на бълг. р^чь къмъ западъ сьвпадатъ съ гранвцит'Ь на косовско-моравското наречие 330 Косовско-моравското наречие притежана сички с;Бш.естве11и отлики на бълг. езикъ 333 Сравнение на моравските говори съ български и сръбски 342—861 Звукови особености на моравскит-Ь говори 342 Морфологични особености на моравскит* говори 845 Синтактични особености па моравските говори 349 Ударение на моравските говори 350 Словотворни суфикси въ моравските говори 352 Словно богатство на моравските говори 353 Отражение на бълг.-моравски говоръ въ стари писненни паметници . 357 VII. Пр-Ьгледъ върху българскит-Ь говори. Разпределение на българските говори споредъ -Ь 366 Граници между источпи и западни говори 367 Граници между североисточни и югоисточни говори 367 Изговоръ и означение на -к по источнобългарски 384 Распред ел ение на бълга1>ските говори по 1;^— й^ . . 404 1. шт-жд-гово^п 406 2. ч-|«-говори 409 3. к-г'-говори 410 Распределение па бълг. говори споредъ ударението имъ . 412 1. Говори съ ударение неопрЬдЬлсно разиосрично 427 2. Говори съ ударение неопределено-неподвижно 445 3. „ „ „ полуоиределено днусрично I 451 4. „ „ „ полуопределено двусрично II .... 456 5. „ „ „ определено второс1)ичио 461 6. „ „ „ определено третосрично 465 Българските говори откъмъ кпантитетъ 487 Распределение на българските говори споредъ л^. . 495 1. 7.и-говори или старобългарски 496 2. ъ-говори или общобългарски 499 3. а-гопорн или централни 5П0 4. 0 говори (миячко-дебърски) 504 5. 5-а-говори или родопски 505 6. е-говори 507 Забелезани п ечат и и грешки 510 Азбученъ показалецъ — имеиенъ и вещснъ . . . . . . 511 История на българекий езикъ. А. Обща часть — >-<&^ I. Езиковна история и диалектология. 1. Що е история на единъ езикъ и каква важность има тя като наука. — 2. Видове езиковна история. — 3. Какво значение, каква цЬль и задача има историята на българекий езикъ. — 4. Изучване български езикъ по вр^ме и ло м^Ьсто. — 5. Изучване езика е най-важна часть отъ общата народоука. — 6. Като анаемъ миналото заедно съ сегашното на езика си, ще го влад-Ьемъ н по добр-Ь като органъ за научна и художествена мисъл ь. Подъ история на единъ езикъ разбираме сички сждби и м'Ьнидби, ицо пр-Ькарва този езикъ, докато се употр^^бява той устно или писменно. Както сичко, що се м-Ьнява съ времето нма своя история, тъй схщо и езикътъ, който е клонъ отъ общия чов^Ьшки напр^дъкъ, може да се разгледва исторически, защото и той е сл-Ьдствие отъ развойни пром'Ьни. Кога е дума за езикътъ и за развитието му, се го срав- няватъ съ организмит-Ь и казватъ, че както организмътъ се ражда, жив1>е и умира, тъй сжщо и езикътъ се явява, развива и ряспада. Сравнението е до толкози в1Ьрно, че езикътъ се м-Ьнява наистина тъй, както се м^няватъ и организмит']^, че и топ се явява, развива и пропада; но докато организмит-Ь се по- раждатъ и развиватъ сЬки за себе си, независимо отъ другигЬ, езикъ не е мислимъ безъ чов-Ька; езикътъ не жив'Ье като индивидъ, а придружава само чов-Ьшкит-Ь индивиди като неотменно т'Ьхно качество, като продуктъ на душевната имъ История на българския езикъ. 1 д'Ьйность. Но службата си къмъ човйка, по устройс пшго си както и ио самата сн поява, езикътъ н^ма никаква прилика оъ о))ганиямит'Ь, а е напросто една отъ многото човЬтки при- добивки, спечелени пр-Ьзъ в-Ьковет^, и то най чудна и най полезна придобивка. '1'ой е душевенъ производъ и като съоб- пщлно {'рЬдство между хората, езикътъ е потикналъ най много чов^&гаката култура папр-Ьдъ. Защото, какво е папр-Ьдъкъ? Но е ли пр-Ьдаване отъ чов-Ькъ на чов-Ькъ, отъ родъ на родъ разни мисли, идеи, форми и начини? А щомъ е тъй, на- пр-Ьдъкъ не може се помисли безъ езикъ. Защото мисли и знания се пр-Ьдаватъ само съ езикъ, та бихме казали, че езикъ и напр^дъкъ вървятъ винаги заедно въ чов'Ьшкия животъ и като че никой пхть не са и биле едно безъ друго. Затова пълна история на човешката култура ще се получи, само ко- гато просл'Ьдимъ вървежътъ и развитието на езика, на това най-силно културно помагало у хората. Споредъ това любопитна и въ схщо вр-Ьме важна е историята на езика, не само защото ни обяснява развитието на чов-Ьшкия словесенъ даръ, но и затова, че ни дава да п1)оум']^емъ съ това заедно и развитието на чов-Ьшкия духъ изобщо. Защото езикътъ е обща ризница за сички умствени производби; той об'ема въ себе сички идеи, сички понятия, които може да има единъ чов-Ькъ или народъ, та и за това има важно значение както за историята на ц-Ьдокупния човЬшки родъ изобщо, тъй и за историята на сЬки народъ отд-Ьлно. Развитието, напр-Ьдъкътъ и ц-Ьлиятъ животъ на единъ народъ се отразяватъ най-добр-Ь въ езика му. Като си по- мислимъ, колко стари са европейскигЬ народи, а пъкъ доку- менталната история на повече отъ т'Ьхъ захваща едва ли не отъ десетина в^&ка насамъ, то единственъ ключъ, който ни отваря тъмното минало на тия народи, е пакъ езикътъ: той крие въ себе си много п5 живи спомени и свид-Ьтелства, откол-. кото сл'Ьдит'Ь отъ веществена култура, отколкото сички н-Ьми гробове съ кости, накити и оржжия, за които често плти не знаешъ, ни чии са, ни откога са. Наопаки, въ езикътъ се отразява като въ огледало чов^шкиятъ духъ, и д'Ьто го на- мираме живъ, или на книга запазенъ, можемъ см'Ьло да сх- димъ за миналото на тоя народъ който го е говорилъ или товори. „За най старата история, за която прЬсекватъ сички извори, иищо друго не помага тъй, както сравнението на езицитЬ и нар-Ьчията до най тънкит-Ь имъ прилики и разлики" казва знаменитиятъ н-Ьмски филологъ ^акоЬ (тпшт (СгезсЬ!- сМе йег (1еи1;8с11еп 8ргасЬе I. 5). По думит-Ь, що ги упо- тр-Ьбя единъ народъ, познаваме, какво културно минало има тоя народъ и дали националното му развитие си е върв-Ьло самостойно, или зависимо, и ако е зависимо, пакъ отъ езика му познаваме, отъ кои други народи е зависило то. Тъй както по думит'Ь, що употр-Ьбя единъ чов-Ькъ, схдимъ за неговото образование, тъкмо тъй по думит-Ь или по езика на Ц']Ьлъ на- родъ с&димъ за неговата сегашна и минала култура. Щомъ инди се заловимъ да изследваме пром'Ьпит]Ь, пр^^ъ които е миналъ езикътъ, щомъ испитваме, какъ начева, какь жив'Ье, какъ се развива и пропада езикътъ, ще получимъ ис- тория за него и споредъ това, дали испитваме езикътъ като общо човешко достояние, или изследваме няколко сродни езици, или пъкъ изучваме само единъ отд-Ъленъ езикъ, получаваме три вида езична история: принци- па л на, обща и частна. Принципалната езична история излагд законите, по които се развива и м^нява чов^нткиятъ езикъ изобщо, както и принципите, които требва да ни служатъ за основа, кота изс;йдваме езиците; тя разгледва причините, които произвеждатъ разните промени у езиците, испитва условията, отъ които зависи изобщо развитието на езицитЬ и ни дава правила, по които да се водимъ и ний, кога изследваме некой езйкъ. Като най авторитетно и общопризнато дело по принципална пстория на езиците е съчинението на про- фесоръ Негтапп Раи1, Рг1пс1р1еп йег йргасЬ^е- зсЬтсЬЬе, излездо вече въ неколко издания. Друго едно по- старо, ала доста сгодно и популярно рхководство по схщия предметъ, е съчинението на английския филологъ ЛУЬИпеу, и то въ хубаво преработения му немски преводъ на про- "фесоръ Ье8к1еп: ЪеЪеп ипй \^ас118(;ит йег ВргасЬе, Ьехрг!^, 1876. Обща езична история се получа, кога разгледваме не- жолко сродни езика сравнително; тъй напр. ако из- слЬдваме общото развитие на славя и ски тЬ езици, или^ описваме развитието на романскит-Ь езици, ]це получимъ обща история на славянскитЬ илк на романскит-Ь езици. Такива истории се наричатъ обикновено сравнителни гра- матики, каквото е епохалното д'Ьло на Миклошича Срав- нителна Г1)мматика на славянскит'Ь езици (Уег1е1- с11епс1е Огаттайк (1ег 81ау18с11еп 8р1ас11еп), въ 4 части ; та- кава е Сравнителната граматика на романскнтЬ езици отъ Рг1е(1псЬ Шег (ОгаттаИк (1ег гоитпхзсЬеп 8рга- сЬеп), Сравнителната граматика на индоевропей- СЕит^ езици отъ Каг1 Вги^тапп (Огипйгхвз (1ег уег^1е1- сЬепйеп ОгаттаИк с1е1' 1п(1о§егтап18сЬен ВргасЬеп). Частна езична история пъкъ е историята на сЬеи езикъ отд'Ьлно. Такава история си има сЬки гор^-долу културенъ народъ за езика си — и дори по н-Ьколко. Тъй за ггЬмски езикъ има отъ 3. Сгг1ют (СгевкМе йег (1еи18сЬеп ВргасЬе) и А. 8с111е1сЬег (ВеиЬвсЬе 8ргас11е), за френски — отъ ЬШгб, (Н181о1ге с1е 1а 1ап^ие й'ап(?а18е), за руски — отъ Буслаевъ, (Историческая грамматика русскаго язнка), Собол евск1й (. 1екцш по истор1и русскаго язика), за сръбски — отъ А. Майковъ, (Истор]'я сербскаго язнка по памятникамъ, I — II, Москва, 1857 — вече остаряла) и отъ Ъ. ДаничиЬ, но само история на формит-Ь (Историка облика српскога или хрватскога ,]езика, у Београду, 1878); за чешки — отъ ^. беЬаиег, Н181:опска 1п1иуп1се .]а;«ука безкбЬо, I — III, Прага, 1894 — 6. За историята на българский езикъ мржемъ посочи двЬ работи като първи опити по тая часть; една отъ т-Ьхъ е па полски езикъ отъ Д-ръ А. КаИпа, 8Ш(1у]а пай 1п80гу^а .)^:2ука Ъи1^аг8к1е^о, Кгако\у, 1891, а друга е на руски отъ проф. П. А. Лавровъ, Обзоръ звуковнхъ и формальнихъ особен- нрстей болгарскаго язнка. Както едната тъй и другата работа но история на български езикъ иматъ свои недоста- тъци, п])оизлизащи главно оттамъ, че пр-Ьди т^Ьхъ нЬмаше още доволно предходни работи изъ тази область, но и отъ тамъ, че авторит-Ь имъ, като небългари, не могли да схванатъ без- иогр'Ьщно сички факти отъ миналото и сегашното на бъл- гарский езикъ. Вж. рецензия върху т-Ьхъ отъ проф. Л. Ми- •летича: Два труда по историята на българския езикъ, Мсб. X, Ениж. отд. 1 — 62. С4ки-единъ народъ, ;5етъ изц'Ьло съ разнообразния си :животъ, ирЬдставя ц'Ьлъ миръ отъ факти и появи, които могатъ да бхдатъ събирани, описвани, изучвани — съ една дума •сички тЬ могатъ да служатъ за научно изслЬдване. Тукъ ■е история, в^ра, нрави, жилища, обл'Ькло, езикъ, искуство и сичко, що е свързано било съ душевния, било съ материалния народенъ животъ. Туй сичко дава огроменъ материалъ за изучване, та съставя широка наука съ много отдЬли, която най прнл-Ьга да се нарече тъй, както я нарече едно вр-Ьме професоръ Шишмановъ (Мсб. I, 26), именно народоука — едно за1цото обема сичко, що се отнася до едп-кой-си народъ :и друго, защото съ тази наука се занимаватъ, по право и по длъжность, самитЬ синове на съответния народъ, понеже е тЬмъ най дост1Ьпна. И нашиятъ народъ, макаръ и тъй малъкъ, подава широко поле за научна работа, която съ усп'Ьхъ ще извършимъ пакъ ние, синове негови, защото лежи най близу памъ до сърце. Туй що казахме, има особено значение за нашия бъл- гарски езикъ, който на роденъ българинъ ще е винаги и6- понятенъ, отколкото на чужденецъ. Не отказ вамъ, че и чуж- денецъ би могълъ успЬшно да изследва езика ни; това до- казватъ хубавигЬ студии на покойния словински филологъ Облакъ върху българските^ говори, но много ли са тия чуж- денци, които се биха посветили на българска наука? Но пакъ ще кажа, че външенъ изсл'Ьдвачъ на бълг. езикъ рискува повече да падне въ гр-Ьшки, отколкото нашинецъ. Прим'Ьри за това имаме доста и то именно изъ областьта на българ- ската филология. Изв^Ьстниятъ сборникъ на Вл. Качановск1н (Памятники болгарскаго народнаго творчества, Спб. 1881) съдържа на 555 страници 225 пЪсни отъ западна България — значи, ц-Ьло съкровище; но за жалость тоя хубавъ материалъ не е записанъ добр-Ь, и то защото събирачътъ или запис - вачътъ му, бидейки чужденецъ, не схваналъ точно българскит-Ь звукове и тъй испъстрилъ книгата си съ грЬшки, че става негодна за научна работа; затова и основаниятъ върху тоя сборникъ трудъ на Тахова „Очеркъ грамматики западно- болгарскаго нар'Ьч1я" (Казань, 1891 г.) е злополучна ра- бота. Хубавъ прим-Ьръ за това е и рЬчпикътъ на Дювериуа^. ^ойто при сичката си обемность и пр-Ьдимство, като първо по родътъ си д^ло, показва на сЬка страница слабит-Ь познания по български езикъ па автора. Та и самъ великиятъ Микло- пшчъ не гр-Ьши ли често, говорейки за български езикъ? Па и какъ отдалеко и какъ мащипски разгледва той папшятъ езикъ! А какво да кажемъ за „Студия надъ история на българский езикъ" отъ А. Калина — при сичкото си желание да се съгласимъ съ пр-Ьблагата критика на Дринова (Псп. ХЬ, 664 — 671)? Сравнително по добра е книгата на професоръ Лаврова, Обзоръ звуковшхъ и формальншхъ осо- бенностей болгарскаго язика, но и тя има доволно гр-Ьшки,. произлезли отъ криво схващане свойствата на българский езикъ. Ний сме признателни за тия, па и за други работи отъ чужди труженници, охотно извиняваме т'Ьхнит'Ь гр-Ьшки, про- излезли главно оттамъ, че не са разполагали съ достатъчни извори и помагала по тая часть, но пакъ сме длъжни да кажемъ, че ако има наученъ пр-Ьдметъ, съ чието изследване българи нъ (разбира се подготвепъ за работа) ще усп^е по- вече отъ чужденецъ, той е именно родниятъ нашъ езикъ,. който чака пакъ насъ, за да бдде и научно разработенъ, и художествено истъщенъ. Тукъ има работа за сЬкиго; защота езикътъ самъ по себе си е работно поле не само за учени, а и за писатели-поети, па и за прости наблюдатели, по- неже може да се разгледва отъ разни страни: ученъ ще го изучьа, на да установи законит-Ь му, да обясни м^индбите му пр^зъ вековете; писатель-поетъ ще го изучава зарадъ неговите хубости, за да може да си послужи съ него като съ орждие за гиздава мисъль. Но учени и писатели радо П1,е се ползу- ватъ и отъ готово градиво, събрано отъ хора наблюдателни, които на просто записватъ разни говорни свойщини и тъй доставятъ наученъ и художественъ материалъ по бъл1арски езикъ. Ако немапю и такива скромни сътрудници, днесъ не щехме да се гордеемъ съ толкова диалактични и фолклорни сбирки, по които можемъ вече смело да работимъ въ една или друга посока. ТЦомъ изучимъ отъ сички страни българский езикъ, изучили сме и българския народъ; защото езикъ и народъ са дв-Ь нераздЬлни понятия — па даже и едно и сжщо понятие, както ни показва двойното значение на дума 1азъ1къ по старобългарски. Развитието, напр-Ьдъкътъ и ц-Ьлиятъ животъ на единъ народъ се отразява въ езика му; затова народъ се изучава най добр-Ь по езика си, или с6 едно — по словеснит-Ь си производби. Ето защо едно отъ най важниуЬ научни за- давки на сЬки народъ, който се см-Ьта за културенъ, е да изучи миналото на езика си, както и сегашните му свойщини по сичкит-Ь му говори. Имайки пр'Ьдъ видъ нашия български езикъ като наученъ пр-Ьдметъ, българската (|)илология има да рЬши тия три главни задавки : 1) Да установи, какъвъ е билъ нашиятъ български езикъ когато се отд-Ьля отъ другит-Ь нему сродни езици; 2) Какъ се м^Ьнява и развива българский езикъ, докато жив-Ье отд-Ьлно за себе си; 3) Какъвъ е сега българский езикъ сл-Ьдъ сичкит-Ь си м-Ьнидби. Понеже с^ки езикъ си има роднински езици, то за да захванемъ историята му, тр-Ьбва пр^ди сичко да опр-Ьд-Ьлимъ неговото м'Ьсто къмъ т-Ьзи езици и, като го отлжчимъ отъ т-Ьхъ, да сл-Ьдваме отд-Ьлното му развитие. Въ случая съ бълг. езикъ има да покажемъ пр-Ьди сичко, въ какво родство стои той къмъ другит^ слагянски езици и по какво се раз- личава отъ т-Ьхъ. Сл-Ьдъ като го отд-Ьлимъ тъй отъ срод- нит-Ь му езици и го земемъ като самобитна единица, изслед- ваме историчнит^ му сждби и м^нидби. А понеже разли- чаваме книжовенъ и народенъ български езикъ, то ще тр-Ьбва да се проследи развитието както на единия, така и на другия; тъй ще получимъ пълна история на езика си, която ще обема въ себе си дв-Ь неразделни части: сжща история на бълг. езикъ и българска диалектология; първата има за основа писменнит-Ь паметници. на бълг. езикъ отъ най старо вр-Ьме до наши дни, а втората има за яр^дметъ живит4 български говори. Съ други думи ис- торията на бълг. езикъ, зета въ тая си двойна смисъл ь, има за ц-Ьль да изсл-Ьдва развитието на бълг. езикъ по вр-Ьме и по м^сто, сир-Ьчъ да разгледа и обясни пром-Ьнит-Ь, що ставатъ съ него, откакъ заживява като книжовен ъ езикъ, а въ сжщо вр^ме да изсл-Ьдва неговит^ расклонения по говори и нар-Ьчия. Понеже днешниятъ български писменъ езикъ е см-Ьсь отъ живи български говори, то изсл-Ьдвайки неговото историческо развитие, неволно ще ни се м-Ьркатъ пр-Ьдъ очи днеп1нит'Ь български говори и, наопаки, изучавайки днешнит^ наши говори, наиждаме у т-Ьхъ на много старински остатъци, каквито въ днешния ни книжовенъ езикъ н-Ьма. Тъй бива, кога изследваме исторически сЬки живъ езикъ. Ето защо можемъ каза тогава, че историята на единъ езикъ и диалектологията му са дв'Ь половини отъ едно ц-Ьло: първото пр'Ьдполага писменность, а второто — живи говори. Ако н-Ькой езикъ не 6'Ьше се развилъ до книжовенъ, щЬхме да изучаваме само неговит-Ь говори, г. е. щ-Ьхме да имаме за него само диалектология. Но кога е дума за живъ книжо- венъ езикъ, едно безъ друго не може; защото разглеждайки развитието на бълг. езикъ по вр']Ьме, имаме наистина пр^дъ видъ повече книжовниятъ български езикъ, но гледаме при това да установимъ, кои нар'Ьчия са зимали участие тъй или инакъ при' образуването на тоя общобългарски литера- туренъ органъ; когато пткъ изсл'Ьдваме развитието на езика си по м^сто, сир4чъ образуването на българскит-Ь говори, гледаме да установимъ, какво е старо, какво е ново въ тия говори и какъ отъ единъ ц^локупенъ езикъ се развиватъ полека- лека разни говорни особености, докато нарастатъ съ вр-Ьме до диалектични разлики. Кога излагаме историята на българския писменъ езикъ, вървимъ по хронологиченъ редъ отъ старо къмъ ново вр-Ьме, а изсл'Ьдвайки единството на българскитЬ говори, вървимъ назад ъ — отъ наше вр^ме къмъ отдавна минали години, — за да дойдемъ до оназъ обща точка, отд^Ьто си мислимъ начетъкътъ на българското диалек- тично расклонение. Тъй постжпваме, съ ц-Ьль да можемъ полека-лека съ вр-Ьме да възстановимъ оня прабългарски езикъ, който са до- несли балканскитЬ слов-Ьне въ новото си отечество отсамъ .9 Дунава, или който се е говорилъ като нар-Ьчие още въ ня- когашната общославянска родина. И ако се възстановятъ така назадно сички днешни славянски езици, по лесно ще можемъ си представи ликътъ на общия праславянски езикъ, който отъ своя страна пъкъ ще помогне да се възстанови общиятъ литославянски езикъ, което е крайна ц'Ьль на славянската филология. Историческото изсл'Ьдване на бълг. езикъ има гол-Ьмо значение не само частно за насъ българигЬ, но и за цялата славянска наука, защото ни отгатва много въпроси, които засЬгатъ историята на сички славянски езици; а понеже нашиятъ езикъ се гордее съ твърд'Ь стари писменни паметници, то и въ сравнителното езикознание заема видно мЯсто и съ- ставя, можемъ каза, важно звЯно въ веригата на индоевропей- скит-Ь езици. Безъ старобългарските паметници славянската филология не би направила този усп'Ьхъ, съ който се горд^Ье сега; тя не би помогнала тъй добр-Ь на общото сравнително езикознание, ако нямаше старобългарски езикъ, запазенъ намъ точно и ясно по живия му народенъ изговоръ пр^Ьди хиляда години. Имайки пр^Ьдъ видъ туй го.1'Ьмо 'значение на старобъл- гарски езикъ отъ една страна, отъ друга — тъмната неиз- в'1^стность, която скриваше доскоро българит-Ь и езикътъ имъ, разбираме хубаво, какъ можеха лесно да се заблудятъ н най даровити умове относително происхода на тоя стародавенъ езикъ, и какъ би се повлиялъ сЬкн отъ национални чувства да го см-Ьта за езикъ по близъкъ до своята си народность. Ивучването на езика ни по вр-Ьме и по м-Ьсто ще ни обясни и тоя въпросъ, ще ни утвърди още повече въ убеждението, че езикътъ на Кирила и Методия наистина происхожда отъ българска земя. Тъй осв-Ьнъ толкова звукови и морфоложкн прилики, н1,о ни доставятъ българскит-Ь говори, като хубавъ доказъ за по близко родство между старо и ново-български, българската диалектология ще ни докаже и това, че сички ония хубави думи, познати намъ отъ- старо- българскигЬ памет- ници, са достояние още и днесь на българский езикъ — раз- бира се, не вече като общо-извЬстни думи, а като провинциа- 10 лизми. Кой не е сЬщалъ радостно чувство, кога П1)11глежда диалектични или фолклорни материали и срещне безвадезби п-Ькоя старобългарска дума, за която не е пр'Ьдиолагалъ, че я има по българскит-Ь говори? Такива думи ти се струватъ като далечепъ отекъ отъ онуй старо вр^Ьме, когато сички българс1си «ловени са ги говорили като обикновени; ала днесъ за днесъ ги см-Ьтаме или за дълбоки провинциализми, или за високи книжни изрази, въсприети наново отъ руската книжнина. Вж. повече за това по долу въ глава III. Изследването на бъ.1г. езикъ, било по книжовните му извори, било но живите му говори, има покрай чисто науч- ната си ц^ль още и практична, т. е. излагайки научните истини за българския целокупенъ езикъ, да ни подсети, че нашата книжнина се нуждае още отъ единъ добре уреденъ ррганъ на българската мисъль, атъ единъ богатъ и гладъкъ писменъ езикъ, който да бжде срхчно орхдие както за наука, тъй и за художество. Ето и въ тая посока историята на езика ни ще ни покаже, де какво имаме и кое би било сгодно да влезе въ нашия инижовенъ езикъ, за да стане общо благо за синца ни. Още по големо значение има историчната и диалекто- логична проука на езика ни за уреждане правописа ни. Изследвайки историчното развитие на езика си, пий узнаваме що е въ него старо, що е ново, що е сжществено и що — не; съ една дума получаваме по ясенъ погледъ както върху вж- трешния строй на езика, тъй и върху неговото външно об- лекло — правописа. Тогава ще се уверимъ въ една истина, че нашиятъ български езикъ въ развитието си, като говоренъ езикъ, е отишелъ твърде много напрЬдъ, но съ правонисътъ си е останалъ много, много назадъ. А щомъ узнаемъ тази ис- тина, отърсваме се отъ много предразсждъци п гледаме съ по трезни очи на това осе гнездо, каквото е българското „правописание". II. Българский езикъ къмъ другит* славянски езици. 1. Слщински български езикъ и слов^но-български. — 2. Днешниятъ български езикъ — неаореченъ славянски езикъ. — 3. СлавянскитЬ езици въ редътъ на хругитЬ сродни т4мъ иидоевропски езици. — 4, Съотношение между индо- европскит^Ь езици. — 5. Пражилище на старит4 славяни. — 6. Съотношение между славянскит* езици. — 7. Класификация на славянскит-Ь езици. — 8. По- ложение на бълг. езикъ между другит'Ь славянски езици. — 9. Положение на днешния бьлг. езикъ а) къмъ сръбски, б) къмъ хърватско-словенски, в) къмъ руски, г) къмъ полски, д) къмъ словашки и чешки. — 10. Общо заключение : българскит-Ь слов-Ьне въ старит^ си жилища се допирали съ руси, съ поляци, съ словаци и съ словено-хървати, но съ чехи и сърби — не. — 11. Дв11 сло- в-Ьнобългарскп наречия още отъ най старо вр-Ьме. Подъ български езикъ разбираме днесъ онзи славянски езикъ, на който говорятъ днешнит'Ь балкански славяни, из- в'Ьстни подъ име българи. За раз.1ика отъ езика на Аспару- ховит^ българи бихме го нарекли по право слов-Ьно-бъл- гарски езикъ, както го наричаха наистина първит'Ь писатели отъ новобългарската книжнина. Но понеже днесъ за днесъ друго неславянско племе съ това име н-Ьма, или ако има, та ще е тъп незначително и тъй далекъ отъ днешнит-Ь българи, че не може да бжде и дума за недоразум-Ьние, то можемъ см-Ьло да си употр'Ьбяваме името българинъ и български езикъ и да разбираме пакъ слов-Ьно-български народъ и слов^Ьно- български езикъ. Тукъ оставяме на страна въпросътъ за про- исхода на днешния български народъ като доволно обясненъ; а колкото за происхода и значението на самото име „бълга- ринъ", можемъ да посочимъ вече специална студия — отъ проф. Шишманова (Критиченъ нр^Ьгледъ и пр. Мсб. XVI — XVII., 505. — 785.), д-Ьто въпросътъ за названието „българинъ" е исчерпанъ до най ситни подробности. Туй което е за насъ важно да знаемъ, то е че името българинъ е натрапено й чуждо за отсамдунавскит-Ь слов-Ьни и че онова неславянско племе, на което било сждено да съедини тия слов'Ьни въ българска държава, исчезва съ вр-Ьме тъй, че днесъ за. 12 дпесъ осв-Ьнъ името му и нЬколко думи отъ езика му — ни- какви дири н'Ьма въ слов'Ьно-българския старъ и новъ езикъ. Макаръ и първиятъ зачетъкъ па българската държава да €8 дължи па чуждо племе, макаръ и самото име на българите да не е отъ славянска влака, днесъ за днесъ, който изучва езика на българит-Ь, трЬба да признае, че той е тъкмо тъй славянски, както що е наприм-Ьръ руски или сръбски. И кол- кото по вдълбочено изучваме нашата духовна и веществена култура, толкозъ повече се увЬряваме, че днешнитЬ българи пе могатъ по нищо да се д'11лятъ отъ другит-Ь славяни и че т'Ьхнит'}) прадЬди, наравно съ нрад-Ьдит-Ь на сърбо-хървати, руси, словенци, поляци и чехи, са биле членове на едно и сжщо славянско племе, жив-Ьло то едно вр4ме н-Ьйд-Ь цЬло- куино — въ Азия или въ Европа — с^ едно. Още повече, тал своя славянщина българит'Ь я показаха пай-напр-Ьдъ отъ сички славяни, когато още въ IX в'Ькъ първн между своитЬ славянски братя основаха книжнина и пръскаха просв'Ьтни зари къмъ сички славянски страни. Затова изследвайки днешния български езикъ, колкото и да ни очудватъ н^кои негови па- гледъ неславянски особености, ние пакъ сме принудени да го см-Ьтаме за чисто-славянски езикъ, защото, взремъ ли се по дълбоко въ т-Ьзи особености, бързо се ув-Ьряваме, че и тЬ произлизатъ отъ обща славянска основа; тъй че дпешниятъ български езикъ води корена си отъ онзи сжщи праславяпскн езикъ, който се см'Ьта за общъ изворъ на сички славянски езици. За тоя нраславянски езикъ и за неговото положение къмъ другигЬ индоевропсЕи езици н'Ьма още установено мн'Ьние между ученитк Едни го смЬтатъ за по близъкъ до иранския клонъ индоевропски езици, а други го сродяватъ повече съ германския клонъ. Едно е сигурно, че той стои най- близу до тъй наречепигЬ балтийски езици (литовско-летски и старопруски) и но сЬка вЬроятность имало едно вр'Ь.мь' единъ общи лито- славянски езикъ, който се допиралъ отъ една страна си германски, отъ друга — съ ирански. Това сл-Ьдва не само отъ н^кои но гол^Ьми прилики на лито- €лавянски съ ирански и германски, отколкото съ други ев- ропски или а;шйски езици, а и отъ самото географично положение на литославянигЬ: колкото много вр'Ьме и да е 15> минало отъ разселването на индоевропскигЬ народи, пакъ. можемъ да нагаждаме, че едповр'Ьмеитото съсЬдство е запазена и до днесъ между литославяни и германци, а пъкъ между славяни и арийци (арменци и нерси) н-Ьма и днесъ други индоевропски народи. Разбира се, че приликата между разнит'к индоевропски езици не происхожда винаги отъ първона- чално родство, а и отъ посл'Ьшно съсЬдство. Тъй напр.. албански езикъ има прилики съ гръцки и латински, но това пе значи, че той стои по происходъ по близу до- гръцки или до латински отколкото до нЬкой други европски, или азийски езикъ; това е само следствие отъ дълго съсЬд- стко и нищо друго. Ето защо е твърдЬ мжчно да се опрЬ- д-Ьли първичното родство на индоевропскит* езици, ето защо за()[)ърлиха вече Шлайхеровата теория съ родословното п дърво па въ последно врЬме се боятъ вече да подчиняватъ изобщо едннъ индоевропски езикъ на други по родство, понеже не можемъ да знаемъ на здраво, кой езикъ отъ кон други е произл-Ьзълъ. Ние виждаме само една хубава постепенность между индоевропскит15 езици, виждаме, че между два пндоевр. езици винаги има единъ трети като поср^Ьдникъ и тоя трети езикъ има говорни свойства и отъ еднниятъ и отъ другия, та индоевропскнт-Ь езици пр'Ьдставятъ една сключена верига езици, които като части отъ едно цЬло иматъ винаги нЬщо- общо помежду си, само че това общо се съглежда повече между съсЬдни езици, отколкото между по далечни. Тъй, изли- зайки отъ славянски, виждаме, че между него и германски, стои литовски, между германски и латински (нли пталски) стои велтски, между италски и гръцки стои албански, между гръцки и староиндийски стои ерменски, а между староин- дийскп п славянски стои зендски (староперсийски). Но кой отъ. гЬхъ е по старъ и кой по младъ, не може се каза, понеже сички нндоевр. езици пропзлизатъ се отъ единъ коренъ, и ако има разлика помежду имъ, то пе произлиза отъ тамъ, че едни са по млади, други по стари, а оттамъ, че едни са по консерва- тивни, други по папр-Ьдничави, и намъ се струва, че щомъ нам'Ьримъ у единъ езикъ повече старински черти, длъ^кни сме^ да смитаме и народа, който го говори, за по старъ. Осв-Ьнъ това заблуждава ни и литературата на отд-Ьлнит^ нндоевр^ 14 •е;!1Щ11, която у едни води началото си отъ много старо вр-Ьмо, у други начева по отпослЬ; а ние, имайки на рд'»ка ста})И паметници отъ единъ езикъ, наклонни сме да смитаме и самия народъ по старъ отъ други, който случайно н-Ьма такава стара литература. Тъй б-Ьше въ първо вр-Ьме съ прочутия сан- €критски езикъ, който съ прастарата си книжнина тури въ заблуда първит-Ь европейски филолози да го см'Ьтатъ за най старъ индоевропски езикъ и да го турятъ даже за основа на снчки езици отъ индоевропски коренъ. Днесъ обаянието отъ санскритската старинность поисчезна, защото не сичко въ тая стара книжнина е тъй старо, както се пр']&диолагаше : сравнителното езикознание нам'Ьри и въ други индоевропски ■езици тъкмо такива старински черти — ако не даже и по стари. Ето защо можемъ каза тогава, че индоеБропскит'Ь главни езици стоятъ единъ къмъ други не като синове, унуци н праунуци къмъ единъ баща, а като братя. Така трЬба да ч^хващаме отношението между индоевропскит^ езици, тъй го ■схваща и най видниятъ индогерманистъ професоръ Бругманъ, който въ сравнителната си индогерманска граматика зима главнит'Ь индоевропски езици като осемъ успоредни „клона": арийски (индийско-персийски), арменски, гръцки, албански, италски, келтски, германски, бал- тийско-славянски. Индоевропскит'Ь езици :]аиматъ най много м'Ьсто и ги говорятъ най много човеци на земята: почти въ ц'Ьла Европа, въ голяма часть на Азия, въ Африка, Америка и Австралия, навредъ по земното кълбо ще срЬщнешъ индоевропската раса да заима първо м-Ьсто въ културната борба и, можемъ каза, навредъ стои най гор-Ь по умствено развитие отъ сички други чов-Ьшки раси. Названието индоевропски езици произл'Ьзе отъ тамъ, че главната маса на тия народи жив-Ье въ Европа и въ Индия. Покрай него се употр-Ьбя още и название индо- германски езици, което значи, че най-крайнит-Ь народи отъ тая раса, народи, които ограничаватъ тоя широкъ пласъ ^зици, са индийци отъ истокъ и германци отъ западъ. Това название произл-Ьзе, докато още се не знаеше, че индо- «вропци има и по назападъ отъ германцитЬ; това са кел- 15 тит^ въ ВгоХщпе и "^аюз (Ирландия), които говорятъ тъй схщо индоевропски. Покрай това название често се чува и название арпйци, арийски езици, което има да показва, че потеклото на индоевропскигЬ езици тр-Ьбва да се пр-Ьдполага въ Индия, понеже агуа на санскритски (старонндийски) значи съплеменнпкъ. Но повечето учени употр-Ьбятъ това название само за азиатския клонъ индоевропски езици, а н-Ькои (като Бругманъ) даже не за сички, а само за староиндийсви и зендски (староперсийски). Оставяме на страна въпросътъ за първичната люлка и за расклонението на индоевропския праезикъ, понеже тоя въпросъ засЬга епоха твърд-Ь отдалечена и отъ най-старата история на кой-да-е отъ европскитЬ народи; оставяме на <;трана и някогашната литославянска взаимность като въпросъ, който засЬга истина по близу славянскит-Ь езици, но който ни отвлича тъй схщо далечъ отъ сЬка историл и тра- диция. Но възъ основа на толкова достоверни данни, които ни дава сравнението на славянските езици съ литовско- летски, приимаме за доволно доказано, че литовци и славяни са жив-Ьли н-Ькога-си дълго вр-Ьме заедно, сл-Ьдъ като другит-Ь имъ сродни народи биле отд-Ълеви отъ тЯхъ. Сега остава само да се проведе това сродство открай докрай въ езика, и тъй да се възстанови образътъ на някогашния лито-славянски пра- езикъ. Това е крайна задавка на славистиката, която ще бхде когато и-да-е рЯшена в-Ьроятно въ положителна смисъль. Но прЯди това славянската наука има да рЯши по прЯки задавки, именно да обясни взапмнитЯ отношения между самитЯ славянски езици, та да можемъ слЯдъ това и да си прЯдставимъ първичния видъ на славянския праезикъ. Въпросътъ за прастарото живЯлище на славянит-Ь, както и за тЯхното по ближно сродство, занимава открай- врЯме славянските езикословци, историци и народовЯди, но до поло- жителенъ отговоръ още не е се дошло, защото липсуватъ за това достоверни данни. Едни прииматъ югозападна Русия дори до Черно-море, други — Литва, трети ограничаватъ тия жилища на северъ отъ Карпатите, а четвърти най сетне прииматъ земите по Долни- Дунавъ за първични живелища на старите славяни. Въ последно време въпросътъ наново се 16 подигна отъ чешкиятъ етнографъ Ь. К1е(1ег1е, който въ спи- сание 81оуй,п8ку РгеМей II и посл^ въ Уевкшк 81оуап8кусЬ 81аго/11по8й II се застжпя за Карпатит-Ь, и то въ равни- щето на истокъ отъ Висла, до ДпЬпъръ и до р-Ька Деен а, а на сЬверъ дори до Смоленскъ. Това исходище за славяните е твърд'Ь приемливо, като се земе ир^дъ видъ, че днешнит-Ь славянски краища се намиратъ с^ около него, т, е. като че еднакво се подигнали напр^дъ по цялата пери- ферия на това си старо обиталище. Като оставимъ на страна първичнигЬ жилища на сла- вяни1"Ь и се попитаме, какъ стоятъ славянскигЬ народи сега помежду си, виждаме, че т^Ь заиматъ голЬма часть отъ ср-Ьдна и неточна Европа и съ разпити си племенни расклонения 11р'Ьдставятъ една верига, ср^дъ която стоятъ като загра- дени отвредъ два неславянски народа: маджари и румъни. Л сравнимъ ли славя нскит'Ь езици помежду имъ, ще видимъ, че и тукъ се повтаря, дори въ по ясни черти, онова сжщо явление, което се заб-Ьл-Ьзва у индоевропскит^ езици: посте- пененъ пр-Ьходъ отъ единъ езикъ къмъ други, отъ единъ говоръ къмъ други. При сродството на славянскигЬ езици най добр-Ь се обистинява теорията на I. Шмита за вълнообразното рас- ширепие на езицит-Ь. Ала туй вълнообразно расширение на славянскит-Ь езици прилича повече на кр2&гове, располо- жени въ едно колело, въ чийто центъръ н-Ьма вече сла- вянски пародъ, защото местото го заели други чужди на- роди (маджари и румъни). За да си пр'Ьдставимъ сега род- ството и постепенния прЬходъ на славянските езици, нека си помислимъ, че тия кржгове влизатъ единъ въ други тъй, че между сЬки два крхга има едно общо пространство, д'Ьто се говори см 'Ь сено нар-Ьчие. И наистина, между руски и полски езикъ има 6'Ьло руско пар'Ьчпе, което има черти и огь полски езикъ; между по.тски и чешки има лулшчко- сръбско нарЬчие; между чешки и словенски стои словашко нар-Ьчие, между словенски и сръбски стои кайкавско- хърватски, а между сръбски и български стоятъ косовско- моравскитЬ говори, които иматъ черти и отъ двата езика. Постепенниятъ пр-Ьходъ се разваля дон-ЬкждЬ между български и руски езикъ, д'Ьто днесъ н-Ьма такова пр-Ьходно нар-Ьчие, както 17 между другит^ славянски езици — осв-Ьнъ ако бихме смитали за такова малоруското, което наистина има повече общи черти съ български езпкъ, отколкото великоруското. Но въ сжщность липсува тая постепенность, и то види се, защото между руси и българи е имало дълго вр-Ьме заселени чужди народности, които не са дали да се образува наново пр']Ьходно нар^Ьчие между руски и български. Но Ягичъ нр-Ьдполага, че такова нар'Ьчие ще е имало и между н-Ькогашнит-Ь прад-Ьди на българигЬ (нанонскит-Ь слов'Ьни) и руситЬ пр-Ьзъ днешна Унгария и Румъния. Това си твърд-Ьние основава върху мно- гото географски названия въ Седмиградско. А нокойниятъ Облакъ б-Ьше отишелъ и още нататъкъ, та зимаше нашит-Ь сЬверозападни говори, въ които влад'Ье ч-ц намЬсто щ-жд за продължение на карпатското малоруско нар'Ьчие (гл. АгсЬ. ХУН, 603. Ягичъ особено поддържа тая посте- пенность у славянските езици, та и не приима за т^хъ дори никаква д'Ьлидба, понеже н-Ьма строга разлика между единъ славянски езикъ и други нему съсЬденъ, понеже свойствата на единъ и на други се пр^плитатъ помежду си. Вж. неговите ВСгеИй-а^еп: Л"ег\уап(1(;8с}1аЙ8Уег11а11;п188е 1ппегЬа1Ь <1ег 81ау18с11еп 8ргасЬеп, АгсЬ. XX, 16, и още УИ1, 134). Истина е, че съсЪднит^ славянски езици иматъ винаги тол- кова общи черти, че е мхчно по н-Ькой пжть да ги отд-Ьляшъ -единъ отъ други, но то, мисля, не нр-Ьчи да си ги групираме пакъ тъй или инакъ — както групираме и говорите отъ единь и схщъ езикъ. Други е въпросътъ, какъ да сматряме славян- ските езици — за езици ли, или за нарЬчия. Тогава си има место и оня протестъ противъ разните делидби на славянските €зици, понеже тия делидби обикновено предполагатъ езици, а не наречия. И наистина, имайки предъ видъ огромната разлика, що владее между немските, па и френски наречия, ще бжде по право да наричаме славянските езици не езици, а наречия. Само обстоятелството, че почти сички славянски племена иматъ вече дълга история задъ себе си, основали са си и обработили самостойни книжнини, може да оправдае на- званието славянски народи и славянски езици. Инакъ, -ако беха съединени сички въ една Х*ьржава, ако имаха сички -единъ книжовенъ езикъ, едвали щеше некой да говори за Исторвя на българсЕий езвЕъ. О 18 отд'Ьлни славянски езици, а щЬхме да имаме само славянски: нар'Ьчия. Но и тъй да бЬше, щомъ наченемъ да изучваме тия нар-Ьчия, пакъ ще бждемъ принудени да ги класификуваме тъй или инавъ, за да имаме но ясенъ нр-Ьгледъ върху имъ. Затова, изсл-Ьдвайки сравнително днешнигЬ славянски езици,, ще тр'Ьбва да ги туримъ въ какъвъ-год'Ь редъ. за да ни стане по ясно т-Ьхното съотношение и т-Ьхното взаимно род- ство, ще гр'Ьбва тъй или инакъ да ги раснр^1Д'Ьлимъ, слЬдъ което П1,е се спремъ повечко върху положението на българский езикъ между сроднит-Ь нему славянски езици. За дЬлидбата па славянскитЬ езици н-Ьма още устано- вено мн-Ьние между славиститЬ; освЬнъ че н-Ьма съгласие относно д-Ьлидбената основа, но, което е още по чудно, не е установено дори и числото па отд^Ьлнит-Ь славянски езици. Туй, види се, отчайва н-Ькои си, та въставатъ противъ сЬка д-Ьлидба изобп1,о. Но тия опити още отъ начало на славистиката и до наши дни, дори и да не б-Ьха дали краееъ резултатъ,. иматъ важно значение, че ни показватъ нагледно, какъ с.т- вянската наука получава полека-лека „повече пр^гледъ, както върху цЬлокупностьта, тъй и върху отд-Ьлнит-Ь части на славянскит-Ь езици" (Ягичъ, АгсЬ. XX, 13), Тъй сл-Ьдъ про- стото изброяване на дванайсетъ славянски езика въ р-Ьч- ника на Екатерина Велика (Сравнительннй словарь всЬхъ язнковъ, Спб. 1793^) безъ подробна класификация, дохожда^ вече опитътъ на Добровски да распр-Ьд-Ьли славянските езици върху научна основа. Той приима (въ ХпвкИиИопев 11п§иае зюуешсае, 1822) два отд'Ьла славянски езици: I, руски,, старославянски, илирски или сръбски, хърватски, словенск» и вендски (словенски въ Карниола, Щирия и Каринтия);. II, словашки, чешки, горно-лужички, долно-лужички и полски. Отличителни б'Ьл^зи при тази му д'к1идба са тия десетъ: 1. на една страна раз, на друга — роз: раз^ж — ^^озум; 2. „„ «из „ „ вн: «здати — вмдати; 3. „ „ „ вм^тн. ./» „ „ и-Ьма: корабль — корабь;. 4. „ „ „ -л- , я я -^-^-^ сало — садло; 5. „ „ „ м( „ „ ц: мощь — моць; • ■) Въ тоя р^чвикъ са иареденв славянскит-Ь еаиди тъй: руски, славянски, словашки, илирски (далматински), чешки, сръбски (отъ Бачка и Банатъ), горно- лужички, полабскн, кашубсви, полски и малоруски. Български и словенски н-Ьма. . 19 6. на една ст})ана зв на друга — гв: зв-Ьзда — гв-Ьзда; 7. „ „ г тъ (той) „ „ тен; 8. „ „ ,. пепелъ „ „ попел; 9. „ „ „ птица „ „ птав; 10. „ „ „ десница „ „ правица; Тая първа класификация на славя нсеит-Ь езици биде приета веднага отъ сички слависти по онуй вр-Ьме п се държа доста дълго съ н-Ькои изм'Ьнения и допълнения, пр-Ьд- ложени отъ Востокова. Востоковъ зафърля именно точки: 1. 2. и 9, понеже и въ руски се казва роз и вн, па и птака; а нам-Ьсто т-Ьхъ истъква тоя признакъ, че въ първата група има р], а въ другата — рж: р-Ьчь — ржечь. Тая д-Ьлидба прие на вр-Ьмето си и великиятъ Шафа- рикъ, та въ своята Р1стория на славянскит-Ь езици и литератури (1826 год.) нарича вече първата група — юго- источни славянски езици, а втората — северозападни. Но въ подробната си д^лидба той отстжпи доста отъ Добровски, понеже зиага н-Ьйд-Ь повече, н-Ьйд-Ь по малко славянски народи и наречия. Тукъ първи пжть се споменуватъ и българит'Ь, които Добровски и Востоковъ 6'Ьха забравили; но Шафарикъ ги брои още къмъ сърбит-Ь заедно съ бошняци, черно- горци п далматинци. Но посл'Ь въ „Славянските си древности" поправя тая грешка и зима тъй славянските езици : I, югоизточна група: руски, български, илирски (сръбски, хърватски и словенски); П, северозападна: лешки (полски и кашубски), чешки (чешки, моравски и словашки) и полабски(съ горно- и долно-лужички). И тукъ Шафарикъ не менява нищо отъ признаците на Добровски, но въ своя Кагойор18, излезълъ на 1842. година, вече зафърля повече отъ десеттехъ точки на Добровски и за- държа само две отъ техъ: 3. и 4. и къмъ техъ притуря отъ себе си още и тоя признакъ, че по югоисточно-славянски д и т предъ и изпада, а по северозападно остава: влн^ктн — лгайпоиН, но групите си оставатъ с&щи, както отъ времето на Добровски. 2* 20 Тая д1к1идба па дв'Ь завлад-Ь въ славяпскага наука, осо- бено слЬдъ като биде одобрена отъ знаменития 11[лайх(!р'1., който прие напълно тия три признака па Шафарика по особено значение отдаде на иромЬнигЬ съ I/ и с1}, въ?,и остша на които пр-Ьдприе по-подробна д-Ьлидба на славянскит!-, езици, като каза, че югоисточната група спо{)едъ това раснаднала най-напр-Ьдъ на дв4: руска и ю го славя нека, а относл-Ь юго-славянската пъкъ се разц-Ьпила на три езици: български (шт-жд), сръбски (^-^ и словенски (ч-)) : тъй сжщо и северозападната славянска група се раснаднала на четири езика: чешки, полски, лужички и полабски (Зап. Акад. VII, Кратшй очеркъ). Покрай тая д-Ьлидба на дв-Ь явиха се още отъ самото начало мн-Ьния, които поддържаха, че славянскигЬ езици мо- гатъ да се разд-Ьлятъ на три групи. Тъй още Палацки го- вори въ чешката си история (СгезсЬхсМе ВоЬшеиз, 1836) за неточни, югозападни и сЬверозападни славяни; не- точни слааяни му са руси и българи; югозападни му са словенци, сърби и хървати, а северозападни: чехи, словаци, поляци и лужичани. Но трЬба да кагкемъ, че нр-Ьди него Востоковъ още на 1820. година загатва н-Ьщо като тройна д-Ьлидба, понеже разгледвайки д-Ьлидбата на До- бровски, исказва мн-Ьние, че руский езикъ по н'Ькои признаци (вм, роз, птак) заима ср-Ьда между югоизточната и сЬверо- западната славянска група: вж. „Филологическ1я наб.дю- ден1я Востокова", издадени отъ И. Срезневсшй, Спб. 1865. Сл-Ьдъ Востокова се поведоха и други руски учени (Надеж- динъ, Устр-Ьловъ и Максимовичъ), които пр'Ьдлагаха съ малки или гол-Ьми изм-Ьнения троед^лба нам-Ьсто двуд-Ьлба. Дово- дите на Надеждина засЬгатъ едно говорно явление въ руски, което наистина като да отд-Ьля този езикъ и отъ сЬвероза- иадната и отъ югоисточната група: то е руското пълно- гласие (городъ — наспротивъ югославянското и чешко град и полско грод). Явлението е само по себе си много важно и твърде характерно, само пита се, да ли е тъй старо, че да можемъ възъ основа на него да отделяме руски езикъ отъ другите, сиречъ да ли е това явление праруско и ста- рославянско, или е произлезло на руска почва. Мненията 21 върху това се разиждатъ: Миклошичъ (ЬаиИеЬге^, 31. 84) и Ягичъ (Кай XIV, 208, Агск. I, 393), па тъй сжщо и Крекъ (Е1п1е1(;ип^ ш (Не 81ау. ЪШегаШг^евсЬхсЬ^е^, 224) го см-Ьтатъ за старо явление, но развито отпосл-Ь въ руски, сл]Ьдъ ката слявянскит-Ь езици биле вече разд-Ьлени — докато Максимовичъ (Объ отношен1и русской р^чи къ западнославянской, 1845),. Лавровсмй (0 русскомъ нолногласш, Спб. 1852), Гайтлеръ (8<;агоЬиШаг8ка Гопою^хе) и 1. Шмидтъ (2иг ОезсЬ. йез 111(1о- §егт. УосаИзтив, II) го см-Ьтатъ за праславянско явление. Колкото и да се вижда старо явление руското пълно- гласие (городъ) не ще е по-старо напр. отъ полското гродъ, па ако земемъ пр-Ьдъ видъ прим-Ьри като Волосъ отъ рХаоюд, паполомъ отъ п(хт1Хо\1а. (Потебня, Къ исторш звуковъ рус- каго язнка, 144), бихме дори твърдили, че городъ не е по- старо ни отъ градъ! Осв-Ьнъ това и да приемемъ руското пълногласие за д-Ьлидбена основа, сир-Ьчъ ако отд-Ьлимъ руски отъ другите югоисточни славянски езици, ще тр-Ьба пъкъ да см^стимъ и чешки езикъ между юго-славянскит-Ь езици, а за полски да земемъ особена група. А какъ се противятъ на това сички други особености на т^зи езици! Много по приемлива е троед-Ьлбата на Даничича, който зима за основа едно твърд^Ь старо фонетично явление, именно м-Ьнидбтаа на 1} и Ф} въ славянскит'Ь езици. Понеже тия зву- кови ставки не са останали ни въ единъ отъ славянските^ езици непроменени, то споредъ това, д^Ь какъ се м-Ьняватъ, можемъ хубаво да различаваме т-Ьзи язици. Даничичъ предпо- лагаше на вр-Ьмето си (Кай I, „^ и /? у 181:огц1 вкуепзюЬ ^е2^ка" и посл-Ь въ една друга статийка: Диоба сювенских 1 езика. Б^лградъ 1874), че славянскит-Ь езици се разд-Ьлили първомъ на три клона: сръбско-хърватски, руско-български и полско-чешки. Сръбско-хърватски езикъ останалъ най-в-Ъренъ на старите звукови ставки 1]-с1], понеже и днесъ се изговарятъ приближно тъй като да б^ха 1')-с1] {Я-^)\ руско-българската група променила звукъ ] сл^дъ т. на ш, а сл^дъ д — на ж: оттамъ ч (тш) и ц (дж) въ руски, а сл^дь пр^м^тка — шт-жд въ български. Западните пъкъ славянски езици променили ./■ следъ ш на с. а следъ д — на з; оттамъ въ полски г( (те) и 8 (дз), а въ чешки ц (те) и з {д испаднало). 22 На тая д-Ьлидба се възрази, че се основава само върху единъ едничъкъ 6'Ьл'Ьгъ, а не обгръща и други звукови явления (Лескинъ, Ягичъ, АгЬ. XX. 20). Но самъ Лескинъ като-чели иска възъ основа иакъ на единъ едничъкъ 6'Ьл'Ьгъ да д'Ьли славянскит-Ь езици на три, именно върху ударението, ма- каръ да нризнава и самъ, че разнит-Ь системи ударения у сла- вянскит-Ь езици (;е развили въ историческо вр4ме (АгсЬ. V, 498). За да основемъ една приемлива д-Ьлидба на славянскит-Ь езици, нужно е да видимъ, какви основни разлики има по- между имъ, та върху тия разлики да градимъ едно такова или опакова распр'Ьд'Ьлепие. Тукъ е дума пр-Ьди сичко за фонетични разлики, защото именно т-Ь засЬгатъ като-чели по старо вр'Ьме, отколкото морфоложкит-Ь. Може би не тъй случайно се тълкуватъ почти сички форми въ слав. езици, както именни, тъй и глаголни отъ старобългарски; то е затова, защото старобългарскит'Ь паметници (най-старнт4, раз- бира се) происхождатъ отъ IX — X в'Ькъ, а въ туй вр-Ьме, види се, много малко формални разлики имало между отд-Ьл- нит-Ь слав. езици. Разгледвайки сега фонетичнит-Ь 6'Ьл'Ьзи, върху които можемъ основа една класификация на слав. езици, виждаме, че много отъ т'Ьхъ се кръстосватъ, т. е. има ги ту въ една, ту въ друга група слав. езици; други пъкъ признаци са доста маловажни, за да могатъ служи за д-Ьлидбена основа. Ето защо н'Ькоц слависти дори и не говорятъ за никаква класификация, а мълкомъ само прииматъ толкова и толкова славянски езици, безъ да обаждатъ, като въ какво отношение стоятъ т-Ь по между си (Копитаръ, Григоровичъ, Миклошичъ). Тъй Миклошичъ безъ да указва на каква-год'Ь класификация, нарежда славянскит'Ь езици въ Сравнителната си граматика споредъ по-го ламата или по-малката имъ прилика накъмъ старобългарски (споредъ него, старословенски); редьтъ му е този: старословенски, новословенски, български, сръбско-хъ])- ватски, малоруски, великоруски, чехо-словашки, полски, горно- лужички и долно-лужички. Срезневсий разглеждайки Шафа- риковия „Народописъ", дохажда до резултатъ, че нам-Ьсто да говоримъ за класификации, по-добр-Ь ще е да приемемъ само тол- кова и толкова славянски нарЬчия и туй то. Ягичъ тъй сжщо е противъ класификация, понеже вижда въ славянскигЬ езици 2В 510степененъ пр-Ьходъ отъ единъ въ други; а пъкъ за обикно- вено приеманата дЬлидба на двЬ (сЬверозападна и югоисточна трупа) изрично казва: „Несъмъ за двуд-Ьлба, защото, за право фбчепо, тя н-Ьма значение въ науката и защото не води къмъ гникакъвъ резултатъ" (АгЬ. XX, 16). Но менъ ми се струва, че една д-Ьлидба на славянскит-Ь •езици не е излишна работа, а напротивъ е и нужна, както е нужна сЬка класификация въ науката. Както въ областьта на единъ кой-год^Ь живъ езикъ може да се говори за групировка на говорит-Ь му, тъй схщо и въ областьта на славянскит'Ь ■езици може да бжде дума за класификация; толкозъ повече "€е налага такава, защото наистина има н-Ькои б-Ьл-Ьзи, по коити •сме принудени да приемемъ дв^ или три отд-Ьлни групи -славянски езици. Може би тия разлики, що ги намираме сега между славяяскит1Ь езици, да не са биле едно вр-Ьме въ сжтци разм-Ьри както днесъ; но щомъ ги заб'Ьл'Ьзваме днесъ, длъжни 'Сме да ги истъкнемъ, па споредъ това, какви са тия разлики и какъ се распореждатъ т-Ь, ще имаме такава или онакава д-Ьлидба за днешнит-Ь славянски езици. Най-папр-Ьдъ да р^шимъ въпросътъ, като какво може да «и послужи за д^Ьлидбена основа. По гор'Ь загатнахме, че за такава основа ии се налагатъ ф о н е т и ч н и т "Ь разлики между •славя нскит-Ь езици, понеже тЬ идатъ като-че отъ по старо вр-Ьме, та са и по характерни. Къмъ фонетичнит-Ь разлики ще •броимъ п ударението, понежеи то е фонетично явление, и то досега звуковегЬ, именно гласнит^Ь звукове. Можеше да се земе и лексикална разлика, но тя би тр-Ьбало да за- •сЬга по широкъ крхгъ думи, а не само три-четири, както ги приимапге Добровски (сравни точки: 1, 2, 7, 8, 9 и 10 'ОТЪ неговата д-Ьлидба) и както мнозина сл-Ьдъ него ги на- веждаха; а осв^нъ това, както заб-Ьл-Ьжихме вече, тия думи ■се распореждатъ не тъкмо тъй, както ги приима Добровски, -а малко иначе; тъй напр. докато Добровски приписваше ду- мит-Ь: роз, вш, птак само на сЬверозападната група, изл-Ьве, че ги има и въ югоисточната (въ руски). Като исключимъ, значи, лексикалните разлики, то отъ десетт-Ьхъ д-Ьлидбени б^- .л'Ьзи на Добровски ще останатъ само четири и то чисто фо- нетични, които струватъ и днесь да се иматъ пр-Ьдъ видъ за 24 една дЬлидба. Къмъ тия четири признака, ако прибавимъ още- изговорътъ на меко ^ (р-куь и рлгеУ!.), на което обърна вни- меяие Востоковъ, и исчезването на д и т пр'Ьдъ н, нр-Ьдло- жено отъ Шафарика, ще имаме шестъ важни фонетични признаци, съ които би се подкрепила една доволно обосно- вана класификация на славяпскит']^ езици. Къмъ тил шестъ признака биха могле да се прибавятъ още два, може би срав- нително по нови, ала не по маловажни. Едннъ отъ т'Ьхъ е ударението, което въ югоисточната група е неопреде- лено (разносрично), докато въ северозападната е опреде- лено (истосрично). Освенъ ударението, което би съставяла седми отличителенъ белегъ, бихъ прибавилъ още и замената на ъ: докато въ югоисточната група ъ се заменява, истина^ различно, ала се съ твърда гласна (ъ, о, а) /го въ севе- розападната група замената му е е — значи минува къмъ категорията на меките гласни, макаръ- и това е да пази- още стария си происходъ. При това сметамъ замена е за г въ новословенски, както и замена о за ъ въ словашки за вто- рични и необщи. Освенъ това требва да забележимъ, че- словашки езикъ — ако го сметаме за езикъ, а не за на- речие — се не поддава на класификация и по други некои свои особености; причината е, че той се пада посредь едната и другата група славянски езици и е следователно- преходенъ славянски езикъ, тъкмо тъй както има и пре- ходни наречия. И тъй делидбата на славянските езици на две главни групи — северозападна и югоисточна — основаваме върху следните осемъ фонетични белези: 1. Върху замената на старите звукови ставки I] п ((} (зжбни +,у): Въ северозападната група (полски и чехо-словашки) вместо старите ^^ и А;} стоятъ съска ви звуково {ц и 8 въ полски и словашки и г« и 5 въ чешки), докато въ югоисточната славянска група (руски, български, сръбско-хърватски и сло- венски) вместо сжщите ставки Р] и й;} стоятъ шушкави зву- кове: ч-'ж въ руски, шт-жд въ български, ^-^' въ сръбска '/-/ въ словенски). 25> 2. Върху измененията, що ставатъ съ устнит-Ь съгласни, съединени съ ./ (/-ерепШеисит) : Въ сЬверозападната група се търпятъ съединения на устни съ ]: /е1п1а, докато въ югоисточната група при такива съединения се получава устно (лабиално) или смекчително /; 36МЛ1Я. Тукъ се има пр^дъ видъ по старото положение на сла- вянските езици, когато и въ български езикъ било зеилк^. 3. Върху изговора на меко г или г/: Въ северозападната група меко г получава единъ при- звукъ ж, та се изговаря като рж: полски ггесг, чешки геб,. докато въ югоисточната група г' или г^ си остава безъ ни- каква промяна: р-ьуь. 4. Върху ко и дV. Въ северозападната група срещаме тия стари звукови Ставки непроменени: ч. куе1, п. к\у1а1; ч. Ъ.уе2^а. п. ^шахйа, докато въ югоисточната група вместо техъ имаме цв — 8к (или ЗВ): 1|в1;ТЪ, ЗВ-БЗДЛ. 5 — 6. Зжбни с1 и I предъ I к п: Докато въ северозападната славянска група зхбните зву- кове с1 и I запазватъ своето положение предъ 1 и п, то въ югоисточната група исчезватъ: отъ една страна гайю, задю, р1е(;]а, уайпоии. вуНнонй — отъ друга: рлло, слло, плблг\^ вАн;ктн, свь11;|^тн. 7. Изговоръ на ъ. Въ северозападната група ъ се изговаря като е-звукъ, макаръ и да се отличава отъ етимоложко е, докато въ юго- источната сжщата гласна се изговаря твърдо: г, о или а: по чешки и полски йевка, по бълг. дъска, руски до ек а и по сърбо-хърватски (1а8ка. По словенски макаръ че се пише дезка, но въ С2вщность изговорътъ е пакъ дъска. 8. Ударение. Въ първата група (северозападна) ударението у думит-]^ е определено, т. е. пада се върху единъ и сжщи слогъ,. и то: въ чешки — върху първия, въ полски — върху •26 лр-Ьдпосл-Ьдния, докато въ югоисточната група ударението е неопр-Ьд-Ьлено, т. е. може да пада върху сЬки слогъ у думата. Каквито исключения йма, т^ или са нови, или не засЬгатъ главнит-Ь езици, а само нар'Ьчията. Отъ осемт^хъ фонетични признаци, които приемаме за отличителни б'1>л'Ьзи между дв'Ьт4 групи славянски езици, най- тол-Ьма важность, или най-гол-Ьма д^лидбена сгода, има зам-Ь- ната на I] и (1], защото може да послужи и за по нататъшна д-Ьлидба на славянски г'Ь езици. И наистина, споредъ зам-Ьната на тия звукове, не само че се отд^Ьлятъ хубаво дв-ЬтЬ главни групи славянски езици, защото наместо 1}-с1] имаме на една -х^трана (въ сЬверзападната група: полски и чешки) съскави съгласни ((в-йз), а на друга (въ югоисточната група: сръбско- хърватски, словенски, руски и български) шушкави съгласни (и-сЩ, ами и по-нататъкъ, сравнявайки главнит-Ь «славянски езици се върху тая основа, заб-Ьл-Ьзваме, че изго- ворътъ на Ь]-Щ ги отделя твърд'Ь хубаво едпнъ отъ други тъй, че полски езикъ напр. ще познаемъ веднага по не- говите с-й^ нам'Ьсто 1]-с1], чешки — по с-^, сръбско- хърватски по ^-^, словенски — по б-;}, руски — по ч-ж, български — по шт-жд. Тогава предполагайки за славянския праезикъ иепром'Ь- нени 1} и (1], ще имаме: Въ общославянски 8Уе1:]а — тес1,)а. I. Въ сЬвероист. група Ц-й] даватъ съскави ;:(ам'Ьни. 1. Полски езикъ зам'Ьнява Ьуй] съ с-с!^: 8у1еса — ппейга. 2. Чешки „ „ „ „ с-2: 8У1се — те/е. II. Въ югоисточната група ^]-(V] даватъ шушкави» -3. Руски езикъ заменява 1]-(1] съ ч-ж: св-Ьча — межа. 4. Български „ я « гат-жд: св-кфя — междл. 5. Сръбско-хърват. „ „ „ Ь-]) : сви)е11а — ме})а, 6. Словенски езикъ „ я « ^'У- вуеса — ме)а. Разбира се, че тази д-Ьлидба не пр-Ьчи да комбинираме отъ славя нскит'Ь езици и други групи споредъ едни или други общи признаци; съ това п],е си обяснимъ и по доб])Ь взаим- 27 нит-Ь имъ отношения. Но каквото и да струваме, първичната дЬлидба на дв-Ь ще сгои твърдо; първо, защото се подкр-Ьпя ме нашиятъ езикъ ималъ и други съсЬди, а не както днесъ само сърбигЬ. И наистина, земемъ ли на умъ, че българскитЬ слов^Ьне са се простирали едно врЬме по унгарското равнище, по Трансил- вания, Влашко и Богданско, както хубаво свид'Ьтелстватъ толкова българизми въ маджарски^) и румънски, И1,е тр'Ьба да признаемъ, ') Славянското влияние върху маджарски езикъ не сички еднакво схва- щатъ. Като оставимъ на страна крайнитк маджарски патриоти, на които се и никакъ не ще да признаятъ изобщо славянско влияние върху е^шка имъ, има доста маджарски и немаджарски учени, които твърдятъ, че маджарптЬ са си донели съ себе си въ сегашна Унгария славянскитЬ думи, що ги иматъ въ езика си, понеже ги ;)аели ужъ по прЬди прЬзъ своето пребивание въ южна Русия. Тъй се б-Ьше исказалъ и маджарскиятъ фидологъ Мипкасву нъ спис. Випаи1ап(1ег, кн. 4 — 7., В1е АиГап^е йег ипдап8сЬ-в1ау18сЬеп е11ш18сЬеп ВегйЬгип!^. Това мн-Ьние намЬри горещъ и доблестенъ противиикъ у лицото па единъ тв^рд-Ь обективенъ маджарски ученъ - проф. А8Ь61;Ь, който (въ Агс1п\, XXII, 433—487, подъ сдщо заглавие: 01е АиГап§е и пр.) оборва единъ по единъ доводит-Ь на Мункачи и доказва отъ своя страна, че славянските, думи въ маджарски езикъ са заети въ днешна Унгария, и то пр-Ьдимно оть сла- вянско племе, идентично съ днешнитЬ българи, че и самото на;(вание на маджарската столица Пеща е отъ български происходъ (псфк), както по- Еазва и н-Ьмското й име ОГеп^ пещь, Вж. и статията му: „И-Ьсколько зам^- чапш на сочинеше В. Ягича объ истор1и происхожден1я церковно-славянскаго язика, въ Изв. Отд-Ьл. р. яз., т. VII. кн. 4. И тъй ще е с.д^щинската истина, както ни я представя Ажботъ, защото въ новото си отечество маджарнтЬ на- мериха въ IX вЬкъ словено-бьлгарско племе и слов-Ьнобългарски строй, па неминуемо е сл-Ьдвало да подпаднатъ нодъ слов^по-българско културно влияние още въ първото вр11ме на заселбата си. Ако славя искитЬ думи пъ маджарски б'Ьха заети въ Южна Русия, тЬ щЬха да носятъ дири отъ руски е;;икъ; а то какво виждаме V Виждаме, че въ тЬхъ е отпечатанъ главния признакъ на бъл- гарски езикъ, защото въ тФхъ н4кои характерни ;1вукове запазватъ българския си изговоръ (Ц1=шт, ж,\=:жд, я,=он, л=^ен). А съ българите (разбирай словЬно- българитЬ) маджаритЬ не са могле да блдатъ непоср-Ьдни съскди въ южна Руси а, аащото ги е д^лилъ дебелъ поясъ чужди племена, които са заимали жгъла между Дунава и Черно-море. Влиянието на български езикъ върху румънски е н(м;рав11ено но голЬмо, отколкото върху маджарски; защото маджарит* влизатъ нъ допиръ съ слов^но- българите едвамъ въ края на IX в4къ, когато съ румънит-Ь съседството имъ захваща много по отрано. Осв-Ьнъ това дълго време и следъ IX векъ българската държавна власть не престава въ Румъния, та заедно съ нея се пресажда и 29 че е имало врЬме, когато нашиятъ езикъ се е допиралъ не само съ едипъ славянски езикъ, както сега, ами съ н^Ьколко; защото е заималъ центърътъ на оня кржгъ славянски езици, наредени около него, именно това м^Ьсто, що го заиматъ сега народит-Ь маджарски и румънски. Оттамъ и н-Ькои поразителни прилики на български езикъ и съ такива славянски езици, съ които сега се не допира географски. И наистина, колкото повече проучваме отношението на български езикъ къмъ другит-Ь славянски езици, толкозъ по ни се всажда мисъльта, като че този нашъ български езикъ, зетъ изц'Ьло съ нар-Ьчията си, съдържа въ себе си по н-Ьщо отъ сички славянски езици. Може би и сЬки други славянски езикъ да се струва тъкмо тъй, кога водимъ срав- нение, исхождайки отъ него, но пакъ бихъ казалъ, че за бъл- гарски езикъ има повече факти, които ни каратъ да му дадемъ извЬстно първенство въ тоя случай. Тъй осв-Ьнъ н-Ькогашното му централно положение донр-Ьди идването на маджарит-Ь въ днешно Маджарско и Трансилвания, което, мисля, не под- лежи на съмн11ние, бъ.тгарский езикъ има и това предимство, че документалната му история захваща отъ най рано вр-Ьме, отъ вр'Ьме, когато никой други славянски езикъ не притежава българска писменносгь, която трае дори до XVII в^къ. Чудао ли е тогава, че румънски еш1съ ще впие въ себе си толкова слов^Ьнобьлгарскн елемевти, че да прилича на полуславянски езикъ? Но както въ Унгария, тъй и въ Румъния не сички признаватъ това славянско, и то специално българско влияние върху румънски езикъ. СмЬтатъ за унижение да са имали н']&кога вужда отъ културата на такава, споредъ т^Ьхъ, низка раса, каквато е славянската. И дълго вр^Ьме требваше да се мине, докато се явятъ и у тЬхъ трезви умове, които да гледатъ на истината право въ очи. Такъвъ б^Ьше до сега познатиятъ и у насъ румънски ученъ .1. Бо^(1ап. Наредъ съ него румънската наука може съ ;гордость да по- сочи елинъ другъ свой ученъ, който издаде едно крупно съчинение върху ис- торията на румънски езикъ и който бн правидъ честь на с^коя наука. Това е Оу1йс Вепзизхапи, а съчинението му, Н181;о1ге йе 1а 1ап§ие гоитахпе, изл-Ьзло въ Парижъ на френски. Това съчинение освЪнъ че е първо по родътъ си въ румънската литература, защото подобни работи допр-Ьди него са, можемъ каза, само опитн, но и заслужва сЬка похвала зарадъ прокарания широкъ възгдедъ върку развитието на румънски езикъ. Авторътъ отфърля сички ония т^Ьсногърди похвати на повечето румънски учени да нокажатъ чистолатинския происходъ на румънски езикъ, н^що което явно противур4чи на толкози факти въ самия този езикъ. „Нашето мнение за историята на румънски езикъ, казва Беизиз^апи въ предговора си, н'Ьма да задоволи нашит-Ь чувствителни съотечественици. Ала малко ни струва, че науката по н^кой пжть разваля патриотичнит-Ь иллюзии. Ние мислимъ, че тр-Ьба да се пръснатъ пр-Ьдуб^жденията, които са спъвали до <сега студиите върху румънски езикъ". 30 писменни паметници. Покрай това многобройнит-Ь му говори осв'Ьнъ че потвърдяватъ съ живи прим-Ьри туй, що е завар- дено въ писменигЬ му паметници, ами го турятъ и въ дотикъ ту съ този, ту съ онзи славянски езикъ; защото въ т-Ьхъ на- мираме частично отразени почти спчки стари и нови фоне- тични свойства на славянскит-Ь езици. Това ни дава право да твърдимъ, че много отъ т-Ьзи общи черти между българскит-Ь говори и отдЬлнит-Ь славянски езици са отзивъ отъ онуй вр-Ьме, когато български езикъ е билъ още въ допиръ съ гЬзи езици. Единъ-два примера ще обяснятъ това, що казваме. Бъл- гарски езикъ въ сегашната си область се допира откъмъ западна страна съ сръбски, а откъмъ сЬвероисточна страна — съ руски; тъй че естествено ще е да има най-много оби|,и черти именно съ т-Ьзи два езика. И наистина е тъй; но докато приликитЬ между сръбски и български са лесно понятни, по- неже тия два езика жив-Ьятъ вече толкози в-Ька единъ до другъ,. то приликата между руски и български не може да се обясни чр-Ьзъ сегашното съсЬдство, защото въ сдщность то датира отъ ново вр-Ьме, отъ стотина години, именно отъ разнит^ руско-турски войни, когато много български челяди отъ не- точна България напуи1,аха отечеството си, да се заселятъ въ. южна Русия. Това ново съсЬдство не е произвело никакво влияние върху двата езика, или ако го е произвело, то п;е е само локално, и никакъ не засЬга по дълбоко въ общия строй на езика. Общностьта, значи, между бълга1)ски и руски гр4ба да тълкуваме или като случаенъ съвпадежъ, или като ст-Ьдствие отъ н'Ькогашно по ближно съсЬдство. Послед- ното е по в-Ьроятно, защото се подкрЬпя и отъ други факти. Друго. Български и полски езикъ стоятъ сега най далечъ единъ отъ други ие само по просторъ, но и по говорни особености. Но ето че тил два езика пазятъ еднакъвъ изговорь за », именно онзи изговоръ, който е свойственъ и на старо- български въ най старит-Ь му паметници. Тази еднаквость между полски и български не ще е туку тъй случайна, а ще води началото си още отъ онуй вр-Ьме, когато рсченит-Ь два езика са биле на граница единъ съ други и може би оп^е тогава се отличавали съ това си общо свойство отъ другит-Ь славянски езици тъй, както и днесъ. 31 Шкои и други очебийни прилики на български езикъ съ новословенски и словашки, за които ще бдде по долу дума, водятъ се къмх сжщо заключение, че т-Ьзи езици, които сега са тъй далеко отъ него, са му биле едно вр'Ьме по ближни съсЬди — оттамъ чудната прилика помежду имъ. Пр^ди да нр-Ьминемъ къмъ подробно сравнение на бълг. езикъ съ другит'Ь славянски езици, нека дадемъ кратка характе- ристика па славянскит-Ь езици поотд-Ьлно, като имаме прЬдъ. видъ на първо мЬсто фонетичните имъ особености. Руски езикъ се отличава по сладните си б^л-Ъзи: 1. (;] и (1] се изговарятъ като ч и ж: св-Ьча, межа. 2. /^ гласи у: рука, мука; а = я (- 'а): мясо, рядъ. 3. Бм-Ьсто рл и лл, произлезли отъ по стари ог о1, въ руски имаме оро, оло: борода, голова вм, Б(>о^дг\, главл; сжщо тъй имаме въ руски вместо р*, л* (отъ н-Ькогашно ег, е! между съгласни) — ере, еле (или пакъ оло): дерево, железа,, молоко; това е руското пълногласие. 4. Въ руски езикъ, както въ никой други живъ слав, езикъ, е заназенъ стариятъ изговоръ па щ, писано и: сннъ, мишца. 5. ъ и ь, д-Ьто се изговарятъ като ц-Ьли гласни, гласятъ. като 0 и V: то км 0, де нь. 6. Старобългарските между-съгласни ръ и лъ само въ руски пазятъ още стария си происходъ, та имаме вместо т^хъ. сега: ор-ол, ер-(ел), ро-ле, ре-ле: торгъ, волкъ, зерно^ к р 0 в ь, п л 0 т ь, к р е с т ъ, е л е з а. Въ повечето български говори още отъ прастаро вр^ме тая разлика е затрита: тръгъ^ влъкъ, зръно, кръБЬ, плъть, кръстъ, слъзя. 7. Ударение — неопределено, старо. Руски езикъ се дели на три наречия : великоруско, мало- руско и белоруско. Сръбско-хърватски езикъ има тия признаци: 1. I] ц й] се заменяватъ съ Ь и 1), изговаряни като- шюго меки ч' и I/: свеЬа, ме^а. 2. <к се изговаръ като у, а като е: рука, мука; месо, ред. 3. ъ е изравненъ съ ь въ единъ и схщи звукъ а: даска дан, лан. 4. ръ и лъ (междусъгласно) се изговарятъ като р (во- кално) и у: прст, суза. 32 5. Краесрично л се вокализува въ о: пепео, криоце. 6. Ударение пакъ нео11р'Ьд'Ьлено, ала въ сръбски редовно пр-Ьм-Ьстено за единъ слогъ къмъ началото па думитЬ. 7. Въ сръбско -хърватски езикъ има и кваититетъ. Сръбско -хърватски езикъ се д^ли па три нар-Ьчия: щокавско, чакавско и кайкавско — споредъ изговора на уьто. Щокавското нар-Ьчие говорятъ сжщинскит'Ь сърби, докато чакавското и кайкавското съставя хърватски езикъ. Словенски или словински езикъ има тия признаци: 1. ^3 и д] се замЬняватъ съ ч и з: зуеба, ме] а. 2. Лк се изговаря като о, а като е: рока, мока, месо, ред. 3. ъ е изравнено съ ь въ единъ тъменъ звукъ ъ, който ^'Ьл'Ь.жатъ съ е: Ьег, с1е8ка, с1еп, 1е11. 4. |>ъ — лъ се изговарятъ като вокални р и л: ргвк, в!?. а. 5. Ударение старинско, но доста пром-Ьнеио. 6. Кваититетъ има, но е новъ и дълги гласни биватъ <амо подъ ударение. 7. Различава дуални форми у глаголите. Полски езикъ има сл']Ьднит4 отлики: 1. Ц и с1] се изговарятъ като ц и з (дз): 8\у1еса, ппей/а. 2. Як и А запазватъ началниятъ си изговоръ както о„ (пи- ч^ано %) — е„ (писано §) обаче се зам-Ьняватъ тъй взаимно, че вместо Лк идва е^ и наопаки - вм-Ьсто а — Оп. Приема се обикновено, че дълго ж и дълго а даватъ о„, а кратко л и кратко А даватъ е„: с1^Ъ — г1^Ьи (джвъ, длвоу), ^V^а2а(5 (ка- ^хтн), р§(;о (пдчто). 3. рл и дл гласятъ на полски като го — 1о: ^г<1(1 \уго1;а, ^1о\уа, 4. ъ и ь се зам-Ьняватъ съ е и 'е (меко е). 5. * се изговаря като я и е, както въ источнобългарски, но въ зависимость отъ положението; * се пр'Ьглася не само пр-Ьдъ меки срички, но и пр-Ьдъ устни и гърлени съгласни: к\у1а1; (цв-Ьтъ), 2е1а20, Ь1а1у — но: Ъ1еИс, Ие\уу, с111еЬ, 8\уг1еса, ^г^^есЬ. 6. Особено смекчение на съгласните, всл-Ьдствие на което 456 явяватъ повече съскави и шушкави звукове, отколкото въ други славянски езици; тъй осв-Ьнъ д-Ьто меко р' дава рж 33 (писано г/), още п сЬко й и I пр^дъ меки гласни дава (1^ и с, както и X, 8, с — I, 8, с: пнезсхе (м*ст*), ко8(^ (кость), зе/'- (1х1с (|!\зднть). 7. Ударение опр'Ьд^лено и то на пр'Ьдпосл']Ьдния слог ъ. Къмъ полски езикъ броятъ нар^Ьчията кашубско и полабско; посл-Ьдното вече се не говори. Чешки езикъ има сл^днит-Ь отлики: 1. I] и й] се зам-Ьняватъ съ с и 2 (ц и з). 2. л дава у или оу, споредъ това, дали е кратко или дълго: гика, зоий. а дава е или \ — а или а наспротивъ това. да.ш е кратко или дълго и дали стои пр^дъ мека или пр-Ьдъ твърда сричка: ре!' — ра1;у, 8Уа1у — зуейй, кп12е (къндзь). При това дължината и кратчината на гласнит^ въ чешки не върви въ съгласие съ пр^длогаемия старославянски квантитетъ. 3. ръ и Аъ се заменява различно — ту чр^зъ г, 1 во- кални: Ьгу, кгу, Ькаи, ту чрезъ ге, 1и: кгеу, 81ипсе. 4. * дава е или 1 наспротивъ това, дали е кратко или дълго: Ье1, Ьейпу, 1;е1о, У1га (в-Ьра), Шо (л^то), тИко. На сжи;и изм^Ьнения се подлага иди ]а, както изобщо 'а. 5. Дълго 0 дава у, което се пише й: уй1е, пй2. 6. ^и или 11 се преглася въ 1 или \, споредъ това, дали е кратко или дълго: кИс, ,)11;го. 7. г се изговаря като Ь: Ькуа, Ьога (гори). 8. Меко р' дава чж, писано г: ЬгеЬ, (1геуо, шоге, ^уогШ. 9. Ударение опр-Ьд^лено, и то винаги върху на- чалния слогъ. 10. Квантитетъ, произл-Ьзълъ отъ по ново вр-Ьме. Словашки езикъ се брои като часть отъ чешки, но се различава отъ него главно по това, че зам-Ьнява старо с1.| съ д,г, ъ и ь се рефлектиратъ като о и е, н-Ьма г, н-Ьма и сжщи квантитетъ, както въ чешки. Къмъ чешки броятъ още дв4 славянски нар'Ьчия — горно- и д 0 л н о-л у ж и ч к и, които се говорятъ по Саксония и Прусия, Тази кратка характеристика на славянскит-Ь езици по- казва, какво разнообразие влад'Ье въ т-Ьхъ откъмъ фонетична История па българскпв езнвъ. 3 34 страна II какъ мхчно е по нЬкога да се нам']Ьри едитгио въ това разнообразпе. Да видимъ сега, какъ стои бълг.арски езикь 11р'1»д11 сичко къмъ днешния си близъкъ съсЬдъ — сръбски. Къмъ с 1) ъ б с к и, казвамъ, а не къмъ с р ъ б с к о- х ъ р в а т с к п, п ъ р в о, защото български езикъ се допира сега само до сръбски говори, а не и до хърватски; второ, защото по отношение къмъ български езикъ ще тр-Ьбва да правимъ изв'Ьстна разлика между сръбски и хърватски, понеже, както ще видимъ, ^хърватските" нар^Ьчия (кайкавско и чакавско) по н-Ькои свои особености се приближаватъ повече къмъ словенски н къмъ български, отколкото къмъ сръбски езикъ. Сравнението сега между сръбски и български може да бжде двояко, споредъ това, дали сравняваме погранични бъл- гарски съ погранични сръбски говори, или сравняваме говори малко -много отдалечени отъ пр-Ьходното сръбско -българско нар-Ьчие. Въ първия случай ще имаме, разбира се, много по- вече прилики, защото и на дв-Ьт-Ь страни ще ср-Ьщнеме см-Ь- сени говори, произлезли отъ постоянни взаимни заемки. Та- кива смЬсени говори са отъ отсамна страна северозападните паши ч-ц и к-г- говори, а отъ сръбска — задмо])авското наречие, пропито съ много български особености. Ала да срав- няваме тия погранични говори помежду имъ, едва ли би по- стигнали друго, освенъ още едно излишно потвърждение, че нито задморавското наречие е чисто сръбско, нито пъкъ нашите погранични ч-{( и к-г говори са чисто български. И така бихме сравнявали само говори, или най-сетне наречия отъ два съседни езика, ала не схщите изработени и обособени вече езици, каквито са сръбски и български. Освенъ това тоя широкъ пласъ смесени говори правятъ прехода между сръбски и български тъй бавенъ и постепененъ, че е мхчно да се определи, де свършва единиятъ и де захваща другиятъ езикъ. Влиянието и отъ двете страни върху тия средни говори досега еднакво звуковете както и формите, синтаксата, както и речника, но забелезваме пакъ, че българското влияние въ техъ се изразява повече въ морфологията, докато сръб- ското засега повече звуковете. 35 Споредъ това, питаме ли, докжд-Ь се простира сръбски «зикъ къмъ истокъ и докжд'Ь стига нашиятъ български езикъ къмъ западъ, сърбит-Ь иматъ право да посочатъ за своя го- ворна граница линията, докжд-Ьто стига изговоръ у за ж, както и българит'Ь отъ своя страна са въ пълно право да твърдятъ, че български езикъ се простира, докжд-Ьто ли псува тъ ста- ритЬ форми (падежи, инфинитивъ), докжд-Ьто се упо- тр-Ьбя запоставенъ членъ и докхд-Ьто се зам-Ьняватъ старит-Ь синтетични форми съ нови — аналитични. Тогива сжщинската граница между сръбски и български ще лежи н-Ьйд-Ь поср-Ьдъ тия дв-Ь влияния отъ истокъ и западъ, ще лежи именно тамъ, д-Ьто я поставя професоръ Беличъ за своето южноморавско наречие, т. е. при съединението на българска Морава съ сръбска (при Сталачъ) и оттамъ на югъ пр-Ьзъ Прокопе до Прищина (Вж. неговата карта къмъ книгата му Ди^алекти источне и ]ужне Срби]е, Београд, 1905). Тая граница сме въ пълно право да приемаме за български езикъ, защото възъ основа на материалите, които дава самъ професоръ Беличъ въ книгата си, излиза че моравското на- р-Ьчие притежава, несравнено повече българо4ги свойства, от- колкото сръбски, както ще видимъ по сетн*. Колкото за областьта на сЬверъ отъ тая точка, тя е населена пр-Ьдимно съ влашко население, та за това н'Ьма значение за говор- ната граница между българи и сърби. Колкото вървимъ по на западъ и по на истокъ отъ тая граница, се повече на- маляватъ общит^ особености, докато вл^земъ най-сетн-Ь въ говори чистосръбски отъ една страна и чистобългарски — отъ друга. Отъ такива именно говори ще тр^Ьба да водимъ сравнението между двата съсЬдни езици. Излизаме ли отъ такова становище, не смитаме ли и ония общи свойства, по които сръбски и български се отличаватъ, като части отъ юго- источната с.1авянска група, тогава оставатъ за чудо твърди малко признаци, общи и на двата езика. Т-Ь са сл-Ьднит-Ь петь, три отъ които засЬгатъ звукови свойщини и два саотъкрхганасинтаксата. 1. Ъ1 = ад. Както въ сръбски, тъй и въ новобългарски изговорътъ на тая гласна се сл^лъ съ обикновено и. Този язговоръ сега е общъ не само на сръбскохърватски и български, 3(5 но и на словенски и съставя обща отлика на югославян- гкитЬ езици. А питаме ли, отдЬ е захванало изравнението, да.1н- отъ български или отъ сръбски, съ нраво бихме отговорили,, че импулсътъ иде отъ сръбска ср-Ьда и върви кьмъ ис- токъ. За това ни служатъ сл'Ьднит'Ь съображения: а) За сръбски старъ изговоръ на Ъ1 н'Ьмаме никакви по- ложителни св^Ьд^Ьния, докато пъкъ българскит-Ь паметници дори XIV в^Ькъ употр-Ьбятъ доста правилно тая гласна; б) Дори п до днесъ има още български говори, д-Ьто е запазенъ старнлгь изговоръ на Ъ1, макаръ и не изц-Ьло. в) Т^зи български говори, въ които е запазенъ старъ изговоръ за и, са далечъ отъ сръбскобългарската етнографска граница — въ Солунско и Шуменско. г) Изравнението на Ъ1 съ и е станало съобразно съ из- равнения, свойствени на сръбски езикъ (* — е, ь ъ, л» — оу,. д =^ е), докато въ български това н'Ьма, или ако 1Ю има, то е станало пакъ подъ импулсъ отъ западъ. 2. А ■ е. ^Както въ български, тъй и въ сръбски старо- българската носовка А съ зам^Ьнява съ една и схща гласна е — разбира се, като не см-Ьтаме ония, макаръ и стари за- мЬни ('ъ, ' п '(1), \\\о ги ср-Ьп^аме по българскит-Ь говори. По- неже изговоръ е сега е общъ на сички западни говори, а пъкъ ония другит4 изговори се ср-Ьщатъ само въ неточни говори, то е твърди вЬроятно, че и изговоръ в за д иде като- продължение на сръбската обща зам'Ьна е за тая гласна. ']'ова е толкозъ по допустимо, имайки пр-Ьдъ видъ. рускиятъ изговоръ я отъ една страна и хърватско-словенската зам-Ьна а (сл-Ьдъ палатали) — отъ друга. Значи изговоръ в за А иде въ български езикъ като вълна отъ западъ, тъкмо- както и зам'11на е за *, която до сега е об'ела само запад- ната половина отъ бъ.1гарс1тта говорна область, иде тъй' сжщо отъ западъ. Приемейки тоя коптинюитетъ, тъй както- приемамъ изобщо сичко, що е общо между сръбски и бъл- гарски, като резултатъ отъ съсЬдско влияние, азъ не изклю- чавамъ възможностьта изговоръ е за а да си настане и па чисто българско огнище. 37 3. Къмъ леЬтЬ фонетични еднаквости между сръбски и •български бихме прибавили и третя, именно изговоръ е за *. Но понеже добра половина отъ български езивъ пази още ста- риятъ изговоръ на тая гласна, докато само западните говори са я изравнили съ е, както въ сръбски, то сравнението по тая точка би имало само тая ц-Ьль, да потвърди онова, що казахме п6-гор4 за вървежа на фонетичнит-Ь изравнения между сръбски и български, именно, че т^ иматъ посока отъ западъ къмъ истокь, отъ сръбски къмъ български. Схщо струва и за изговоръ ръ по сръбски и български. 4. Четвърто общо свойство между сръбски и български -е еднакво исказване бждно врЬме поср-Ьдствомъ единъ и схщи помощенъ глагол ъ хоц!;!; (български ща, ще, сръбски Лу, Ле). Тази особеность, обща сега само на български и на сръбски — докато въ хърватски и словенски се употр-Ьбя за тая ц-Ьль глаголъ БЯкД;«ч — е минала нав-Ьрно отъ български въ сръбски, та затова не е обхванала още другит-Ь югославянски езици. Л въ български това свойство е сравнително ново, произ- л^Ьзло на Балканския полуостровъ, защото е общо на сичкн "балкански езици, а въ другит-Ь славянски езици, осв-Ьнъ •сръбски и български го н-Ьма. 5. Общность между сръбски и български намираме въ ■еднаквото разлагане на инфинитивната форма поср-Ьд- •ствомъ съюзъ да и уегЬит Йп1и1т. Макаръ и да не е още напълно прокарано това разлагане, то е пакъ съвсЬмъ обик- новено въ сръбски, докато въ хърватски и словенски го оп1,е нЬма, или го има, но въ много по малка м-Ьра. И това ана- литично свойство се дължи на влияние отъ българскит-Ь го- вори върху сръбскигЬ, защото и въ други случаи съглеждаме въ български много по силна тенденция къмъ анализа, откол- кото въ сръбски. Споредъ това би рекълъ чов-Ькъ, че при тия малко еднак- вости разликата между сръбски и български би тр^бало да ^жде твърд^Ь гол-Ьма; но въ схщность български стои пакъ еай близу до сръбски, по близу отколкото къмъ който и да е други славянски езикъ. То е за това, защото изговорътъ на дру- гит^Ь гласни п съгласни си е нормаленъ безъ, ония пригласи я палатализацни, каквито ги има въ по сЬвернит-Ь славянски. 38 езици (чешки, полски и руски). Въ сръбски и български, както изобщо въ югославянски, н-Ьма нито чешкия пр-Ьгласъ на }а въ ]е и у/, нито руското пъл н огласи е, нито полско-руското 'о наместо е, а фонетиката е сравнително чисто запазена, та думит-Ь ся пр^търп-Ьли малко промяна въ изговора си. Осв-Ьиъ това има и друго, което сближава още повече тия два езика ; то е голямото множество общи думи. Р^чникътъ и слово- творниятъ комплексъ е почти еднакъвъ както въ български, тъй и въ сръбски. По отношение на своето самородно (на- родно) словно богатство български езикъ стои несравнено по близу къмъ сръбски отколкото къмъ руски, макаръ и литера- турнит-Ь заемки между руски и български да са приближили доста и т^юи езици единъ къмъ други. -Едва ли ще се стори вЬроятно, че българскиятъ народенъ езикъ има три пжти повече общи думи съ сръбски, отколкото съ руски. Въ това се ув-Ьрихъ, сравнявайки еднакви текстове по трит^! езика: докато на една обикновена страница руски текстъ ще се ср-Ьщ- натъ 24 до 30 непознати за некнижовеиъ българинъ думи, то на схща страница сръбски текстъ ще се ср'Ьщнатъ само 8 до 10! Тази прилика и разлика въ лексикално отношение на български езикъ къмъ двата му съсЬдни езици нав-Ьрно е пакъ резултатъ на по близки и по отпосл-Ьшни взаимни сношения между сърби и българи, каквито сношения между руси и бъл- гари не е имало. Това именно множество общи думи прави сръбски езикъ лесно разумливъ за българинъ, както и нао- паки — български за сърбинъ. Тая лексикална прилика би улеснила твърд!; много ввеждането на единъ общъ литерату- ренъ езикъ между тия два народа, ако политическото съ- перство помежду имъ не б-Ьпте отблъснало сЬка помисъль за взаимна дМность. Сравнението на български езикъ съ останалит-Ь югосла- вянски езици или нарЬчия — задъ сръбски пататъкъ — пи раскрива любопитния фактъ, за който загатнахъ и п()-гор'Ь, именно, че български езикъ не е ималъ отъ край-ир'Ьме за със^дъ сръбския. Истина е, що казахме, че български и сръбски стоятъ сега за сега най близу единъ къмъ други, но истина е и това, че пашиятъ български езикъ има н-Ькон общи свой- ства съ хърватско-словенски, безъ да ги има и съ сръбски. 39 Групата хърватско-словепски говори по отношение къмъ бъл- гарски езикъ съставятъ едно ц-Ьло, като че отд-Ьлно отъ сръбски, за това ги и зиматъ заедно при сравнението имъ съ български. Та и въ схщность тЬзи говори или нар-Ьчия иматъ помежду си много общи, и то старински черти, по които се отлича - ватъ отъ сръбски и се доближаватъ до български. Тукъ подъ „хърватски" разбирамъ дв^т-Ь хърватски нар-Ьчия — ^^кайкавско и чакавско, които вече по замяната на 0"-ф' правятъ съ словенски едно ц-Ьло, защото иматъ за тия звукове ч-], а не Л-^, както въ сръбски. Ето напр. какви еднакви особености има въ хърватско- словепски и български, а ги н-Ьма въ сръбски: 1) Въ хърватско-словепски покрай обикновената замина за А (е) има и друга, твърд-Ь прилична на ср-Ьднобългарската юсова зам-Ьна, именно сл-Ьдъ палатали (ж, ч, ш и ]) 1к гласи не е, а а: угЛк, рп^аИ, шкта и пр. Тъкмо тъй гласи шл, агд, ]А н въ много български говори: хъзик и ^азнк, шгтам и шатам, жгтва и жатва. Това н-Ьщо въ сръбски езикъ н^ма. 2. Тъкмо както въ български, тъй и въ словенски, па и въ хърватски, начално /^ се изговаря съ пр'Ьдметното в — вж: У08, уоге!, Уо2е, уокай, уо(;ек — наспротпвъ, жсъ, ;|;здъ« лже, лхлтн, Лктъкъ и въси, въже, въхам, вътък. При това тукъ и тамъ е запазенъ и стариятъ изговоръ безъ в: оге, 02е1 — Бъже, ьъзол (по охридски) и шже, шзол (по ср-Ьдно- македонски). 3. Както въ български тъй и въ хърватско-словепски съчетание уръ си остава пакъ такова: черно — спю, червей — сгу и пр., докато въ «сръбски сжщата звукова ставка гласи цр: цряо, цръ. Истина и въ много наши говори срещаме цр нам-Ьсто чр, но се въ западни, значи по ближни до сръбски езикъ говори, докато въ по далечните си е въ употр-Ьба само чер, а не цър. Исключение прави само дума църква, която и по неточно се изговаря тъй (покрай черква), но за това имаме и старобългарски цръки. 4) Краесрично л, което въ сръбски минува въ о (рекао, пепео) си остава непроменено въ хърватски и въ словенски тъкмо тъй, както въ български. Тъй сжщо и пр-Ьходътъ на 40 съчетание лъ (между съгласни) въ у (в у на, жут) не е про- каранъ повсеместно нито въ словенски, нито въ хърватски. 5) Еднаквость между български и хъ1)ватско-словенски съглеждамъ и въ лабавата употреба на .«-ереп111еисит. Сръбски езикъ е въ туй отношение строго сл']Ьдбенъ, та не само че е запазилъ сички случаи, познати отъ старобългарски, ами е образувалъ и нови (снопЛ)е, гробЛ)е — пакъмъ снопнк, г(>0БН1€), докато много хърватски и словенски говори не само че не познаватъ новит-Ь случаи, но отстхпятъ дори и отъ старит-Ь; срв. 8р^аV^а1;^, 8(:ау]а(;1, гоу^ет, 8киЬ]е още у Гун- дулича. Микл. I. 413. 6) Общность между български и чакавски има и въ из- говора на думи като веселие, каменее, д^то се не чува онова сл-Ьно сръбско л, /ь, а разделно л], «;, свойствено и на българскит-Ь говори. 7) Общо е тъй схщо и ударението въ български и хърватско-словенски, докато въ сръбски е пром-Ьнено, макаръ и тая пром-Ьна да излиза отъ по-стара обща основа. 8) Между изговора на л като б въ словенски (и н-Ькои кайкавски говори) съглеждамъ пакъ хубава прилика съ на- шити дебърски и родопски говбри, д'Ьто & има схща зам-Ьна. 9) Въ хърватско-словенски, както и въ югозападните наши говори ф гласи шч, а не шт, както въ сръбски. Тази общ- ность навеждамъ затова, защото и за общобългарски излизамъ отъ едно по старо шч, отъ което настава посл-Ь шт. Значи, докато между сръбски и български има само двгь или три фонетични една^вости, то между хърватско-словенски и български осв-Ьнъ сръбско-българскит^ фонетични прилики има още деветъ други еднакви точки. При това сравнимъ ли еднаквостит* между български и сръбски съ еднаквостигЬ между български и хърватско-словенски, ще видимъ, че първит* ^а се отъ по ново вр'Ьме и явно преминали отъ единъ езикъ у други, докато приликите между български и хървато- -словенски са се отъ такова естество, че не можемъ ги сматря за нови заемки, а сме принудени да ги смитаме като свид*- ■телства за по старо сродство помежду речените езици. 41 Какъ да си обяснимъ сега това сродство? Дали то води началото си още отъ онуй вр-Ьме, когато слов-Ьно-български езикъ се е донира-чъ съ хърватско-словенски направо пр-Ьзъ панонската равнина, или това сродство датира отъ по сет- и-Ьшно съседство на словено-хърватски (кайкавски и чакавски) п български пр-Ьзъ сегашните сръбски земи, ;1,окато не са ги били заели още сърбит-Ь? Първото пр-Ьдположение би се под- крепило отъ факта, че български езикъ 1ша н4кои прилики н съ други славянски езици, съ които сега не е на граница (словашки и полски), докато за второто предположение говори фактътъ, че пъкъ приликит-Ь между сръбски и български са отъ по ново вр-Ьме. Рискувано е да се искаже веднага р-Ь- пгително мн-Ьние по тоя въпросъ, но отъ толковато прилики между български п хърватско-словенски личи доста явно, че диалектичниятъ континюитетъ между югославянскит-Ь езици се нарушава отъ сръбски езикъ и че ако можемъ говори за югославянски дуализмъ въ оная смисъль, както го тъй твърдо защии1,ава професоръ Ягичъ (вж. АгсЬ. XVII, 85 — 9» XIX, 276 — 7.), то имаме доста основание да поддържаме за по- старо вр^ме и други дуализмъ, именно български съ хър- ъатско-словенски отъ една страна и сръбски — отъ друга, който бива раздвоенъ отъ по сетнешното идване на сърбигЬ и вр-Ьзването имъ между българи и хърватословенци. Сравнението па български езикъ съ другит^ славянски езици ме води се къмъ тая мисъль, че българските словен и въ и'Ькогашното си централно положение въ панонските и дакийски предели са биле ближни съседи съ словенци (а може би и хървати), съ словаци, съ поляци и руси, докато съ чехи и съ сърби не са биле въ непосредственъ допиръ, затова и нема помежду имъ старински общи свойства. Отъ чехите са ги делели вече словаците, но де са биле тогава сърбите, за да не бждатъ съседи съ българските сло- вени, не е добре установено; по сека вероятность те са биле нейде задъ Карпатите, и следъ като словени (български славяни и словенци) и хървати населяватъ днешните си земи, идватъ и те по между имъ на Балканския полуостровъ. Съ това приемамъ ПорфирогенетовитЬ сведения относително по -сетнешното преселение на сърбите за верни, а мнението 42 на Миклошича но родството на днешнит-Ь езици български и словенски приемамъ дотолкова, че въ IX в4къ т-Ь са биле тъкмо такива дв-Ь слов'Ьпски нар'Ьчия, каквито са днесъ общо-българското щ- жд- нар-Ьчие и македонското к'- г- на- р-Ьчие, т. е. биле са много близки помежду си, ала ги е различавала зам'Ьпата на I) — й) : въ словенски ч — ^ (а може би още к' — 1'}, а въ българо-слов^нски щ — оюд. Азъ не бихъ нарекълъ „теоретична илюзия" прЬдполо- л;ението, че дв'Ь славянски нар'Ьчия биха могле да се разли- чаватъ главно по зам-Ьната на С) и и], както ирЬдполага Ми- клошичъ за езика на Киевски листи съ т51хнит'Ь ц и з по сравнение съ останалит-Ь схщи старобългарски паметници съ т4хнит^Ь ф и жд, което предположение професоръ .Та§1(? нарича въ Еп1;81;е1шп^8§е8с}пс111е, 219 — ШеогеИзсЬе Шивюи. Имайки пр'Ьдъ видъ, че още днесъ напр. Македонското на- 1)'Ьчие се отличава отъ близкит-Ь му гг(-говорй главно по своитЬ 1^ — г. можемъ лесно да си пр4дставимъ, че и въ IX — X в'Ькъ е възможно било съществуването едно до друга на двЬ, дори и три славянски наречия, които биха се различавали помежду си единствено или главно по замЬната на старигЬ ^} и (1). И азъ мисля, че тъкмо въ стара Панония, зета въ по широка смисъль, е имало въ IX в^къ, па и по пр-Ьди, съсЬдни и близко сродни „слов-Ьнски" наречия, чиято взаимна разлика е състояла именно въ замЬната на ^^ — й): на една страна (откъмъ югозападъ) к^ — г — отд-Ьто сетн-Ь словенскит'Ь <Г — ^, на сЬвероистокъ с — с?^/ отдЬто словашки езикъ и на югъ Ьс, — ць и 1<1 — М, отдето български. И тъкмо тая разлика, макаръ и едничка да е, ни дава доволно основание да прЬц-Ьнимъ и опр^д-Ьлимъ происхода на с^ки старъ паметникъ, па да се произнесемъ дори и за родината па Кирило-Методиева езикъ. Нека проведемъ сега едно сравнение на български езикъ и съ останалите славянски езици: руски, полски и чешкп. Отъ това сравнение ще се потвърди съ още няколко факча изказаната по-гор^ мисъл ь, че нашиятъ български езикъ е заималъ едно вр1>ме наистина ср^дищно м^сто между сички главни славянски езици. Да видимъ напр., какъ стои български езикъ накъмъ руски.. 43 Отношението на български езикъ къмъ руския съвсЬмъ не прилича на отношенията между сръбски и български езикъ. Първо и първо езицит^ руски и български се не досЬгатъ днесъ тъй плътно, както сръбски и български; па н-Ьмаме и никакви исторически св-Ьд-Ьния, че са се допирали н^кой пжть по т-Ьсно нр-Ьзъ днешна Добруджа и Бесарабия. При сичко туй между т^хъ намираме за чудо повече обш,и черти, отколкото между сръбски й български. Приликит-Ь са два вида — споредъ това, дали сравняваме народнит-Ь говори единъ съ други, или сравняваме книжовнит-Ь езици на двата народа; въ първия случай имаме работа съ стари диалектни еднаквости, а въ втория — съ литературни заемки сл^дъ X в-Ькъ. Къмъ първия видъ прилики между руски и български спадатъ: 1) Еднаква зам-Ьна за еровет'Ь; както въ български, тъй и въ руски ъ, кога се изяснява, пр-Ьминува въ о, а ь — въ е: кой, кога, тогава; день, ленъ, теменъ. 2) Както въ руски, тъй и въ български влад'Ье ои1,е старото неопр-ЬдЬлено-разносрично ударение. 3) Зам']Ьната за 1}-^], ако и да не е днесъ еднаква въ двата езика, но е подобна и сродна, щомъ излизаме отъ по стари ЧЧ-Ц11 и за двата езика. А пъкъ изговорътъ на Ц11-ЖД1 се поср-Ьща напълно съ изговора на схш,ит'Ь съгласни въ за- паднигЬ наши (македонски говори): ишче, гложце, прош- чене и пр. 4) Ставка урь се изговаря еднакво въ руски и бъл- гарски като чер: червяк, червотичина, червив, черен, черника, чернпло, черпиш и пр. Този признакъ не е своп- ственъ само на български и руски, защото видехме, че го има и въ хърватско- словенски, па го има и въ чешки и полски; но топ е важенъ при сравнението на български съ руски, защото го н^ма въ сръбски, макаръ че този езикъ е гео- графски по близу до български. 5) Къмъ приликит-Ь между руски и български ще тр^ба да причислимъ и една особеность на много руски говори да употр'Ьбятъ запоставенъ членъ, тъкмо както и бъл- гарски езикъ: щжикот, дорогаша, дорог^т«/ и пр. Макаръ и 44 да ми се не струва напълно доказана, органичната връзка между българския членъ и т-Ьзи народ норуски форми, както я приима Милетичъ (Членътъ въ българския и въ руския езикъ, Мсб. XVIII, 45 — 48), пакъ привидната еднаквость не може ее отказа; за това ум-Ьстно смЬтамъ да спомена и тази при- лика между руски и български. 6) Морфоложка прилика между руски и български виж- дамъ и въ онова крайно т въ 3. л. сег. у глаголит-Ь, което е запазено още само въ тия два езика; 3 л. мн. ч. е обща при- лика: стоят, лежали, а 3 л. ед. ч. е обща за сега само по- между руски и югозападно-български, д-Ьто крайното т не е още иечезнало: стоит, лежиш. Сички т^зи общи черти между руски и български са се отколЬшни и никакъ не развити по влияние отъ сегашно съсЬдство ; т-Ь даватъ твърдо основание да пр15д полагаме, че Т'Ьзи два езика са биле на по т-Ьсна граница въ друго вр-Ьме и на друго м-Ьсто. А то е било сигурно въ по старитЬ жи- лища на слов-Ьно-българит-Ь по Молдава и Трансилвания. Другиятъ видъ прилики между български и руски се дължатъ на взаимни литературни влияния. За това т'Ьзи прилики досЬгатъ книжовнит-Ь езици на тия народи. Из- вестно е, че заедно съ християнството русит-Ь зоха отъ бълга- рит^Ь и готова писменность. Начевайки отъ X вЬкъ, та дори до XV, руската книжнина добивайте храна пск.1Ючителпо отъ югъ, та за това и най-много старобългарски и ср^днобъл- гарски книжовни произведения са запазени сега въ Русин. Отъ самото си вст2Бпване въ н-Ькогашното Киевско КЕШжество -ч:таробългарский езикъ завлад-Ь наздраво руската книжнина и не отстхпи дълго вр-Ьме на руския народенъ езикъ. Подъ мощ- ното покровителство на руската Църква старобългарски езикъ «е само че пе исчезна, както исчезна у д])угит'Ь славяни, а лолучи лека-полека пшрока употр-Ьба, стана хубава подлога за руски литерату1)енъ органъ, макаръ и видоизм^Ьненъ спо- редъ свойството на руския народенъ изговоръ. Пр-Ьзъ XVII в-Ькъ, било по пр^ки снопшния съ Русия, било чрЬзъ Лтонъ, българскит'Ь църкви и манастири начеватъ да се снабдяватъ съ книги отъ Русия. Оттогава именно захваща обратно влияние — ла руски е:^икъ върху българския, макаръ и отъ по прЬди у 45. българит-Ь да е имало книжовни заемки отъ сЬверъ. Въ първо вр'Ьме туй влияние ще е било твърд-Ь ограничено, както бЬ ограничена и самата книжнина у българите ; но сл'Ьдъ вр^Ьме, колкото повече се расширява народната просв-Ьта и книжнина,, толкозъ повече се отразява и руското влияние върху нашия, книжовенъ езикъ. Захвани отъ Пайсия и свърши съ Вазова — сички наши най добри писатели и поети са черпили наука и знание било направо отъ руски училища, било отъ руски книги. Руската книжнина е била и е още обилна кърмачка на българската младежь, неисточенъ изворъ за наука и поезия. Не е за чудене тогава, че въ нашия литературенъ езикъ ще се вмъкнатъ черти отъ руски; съвсЬмъ естествено е да нам-Ь- римъ и много повече прилики между книжовните езици на тия два народа. А понеже т-Ьзи книжовни прилики са сравни- телно нови — макаръ и да захващатъ още отъ X в., то можемъ винаги да вл'Ьземъ въ дирит'Ь имъ и съ голЬма ув'Ь- реность да посочимъ, кое въ руски е българско и кое въ бъл- гарски е руско, докато он'§зи еднаквости, що ги изброихме п6- гор-Ь, можемъ само да констатираме, безъ да сме въ сила да докажемъ, кое отд'Ь е зето. Понеже при сравнението на българский езикъ съ другит-Ь с.твянски езици е дума за старо диалектно сродство, а не за отпослешни литературни влияния, то н^ма тукъ да говоримъ за книжовнит-Ь заемки между руски и български; за т^хъ ще бжде дума, когато изследваме историята на българския кни- жовенъ езикъ. Повече върху руско-българскит-Ь езикови от- ношения вж. „Руско-български паралели". Славянски Гласъ I, 20-29, Псп. ЬХ1У, 249 — 259. А сега да видимъ, какъ стои български езикъ къмъ сЬ- верозападните славянски езици, а именно къмъ двата имъ главни представители — полски и чешки. Полски езикъ стои по сичко твърде далечъ отъ български ;. па и културно поляците правятъ за себе си като че отде- ленъ светъ отъ другите неточни и южни славяни, а тъй ще е било и открай-време, щомъ имаме за това тъй смхтни или почти никакви данни за техното участие въ онази общо- славянска писменность и богослужба, тъй радушно въсприета. едно време отъ сички други славяни. Разбира се, че при сраь- 46 нението на български езикъ съ полски памъ ие е до лите|»а- турни или културни връзки на тия народи сл^Ьдъ въкеж- дане христианство у славянит-Ь, колкото да иокажемъ, какво по старо сродство свързува тия два езика. Това е толкозъ по любопитно, защото на първи погледъ между бълга])ски и полски като че ли не би се пр-Ьдполагало никакво сродство. Но сравнението показва и тукъ н'Ькои общи черти, които не биха се обяснили иначе, осв'Ьнъ пакъ като остатъкъ отъ н'Ько- гашно по-ближно със-Ьдство между тия два езика. Ето какви прилики намираме помежду полски и български : 1) * — 'а^ ш. Както въ български, тъй и въ полски ста- робългарската гласна * има изговоръ на кс 81апо, \у1ага, ^V^а(^1•о, рхапа, рхазек, л\чапо, хеЬхо, ко1апо (чети: жел'азо, ко- .1'ано), оЬ1ай, \У1а!г и пр. Още повече, гь се пр-Ьглася тъкмо тъй по полски пр-Ьдъ меки срички, както и въ книжовно- български: \у1ага — тегггб, Ь1а1у — Ь1е1у(5, тхазЬо — тхезсче и пр. Казвамъ „приглася", защото и за полски езикъ изли- замъ отъ първично еа или 'а, както и за български, понеже откакъ се знае за полска книжнина, тая гласна има въ -.полски се този изговоръ, както и днесъ. Имайки пр'Ьдъ вид1. при това, че изговоръ 'а за * си е свойственъ на б'ьлгарски 01це отъ IX в-Ькъ, какво можемъ пр-Ьдполага друго, осв-Ьнъ че този изговоръ са си донесли българските славяни оп1,е ОТ']. сЬверъ и по с/Ька в-Ьроятность отъ м'11Сто, съсЬдно съ полско племе, докато е запазенъ днесъ само у тия два езика. 2) Начално ж = еж. Тази характерна особеность е тъй сжщо €тара и свой('твена само на полски, български и словенски. Споредъ нея сЬко начално л» се изговаря лабализувапо, съ пр'Ьдметнато в, та се получава: 'нам-Ьсто староб. жсъ, полски лу^з, бълг. вгсг*; „ „ Ажь, жя5е „ \уг^2, \^§2а „ въже, гъжва, „ „ дгль „ \у§де1 „ въглен, „ „ лзлъ „ \у§2;е1 „ вьзе1, „ „ жхъ, жт^лтп „ \у§с11, \уа^с11ас „ въхам. За заб'Ьл'Ьзване е, че и тукъ, както и при изговора на )ь, полски езикъ се поср-Ьща съ источнит-Ь български говори (заедно съ костурско-солунскит*). 47 Понеже на старобългарски е по -свойствено ж, к, то югозападнит-Ь наши говори (по Охридско, Прилепено и Де- бърско) стоятъ откъмъ тая страна по близу до езика на Кирила и Методия, защото у т-Ьхъ начално л» е само 10ту- вано: 1ъже, 1ъглен, гъзол — по охридски, шже, шглен, шзол — по прилепски, 16же, 1пглен, 1озол — по де- бърски. Словенски езикъ е тъкмо тъй разд-Ьленъ откъмъ тая страна, както и български: ог и уох, оге! и уоге!, о1гоЬа 1 уо(;гоЬа, о1;е1 и уо1е1 (жтлъ = издълбанъ). Тъй сжщо въ малоруски и 6'Ьлоруски, види се по полско съсЬдство, имаме покрай у я ву за, начално ж: уЖ' и вуою. угол и вуюл, уси и вуси, уда и вуда (лдл, вждица). 3) Назаленъ изговоръ на ж и а. Отъ днешнигЬ живк славянски езици никжд'Ь не са запазени тъй добр-Ь старит-Ь носовки, както въ полски и български. Истина, този изговоръ сега не е свойственъ на сички наши говори, но съ гол-Ьма сигурность може да твърдимъ, че той се е пазилъ изобщо въ български езикъ много по късно, отколкото въ сички други слав. езици (осв-Ьяъ полски): до XIII в-Ькъ българските паметници си ги употр^бяватъ още съвсЬмъ хубаво, щомъ приемемъ, че изв'Ьстното т-Ьхно смесване е основано тъй схщо върху живия тогавашенъ говоръ. 4) Къмъ наведенит-Ь три прилики между полски и бъл- гарски бихъ иавелъ още една, за която обаче не мога каза, че датира отъ такова старо вр-Ьме, както останалите, но е твърд-Ь очебийна. То е ударението въ полски, което се по- среща съ едно наше областно ударение — съ кос турското. Тази еднаквость получава още по гол-Ьма важность, като се съпостави съ една друга прилика на костурския говоръ съ полски езикъ — именно съ назалниятъ изговоръ на а и д. При такава съпоставка би се попиталъ чов-Ькъ, не стои ли костурскиятъ говоръ и откъмъ тая страна въ н-Ькое старинско родство съ полски езикъ, или е това само случаенъ сърпа - дежъ? Развитието на полското ударение за насъ е тъкмо такава тайна, както и происходътъ на костурското; това не говори ли въ полза на т-Ьхната еднаква старина? Кога раз- мислямъ за костурското ударение, се ми се натрапва мисъльта, — да обясня липсата на акцентни знакове въ най старит-Ь наши 48 паметници съ факта, че въ наречието, което е послужило- най-напр-Ьдъ за славянски книжовенъ езикъ, е влад-Ьло опр^Ь- д^лено, и то второсрично ударение, затова и не е имало нужда отъ акценти и знакове; инакъ не разбираме, заи^о да се не нодражае на гръцкпт-Ь ржкописи и откъмъ тая страна? Остава да видимъ, какъ стои български езикъ още къмъ втория главенъ езикъ отъ сЬверозападната група — къмъ чешки, Отъ сички славянски езици чешки е най-отдалеченъ отъ български, тъй че не можемъ и да го сравняваме съ него, понеже отд-Ьто и да исхождаме, никакви прилики не намираме помежду тия два езика, а само разлики. Но и тая липса на об1ци черти между чешки и български потвърдява главната ни ми- съль по едновр^>мешното положение на слов-Ьпо-български езикъ- между другит-Ь славянски езици, а именно че т^зи два езика не са биле въ такова близко съсЬдство, за да се развиятъ или удържатъ еднакви особености. И наистина ще е било тъй, за- щото помежду имъ е нмало други единъ славянски езикъ, който ги е д11лилъ и съставялъ пр-Ьходно нар-Ьчие; то е днешниятъ словашки езикъ, който и днесъ още запазва това си свойство — да бхде пр-Ьходъ между сЬверозападнит-Ь и югоисточнитЬ сла- вянски езици, та и не е още установено, дали да се см'Ьта за самостоенъ езикъ, или за чешко наречие.!) Именно защото словашки езикъ (или се едно — словашкото нар^Ьчие) заима ср^^дно географично м-Ьсто между славянскит^Ь езици (понеже се допира съ чешки, съ полски, съ малоруски и хърватско- словенскп), то е много мжчпо да се води сравнение съ него: ') Любопитно с, че и самитЬ словашки учени и книжовници не са си уяспили този въпросъ. Чета наир. въ тяхното главно списание „81оуеп8к6 РоЪ1'ас1у", год, XIX, 420, една доста спретната статийка „Со ^е 81оусп(Мпа", (Що е словаштииа, словашки езикъ). Авторътъ на тая статийка (подписанъ — § -)- расказва, но какъвъ поводъ я наиисалъ: „ИрЬди н Ьколко месеца се ср^щпахъ, ка;ке, съ докторъ СгатЬе! и го питамъ, ногн ще издаде 11 часть па своит* РпзрвУку, както и словашко-маджарска фразеология, словашко-маджарски р^Ьчникъ и пр,, кои бЬ об4щалъ. А той ми отговори твърдЬ уклончиво и слЬдъ като ми изложи аа дълго, какъ стои въпросътъ за словашки езикъ, най-сетнЬ ми каза: „Азъ не знамъ и до сега, що е словашки езикъ, затова не мога и да печатамъ нищо". - „Не знамъ още. що е словашки езикъ" — каза ми го тъй безстидно, че се за- «•рамихъ самъ зарадъ него. Отидохъ си у дома, събрахъ й четохъ сички книги ио тоя въпросъ и написахъ тая статийка. Но сега вече и менъ не е срамь да мспов^дамъ че и азъ сега не зная какво о словашки езикъ!" I 49 понеже въ него са концентрувани фонетични и морфоло- гични свойства отъ сички околни славянски езици, то каквито прилики и да нам-Ьримъ между него и български, ще ги нам-Ьримъ и въ другит^Ь славянски езици, та не сме винаги сигурни, дали да ги см'Ьтаме за прастари свойства, или за отпосл'Ьшни заемки. Тъй че общигЬ свойства между словашки и български биха имали само тогава реална стойность, ако се докаже, че тЬ са присхщи на словашки езикъ още отъ вр^ме, за което би могло да се пр-Ьдполага географично съсЬд- ство между словаци и слов^Ьно-българи. А то е твърд'Ь мхчно за доказване. Ето приликит-Ь между словашки и български: 1) ъ = о, ь = е. Рефлексит']^ на старобългарските ерове са въ словашки сжщи както и въ български: М (лъжь), \оп (вънъ), У08 (въшь), гашок, йо8о1; йеп (дьнь), 1еу (лькь), 1е81' (льсть), кирес ^коупьць) и пр. Добр-Ь, но това свойство би могло да се тълкува твърд-Ь хубаво като отпосл-Ьшно малоруско влияние, а не като открай-вр-Ьмешно свойство; обаче има едно н-Ьщо," което говори въ полза на една словашко-българска общ- ность откъмъ тая страна, именно че въ словашки намираме дири, по които заключаваме, че ъ, пр-Ьди да се изясни въ о, е ималъ тъмен ъ гласежъ, както въ български; защото на- м-Ьсто обикновената зам1>на за ъ (о), има още и а и е; шоск и тасЬ, го/ и гак, АоМ\ Аа-М и йехй', с1о8ка, сказка и йезка; т^зи разни зам-Ьни за ъ сочатъ се къмъ единъ по старъ тъменъ и неопр-Ьд^ленъ изговоръ ъ, присхщъ на български и на сло- венски езикъ ((1б8ка, 1г8С, къвъ\ и пр). 2) А = г/ (='«). Старобългарската гласна д се изговаря сега въ словашки различно: като а^ като т и като е. Кой е първичниятъ гласежъ тука, не е още опр-Ьд-Ьлено. Г е - бауеръ (Шз!;. т1иуп. ]а2. сезк. I, 116.) приема га, Па стр- ие къ (ВеИга^е 2. ЬаиИ. (1. зютак. ЗргасЬе, 37) — е, Ягичъ (Агск. I з1. РМ1. X, 256; XV, 523; XVI, 509 — 12) и 0Ь1ак (Мсб. XI, крит. отд. 6) — а. Отъ тия три зам-Ьни голяма в-Ьроятность за първенство има звукъ а^ който стои наистина поср-Ьдъ другит-Ь два. Но именно защото е ср^- денъ звукъ, може еднакво да се изважда и отъ чешки, и отъ малоруски — толкозъ повече, че въ словашки тоя звукъ Исторая на бъдгарскнй езявъ. 4. 50 (1 е твърд'Ь облюбенъ и стои не само намЬсто а, а и на- место * (уа/а, б1оуак, гетап, зпаЬ), иам'Ьсто я (ууЬара!'^ 81ауа1;, 6а8, кай', §а^(^у, катеп) и нам-Ьсто е (та(1, ,)а2:его). Сега ако би се доказало, че изговоръ а за д е по старъ отъ другит^, имаме доволно право да го изедначваме съ по- добенъ изговоръ ('ъ) въ наши н'Ькои югоисточни (родопски) говори, както и въ говора на павликянт"! — както въ Бъл- гария, тъй и въ Маджарско. 1'ъй че ср-Ьщу словашкит-Ь раС, такка, 8Уа1у, рЛ1а бихме съпоставили съвсЬмъ уместно: п'ът, м'ък, св'ъта, п'ъта (Батакъ) — непоср'Ьдствени зам'Ьпи за ПАТь, МАКъкъ, скАТЪ, ПАТл, отъ КОИТО сбтнЬ се развиватъ родопскит-Ь п о''т, м'0'^к и пр. Но тр'Ьбва да заб'Ьл'Ьжимъ, че звукъ а заменява въ сло- вашки само кратко а, и то само сл'1>дъ у(^тни съгласни — инакъ наместо а имаме 'а или ш — споредъ това, дали е кратко или дълго а: к1аШа — кИаЬ', ра1; — р1а(;ок, зухагаС, пай и пр. Следователно, ако излизаме отъ (I, ще требва за а и га да приемемъ отпосл'Ьшно изяснение на тъмния гласежъ а — било по квантитетни, било по асимилационни причини. Схщо такова изяснение ще е станало тогава и въ чешки, па и въ руски, докато въ хърватско-словенски (съ исключение на резиапски) туй повишение на а къмъ а се ограничило само съ срички ЖА, ША, Уа И УА, а другит-Ь случаи зелл посока къмъ е. Въ български езикъ тъмпиятъ изговоръ у палаталнитЬ срички (жотва, шгпа, хазик), е н^що общо — особено въ не- точните говори, а централните — по общо уяснение на ъ въ а — иматъ жатва, шапа, .|азик. 3) Хубава прилика между български и словашки виж- дамъ и въ изговора на ръ и лъ, които са изравнени въ своя сонантенъ характеръ (безъ да се гледа на стариятъ имъ про- исходъ) тъкмо тъй както и въ старобългарски, тъй че имаме само: 8гпа, угЬа, сгп, кгу, сгу, р1по, 812а, у1к, Ъкка, к1ка 21с — докато въ чешки покрай 8гпа, УгЪа и пр. има сегу, сеш ; по- край р1п, у1к — ЪюсЬа, к1ик, /1ис и пр. Приликата състои въ това, че словашки езикъ запазилъ еднакво положение на тия звукови групи, каквото е нав-Ьрно било общо свойство и на слов^но-български езикъ още въ първата му родина, съ тая само разлика, че въ старобългарски (поне графически) това 51 положение се изразява постоянно съ ъ подиръ р и л: кръБЯ, ВЛЪКЪ, КрЪКЬ, СЛЪЗС1. 4 ) Четвърта прилика между български и словашки съглеж- дамъ и въ запазения дон'Ькжд'Ь изговоръ на * като га или а; (Наука, вппасЬ, ЬГаду, Ь'а1о, ЬГаса(; (вл^гатн), Майа, ЬпасЬ, пеу1ат, уага (в-врл?), са1у, ргес1ас12а(;', ку1а1;ок, сЬИау, йпата!;', \шШ, рооЬИака!, рпасЬгзсха. Пастрнекъ (ВшЬга^е, 45—49), отъ когото зимамъ тия прим-Ьри, съглежда въ ^а наместо * полско влияние; но азъ бихъ ги см^талъ за самостойни остатъци отъ старо *:=за въ словашки, защото, ако б-Ьха отъ полски, ш,Ьше да бгвде запазено у т-Ьхъ и полското правило за п>, т. е. н-Ьмаше да имаме прим'Ьри като: Бтгаск, Ъпаск, рпаАг8с1а, пеу1аш, дпата.^, оЬИа^а!, ЪИау, и под., които по полски са невъзможни. Срв. още: сарИ;', угаУ11' гаЬоГаю (ХЬогшк, 63), Гау, а, о, ЬГайу, 8па(;, пеухаш, сайхИ', са1у и пр. 5) Пета прилика намирамъ въ еднаквиятъ изговоръ на ставка ур*, която еднакво въ бълг. и словашки се расширила и получила тъй да кажа пълногласна форма; български: че- реши, череп (или чиреп), чер'асло), черен или чирен, черва или чирева, а и словашки: сегеупа, сегер, се- г1е81о, сегеуо, сегеухска, па и С1г1(1а (черда) СгашЬе!, 482, 492 — 4. 6) Глаголит'Ь на овятн се изговарятъ и въ словашки тъй както и въ български на у в а: йуаЬ' (макаръ че въ обикно- вената р'Ьчь се предпочита оуа1'): шепйуаЬ', с1аг11уа1;'. Подобенъ изговоръ има и въ малорускит-Ь говори, както и въ старо- хърватски (вж. ТпрагШит, отъ 1574 г.), но се пакъ и тази еднаквость между словашки и български е очевидна и, може би, не ще е случайна. 7) Седма прилика между словашки и български нами- рамъ най-сетн-Ь и въ многото общи старински думи, които пон-Ькога те слисватъ съ поразителната си еднаквость по форма и по значение. Да се развие лексикална общность между два съсЬдни езика, каквито са български и сръбски, не е чудно: сърби и българи жив^ятъ вече толкози в-Ька едно до друго, та заедно съ общата култура, която имъ се е налагала ту отъ една, ту отъ друга страна, ще имъ са се пр'Ьдавали и общи думи. Но кога ср-Ьшнешъ и въ словашки дума, за която 4* 52 си мислилъ, че л има само въ български, неволно се спирашъ надъ нея и помисляшъ, не е ли тя остатъкъ отъ онуй вр-Ьме, когато словаци и българи (слов-Ьни) са биле по ближни съ- сЬди. Още Шафарикъ ((дезсЬ. й. 81. 8рг. 98 — 99 и пакъ 375 — 377) обърна внимание на факта, че много старобъл- гарски думи се ср'Ьщатъ и въ слованжи, докато въ чешки ги н-Ьма, но подробно сравнение откъмъ тая страна до сега не е правено. Макаръ че не разполагахме съ достатъчно из- вори и помагала по словашки езикъ,^) пакъ и отъ '10ва, и1,о имахме на ржка, можахме да се ув'Ьримъ че въ словашкит'Ь говори има още и днесъ доста много думи и фрази, които напомнятъ н-Ькогашно близко съседство и дори единство между словаци и българи. Характерни са напр. сл-Ьднит^Ь думи, които има въ словашки и български, докато въ чешки или ги съвсЬмъ н'1>ма, или ги има въ друго значение, или пъкъ са много р'Ьдки изрази : ЬаЬка — стара пара, бълг. тъй схщо бабка. ЬасЬог, ЬасЬогок ^^ Ма^еп\уиг81; — както и въ бълг. бахор, пълна бабица. кгасип — коледа, въ бълг. крачуни. Въ чешки я има, но се см-Ьта за словашка дума! Ъосп1к — 8е1(;еп1;е11, бочник (клин на риза). Ьо/И' 8а — божа се (кълна се). Ьехсепу — безц'Ьнъ, въ смисълъ драгоценен ъ. Ъгау — скопенъ овенъ срв. бълг. брав. Ьпго^ап — у насъ буздоган. <1оЪу1се — Наизйег — добиче! (1ос11пи1' — кгер1егеп — издъхвам (за животно). (10.111' — значи тъкмо както и въ бълг. доя и подаям. (1о.|е1п1са — ведрица — дойница. йо1с1па — СггйЪсЬеп — долчина. с1оша8п1 диал. — домашен, инакъ (1отас1, С^^ашЪ. 500. ') Имахме на рака осв*нъ Шафарика, Лекциит-Ь на Флоринскн и ня- колко годишнини отъ списание „Вюуепвке РоЬ1аЙ1^" още и: В-г 8ато СгашЪе!, 81оуас1 а 1сЬ гес, V ВийареШ, 1903; Зюуеивкй гес а ^ез т1еб1о V го<11пе зюуепвк^сЬ ^агукоу, у Тигс1ап8кот 8у. МагМпе, 1906. ^08е^■ Ьоо8, 81оушк зюуепвко-тай^агвко-петеску, Рез!, 1871. 2Ьогп1к 81оуеп8к^сЬ пагойпусЬ р1е8П1, роуевМ, рпзЬу), рогекайе!, Ь1ег, ■оЬуса^оу а роу^ег, ууйауа МаНса 81оуеп8ка, вуаг. I. Уо \Ча(1п1, 1870. 53 ДгМауу и с1г^1ауу — дръглав. с1иЬ1са — млада гора и младъ дхбъ — дъбица. ^г1аска — кратуна за вода — гърлешница. ^госЬ^-а!' — ^гип2е1п — грухти. хтапхе — схщо каквото и нашето имане. .|агаЬу — пъстър (за птици), срв. (я)ребата кокошка. куза — 8аиге, киселина — срв. прокиш. кИпес — гвоздей — клинец. кгсаЬ — кърчаг — има и въ чешки, но като сло- вашка дума. ки1;коуа1' — къткам, прикоткувам. ки1;п1к — кътник (зжбъ). куака — схщо каквото и бълг. квака. 1ете8 — схш;о каквото и нашето лемеш или емеш. Ис1т — б-Ьлосвамъ, окрасявамъ; Испоз!; — красота — срв. Охр. личъм, личбина. 1о2а — ложе — легло (въ чешки юиге значи л ж ж а, бара). 1иЬ — Ваитппс1е — луб. шгЬоИ — ръми, вали ситенъ дъждъ — мърхоли. шипка!' — мънкам. шгйа — заплата, стб. мьзди. паЬгпи!' — навалямъ, да нагърна. па^егИ' за — сжш,о — наежвам се. пейиЬ — недъг (въ чешки тая дума е архаизъм). оЬайиоуай — както въ бълг. обад и овад. оЪаЬпИ;' — обагна се (за овца). оЪ1ай11', оЬ1а2;оуа1;' — облажавам. ос1се8пи(;', гахсезпи!;' — да отчесна, расчесна и пр. о(1о1ок — скутъ — ододнк. казапка — пр-Ьстилка — касатка. окоИ!' за — окоти се (инакъ за котка употр-Ьбяватъ ш а с к а и значи, както въ бълг., и котка икотва!). оте1а — М18<;е1 — име ла. огп1са — Аскегегйе — орница. озука — 21иеграрре1 — осика и ясика. ро1а2п1к — полезник — коледарь. 2;а8пик' за, охазпи!' за — еп^зе^еп — срв. македон. жасна се, цасна се — оуя!Лсн;1кТН са. 54 рарга1' — луйМеп — ровя, пъпря. рес1агка — гжба — печурка. р18(;е1, р181е1ка — както и въ български пищял и пищялка, т. е ц4вна кость и свирка. рЦуог — Уогкаиз — мрнткоръ. р1е81уес — каШег Вещ, срв. Плешивъц единъ голъ върхъ до Б^лоградчикъ, казватъ му сега и Плашивец. ройИхоуа!;' за — подлизвамъ се! роЬаг — пахаръ; роЬагтк — пахарникъ — вино- черпецъ — може да е чр^Ьзъ влашки. росЬаЬу — пагпзсЬ — похабен. кууа!;', куу, рок у у — киване, да кивна (съ глава). парокоп — схщо каквото и бълг. на п окоп. оуа1а1' — \уа12еп и ЬевсЬти^геп — както и въ бълг. рг1е6ка — ^ие^е, ^ие^Ьа1кеи — пречка. рг1е1оЬ — угаръ, срв. прелог. рг1кто1г11;' 8а — присламчи се, срв. окуми се. рй1;ес — Нааг81е§ — пътец. гаЪиза — КегШю!/ — рабуш. гап1па — Гги}18Шск — срв. ставам на ранина. гогзайИпа — ШЬщ Враке — разседлина. гагзайпи!;' за — разседна се — аи1'Ьег8(;еп. гисЬо — дрехи — рухо. ЪаЬоп81;уо — въ источно-словашки — вълшебство — срв. бабуни. затокоу — Нашшег\уегк — самоков. зашоЬок — Уог1аи^ йез Мо8<;е8 — самоток. зейшогка (чешки зейшегка) — седморка. зЬоуог — разговоръ и сговор ъ. 8Ьоуог11' за — сговарям се. зсЬиИ!;' за — з1сЬ гизапипепкгиштеп — изхули се? 81акпи1' — пр'Ьстана да тече, пресекна. 8кара1', за — уегюгеп ^екеп — окапа се. 8к1е8п11;' — аЬ8сЬпе1(1еп — клесна го. 81е11пи*;' за зхсЬ зепкеп — слегна се. з1оЬо(1а тъкмо както и въ народнобългарски : слобода; въ чешки е зуоЬода. шаскак', 8шаска1' — сжщо както и нашето мачкам. 55 81:1рка — Гш^ег^пй" — щипка. 8(;геЬ — ОЪасЬ^ — " бълг. штрек, което стои вм-Ьсто «стрег, или ст1)'Ьг? 81:иИ1;' за — потули се. 81;и(1 — срамъ, стб. стоудъ. 8ик и зис — сжкъ, сжчка. 8Уак — уег8с11ше^ег1ег — свак и сват. 8а8 0 Ро8&епге188ег — шаша. 8а(;гпу — рйе^ИсЬ, зрагзат — срв. „шатър на булка". ^1Ьа1;' — ре11:8с11еп — шибам. зкорИ' — скопявам. зкорес — скопенъ овенъ — скопец. йкугпа — Маске!, сквърна или скърна. 8и1;а — безрога коза — шута. 8ий1:' — уегзШштек! — срв. Тетевенското да ошута — шакърням (стомна и подоб.). 1;аИ§а схщо значение — талига. йзай — Кгеи2;\^е2 — усад! и8екпи1' — аЪЬаиеп — да усекна. уе1то2 — велможа. те по — МхЬ^Ш, Ли881;еиег — в*но. тезМса — "\УаЬг8а§егш — вещица. уеШ' — зргесЬеп — вели. у111Ъ11' — ешзепкеп — вглъбвам. ууЪ1кпи1;' — изб ликна (за огънь). ууЪосК;' за — избочвам се. ууЬисЪпи!,' — да избухна. ууЬисЬа!;' — да избухам. туйгЬпик' — да издръгяа (за кожа). т1ко1ак — "^еЬпуоК — върколак (чешки е у1ко(11ак). угауа, угауе(;' — сжщо както и вр-Ьва, вр'Ьвя. тзкгезИ;' — да въскръсна. 2арг1ок (и гаргйок) — запъртък (яйце). 2а8(;гка(11о — заключалка — ств. ст|>'Бкало. гЬиЬпезе (гагпо, кей ^е зисИо) — зърното бутн^е; -лукътъ избут4лъ. 21и11а1' — слъгвам; интересно е че тукъ 1и»- като че отговаря на ср-Ьднобълг. лжгл, л&л^л, както и на костурско- 56 солунскитЬ лънга, лънца. Въ словашки впрочемъ има и г(\\Ъа,1' съ схщо значение. 2та1П11' — измамвам. 2рисЬе1' за — тог8с11 тег(1еи — спухри се. гпиИ' — еш8Шг2еп — срутвам. 81грпи1;' — истръпвам. 2\ага — извара. 2\'ага1;' — (11е \^а8с11е 1аи§еп — изварям (пране). 2аЬук1ас — казватъ словацит-Ь на исхабенъ ножъ, сравни: ножъ, пожара, стържи- гащи, „пори-жаби". 81аЪга К1ете — жабри. /Пка — АйегсЬеп, Газег — жилка. 21уог11' — уе^ейегеп — едвамъ жив ори. 2 1 па — Зреем — кълвачъ, жълна. гИак и 2иок — желтък (на яйце). 2Иеп1са — сжщо — жълтеница. 2геЬ — Ьоо8 — жребий, жребе. и г (1 а — отвара — у р Д а. 2агапа — утр'1 — заран ъ. 2ауса8 — сжщо каквото и завчас. ко1е(1а — сжщо значение. сейНо и сейНка — сжщо както и нашити думи ц-Ь- дило и ц'Ьдилка и съ значение „торба за пр-Ьзъ рамо". кос1ко(1ака1;' — сжщо каквото и коткодякат. к1еска — сжщо значение — клечка. ^а^йу — сжщо каквото и гайда. ро81ау :^ постав — единъ станъ платъ. к1окос1 — сжщо значение: клокочи. к1аи1' за — клатя се. кГакат — сжщо значение — клякам. (;и110 — евтино, срв. тоун*. га1а] — селски работникъ — ратай. 1;е8(; — сжщо значение: тест (бабалъкъ). сеИе1' за — л'Ькувам се — 1|-клнтн. деуег — сжщо значение — д^веръ. т1а2^а и тИах^а — млъзга. зуа!; и зуак — сжщо значение: сват и свак. Иск у а — сжщо значение. 57 Изкау — каквото ц бълг. лъскав. кгерб1 — НокзШск — кърпел. 2.е1]е — жал-Ье срв. тя жели. 8^гп18ко — стърнище. ргасИпо = прахапь. рсЬа!;' — сжщо значение — пъхам. т1а(1ойепес, т1айо^еп1са — сжщо знач. р 8 1 е-Ь г 0 2 п 0 - нашето к у ч е-г р о з д е. папо — Уа^ег, срв. Соф. нано. каЪан — ка баница. Ьийа — гуня (кабаница). тезес — кесия — л1'БШЬ1|ь. уаЬапес и Ьауапес — тъкмо тъй, както и въ бъл^ гарски: ваганка и гаванка! V 0 V пр-Ьдлогъ, сжщо ТЪЙ удвоенъ както и въ бълг. във ! (1а2;(1оуп1са — Ке§еп\уа88ег — дъждовница. 1е8коу1са — На8е18юск — л-Ьсковица. 1е8коУ1па — НавеШок — л-Ьсковина. (1118ка та1ег1па — ^иепс1е1 — бабина душица. Любопитни са тъй сжщо изрази като: на ^есТеп Див ок — на един душък. 2а1и(1ок те1е — стомахътъ меле. У8рак-гику — наопак-ръце или наопет-ръце. игесй ко — урочасват го. уеги или уега ! сжщо както и въ источнобълг. вяра! Ъо1 зош за гагхеко! — зарекъл съм се. б1п1 8 а. т! сжщо каквото чини ми се. 1геЬа ]е, тр-ьвд жстъ, тр-Ьбва. Сравни още: к(;огу-81 (н4кой-си), сеИ Ьоп йеп, гаЬо- Га1о Ьо 8гсе и пр. 11га6ка-р1а6ка — играчка-плачка! ишокпи^у ако шув — мокъръ като мишка. сегЬоузка гоЬоЬа! Дяволска работа. уге 11 11от — ври и кипи въ него. ша ШЬу рг81;у. — има дълги пръсти. сег1 пе 8р1 — дяволътъ не спи. ргеИа(;' о1оуо — л-Ья куршум (за страхъ). шокгу ]ако ту§ — мокъръ като мишка. ^8 Ь1а(1пу .]ако у1к — гладенъ като вълкъ. Ъ1ай;$^ Зако 81епа — бл-Ьденъ като сгЬна. 1а11ку ]аки рхегко — лекъ като перо. Ъ1е1у ]ако впаЬ — бЬлъ като сн-Ьгь. 81а(1ку 1око тай — сладъкъ като медъ. гоупу ^ако 8у1еса — п])авъ като св-Ьщь. 81апу ако '2{\1С& — солено — бнгор; /тса е камък (ГеИзра!;), както и бигор. Въ словашки твърд-Ь често се употр-Ьбяватъ глаголии съществителни на ица, както и въ български: та6кап1са, тоЬапхса, те1;е1иса, йивепхса (СгейатрЙез), рИе8ка- 111 са, 8 и 86 111 са (сушено сирене). Любопитни са и д-Ьепричастията на аску: 8р1аску, 81о^аску, песЬйабку и пр., както и въ български: сто- ячки, седечки и пр. Това само отъ едно б^гло сравнение между словаш- киятъ и българскиятъ словенъ имотъ. Но ако се прокара сравнението и по нататъкъ въ областьта на духовната и веществена култура на тия два народа, ще се пам-Ьрятъ още много допирни точки ; ще се нам^Ьрятъ много общи приказки, пословици, народни обичаи, хора, игри и пр. Азъ съмъ си извадилъ доста словашки пословици, които по съставъ и по смисълъ иматъ наср'Ь1ца си напълно сгьщи и въ български; н-Ькои отъ т-Ьхъ са тъй еднакви, че н-Ьма нужда и да се пр-Ь- веждатъ, а сички показватъ схщевр-Ьменно, колко е близъкъ тоя словашки езикъ до български: Ми ти па кпуо §а]с1у — разкриви му се гайдата. КоЬу 2а1о21т ха р1есе а и)(1ет — ще си туря краката на рамо и ще ида. Так 8 шт гаоЬскоЙ!, ако 8 та1оуап1т уо^сет — гледа го като писано яйце. Тша ако V гоЬи — тъмно като въ рогъ. Уо1а ги гоЬу, с1оуека /л гес1 с11уЦ)и — волъ се хваща за рогата, а чов-Ькъ — за езика. 8о зисЬут а] 81гоу6 Ьог! — покрай сухото гори и сурово. Ь'ауа (11ап та 8УгЪ1 — ргутет реп1ахе; л-Ьвата длань же сърби — ще получа пари. 59 АЬу а уог пе 8кг1ера1, рошав!' ти ко1е8а — намажи си колата — да ти не скърцат. ВоЬ (1ори81;'а, аю пеорй81:'а — Богъ забавя, ала не забравя. Ме, койе Ьо ос1 уейй — отива, къд-Ьто го очи водятъ. N6 рсЬа] П08 к(1е 81 пе 1;геЬа. Ке рсЬа] (пе к1а(1') рг81у теАп йуеге. Ой Ькуу (1о ра1у Ьо ргетегак ОйГаЬю ти па сгйс! — Отлекна му на сърце. ВисЬпет 1'а, ге 1;1 Ьпей' ос1 уузкосха. Так 1;'а сар1т, ге кпеЛ' .^агук уур1а218. КуЬа 0(1 Ькуу' 8тг(11. Со ЬюсЬу пе ро6и)е^ 1о 81 уут18И. РаИса та йуа копсе — Тоягата има два края. Кеуо1апу Ьов!;' та т1е81о га йуегат! — на неканенъ тостъ м-Ьстото е задъ вратата. КИп 8 кИпот — к.1инъ клинъ избива. ^ес^оп ВоЬ па пеЬ1, ,]е(1оп кгаГ па леть Ро1геЪа ги81 гакоп — Нужда законъ изм']Ьнява. К^о таю Ьоуог! уеГа тувИ. 1ако а Ьга^й, 1ак тиз!» {апсоуа!;'. А2 кей' рге8кос18, роуейг Ьсф — Като прескочиш, то- гава кажи хоп. ВШб у1а8у, кга^ку гогит. Кай' 81пко 8у1е1;1 а йахй' рг81, сеП ЬаЪи Ъуе — Дъжд дали, слънце пече — дяволът се жени. Шс ти пе сЬуЬа, 1Ъа у1ас1е тИеко. СЬсе! Ъу та!' а] у1ка 8у(;е110, а^ Ъагапа се1б110. N16) е йоти Ье/. йути. Багоуапоти копоу! пе ЬГай' па гиЬу. Ке81;'а81;1е пе сЬой! ро ЬоггкЬ, 1е2 ро Гий'осЬ. БоЬгб 8а зато сЬуаИ. Ргагпу к1а8 Ьоге 81;о]1. ^ака о^хка ика ойроуей'. КагойН 8а 8 0 /иЪата. ^ако 86)68, 1ак Ъийен 2а1'. Пкаг ти рг8(;, а оп се111 гики сЬуй. К1о рпзкуагу ГиЬ1, 1оти па 8УайЬи ргз!. Кика гики ит^уа, а оЬе 8й Ь1е1е. 60 РгоИ 8тги 1пе1 Иеки. Кей' уосИе 81еру 81ер6110, ра(1пй оЬа йо .1агау. N6 у1(11 (1'а1е] 0(1 поза. Ро)с1е1п, кат та (1уе об1 ропезй. Угапа угапе ос1 пе ууко1е. N616 У8е1ко 21а1;о, 6о 8а Ь1у811. СЬоЙ! 8ра1' 80 зИеркат! — спи съ кокошкиг-Ь. Зе 10 8{;ага Изка; 1;'а2ко за сЬуЬа!;' (1а. ^е(^оп 8це, йгий^ раге. ТгаГйа коза па катеп — удари коса о камъкъ. Уа]се сИсе Ьук' т11(1ге]з1е пехИ зИерка. Буакга* тега], а гаг з^пЬа]. ВуЬу пе уеп 1аспети. ВоЬгу сЬуг (1'а1еко 1(1е, а1е Ау ез1е (1'а1ез. V тйи1е] уойе гуЬу 1оУ11;'. Ргагйпу 8ий Ба|у1ас 1шс1. Во 0816110 1ш1е2(1а р1с1ти1'. Кгеу пеш уойа. Во1;1а1 кгсаЬ к зЬийш' с110(11, (1ак1а1 за пе 2;аЬце. 8у6Й 81пко, а1е гуЪа!;^ — зхбато слънце. Простряхме се повече върху словашки, защото у насъ, па и другад-Ь, този езикъ не е никакъ познатъ и защото бихъ желалъ да възбудя интересъ у никого отъ младит-Ь наши филолози да продължатъ тия сравнения, които, ув-Ьр-Ьнъ съмъ, ще ни убЯдятъ, че това, що наричаме словашки езикъ, е до- скоро било отделно отъ чешки и полски, а много по близка до югославянската група и то до български езикъ. За отделното положение на словашки езикъ и народъ са се исказвали до сега мнозина авторитетни мжже (Шафарикъ, Маретичъ,!) Флорински и др.), а н'Ькои (Копитаръ, Миклошичъ и Дюмлеръ) отиватъ и по нататъкъ — да твърдятъ, че словацигЬ са биле по пр-Ьди словенци (словници) отсетнЯ чехизувани. Маретичъ твърди сжщото, но Ячичъ не приема това мн-Ьние и казва (Еп184;е11ип^8^е8с111сЬ(;е-, 18), че никой филологъ нЬма да допусне такова н-Ьщо: „словацитЬ са си биле, казва, и въ IX в-Ькъ пакъ най близу до чехитЯ". Тази близость никой не от- ') 81ауеш и йаупхш, 142—144. 61 казва; но това не пр-Ьчи да приемемъ, че въ IX в^къ сло- вашкий езикъ е билъ безъ-друго повече югославянски, откол- кото западнославянски езикъ. Отъ сичко до тукъ казано за отношението на български езпкъ къмъ другит-Ь славянски езици можемъ извади сл-Ьдеит-Ь заключения : Първо. Българските слов-Ьни, пр^ди да се заселятъ на Балканския полуостровъ, са заимали въ старит^ си жилища такова м-Ьсто, че са се допирали съ словено-хървати, съ словаци, съ поляци и съ руси, но съ чехи и сърби — не. Второ. Въ това си положение слов^Ьно-български езикъ вече ималъ сжщит-Ь фонетични особености, по каквито се от- личаватъ най-старит']§ паметници отъ Кирило-]Методиевата пис- меност[>, а именно покрай сички особености, свойствени на юго- источнит^ славянски езици, още и сл-ЬднигЬ частни признаци: 1) 1)-й) ^= шч-оюц и шт-жд' 2) ж — ъ,^; начално ж — г„ и въ^; 3) А = 'г„ и е„; 4) ъ - ъ и 0, ь~'ъ и е; 5) ръ —ръ, дъ = лъ; 6) ^^'а; 7) уръ — чръ; 8) Ъ1 = ш : 9) ударение — разносрично. Имайки пр-Ьдъ видъ сегашпит-Ь български говори, бихме предположили още за онуй вр-Ьме, ако не повече, то наси- гуръ ДВ 4 групи говори споредъ сл-Ьднит-Ь отлики: I. II. 1) \^-ж^ =^ шч-жц ; 1) \^-ж^ = шт -жд' ; 2) начално ж = г,„ 1■ъ,^; 2) начално ж = вг„; 3) А = е„ 06,,, же,„ ше„); 3) а=\ СК окъ^ ш\); 4) ъ = о, ь = е; 4) ъ := ь, ь 0. Съ огледъ къмъ днешния български езикъ група I се отразява въ югозападнит'Ь говори, а група II — въ ис- точнит-Ь, особено въ родопските. Но твърд-Ь е възможно 62 да е имало още тогава повече расклонепия, които съ кр7,сто- сването си отпосл']Ь даватъ днешното разнообразие на българ- скигЬ говори. Старото и днешното положение на български езикъ, както изобщо и взаимното отношение на главнигЬ славянски езици, би могло да се изрази фигурално ст. верига отъ шестъ крхга, преплетени около единъ централенъ седми кржгъ. Централниятъ кржгъ би пр'Ьдставялъ старото мЬсто па слов'Ьно-български езикъ който се заима сега отъ маджари, румъпи и словаци, а шестьгЬхъ кржга наоколо пр-Ьдставятъ главнит-Ь днесъ сла- вянски езици, които съ пр-Ьплитането си прозвеждатъ помежду си смесени езици или наречия: между чешки и полски — лужичко-сръбски, между полски и руски — белоруски, между руски и български — малоруски, между български и сръбски — косовско-моравски, между сръбски и сло- венски — хърватски, между словенски и чешки — сло- вашки. Но словашки езикъ заима заправо и дпесъ цен- трално положение, та се допира до сички славянски езици тъкмо тъй, както и пр-Ьди — само не вече до български езикъ. Вж. Мсб. XIX, 88. Щомъ схващаме така положението на слов-Ьно-бъл- гарский езикъ, вънросътъ за произхода и названието на Ки- рило-Методиева езикъ ни става твърд'Ь ясенъ; защото произ- лизалъ той отъ Балканския полуостровъ, или отъ Панония, с^ едно е, понеже това племе, което го е говорило, заимало то- гава и Папония, и Балканския полуостровъ. Само ако искаме да опр-Ьд-Ьлимъ съ названието му заедно и м'Ьстото, д-Ьто е основана първомъ славянска писменость, можемъ, споредъ уб-Ьждението си, да го наричаме папонско- сло- венски или балканско-слов^нски. Но едното и другото название би сочило се къмъ едно и сжщо славянско племе, племето отъ което произлизатъ диешнит-Ь българи.. 111. Старобългарски и новобългарски езикъ. 1, Начало на. българския говоренъ и писменъ езикъ. — 2. Главна отлика- на български! езикъ. — 3. Происходъ и названия на старобългарскнй езикъ. — 4. Кое отъ разнитЬ названия на стария черковно-славянски езикъ е за прЬдио- читане. — Разборъ на четиритЬхъ днесь унотрЬбявани названия за този езикъ. — 5. Най уместно и най научно е название старобългарски. — 7. Доказателства: историйски и филоложкв. Отъ кога води началото си българский езикъ? Споредъ това, за кой български езикъ ни е думата — дали за гово- римия или за книжовния български езикъ — и отговорътъ на тоя въпросъ може да бжде двоенъ: говоримиятъ български езикъ начева отъ онуй вр'Ьме, когито българскит-Ь славяни се отд-Ьлятъ отъ другит^ си братя, било за да си жив^ятъ като отд-Ьлно славянско племе, било за да си търсятъ другад-Ь жи- лища. Разбира се, че първит-Ь наченки на слов-Ьно-българский^ езикъ може да се см-Ьтатъ отъ онова тъмно минало, когато нашиятъ езикъ е билъ само наречие отъ общо-славянския праезикъ. Кога е било това, невъзможно е днесъ за днесъ да се опр-Ьд-Ьли ни съ години, а ни съ в^Ькове. Но има единъ звуковъ б-Ьл^гъ, по който различаваме и днесъ българский езикъ отъ другит-Ь славянски езици и който сигурно българ- скит-Ь славяни ще са развили още отъ твърди рано вр-Ьме; този б-Ьл-Ьгъ е изговорътъ на старославянскитЬ звукове I] и й] като шт и жд или шу-2кд: Въ момента, когато въ прасла- вянский езикъ се появява изговоръ св^шта — межда (или св^шча — межца) нам-Ьсто пб старит-Ь св-Ьт^а — мед^а^ €4 «тъ тогава се туря и основа на българо- славянско наречие, отъ което произлиза днешниятъ български езикь. Това става, ако не п() пр-Ьди, то сигурно въ онуй вр-Ьме, когато българо- славянското племе заемало земит-Ь оттатъкъ Дунава по днешно Маджарско п Влашко; защото въ маджарски и румънски езикъ има доста славянски думи съ шт и жд, а осв-Ьнъ това и н^кои м-Ьстпи названия по тия земи криятъ явни при- знаци отъ това фонетично българско свойство. Но схш,иятъ български езикъ заживява свой отд'Ьленъ животъ, когато бъл- гарскигЬ славяни се отдЬлятъ напълно отъ другит-Ь си братя, за да се заселятъ отсамъ Дунава. Какъ и кога става това, не може да се опр-Ьд-Ьли съ точность, но близу ще бждемъ до истината, ако кажемъ, че отд'Ьлянето на българскит']^ славяни ще е било станало не на веднъшъ, а полека-лека пр'Ьзъ н'Ь- колко в-Ька, сир^чъ тъй, както е станало и самото заселение на Балканския полуоствовъ. Н'Ьма да сгрЬшимъ, ако приемемъ заедно съ Дринова, че заселението на Балкански полуостровъ отъ българо-славяни се захванало още отъ 1У в-Ькъ ; но по- неже числото имъ въ първо вр^Ьме ще е било малко, то и не са могле да прояватъ нЬкои д-Ьла, за да се заб'Ьл'Ьжи тяхното прис2&тствие отсамъ Дунава. Т"^ ставатъ изв-Ьстни подппърва въ VI, а особено въ VII в-Ькъ, когато се съюзяватъ съ неславянското пл4ме българе (679 г.), които подъ водп- телство на Аспаруха дохаждатъ отсамъ Дунава, основаватъ слов^но-българска държава и се сливатъ въ едно съ Дунав- ските словЬни, послов-Ьнчатъ се, като ув^ков-Ьчаватъ обаче името си у сички Балкански слов^Ьни. Какъ става това пр'Ьтопяване на дв-Ь различни племена в'едно, е въпросъ, който и за самит-Ь историци не е още напълно ясенъ. Но туй, което не може днесъ никой да отказва, е, че въ нашия български езикъ има днесъ за днесъ, както ще видимъ, много малко дири отъ езика на Аспаруховит-Ь блъгаре. Днешнит'Ь българи по езикъ и народни обичаи съ- ставятъ неразделно ц'Ьло отъ другигЬ славяни и само името имъ напомня, че въ тяхната кръвь има и неславянска см'Ьсица. Това претопяване и безследно исчезване на Аспаруховит-Ь бъл- гари си обясняваме най лесно съ голямото численно надмощие на славянското племе пр-Ьдъ Аспаруховата, макаръ и влад-Ь- 65 телна о])да. Аспаруховата дружина е била толкова малка на- спротивъ славянското население, че не е ни заселила ц-Ьлото пространство, което е съставяло българската държава дори въ първнгЬ врЪ1ена, а се е спряла гор* въ Добруджа и с^Ьверо- источна България — тъкмо тамъ д-Ьто и днесъ българското население и българский езикъ не са тъй чисти. Твърд-Ь е за вярване, че днешнит-Ь гагаузи по Варненско, които говорятъ турско нар-Ьчие, но са православни и се наричатъ българи, са остатъкъ отъ старит^ Аспарухови дружини. За славянщината на българет-Ь и българский езикъ едва ли има н^кой да се съмнява; но има други единъ въпросъ, който не е още за сички учени ясенъ, въпросъ, който стои въ т-Ьсна връзка съ историята на българский езикъ, понеже отъ него зависи, коя дата да земемъ за начало на българ- ската книга и българския книжовенъ езикъ. Това е въпросътъ за происхода и названието на старо-бъл- гарский езикъ, т. е, въпросътъ, на кой отъ славянскит-Ь езици се основава най напр-Ьдъ литература и кой отъ днеш- нит'Ь славянски езици мояге да се см'Ьта за непоср^дственъ потомъкъ на езика, на който св. св. Кирилъ и Методий на- годиха писмо и на който пр-Ьведоха най напр-Ьдъ свещенит-Ь книги. Докато първиятъ въпросъ — за славянщината или неславянщината на българет^ — досяга нашата народ- ность п нашия народенъ езикъ, то вториятъ засяга нашия книжовенъ езикъ; защото отъ решението му за- виси, откога да наченемъ документалната история на езика, що служи толкова вр^ме за органъ на българска книжнина. А понеже въ нашит-Ь разсжждения постоянно ще употр-Ьбяме название „старо- български езикъ", „старо- българска книжнина", то се налага длъжность пр'Ьди сичко да си кажемъ мн'Ьнието за този езикъ и книжнина, мн-Ьние подкрепено съ нужнит'Ь доказателства, отъ които да се види ясно, че названието „старо -български" за езика на Кирила и Методия напълно е оправдано. Тоя въпросъ, който пий българите, смитаме за излишенъ, понеже сме уб-Ьдени, че езикътъ, на който се основава първата славянска писменность, си е старо-български езикъ, тоя въпросъ История на българсваП езивъ. 5 занимава славянскит-Ь и чужди учени отъ ц-Ьлъ вЬкь насамъ, та дорн п днесъ не е още за мнозина ясенъ. Ала за насъ българит-Ь, които сме расли и порасли съ мисъльта, че Кирилъ и Методий са български иросвЬтители, които сме се свикнали още отъ първо вр-Ьме съ названието старо- бъл- гарски езикъ, за насъ не може да има и съмн-Ьние, че €зикъгъ, на който светитЬ братя Кирилъ и Методий нре- веждатъ първигЬ свещени книги на славянски, е (:та[)иятъ езикъ на българскит-Ь славяни, рбденъ езикъ на нашигЬ пра- д-Ьди. Па не е само вътр-Ьишо чувство или само голъ иавнкъ. който и и кара да см-Ьтаме езикътъ на Кирила и Методия за нашъ-си; не, това бЬше тъй само въ първо вр-Ьме на сла- вянското езикознание, когато можеше да се каже, че пий не- съзнателно, или тъй само по естествено родство, см-Ьтахме този езикъ за старо-български. Но днесъ, когато Славистиката борави съ толкова доказателства за происхода па Кирило- Методиевия писмснъ езикъ, когато и българската диалекто- логия се обогати съ толкова ц-Ьнно градиво отъ сички крайи|,а па българското общо отечество, днесъ можемъ вече съзнателно да изл-Ьземъ пр-Ьдъ науката и съ крупни факти на рхц'Ь да докажемъ необоримо, че езикътъ па първит'Ь славянски просв'Ьгители не е ни старославянски ни старословенски, както го наричатъ н-Ькои, а чисто и просто старобългарски. Колкото и да се види чудно, какъ може да бжде изобщо въпросъ за происхода и назва- нието на старобългарский езикъ. въпросътъ си го има и стоп за н-Ькои учени още „отворенъ" ; затова ако искаме, и^ото историята на езика ни да има въ самото си начало научна основа, тр-Ьба пр-Ьди сичко да си обяснимъ самото название на първия периодъ отъ българский езикъ. Ний трЬба да земемъ едно опр-Ьд-Ьлено и научно подкр-Ьпено мн-Ьние по тоя въпросъ, защото за историята на езика ни е нужно сигурно и твърдо началр, нужно е да знаемъ положително, откога захваща българский езикъ, та че тогава да сл-Ьд- ваме нататъкъ развитието му. Понеже иисменнит'Ь паметници, останали намъ отъ вр'Ь- мето на Кирила и Методия, са най стари славянски памет- ници, понеже по т-Ьхъ изучваме историята на сичкит-Ь ела- 67 вянски езици — па дори ги земаме и за сравнение съ дру- гит-Ь индоевропейски езици — то откакъ има Славистика, от- тогава има и въпросъ за происхода на старобългарски й езикъ. Та въ схпщость ц-Ьлата славянска филология се върти се около происхода и сжщината на тоя старъ езикъ, който ч^лужи на сички за исходище при изсл-Ьдване славянските -езици. И колкото повече вникваме въ неговит-Ь свопщинн, толкозъ повече се уб^Ьждаваме, че той ни е най добра опора, както кога изучваме славянскит-Ь нар-Ьчия, тъй и кога сравня- ваме тЬзи нар-Ьчия съ други индоевропейски езици. А понеже още въ самото начало на славянското езикознание се явиха разни мнЬния между ученит-Ь по този езикъ, то се введоха и разни имена за него. Добровски,!) имайки на ржка само паметници отъ сръбска редакция, го см-Ьташе за сръбски (Ь1п^иа 8егЪ1са апОдиа 1псоггир1;а); отподиръ пъкъ, сл'Ьдъ като се запозна и съ други редакции (чисто-български), поиз- м-Ьни мн-Ьнието си въ тая смисъль, че го нарече „сръбско- •българо-македонски езикъ", види се, защото още не познаваше нашия български езикъ и не можеше да го различи още отъ сръбски. Неговиятъ съвр-Ьменникъ, Копитаръ,^) родомъ сло- венецъ, пъкъ си мисйше езикътъ на К. и М. като произ- л^Ьзълъ отъ Пан ония, която земя била населена въ IX в. отъ словенци, та отъ тамъ название старословенски, което под'е други единъ по великъ словенецъ, Францъ Л1и- клошичъ и положи много трудъ още по научно да го обоснове. Пр^ди Копитара и Добровски въ Русия си мис.т-Ьха езикътъ на К. и М. като п'р ас ла вян ски, затова го и на- ричаха дори до Востокова, па и сл-Ьдъ него — старосла- ') Йосифъ Добровски, знаменитъ чешки учеаъ и основатель па славян- ското езикознание, жив-Ьлъ отъ 1753 до 1829. Писалъ повече на латински н немски и написалъ и4колко научни съчинения върху славянскит4 езици и главно върху старобългарски, които днесъ, истина, са остар-Ьли, ала на времето си б^Ьха пай сериозни трудове, та спечелиха на автора си почетно име „баща на славянската филология". Негово най важно д^Ьло е 1п8<:11и1юпе8 Ип^иае вкухсае \е1еп8 Й1а1ес11, Виена 1822. То е черковно-славянска граматика съ н4кои отклонения, каквито Добровски прави, безъ да има за т-Ьхъ научно основание. За происхода на старобългарски езикъ се исказва осв-Ьнъ тука още и въ СугШ «пй Ме11ю(1 йег 81ауеп Аро81о1, П-рага 1823. За живота и д-Ьйностьта на Добровски вж. Слав. Енцик.1. I. ^) Вж. специалната му статия върху тоя въпросъ: М йаз а11к1'гсЬеп81а- тгхасЬеп з1оуеп18сЬУ въ Ве11;г. х. у6гд1.8ргасЬГог8сЬип§, I т. 819 — 32». 5* 68 вян ски еаикъ. ИодирЬ нл-Ьзе въ употреба друго название — черковно-славянски, което владЬе и днесь у повечето* руски учени. Но покрай тия четири названия сл'Ьдъ изсл'Ьдва- нията на Востокова и Шафарика си пробиваше пжть и на- звание старобългарски, що го употрЬбяха сички ония учени, като 8с111е1с11аг, НаИ;а1а,1) Ъезкхеп, Ягичъ, Гайтлеръ, които б^^ха па мн-Ьние, че езикътъ на К. и М. происхожда отъ български краища и е праотецъ на днешния български езикъ. Нека разгледаме на кратко достойнството на тпя петь названия за единъ и сжщия старо-български езикъ, и да видимъ, кое отъ гЬхъ има най голЬмо право за научна употрЬба. Названието, старосръбски, не би требвало и да броимъ, понеже самиятъ му създатель, Добровски, нав-Ьрно не е искалъ да покаже съ това, че езикътъ на К. и М. происхожда отъ сръбски краища, а го е приелъ въ първо вр']Ьме, само защото е мислилъ, че българский езикъ съставя часть отъ сръбския. Въ своето най-знаменито съчинение Тпвйкииопез Ип^у^нае 81а\'1сае го нарича вече „старословенски" и го мисли като произл-Ьзълъ отъ македоно - българско наречие. Тъй че въ сжщность има да разгледаме само четири названия за старо- българскпй езикъ: 1) старославянски, 2) черковносла- вянски, 3) старословенски и 4) старобългарки. Първото название „старославянски" произл-Ьзе въ края на осемнайсети в-Ькъ, когато въ Русия захванаха да изучватъ славя пскитЬ язици; произл-Ьзе отъ криво пр^Ьдположение, че езикътъ на св. Кирила и Методия билъ на врЬмето си и общославянски езикъ, т. е. езикъ, що го ужъ говорЬли едно врЬме сички славяни, когато съставяли единъ народъ. Днесъ за днесъ се знае положително, че въ IX в^къ, когато К. й М. превеждали свещеното писание, славянскит-Ь народи биле вече тъй разд'Ьлени, както и днесъ, т. е. и тогазъ имало вече Руси, Л-Ьхи или Поляци, Чехи, Сърбо-Хървати, и Сло- венци тъй, както имало и български славяни. С'Ьки отъ тия ') Вж. 0 ротеги суп11с1пу к пупе^з1т пйгешт вюуапвкш, С. С. М., 1856,, 83—104; 81агоЬи1Ьаг8кй Гопо1о81е, Прага 1873. 69 'Славянски народи си говорилъ тогазъ още на свой езивъ, и :макаръ славянскитЬ езици въ онуй вр^ме (IX в.) да не са •биле тъй раздалеко единъ оть други, както ги виждаме сега, се пакъ биле вече разд-Ьлени; защото сжщиятъ старославянски езикъ исчезналъ отъ земята много в-Ька прЬди К. и М. Това, което лъже н-Ькои и до днесъ да см'Ьтатъ езика на К. и М. за н-Ькогашенъ общославянски езикъ, е старината на пи- сменнит-Ь му паметници; тъй като ни единъ други славянски езикъ н-Ьма такива старински паметници, то е лесно било въ самото начало на Славистиката да се предполага, че тия паметници ще съдържатъ именно онзи славянски езикъ, на който говорили едно вр-Ьме сички славяни. Ала това може да се пр-Ьдполага, само ако се не зима во внимание исто- рията и се не взираме въ езика на тия паметници. Който попита историята, ще се научи веднага, че въ IX в. славян- скит-Ь народи си имали вече свои държавици, изв-Ьстни биле съ разнитЬ си племенни имена — е разбира се, имали си и отдЬлни езици; а който се взре въ езика на паметницит-Ь, останали намъ отъ първото вр-Ьме на славянското христиан- ство, п знае отъ-малко-малко отношението на днешнит'^ слав. езици помежду имъ, ще се увЬри, че езикътъ на тия памет- ници има наистина старински черти, ала не може да се приеме за праезикъ на старит'Ь славяни, защото съдържа схщественитЬ признаци само на едно отъ днешнит-Ь славянски нарЬчия. Ако земемъ най-сжществения б^л-Ьгъ, който служи дори за дЬлидба на славянскит'Ь езици, т. е. изговоръть на звуковнт-Ь ставки I] — й], които *)1;несъ за днесъ не са останали не- пром-Ьнени въ ни единъ отъ живит-Ь славянски езици, ако земемъ само тоя важенъ б-ЬлЬгъ пр-Ьдъ видъ и питаме, какъ «е отнася езикътъ на Е. и М. къмъ него, ще видимъ, че и въ нан-старит-Ь паметници на този езикъ тия звукове са пре- дадени се чр-Ьзъ Ц1-ягд; това ц|-гкд пе само че не е старо- славянско свойство, ами сме принудени да признаемъ, че то стои накъмъ старославянските първични звукове 1^ — й.] най-дал ечъ отколкото въ който-и-да-е други живъ сла- вянски езикъ. Защото, както и да тълкуваме тия ф-хд, се ще треба да ги пр-Ькараме пр^зъ много повече стадии, докато 1ГИ извадимъ отъ I] — й], отколкото напр. сръбско-хърватското 70 Ь-}), чешко-полското ц-8'), или руското ч-лч, или най-сетн-Ь. и словенското 6-]. Лко, значи, още въ вр-Ьме па Кирила и Методия ста- робългарский езикъ е могълъ да развие Ц1-л;д оть ^^ — (1), т. е. да иде най-далеко въ тая посока отъ сички днешни славянски езици, то можемъ да бждемъ сигурни, че въ онуй вр4ме и другигЬ славянски езици ще са биле променили вече тия звукове приближно тъй, както ги виждаме у т'Ьхъ днесъ, т. е. и сърбо-хървати са казвали вече св'Ь}1а-ме})а нам-Ьсто пр-ЬдполаганитЬ старославянски 8Уе1;]а-те(1за, чехо-поляци говорели вече св'Ьц'а-ме8'а, и русит4 — св-Ьча-межа, а може би и словенцит-Ь да са изговаряли тия думи пакъ тъй. както днесъ, или поне тъй, за да произл-Ьзатъ днешнит-Ь имъ св-Ьча-ме^а, ала никакъ не св^Ьт^а-мед^а. Щомъ е тъй, названието старославянски не прилЬга за езика на К. и М., защото не е съобразно съ истината и не характеризува добр-Ь езика, за който е дума. За това не може да има и научно право за употр-Ьба. Второто название черковнославянски, което употр-Ь- бятъ рускигЬ и н-Ькои н-Ьмски учени, е твърди безсъдържа- телно. Защото какво значи то? Нищо друго осв-Ьнъ езикъ,. който се употр^Ьбялъ или употребя въ славянските черкови; но за происхода му отъ това название нищо не узнаваме. Ала ний сме навикнали отъ името на единъ езикъ веднага да разбираме и народа, който го употр-Ьбя. или го е употр-Ьбялъ, а отъ названието „черковнославянски" не разбираме, нито кой народъ е говорилъ или говори този езикъ, нито въ коя земя се е говорилъ или говори ои1,е. Отъ тази страна като гледаме, названието „черковпоствяиски" ни се вижда много празно, сл'^^- дователно несгодно. Осв-Ьнъ това, туй название има и друга несгода; то е двосмислено: като кажемъ черковносла- вянски, не може да се разбере сЬки пжть, кой черковно- славянски езикъ се мисли, стариятъ ли, или новиятъ; защото едно вр'Ьме се унотр-Ьбя.тъ у старит'Ь славянски черкови не сжщи езикъ, какъвто се употрЬбя въ сегашнитЬ, ') 8 е слщата старобългарска букпа в^ло, която намирамъ за най-сгодна да о.!на'1и едноставно звукъ дз. 71 та не е се едно, да ли разбираме подъ това название еди- ниятъ или другиятъ. За да се опр-ЬдЬли по близу това название^ требва да се пр'Ьиначи на старо-черковно-славянски^ но и тогазъ се не лишава отъ първата си несгода. Това название прил-Ьга за ония нер-Ьшителни филолози, които не пскатъ да зематъ една или друга страна по въпроса за про- исхода на старобълг. езикъ, като см^татъ този въпросъ още за нер-Ьшенъ. Но понеже ний тр^ба да земемъ едно опр'Ь- д-Ьлено мнение по този въпросъ, ще отфърлимъ и това „не- утрално" название и ще минемъ къмъ останалит-Ь дв^. Посл-Ьднит-Ь дв-Ь имена иматъ но гол-Ьмо право за упо- тр^бяне, защото са по съдържателни: който каже „старо- словенски", дава да се разбере подъ това име езикъ на старит-ЗЬ словени или словенци; тъй схщо ако кажемъ старобългарски, разбираме веднага, че е дума за езика на старит-Ь българе, т. е. българскит'^ слов-Ьне. Остава само да видимъ, като какъ си мислимъ происхода на този езикъ, та споредъ това да му дадемъ едно или друго отъ т-Ьзи дв^ имена. И наистина, припирнята, която се води отъ толкози вр-Ьме помежду славистит-Ь, както рекохме, не е толкова за името, колкото за происхода на този езикъ. Защото ония, които наричатъ този езикъ старословенски, не мислятъ, че той произлиза отъ България, а твърдятъ, че води началото си д;алечъ отъ днешнит-Ь български краища, именно отъ Панония, както приемаха Копитаръ и Микло- шичъ, основатели на тая панонска теория. Понеже исто- рийскитЬ св'Ьд'Ьния за д-Ьйностьта на първит'Ь славянски про- св-Ьтители говорятъ повече за Моравия и Панония, откол- кото за България, можеше лесно да се яви мисъль, че и ези- кътъ, на който са проповядвали К. и М. и на който са пр-Ьвели св-ЬщенигЬ книги, ще е билъ панонско-словенски. А тъй като до старата Панония днесъ за днесъ граничи само словен- ски я т ъ народъ, то разбираме хубаво происхода на тъй на- речената панонска теория, която Копитаръ основа повече върху историйски данни, а Мик.тошичъ (родомъ пакъ словенецъ) упо- трЬби ц-Ьлъ животъ да я подкр-Ьпи и съ филоложки доводи. Шма да се простираме надълго върху тая злополучна теория, която е днесъ, можемъ каза, напълно оборена съ тол- 72 кова доказателства — безъ, разбира се, да се накърни съ това славата на великия Миклошичъ, който съ граматпчнит-Ь си и лексикални изследвания върху този езиЕъ, билъ той нари- чанъ тъй или инакъ, си заслужи в-Ьчно име, — а ще кажемъ само, че самото развитие на тая ианонска теория показва, какъ основателите й са биле принудени да м-Ьняватъ често мне- нието си, само да изб-Ъгнатъ многото противоречия, що сре щаха на пжтя си, докато най-сетне Миклошичъ, за да примири теорията си съ толковато факти, които говореха въ полза на българския происходъ, бе принуденъ да предположи, че не- когашните словене въ Панония, дали, освенъ стария чер- ковнославянски езикъ, но и днешния словенски езикъ, не- когашния седмиградско -български (който отпосле Ми- клошичъ нарече дако-словенски) и днешния български езикъ. Щомъ се тъй тесно сближаватъ тия два езика (словенски п български), щомъ Миклошичъ даже допуща, че въ IX — X векъ днешните словенци може да са говорили 81-М вм. днешните с и ], което иска да докаже отъ маджарските думи шозЮка, резЬ, ра1а8к, гогзйа, — то въпросътъ за народа, отъ който € зетъ езикътъ на К. и М., остава безпредметенъ, понеже и българи и словенци говорели въ IX векъ М-М, следователно са биле единъ и сжщи пародъ. Но и съ това се не разреши въпросътъ; възрази се още на времето (Ягичъ, АгсЬ. I, 448; ЕпкзкеЬип^в^езсЬ. 220), че думите съ §1 и М въ маджарски не са отъ словенски, а отъ български; а пъкъ че словенците си говорятъ своето с и ) още оть IX и X векъ, доказватъ Фрейзингенските молитви, дето явно личи друга замена за 1} и А] (к-§, а не ^1 и М). Следователно словенски и бъл- гарски са се различавали още въ IX векъ, ако не и по друго, то на сигуръ по замената на 1} и с1]. '" Не бихме имали нищо противъ названието старосло- в'енски или даже само словенски, ако съ това име не бе свързано и мнението за етническия происходъ па този езикъ, мнение, което поставя езика на К. и М. съвсемъ не тамъ, дето му е место споредъ сичкитЬ исторически и филоложки доводи. Инакъ названието словенски е твърде сгодно да означава езика на К. и М., първо, зайчото въ най-старитЬ 73 €и паметници този езикъ се нарича наистина елов Ьн ски (мзъжъ слов-ьньскъ) и второ, защото и самъ пародътъ, който, споредъ насъ, е говорилъ едно вр-Ьме този езикъ, най-напр-Ьдъ се наричалъ наистина слов-Ьне, а отпосл-Ь приема име блъгаре. За това имаме твърд-Ь много и съвсЬмъ вЬродостойни исторически свидетелства отъ византийски и отъ римски л-Ь- тописци, които наричатъ българските славяне 2]6ла6'У]Уоц 8с1а- уаеп!. Па тъй сжщо и страната, отъ която мислимъ, че про- исхожда този езикъ — Македония — се наричала пр-Ьзъ дълго вр^ме Словения (29ла6V^V^а). Щомъ знаемъ това, нищо н-Ьмаше да ни прЬчи да пр-Ьгърнемъ и пий това название „старослов-Ънски", па да си мислимъ подъ него езикъ на на- шити прадеди, които, докато приематъ име българе, безъ съмнение носили име слов-Ьне. Но тъй като защитницитЬ на старословенското название не мислятъ така, а пъкъ за насъ не е се едно, да ли езикътъ на славянскит-Ь просветители произлиза отъ Българая, или отъ Панония, нужно е тук1> да наведемъ потребните доказателства, отъ които да се разбере, какъвъ е прЬдметниятъ езикъ и какъ требва да го наричаме. Доказателствата черпимъ отъ две научни области: ис- тория и филология, за това ги разделяме на две групи: а) ис- торийски и б) филоложки. а) Историиски доказателства. За началото на христианството и на писменностьта въ България малко историиски данни има. Както много събития въ българската исшрия тъй и това най-важно събитие, става безъ шумъ и като че съвсемъ незабелЬзано ; извършва се, безъ да го е описал ъ некой, безъ да ни са останали какви- годе писменни документи за него отъ онуй време. Векъ, векъ и половина се минува отъ покръстянето на българете и отъ устрояването българска азбука, и чакъ тогава се .намира единъ черноризецъ Храбъръ да извести на света, че са още живи ония, които видели светите братя; но де са действали най-напредъ К. и М. и каква е била техната подробна дейность, Храбъръ нищо не казва. Прескудни са наистина туземните свидетелства за първото начало на хри- -стианството п писменностьта въ България, та затова са и 74 тъмни св-Ьд^нията ни за происхода па стария черковносла- вяпски езикъ. Какъ става сичко това, никой ни не изв-Ьстява точно и ясно, та и за туй произлязоха разни мнения още въ самото начало на Славистиката, па и до днесъ дори въпросътъ не е напълно ясенъ. Ала и прп тая оскждность па исто- рийски св4д'Ьния ний пакъ имаме доволно основание да зе- мемъ едно опр'Ьд'Ьлено гледище по този въпросъ, безъ да оти- ваме противъ пстина и наука. Отъ домашни извори (л-Ьтописи, жития и легенди) отъ, византийски и римски л-Ьтописи, отъ папски писма, тъй както- и отъ чешки и н'1мски св'Ьд'1>ния — доколкото можемъ възста- нови по тЬхъ истината — черпимъ сл^днит^ исторически, факти за началото на славянска писменность: Около 860. г. Моравскиятъ князъ Ростиславъ (по бъл- гарски извори още Растиславъ и Растица) поискалъ отъ Ви- зантискнятъ имперагоръ Михаила III проповедници, които да. знаятъ „словЬнски" езикъ — защото Растиславъ искалъ да се отърве отъ чуждит-Ь (неславянски) мисионери, каквито бо- равели по онуй вр-Ьме въ Моравия. Императоръ Михаилъ му проводилъ двамата братя Кирила и Методия, едно защото биле родомъ отъ Солунъ, та знаели „слов-Ьнски", друго, защото биле известни и двамата като учени проповедници: знае се поло- жително, че Кирилъ билъ пр'1>ди това въ Херсонъ, д^то нро- пов^двалъ у ХозаритЬ. К. и М. се приготвили за тая работа,, сир^чь съставили „писмена", прЬвели евангелето и апостола на „словенски", па тогава заминали за Моравия, дето ввели^ „словенско" богослужение, съ което зарадвали много тамош- ните славяни. Но въ тая си дейность братята веднага срещ- нали пречки отъ немското духовенство, което прибегнало- и до 1и1еветн предъ папата. Види се затова ще са биле и повикани въ Римъ на 867. година. Тогавашниятъ папа Николай I искалъ да ги распита лично зарадъ припирните, възникнали между словенското и немското духовенство въ Мо- равия. Братята тръгнали за Римъ и на пхтя си се отбили при князъ Коце.ш, държавенъ глава на тогавашната сло- венска или словинска държава край Блатно- езеро. Колко врЬме останали К. и М. у словниците, сжщо не зпаемъ; знаемъ само, 75 че и тамъ ввели „словенска" служба и схщия слов-Ьнски езикъ, който биле ввели по-напр-Ьдъ у моравцит-Ь, учили диакони, пригатвяли свещенници и пр. Сл-Ьдъ това заминали за Римъ и, както се вижда, оправдали се добр-Ь пр-Ьдъ папата, защото Методий се враща честито въ Моравия, д^то продължилъ про- повед нишката си дМность. Докато се бавили двамата братя въ Римъ, по-младиятъ отъ т-Ьхъ, Кирилъ, умр-Ьлъ (на 14 февру- арий 869 г.), н Методий се върналъ самъ и продължилъ про- светното д-Ьло: проповедвалъ най-деятелно и образувалъ достойни ученици. Обаче и неприятелите на славянската богослужба не стояли миромъ, а гледали на секи начинъ да възстановатъ първото си влияние въ ^Моравия, та борбата продължавала, и то още по- упорито и съ нови интриги предъ папата. Особепо силна и неравна била борбата противъ Методия следъ като Растиславъ падналъ отъ престола, сваленъ отъ Светоплука, неговъ роднина, който въ първо време, докато се усили, дър- жалъ къмъ немска страна. Въ туй размирно време именно Методий не само билъ въспреченъ въ своето културно дело,, но билъ даже лишенъ отъ духовната си власть, затворенъ и сдденъ отъ немски владици и най-сетне прогоненъ отъ Мо- равия. Въ това си нещастие злочестиятъ Методий намира прибежище при словенския князъ Коцела. СлЬдъ енергичния протестъ на папата (1оанъ VIII) предъ немското духовенство за тоя произволъ, Методий билъ заведенъ съ особенъ папски пратенникъ отново въ Моравия и възстановенъ на прежния си чинъ — епископъ на Моравия, съ столица Велеградъ, подъ условие обаче да се откаже отъ словенската служба. Дали се е свързувалъ Методий съ категорично обещание предъ папата, че нема да служи на словенски, не се знае, но знае се че и следъ това папскиятъ престолъ получава лъ противъ него до- носи, та Методий билъ повиканъ още веднъшъ у Римъ (отъ папа 1оана VIII); но и сега билъ оправданъ и дори пагра- денъ отъ папата и се върналъ вече като архи епископъ на Моравия и Панония (881 г.) и съ изрично позволение да се употребяватъ славянски книги, обаче апостолътъ и еванге- лето да се четатъ по-напредъ по латински, а следъ това по словенски. Тъй се установява единъ редъ, който трае дори до смъртьта на Методия. 76 Въ житието на Методия се споменуватъ още много не- гови д-Ьла и подвизи, пжтувания и пр. Тъй папр. каива се, че Методий ходилъ 2 — 3 години пр^ди смъртьта си и въ Ца- рпградъ, д^Ьто императоръ Василий Македонски го приелъ съ голяма честь, похвалилъ го за д-Ьлата му и (Лдръжа отъ оу ченикъ 1€го попа и дь 1а копа съ книгами, всю же волю гего сътвори, юлико хот-Ь и не (>5'Слоушавъ ни 0 чьсомъже облюбль и одарь вельми, проводи и пакм славьно до свонзго стола; такоже и патриархъ. Легендата (Климентовото житие) говори и за други пжтува- ния и мисионерски подвизи Методиеви, напр. че се ср-Ьн^алъ съ унгарски краль на р1>ка Дунавъ, че пророкувалъ зла не- срета на единъ полски краль, ако се не покрьсти и пр. Тия работи не са още потвърдени, па и не е възможно сичко да се провери и потвърди, щомъ н'Ьмаме съотв-Ьтпи исторически свид'Ьтелства. Легендата казва още, че наскоро пр'Ьди смъртьта сн Методий повикалъ двама скорописци и съ т^хна помои1,ь пр'Ьвелъ отъ грьчьска шзътка въ слов-Ьньскъ ц^Ьлия Старъ оав'Ьтъ — безъ Макавейскит^Ь книги — и то вжтр'Ь въ Н м-Ьсеца начевайки отъ марта до 26 октомврий. А и за самото му погребение се казва, че станало търл;ествено отъ сичкит'Ь му ученици, които съ погребални п^сни на сло- в'Ьнски, латински и гръцки го съхранили въ съборната църква — в-Ьроятио въ моравската столица Велеградъ. Въ жи- тието па Методия (отъ Климента) се казва точно и деньтъ на смъртьта му — 6. априлъ 885 год., която се приема и до днесъ като достовЬрна. А за неговъ насл-Ьдникъ се име- нува Гораздъ, когото самъ Методий посочилъ; когато на смъ1)Т]1ия часъ го попитали, кого опрЬд-Ьляшъ за свой на- сл-Ьдиикъ, той ужъ отговорилъ: Горазда; той е вашет землА м оу ж 'ь с в 0 б 0 д ь, оу ч е н ъ ж е д о б р Ь в ъ л а т н н с к Ъ1 а книгъ1, иравов'Ьрьнъ. Но знае се, че Гораздъ го не е на- сл-Ьдилъ, а — в'Ьр<)Ятно неговиятъ н'Ьмски противникъ и го- нитель Вихингъ, който е билъ еднакво добъръ и съ н'Ьмцит'Ь и съ Светоплука. СлЬдъ смъртьта на Методия п'Ьмското духовенство от- ново зима върхъ надъ славянскитЬ свеи1,енници въ Моравия, Чехия и Напопия; слов'Ьнскага служба и нисменность бива се 7Т Бовече ограничавана, докато нейнптЬ сподвижници биватъ при- нудени и съвсЬмъ да напуснатъ тил земи. Методиевит-Ь уче- ници се пръскатъ тогава на вси- страни, а най-главнит-Ь отъ т^хъ Климентъ, Лаврентий, Наумъ и Ангеларий се прпбиратъ у България, д^Ьто подъ царуването на Симеона продължаватъ^ писменната си и пропов-Ьдна дМность. Славянската служба обаче въ Чехия мъжд-Ьла дори до края на XI в. и то въ про- чутия Сазавски манастнръ, отд-Ьто славянскит-Ь монаси биле-* распхдени едва на 1092. Отъ тЬзи исторически факти, ако можемъ да ги наре- чемъ така, вадимъ сл-Ьднит-Ь петь точки: 1) Кирилъ и Методий тръгнали отъ Балканския полу- островъ за ^Моравия. 2. К. М. знаели безъ- друго „слов]Ьнски", едно, защото самъ Растиславъ искалъ „слов-Ьнски'* пропов-Ьдници и друго,, защото К. и М. биле родомъ отъ Солунъ, д^то още въ IX в. живеели слов'Ьне, т. е. български славяне, както и днесъ. 3) Кирилъ и Методий отишле отъ Балканския полу- островъ (Бъ.1гария) направо въ Моравия. 4) С.гЬдъ като биле въ Моравия и тамъ боравили н-Ь- колко врЬме, отбиватъ се на пжтя си за Римъ у словин- цит'Ь въ Коцеловата държава, д-Ьто ввеждатъ схщия слов'Ьнски езикъ, който билъ изв-Ьстенъ вече като черковенъ у моравцитЬ. 5. УченицптЬ на Методия, сл-Ьдъ като ги прогонили отъ Моравия, не отишле въ н-Ькоя друга държава да се наста- нятъ, а отиватъ направо въ България. Отъ първит-Ь три точки вадимъ заключение, че К. и М. са знаели безъ-друго онзи славянски езикъ, който се гово- рилъ по онуй вр-Ьме въ пр-Ьд^литЬ на Солунъ, който се го- вори още и днесъ по ония м^ста, именно български. Отъ четвъртата точка пъкъ заключаваме, че К. и М. не йогле по-напр4дъ да научатъ езика на словинцит']^, че тогава да го введатъ като черковенъ у моравцит-Ь, защото у словни- ците се отбиватъ само пхтемъ и то сл'Ьдъ като биле из- вестни вече като проповедници въ Моравия. Отъ точка 5) пъкъ вадимъ заключение, че между Мораво- Панония и България трЬбва да е имало по онуй вр-Ьме духовни 78 връзки, тъй като ученицит-Ь Методиеви потърсили и 11ам'1}рил11 прибЬжище именно въ България, а не въ друга държава. Историческит-Ь свид-Ьтелетва, колкото и да говорятъ за българския происходъ па Кирило-Методиева езикъ, пакь са доста неясни, двусмислени. Отъ тЬхъ папр. не излиза доволно явно, дали първитЬ славянски книги са превеждани въ етно- графична България,- или н-Ьйд-Ь извънъ нея. Ала най-сетн-Ь /безразлично е, д'Ь е направенъ нрЬводътъ на свещените книги, докато е много по важно да знаемъ, на кой езикъ става тоя пр-Ьводъ. А това узнаваме твърд'Ь лесно отъ самит-Ь книги, сравнявайки езика въ т^хъ съ днешнитЬ славянски езици. За- това нека пр'1)Минемъ къмъ втория видъ докази, къмъ фило- ложкпгЬ, които са много по- силни отъ историчнит-Ь. Отъ т-Ьхъ пзлиза явно, че езикътъ, за който е дума, по своя си фоне- тиченъ и лексикаленъ строй, стои най-близу до днешния бъл- гарски езикъ. . б) Филоложки доказателства. 1. Основниятъ б^л^гъ, по който се различаватъ живитЬ днесъ славянски езици единъ отъ други, е зам-Ьната на прасла- вянскигЬ звукове I] и й], която е се различна за сЬки единъ отд-Ьденъ славянски езикъ: въ руски е ч-ж (св'Ьча-ме.ж;а) въ сръбско-хърватски Л-^ (св'Ь;^а-м'Ь^а), въ словенски с-} (зуе^а-те./а), по полски с-(1^ (8\\'1еса-т1ег/^а), по чешки с-4! (8У1се -ше^е), а по български шт-жд {свЬштъ-жежда,). Тая зам-Ьна за ^^•(^^^ е тъй характерна за славянскит-Ь езици, щото служи, както вид-Ьхме, за твърд-Ь сгоденъ д^Ьлидбенъ признакъ, кога е дума за т-Ьхна класификация. А понеже знаемъ положително, че въ IX в-Ькъ, когато се основава славянска писменность, тоя фонетиченъ б-Ьл-Ьгъ е отличавалъ тъкмо тъй славянскитЬ езици единъ отъ други, както и днесъ, то за да видимъ, на кое сла- вянско племе принадлежи езикътъ на Кирила и Методия, доста е да попитаме, какъ се замЬняватъ реченит-Ь звукове въ ония рхкописи, които се см'Ьтатъ за писмен ни паметници отъ вр'Ьме на Кирила и Методия, и се ув-Ьряваме веднага, че въ тия паметници Ц-А] се м-Ьнява тъкмо тъй, както и въ новобъл- гарс:чи, т. е. на Ц1т и жд (св-бштя, междл). Може н'Ькой да каже {както Мик.10шичъ на вр']Ьмето си), че въ IX в-Ькъ ще е имало 79 н-Ькое славянско племе въ Панония (днешна Унгария), което мЬнявало 1]-(1) пакъ на тт-жд, ала не било още българско, а слоь'Ьнско, та отъ пего посл-Ь произл'Ьзли, както днешнит-Ь словенци, тъп и днешнит-Ь българи. Азъ напълно в'Ьрвамъ, че въ IX в'Ькъ жив-Ьли въ днешна 5'нгария наистина сло- в-Ьне съ характеренъ признакъ шт-жд, защото инакъ едва ли бихме си обяснили он'1зъ славянски думи въ маджарский езикъ, ^■610 явно личи речениятъ признакъ (сравни: товкока — млштбхя, ра1а81; — пллтть, Г028(1а — рългд:^ — па и самото название на ма- джарската столица Ре81 — Пешть); но може ли тогава да има съмнение, че и тия маджарски слок1;Нб са биле часть отъ схщото славянско племе, къмъ което се числятъ и днеш- нит-Ь българи? Туй показва, че тия словен е, отъ които про- излизатъ сегашните българи, едно вр'Ьме населявали не само България, Тракия и Македония, а и земит-Ь оттагъкъ Ду- нава, т. е. Влашко, Богданско, Седмиградско и Панония. Тъй си обясняваме и усп-Ьшната пропов-Ьднишка д'Ьйность на свети Кирила и Методия въ тия далечни отъ днешна България земи : отъ Солунъ дори до Пеща се простирало тогава се еднородно славянско племе съ едно общо име слок-ьнб, което сл-Ьдъ ид- ването на маджарит^Ь полека-лека исчезва изъ тия земи, из- губва народностьта си, а като споменъ отъ себе си оставя само голЬмо множество думи въ маджарский езикъ, които зву- ковно се посрЬщатъ сега най-добр'Ь съ т'Ьмъ съотв^Ьтнит^Ь думи въ езика на Кирила и Методия и въ днешния български езикъ. 2. Осв-Ьнъ по шт — гкд' Кирило-Методиевит-Ь писменни паметници се отличаватъ и по тъй нареченит-Ь си носовки ^^-а, които само въ днешнит-Ь български нар-Ьчия намиратъ съотв^- тенъ изговоръ: мънка, мъндъръ, пента, гренда и пр. по говори въ Солунско и Костурско, д-Ьто намираме запазени почти сичкитЬ старобългарски думи съ назаленъ изговоръ, са живъ отгласъ на Кирилскит-Ь м^ко^, мл^дръ, патл, грАДЛ, нав-Ьрно зети въ онуй вр^ме пакъ отъ схщит-Ь български нарЬчия. Па тъкмо както шт — жд, ср-Ьщаме въ маджарски и но- совкит-Ь л — А, запазени въ много думи, заети отъ старит-Ь (панонски) слов^Ьне: ^01пЬа:::=глвл, ^акшЬигголлвъ, 1апка=: ллкА, копко1у=клколь, Ьо1оп(1=:блждъ, рогоп(1=^прждъ (срв. прадиште, Орханийско, пръдиште, Тетевенъ и прудиште, 80 Сливница, значи м^сто, що го залива р'Ька, нарой), рен^ек ПАТЪкъ, геп(1=^(>АДъ, згеп! — скатъ и пр. Ако възъ основа на тия думи търси н-Ькой родината на славянската писменность въ Унгария, пакъ би се лъгалъ; защото с^щит"! думи и съ схщи изговоръ е имало въ IX в-Ькъ, па ги има още и днесъ по българскитЬ говори на Балканския полуостровъ. Т-Ь доказ- ватъ само, че въ IX в'Ькъ и носовкит'Ь са има,1и схщи обсегъ,. както и звуковегЬ шт — жд, сир-Ьчт, биле свойствени както на балканскитЬ, тъй и на панонскит-Ь (маджарскигЬ) слок-ъне. 3. Характеренъ фонетиченъ б^л-Ьгъ на Кирило-Мето- диевитЬ паметници е и звукъ % който гласи като я. Този изговоръ я за * днесъ за днесъ е запазенъ пакъ само въ български езикъ — ако не см'Ьтаме полския, за който езикъ обаче никой не твърди, че е ималъ н'Ькое влияние при основаване първа славянска книжнина. Имайки пр^дъ видъ, че "К има въ най-старит-Ь (глаголически) наши паметници винаги единъ и сжщи, непргьгласенъ, изговоръ я, можемъ даже да твърдимъ, че по това си свойство езикътъ на първит-Ь наши просв-Ьтителе стои по близу до южнобългарското нарЬчие, д-Ьто и до днесъ -к е завардилъ своя непр-Ьгласенъ изговоръ (напр. по Родопско и Солунско). Фактътъ, че въ глаголскит-Ь паметници се употребява единъ и схщи знакъ за а и за * (а) говори доста ясно, че това наречие ще е било югоисточно, ако пр-Ьдположимъ, че още въ IX в-Ькъ е имало въ бълг. езикъ диалектна разлика откъмъ тая страна. 4. Отъ употр-Ьбата на ъ и ь въ Кирил о-МетодовитЬ памет- ници вадимъ тъй сжщо хубаво доказателство за идентичностьта на старобългарски съ новобългарски. Тия двЬ писмена се зам-Ьняватъ помежду си, или се изразяватъ съ ясни гласни 0 и е дори п въ най-правнлнит'Ь старобългарски паметници. Тая неправилность или тая ;зам'Ьна е свойствена и на днешния български езикъ тъкмо по сжщи начинъ и въ схщи случаи. 5. Многото гръцки думи, които се ср-Ьщатъ още въ пай-старит-Ь паметници, показватъ тъй слщо, че първичната основа на славянската писменность не требва да се търси н'Ьйд'Ь въ Панония, а съвсЬмъ н-Ькдд-Ь близу до гръцката култура, т. е. пакъ тамъ, д'Ьто и днешенъ день се досЬга българското племе съ 1фЪЦК0Т0. ШКОЛКОТО немски думи като 1|рЪКЪ1, постъ, полъ^ 81 кръстъ, мъннхъ, оупъвАТн, олът1\()ь, мьшл, конто се ср-Ьщатъ •01це въ най-старит*Ь текстове, и да приемемъ, че са вмъкнати •отъ панонскит^ писци, пакъ не докауватъ, че ц-Ьлата сла- вянска служба е възникнала на Панонска земя, нито пъкъ че езикътъ на тая служба происхожда отъ земята на днеш-- нит-Ь словенци. Защото ср-Ьщу тия 5 — 6 н-Ьмски думи имаме >отъ друга страна стотини гръцки думи, чиято употр-Ьба въ нашигЬ ржкописи още отъ най-старо вр-Ьме не говори никакъ за „панонски'- происходъ на Кирило-Методиева езнкъ. А въ по- «Л'Ьдно вр-Ьме тия 5 — 6 думи се и не см-Ьтатъ вече за „н'Ьмски", а за го тек и, и тогава лесно се обяснява тяхното присжт- ствие не само въ панонско-словенски и моравски, но и въ •балканско-словенскн сир^чъ старобългарски. Вж. за тия думи у Младенова, Старит-Ь герм. елем. въ сл. езици, Мсб. XXV. С. Ироисходътъ на дв'Ьт'Ь славянски азбуки показва тъй, сжщо, че първата славянска просвета става напълно подъ гръцко влияние, понеже както кирилското писмо, тъй и гла- гола цата происхождатъ отъ гръцкото двойно писмо въ VIII и IX вЬкъ, та можемъ даже да предполагаме, че българскит-Ь сла- вяне още пр'Ьди Кирила и Методия са употр-Ьбяли криво -л-Ьво гръцкото писмо за означаване звукове отъ езика си тъкмо тъй, както до скоро — та и днесъ по н-Ькжд-Ь въ Македония — мнозина схщи българи си служатъ още съ гръцка азбука. 7. Самото словно богатство на старобългарский езикъ, •сравнено съ новобългарския р-Ьчникъ, ни ув^Ьрява тъй схщо, че сички ония р-Ьдки и характерни думи, познати иамъ отъ старо- българскит-Ь паметници, ги има добр-Ь запазени въ днешнигЬ ■български говори. Нашиятъ български словарь не е още при- бранъ ц-Ьлъ, но и отъ това, що е вече станало научно достояние, що е скхтано въ разнит-Ь наши сборници и р'Ьчницп, става ясно, че и слЬдъ хиляда години българскит^! говори са запазили твърд'Ь много изрази отъ времето на Кирила и Методия, та и откьмъ тая страна днешниятъ нашъ езикъ е правъ потомъкъ на старобългарския. Нека се спремъ повечко върху тая точва, върху която малко внимание се е обръщало до сега. Лексикалното сравнение съ старобългарски езикъ може да се води двояко: или съ днешния български книжовенъ р-Ьчникъ, или съ р'Ьчника на днешнит-Ь български говори; отъ История на българсквн езнвъ. а 82 първата съпоставка 1це се получи доказъ, че <»тъ сички сла- вянски езици само бълга1)скпятъ притежава днесъ рЬчпикъ, най близъкъ до старобългарския, докато отъ другата съпоставка ще се види, кои български говори иматъ най много общи думи съ старобългарски, та и споредъ това да можемь сжди за по близкото происходище на старобългарский езикъ. Веднъшъ установено, че старобългарски и новобългарски и откъмъ лексикална страна съставятъ единъ и сжпщ езикъ, ще остане да се докаже още, кои български говори са дали най много материалъ за изграждане старобългарската кни- жовна р-Ьчь. Ако не правимъ разлика по вр^ме, ако не отлхчваме по старо отъ по ново, не ще съмнение, че отговорътъ на тоя въпросъ би гласилъ, че сички български говори са зели участие въ образуване старобългарска книжовна р-Ьчь, за- щото оп1,е за старобългарско вр-Ьме приемаме, па и знаемъ положително, че е имало наши писатели и отъ западна както и отъ неточна България; писало се е и превеждало, не само въ Охрида, но и въ Пр^славъ, па и на Света-гора. Обаче земемъ ли прЬдъ видъ само най старит'Ь наши паметници и запазенигЬ въ т-Ьхъ старинни думи, ще видимъ, че не сички наши днешни говори еднакво са запазили тЬзи думи; има една разлика въ полза на западните и то на юго-за- паднит^, или инакъ казано, македонски говори; гЬ са ни запазили сравнително повече старобългарски думи, отколкото другит-Ь български говори. Може би н'Ькой да каже, че тази лексикална близость между старобългарски и македонски е само привидна, т. е. произлиза оттамъ, че ние притежаваме повече фолклоренъ и диалектенъ материалъ отъ Македония, сл-Ьдователно между по многото думи отъ тамъ, ще има и повече старобългарски. Не, азъ съмъ събиралъ думи отъ сички наши говори и притежавамъ не по малка сбирка и отъ сЬверо- западни както и отъ источни говори, ала измежду т*хъ не можахъ да извадя толкова старобългарски думи, колкото из- вадихъ отъ македонската си сбирка. Обаче за да изпжкне голямото пр'Ьдимство на македонскит-Ь говори, тука давамъ думи не само отъ македонски но и отъ други наши говори, нагледно да се види, въ какво отношение стоятъ днешнитЬ наши говори откъмъ лексикална страна къмъ старобългарски. 83 Та и независимо, отъ какви български говори са тия р4дки и хубави думи, тЬ заслужаватъ да бхдатъ истъкнати като думи, които обръщатъ внимание съ своята старинность, като думи, за които мнозина у насъ и не подозиратъ, че ги има запазени още въ наши говори. Но ако требва да знаемъ, какъ се отнасятъ българскит-Ь говори единъ къмъ други по старинскит-Ь си думи, то откъмъ тая страна заб^л-Ьзвамъ (споредъ досегаш- ните си материали) сл-Ьдната постепенность: най много ста- ринни (старобългарски) думи има въ македонскит'Ь говори, сетн^ — въ рупско-родопскит-Ь, сл^дъ това въ северо- источнит-Ь и най сетн-Ь — въ северозападните. Въ реда на старобългарските думи въ новобългарските говори на първо место би требвало да поставимъ думите съ назални остатъци отъ Костурските и солунски говори, които думи съ самия си изговоръ явно сведочатъ за тесна връзка съ езика на Кирила и Методия. Но азъ нема да ги изброявамъ, заш,ото съ исключение на две-три отъ техъ (блънд'а, брату- ченд и сънсед) те сички са известни и отъ другите български говори, та стари нностьта имъ състои само въ техния наза- литетъ. Тия думи заедно съ литературата по въпросътъ, са изброени почти сичките въ студийката на г. А. Стоиловъ, „Остатъци отъ назализъмъ въ Солунските села Зарево и Висока", ПСп. ЬХ1, 703 — 712. Освенъ тия думи ето какви други редки и сжщински старобългарски думи има запазени въ днешните наши говори, предимно въ македонските: На първо место турямъ дума, която ме твърде почуди съ необикновенната си старинность, а именно: алне, алненце — сърненце, стб. ллнь, отсетне лань; на- мирамъ я въ една песень отъ Тетевенско: Тент'ава ма1ка го дава, частна сбирка на инж. Мариновъ, още непечатана. Съответното место отъ песеньта гласи: Срешта им иде кошута, Кошута е младо алненце; Сичка са свадба спуснала Кошута да си пребишт Алненце живо да фанат 1). ') Напосл4дъкъ тая п']Ьсень се макари и въ другъ вариантъ, пакъ отъ Тетевенъ. Вж, Тетевенски говоръ отъ Кр. Стойчевъ, Мсб. XXXI, 236. 84 Ангула и енгула е дума обикновена въ югозападна България за риба змийорка — /ТкГоулш. ^едро — слабини, ябълка, Шапк. VIII, 90 — отъ Охр., а въ Шуменско има нзбедрям се — изпжчвамъ се. срав. още Слав. Притчи I, 251: късно си се под бе д рил (подскоросал). безна — да идеш у безната, Мсб. XI, 168 — отъ Дупншпко. без на се ср'Ьща като географско название въ западна България; срв. и с. Без ден, Софийско. брак — свадба, употр-Ьбява се въ Струга: елате на брак, Милад. 24. Вж. и Шапк. I, XX. беседим — има въ р'Ьчника на Неофита, отъ Македония; има я въ Радомирско, ПСп. Х1Л11, 64, срв. и бе са да 0111,0 въ дакобълг. олудец — Блюдьць — коливо, има на много м-Ьста въ Македония, вж. МСб. III, 228 отъ Воденско. МСб. VII, 257, 456 — отъ Русенско, ПСп. ХЪШ, 301, Х1Ла1, 817 — отъ Мориовско и пр. 6.1'удо казватъ (споредъ Д. Маринова, Ж. Ст. III, 257) и на единъ обреденъ хл-Ьбъ по Ломско. крлньннкъ - войник е запазено въ една п^Ьсень отъ Копри- щица: турци на война да идатъ, а пъкъ блъгаре — бранници, МСб. XVI— XVII, 139. крмоуУАДН е запазено въ Костурско, даже съ носовката: братученди. Новини I, 5. басня сега е у насъ книжовна дума, но въ Хаджи- Ейл., Мсб. I, 78, казватъ на баилки — басни, а въ Търново казватъ басенки, Трудъ I, 288, пъкъ баснарка, бас- нарица има въ Пещера, ПСп. XXV, 205, Софийско и Охридско, Шапк. III, 26. Срв. и баем ат елка отъ Орха- нийско, Мсб. V, 114, а пъкъ Мсб. IV, 96 — бръсма- телка — накъ отъ тамъ. бладам — стб. влЯкДнтн, но сега съ малко изм-Ьнеио зна- чение: бълнувамъ, Прил-Ьпско, 11,202. Има и блъдам и бълдамъ, Воденско, Новини, III год. Въ источнит-Ь говори има бълдам и бълтам. — газя каль: избълта = изл-Ьзе на глава, Тр-Ьвн. Мсб. XVI— XVII, 394. 85 болезен, се ср-Ьща въ еднобаяне отъ Софийско МСб. XI, 89. буюзен: нема страх ни буюзен от никого, между думит^ отъ Тетевенско на Стойчева. стб. дума Блюстн е запазена въ израза внеб.1'уд = внезапно^ както стон у Герова, ала неизв-Ьстно отд-Ь. стб. дума Брб11Ь№ се е запазила въ н-Ьколко географски на- звания, като Б р ен и ц а, Ор'Ьховско, Бр'ануштица, Пе- щерско, а в^Ьроятно и въ брензам =^калямъ, както се употребява въ источнигЬ говори (въ Сливенъ „обрънзоти са"), а въ Тетевенско има сжщ. и глаголъ брене съ значение пакъ каль, нечистотия, вж. Стойчевъ Тет. гов., р^чникъ. бол'а — стб. КОЛА е засвид-Ьтелствана отъ много м^ста: болна ли си лежала, илп си бол'е гледала, Разлогъ, Нов. IV, 62; заболе отъ тежката боля пише Ил. Блъсковъ, Семо Вълчевъ и Куций Тодоръ; сжщата дума има въ Казанлъкъ, Тетевене, Кай.1арско (МСб. XVI — XII, 69), Охридско (Мсб. XI, 21), Конушко (Мсб, IX, 69) и др. бърлог, бърлога осв-Ьнъ съ старото си значение днесъ се употр-Ьбява и за „сметъ" и за „нечистъ чов'Ькъ", Матовъ, МСб. VI, 457. съвитн СА, отд-Ьто събитие, има въ Тетевенско: збила са Димчу клетва; зби са 1ован" клетвата, Тет. говоръ, 179, 198. Старата частица бо е запазена осв-Ьнъ въ боже, божем, още ивъ будин-^БО 1€ДН11ъ, въ значение на кой-год-Ь (Родопи), а въ с. Сухо (Солунско) тая схща дума се изговаря пу1дин и пу1дим: на тос чувшк сега да ишчи пуидин да му плати борчу, Шапк Прик. 308; пу1дим што-год'а ни зна1, Мсб. IV, 189. Срв. още: п у и н 6 ш - никога — б о-1е д н о ш, Шапк. Прик. 306. А въ Охр. споредъ Шапкарова има и будин-век - н-Ькое-си вр-Ьме. вабе — стб. влкнтн, се ср-Ьща доста начесто въ западнит-Ь говори въ смисълъ на мамя (овце, пилци и пр.) ви тези, ед. ч. ви тек (Горно-Броди, съ знач. змей, юнакъ), но има и в п т е ц — стб. бнтазь и се ср-Ьща осв-Ьнъ въ 86 Македония (напр. Прил-Ьпско, Мсб. XIII, 89), но и въ Софийско: витец 1анко, Мсб. III, 15. вишен — стб. къ1шьнъ1 освЬнъ вишни Боже и вишни потоци се ср-Ьща и въ дума вишница — малъкъ по- токъ, Свечанско. Срв. още: вишне рано, много рано, отд-Ьто вишеранка — ранобудница. кельн е запазено осв'Ьнъ въ вели ден, както се нарича Велик- день по Македония, па и въ Коприш,ица (Мсб. XIV, 7), но и въ вел'а неделе, вели четвртак, Разлогъ, Сборн. С. Ив. С, 121; поел*: велйе си чудо гледафме, Охр. Шапк. I, 7, велйе чудо, отъ Битолско, ТИапк. I, 11, Милад. 425 508; вело се кале разбило, Софийско, МСб. IV, 64. Тукъ спада и нар-Ьчие велне, велно ^ твърди: велне младо въ една дебърска п-Ьсень, Илиевъ, Сборн. 94; схщо и въ Софийско, Мсб. III, 9, а въ Мсб. III, 20, павъ отъ Софийско, стои верно: ала ми е верно младо, верно младо, ацамиш. Дума велможа отъ схщия коренъ е запазена като народна въ Кюстен- дилско и то въ значение „старейшина въ задруга". Прилаг. велиЕ, пак от тоя коренъ, осв^нъ въ връзка съ Велик- день (велика ср-Ьда, велика сжбота, велики пости и пр.) се ср^ща и съ други думи, като: от тешката болест, от велика чума, Верков. Ж. П. 295; срв. още: да са велики и честити, въ една коледна благословия отъ Т. Сейменско, Мсб. XI, 8. Отъ Прил-Ьпъ, Ц-Ьп. Мсб. VI, 236: прагател — и отъ брат по велик. Отъ Софийско пъкъ имамъ заб']Ьл'Ьзанъ и глаголъ величае се — св^Ьни се, срамува се. Срв. степень &ще е запазена въ Шуменско, вешт'(^ или вешти, за което съобщи най напр-Ьдъ В. Стояновъ, СПп. I, 175, но у Слав. Притчи я има и отъ Златарица: веще е далече. в'ам, нев'ам осв-Ьнъ въ обивновениятъ обратъ (съ значение негли) се ср'Ьща и съ първичното си значение: тоа, шчо си веш, Прил. и Охр. Шапк., а въ Бабякъ (Бабяшки колиби), Разлогъ сжщата дума в'ам значи тъй; пакъ тамъ казватъ в'адомо ли е вм-Ьсто бива ли (съобщ. Н. Алексиевъ, студ.). Въ Охридъ пъкъ употр'Ьбяватъ дума 87 ведовно вм-Ьсто нзв-Ьстно, сигурно: знаеш си ведовно за таш работа? ?ветил или ветил се — об-Ьщалъ или об']Ьщал се — без- пр-Ьдложенъ видъ отъ глагола к*тнтн, е запазенъ въ югозападнит-Ь говори (Леринско, Охридско, Битолско): ветил му една квачка, Шапк. IX, 314, му се ветоф (отъ с. Велмевци, Битолско), шчо фетиш да ти ги донесам, Кичевско, Таховъ, Сб. 175, му се фетил да сторит тоа, Охридско, ПТапкаровъ, У III, 127; фешчаам. Струга и пр. ветка, в'Ьроятно вм'Ьсто ветва, ср'Ьщамъ пакъ отъ югозападна България въ Сборника на В. Икономовъ, п-Ьс. № 172; срв. още: фустанот ми се растури по тие ветки зе- лени, Охр., ПСп. XXVII, 364. вепер — дива свиня — кьпьръ е обикновена дума въ маке- донскит-Ь говори. внеодапица, както се ср-Ьща въ Прил^пско, замЬнява сто. въ- Нбз^хо^пя;. Ср'Ьща се п изнаапец, Малешево, Новини, VI, 53. ворт сгб. врътъ, градина, е запазена въ Дебърско, Сол. Кн. 277» Шапк. VIII, 116. Ерътьпъ ИЛИ крътъпъ е запазена като народна дума, в-Ьроятно въ старото й значение, въ Тиквешки рхкописъ, Мсб. VIII, 397 : обидоше гори и врътби и ломию. въгъл' вм-Ьсто въглен — стб. жгль се ср^Ьща въ Родопит-Ь и другад-Ь въ Неточна българия: флеал му воагаль ф ка.1еа- цан, Мсб. VI, 202. въгре стб. ^ЯкГрл: черно въгре, Орханийско, Мсб. V, 14; тука спада вероятно и по общата дума в ъ г ъ р е ц, червей ОезЬгиз Ьоу18 и др.; срв. още: средни шгри, както и Е г р и — села въ Македония. Въгри, въгърски идва и въ Брашовските грамоти, Мсб. XIII 54. въз а, както го ср-Ьщаме от Чирпанско, Мсб. XIV, 213, съ знач. пращило, ако не е произл'Ьз.10 отъ по пр11дишно КАЗЛ, ще бжде стб. жзл. шъхам стб. ;кхлтн е запазено въ Котелъ съ значение „слахасвам", Мсб. XV, 183. У Герова има и въхав — миризлив, ала неизвЬстно отдк 88 Дума гллголъ е запазена въ Разлогъ, д'Ьто казватъ глаго лу- ни се зе от страх (Н. Алекспевъ, студ.), а въ Кюстен- дилско (сиоредъ Йорд. Иванова, Изв. Археолог. I, 190) има глаголец и значи езиче. на звънецъ; срв. още: глагол е то му развалено, Слав. Притчи, глагор пъкъ въ Костурско значи д у ма, глас: дай да се чуе глагор. Лю- бопитно, че и въ чешки днесъ МаЬо! значи звук, ехо. Срв. още: Какво тиква глог ори (казува), оваа година Велиден нема! Сб. Любеновъ, 111, 13. год въ значение на вр^ме, сгодно вр-Ьме стб. годъ има въ Прил^пъ и Охридъ: от-год до-год или от-году д6- году, ПСп. ХЬУШ, 992. Старинната форта горьн се ср^ща въ една тжжачка отъ Кос- турско: яска, гора, ка к^е чина. Новини I, 29, д^то гора стои вм. горка. Срв. още нагоркнува въ Пазарджишко- вм. нагорчава. Старото значение на гора (планина) осв^нъ въ нарЬчие горе е запазено и въ дума горка — връх, хълм, както се ср^ща въ Перущица. Сега изговаряме госпожа (вм. госпожда, както е по право български), понеже думата е въсприета чрЬзъ руско кни- жовно посрЬдство, но и старобълг. й форма е запазена въ Тетевенъ (вж. у Стойчева) и въ Коприпдица (споредъ г. Л. ]\Гал'Ьева). трIк^^,!^^ осв-Ьнъ въ Костурско (г рейд и вамо и пр.). се е запа- зило и въ дума гред слог, било. Ломско. гром осв'Ьнъ въ Македония има и въ югоисточна България,, с. Чешнигеръ, Сем. Изв. П, 424. гръс = шепа, стб. гръсть е обикновена дума въ Македония; въ Родопит-Ь — прнгоршта, Мсб. И, 221, Мсб. VII 450; отъ нея произлиза вЬроятно и гръсте — снопъ коно- пени стъбла — гръстшб; срв. и рус. дйал. горсть ржкойка, Р. Ф. В. 1900, 90. гъм8|\тн е запазено въ гъмжа, гъмжило, доста обиц! думи по Българско. г(>ъдъ въ смисъль на лошъ осв'Ьнъ по западна Бълга1)ия (гърда старост, Охр. Мсб. XI, 19), има и въ Чепино:: 8^ што сам ти, мале, згардила, Мсб. XII, 17, и въ Тете- вене: гърди ми са = потърся ми се. ме д-шлтн въ оная сжща смисъль, както се употр-Ьбява въ стария пр-Ьводъ на евангелето нбд«нте = оставете, не го закачайте, се ср'Ьща въ една п-Ьсень отъ Г. Джумайско,. Мсб. XII, 71: Видел ги е, па не ги е деал. десни въ смисъль на челюсти ср-Ьщамъ въ Читалище год. I. 607; вж. още Трудъ, III, 1051. дверю = порти, има въ Р'Ьсенъ: Собрале се селаните, кой по дворк^, кой по дверю, ке ми турат турчин пол'ай; съобщ. ми отъ г. А. Ляпчева. А дверник има въ една п-Ьсень: Стояне, млади дверниче, Бълг. кн. I, 209. дъкогоуБЪ е запазено въ Дебърско: се свил у две губи = о-дв-Ь, Сем. Изв. II. 303. Оттамъ и губа — т-Ьст^нъ листъ, петура^ Охр. Шапк. I, 57. дрдхлъ се ср^Ьща въ Разлогъ: удреенал ~ умърлушен, и Софийско: Се ю войска уилна.ча, уилнала удре'нала, Мсб. III, 25; срв. още: вдрехва се (за месо) = втяхва се, спарва се. дролгднт — тиргия, ср^щамъ у Гер., а въ Тетев. дрожде значи, захаросано сладко. дръколъ изговаряно дъркул, значи, стар чов-Ькъ, Прил-Ьпско, а др^гол'е значи ,голи клони' Мар. Мсб. XII, 273. дрезга, стб. дрлзгл = гхста гора, употр-Ьбява Ботевъ, а дряздак съ сжщо значение има у Герова; оттамъ и дрезгав, дрезгавина съ изм'Ьнени значения. д*КА, д-ькн!!^ сега са зам-Ьнени съ мома, момиче, но покрай похавка, подевец ср-Ьща се и девица: Расла е Топка порасла, станала на стан девица — изъ една Тете- венска п-Ьсень (Мариновъ). Срв. още: руо девичинцко, отъ Кичево, Сб. Таховъ 182; дьево булина, Мсб. XX, 7; девосноп, девоснобник, девоснобница ~ сгледник, - ца, чиято втора часть е снубник, както наистина се ср-Ьща въ Кост., Сол. кн. I, 31. ДАТлъ - кълвачъ, има и сега, било като детел, било умал. детле, ПСп. 47, 812, отъ Мориово. дитн, старата форма вм. д^ца, е запазена въ Скечанско:: •90 д-Ьтит-Ь, Новини, 1893. Бж. още Род. Стар. III, 58: деати. 1А891 жив-Ье още въ Костурско енза, ай другад'Ь безъ носовка е за, е за: езата да го сполете, 1Цип, Мсб. VIII, 242. жБлньць е запазена въ форма цибан и цубан, Марип., Градиво, 195, == чибъръ. жед или жед' стб. лглдь е запазено осв-Ьнъ въ Шуменъ и Тетевенъ, още и въ банатско-български жък', Мсб. XX, 2. Срв. и женд въ дакобълг. •съжнзитн (изгарямъ) е запазено въ Родопит^ (Ср^^днород. Овчарство, 90), а отъ схщия коренъ има другдд-Ь жи- жница = пещь за варь, и пожижа (за вода), Лов- чанско — за солено ядене = „пали на вода"; срв. още съжеже, Широка- Лжка, Мсб. II, 77; въ Ахъчел. се срЬща и иждегал (вм. из-ж.) Мсб. I, 102. жръдь = върлина има въ Родопит-Ь жо^рди и въ Шуменско жръ'1', както я съобщи още В. Стояновъ, СПСп. I, 175. жьзлъ е запазено въ Тетевенъ съ изворъ цезал — владишка патерица. жених ли стб. женнхъ има осв'Ьнъ въ РодопитЬ още и въ Доб1)ичко (женихли), Мсб. IX, 5, п Варненско, Мсб. У III, 17 — в-Ьроятно у пр'Ьселенци отъ Южна България. 'Частица же се ср-Ьща осв'Ьнъ въ у ж (оуже), боже, б о ж е м и пр. още и въ частица дабже, както се употребява въ Македония: дабже си направил това, вероятно вм1>сто дл БН же не. Въ връзка съ тая е1У1ща частица же стоятъ, както се знае, и м'Ьстоим'Ьния нже и ннуьтожв; първото е запазено въ южнит-Ь Родопи, въ с. Кетенликъ, и то го]г1>-долу въ сжщо значение: ж' о а т у = който, д'1то, т. е. иже-то, вж. Род. Напр, V, 6: ж'оату си пма деака- ника = който си има тояга; родопскиятъ звукъ 6а се е появилъ всч-Ьдствие на по пр'Ьдип1на безтонность. Втората дума ннуьтожб се пр-Ьобразила на нишчо-живо въ При.тЬпско съ значение никак: таьа ништо-живо не -се истаала од него, Мсб. I, 99; Една мечка бепге му ч;е пастървила на мравите да и 1адет и ништо-ягиво не и остаала да излезат на бело видело, Мсб. III, 199. 91 Срв. още нежели, Коприщ. Мсб. XIII, 82 нецели, Тетевенъ; у Герова; стон и неже. лгр-ББНн въ схщата смисъль се употр'Ьбява въ форма жребче Прил-ЬпсЕО. Ж1>р1\тн или жр-итн е запазено въ прожрани зъби, съобщено ми от В. Стояновъ, Жеравна. Старата форма жнтн е запазена въ КинанскигЬ села (рупски, говори): адин ден' жил (с. Книжовник). стб. 8-кло жив-Ье още въ Охридската дума превелвам = пр^валявамъ. зллкъ е доста обикновена дума за зеленина; споредъ нея и пазлак = зелена морава, както я употр-Ьбява въ своит-Ь Спомени Хр. Дановъ, Юбил. Сб. 244; в-Ьроятно е сжща дума и злач = сокъ отъ месо: му се зима злачот (Велесъ), която Д. Матовъ, ПСп. ХЬ1У, 250 погрешно свързува съ сллгкдь полски вТойй. Отъ схщата дума злач има и глаголъ озлачавам се — заядам зелено. зод, зодено, зодосвам стб. зьдъ и зъдъ, зъд-инъ и пр. има въ Охридско и Велешко съ значение глеч, глецосвам, глецосано. знздъ покрай зндъ жив-Ье още на истокъ и на западъ съ разни изговори за началната съгласна: зизд, яизд и цизд, както и в издам, циздам. Златица въ значение на жълтица — особено за костадинки — жив-Ье въ Охридско. зр-БТН ср^щнахъ по Софийско: узре се, съгледа, а Гжбьовъ навежда и отъ Търново: пувзр'алж ех 1 марж, пут пулх й бара, Мсб, XIII, 456. йвери въ значение тр-Ьски е дума известна; има я още В! Бончевия Сборникъ отъ Разградско: пълен губер със си вери (тъй!), 139; въ една коледна п-Ьсень отъ Со- фийско, Мсб. III, 12, ивере значи н-Ьщо като кладенче: вода съм пил на йвере; йверка значи въ Царнбродско каменна дупка съ дъждовна вода. икра стб. нкрл, хайверъ, има въ Велешко, Мсб. XX, 27. докато сжщата дума икра въ Софийско :!начи момици. ин, и на, ино се срЬща освЬнъ въ инак, инакъв и пр., но и въ друго значение: клети турци ин'а вера, Ярлова, 92 Самок. Шапк. III, 318; има го и въ Софийско, Вра- чанско, вж. Марин. р-Ьчн. Мсб. XII, но любопитно, че отъ Скечанско тая дума е заб'Ьл'Ьзана у ней: турцка веара у ней веара, Род. Стар. III, 57; да ли не е отъ оуикия? нскоуснтн = изпитвамъ, се ср^ща въ Охридско: за да искусит, остаил една мечка зад врата, Мсб. VIII, 116, XIII, 219. и с т и, и с т а, и с т 0 съ известното му значение идва въ Раз- логъ, Нов. IV, 49, Софийско, Самоковско и пр., а въ- Дойранско истом значи туку-що, Шапк. VIII — IX, 376. Срв. още истовен: сичко видува и сановете му са ИС ту в ни, Ахъчел. Мсб. 1, 75. кидам, укидам стб. къ1длтн, въ макед. говори значи кж- самъ и фърлямъ; въ малко друго значение, се е запа- зила тая дума и въ Тетевенско: укидах си полит-Ь - на- цапах ги с кал (от обущата). къ1н стб. чук се е запазило въ кй1ък на врата пли на кантар — тутмак; оттам и ки1уга, сжщо значение Мсб. VIII, 233. клет, стб. кд*ть се ср-Ьща начесто съ едно или друго зна- значение, най-често въ значение на килеръ, а въ Са- моковско има и подклеп: да правиме рав' църкви, рагу църкви и потклепи. Мсб. III, 23. отъ с. Чупет.юво. Има и заклетямъ " затварям: сърце заклетила, Лю- беновъ, Самовили, 87. клепАТН се е запазило въ сичкит^ си значения, а въ значе- ние на клеветя вж. Род. Напр. III, 168: клеп, кле- пане, клепеа, клепач, клепчийка. клг^ДАЗЬ въ първичната си форма е запазано въ Търновско: клайц, Трудъ, III, 1066 (стегнато отъ кладец), а въ Айтошко, Бр. ПСп. Л^ — VI, 206: кладенц. клъбук, колбук стб. клоБоукъ съ изм-кгено значение, в-Ьро- ятпо контаминация съ кл^бо, кълбо, сега пе значи тъкмо шапка, а нЬщо валчесто, па се казва и за дъждовна вода, че прави кълбуци или клабуци. Старата дума кобь е изгубена отъ български, но отъ нея производн и имаме доста : к о б и и к , з л о к о б н и к , п р о- кобник; па имаме и глаголъ кобна се — случи се,„ пръкна се. 93 €тб. коль или колн въ старото му значение ср-Ьщаме въ Со- фийско: коли може. че ви донесем; срв. още: коль ' се върнеш, нам ур се разваля, Копр., Трудъ. I, 13; колем не си тръгнал, хич не тргвай, Тетевенъ ; Откол е Митър затворен, ратаю се ден не знае, овчару се срок не знае, Мсб. III, 5; Откол е Мехмед субаша, мома при майка не лега Мсб. II, 88. Срв. още : да ти не е коли; не е ми коли — н^мамъ врЬме, още въ стария апостолъ: иешстн нмъ в-ь колн. — Въ Тетевенъ казватъ и: не б-Ьше ми колица. ко лейка — люлка, вероятно стара дума отъ кол1;блтн, има у Шапк. III, 344, отъ Кукушъ. Дума кокотъ ще е имало и у българигЬ, щомъ се казва и сега въ Разлогъ: петеле к окоти (къкри) и въ Велесъ: ококотуьам се (втренчам се), Мсб. XX, 48. Срв. още: бкокотени очи отъ с. Църско, Битолско, Мсб. XIX, 49. Старото значение на коньць — край, има въ 11рил'Ьпъ: куса более, благи конец, Мсб. IV 221; срв. още; се скон- ч а л =^ умр-Ьлъ, пакъ отъ тамъ, Мсб. IV, 242. копн1€ сега е заменено съ турска дума маждрак (копие не е народна дума), но старата дума жив-Ье като ко- пиле — сЬменно стъбло у червенъ лукъ. Впрочемъ има си и коне (въ смисълъ пакъ на копиле) Мсб. XII, 289, отъ Маринова и XVIII, 160, пакъ отъ него. коцюунгхтн са — кущуня се, въ Казанлжкъ — съ значение подигравамъ се; има я отб-Ьл-Ьзана и у Герова. которъ1н, тъй характерна дума за старобълг., има осв'Ьнъ въ дакобълг. още и въ Шуменско, Родини, Скечанско (к у три- ете), Зарово (Солунско): кутръй, ПСп. XVII, 322, ^VIII, 573; въ Сухо (пакъ Солунско) осв-Ьнъ кутръй има и сукутри и сакутри — всЬкой. Срв. още ни- кутри отъ Ахърчелеби, Мсб. II, 278. крягоун въ схщото значение Мсб. IV, 35, отъ Димиръ-Хи- сарско; въ Рупчосъ карагуй Мсб. IV, 50; крагуй, дулеате, деавойку! Ахчл., Мсб., IX, 39, а въ Пещерско кръгув'ъ: Дойчин носи кръгувь, кръгувь му са мольъ, ПСп. XXV— XXVI, 206. 94 Едноставната форма крлтнтн въ значение свърша се има въ Зап. България и въ РодопигЬ: крати ни са маслуту, Мсб. I. 153. кран стб. кр^кпъ — кхсъ, е тъй сжщо позната дума въ За- наднобългарски (въ централнит'Ь говори); дните ти се скропиле! Дебърско, Сем. Изв. II, 382. Има я и въ. Годопит'Ь: кр5пу на бой, Мсб. I, 76. стб. коузнь, коузньць е запазено въ думи като: кузничка — у Раковски, Бълг. Стар. 33: Искри скачат из куз- ничка, седни булка, подай пръстен! У Бонч. Сб. 137 стоп кузмичка, а въ п-Ьсн. на Берд. бълг. стои: Искри скачатъ изъ курничи! Срв. още кузне а — ковачница, Мсб. II, 217 и Ср-Ьднород. Овч., 89 (Родопи); па отиде на кузнета, Мсб. X, 86 отъ С^рско; кузнари ко- вачи, отъ Г. Броди, Мсб. XI, 246. коуш!(Тн — опитвамъ, се е запазило въ малко друго значение : да опитамъ болесть чр^Ьзъ баяне; употр'Ьбя се въ Ки- чевеко, Нов. III, 76: кушанье ^ баяне, Прил-Ьпъ Мсб III, 70. срв, и покуша отъ Куманово — баяне на боленъ. моуплк!, купя, стока, е доста изв'Ьстна дума въ источнит-Ь говори, Мсб. IV, 12; УШ 12; XIII, 79. Еобел, кобле, стб. къбаъ въ сжщо значение (кофа) се ср']Ьш,а въ Кичевско (Шапк. VIII, 251), па и другад-Ь по Македония. Азъ мисля, че и общобългарската дума ко- билица иде пакъ отъ къблъ, за това се ср-Ьща и съ изговоръ коблица. клъБясл е запазена въ Велешко: Найде баба кълбаси, па рече: ми се криви, Мсб. XII, 233. кръкъ вратъ — намираме съ израза на-къркач (нося д-Ьте на кркач на чушъ, както го обяснява Матовъ, отъ Велесъ, Мсб. VII, 465. Въ Тетевенъ (споредъ Кр. Стой- чева) нося д'Ьте на кркач значи друго. Мсб. XXXI, 322. крясл тъй сжщо старинска дума, в-Ьроятно още отъ богомилско вр-Ьме, се ср-Ьща въ Е:1енско, Мсб. XXVII, 322; има я и въ Етрополе, Мсб. VI, 121. Отъ стб. ллкАтн или ллклтн имаме покрай известното лаком още и лачурен пак лаком, по Соф., Врачанско, та и въ Е.1енско, Мсб. XVI— XVII, 401. л^стьвнцл въ значение на стълба се уиотр-Ьбява още въ Македония — лествица, Шапк. I, XXI; имамъ я за- писана и отъ Призр^нскитЬ торбеши. льстнтн, леете е народна дума въ Разлогъ и въ Тетевенъ- д-Ьто значи угаждамъ никому, гледамъ хатъръ, вж. и Юбл, Сб. Дановъ, 232. Въ Ст.-Загора хлестя са и въ Те- тевенъ леста са — прот-Ьгамъ се, разгалямъ се, идатъ се отъ дьсть. Осв-Ьнъ това въ Тетевенъ има и прелее — сгода, прйлег. А*ть мн 1€стъ — твърди старински изразъ още въ старобълг. съ значение „позволено ми е", жив-Ье още въ Охридско: не ми е лет— н-Ьмам вр']Ьме; ако ми падне лет ако намеря вр-Ьме ; има даже н е л е т ^ нЬмахъ в р 'Ь м е, о д н е- летвам се, -намирам вр'Ьме, Шапк. Вероятно сжщата дума е и въ благословията: лете било у човеко, лете било у момата! Дупн. X, 201. Аънь се ср4ща въ Охридско и Воденско: лен го е, лен мие, Мсб. V. 160. Анхъ осв^нъ въ обикновеното си значение самъ, самотенъ (лихо ли, тъкмо ли?) се е запазило и въ другото си значе- ние кривъ, недостатъченъ ; лих или ли в, лишено, Охр. Шапк.; въ Ст.-Заг. у лишен - повр-Ьденъ въ око. До 1У41 год. тая дума се употребява и въ С.тивенъ, както я ср^щамъ въ единъ дамаскинъ, Соф. Нар. Библ. № 320 : ако нам-Ьрити неиди лишено да ма прустити. У Гер. има и глаг. лишж - мамх, както и сжщ, лишш,; срв. и лишанци-Бобе, казват на тогова, който лиши въ игра, Чол. 181; лиши Господь не търпи, 1Ь1(1. Имало е и улихнжти: улина си кракот, Вод. л*гъ дава днесъ лъг, лъгове или лаг, лагове^ гора въ. ниско, влажно м-Ьсто: гасти лагове, Самок. Мсб. VI, 37; изъ зелено лъже, Угърчин, Мсб. VI, 48. ложе въ първичното му значение — легло — се ср-Ьща въ Раз.1огъ: мече ложе, хайдушко ложе, а инакъ значи или р1асеп1а, или вжтр^шното на кратуна, Демир-Хис. Мсб. IV, 108. Но има още ложник и ложница, Охр. и Де^ бърско — завивка : жената е шепни-ложник. Нов. II... докато въ една Казанлжшка п^сень ложници, значи 56 легло: Змей ми лижи ({)ъф корьжнжт, пак :ши1ница фжф ложница, Мсб VII, 7. Срв. още ложине утайка въ оцетникъ, Охр. Шапк. Нов II. Сетн-Ь тоя коренъ се см'Ьсва съ лоу/кл, та произлизатъ луже и л^жипа - жаби мр^стъ, Срв. и лужник — блатиста ливада, Геровъ. Старата дума ляннтд намираме запазана въ с. Ени кьой, Ске- чанско, съ изговоръ лан'ти, Род. Ст. III, 58. мбдк^дь сега е замЬнено почти вредомъ съ мечка (от,е отъ XIV в.), но има и медвед: мечко медведо, медведо отъ Соф. Мсб., V. 75; вж. още Шапк. V, 689; въ Ло- вечъ и Тетевенъ казватъ и ме ду и мжжка мечка. 1ц|нсл блюдо е запазено въ Радовишко, ПСп. ХЬШ, 90, При- л-Ьпско, ПСп. ^XVII, 812, а въ Брацигово казватъ ми- сурче на паниче, Изв. Сем. I, 129. «•ьдь сега у народа е зам'Ьпено изобщо съ турска дума бакър, но старата дума е запазена освЬнъ въ медник (котел), меден кавал и мядна синия, Еленско, Мсб. XXVII, 210, още и самостойно въ Тетевенско мат съ значение — пиринч, жълта м-Ьдь. 1и1Л1кКЛ въ знач. брашно сега е исчезнала, обаче жив^Ье въ производната й дума мъчник — пр-Ьграда, въ която пада смл-Ьното брашно. 11;|;дьнъ и моудьнъ жив-Ье въ наречие мудно, па казватъ и му ден на име съ мхчно име, Видинско, II. Гж- бьовъ; има и глаголъ: едвам се измуди из леглото (Те- тевенъ) ~ л'Ьниво ставамъ. Първичната дума мъниь е запазена въ Солунско и Кукушко — мъш и миш. «11;тлтн въ старото му значение фърлямъ, стр-Ълямъ, на- мирамъ въ дума метал ник — един отъ кукерит-Ь (джа- мали) — види се, който е вършилъ н-Ькакви работи съ фърляне или стр-Ьляне, защото има и стрелник. Род. напр. III, 37. мАздрл - кожица, стара дума, е запазена съ друго значение: месо или тлъстина, що се обира отъ кожи ; оттам и глаг. мездря. ВЬроятно е имало и МАЗдрне, отд-Ьто мездре^ месо на овошки, Мсб. VII, 477. 97 :11лъмнн сега книжовна дума по руски изговоръ молния, жив-Ье като народна въ Прил-Ьпско: молнита и ровгата да те удрит, Мсб. IV, 226; да го удри мъньата! Щипъ, Мсб. УШ, 242. ^мьньн, мьньшн е запазено осв-Ьнъ въ мъник (малко куче) и мъничък още и въ манашейка — малъкъ пръстъ на ржка илп кракъ, Тетевенско, Стойчевъ. мъннтъ мн СА ^^ струва ми се, е запазено въ Костурско: на нп-му се мниеше, Сол. Книж. II, 57. Вж. още: мли ми се Мсб. VI, 14. Този изразъ има и въ Софийско: ним са помлело, това е баница, Мсб. XV, 138. нявь — мъртвец, е вече дума исчезнала, но пакъ имаме нави — болесть и лехуса, Велесъ, Бълг. Пр. IX — X, 149. Спо- редъ Д-ръ Т. Петрова въ Орханийско казвали неви на родилна треска, Мсб. XXI, 65; отд-Ьто и невясва, на- вясала лехуса, хванала болесть, нави, Казанлъкъ, Мс^. XV, 73 и навиак вампир : н а в 1 а к у прок.1ети I Дуп- нишко, Мсб. X, 202. Отъ схщи коренъ е в'Ьроятно изнийвам скапвам се от бо.1есть, Охр., Шапк. Нбмошть и нбмоштенъ сега значатъ слабост и слаб, но въ дума немоштица неджгъ, болесть, е запазено ста- рото значение. нът-Б = сега, жив-Ье въ н-Ькои сЬвероисточни говори: Шу- менско, Еленско (Мсб. X, 74) и Кот.тенско: ду нини мн си девер бил, ут нини, бульж, — мил братиц, Мсб. XVI— XVII, 101. Въ с. Михалци, Търн., нйнчка значи од'Ьв'Ь, а сега е нйнчка. 'Ибжнтъ ^ болесть на в^нцит-Ь, Търново, Мсб. IV, 97. Има и растение неж ит или нежито — зейит (.есЬогига, Геровъ. Въ едно баяне отъ Котелъ се споменуватъ нижит и ни житница като н-Ькакви зли духове, Мсб. XIV, 102. . Въ единъ народенъ л'Ькарственикъ отъ Македония, Соф. Нар. Библ. ]^ 332 има рецепта противъ нежитъ. <^бн1лвнсть пма въ Софийско: омразлък и ненавнс Мсб. V, 187; има и ненависник, — ица, а ненавиждам е по честа: што ненавидиш, това да видиш, Дупн. Мсб. XI, 169. История на българсвнй взвкъ. 7 98 11-кк'ьто е отдавна исчезнала дума и зам-Ьнена съ нЬкой, но въ с. Висока, Солунско, казватъ и'ахту, Псп. ЬУТП, 573, сир^чъ тъй, както и въ ср-Ьднобългарски паметници се ср-Ьща хто вместо кто. л(>оньзнЛкТН, Н(\ньзн2тн както и ньзятн е исчезвало днесъ, по- неже казваме прониза, наниза и пр., обаче въ една нЬ- сень отъ Коприпщца се срЬща налъзналевм. нанъзнале: главата му налъзнале, Мсб. XIII, 75. Срв. още прон- «урвам, Охридско, Шапк. ОБЛ е запазено пакъ само въ западнигЬ говори; срв. майка ти и майка — две сестри, а ние оба — братученди, Ко- стурско. Новини, I, 5. жьдлтн, ол!НД1\тн 0 ;5апазено сега съ малко особено значение ,желая силно': майка ожида сина си, Казанлък, Ст. Костовъ; конь ожида .юб и пр. код^витн въ първичното му ;шачение движа се, съживявамъ се, е запазено въ дума околеби се: беше болен, ама зе да се околебва. Тетевенско, Стойчевъ. 0Д0КНН1Х, съ което се пр-Ьвежда гр. аСхера — сладко питие, се ср'Ьща или пакъ така, или аловина, Врачанско, Мсб. XVIII, 57, 58. У Герова го има и скратено ло- ви на — питие отъ жито. оиъснцл еди-кой-си, е запазено пакъ само въ югозападна България — Охр., Шапк. VIII, 61, ПрилЬпъ, Мсб. XI, 79; Псп. X^VII, 812; тая дума употр-Ьбява и Пейчиновичъ. Огледало 92. опАТЪ, въ еж що значение „пазад", се ср^ща въ Кийларско, Мсб. XVI — XVII, 70: се върнал опет-назад; срв. и: вър- зали го паопет-ръце; въ Дупнишко казватъ: гутаво и опето да ти провърви, Мсб. IX, 214. Въ Ловечъ пъкъ тая дума получила друго значение; като кажатъ опет- опет! разбиратъ: бързо-бързо! но винаги въ случай, кога пращатъ н'Ького за бърза работа и скоро да се върне. отокъ, отокл е ;^апазено въ значение „р-Ьченъ рхкавъ": раз- дели са Тунца на оток и; докато оток или оток значи отекло, набрало (за цирей или рана). отр-ьшнтн е :тпа.зено въ Кайларско: отрешвам отвър- зувам, Сол. Кн. 275. 99 от(>оУА ср-Ьщнахъ въ материали отъ Пловдивско: дете от- руче, Мсб. IX, 138. оск^дкиъ е доста позната дума съ изговоръ оскъден и ос- куден; пма и скуден: тешко кой е боленъ и скуден^ ПрилЬпъ, Мсб. XII, 234. отсжде има въ Ихтиманско, Самоковско и Софийско: отсъде и отсъд =^ оттука. отроутн има въ Прил^пъ: Откоа ми го отру сърцето, Мсб. IV, 234. И у Милад. Си отру млада невеста, 359; отруй брата си, 363; отрула би го, 1Ъ1с1. Може би и Разложкото троалище оброчище, иде пакъ отъ тамъ, охл-кБнтн, насищам' има въ Тетевенско : охлебнувам, Стойчевъ, пазнохтн или назнохте, стб. пазногътн, е запазено въ неточни и западни говори, а въ Дебърско пазнофтв получило значение на малки чехлички — едва за пръстит-Ь. У Герова има и други форми отъ тая дума; пазпътъ п пазнъ, срв. и Мсб. IV, 58: пазнове да ми позлатишъ, отъ Орхание. п а X а м ^^ отв-Ьвам, отсЬвамъ, суша на в-Ьръръ, Охр., Новини II, стб. плхАТн; има и подпаана погача — в-Ьроятно- сжщата дума. палица е запазено въ Трявна, па.1ица и чул'ук, Мсб. VI, 216, пастирь е запазене тъй сжщо като народна дума: пастирюто. Лозенгр. XIV — XXVII, 11; тая дума има и въ Тетевенъ: пасти ри н, и значи изобщо пастирь безъ разлика на добитъкъ (Стойчевъ). плстоухъ пъкъ ср^Ьщамъ отъ Демиръ-Хис, Мсб. IV, 105. идуе — въ сжщо значение: паче и шбалко носим, отъ При- л-Ьнъ, Мсб. VI, 145. Споредъ Стойчева (Тетевенски го- воръ) паче имало и въ Тетевенъ: хуце-паче. п:1шеногъ имамъ заб^л-Ьжено съ сжщо значение (бацанак) отъ Битолско. опьр.\тн въ смисълъ „убивам" има въ Охридъ и Струга: ми опрала дв-Ь л'ути змии, Шапк. V, 52, Мсб. II, 185. срв. перкам и перница — диря отъ ударъ по т^Ьло,^ с. Драгижево. ПАСТь, ПАСТьннцсЛ има повече въ западна България: ще ви се минатъ меснйци, ще се биете с песнйци, Локорско 7"^ 100 Мсб. XIV, 18; срв. п въ Г])аховско, Мсб. VIII, 237: песница юм])укъ. пленица стбълг. пакъ плб11Н1|л и съ схщо аначение плитки, когичникъ, се ср-Ьща и днесъ по западнигЬ и южни говори. Упо1р'Ьбява и Хр. Дановъ, Юбил. Сб., Спомени. илАСЛтн е запазено въ Одринско: плеша, Ор1Ьшк., АСп. VIII, 91. покой въ смисълъ на „горница" {щ)в. чеи1ки 1»око]) се с])'Ь1ца въ една гатанка отъ Дупнишко: качихъ се на покой и погледнах ние порой, Псп. XIII, 154. подоб или по доба стб. пакъ лодобл се ср^ща въ Сбо])ника на Богорова, ст]). 57: Лепа Мара без по доба. У Герова има подобъ. по ги бел стб. иогъ1Б1;ль, казватъ на разсип, 11рил'Ьпъ, Ох])идъ, Мсб. XVI, 272: отъ новина до по гибел, Мсб. VI, 217; ка:!ватъ и и о г и б е пт ъ, а въ Димиръ-Хисарско — гинеш Мсб. IV. 106. Стариятъ изгово11ъ, полата, стб. поллти е запазенъ по Кукушко, Воденско — въ значение на чардак, Мсб. III, 149. полено стб. пол-кно, ^ цепеница, твърд-Ь старинска дума, е запазена въ схщо значение въ н'Ькои югозападни говори, срв. Милад. 285 : удрила ме попадна со полено по колено. А отъ Прил^пъ: му запалила по една поленка бо]шна, Мсб. XVI- XVII, 297. ло;{дьно, изговаряно позну, има въ Воденско, Мсб. III, 150; отъ Гевгелии: И пйлци позно опили, Шапк. I. 3. Въ Врачанско е пъкъ станало на носно: късно — поено, па ште стигнем, Мсб. XIV, р'Ьчн. лрлпоръ и лрлпорьць въ дв4т']§ имъ форми н значения — знаме и звънче — се ср'Ьщатъ по Македония (Мсб. XX, 57, отъ Велесъ) и по РодопитЬ; коажал да кичи, прапур да има, Шс. от Ахърчел. Мсб. XV, 48; Рупчосъ, Мсб. XV, 21; въ Одринско пр'апул - свадбарско знаме. Род. На-пр. VIII, 204. Срв. още Мсб. V, 49, отъ Пирдопъ, Мсб. XIII, 14, отъ Софийско с. Гурмазово: На вериги до сто пра по]) чета, каде оди 1ана да греготи. 11р1\и11\тн — питам: пойди ш прашай, Битолско. Шапкаровъ III— IV, 336. 101 11(>лмъ1 е запазенъ въ Разложко: прамен повеем о, Нов. IV, 48. 11р1гдюБЪ1 е запазено въ названието на едно село въ Русенско: Прел'уб1е. Старото значение на пр-Ьдлога и()1;зъ (нротивъ, вънр-Ьки) е запазено въ изразъ „ходи прес-сила", Тетевенско (Стойчевъ). ||р-БНбМ(1Г1\тн — работя съ усилие, съ последни сили, има въ Етрополе и Тетевенъ: принемагам. п|>«|»1;К1\тн, пр-Ьр^кание, сега е русизъмъ у насъ, но въ Разлогъ има дума прерака съ значение нр-Ьпирня. занретих нам^рихъ като народна дума въ Охридско, но съ значение поржчахъ, Мсб. VI, 233. ||рнкдз!\тн СА е запазено въ схщо значение „явявамъ се" въ Софийско и Самоковско: приказала се, че им е майка, Мсб. XIV, 121; 1а незнам, как да му се при кажа, отъ с. Локорско, Мсб. III, 26; не се е никому приказало, Самок. Мсб. V, 184. Скришум са приказал на чи- леака, Ахърчел. Род. Напр. I, 379. Дума проходъ, която отговаря на гр. аср8§ро7, се ср-Ьща и сега въ Охридско: проод. прнпитн, 11()нк(1М за источнит-Ь говори е чужда дума, но въ западните си е домашна (Софийско): приш1е му. Глаголътъ, отъ който произлиза дума проусьць, изв-Ьстна отъ Троянска прича, но в-Ьроятно по-старинска, се ср-Ьща въ Охридско и значи ситно ходя: пруса како шребица, Шапк. Поел. 819; не прусай пр^дъ мене, Шапк. IV, 1083, Стб. пр;);дъ (п-Ьсечливъ бр-Ьгъ) сега е изгубена дума, ала вм-Ьсто нея се е запазила дума пръдище и пърдище съ зна- чение „р-Ьченъ насипъ". Жива Стар. IV, 274; въ Орха- нийско — прадиште и спрудиште, Мсб. VI, 235, 236. Дума 11|)ътъ (платъ) сега е тъй сжщо изгубена, ала произ- веденит-Ь отъ нея пъртенки, пъртушини, пърта- к е ш и и пр. са доста изв-Ьстни. Дума плто (връзка) сега вече н-Ьма, ала имаме пжтешки (прЬрамки), Кърдж. р-Ьчн. 301; имаме тъй сжщо кон' патоног или по-право пътоног — конь съ б^ло по краката, нареченъ тъй, защото изглежда, като че има 102 • б-Ьли спони (кюстеци) на краката си; въ Трънско — путоног; там казватъ и путест кон, Мсб. XXI, 8. Въ Коприщица, Мсб. XIV, 89: коньа пето нога, и конче пето нож е, Мсб. VIII, 91, а въ Разлогъ: сус таш коньа петоньа, Мсб. VII, 114. п*стнтн първично ;шачи пазя, от гл едвам, отд'Ьто п-кстоу^съ, паструкъ ; това значение е запазено въ Софийско : лозето требе да се пестуе, Медицина, II, 3, 57. |)ЛЛН1Я на старобълг. значи спередъ Микл. р-Ьчникъ орница, ала сжщата дума рал'а въ Софийско значи „есенна паячина". ротнтн СА (кълня се) се е запазила въ значение, пр-Ьпирамъ се', Качан. 584. Въ една п-Ьсень отъ Тетевене (записана отъ инж. Мариновъ) се ср^ща и думата рнзьнн1|л, която инакъ е само кни- жовна: Раскопча му се подъ мисца ризница. ропот стб. ръпътъ има въ Р'Ьсенъ съ значение „викот", Мсб. VIII, 230, а въ Сливенъ — ропам ^ викамъ, Срв. и ропча у стария Слав. вм. роптая. Днешното наше книжовно свир'Ьпъ стб. свер1«11ъ е запазено въ Търновско: сур'ап, Ц. Гинч., Трудъ IV, 771. У Слав. Причи: сюрп конь юзда го не спира. Срв. още въ единъ дамаскинъ отъ нач. на XIX в. (Габр. Гимназ. биб.1.): най свиряпь зв^рь, 5^ снковъ е запазано въ Охридско: гиди сиков таков! съ1ръ нъ старото му значение се е запазило въ Провадийско: да подсири с и р сирини, Мсб. VIII, 1 6 ; има го и въ Охридско, Шапк. Въ Ловчанско казватъ единъ си рей восък. скврънл — нечистота — е запазено въ форма скърна (Сли- венъ) и Охридско. Тъй сжщо и скърнав нечистъ. но значи и злоядъ, който не обича да яде какво- да-е (Те- тевенъ). Старата дума съкрокъ е запазена въ Тетевенско (Стойчевъ): скроф скривалище. слануток стб. сллноутъкъ - нохутъ, има сега въ Охридско, а въ Кукушъ казватъ слантък. 103 'Слезен и слез казватъ на далакъ (Велесъ) — сто. сле- зенл, у Миклюшича слб3бн(1. Въ Ловчанско има и слеза въ знач. на жл-Ьза, Медицина II, 1, 51. олекнало пли у олекнало казватъ по источна Македония за животно: пукнало, псовисало; то е стб. съаа1|1\тн или сълАфн — свивамъ на лхкъ, чешки хюкпоиН = умирамъ. слог въ значение на см'Ьтка, както и глаголъ преслагам== смЬтамъ, стб. п(>1;съл.\глтн, съложбннк, има въ Охридско, Шапк., а въ Софийско — преслогуюм. съмот()нтн е запазено въ Софийско: не смотрйх = не обърнахъ внимание, не съобразихъ. Срв. още: несмот- рено свят светува, Ловчанско. соднло, както се ср^Ьща въ старит^ евангелски текстове, не е определено схдъ (солница) ли значи, или те чность (омоУАН съ мъ110№ ВЪ солнло); Битолскиятъ говоръ дава обяснение: солило значи въ Битоля днесъ саламура. съм1;(>ьнъ, инакъ дума исчезнала, дала нар-Ьчие несмерно въ Софийско (с. Драгалевци): там свинм несмерно порасла. сопохъ, старинна дума, е запазена въ Тетевенъ съ с&що зна- чение (чучур ъ): сопух и сопуй (Стойчевъ). Срв. и соповци отъ Етрополе: под кладенци соповци, ПСп. XIV, 319. съл1чшнтн — въ еж ща смисъл ь ср'Ьщамъ въ материали отъ Тиквешъ (ржкописни): спеша како попадна за църква. Дума срок сега употр-Ьбяваме като книжовпа; но ето че я има въ Софийско: Овчару се срок не знае, Мсб. III, 6. стАгъ и ст-кгъ (знаме) е запазено и днесъ въ югоисточнит-Ь говори и то пакъ съ двоенъ изговоръ: стег и сгаг: Ой ти стего, момски сте го (изъ една свадбарска п'!}- сень), Н. Геровъ, П-Ьснопойче, 1860 г. Срв. още: сга- гува тумга, с. Югово, Рупчосъ, Род. Напр. VIII, 166. Пий днесъ говоримъ и пишемъ сторих, а сътворихъ е стб. Но ето че има говори, които са запазили старата форма створи: да шствори нешто; като на створил господ, Г. Джум^ ВЬсти, X, 21. А въ с. Либяхово има 104 паспоред това и дума ствар, ствари = н-Ьщо (П. Гх- бьовъ). стбнлчтн е запазено въ западна България, но срЬщамъ и отъ. Елена, Мсб, X, 76: сътъ Суфи^ пустепъ; срв. още стенкам, Пехчево. стрлжъ сега нЬма по българскит-Ь говори, понеже тая дума е зам-Ьнена или съ стража или съ стражар; на споредъ Д. Мариновъ, Жив. Стар. III, 290, страч, страчове наричатъ по западна България п е т ь тестени топчета на овчарски обреденъ хл-Ьбъ, които означавали овчарски кучета — значи стражи! Вж. Мсб. XXVIII, 446 и рисунка № 360. Покрай стрлжл стб. има и стр-бжл; и тая дума е запазена въ Струмица: се сам на стрежа, а въ Тетевенъ на- стрежвам са, да са настрежа, значи стоя на щрек (Стойчевъ). Срв. и с. Стрежево, Битолско, спомену- вано и въ Сл^пченския поменикъ. Тукъ спада и личното име Стрезо, употребявано пакъ по западна България. Старобългарската дума сажьнъ (идва и сьжьиъ) днесъ е запа- зена въ Охридско пакъ съ двойния си изговоръ: съжен и стъжен; споредъ това може да се предполага, че е имало и стб. стДкЖбнъ, отдето въ Прил^пско етажен,. Мсб. I, 108 и румънски стънцен, която дума от- сетн'Ь минава съ този изговоръ и въ североизточните, говори: еднн стънцен дърва. Отъ старобългарската дума стрънь = житно стъбло, имаме дпесъ оби1,а дума стърнище, но дедо Дановъ употре- бява въ своите Спомени и с трън и: изникнаха житни с т р ъ н и. €2|П(>ь (съперникъ), отдето и прилаг. сл^прьнъ, е запазено въ Охридско: Горниот да ти е съпърен. Свети Климент да ти е съпърен, Мсб. XII, 246, 249. соугоукь е запазено въ Прилепъ и Охридъ: сугуба = 6 две; значи и с ъ в с е м ъ. Срв. Дебърското у-две-губи. соунлтн = совамъ, е запазено въ Охридско: сунвам = мЬ- тамъ, събарям, Шапк. Въ Станимашко казватъ усунаса, изгуби се, а въ Горно- Броди да са супа казватъ за. 105^ пързаляно; има и суналка — пързалка; у Герова пъкъ да се с у н а = да се наведа. Думата сьде, отсетн-Ь зде се е запазила въ детинското между- метие зее! То се употр'1бява, както се знае, заедно съ друга думица гу-Гу, която пъкъ отговаря на стб. то\|' = тука. По днешнит-Ь български говори първата думица се изговаря още и ^'аа и заа, у Герова — дза. Старата форма отъ глаг. сър-БСТн н-Ьма вече; ний казваме днеска да сретна или срещна, но въ Прил'Ьпъ каз- ватъ: го стрел царот, Мсб. XV, 84. Както пма въноушнтн, тъй ще е имало и съноушнтн, про- изл-Ьзло по схщи начинъ отъ еж и оухо, както съмоуз- днтн — отъ сл и оуздл; остатъкъ отъ това имаме въ Прил-Ьпско: му се снуши от ногу викане, Мсб. III, 134; XIV, 156. Видинската дума тйзол = едноименникъ, адашъ, Гхбьовъ, Мсб. XIX, 28, твърди подсЬща на стб. тьзъ, тьзьнъ, която инакъ е исчезнала отъ народния български езикъ, а я имаме отъ руски: тезонмененъ день. Въ рядката дума т и ж м а, забел'Ьзана у мене отъ Ц. Гинчева (в жлеба имаше тижма турчин) и отъ Богорова (тишма = сган), съглеждамъ пакъ старобългарска дума, и то или днжьмг^ (стн. сИсето) = десетина, или пъкъ тв. пад. дв. ч. отъ тъ1САЦ1ь или тъ1с;|^фь: тъ1сд;ц|ьм!\ = на хиляди. Срв. двама, трима и пр. трепет сега е само книжовна дума, а трепетам стб. тре- 116ТЯТН и съвсЬмъ не употр-Ьбяваме, но въ Воденско има и тая дума: трипетът кату слънце, Мсб. III, 242. трЛ1;дъ въ значение более ть сега изобщо нЬма въ български езикъ, обаче въ Охридско се срЬща дума тр^д ой -^хемо- роиди: Мсб. X, вауч. 340. тоукъ — тлъстина, е запазено въ Горно- Джумайско и Одринско пакъ съ схщо значение — тлъстина; отъ нея дума нма:- тученъ = тлъстъ, тучам — правя тлъсто, тучница и тученица — тлъстига (тр-Ъва), тучник и тучалник казват на коледа (божик' — тучалник); въ Велесъ казвать. тук на сокъ отъ печено месо, Мсб. XX, 76. 106 стб. тоунь, тоушб е запазено сега само въ изразъ: туна-беда; срв. у 111апка}>ова: тунье гп е беда убедила, туню беда на права правина. отъ стб. тоулъ (която дума е запазена) има осв^нъ ту ли ще (кошерище), тулешник (тенекяна кутия за св'Ьщи) още и тулина - коремъ, Охридско. Ста})ата форма тьмд е запазена въ Казанлъкъ: ама тъма ха! Отъ стб. тъц1ъ празен, осв'Ьнъ штета, истъщен и на-ште- сърце (на гладно съ1ще. Софийско), има иштетина м-Ьсто, д-Ьто имало кхща, селище (с. Иреколница, Кюстендилско), т-кшнтн, оутъшнтн пок])ай сегашното си значение въ старобълг. значило и радвам; отъ това старинско ;шачение се е запазила дума путашник — свадба])ски извЬстител, пр-Ьд- ва})ник (с. Белица, Разложко). Стб. оудт» е запазено въ у дина месо безъ кости, Мсб. VII, 472 отъ Велесъ; удиню, Прил-Ьпъ, Мсб. XII, 202; срв. още лудйна съ схщо значение въ Тиквешко. Нека се има обаче пр-Ьдъ вид. ч. исПИ, словенски у6с1Ш — пуша. о\('жлс11^|;тн СД е запазено гор-Ь-долу въ сжща смисълъ въ маке- донското вцасих се, както и въ источно-бълг. ц ас пат. Срв. още: вцасен, вжашен, ПСп. ХЪШ, 76, отъ Охр. оуломъкъ е запазено въ Дупнишко: уломок — по])'Ьзаница отъ к])авай, Мсб. X, 177; С])в. ип])ол6мък — длъгнест хлебъ за ])аздавапе, Ловечъ. оусън;»^тн (заспивам) е запазено въ Бабекъ, Раз.южко: у спа — ;!аспа (Н. Ллексиевъ). Стб. хлАкъ (отворъ) е днесъ исчезнала дума. но по сЬка в'11роятность днешното диалектично ухлебпал се ^ засм-Ьлъ се, иде оттамъ. Тая дума се С1)'Ьп^а и съ из- говоръ ухлибнатъ = засм-Ьнъ; в'Ь]юятно сжща дума е и улибнувам се: детето се улибнува па-съне, както и улибка = слаба усмивка (Тетевенъ, Стойчев ь) — колкото и да прилича на ]>ус. улнбка. дума оукогъ е запа;5ена въ божек (п1»осякъ) — пам-Ьсто убожек. Срв. още с. Убогово, Щипско. оуздлтн, ОБоуздлтн е запазено въ една п'Ьсень отъ Коприп^ица, ПСп. X, 227: Да си ковт седлаеше, Седлаше буздаеше. 107 оулнтнтн, лншнтн се ср-Ьща въ Охридско, Мсб. I, 50: Што ме мене улишила Од моите две очички. Въ Тетев. олишавам значи накърнямъ. оузр-ьтн се срЬща въ една п-Ьсень отъ Локорско, Соф. Мсб. II, 5: Узре ште те, запре ште те. утока въ значение на островъ, ржкавъ, се ср^Ьща въ Луп- нишко : Вардар дотекъл, Радана затече насред на у т о в а, Мсб. VII, 32. дума оусмАрь — табакъ се ср-Ьща въ Тетевенско, Ц. Гин- чевъ, Мсб. IV, 99. Срв. още у сме ни кожи, у смени цървули, у смени ремени по Търновско, Мсб. IV. 99. хроустмъ е тъй схщо старинна дума зам']Ьнена днесъ съ по- вторна заемка отъ западноевропейски; за сжщата дума кристал ь, обаче и първата дума е запазена: хрустал казватъ на полилейнит^ кристални стъкла (Тетевенъ, Стойчевъ). хиря, споредъ Миклошича, тогЬив, е запазено въ Охридско и значи, ,мурдарлък' у д-Ьца, а въ Тетевенъ — киръ. Стб. хорл(кГЪ1 е тъй схщо запазена въ разни видове и значения хуругла, ругла, феруглица — Разлогъ, Мсб. Л^, 39 Върти се на перигла, в-Ьроятно е сжщата дума. Запазена е и дума хл;доя!Ьннкъ, и то въ Свищовъ, както ми съобщава г. Цв. Радославовъ : х1ьдужник казватъ на лошъ майсторъ. Вм-Ьсто стб. У!\к1тн сега казваме чакам, обаче и старата дума е запазена въ Софийско: ш на това чак^м; чашл се Мсб. XV, 137; къде се зачавали ^^ зах.1асвали, чухъ въ с. Доброславци, Соф. Дума ул-Бнъ е тъй схщо запазена и то въ СЬрско: чл'ан, Со.1. Кн. IV-ЛаI 276. Дума уръмьнъ сега е изгубена и зам-Ьнена съ червен, но въ Сл-Ьпч. Поменикъ ср-Ьшамъ село Чръмница. Дума чортъ сега употребяваме като руска заемка, по че пр^ди е имало дума урт^тъ, показватъ м'Ьстнит4 названия Чертов-град, Тетевенско, и Чъртовец до .Мсковецъ. Първичната заемка отъ турски шАтръ е зам-Ьнена съ отпо- с.1^шна заемка чадър, обаче и първата дума жив-Ье още 108 по българскит-Ь говори, срв. Мсб. IV, 35 отъ Димир- Хисарско; шатра казват въ Тетевенъ на м^сто за гот- вене вънъ отъ кжщи; пакъ тамъ употрЬбяватъ изразъ шатор и циганор, за тълпа цигани — катуии. Срв. още: ш ат оре сто дърво, ИрилЬпъ, Мсб. II, 178, X, 167, шут осв^нъ като прилаг. (безрогъ, безухъ и пр.), употр'Ьбява се и като С2Бш,еств. съ значение, каквото има тая дума въ руски, или подобно: зер сум шут? Мсб. I, 106. Срв. още вшутявам се, правя се на ахмакъ, което първомъ значело шегувамъ се. Въ Ловечъ покрай вшутявам са има и сжщ. вшутявка. Стара дума е и шоупнтн, запазена въ Охридско: не фела да шупиш (свириш) с уста ношно вр-Ьие, Мсб. XV, 68; срв. пакъ оттамъ: шу палки — свирки (детински), Мсб. XIII, 237. Дума шьпътъ е сега повече книжовна, обаче въ Дупнишко се употр-Ьбява като народна: шепот кашта растура, Мсб. X. 191. 1АТ|ю е запазено въ Дебърско: 1отро (безъ обяснение), Сем. Изв. II, 233, а въ Коприщица казватъ етърник на единъ видъ кървавица, над-Ьница (Батоловъ). лдъ въ старото значение (отрова) ср'Ьщамъ въ една п-Ьсень отъ Русенско: слънце м пиче, шдх й тиче (за змия), Мсб. XI, 43. Тъй често употр'Ьбяваната въ стб. частица 1г\ко сега н-Ьма въ бълг. езикъ; но ето че и тя, за моя почуда, е запазена въ с. Киреч-кьой, Солунско: се почуди, шко виде овците, Сол. Книж. II, 40. Нар-Ьчие мростно ми б']^ше познато само като книжовна дума, но ето че и тя се ср^^ща като народна въ с. Ду- нан-Хисаръ (Дедеагачко) : турцеам са ируспу нагади; турци са харусну шдосаа. Род. напр. V, 87, 88. Среща се и шрос (Тетевенъ, Стойчевъ). Осв-Ьнъ това у Шапкарова намирамъ още слЬднит-Ь ста- робългарски думи, за които не казва отд-Ь са, но беаъ-д})уго са пакъ отъ юго-западна Македония, понеже почти сички думи, както и други материали на Шапкарова, са се отъ югозападна България, главно отъ Охридско: бран, бреме, весло, илас, 109 враг, вража м, двояк, единок (има и въ Софийско), зър- цала, поелш, ибелшм, стълбец, стълпъ, убрус, шлеме, вешчер, галица, грунец, гърлец двоеобразник, ден- ница, звон, звонам, земнам, древо, древеник, древе- ница, жужел, загар, коложег, кресница, кърбла, лест- впца, листопад, модър, нагон, наръквица, обишник (обещник?), обшло, озимка, павлака, пасинок, пашче- рица, полазица, претил, пърга, рабуница, рогуз, руга, свита, сколовранец, скоривам, стърмен, ужина, урез, фрънк, фръшкп, хърбет, ьасика, шстреб. Имайки пр-Ьдъ видъ тия думи, като разгледаме и наве- дените пр'Ьди т-Ьхъ откъмъ диалектенъ происходъ, ще се увЬ- римъ веднага, че голяма часть отъ т'Ьхъ са свойствени се на западни, и то на югозападни говори, което ясно говори и за родината на стария черковнославянски езикъ. Това е схще- вр^менпо и най-нагледно доказателство, отъ каква народ ность е населението, у което се ср'Ьн1,атъ още и днесъ тия ста- ринни думи. Доказателство за ближно родство на днешния бъл- гарски езикъ съ старо- българския можемъ черпи дори и отъ формитЬ му — до колкото са опазени — макаръ от- къмъ тая страна езикътъ ни да се е отдалечилъ най-много отъ стария си първообразъ. Формит-Ь, 1И,кто и звуковетЬ на български езикъ ще разглеждаме на особено другад-Ь, а тукъ само споменуваме, че най-хубаво доказателство за пр-Ько родство между старо- български и новобългарски се получава отъ самото сравни - телно-исторично разгледване тия два стадия отъ единъ и схщъ езикъ, отъ самата история на днешния български езикъ. която ни показва развитието на звуковете и формигЬ пр^зъ трит-Ь периода на езика ни и ни дава научни обяснения за разнит'1> промени, станали съ него пр-Ьзъ тия десеть в-Ьва, откогато начева истеричния си животъ ; тамъ виждаме, какъ но- вобългарскит'Ь звукове и форми намиратъ своя прототипъ още въ най-старит-Ь български паметници, та неволно се ув'Ьря- ваме, че езикътъ на К и М. и езикътъ на днешнит-Ь българи е се единъ и схщи, само съ тази разлика, че първиятъ е бъл- гарски езикъ, както се говорилъ пр-Ьдп хиляда години, а вто- 110 риятъ е Кирило-Методиевски езикъ, както се раавилъ отъ то- гава до днесъ. Зарадъ та:{Ъ именно раилика наричаме т>рвия старобългарски, а втория — новобългарски. Може би н-Ькому да се види чудно, аащо стариятъ чер- ковно-славянски езикъ (или се едно езикътъ на К. и М.) се нарича се 1азъ1КЪ слов«ньскъ, а но 1*зъ1къ Блъгярьскъ; щомъ този езикъ е български, то би требвало да си носи това на- звание още открай- вр-Ьме. За да обяснимъ това, трЬбва да кажемъ, че название слов-Ьне и словен ьскъ не се е упо- тр-Ьбяло само за Ианонскит-Ь славяни и за гЬхниятъ езикъ, ами това сжщо име носиле едно вр'Ьме и БалкапскигЬ славяне, отъ които произлюли посл^Ь днешни тЬ българе. Тр-Ьбва да се не забравя, че пр^ди да получатъ държавното си название блъгаре, нашит^Ь прадеди биле познати съ своето племенно име слов-Ьне. Съ това име се наричали сичкит-Ь наши едно- родци, които жив-Ьяли извънъ българската държава, а и езикътъ имъ се наричалъ тъй сжщо слов'Ьнски. Име българинъ било тогава само политическо название, пъкъ име слов'Ь- нинъ било етническо название за единъ и сжщи славянски народъ, който отпосл'1; приема ц-Ьлокупно име българе. Накрай нека обяснимъ още единъ фактъ, за да не по- роди съмнение у н-Ького, който, може би, не би се уб']Ьдилъ отъ сичко туй, що казахме за происхода на старобългарски й езикъ. Обикновено приемаме, че отечеството на старобълг. езикъ е Македония; но щомъ е тъй, ще пита н-Ькой, защо въ паметниците на К. и М. н-Ьма оня звуковъ признакъ, който отличава днесъ македонскит^} отъ другит-Ь български говори, т. е. заи1,о въ т-Ьхъ не ср-Ьщаме г и к като зам-Ьни па ста- рославянскит-Ь звукове й] — {;]. докато тия г и к' са днесъ тъй обикновени въ тия говори? На тоя въпросъ може да се отговори двояко: първо и първо ний още не знаемъ на сигуръ, дали въ IX в'Ькъ са биле свойствени тия г и к на македонскит'Ь говори, дали тия звукове не са по-сетн-Ьшна поява, която, разбира се, не е могла да се вмъкне въ Кирило- Методиева езикъ. Но има друго, много по-основно обяснение на този фактъ ; то е, че и днесъ още не въ цЬла Македония се говори к — г', а тъкмо въ ония пр-Ьд-Ьли, отъ които по сЬка в-Ьроятность св. св. К. и М. черпили своит-Ь познания по този их езикъ, именно въ Солунската область, както и въ Охридско^ Пр-Ьспенско и Костурско, тогава както и днесъ още, се не говори кг-г, а шт-жд, а пъкъ к'-г се явяватъ р'Ьдко-р'Ьдко- и то въ думи, зети отъ другигЬ македонски говори. Пр-Ьдъ тия толкозъ краснор'Ьчиви факти не можемъ вече да се съмняваме, че светит-Ь братя, макаръ че са пропокЬд- вали далечъ отъ днешнигЬ български земи, но езикътъ, който имъ служилъ за органъ на славянската имъ пропов-Ьд нишка д-Ьйность, са го научили отъ българско племе. И наистина,, колкото по-изв-Ьстенъ става българский езикъ съ разнообраз- ните си говори, толкозъ по губи основа Миклошичевата „панонска" теория. Тази теория се погреба, можемъ каза, за- едно съ великия си основатель, и днесъ като следствие отъ нея стои още названието „старословенски езикъ", що го употр-Ьбятъ още н'Ькои учени, ала не да означаватъ съ него езикъ на старит^ словинци или словенци (както приемапге Миклошичъ), а само тъй по навикъ. Почти сички са уб-Ьдени, че езикътъ на Кирила и Методия произлиза отъ български краища, ала не сички го наричатъ старобългарски, а си употр-Ьбятъ още старит-Ь названия. Тъй напр. рускиг-Ь сла- висти, а по т4хъ и много немски учени, го наричатъ старо- черковно-славянски (аиюгсЬепзкухзсЬ) ; професоръ Ягичъ и н-Ькои н-Ьмски, чешки и хърватски учени го наричатъ ста- рос ловен ски, безъ обаче да поддържатъ сички старата Ми- клошичева теория; Бругманъ, Лескинъ^ И. Шмидтъ, Гайтлеръ, X. Хиртъ, Калина и Бернекеръ го на- ричатъ направо старобългарски. И който вникне само добр-Ь въ днешнит-Ь български говори, особено югозападните, веднага ще се уб^ди, че отечеството на старобълг. езикъ е пакъ егнографична България, а по-близко опр-Ьделено, Со- лунската область; тъй напр. покойниятъ словенски фи- лологъ Облакъ б-Ьше отнай-напр-Ьдъ горещъ защитникъ на панонската хипотеза и старословенското име, но щомъ се запозна съ македонскит-Ь говори, веднага пром-Ьни мнение и панонската словенщина му се струваше вече като „фан- томъ". Бж. неговите „МасейопхзсЬе 8<;и(11еп", а и пр^ди т^хъ „/нг ^\'^^^й^^ип§ Дез АМоуепхвсЬец", АгсЬ. XV, 363 — 370. Какво е убеждението на Ягича по происхода на старобъл- 112 гарский езикъ се вижда най-добрЬ отъ съчинението му /иг Еп{;81е1и1п§8^е8с1пс11Ье Дег к1гс11еп81аУ18с11еп йргасЬе, печатано въ мемоарит-Ь на Виенската Академия, томъ ХЬП и сетн-Ь на отд'Ьлно, Виена 1912 година. Великиятъ сдавистъ и на- <;л'Ьдникъ на славния Миклошичъ се застжпя явно и рЬиш- телно за българския происходъ на Кирнло- Методиева езикъ, та посочва дори областьта „между Солунъ и Цариградъ, южно отъ Ахъръ-Челеби" за негова по-близка родина. Вж. Мсб. XVIII, 339 — 60, вж. и второто отделно издание на „Еп18(;е- 1ип^>'8§е8сМс11Ье", Виена 1912. Ето напр. какви заключителни думи казва Ягичъ на с. 241 по тоя въпросъ: Въ областьта на Коцела не може да се търси родината на черковнослав. езикъ, тъп както и въ Растиславовата дър- жава. Днесъ имаме доста ясна пр-Ьдстава за прастарото рас- положение на славянскит-Ь пар-Ьчия, познаваме голЬмия гово- ренъ консерватизъмъ на ставянитЬ, имаме несъкрушими до- казателства за това, какъ жилаво се държатъ тЬ о извЬстнит-Ь признаци с-с-6-8Ь, 2((12)-2((12)-с1з-М; сичко това ни е много добр^1 известно, та не можемъ и сега още да вм'Ьстяме ста- риять черковенъ славянски езикъ нМд-Ь въ Панопия, било на сЬверъ, било на югъ отъ Горний Дунавъ. Въ югоисточна Па- нопия може най-сетн* да е имало още въ IX в4къ 81-/(1 — нарЬчие, отд-Ьто и да са вл-Ьзли думи съ 81-/(1 въ маджарски, но дотамъ не е допирала дМностьта на двамата славянски пропо- в-Ьдницп. Не остава сл-Ьдов. нищо друго, осв-Ьнъ да приемемъ, че Кирилъ и Методий са си донесли отъ югъ езикътъ, го- товъ както по граматиченъ строй, тъй и по словно богатство. Не тр-Ьбва при това да си мислимъ непр-Ьм-Ьнно за исходище на този езикъ Солунъ и неговата най-близка околность. Два- мата братя са имали възможность и другад-Ь н-ЬйдЬ па Бал- канския полуостровъ да научатъ н-Ькое славянско наречие. Ако Миклошичъ възразява (АИзюу. Еогтеп1е11ге, пр-Ьдговоръ стр. 4), че „Кирилъ билъ пратенъ въ Цариградъ, още когато €илъ па 14 години, на възрасть, когато езиковит-Ь познания не могатъ да бждатъ тъй широки, за да стигатъ за пр-Ьводи на християнска наука, пр-Ьводъ още отъ никого не захващанъ", тоя доводъ би струвалъ само за въ случай, ако бихь твър- д^лъ, че за Моравската д^йность на Кирила ще е било до- 113 волно само онова познание по славянски, що му е останало като споменъ отъ младини. Но азъ се съмнявамъ изобщо, дали Кирилъ е занесълъ въ Цариградъ големи познания по сла- вянски въ оная си млада възрасть. Ала щомъ у него се съ- <)ужда призванието на пропов-Ьдникъ, което говори, че топ безъ- друго е ималъ големи говорни дарби, нему славянский езикъ не е могълъ да му бжде чуждъ вече затова, защото е билъ постоянно въ сношение съ по-стария си братъ, който, ако не по пр-Ьди, а то сигурно пр-Ьзъ вр']Ьмето, когато е управ- дявалъ славянска область, ще е научилъ езнкътъ на ония славяни, които са жив-Ьли между Солунъ и Цариградъ. Тъй са си помагали единъ-други, та когато византийскиятъ импе- раторъ имъ възлага моравската мисия, т-Ь ще са биле до- волно приготвени. Ако Миклошичъ още казва (пакъ тамъ стр. 5): „Братята апостоли, когато тръгнали за Панония (81с!) едвали са мислили нр-Ьзъ т'Ьсна граница да струватъ пхть до въ Църквата на единъ областенъ езикъ, и че славянска ли- тургия ще имъ се е струвала като н-Ьтцо чудовищно", — може само туй да се приеме и пр-Ьдположи, че двамата пропов'Ьд- ници не са и мислили, колко бл-Ьскаво и какво голЬмо исто- рическо значение ще има т-Ьхната апосто.1Ска дЬйность, ала никога и никакъ не бихъ подписалъ думит-Ь на моя незабра- вимъ учитель, че т-Ь са смитали за н-Ьщо чудовищно една славянска литургия. Та какво би ги накарало да посв^тятъ живота си на такава „чудовищность" ? ! Ако т-Ь биха тръгнали за Моравия тъй безъ планъ и пеприготени, както го изисква- тая злочеста панонска теория, щ-Ьше ли т-Ьхната д-Ьйность да получи тия резултати въ една земя, д^то отъ Пасау и Салц- бургъ вече б^ха сполучили да покръстятъ моравскит-Ь и па- нонскитЬ славяни? Ако не знаеха тоя „областенъ езикъ", щ'Ьха- ли т^, обиколени отъ хора, ум-Ьещи само н^що н-Ьмски и латински, а никакъ гръцки, да извършатъ тая работа, що я виждаме въ запазените най-стари текстове на евангелския пр'1)В0дъ, на апостола и на псалтира, д-Ьто се изисква точно разбиране гръцкия текстъ и добро знание на стария черковно- славянски езикъ? Не, и пакъ не!" И<*торнд на бъдгарскин езикъ. IV. Българска и славянска азбука. Египетско и финикийско инсмо. — Гръцко писмо. — Кирили1(а и глаголица. — Разни ннЬния за происхода и старината на глаголицата, — Изводи и заклю- чения върху глаголицата. — Глаголицата произлиза отъ гръцко курсивно- лисно още пр^Ьди Кврила и Методия. — Видове глаголица. — Употреба на глаголицата у славянскитЬ народи. — Глаголицата — западно-%лгарско писмо, кирилицата — источно-българско. — Видове кирилица. Старит-Ь наши паметници, по които изучаваме историята на бълг. езикъ, са писани съ двояко писмо: съ глаголица и кирилица. Както ще видимъ по надолу, и двата вида писмо — кирилица и глаголица — водятъ началото си отъ гръцкото двояко писмо, споредъ както се употребявало то у гърцит-Ь пр'Ьзъ VIII и IX в-Ькъ. Гръцкото писмо пъкъ отъ своя страна е заето отъ финикийците още пр-Ьзъ V — VI в^къ пр-Ьди Христа. Финикийското писмо тъй сжщо не е ориги- нално, а е заето и то — отъ Египетъ. Отъ многото стотини и хиляди знакове, що употребявали старите египтяни, за да се изразяватъ писменно, финикийците избрали само 22 знака^ и тъй съставили своя азбука въ която буквите означаватъ само съгласни звукове. Гърците, заемайки тия 22 писмен ни белЬзи отъ финикийците, приспособяватъ ги къмъ своите зву- кове, като даватъ на некои отъ техъ вокално значение и като притурятъ още 2 — 3 знака, нужни за означение на гръцки звукове. Както може да се види отъ съответни сравнителни таблици, не само че има голема външна прилика между гръц- ката и финикийската азбука, но и названията на отделните букви са почти еднакви. А понеже египетското писмо е било образно писмо, то въ финикийската азбука повечето букви отговарятъ още на своите названия, т. е. още личатъ обра- зите на ония предмети, чиито имена служатъ за название на отделните букви. 115 Финикийцит'Ь, които имали едно вр-Ьме търговски връзки съ ц-Ьлъ св-Ьтъ, пр-Ьдавали едно сл^дъ друго своята азбука на много народи, тъй че днесъ повечето европейски и азиатски азбуки водятъ началото си се отъ финикийската азбука. Раз- бира се, че сл^дъ вр-Ьме приликата между първичната фини- кийска азбука и произл-Ьзлит-Ь отъ нея разни азбуки се за- трива тъй, че днесъ можемъ само по палеографиченъ пжть да установимъ старата връзка между т-Ьзи азбуки. Тъй напр. днешното арабско писмо, съ което си служатъ сички мухаме- дани, произлиза и то отъ финикийското писмо; отъ него про- излиза и санскритската азбука, колкото и да е на гледъ различна. Шкои народи, като напр. евреитЬ и арабит-Ь, са запа- зили и стария финикийски начинъ на писане — отъ десно на л-Ьво; други пъкъ, както гърцит-Ь и сички ония народи, които са заели писмото си отъ т-Ьхъ, пишатъ отъ л-Ьво на десно. За гърцит^ има св-ЬдЬния, че пр-Ьди да захванатъ да пишатъ отъ л-Ьво на десно (до кжд^ V в. пр-Ьди Хр.) писали двояко, т. е. като испишатъ единъ редъ отъ десно на л-Ьво, продължаватъ сл-Ьдния редъ пъкъ отъ л'Ьво на десно тъй както се оре, та писмото приличало на криволици; затова и нари- чали такова писане ^оиатросру]§6у — волобразда. Вслед- ствие на това писане ту назадъ, ту напр-Ьдъ се пром-Ьняватъ и формит'Ь на нЬкои несиметрични букви, та се получаватъ букви обърнати иа финикийскит-Ь ; тъй се получили гръцкит^ Г, Е, К, N ср-Ьщу финикийските 1, 3, >1, И. (116 подробни св^д^ния за финикийско-гръцкото писмо и за расклоненията му ще бждатъ дадени въ Палеографията). Въ първо вр-Ьме гърцит^ пишатъ едро, пазейки старит-Ь форми на буквите, но отсетн-Ь, когато писмото получава по широка употреба, начеватъ, за по бързо писане, да меняватъ буквите и да ги свързуватъ помежду имъ ; тъй се получава курсивно или бързописно писмо, което отъ своя страна се развива и променя ва различно — споредъ времето и ме- стото^ па и споредъ отделните похвати на поединични лица. Както и да е, важно е за насъ да знаемъ, че въ време, ко- гато българските славяни влизатъ съ гърците въ културни 116 сношения, имало вече два вида гръцко писмо: едно едро, унциално писмо, което дало днешната наша кирилица, н друго по дребно и бързописно писмо, отъ което произ- люла пъкъ глаголицата; тъй произлизатъ и у насъ дв-Ь аз- буки: кирилица и глаголица. Но понеже н-Ьма нийдЬ запи- сано, кога и какъ българит-Ь въсприематъ гръцкото писмо, а има см&тни св'Ьд'Ьния, че Св. Кирилъ изнам-Ьрилъ или уре- дилъ писмо за българиг'Ь, въ науката и до днесъ се води припирня както за старината на дв'Ьт'Ь български азбуки, тъй и за гЬхния происходъ. Особено пъкъ глаголицата съ чуд- ните си куки и колелца е обръщала открай-вр-Ьме вниманието на славистит-Ь и е давала материалъ за всевъзможни предпо- ложения. Защото кирилското писмо, съ исключение на бук- впт-Ь отъ ц нататъкъ, не е нишо друго осв-Ьнъ гръцко едро писмо: да видишъ гръцка книга отъ IX и X в., писана съ та- кова писмо, на първи погледъ, докато не схванешъ езика, ще речешъ, че е славянско писмо — толкова гол-Ьма е при- ликата между гръцкото унциално писмо и славянската кири^ лица. Сички гръцки унциални букви влизатъ въ състава на славянската кирилска азбука и даватъ буквитЬ до х: отъ ./• пататъкъ сл-Ьдватъ букви, за които н-Ьма въ гръцки нито ;шакове, нито звукове, та затова и неможемъ да ги сра- вняваме направо съ гръцки; т-Ьхъ пъкъ сравняваме съ съот- в'Ьтнит']Ь глаголски букви и намираме чудна прилика, както П1,е видимъ. Съ историята на дв^тЬ славянски азбуки, покрай въпросътъ за техния происходъ, е т'Ьсно свързанъ и въпросътъ за т-Ьх- ната старина. Ето какъ стои тоя въпросъ. Понеже глаголското писмо допр'1>ди 1836 г. б-Ьше из- в-Ьстно само като хърватско писмо, влад-Ьеше мн'Ьние, осно- вано върху народно хърватско пр-Ьдание, че ужъ това писмо било измислено само за хърватит-Ь; сочеше се дори и единъ хьрватски светецъ, Св. Иеронимъ, като неговъ съставитель, та <;е и споменува дори въ едно папско писмо отъ 1248 г., съ което се позволява на хърватит-Ь да си служатъ съ г-таголска книга. Едва въ XVIII в^къ захвана да се явява съмн-Ьние противъ това установено вярване. На 1782 г. чешкиятъ ученъ 117 и основатель на славянската филология Хосифъ Добровски (1753 — 1829) исказа мн-Ьние, че глаголицата не е тъй старо писмо, а произлиза едвамъ отъ XIII в-Ькъ, когато хърватскит-Ь монаси го пр-Ьправили за своя употреба отъ кирилското писмо. Наскоро сл-Ьдъ това (на 1785 г.) другъ единъ пакъ чешки ученъ, Гелазий Добнеръ, по старъ съвр-Ьменникъ на До- бровски (жив-Ьлъ отъ 1 7 1 9 до 1 790), излезе противъ това мн-Ьние, като твърдЬше, че глаголицата е старо писмо, по старо и отъ кирилското, и че св. св. Кирилъ и Методий са измислили именно това писмо; обаче твърди малцина се расколебаха: Добровски съ мощния си авторитетъ държеше повечето учени къмъ своя страна. Той повтаряше своето твърд'Ьние и малко внимание обръщаше върху новит^Ь данни, които други учени събираха и пр-Ьдлагаха въ полза на Добнеровото мн'Ьние. А понеже неговиятъ противникъ Добнеръ основаваше своето мн-Ьние за старостьта на глаголицата между друго и върху АЬесепагшт Ъи1§апсит^), Добровски отричаше старостьта на тоя памет- никъ, като го полагаше въ XIV дори и въ XV в-Ькъ. Дори и от- критието на такъвъ старъ глаголически паметникъ като Асе- маново или Ватиканско евангеле не можа да расколебае До- бровски и той си умр^ съ уб-Ьждението, че глаголицата не е по стара отъ XIII в-Ькъ. Едва сл-Ьдъ смъртьта на Добровски, когато се откри други единъ тъй сжщо старъ глаголически паметникъ, който издаде на 1836 год. словенскиятъ филологъ Вартоломей Копитаръ (1780—1844) подъ название бю^оШа Сюгхапиз, биде опро- вергано мнението на Добровски и пол ека- лека се въсприе, че глаголицата е много по старо писмо, поне тъй старо, както и кирилицата. Копитаръ установи това, макаръ и безъ особени палеографски сравнения, въ пр'Ьдговора къмъ своето издание на 01а§оШа Сюгхапиз, та и загатва дори, че това писмо ще е било употр-Ьбявано у славяните и пр-Ьди Кирила. Разбира се, ') АЬесепагхит Ьи1§апсит е снисъкъ па глагодическит* букви съ назва- нията имъ, Буквит* са написани въ два реда, и надъ сЬка буква е надписана славянското и название съ латинска готика: аз ЬбсоЬ! иМ^е §1а8ои и пр. Тоя списъкъ се намери като вписана б4л*жка въ едннъ латински рлкопнсъ отъ X в^къ (Париж. Нар. Библ. № 2940), а самиять списъкъ е отъ XII в4къ. Латин- скиятъ р^кописъ сега липсува отъ Пар. Библиотека, но самиятъ списъкъ на глаголскит* букви е запазенъ въ няколко снимки. 118 че и сл^дъ това се явяваха, както и въ днешно вр-Ьме дори се явяватъ, чудновати мн-Ьния за происхода на това славянско писмо: см-Ьтаха го за богомилско писмо (П. Прейсъ, И. Срезневск1й, Палаузовъ), ир-Ьд полагаха, че зарадъ него е свиква нъ особенъ църковенъ Съборъ у далматинцит-!, за да го афоресатъ (Венелинъ, Бодянск1й). Но и научнит-Ь издирвания по глаголската книжнина внасяха се по нова свЬтлина по въпроса: нам-Ьриха се и обнародваха нови и важни паметници глаголически като Зографско Евангеле, Григоровичево или Мариинско Евангеле, които дадоха богатъ материалъ на Шафарика да напише н^ш.о като сводъ по глаголизма до онова вр-Ьме (Рашажу 111аЬо18кбЬо р18етшс(;у1, Прага, 1853 г.), д-Ьто Шафарикъ навежда разнит-Ь мнения по въпроса, раз- глежда глаголическит-Ь букви една по една и ги сравнява съ букви отъ всевъзможни азбуки европейски и азиатски, и най сетн-Ь дава образци отъ глаголски паметници (български п хърватски), като за тая ц-Ьль изработи и печатарски типове за глаголица — споредъ буквит'Ь на Асеманово и Мариинско Ев. (обла глаголица). Статиит-Ь на Срезневск1й (Древн1я письмена славянск1я, Ж. М. Н. Пр. 1848 г,), на Григоровича (0 древней письмен- ности славянъ, Ж. М. Н. Пр. 1852 г.), както и книгата на Бодянск1й (0 вр^Ьмени происхожден1я слав. письменъ, 1855) по- тикнаха въпроса само дотолкова напр-Ьдъ, че и тримата руски учени се исказаха за гол^Ьмата старинность на глаголицата, ако и тримата да поддържаха тогавашното общо мн']Ьние въ Русия, че славянскит-Ь първи просветители са измислили именно кири- лицата, следователно тя е първично славянско писмо. Сжш,ински пр^ломъ по въпроса за происхода на глаго- лицата направи откритието на Пражките глаголически листи, които Шафарикъ получи отъ Нбйег пр-Ьзъ иоемврий 1855 г., а пр-Ьзъ 1857 г. възъ основа на т-Ьхъ напечата „ЙЬег <1еп Пгзргип^ ипй Ше Не1та1Ь йев ^к^оИвпшз. Понеже въ тоя глаголически паметникъ (Пражки листи) личатъ явни дири отъ чехо-моравски езикъ, а именно въ него българските зву- кове ц| и Я5Д се предаватъ съ ц и з (глагол, «у и *), не мо- жеше и друго да се мисли, освенъ че тия глаголически листи 119 са остатъкъ отъ оная писменность, която Кирилъ и Методий б-Ьха насадили въ Моравия пр-Ьзъ IX в^къ, сл^дов. тази пис- менность си е служила съ глаголица, а тази глаголица ще са занели въ Моравия самитЬ свети братя, напш и моравски просветители. Сл-Ьдъ като станаха изв'Ьстни Пражкит'Ь глаг. листи, разбра се и по добр-Ь онова м-Ьсто въ Москополското житие на Климента, д-Ьто се казва, че Св. Климентъ измкс- лилъ за българит-Ь по ясни букви: )(ара>сх^ра$Ехгра)> ура|1- |1ата)У тгрод то аасрватзроу г] оид 1^е'3ргу 6 аосрос, Кбрсллод. Заедно съ въпроса за происхода и родината на глагол- ското писмо Шафарикъ, излизайки отъ Пражкит-Ь листи, го- вори пакъ за връзката на това писмо съ ориенталските аз- буки, като посочва напр. че +, з, Р", «у, у, ш, па може би, и е произлизатъ отъ финикийско-еврейско-самаритански, ш; — отъ етиопски, л, е и а сравнява съ гръцки §, 0 и л, а V — съ лат. у. За разпити колелца въ глаголскит^ букви казва, че са зети отъ етиопската азбука. СлЬдъ Шафарика се редятъ гол^мъ брой славянски и неславянски учени, които съ по голяма или по малка спо- лука си упражняватъ остроумието надъ чуднит^ форми на глаголското писмо, безъ да разгатнатъ до край тая пр^тежка загатка, останала намъ отъ дълбоки старини. Нека просл^димъ по хронологиченъ редъ и по нататъкъ разпити мнения по происхода и старината на глаголическото писмо, сл-Ьдъ което ще се опитаме да сведемъ общия резултатъ, като прибавимъ и наши тълкувания. Тъй Миклошичъ написа на 1858 г. въ нЬмската енци- клопедия на Ершъ и Грубера статия подъ заглавие От1а§оК- ИвсЬ, д^то, възприемайки мнението на Шафарика, че глаго- лицата е по старо писмо, и че тя именно е писмо на св. Кирила, твърди, че тъй наречената кирилица е съставена кое отъ гръц- ката азбука (първите 21 букви безъ б и ж), кое отъ глаго- лицата (в отъ е, я; отъ л, I) отъ м, V отъ *, ш отъ ш, * отъ д, ю отъ р"). Останалите букви пъкъ (ъ, ь, Ъ1, а, ;к) може, казва Миклошичъ да са наново съставени, а може да •са преправени и те по съответните имъ глаголи- чески. Миклошичъ повтаря и развива Копитаровата мисъль» 120 че глаголицата не е съставена само отъ едно лице, а е* работа, захваната и развита още пр^ди Кирила п Методия. Въ тая си статия Миклошичъ изброява сичкигЬ изв-Ьстни до тогава глаголски паметници отъ българска редакция, както' и н-Ькои хърватски, защото говори и за хърватската глаго- лица. За старината на глаголицата Миклошичъ изрежда десе- тина доказателства, Сл-Ьдъ Шафарика и Миклоншча хърватскиятъ историкъ. и дългогодитепъ пр-ЬдсЬдатель на югославянската Академия Фр. Гачки написа и напечата въ Загребъ на 1801 г. една обширна студия вюуепзко р18то, д-Ьто, слЬдъ като излага изобщо историята на писмото, Рачки се спира върху аполо- гията на Храбра, като приема, че тя се отнася до глаголицата; а колкото за нроисхода на отд^лнит-Ь глаголски букви приема за т'Ьхенъ прототипъ финикийското писмо, но загатва и за влияние отъ гръцкия курсивъ и отъ албанското писмо. Рачки осв-Ьнъ това издаде и Ватиканското или Асеманово еван- геле (;ъ глаголически букви (Загребъ 1865 г.) и написа студия върху прочутия глаголически надписъ въ хърватската църква Св. Луция на островъ Къркъ (81аго11ГУа(;8к1 ^1а§о18к1 па(1р18 и стку! 8У. 8исце кой Ва8ка па Кгки, йЬагше VII). Надписътъ е интересенъ, защото е хърватска редакция пъкъ е нисанъ съ обла глаголица, за която се мисл-Ьше до тогава, че е свой- ствена само на български паметници. Въ туй вр'Ьме И. Срезневски продължаваше своит-Ь из- следвания върху глаголизма и написа на 1859 г. „Сл^Ьдн гла- го^тиць! въ памятникахъ X в." (Ак. Изв. VII), а на 1866 г. издаде своит!! „Древн1е глаголическ1е памятники сравнительно съ памятниками кириллицн" — съ приложение на десетина снимки отъ известни и неизв^^стни глаголски паметници. Сж- щиятъ Срезневски запозна учения св-Ьтъ на Киевския археолог, съборъ съ тъй нареченит-Ь Киевски листи, глаголически паметникъ тъй сжщо интересенъ и важенъ, както са Ираж- кит-Ь листи. СлЬдъ това Киевски листи бидоха издадени въ трудовет-Ь на Киевския съборъ отъ 1874 г. и въ „Св'Ьд'Ьн1я и зам^тки 0 малоизв'Ьстнихъ памятнихъ" ]\& 73 и 77 подъ за- главие „Римско-католичесшй миссаль въ древнемъ глаголиче- 121 скомъ списк^". Но чудно, че и тогава Срезневски не въз- приемаше твърд-Ьнията на западнославянскЕТ^ учени (Шафа- рикъ, Копитаръ, Миклошичъ), за първенството на глаголицата. Изобщо въ Русия и до последно вр^ме това мн-Ьние като че ли не хваща коренъ. Професори като Флорински, Соболевски още и до сега не в-Ьрватъ, че глаголицата е първично сла- вянско писмо. Соболевски напр. исказва твърд-Ь чудно мн-Ь- ние по тоя въпросъ, именно, че глаголицата била измислена въ Моравия и отъ тамъ пр'Ьнесена въ България! Вж. Сл. 11алеограф1я, 109; Р. Ф. В., 1910 г. 204. Пр-Ьзъ 1882 и 8 В год. учениятъ св^тъ биде запознатъ съ два нови глаголически паметници, които Загребскиятъ професоръ Леополдъ Гайтлеръ откри самъ и пр'Ьписа въ Синайския манастиръ Св. Катар и на, именно Синай ски ТрЬбникъ и Синайски Псалтиръ. Се въ това вр'Ьме сжщиятъ ученъ посвети особено съчинение на глаголизма подъ заглавие В1е аШапезхвсЬеп ппй зкухзсЬеп всЬпйеи (^\'^еп, 1883), д-Ьто се старае да докаже, че глаголицата про- излиза отъ албанското писмо и опр-Ьд^ля дори происхо- дището п: „около р^ка Дринъ, въ трижгълника Елбасанъ, Бератъ и Охридъ". Тр-Ьбва да отдадемъ пълна справедливость на тоя б^л-Ьжитъ палеографски трудъ, казва Ягичъ (Сл. Енц. 3. 77); въ него авторътъ се старае да разгледа маголското писмо споредъ както изискватъ най-повити похвати на пале- ографията; обаче въ основната си мисъль Гайтлеръ по- гр^шилъ: той не търси изворътъ на глаголицата въ гръцкото или най-сетн^ въ латинското писмо, а го търси въ една ал- банска азбука, за която положително се знае, че не произ- лиза отъ IX в-Ькъ, нито пъкъ писмената й иматъ по-гол-Ьма прилика съ глаголицата отколкото гръцкото писмо". Това съ- чинение на Гайтлера, инакъ пълно съ палеографски сравне- ния, придружено съ много снимки, биде подробно разгледано отъ Ягича въ „Четире критико-палеографическ1Я Статьи" (Спб. 1884), д-Ьто всестранно се и оборва основния възгледъ на автора (вж. това на кратко и въ Слав. Енц. т. III, 80 — 81). Гайтлеръ отъ една страна допуща, че глаголицата е ста- ринно писмо, произлязло отъ калиграфско изм'Ьнение на ал- банската азбука, но сдщеврЯменно твърди, че н-Ькои нейни 122 букви ("У, д, ш, V и ц|) са зети отъ кирилското писмо, зайчото, каже, глаголица и кирилица биле употр-Ьбявани едно- временно. Нека споменемъ тука, че сл-Ьдъ като се б4ха и оказали нЬколко стари и нови учени за тясната връзка на глагол- ското писмо съ гръцкия курсивъ, излязоха два опита, съ които се правеше крачка назадъ къмъ мн-Ьнието, исказано отъ Ша- фарика, именно, че глаголицата произлиза отъ ориенталски азбуки. Тъй К. АМсМ изл-Ьзе на 1895 г. съ една студия подъ заглавие: ХзЬ (11е АеЬпИсЬке!^ й. ^к^оИНзсЬеп т11; 4. ^ги81п1- зсЬеп А1рЬаЬе{; 2^и!а11 (Ье1ри1^, 1895, 8 <^, 34) да твърди, че глаго- лицата произлиза отъ грузинското писмо. Въ студията си Абихтъ прокарва сравнение между едната и другата азбука, обаче ц'Ьлата работа не е никакъ уб^Ьдителна, защото въ сжщ- ность прилика между глаголицата и грузинското писмо н^ма никаква; тя е само външна, т. е. на първи погледъ грузин- ското писмо ти напомня за глаголица тъй, както етиопското писмо или ерменското, обаче щомъ наченешъ да сравня- вашъ буквит-Ь поединично, веднага се уб']&ждавап1ъ, че прили- ката е случайна: приличатъ си букви съ различна фонетична стойность. Най-чудното е, че проф. Вондракъ, който се исказа отрица- телно за тая работа на Абихта (вж. 2иг Гга^е пасЬ (1ег Негкипй (1е8 ^1адо1Ш8с11еп А1р1тЪе(;8, АгсЬ. XVIII, 541 — 556, XIX, 167-188), самъ вл^Ьзе въ сжща гр'Ьшка: сл'Ьдъ като свърша своята неудобрителна рецензия върху студията на Абихта, захваща да развива своя теория за происхода на глаголицата, а именно да доказва чр-Ьзъ поединични сравнения, че глаго- лицата произлиза отъ самаритското писмо, обаче това негово сравнение не е по-уб-Ьдително отъ сравнението на Абихта; и тукъ приликата е само външна и случайна, за- щото засЬга не еднакви, а различни по изговоръ букви: при- личатъ си напр. е съ ], ъ съ V, б съ м и пр. Но Вондракъ допуща, че н-Ькои гла1'0лически букви са заети и отъ г р ъ ц к и я ку рспвъ. Нека споменемъ тукъ и мн'Ьнието на Всеволодъ Мюл- л е р а, инакъ извЬстенъ п заслужилъ руски професоръ, който 123 въ Ж. М. Н. Пр., м'Ьсецъ марта 1884 г., се старае да докаже происхода на глаголицата отъ сасанидскотописмо, съ каквото билъ написанъ едииъ рхкописъ на индийската книга Авеста. Това писмо било станало изв-Ьстно на св. Кирила чр-Ьзъ хозарит^, които го пр'Ьдали и на рускит-Ь колонисти въ Херсонъ. Професоръ Ягичъ се отзова неудобрително за тая сасанидска теория, вж. Четире критико-палеогр. ст. 10« — 113 и Ся. Енц. III, 92 — 95. Успоредно съ разпити мн-Ьния за происхода на глаголи- цата отъ самото начало, когато се появява тоя въпросъ, върви мн-Ьнието, че глаголицата има нЬщо общо съ гръцкото кур- сивно писмо; защото н^кои глаголски букви явно приличатъ на съотв^тпит-Ь букви отъ гръцкия курсивъ, на което обръ- ]цаха внимание н'Ькои учени (Мик.10П1ичъ, Гартхаузенъ, Рачки, Лескинъ), обаче до 1881 год. още никой не б-Ьше прокарвалъ иалеографско сравнение. На 1881 г. въ Ягичевия АгсЬху се появи статийката на английския палеографъ 18аас Тауюг, БЪег (1еп 11г8ргип.ц' (1е8 ^к^оИизсЬеп А1рЬаЬе1;, като изводъ отъ по- гол-Ьмо съчинение негово на английски езикъ, ТЬе а1р11аЬе1;, тсоето изл-Ьзе въ Лондонъ пр^зъ 1883 г. Въ тая си статийка, само на дв-Ь странички (АгсЬ. V, 191 — 192), Тайлъръ про- карва мисъль, че глаголицата е ц'Ьла зета отъ гръцкото бързописно писмо, както се е употр'Ьбявало то нр-Ьзъ IX в. Той сравнява на дв^ таблици буквит^ наредъ и чр-Ьзъ разни ир'Ьдполагаеми пр'Ьходни форми, както и чр'Ьзъ разни комби- нации, гледа да установи происхода на сичкитЬ глаголски букви се отъ гръцкия курсивъ. Сравнението е отчасти при- емливо и нам'Ьри общо одобрение, колкото се отнася до ония букви, които има и въ гръцката азбука, но другитЬ, схщинскит-Ь славянски букви отъ ц до края, не са обя- снени задоволително и у Тайлъра; топ приема такива ком- бинации, каквито не бихме пр-Ьдполагали за IX в'Ькъ, па макаръ и да имаме високи понятия за филоложката дарба на първит-Ь славянски просветители: единъ Кирилъ, па вла- д-Ьелъ не знамъ колко езика, не би дошелъ на мисъль да означи българския звукъ ъ съ комбинация отъ о и гс, — отд-Ьто -е, или ц — съ ха, — от-Ьдто м, или Ц1 — съ аат отд-Ьто V и пр. 124 Въ схщия томъ на АгсМу (V, 164 — 166) са появи — даже г1р'Ьди Тайлеровата — и статийката на НаГегкогп „Е11п^е8 иЬег йав Уегкаип!» (1е8 сугОИзскеи Л1р11аЬе(; /ит §1а§оИ118с11еп, д-Ьто се въсприема тъй сжщо, че глаголицата е по стара отъ кирилицата, обясняватъ се 14-г'Ьхъ букви, които н-Ьма въ гръцката азбука, като букви, заети отъ, глаголицата. Ягичъ, въсприемайки основния принципъ за происхода на глаголицата отъ гръцкото бързописно писмо, предложи отъ своя страна сравнителни таблици, въ които са изб'Ьгнати вра- толомнит'Ь комбинации на Тайлъра и се даватъ по приемливи съпоставки (вж. Четьхре критико-палеографичесия статьи, както и Сл. Енц. III, 87 и сл.). Въ сжщо врЬме единъ руски палеограф]. Архимандритъ Амфилох1й, изв'Ьстенъ между рускит-Ь учени по много палео- графски работи, въ едно приложение къмъ изданието на едно старобългарско Евангеле отъ 1144 г., руска редакция (Допол- нен1е къ Галичскому Четвероевангел110, Москва 1883 г.), дава тъй сжщо сравнителна таблица на гръцкото и славянското писмо,, съ която доказва, че 18 глаголически букви (л, в, г, д, е, л, м, н, 0, «), р, с, ф, X, V, 8, •«• и ,л) произлизатъ направо отъ съотвЬтнитЬ гръцки курсивни букви, петь са зети отъ еврей- ското писмо (б, к, т, ш, I)), а за останалите букви (осв-Ьнъ ;к. А, 1х) казва, че Св. Кирилъ ги зелъ отъ своята азбука — отъ кирилицата. Споредъ това Амфилохий приема, че и дв-Ьтк славянски азбуки са измислени или съставени отъ Кирила и Методия, и то кирилицата за православнитЬ славяни, а гла- голицата за католишкитЬ! Сводъ на сички тия мн'Ьния за происхода на глаголи- цата отъ гръцкия курсивъ даде рускиятъ Казански професоръ БЬляевъ (Истор1я алфавита и новое мн-Ьнхе о происхожден1и глагол ицн, Казанъ, 1886), като въ дв'Ь таблици съпоставя гла- голическит-Ь букви ср-Ьщу съотв-Ьтнит-Ь курсивни гръцки заедно съ пр-Ьдполагаемит-Ь (отъ него) преходни форми. За повечето букви Б-Ьляевъ е съгласенъ съ Тайлъра и Игича, а само за н'Ькои дава свое тълкуване. Сравнителните таблици на Б-Ь- ляева, както и на Тайлъра, Ягича и Амфилохия, са въспроиз- 125 ведени заедно съ критични б4д'Ьжкп, въ Слав. Енц. III, на стр. 83, 85 — 89, 99 — 100. Отъ грьцкия курсивъ изважда глаголицата и Фр. Мюл- леръ (Ветегют^еп /иг СгезсЬгсЬ^е йег аНзюухзсЬеп ЗсЬпйеп (АгсИ. XIX, 554—556), чиято главна мисъль напълно спо- д-Ьлямъ, а именно, че кирилскит-Ь букви, които н'Ьма въ гръц- кото нйсмо, са заети отъ глаголицата. Н. К. Грунсшй, професоръ на Юрьевския (Дорпатски) университетъ, въ книгата си „Памятники и въпросн древне- славянской письменности" (Юрьевъ, 1904 г.), разгледвайки главно Киевскит* и Пражкит'Ь глаголически листи, докосва се и до происхода на глаголицата и се исказва противъ теорията на Тайълра (и Ягича), т. е. не приема, че произлиза само отъ гръцкото курсивно писмо, а я схваща като см'Ьсица отъ гръцки, латински и еврейски букви, но пакъ се не съгласява и съ Вондрака за происхода на н'Ькои букви отъ еврейски. Най на край да споменемъ и една студия на Саг1 Уев- 8е1у, Сг1а^о1Ш8с11-1а(;е1п18сЬе вШсИеп, печатана въ списанието м)- „ВШсИеп 2иг Раругиз-кипйе" т. XIII (1913 г.). Весели, изу- чавайки папирусит'Ь на Ерцхерцогъ Райнера въ Виена, дошелъ до заключение (независимо отъ 1'ейтлера, както казва той), че глагол ическото писмо произлиза отъ по новото латинско ^ързописно писмо. Отъ съпоставкит-Ь обаче, които дава Весели, сравнявайки глаголицата съ латинския курсивъ отъ II до VI в-Ькъ, не излиза ясно това родство, защото приликата и тука не е по голяма, отколкото е между глаголицата и албанското писмо на Гайтлера. И тъй като земемъ пр'Ьдъ видъ сичко, що се е писало до сега по старината и происхода на глаголицата, ще кажемъ, че почти сички западноевропейски учени са наклонни да я см^татъ за по стара и да я произвеждатъ отъ гръцкото бързо - писно писмо, докато повечето руски учени се държатъ още резервирано, а по старит'Ь отъ т^хъ, като Флорински и Собо- левски, направо отричатъ нейната старина. За да ни стане ясно, че глаголицата произлиза наистина отъ гръцкото писмо, тр-Ьбва да имаме нр-Ьдъ видъ сл-Ьднит-Ь съображения : 126 1) Отъ сички учени днесъ се признава, че глаголицата е^ българско писмо, че отъ българигЬ минава у други сла- вяни (чехи, хървати), макаръ самит4 българи да я не употр-Ь- бяватъ вече. 2) Като българско писмо тя се появява най напр'Ьдъ у ония българи, или по добрЬ да кажемъ, у ония балкански слов^ни, които влизатъ най напр-Ьдъ въ културни връзки съ Византия. 3) Балкански слов^ни или българи имало едно вр-Ьме, както и днесъ, по Солунско, Костурско, Дебърско и други южни области, въ които имало на близу и гръцко население. 4) СъвсЬмъ естествено е, тази близость на гръцки еле- ментъ да се изрази въ културни заемки, та не е чудно между друго българит-Ь да заематъ и самото гръцко писмо, за да отб'Ьл'Ьзватъ съ него славянска р'Ьчь, тъй както става и сега въ български области подъ гръцка власть. 5) Гръцкото писмо е било въ първо вр'Ьме употр-Ьбявано „безъ устроение", както казва Черноризецъ Храбъръ, т. е. бъл- гарите си служили съ него да отб-Ьл-Ьзватъ криво-л-Ьво бъл- гарски думи, безъ особена точность. 6. Още отъ първо вр^ме българските книжовници, колкото ги е имало, са пригаждали гръцките букви къмъ българските звукове кое чрезъ видоизменение на формите, кое чрезъ разни комбинации, но пакъ писмото не ще е било още уредено дори до 855 год., когато св. Кирилъ го истъщава тъй, че нагажда за българските звукове 38 иисменни белези. 7) За да го приеме св. Кирилъ именно въ тоя видъ, както го намираме сега въ най старите глаголски паметници, то требва да е било вече доста отдалечено отъ гръцкото писмо, требва още тогава да си е било обособено като сло- венско писмо, ако и да не е било съвършен но. 8) А защо и какъ се е отдалечило тъй много това писмо отъ гръцкото бързописно писмо си обясняваме съ това, че то се е употребявало у словените, може би, сто и двесте го- дини преди Кирила и Методия; презъ две столетия туй писмо 127: наистина може да се промени, особено въ ржц'Ьт'Ь на хора, които съ мака са чертаели буквит-Ь, за да си записватъ било см^Ьтки, било кратки б-Ьл-Ьжки. Право казва Фр. Мюллеръ (Ветегкип^еп ;4иг ОезсМсМе Дег аквку. 8сЬпйеп АгсЬ. XIX, 554 — 55С), че отъ ржцЬт-Ь на прости работници или орачи, каквпто са биле нървит-Ь словенски книжовници, не могатъ и да изл'Ьзатъ по хубави букви, пято пъкъ — да се запази не- пром-Ьненъ видътъ на гръцкото писмо. Осв-Ьнъ това има и друго: когато свети Кирилъ и Методий уреждатъ това писмо, за да захванатъ съ него слов-Ьнска книжнина, заедно съ дру- гит-! подобрения въ него му налагатъ и уставенъ характеръ, т. е. придаватъ на буквит'^ известна симетричность и отв-Ьсно положение — оттамъ и по голямо отдалечение отъ гръцкия бързописъ. При сичката привидна отдалечен ость отъ гръцкия бързо- писъ, можемъ и днесъ още да установимъ немалка прилика между едното и другото писмо; стига само да имаме пр'Ьдъ видъ разнит'Ь видове глаголски букви отъ една страна и раз- нит'Ь начертания на гръцкитЪ букви, биле те курсивни или не. Разбира се, че и тукъ, както и при сравнението на кирили- цата съ гръцкото едро писмо, приликата излиза наяв-Ь само между ония букви, които има и въ дв^т-Ь азбуки, т. е. между Р буквит^ отъ а до 0) и отъ л до х. Нататъкъ сравнението става мхчно, понеже гръцкит-Ь букви се исчерпятъ и ний сме принудени тогава, ако искаме да се държимъ се о гръцки прототипъ, да прибягваме къмъ разни комбинации, както прави Тайлъръ. За насъ е обаче достатъчно, ако обяснимъ прили- ката само на он-Ьзи букви, които са общи и на дв-ЬтЬ азбуки; съ това ще обяснимъ и общия въпросъ за происхода на гла- голицата, който ни занимава. А колкото за буквитЯ отъ ц на- таа-ъкъ, т-Ь се посрЯщатъ както казахме, твърди хубаво съ съотв-ЬтнитЯ кирилски букви, та се обясняватъ едни други. Бж. нагледно представено въ следнит'Ь двЯ таблици съотношението между гръцкия бързописъ и глаголското писмо. Докато се употребява у българи, чехоморавци и хървати, глаголицата се мЯнява и прекарва три стадии: отнайнапрЬдъ се употребява обла глаголица, която стои най-б.1изу до 128 Таблица I. сС с/ у- -Л ть тЬ <л зх /3 е С /^ ^ е 5'о//<й/ 2/ 1Г %Р V 11Р 8-&А-6 / Г У ^ ^ % ГЛ<\ГОАН п о сР сП с/г <А> ОЪ ^о ^ро € € ^> > ^ а ст ь V ^ ^ 6^ Р^ дЬ '^ т у^снв%т€ 3 '^ 0, г # й $^хо ^ е е^ ^ ^ "^ (: Л< Л НК ( ( у г Г ^ И ->^е с 1 1 8 в X Н Р/Сб н /7- ^ ^тг' /^ аг Г€ 1^Вк !< К »< ^ . V Ч К /ХК о ^ €/{. сЯ Л (/Ь А ь-о/\ 1 1 <5 ^И сМ. :Н ^ ^^ лг /И Ь1СЛгП'б У /- Н ■р р р Н^\ЛЦ 0 <^ д 2) 3 ОН Л п п л> Г> Р Г' 0 К 0 и 129 Таблица II. р р ^ Ь Ь к ^ 1^ ,АЧ С С <^ §> й* *^ слово ^ <ь ф -В^ (р 9^/ ьт ь X -/- -А к) ^ Ь ЖЪ ^ь 9 Я Я I ^ ^ ^ _ ^ ч/^ъвь о ^ ^ -^ '^ - Ъ к^ь € 3 -^ -^ -^ - ^ - ^/'г, Л А Ь /^ - ^ - /^ть 0^< ^К. — — /^ - лосг ^ гръцкия бързописъ и въ която извивкигЬ и колелцата са к р ж г л и ; отсетн-Ь се развива д г л е с т а глаголица, т. е. извив- кит-Ь ставатъ остри, а колелцата ставатъ на трижгълници: най-сетн-Ь съ по нататъшна употреба, особено у хърватит-Ь, се получава длъгнеста глаголица, въ която колелцата по- Исторви на българокиб езнвъ. 9 130 лучаватъ видъ на правожглиици ; тоя видъ глаголица на1)и- чатъ хърватска, защото съ пея са писани много хърватски паметници и защото се употребява и до сега въ п-Ькоп хърватски Обн1,11НИ. Напосл'Ьдъкъ се нам'Ьри въ едпнъ български ржкописъ огъ XII — Х1П н1>къ, нареченъ Б и т о л с к и т р и о д ъ (писанъ въ Дебърско) съ глаголическо писмо, което прилича твърд-Ь много на хърватска глаголица. Рхкописътъ е инакъ кирилски, но в-Ьроятно пр'Ьписнанъ отъ по старъ глаголически, и понеже пр-Ьписвачътъ му Георги Граматикъ, борави свободно и съ дв-ЬтЬ азбуки, той често прим'Ьсва между кирилското писмо н-Ькои букви, думи та и ц-Ьли редове съ глаголица. Ако сега пр-Ьдположимъ, че Георги Граматикъ копира свой дома- шенъ изворъ, а пе се е училъ отъ хърватски книги, ще тр-Ьбва да приемемъ, че въ XII или XIII в-Ькъ у македонските българи глаголицата е тръгнала къмъ нжть да се развие тъй, както се е развила у хърватските глаголаши, т. е. да стане длъг- неста. За Бптолския триодъ и за неговата глаголица вж. Иор. Иваповъ, Бълг. Старини отъ Македония, 87 — 104, д^то са извадени сичките глаголически м^ста и са преснети дв-Ь стра- ници отъ триода. Въ последно време Ягичъ, имайки предъ видъ донекхде жглестия характеръ на глаголицата въ Киев. Л. и Пр. Фр. иска да приеме, че първичниятъ характеръ на глаголицата въ Чехоморавия ще е била хглеста, а въ България (Македония) става крхглеста или обла (Вж. Сл. Енц. III, 118). Снимки отъ обла, хглеста и хърватска глаголица вж. на стр. 142, 144, 149, 150, 152. И тъй глаголицата произлиза отъ български краища, обаче, наскоро следъ Карила и Методия тя бива заменена въ самото си отечество отъ друго по сгодно писмо, което сега на- ричаме кирилица. Каква е историята пъкъ на тази втора сло- венска азбука, ще видимъ по нататъкъ, а сега да видимъ, какво става съ глаголицата извънъ българските земи. Следъ като Кирилъ и Методий занесли глаголицата за- едно съ първите черковни книги въ Моравия, тя се употре- бява непрекхснато у моравци и у чехи до смъртьта на Ме- тодия, т. е. до 885 г., следъ което бива заменена съ латиница. 131 Обаче, и сл'Ьдъ Методиевата смърть н-Ьвои манастири въ Чехия и Моравия си служатъ още дълго вр-Ьме съ глаго- лица. Знае се наприм-Ьръ, че въ Бенедиктинския манастиръ до Прага, нареченъ Сазавски, се служи на славянски (раз- -бира се по глаголически книги) дори до края на XI в-Ькъ, т. е. до 1092, когато Братислав ь II разгонилъ чешкит-Ь мо- наси и поставилъ н'Ьмецъ за игуменъ. Отъ такъвъ н-Ькой чешки манастиръ са изл-Ьзли двата глаголски откжслека, коию се пазятъ сега въ Прага и въ Киевъ. А на 1346 г. самъ Карло IV, заинтересуванъ лично за славянската писменность, основава нарочно манастиръ на Вишеградъ (край Прага), кхд^Ьто повикалъ хърватски монаси отъ Далмация да учатъ чешкит-Ь братия на глаголица. Тоя манастиръ, изв-Ьстенъ и до днесъ у чехигЬ като славянски (имаше въ него и руски монаси), билъ нареченъ тогава Еммауски, защото билъ основанъ тъкмо сл'Ьдъ Великдень, когато се чете евангелето за два- мата П2ВТНИЦИ, които, пхтувайки за Еммаусъ, срещнали въскръс- налиятъ Исуса (Лука, .24). Отъ този Еммауски манастиръ са изл-Ьзли доста пр-Ьписи на хърватски книги; оттамъ е напр. про- чутото Реймско Евангеле, както се вижда отъ една за- писка въ него (отъ 1395 г.^). Но покрай пр-Ьписиг]^ чешкит^Ь братия си служатъ съ хърватската глаголица да пишатъ и на чисто чешки езикъ. Споредъ Сирку (2иг (те8сМс11<;е йез Ок^оИзтпв 1П ВбЬшеп, Агс11. XXI, 101) били основани у западните славяни въ края на ХП-^ в-Ькъ и други манастири съ^ славянска служба (глаголическа), а именно въ Шлезия (основанъ отъ Конрада II па 1380) и въ' Полша, при Краковъ (основанъ на 1390 г.), но за глаголическата книжнина отъ тия манастири почти нищо не знаемъ. Сл-Ьдъ чехит-Ь, ако се държимъ о досегашнит-Ь данни за д-Ьйностьта на Кирила и Методия, сл-Ьдъ чехит-Ь въсприематъ славянска богослужба и писменность словенцит-Ь. Разбира- се, че тая писменность ще е била въ първо врЬме пакъ гла- голическа (Вж. Мурко, ОзСег. Кш1(18сЬаи, 1907) но до сега ') Реймско Евангеле е глаголически и-къ, хърватска редакция отъ XIV вЬкъ, подвързано заедно съ друго едно кирилско евангеле отъ Молдава. За- ниската отъ 1395 г. казва, че кирилското евангеле било подарено отъ сакия Карла IV на Еммауския манастиръ. 9^ 132 не е нам'Ьренъ ни единъ словенски паметникъ, писанъ съ гла- голица. Единствениятъ иаметникъ отъ н-Ькогашна Кирило-Ме- тодиевска писменна д-Ьйность у словеицит-Ь (Фрейзипгенски молитви) е писанъ съ латиница, но по сЬка в'Ьроятпость тоя паметникъ има за основа глаголически изводъ. Най дълго се запазва глаголицата у хърватигк До днесъ не е още установено, отд^ се пренася глаголическата ппс- менность у хърватския народъ, дали отъ словенска, или отъ българска ср-Ьда; но веднъшъ въсприета, глаголската писмен- ность у хърватит'^ хваща здравъ корепъ, преодолява сички пр-Ьчки и гонения и пр'Ькарва най ;1;ълга история, та стига дори до наши дни. Днесъ за днесъ едничко въ хърватски църкви се чете още по глаголски книги и само въ Хърватска глаголицата намира върли заищтници противъ иейнит^ гони- тели отъ Ватиканъ. Пр-Ьзъ дългов-Ьчната си история глаголи- цата въ Хърватско осв-Ьнъ че пр-Ьминава трит-Ь гореказани стадии, но се развива въ сжщинско бързописно писмо, което отъ своя страна, чр-Ьзъ широка употреба въ с^кидневния жи- вотъ, се расклонява въ няколко разновидности и се употре- бява дори до по.товината на XVIII в. въ Истрия. — Раз- нит-Ь видове хърватска бързописна глаголица, както изобщо цялата палеография на тази наша стара азбука, ' вж. у Ягича^ 13нциклоиед1я Славянской филологш, III, Глаголическое письмо — съ 36 таблици. Осв^пъ въ Хърватско и Чехия глаголица са употребя- вали и въ Босна, както се вижда отъ н^кои надгробни над- писи и отъ една богомилска книжка (Радосавовъ Апокалипсисъ) • въ библиотеката на Римската пропаганда. Книжката е отъ XV в^къ и е писана отчасти съ босненска кирилица и от- части съ глаголица, която можемъ да наречемъ пакъ босненска, защото се отличава* доста и отъ българската и отъ хърват- ската глаголица. Снимка отъ тая книжка вж. АгсЬ. XXV, 21 — 25, Слав. Епцикл. III, 115. Сърбия и Русия приематъ славянска книга по подирЬ нежели западнославянските земи; приематъ я въ вр^ме, когато глаголицата б-Ьше вече излязла изъ обща употрЬба въ Бъл- ]ария. Ето защо глаголски паметници нкма до сега намЬ- рени ни въ Сърбия, ни въ Русия. Впрочемъ намери се едииъ. 133 ч^ръбски апостолъ отъ XV в-Ькъ, въ който покрай кирилския текстъ има тукъ-тамъ 6'Ьл'Ьжкн по страничните полета съ глаголица. Апостолътъ се намира въ библиотеката на сръб- ската Академия, Б-Ьлградъ, а съобщи за него проф. Люба Стояновичъ. въ Ягичевия Архивъ т. XXII (11Ьег етеп ■сугИИсЬеп Аро81ои18 зегЬхвсЬег ге^асйоп т11 ^к^оИйзсЬеп .таг^ша1^1о88еп, 510 — 525). Сжщиятъ Стояновичъ дава на стр. 525 и единъ глаголически подписъ отъ ср^мския мана- стиръ Крушедолъ (ржкописъ № 8): попь Давидъ изъ Белгра". Докато маргиналнигЬ б^л-Ьжки са писани съ дребно, доста упражнено писмо, то Крушедолскиятъ подписъ е писанъ съ едра глаголица и съ неупражнена рхка; но както б-Ьл-Ьж- кит-Ь, тъй и подписътъ са прим-Ьсени съ кирилски букви, а въ б-ЬлЬжкит-Ь има дори й гръцки букви. Остава оп;е да разгледаме въпросътъ, до кога се упо- требява у българите глаголица и кога се появява второто наше писмо, което и до днесъ употребяваме не само пий, но и руси и сърби, па до скоро и румънци. 1Цомъ приемемъ, че глаголицата е установена като кни- жовно писмо на 855 година, както свидетелствува Храбъръ, т. е. преди заминаването на Кирила и Методия за Моравия, то за второто писмо остава да търсимъ друга, по сетнешна дата и други поводъ. Важенъ поводъ за това се явява 9 го- дини следъ тая дата, когато Преславскиятъ дворъ приема християнство, следователно много вероятно е, заедно съ хри- стиянството отъ гърците, неточните българи да са въсприели и гръцката унциална (едра) азбука за своите черковни книги, като са я допълнили съ букви отъ глаголицата; на секи на- чинъ това става още презъ царуването на Бориса, т. е. до- преди 885 год., защото наскоро следъ това Климентъ занася тази азбука въ Македония, дето става неинъ распространи- тель. Споредъ това можемъ наистина да твърдимъ че г.таго- лицата е запад нобългарско писмо, а кирилицата источнобъл- гарско; обаче мжчно е да разграничимъ областите на едната и па другата азбука, нито пъкъ смеемъ да отричаме, че и слЬдъ като е било установено кирилското писмо, въ неточна България не е употребявана глаголица. Професоръ Ягичъ б(Ь^п(;81;е1шп^8^е8с}псЬ1;е, 127) се изразява много категорично 134 по това и даже опр-Ьд^ля граници на глаголизма, като казва^ че глаголицата се унотрЬбявала въ западната часть на Бал- канския полуостровъ отъ Струма — Сересъ нагор^Ь до София — Видинъ, прЬзъ Дунава и Паиопия до Моравия. Но, струна ми се, че пютме доволно основание да ограничаваме тъй гла- голизмътъ у българит^Ь; каквото можемъ сигурно да твърдимъ,. то е че глаголското писмо произлиза на западъ (Македония), а кирилското — на истокъ (Пр-Ьславъ), обаче сл'Ьдъ това гла- голически книги ще са биле употребявани безъ-друго и въ источнит-Ь наши области. За това имаме сл-Ьднит-Ь доводи: 1. Близката връзка между дв-Ьт-Ь азбуки, а именно това, д^то посл^днитЬ тринайсетъ букви на кирилската азбука происхождатъ отъ съотв-Ьтнит-Ь глаголски букви, показва, че уреждачит-Ь на втората българска азбука са боравили и съ глаголица. 2. ТвърдЬ вероятно е, че заедно съ буквит4 отъ глаго- лицата источнобългарскит-Ь книжовници да са зели и глаго- лически преписи отъ първопр-Ьведенит-Ь черковни книги, отъ ония книги, които Кирилъ и Методий б-Ьха приготвили за. Моравия. Понеже тия книги са биле писани съ глаголица, то ще е требвало и хора за т-Ьхъ да ги четатъ и да ги пр-Ь- обръи;атъ на кирилица. 3. Ученицит'Ь на Методия, които намиратъ приб-Ьжище въ Пр-Ьславъ, испървомъ не са и знаели друго славянско писмо- осв-Ьнъ глаголица, сл'Ьдователно и тЬ са писали въ първо. вр-Ьме съ глаголица. 4. Имаме непоср-Ьдно свид-Ьтелство, че словата на из- вЬстния старобългарски книжовникъ пресвитеръ Константина са преписвани (на 904 г.) въ Пателенския манастиръ на рЬка Тича до Ир^славъ; ако и тоя нашъ книжовникъ е дошелъ отъ Моравия, той безъ-друго е билъ глаголашъ. 5. Че пресвитеръ Константинъ наистина е писаль глаголи- чески, личи и отъ неговата азбучна молитва, въ която сл-Ьдъ дв^те н-та следва единъ стихъ, който въ досегашните пре- писи захваща съ л (летнтъ 1П»1Н1; слов1:нкско1€ племя); тоя стихъ безъ-друго се е захващалъ не съ летнтъ, а съ друга некоя дума, чиято първа буква е била к, която буква въ реда па. 135 глаголическата азбука сл-Ьдва тъкмо сл^дъ дв-Ьт^ н-та. Тая буква наистина е запазена въ друга една стихотворна мо- литва, що я обнародва проф. Соболевски въ Мсб. XVI — XVII, 321—323: Геони ма избави в-Ьчнна и която молитва из- дава тъй схщо глаголически оригиналъ отъ неточна България. Отъ това сл-Ьдва, че неточна България не бива да се исключва изъ областьта на глаголизма; истина е обаче, че въ источнит-Ь наши краища глаголицата не ще е хванала коренъ, 'както въ своята първична родина Македония; истина е тъй схщо, че до сега не е нам-Ьренъ ни единъ глаголически паметникъ, за който да можемъ каза, че происхожда отъ не- точна България, както е истина тъй схщо, че и сички ки- рилски паметници, въ които има глаголически прим-Ьси, про- исхождатъ пакъ отъ западнит-Ь наши краища. Отъ сичко до тукъ казано, като знаемъ, че Кирилъ е измислилъ или устроилъ глаголическа а не кирилска азбука, следва именно глаголицата да наричаме кирилица, а сегаш- ната кирилица да свържемъ съ името на Климента, и да я нари- чемъ климентица, понеже Климентъ става неинъ защит- никъ и расширитель по западна България; или пъкъ, понеже приемаме, че първата азбука е възникнала на западъ, а вто- рата на истокъ, да наречемъ първата азбука (глаголицата) западнобългарско писмо, а втората (кирилицата) — источнобългарско. Но че глаголицата се е наричала въ старо вр-Ьме наистина кирилица, заключаваме отъ една записка въ единъ руски паметникъ отъ 1047 г., който н^^кой си Оупнр лнхон пр']^писалъ не коурнловнц«. Както и да е, ако не броимъ времето прЬди Кирилъ и Методия, глаголицата се употребява въ българскит'Ь земи пр-Ьзъ IX, X и XI в-Ькъ, когато се още пишатъ книги съ това писмо, а пр-Ьзъ XII и XIII продължаватъ само да пр*- писватъ отъ глаголски изводи, докато пр'Ьзъ XIV в^къ глаго- лицата става за обикновени книжовници недостжпно писмо и само твърди малцина я знаятъ и си служатъ съ нея като съ тайно писмо, както що е записката въ единъ Зогра^[)Ски минен № 102 (азъ Даншлъ писахъ С1е), която съобщава Иорд. Ивановъ, Бълг. Стар. отъ Македония, 183. За такова тайно писмо съобщи по пр'Ьди и Ягичъ (АгсЬ XXV, 35), изъ единъ 136 босненски рхкописъ отъ ХЛ" в-Ькъ, но вече размесено съ кирилица. Срв. и Яцимирстй, Кирилловск1я нотння рукописи съ глаголическими тайнописннми записями, Древн. Слав. Ком. Моск. Арх. общ. т. III. А колкото за български кирилски рхкописи, въ които има и глаголица, употр'Ьбена не като тайнописъ, нека спо- менемъ осв-Ьнъ Витолския Триодъ, за който 6% дума по гор'Ь, още: Болонски псалтиръ, Охридски апостолъ, единъ ср-Ьднобълг. триодъ (Каринск1й, Образцш Глаголицн, № 13), Врачанско Евангеле, въ което на л. 1 6 6 има едно заглавно глаголическо М (вж. моето издание, Бълг. Старини кн. IV, таблица IV). И кирилското писмо, както и глаголското, минува пр-Ьзъ разни стадии, отъ които различаваме главно три: уставно писмо, което стои най близу до гръцкото унциално писмо отъ IX — X в4къ; то е хубаво и едро писмо, обаче въ сжщинската си хубость ни е запазено въ твърд-Ь малко рхкописи; защото най голямата часть български рхкописи са писани съ п о л у - уставно писмо, което е по дребно и повечето му букви се отклоняватъ тъй или инакъ отъ старата правилность. Осв'Ьнъ уставъ и полууставъ различаваме и бързописъ, който се употр-Ьбява повече въ кратки записки, и много р-Ьдко въ ц^Ьли книги. Бързописътъ се отклонява още повече отъ устава и полуустава и се доближава отчасти до днешния нашъ бързо- писъ. Между полууставното и бързописното писмо се появява въ Търново кх^^-Ь края на XIV в-Ькъ едно писмо което може да наречемъ пр-Ьходенъ и.!1и търновски бързописъ. Тоя бързописъ е обикновенно едъръ и доста красивъ, и понеже съ него са писани много произведения на Патриархъ Евтимия, може да го наречемъ Евтимиевъ бързописъ. Вж. такова писмо въ Соф. Нар. Библ. Евтимиевъ Служебникъ (Описъ, 3|'2 231), Бориславъ Синодикъ, (Описъ ^1 289), и единъ псал- тиръ № 3), Описъ, табл. II). Пр-Ьзъ XV, ХЛЧ и XVII в^Ькъ нашето писмо пр-Ьминава пр-Ьзъ разни пром-Ьни, които подробно- ще бхдатъ разгледани въ Палеографията. Днешното наше пе- чатно и бързописно писмо води началото си отъ Петра Ве- лнкий, по чийто починъ се введе у руеит-Ь днешната граж- данска азбука вм-Ьсто старата черковна. V. Извори и помагала за история на българский езикъ. Книжовни и словесни извори. — Извори извънъ Българил. — Старобългарски, ср-Ьднобългарски и новобългарски п-и,и. — Класификация и описъ. — Словесни извори. — Помагала. С-Ькоя наука, за да бжде усвоена по лесно и по основно, тр-Ьбва да й знаемъ развитието, трЬбва пр-Ьди. сичко да знаемъ, дали се е работило, какво и какъ се е работило по нея пр-Ьди насъ, за да можемъ и ние тогава усп']Ьп1но да продължимъ тая работа. Само тъй се усвоява която-и-да-е наука, ако й знаемъ библиографията: ^и^ 8с11:, иЬ1 811; 8с1еп11а, ЬаЬепи езС ргохш1и8, казва едно латинско изречение, а значи: „който знае, д-Ь е науката, може най-лесно да я усвои". Излишно е да напомнямъ, че и за историята на българ- ский езикъ, като наука за развитието и за разнит'Ь м^- нидби на родната ни р-Ьчь, е нужно пр^ди сичко да знаемъ: 1 ) отд-Ь черпимъ градиво за тази наука, д-Ь са п е й и и т 4 из- вори; 2) какво е писано до сега било по т-Ьзи извори, било изобщо по историята на родния ни езикъ, та да може ни по- служи това като помагало и за наши изучвания на сжщия пр-^д- метъ; 3) какви методи са биле употр-Ьбявани за тази паука и какви подобрения би внесли и ние, съобразно съ нови из- с.1'Ьдвания, нови научни похвати — съ ц-Ьль да се постигне по добъръ усп'Ьхъ отъ изучванията ни по историята па бъл- гарский езикъ. Градиво за история на българский езикъ можемъ еднакво да черпимъ и отъ книжовнитЬ наши паметници, и отъ жи- вата наша българска р-Ьчь по сичкит-Ь й говори; споредъ това естествено се налага и едно главно распрЬд-Ьляне извориг]Ь ва история на родния ни езикъ, та имаме отъ една страна писменни извори или книжовно градиво и отъ друга — устни извори или словесно градиво за история на българский езикъ. 138 Еднит-Ь и другит^Ь извори могатъ отъ своя страна да бждатъ распр'Ьд']Ьляни тъй или инакъ, споредъ каквато основа се земе за д^лидба; най-естествена класификация за книжов- нит-Ь извори е споредъ т'Ьхната старина, т. е. по хроно- логиченъ редъ; а за словеснит-Ь извори - било споредъ съ- държанието имъ (фолклорна класификация) било споредъ го- воритЬ (диалектна класификация). Ще разгледаме еднит-Ь и другит'Ь извори. Книжовно градиво за история на българский езикъ^ Историята на сЬки езикъ, както казахме, се изучва най- добр^ по книжовните паметници, останали отъ миналата пис- менность на този езикъ. Затова колкото по-стара писменность има единъ народъ, толкози по-отрано може да се под'еме и прослЬди истеричното развитие на езика му. Обаче, за да се обясни хубаво историята на единъ езикъ, не е доволно този езикъ да има само стара, но да има и развита писмен- ность; тр-Ьбва да притежава паметници отъ сички епохи на развитието си и тия паметници да са гор^-долу изразъ на съвр-Ьменнит-Ь живи говори, а не мъртви преписи отъ по- раншни, за времето си вече остар'Ьли книжовни произведения. Нашиятъ езикъ отъ една страна е честитъ, че прите- жава между сички славянски езици най-стари писмени и па- метници, паметници, които са твърда и здрава основа не сама за старобългарска, но и за общославянска граматика; ала отъ друга страна му липсуватъ именно такива паметници, които биха ни обясни.1и постепенниятъ му пр'Ьходъ отъ периодъ къмъ периодъ; липсуватъ затова, защото писателитЬ нр^зъ първпй и втори периодъ па бъл]'арската книжнина, пишатъ с(' на оня традиционенъ езикъ, що го см-Ьтаха за непокжтна све- тиня, та не отстжпяха отъ него и тогава, когато народ- ниятъ живъ ]Оворъ го б^ше много и много испрЬдилъ. Бъл- гарскиятъ писменъ езикъ начева въ сжпщ в-Ькъ, когато и фран- цузкиятъ; но каква разлика въ писменнит-Ь документи, съ които си служи историята на единия и на другия! Докато французит-! иматъ, можемъ каза, етапни свидетелства за сЬки завой отъ историчния ходъ на езика си, ний сме принудени да търсимъ тия свидетелства като бабирки изъ огромнит-Ь 13^' фолианти, остаЕшли намъ въ видъ на робски пр-Ьписи отъ по- стари паметници; ний сме петимни да ср-Ьщнемъ жива, съ- временна българска р-Ьчь, вмъкнала се неволно исподъ перото на старитЬ наши благочестиви писачи. Защото българскиятъ книжовенъ езикъ не б-Ьше тогава органъ на всестраненъ кул- туренъ животъ, както днесъ, а б-Ьше вкочен-Ьло ср-Ьдство за едно- странчива ц-Ьль — почти само за черковна потр-Ьба. Тази негова 0]раничена употреба, подпомогната отъ религиозни скрупули, като че го вкамени въ първичната му форма и той пр-Ькара няколко в-Ька литературенъ животъ като мъртво орждие въ рдц-ЬгЬ на българскит-Ь набожни писатели; т-Ь го пазеха и милваха като свето наследство и не позволяваха да се м'Ьси съ „грубия, селски" говоръ, — „за да се не растл-Ьятъ боже- ственит-Ь писания", както казва Константинъ Костенечки; т-Ь се държаха сл'Ьпо о него, както сл-Ьпо върв-Ьха по стжпкит^ на византийската писмен ность. Тая книжовна традиция б-Ь го тъй сковала, че за т-Ьхъ говоримъ езикъ като че нямаше: т-Ь еднакво се стараеха както въ X, тъй въ XII, па тъй еж що и въ XV в-Ькъ да пишатъ се на онзи слов-бньскъ! дзъ1къ, на който пишеха д-Ьдит-Ь имъ пр-Ьзъ IX в-Ькъ; и ако не сполучваха винаги напълно, то б-Ь не отъ желание да се приближатъ до живия въ т'Ьхно вр-Ьме бъл1'арски говоръ, а защото не 6'Ьха въ сила давлад^ятъ безпогр-Ьшно мъртвия книжовенъ езикъ. Ето за1цо, колчемъ разглеждаме старит-Ь извори, по които бихме желали да обяснимъ развитието на родния си езикъ, се сме принудени да признаемъ голямата липса на паметници съ „народенъ езикъ", паметници, въ които бихме нам'Ьрили исц^ло пр-Ьдадени звуковете и формит-Ь на живата българска рЬчь — безразлично отъ кое нар-Ьчие. А „паметници" не лип- суватъ. Като оставимъ на страна сравнително малкото старо- български паметници, които затова са и по познати, ще тр'Ьба да признаемъ, че отъ врЬмето между стариятъ и новия периодъ на български езикъ има толкова много паметници, щото пр^Ьд- ставятъ огромна работа само да се опишатъ, а камо-ли да се изсл-Ьдватъ отъ с^ка страна. Обаче вникнемъ ли въ т'Ьхното значение за историята на езика ни, веднага се убеждаваме, че по голямата часть отъ т-Ьхъ са само преписи отъ по стари образци и твърд-Ь малка часть се дължатъ на съвременна прЬ- 140 водна дЬйность: а еднигЬ и другит^ съдържатъ со старъ езикъ, бель иикакъвъ огледъ къмъ живия говоръ, тъй че това, що бихме нарекли градиво за история на български езикъ, е пръс- нато на дребни трошици низъ дебелитЬ черковни книги като златни зрънца низъ р-Ьченъ п-Ьсъкъ. Разбира се, че това не трЬбва да ни отчайва; защото осв^нъ че не е още сичко намЬрено и прибрано, ами и това, що е вече скжтано въ явнигЬ библио- теки, не е още изучено и за ц-Ьльта употребено. Тия трошици, колкото и дребни да са, не са още събрани, распр-Ьд-Ьлени и научно сглобени тъй, че като бжде сЬка на м'Ьстото си, да ис- пжкне съ истинската си ц^на за историята на българский езикъ. Първа задавка на българската наука въ тая посока 1це бжде безъ-друго — да се распр-ЬдЬлятъ тъй или инакъ самит^ извори за историята на езика ни, за да имаме по ясенъ нр-Ьгледъ върху т-Ьхъ. Разбира се, че най естествена распрЬд-Ьлба тукъ би била споредъ врЬмето, отъ което происхождатъ гЬзи извори, като имаме пр-Ьдп сичко нр-Ьдъ видъ трит-Ь главни нериода на български езикъ: старобъл- гарски отъ IX — XII вЬеъ, ср-Ьднобългарски — отъ XII — XV в-Ькъ и новобългарски — отъ XV вЬкъ до днесъ. Но понеже иашиятъ езикъ е билъ въ употр-Ьба едно вр-Ьме и вънъ отъ нр'Ьд'Ьлит';Ь на българскит-Ь земи, та бЬше станалъ, речи, общеславянски книжовенъ органъ, и понеже поради тая си употрЬба пр'Ьтърп'Ь разни пром'Ьпи въ отд-ЬлпитЬ славянски земи, то се налага и друга раснр-ЬдЬлба на изворит!! му, а именно споредъ земит'Ь, въ които е употрЬбяванъ и спо- редъ влиянието, що са указали върху му другитЬ сла- вянски езици. Споредъ това имаме па първо м'Ьсго памет- ници, писани въ Българско и паметници, писани или пр'Ьписвани из вънъ Българско. ЕднигЬ и другигЬ са въ основата си български; но докато първит-Ь стоятъ въ орга- нична връзка съ езика на Кприла и Методия и са на просто продължение отъ него, то у другитЬ пЬма и не може да има такава връзка. Защото българский езикъ, колкото и близъкъ да е би.гь на онуй врЬме до другит-Ь славянски езици, се въ главнитЬ си особености е билъ ьсато чужди въ опия славянски земи, д-Ьто се ввсжда въ литературна употр'Ьба; затова и не е мо1т.лъ да остане дълго врЬме безъ да въсприеме какви -год'Ь 141 свойщини отъ езика на съотв^Ьтното славянско племе, въ чиято земя се употребява. Ето зап1;о съ пълно право наричаме па- метниците, писани въ Българско, въ които не забелязваме чужди примеси, наричаме ги чистобългарски или памет- ници отъ българска редакция, а ония, въ които съглеж- даме влияние отъ други славянски езици, наричаме смесени паметници и наспротивъ това, кой славянски езикъ се е смесилъ съ българския, различаваме петь смесени ре- дакции: 1. чехо-моравска, 2. словинска, 3. хърватска, 4. сръбска и 5. руска. Тия петь редакции се различаватъ помежду си много хубаво, понеже секоя отъ тЯхъ носи ха- рактерните белези па съответния славянски езикъ, или пъкъ се различаватъ само по писмо, както напр. сръбската отъ хърватската. Нека характеризираме накратко речените петь редакции като истъкнемъ при това и техната важность за ис- торията на българский езикъ. Паметниците отъ чехо-моравска редакция са пи- сани съ глаголица, но се отличаватъ отъ сжщинските бъл- гарски глаголически паметници по това, че въ техъ ип^ п жд^ (отъ 1:^ и Д)) се заменяватъ съ ц и з: помоць, розкство (номошть, рождьстко). Такива паметници има известни до сега само два: Киевски листи и Пражки фрагменти и по сека веро- ятность стоятъ въ връзка съ некогашната черковно-книжовна дейность на св. св. Кирила и Методия въ Чехоморавия. Те до- казватъ освенъ това, че Кирилъ и Методий са занесли съ себе си въ Моравия глаголически а не кирилски книги и че спо- редъ това сжщинска кирилица е именно глаго-лицата. Нека кажемъ нещо повечко за тия два любопитни паметника. Киевски листи или Киевски мисалъ (служебникъ), писанъ въ XI в. Състои отъ седемъ перг. листа 8^, на които е часть отъ служебникъ по католишки обред ъ. Пази се въ библиотеката на Киевската Духовна Академия, а нам^- ренъ е въ Ерусалим ъ отъ рускиятъ ученъ, архимандритъ Антонина. Издаде го най напредъ Срезневски на 1868 г. подъ заглавие „0 древней глагол ической рукописи, храня щей ся въ Шевской Духовной Академхи". Четири факсимилни стра- ници отъ тоя паметникъ излезоха и въ Гайтлеровото съчи- непиие В1е аШапезхвсЬеп ипд 81аУ18сЬе11 ВсЬпйеп, а про- 142 фосоръ Ягичъ ги издаде и придружи съ латинсЕа! прЬводъ въ изданието на Виенската Академия Г)епк8(]1г1^"(;ен т. 38, д-Ьто разгледва и единъ хърватски служебникъ съ обла глаго- лица (2иг \^«г(11^ип^ пеиепЬйеск^ег ^1а4,^оИис1|е11 Кга^тепЬе). Киевски листи. II 0 късл;д«:- "^ъмсрьно т» молпмъ кГ.сб мот л^М'^ ' • ' '^'^ ^'^^^- тка^! скок сжв' молнткдмн скмтънм тконхъ. : квлкм! помслокд. '. по ГМ«К-К СКОбМЬ. ТЪН СДМЬ Б<^Д1. '. ЩЪ ТВ01 КЪСбЛ! НЗКОЛН въ 11ЛЪТНТ1СМ СЪПЛСбННЪ рдд! кь нън. I вр«мм нлше къ п|>лв1.д;у^ улив«у|>скд. : въсчот-квт. нлмъ ({|[Т- П0СТДВ1 • : • гм1> : • м ь ш « н д врьдн срь К1.С» ДКИ1 к1. сего литя 6б1- Киевски листи са писани отъ двама души, както ясно личи отъ почерка и отъ правописа, а именно първата стра- ница се отличава р-Ьзко отъ другит^Ь и в-Ьроятно е писана •отсетп-Ь, а схщинскиятъ паметникъ Киевски листи съста- вятъ останалит-Ь 13 страници, д-Ьто се отразява чехо-моравски говоръ: вм. фз ягДг стои \\ — з (длзк, внзь, 0Б-1;1|-Б11ие, мо- 143 т&цн), вм. ц|] стои шу (на първа стр. шт), вм. а и м само и (както въ Син. Пс. и въ Охр. Ев.); ъ и ь много правилно (на първа страница само ъ). Пражки листи са два полускжсани перг. листа отъ XI в^къ, съдържащи черковни тропари и антифони, пр'Ьведени отъ гръцки, а по езикъ падатъ къмъ сжща категория, както и Киевски листи: шу вм. ц| I) — з вм. ф, — Щ2 (розьство, ХБМмцнмъ, оутвръземне, въпню1|б), но употр^Ьбява само ъ и зам-Ьнява <& съ оу и а съ л (т1\ вгл. та, оудгхрншл, постл- внши). Пазятъ се въ Пражкия музей, а издаде ги най иаир-Ьдъ Шафарикъ (СИа^оИйзсЬе Рга^теп^е, Рга§, 1857) и сетн-Ь Вон- дракъ въ книгата си 0 рйуойи Куеувкус!! ИвШ а РгайвкусЬ хюткй (1904), д-Ьто гп разгледва заедно съ Киевски листи. Писмото имъ е твърди жглесто, а въ н-Ькои букви прави пр-Ь- ходъ къмъ длъгнесто (Хърватска глаголица). За происхода на тия два любопитни паметника се е твърд-Ь много писало, но и до днесъ не е установено още, дали наистина происхождатъ отъ Чехо-Моравия, както свид^Ь- телствуватъ явнит-Ь имъ чехоморавизми ц и з ; защото първич- ната чехобългарска подлога може да е пр-Ьработвана и другад-Ь. Миклошичъ смЬташе Киевски листи за „панопски", Пражки фрагменти — за „чешки" (Л^ег^1. Сггат. I, 219); а Гайтлеръ. Калина и Щепкинъ ги прпематъ за български, писани въ Македония, предполагайки българско нар-Ьчие съ 1| — з вм^Ьсто Ц1 — ж^^^.. Облакъ имъ дава Словашко за родина (2иг Л^иг- сИ^пп^ йев ЛИ;81оуеп1с11еп, АгсЪ. XV), но Пастрнекъ (словакъ) възразява съ право, че ако б-Ьха писани въ словашка земя, щ-Ьше да има дз вм-Ьсто 5кд, а не з (Саз. С. Жпч. 1894, 71 — 72). Ягичъ приема, че Киевски листи са писани въ чехо-моравско-словашка говорна область (2иг ^\^11гЙ1^ип^ и пр. 2) а Пражки фрагм. см-Ьта за българо-руски паметникъ и то поради случаите съ а ^ л и * вм. а (к|")* род. п., сн* вин. мн.). Най в-Ьроятно е, както предполага Пастрнекъ и Вон- дракъ, че и двата п-ка произлизатъ отъ Чехия, и то отъ Са- завския манастиръ до Прага, д^то дори до края на XI в. имало още славянска глаголическа писменность, а отсети* Киевски листи са преписвани между словено-хървати (Вондракъ) а Пражки фрагм. нейде пакъ между чехо-моравци. Вж. горецит. 144 книга 0 р11У0(1и и пр. Вж. схщо: 0Ъ1ак, гиг Ргогеп1еп2 йег- Шеуег ипй Рга^ег Гга^тепке, АгсЬ. 28. 13 ТЗ > >!: 5--^л 58-/Г сЛ'^ ча- 1?^' Ч '"ь ^ г 2 «•^!г' - I 2* с хвь твок : ид(»0№ моллнткоV исълн Облдсть отъ Кд 11|)нмъша стл« лио- илмъ хкдли1|НМ1> ткое уьстьмое: бл;ь- столл прсмоулр'**- ивтрб кямемн. ксрт. ствьиие (»озъство: екс: дпостилл плкдб мн|)о^. оуткрьзеине дъвон1)бю мбтря: ^ ^' ^^ -^^ ^^ ^^ ^^ скътомосъиак 145 Произлизали отд'Ьто и да е, тия два паметника носятъ върху си явпи сл]Ьди отъ чехоморавски езикъ и поради това иматъ за насъ двойно значение: 1) че нашиятъ старобългарски езикъ се употр-Ьбявалъ и въ Чехия: 2) че за азбука на този нашъ езикъ у чехит'Ь е служила глаголицата, сл-Ьдователно и тя е именно азбуката на първит-Ь напт просветители Еирила и Методия. Сл свинската редакция намираме застжпена само въ единъ паметпикъ отъ XI в-Ькъ, писанъ съ латинско писмо, но в'Ьроятно пр^ди него е имало и други подобни паметници, писани съ глаголица. Та и едпичкиятъ до сега изв'Ьстенъ словинско-български паметникъ е запазенъ само от- кхслечпо въ тъй нареченит"! Фрайзингенски или Мюн- хенски молитви, въ които ясно личи старобългарска основа отъ една страна и словинско влияние — отъ друга. Подъ това влияние старобългарскит-Ь звукове шта — жДа (отъ Ц — (I)) се нр-Ьдаватъ чр-Ьзъ с — д ^^ к — г, вЬроятно схщит-Ь к — г, каквито срещаме още сега въ косовско-моравски п македонски и които са пр^Ьдшественици на днешнит-Ь сръбско-хърватски Л — ^ и словенскит'Ь 6 - ]. Друга особеность на тоя памет- никъ е замяната на ж съ о и а съ е тъкмо, както е свой- ствено и на днешния словинсеи езикъ. Фрайзингенски или Мюнхенски молитви не са особенъ паметникъ, нито особени листи, а са текстове, писани въ една латинска книга отъ манастиръ св. Корбинианъ до с. Фрайзингенъ (Бавария). Тия любопитни молитви бидоха открити на 1803 г., когато баварското правителство б-Ь наре- дило да се прибератъ старит'Ь черковни книги и рхкописи. Латинската книга, на чиито празни страници са писани молит- вит-Ь, е отъ X в-Ькъ, а, както се приема обикновено, и самит^ молитви са писани тъй сжщо пр-Ьзъ X, а може би и пр-Ьзъ XI в-Ькъ. Книгата заедно съ молитвит-Ь се пази сега въ Мюн- хенската кралевска библиотека подъ № 6426. За тия молитви съобщи най напр-Ьдъ Аге(;1п, въ мюн- хенското списание Кеиег ШегапзсЬег Апгеа^ег за 1807 г. III. 190, сетн-Ь Добровски въ 81оуапка за 1814 г. 249 — 252 по пр'Ьписъ отъ единъ н-Ьмецъ (ВегпЬагйЬ). Издаде ги Восто- Еовъ на 1827 г. въ Сборникъ памятниковъ, находящихся вн-Ь История на българсвив езнвъ. 10 146 Госс1и, а Копитаръ ги навежда въ СИа^^оИ^а Сю/ланин като образецъ отъ словенски езикъ. Напечата ги н Миклопшчъ въ. своята СЬгезЬотайа ра1аеУ81оуеп1са, 1854. Фрайзингенскит-Ь молитви са словенобългарски иаметникъ отъ X- XI в-Ькъ, д-Ьто ясно личи книжовната връзка между словенски п старобългарски езикъ. Още Срезневски на 1865 г., коментирайки Востоков- ското издание на Фрайзингенскит^ молитви (Филологиче- ск1я наблюден1я Востокова) исказа мн-Ьние, че евикътъ на тия молитви стои въ историческа връзка съ езика на Кирила и Методия, което личи отъ старобългарскит'Ь изрази въ т-Ьхъ, като: рабъ божии, злодеи, испов-Ьдь, нед-Ьльа и пр. Схщото показаха и Наиа1а (0 ротеги супИс1пу к пупе181т пагесхт зюуапзкут ('.('. М. 1855) и 8сЬ1е1сЬег (Хв!; (1а8 Аик1гсЬеп81а- \18с11е АНзюуепхзсЬ? ВеНпц^е ъ. Уег^к 8ргас111'ог8с}1ип^ 1). Вондракъ, който стъкми за т^хъ най добро издание (Кп81п8ке ратажу, ^хсЬ У2п1к а уугпат у зюуапзкбт р18етп1с(;у1, 1896)' установява връзката имъ съ Синайски ТрЬбникъ и съ една старон-Ьмска испов^дна молитва, Гол'Ьма връзка се заб'Ьл'Ьзва между II откхслекъ и едно Климентово поучение (вж. Глокке, Разборъ лзнка Фр. отр., К1евск1й Изборникъ 166), но дали това поучение му е служило за основа, не може да се каже, понеже и самото Климентово поучение е пр-Ьводъ отъ латински. Въ Фрайз. С] се заменява съ к а (I] — съ ^ (]), но идва и жд (котнзсю, ку8(1о), а вм. ж идва 0 ж и. Вондракъ мисли, че о си е словенско, а г^ е хър- ватско влияние, понеже пр'Ьдполага, че молитвит-Ь са прЬ- писвани нМд^ въ хърватско. Но имайки пр'Ьдъ видъ, че между словенски и хърватски въ X в-Ькъ едва ли е имало н^!{оя разлика, по добр-Ь ще бжде, ако тая двойна замина тълкувахме пакъ възъ основа на словенски езикъ, обаче като следствие отъ акцент на редукция, защото ж се пр-Ьдава чр'Ьзъ и^ както заб'Ьл'Ьзвамъ, само въ неударени срички. Тъй или инакъ Фрайзингенскит-Ь молитви са живъ от- зивъ отъ езика на Кирила и Методия въ Словенско и доказ- ватъ, каква широка область е обзималъ н-Ькога старобългарский езикъ като книжовенъ. Ето за образецъ н-Ьщо отъ тоя любо питенъ паметникъ: 147 1 Ессе Ъ! с1е1,с1 паГ пеге {;геП1 1;еуиск1§ет11Ье 8111 Пягой! перр1дет Ибк! 1пко1щеГе ре! 5 ГаИ 11е1ши§1 пПЪпа 1е1ехе1ток1 пийуи§ к1^ептЪей11 Ъопе ГехаччихИиЪи! пе рг11а2П1пи иу1^пап 10 ОсШаши ЬоП^е Ро1от папаго(1х1оуиехк1 ЛгагИ 1ре1,2аИ Ьо1 (1о 11е1ток1 ХЪггге 111120111111 1ра§1 Ьга 15 111 1а ротепеш ге с1а1 21110 ипеЪоП па геГетхе Ьо1огаи 02 Папеш 21сЬ га1г2с111 (1е1 ЕГе Гип1, (1е1а 8о1о 20 111па ЕГе^геЬи и10г1т Ъга1;га Ос1еуие1ат ЕГе 1а1,иа ЕГе гаГ2Ьо1 ЕГе риШ и§011§еп1§е ЕГе го11 СЬо! 86 111 пера2е1п пи^е рге 25 81;орат ЕГепе паип121 п12се 1е11 (1а1 ииггепе рге(1 Ъойта о/1та шо Ече^) би дед наш не съ- грешил, те в веки юму бе жити, старости не приюм л1оки,2) николиюже ле- чали не имн, ни слзна телесе имоки,^) ну в ве- ки юмоу бе жити. Поне- же завистию бн не- приьазнину вигнан од слави Божию, потом на народ чловечки страсти и печали пои- до, неимекои*) и без ре- ду съмрт. И паки, бра- триа, поменем се, да и синове божи на- речем се; потому ос- танем сих мрских дел, еже схт дела сото- нина: еже требу творим, братра оклеветам, еже татва, еже разбои, еже пълти угоюиию,^) еже роти, коих- же не пасем, ну ю пре- стопам, еже ненавист. Ниже тех дел мързнею пред божима очима. Мо- жете потому, синци, видети и сами разумети, еже беше пръве чловеци в лица тацию, акоже и мъ1 юсъм, тере непришзнина взне- навидеше, а божиу [благодет] взлюбише. Да потому нине в цир- квах их кланам се и молим се им и чести их пиюм и обети наше им несем о съпасению телес наших и душ наших. Тиюже можем и мъ1 еште бъ1ти, ече таю дела начнем делати, юже они делаше. Они бо лачна натровеху,в) жейна'') напоюху, боса обоуьаху, нага одеаху, маломогькга^) в име божие посекгахо,^) мрзна съгреаху, странна под крови свою введеху, в тьмницах и ') «44 ако, новосд. бе; срв. и новобълг. че ако, чкко ') прн1емл1оки _:= ПрИ<МЛ№фИ. ^) ИМОКИ -- НМЖфН ••) немоки = н1мофн. ') оугоюнию := «угождснню. ^) длкчна ндтроклад](Лч. '') прЬдиолага ж/аждьнд. ^) М4Л0М0ГЛ11|14. ^) пос-кф|14](л;. макаръ. 10* 148 в железнех вожих') вклеиених 110сек'аху и в име божие те уте- шаху. Теми, теми ти се дели богу приближаше. Тако, синцн, и нам се модлити томую^) врхнем отцу госноди, дожди^) пи тамою вседлп в цесарство свою, еже оуготовлепо искони докоии изволе- ником божием. И есм, братриа, позвани и побеюни, егоже не можем иикер*) се лица ии укрити, ни какожс убегати, ну № стати пред столом божиюм съ сопьрником нашим съ злодек^м старим, и юст се пред болшма очима всакому своими усги и своим глаголом исиоведатп, еже и> на сем свете киждо створил, ЛИбо боди 5) добро ЛИбо ли си зло. Да К ТОМу ДЬНН, СИНЦИ, МЪ1- слите, иде не камо се уклонити, ну то пред божима очима стати и С10 пр10*^) имети, юже юсьм поведал. Паметници т']Ь отъ хърватска редакция са твърд-Ь много и сичкит-Ь са писани съ глаголическо писмо, което въ най старо вр-Ьме (до XII в.) се не различава отъ българската глаголица, но отпосл^ се изработва особенъ типъ глаголическо писмо по хглесто, по едро и по длъгнесто отъ българското, съ което се типосватъ и до днесъ черковнитЬ книги по н-Ькои далматински острови (хърватска глаголица). Паметницит-Ь отъ хърватска редакция зам-Ьняватъ, както и сръбскигЬ, ста- ригЬ носовки лиАСъуиеи употр^бяватъ нам-Ьсто двата ера (ъ н ь) само ь, но въ по старит-Ь се употр-Ьбява и ъ. Български звукове шт и жд си оставатъ безъ пром'Ьна. Сл-Ьдватъ за огледъ три хърватски паметника, отъ които да се видятъ и трит-Ь вида хърватска глаголица: 1) Виенски листи, 2) Михановичевъ Апостолъ и 3) Житие на Св. Текла — и тригЬ отъ XII в-Ькъ. Виенски листи е твърд'Ь старински паметникъ отъ хърватска редакция; то е откхслякъ отъ католишки слу- жебникъ (мисалъ), именно два пергаментни листа 4°, нам-Ь- рени въ библиотеката на Виенската Техника, залепени върху корит-Ь на една подвързана книга. Издаде го и описа твърд-Ь подробно проф. Ягичъ въ ВепкзсЬпйеп йег \\Чепег Ака- (1ет1е т. 38: \У^«г(11^ип^ пеиепМескв^ег Рга§теп(;е, т1^ 2\уе1 ') д^жн^-к (вжже). ^) том*\-жд«. ') А0Ж1-Ав. *) ннк-кд-кжс — ннк^ере. ^) БЛ^ДН. *) СЬ1Ж Пкр1Л^. 149 Та1е111. Бж. и Слав. ^нц. III, 135, а снимка на табл. УШ^ ^2 17. Сега се пазп въ Виенската Придворна Библиотека. Писанъ е съ обла глаголица и вмЬсто двата ера употр-Ь- бява само ъ; Ъ1 не употр-Ьбява. Дава се за огледъ пр-Ьдната страница отъ л. 1, който съдържа сл'Ьдния тектъ, писанъ съ обла глаголица, а тука пр'}5писанъ,' съ кирилица: х: 1Г 1й%,#1; '-^. гГ са . «*;»«»^»^^, ;®*^Вй»'»«*г,яй*.,»«ь.. Пдмбтъ утемъ. лплъ твонхъ: т-бхъ мнтклмн Д;\ нзсакнмъ се. мл: к: лпмъПроснмъ те всемоугн 1г'Бу(ъ11н)|Бб: дл -ккоже 150 СОуТЪ БЛЛЛ!(б11Н) :1ПЛН СЛЪЗеЦ16 ПрОСН|лН' НАМ, МНТКЯМН НХЪ а)(|1А)| ЛбЖбфНХЪ НАПАСТН- ДА НЗ БАКНМЪ Сб* ТАН{ Стн гн прнношб11Н1! наша ъ|ж6 ес'мъ 11()Н11бслн: лпл. Михановичевъ Апостолъ е пакъ откжсля1съ — 2 листа 4<>; по-пр-Ьди притежание на хърватския археологъ Михановичъ, нК^когангсиъ Австрийски консулт, въ Солунъ, сега г 5 ^ Йа'^!!'^'^*^'!^ *. ^,1 ^' Ч 4*3 :^ 0> * «^ ^ л. ^ 4 .§ ^' '^!^ ^ 2 Г^г й »^ • »- й» ч •- 'а; . * 2 .С ^ '2 *- ^ &. ^ ^- '^ <: Г .%- :1^^ 0» V. 5 I '5«- "^ ^^ !ь '*' ♦• ^. ^ Д -ч - - "- • '^ ^. ^' 4- •• - ?Ч , (Ч *• ^1 '^ V <Ь С «? ^ •?5 -н. )^\ I, ^ ^ ^ 5' ^ ^ ;*; 2 ^' I' 5: ь^^ 5. .^ «^ -^ Л ^■^ ?ь тз ||^ ^.; V ■' ' Ш 'Т;. : ■ц; .5 ^ ■^4 >ь • '^, >§ «5.'!1 1а ■^*-- IV. и ■ Ь\, .,-. ..у."'-'* имотъ на Загребската Академия. Издаде го нроф. Ягичъ на 1868 г. въ Кай -1идо81ауеп8ке Акайет1.)е т. II, Огас1.)а ха 151 •§1аоо18к11 ра1ео§та11.]и. а подиръ него и Срезневски въ своит-Ь Св-ЬдЬнш и Зам-Ьтки ]\2 71: Отрнвки изъ глагол ической книги ^иостольскихъ чтен1й сербскаго письма (Сборникъ т. XV, прилож. ^^ 1, 447 — 462). Снимки отъ тоя паметникъ има и у Гайтлера (В1е аШап. ипй 81ау. всЬг.) табл. 18 и 19. На- шата снимка е отъ Ягичевата Знцикл. III, табл. VIII, Л» 19 съ -сл^Ьднш! текстъ, писанъ въ оригинала съ хглеста глаголица: Н оБьлькшб се вь б()ь по ДЪОкННЮ. дьрьжлк-Б кь 116 ПЬр[\ВЬД1;. Н ОБОуВЬШе р«ПОСТН 6Г0 ЮЖб СЬД1^Л ноз« вь оуготоклмоб 0 х-п вьскр-БШь. Нз мрь евлЬедне мнроу. нлдвь твнхь: Н посскждь о деск с-кмн снмн вьзьмьше ноую севе. нл нбвесннхь фНТЬ. В1^рН вь ПеМЬЖб ПЬр1БВНШ6 ВЬСбб ВЬЛА вьзьможбте. вьсе ек стн. Н вьлдуствн«. н сн тьр1:лн непрН1;зьгт Ан: гдствн-к нменн. нменоу ||н. рлжденн оутлснтн Юфл се. не тькмо вь В1: н шьл1;мь. еплнню ц-б с«мь: нь н вь гредоуфн льрнмете. Н мьуь дхо мь. Н вьег\ покори подь вьнн вже есть гль бж1 иоз-б его. Н того длсть оу. Н8 ^\пл кь ефн глАвоу. ПАУе вьсего Брл не пьр1^сьтАю Грквн. -Блге есть т-кло. Житие на Св. Текла, пакъ откъслякъ (два пергаментени листа) отъ XII в4къ, но съ длъгнеста глаголица, каквато е свойствена на отпосл-Ьшнит^ хърватски паметници. Намира се въ Загребската Академия. Издаванъ е отъ Шафарика (РатаЬку, 58 61), СрезиевскШ, Св'Ьд^н1я и Зам'Ьтки Л? 74. Текстътъ € обнародванъ още вь Бърчичевата Читанка (38 — 39) и въ Ягичевит-Ь Примери, II, 70 — 77. Снимка отъ тоя паметникъ има и у Гайтлера В1е а1Ьапе818сЬе11 и. 81а\'. 8с11г. (посл-Ьдна таблица) и въ Слав. Знциклоп. III, табл. XI, отд'Ьто е и нашата снимка, съ с1'Ьдния текстъ: д ме. Ионтн кь кнезо^ «ястд дитоупдте укь сн не къмъ лнноу. н ккоь нл^одь ГЛДШ6. Зкоудоу бсть сн не ддстъ КСДН КДЬХКД ТОГО (>ДЗКО ДКДМ1. ПОСДГЯТН. ДД (>€У€ Д|||дет ко нс€ жснн ндше. т и|»-БДТ0Б0ю. уесо рддн т н но немь кнклють ксн няро дко оуунть Днмдс жб н срмо дн. I СТДК1. нд соуднц1н т кеиь р^стд тдиороу ^||н «ки .змо(кь кеднвмь глсш. рече' крстЧиннь ест. н нотоубнт н. 152 Хърватска длъгнеста глаголица. 1% » • трвойв /,цда0оз? }^&ИШ1\ Ь^™1 ЗВД1 ^ ШШ|1гйр^ ц Житие на Св. Текла. Паметницит-Ь отъ сръбска редакция са само ки- рилски, но дали ще е имало ир-Ьди т-Ьхъ и глаголически, не се знае; поне досега не са нам-Ьрени и твърди е в^Ьро- ятно да ги и не е имало, и1,омъ приемемъ, че сърбитЬ въс- 15а приематъ християнство и славянска служба въ вр'Ьме, когато глаголицата не е била вече въ употр-Ьба у самит-]^ българи. Паметници отъ тая редакция има твърди много, а по фонетичните си особености се не различаватъ отъ хърват- скигЬ: 1^ оу, -А =^ е, само ь нам'Ьсто ъ и ь и шт — жд. Най- старит^ паметници отъ сръбска редакция са отъ края на XII в. каквито са: Кулинова грамота, Мирославово Евангеле, Въл- каново Евангеле и пр. 1. Банъ -Кулинова грамота отъ 1189 г. Нам-Ьрена случайно въ вр'Ьме на единъ пожарь между расфърлянит-Ь книжа на Джбровнншката архива. Открилъ я рускиятъ консулъ въ^ Джбровникъ (Рагуза) Гагичъ и пратилъ пр-Ьписъ отъ нея Шафарику, но била издадена тепърва на 1840 г. отъ Твртко- виЬа, Србск1й споменици, Београдъ 1840. Издавали са я още Шафарикъ, Срезневски, Кукулевичъ Саксински, Микло- шичъ, Новакопичъ, Карски (въ палеографията си), Смичик.1асъ (въ БхрютаНбк! гЬопик кгаЦеуше Нгуа18ке, Ва1тасце 1 81а- У0111]е, 194). Най-ново и най-хубаво издание приготви за нея Ильинсмй, Грамота бана Кулина, 1906 г. (Пам. др. письм» и иск. СЬХТУ, съ фототипна снимка). Грамотата е на ла- тински и славянски и съдържа договоръ между босненския банъ Кулина и Джбровнишкия князъ Крьвашь — за сво- бодна търговия. Въ тоя най-старъ сръбски паметникъ се виждатъ вече главнитЬ особености на сръбския народенъ езикъ. Тя гласи: у Оу име &)тьца и сьша и светаго доуха. 4 бань бо- са пьски коулинь присезаю^) теб-Ь кнеже крьвашоу и вьсЬмь грайаномь доубровьчаномь, правн при-Ьтель бнти вамь содь сел-Ь и до в'Ька, и правь гои 2) дрьжати сь вами и правоу в-Ьроу докол-Ь сьмь живь. I вьси доубровчане, кире^) ходе по моемоу владанию трьгоуюке, гьд-Ь си кто хоке, кр-Ьвати*), содк си кто мине, правовь в'Ьровь^^) и правимь срьдьцемь дрьжатп е безь вьсакое зледи"^), разве що ми кто да своевь воловь по-^ ') заклевамъ се. *) миръ. ■^) които = к-инжд! — аналогия по косв. форми. '') кретати, двпжа се. ^) ТВ. над. прдкох к(рол;. *) данъкъ; щета. 154 клонь'), и да имь не боуде содь М01€хь чьстьниковь-) силе и доколЬ оу мне боудЬ, дати имь сьв-Ьть и помокь какоре^) и себ-Ь, коликоре*) могоуке, безь вьсега зьлога примшсла, тако ми боже помагай и сие свето еваньгелие. ^ радое, ди-Ькь бань, пи- сахь сию Енигоу повеловь бановь, мдь рожьства христова ти- соука и сьто и мсмьдесеть и деветь л-Ьть, м'Ьсеца авьгоуста оу дьвадесеть и деветн дьнь, оусЬчение главе Исована крьстителщ, 2. Мирославово Евангеле е раскошенъ паметникъ отъ края на XII в-Ькъ, писанъ за сръбския (босненски) князъ Мирослава и украсенъ съ хубави, живописни заглавки и ликове. Съдържа 180 перг. л. голямо фолио. До 1896 год. Мирославово Евангеле се паз'Ьше въ Хи- лендарския манастиръ на Света-гора. Тамъ го вщЬлъ Пор- фирий Усп'Ьнски и си зелъ отъ него единъ листь, който билъ изложенъ на Киевската археоложка изложба пр^^зъ 1874 г. Тоя листъ сетн-Ь издаде Срезневски, Св4д'Ьния и Зам-Ьтки, ХЪУ! (Сб. Рус. Ак. т. XXII), Севаст1яновъ пъкъ, пхтувайки по Света- Гора, фотографира н'Ькои заглавки отъ него за атласа на Стасова (Славянсюй орнаментъ). Изучавалъ го е сръб- скиятъ ученъ, архимандритъ Дуцичъ, който съобщи за него* въ Гласпикъ т. 56 (Старине Хиландарске), д;Ьто обнародва записката отъ послЬдния му листъ. На 1896 год,, по 13еликдень, ко1ато сръбскиятъ краль Александъръ пос^тилъ Хилендаръ, манастирскит-Ь братя му го подарили; и то се паз-Ьше въ кралския дворецъ до 29 юний 1903 година, откогато липсало заедно съ много други цен- ности, но пр-Ьди това на 1897 г. то биде издадено фототипно и снабдено съ научна студия отъ проф. Люба Стояповичъ, който го б-Ь изучавалъ още на Света-гора пр'Ьзъ 1890 год. Изданието, за което иждивявалъ самъ краль Александъръ, е великол'Ьпно и напълно зам-Ьиява ориганала. Мирославово Евангеле е писано и украсявано п'Ьщо пр'Ьди 1197. г. отъ дяконъ Григория, както се чете на посл-Ьдния му листъ: ') подаръкъ. ') чиновници, ') какоре какожде. *) колкото коликожде. 155 АЗЬ Гр«ШНЪ1 ГЛНГ0|>Н6 ДНГЯКЬ НбДОСТОбНЬ НЛ(>вЦ1Н Г.6 днинкь' ^лст^хвнхь сне бк!\11г'лне* зллтомь кнезю нбкосллкномоу мнрослАкоу сноу !5*'^"Д**"^\** * ' Мирославово Ев. е непоср-Ьдственъ пр-Ьписъ отъ подобно българско евангеле; въ него се ср-Ьщатъ още носовки, макаръ и неправилно употр-Ьбявани и зам'Ьнявани: я, — съ оу и ю и А — съ е. За ,л се ср-Ьща и знакъ а. Вместо оу много често се пише ю. 8 и г се употр-Ьбя само за цифренъ знакъ. Ъ1 сл-Ьдъ гърлени се зам-Ьнява съ н. 3. Вълканово евангеле, нарича се още и Симеоново, защото го писалъ Снмеонъ ст(\рь1}^ь келнкмоу Кльк» въ на- чалото на ХШ в-Ькъ; писалъ го н Пекн н грлдн Рлс* (днешний Нови-Пазаръ) и то, както се приема обикновено, въ самото начало на ХШ в-Ькъ. Евангелето е изборно, 189 пергам. листи 4*' въ два стълбца съ цветни заглавки и дв'Ь изобра- жения (на Св. Хоана и на Исуса Христа). Намира се въ Пе- троградъ (Императорска явна Библиотека), а донесълъ го проф. Успенскхй отъ Света-Гора. ^) Разгледвали са го и отб^л-Ьзвали мнозина, 2) ала досега още не е издадено изц-Ьло. По-подробно го проучилъ С. Кульбакинъ, Зам^тки о язнк-Ь и правописан1и Волканова Евангел1я, Изв. Руск. Акад. III, 1140 — 1172. ПаметницитЬ отъ руска редакция начеватъ отъ по- ловината на XI в. съ Остро мирово евангеле (1056) затова и тЬ сичкитЬ са писани се съ кирилица. Харак- ') Вълканово Ев. е ир-Ьписвано отъ ср*днобългарски оригиналъ, затова у него се срЬщатъ още носовки; може даже да нагаждаме, какъвъ е билъ право- писътъ на българската подлога, и то споредъ листъ 10, дЬто пише друга рз1ка: тя пише т» и л, докато главната р.ька употребява само к и л. Споредъ л. 10 българскиятъ оригиналъ употр4бявалъ а и за двата юса сл-Ьдъ твърди съгласни, а * и за двата юса сл^дъ гласни и въ начало, т. е. тъй както се употр4бяватъ носовкнтЬ въ Григовичева Миней отъ ХШ в. (АгсЬ. XXVII, 424) п Кюстен- дилски Триодъ (ГГСп. ЬХУ1, 588). ") Срезневск1Й, Древн1я памятники письма и язнка югозападннхъ славянъ, 58—60; а тъй с&щ,о и въ СвЬд^нхя и Зам-Ьтки. Ст, Новаковичъ, С археложке изложбе у Кщеву, 24—32; Примери кн,ижовности е ^езика старога и српско-словенскога, 75. Охчетъ Имп. Публ. Библ. за 1883 годъ, II — 15. П. А. Лавровъ, въ рецен. върху Ягичевото издание на „в^скоухбеу ойютак ^1а^о1вко§ аро81о1а, Трудн о- МНрЪ, КЛНЗОКОу СДфОу НЗАСЛг\КОу КЪМАЗЮ .... Намира се въ Петроградъ, допр'Ьди революцията, въ Им- ператорската явна Библиотека. Остромирово Евангеле е прЬписъ отъ подобно старо- българско евангеле. Въ него се ср-Ьщатъ още и двЬт-Ь носовки, но вече по руски изговоръ, понеже се замЬняватъ съ оу и №. Пздалъ Востоковъ на 1843: Остромирово Евангел1е 1856 — 1857 г., съ приложен1емъ греческаго текста евангелхй и грамматическими объясненгями. Два пжти издавано лито- графически съ иждивение на С-Петербургския търговецъ Илъя Савинковъ — на 1883 и 1889, а най хубава студия върху него написа М. Козловск1й, ИзслЬдованхе о язнкЬ Остромирова Евангел1я, въ Изсл'Ьдован1я по рускому язмку I, 1 — 127. 2. Светославовъ сборникъ отъ 1073 г., нр-Ьнисанъ за руския князь Светослава Ярославича отъ подобепъ сбор- никъ, нисанъ за българския царь Симеон а. Открилъ го Калайдовичъ па 1817 г. въ манастнръ Новътй Теруса- лимъ, Московска епархия, а сега се пази въ Московската Синодална библиотека. Има 266 перг. л. фол. уставно писмо въ два стлъбца съ изображения. Ц-Ьлото му заглавие гласи : Съворъ отъ многъ ом, тълкокАннгл 0 нерлзоумьиинхъ словесьхъ къ еудггелнн н въ лпл* м къ ннихъ кннглхъ къ крлтъ1|1: сложено 157 мл плмАТь н нл готокъ отк-ьтъ. — писалъ го дявонъ Иоапъ: въ л-ьто ^зф*»* нлпнся 1(д)Л11нъ днлкъ нзворьннкъ съ велнкоумоу кназю Стосллкоу. На л. 2, д'Ьто е изобразенъ князь Светославъ и семей- ството му, е стихотворно славословие, прЬписано отъ българския оригиналъ, а само пром-Ьнено имет о на Симеона съ Светославъ. Въ н'Ькоц други руски пр-Ьписи е запазено и Сн- меоновото име. Тоя сборникъ, който може да се нарече първа българска духовна енциклопедия, има гол-Ьма важность не само като руски, но и като български паметникъ, понеже съдържа твърд-Ь много старобългарски изрази 1). Въ него са запазени носовкйт^ макаръ и неправилно употребявани. Архангелско Евангелие. Наречено тъй. защото е намерено въ Архангелска губерния, а сега се пази въ Мо- сковския Румянцовски музей. Съдържа 178 перг. л. малка 4^. То е изборно евангеле, писано на 1092 година и по съдър- жание се приближава до най старигЬ наши евангелия, а по езикъ у него пр-Ьобладаватъ повече руски свойства отколкото въ Остромирово Евангеле, макаръ и тукъ да се употр-Ьбява още ж. Изучавалъ го Восвресенскхй и Дювернуа (0 критическомъ значен1и Архангельскаго Евангел1е, Ж. М. Н. Пр. 1878, окт. 181 — 219), но сега то е достжпно въ първообразния си Бидъ, защото Румянцовскиятъ музей го издаде на 1912 г. фототипно съ сичкит-Ь му външни особености, та дори и под- вързията му и корит-Ь му са имитирани — да ги не раз- личишь отъ ИСТИНСКИТ'Ь. Какво значение могатъ да иматъ тия разни редакции за историята на езика ни? Когато е дума за историята на българ- ския говоримъ езикъ, твърди малка ц'Ьна могатъ да иматъ паметници, писани извънъ българскит-Ь земи; защото такива паметници или са нр-Ьписи отъ познати старобългарски рх- кописи и тогава са излишни, или са си тамшни оригинали *) Вж. описанието му у Горсяш и Новоструевъ, Описаахе слав. рукоп. Мосаов. Синод. Библ., отд., II, стр. ЗВ5— 405. Издадено (фототипно) отъ Общ. Люб. др. письм. на 1889 г. (Сборникъ) и иакъ на 1884 г. (но захванато отъ 1819 година !) — съ пр-Ьдисловия отъ Барсова и Дювернуа : Избориикъ великаго князя Святослава Ярославича 1073 года съ греческимъ и латинскимъ текстами. Студия върху тоя сборникъ вж. Ь. М.&В1Щ, ЗЬиДхеп гиг Кепп^шз йег ХгЬогшк 8уза1о81ауа уот ^. 1073, АгсЬ. УП1, 357—895, IX, 77—112. 158 нли пр-Ьводи — сл-Ьдователно произлЬзли подъ влияние на съотв-Ьтния домашенъ говоръ и значи пакъ безъ значение за историята на българскит-Ь звукове и форми. Само ония отъ гЬх'ь биха имали важность за българския народенъ езикъ, и то за р-Ьчника му, въ които бихме намерили н-Ькои старо- български думи, запазени въ прЬписи отъ загубени бъл- гарски оригинали, както е случая съ дЬлата на I. Екзарха, запазени въ руска редакция и пълни съ хубави думи се отъ български происходъ. Но кога е дума за историята на българ- ския кпижовенъ езикъ, еднакво са важни сички паметници,, писани дЬто-и-да-е върху българска основа, понеже съ т-Ьхъ се обясняватъ разнитЬ фази, пр-Ьзъ които минува този езикъ, за да се нагоди за книжовенъ органъ у разнит-Ь сла- вянски народи, и какъ подир-Ь тия народи, подъ влияние на домашния си говоръ, се освобождаватъ полека-лека отъ него, за да сторятъ м-Ьсто на по млади и по жизнени струи. Като останемъ сега при домашните, чистобългарски па- метници, ще трЬбва пр-Ьди сичко да ги разд^лимъ на три групи — споредъ трит-Ь главни периода на бълг. езикъ — и тогава имаме: старобългарски, ср-Ьднобългарски и новобългарски писменни паметници. Старобългарски паметници. Старобългарскит-Ь паметници са сравнително малко,., но за това пъкъ иматъ гол-Ьмо значение като най стари и най достоверни извори за историята на езика ни: тЬ служатъ за нейно исходип|,е, т-Ь са начало и основа не само на бъл- гарското, но и па славянското езикознание. Ето защо още отъ първо вр']Ьме славистигЬ обърнаха върху имъ особено внимание, па ако и да не са още сички доволно изучени, се са поне сички издадени и стоятъ сЬкиму на разположение за непоср-Ьдна проука. СтаробългарскигЬ паметници биха се групирали най добр'Ь по самото имъ писмо на глаголски и кирилски — толкозъ повече че тази д'Ьлидба се посрЬща и съ т-Ьхния хро- нологиченъ редъ, понеже ако бихме ги групирали по старин- ность, бихме получили пакъ такива дв'Ь групи; защото гла- голскигЬ, като по стари, както се приема обикновено, ще тр-Ьбва да туримъ пакъ на първо м^сто, а кирилскит^Ь, като по нови, — на второ. А какъ бихме ги поставили, глаголскигк и кирилскит-Ь по отделно единъ сл4дъ други, е твърдЬ мхчна работа, понеже пиединъ отъ т-Ьхъ не е датуванъ, нито можемъ на-здраво да опр-Ьд-Ьлимъ, кой отъ т-Ьхъ е по старъ, кой по новъ. За да опр-Ьд-Ьлимъ старината имъ, ний си служимъ кое съ палеографскигЬ имъ 6'Ьл'Ьзи, кое съ правописнит-Ь пмъ осо- бености, кое пъкъ съ граматичните имъ свойщини. Разбира се, че тъй не сме винаги сигурни да улучимъ истината, защото- и тригЬ речени свойщини могатъ да бждатъ пр-Ьнесени отъ по старъ на по новъ паметникъ, чр'Ьзъ просто преписване; обаче при липса на други по достоверни данни, служпмъ си съ това, що ни даватъ самитЬ паметници. Ако не броимъ двата глаголски паметника — Пражки листи и Киевски фрагменти — понеже въ т^хъ се от- разяватъ небългарски свойщини, ако не смитаме и чутното Остромирово евангеле и Новгородскит^ листи пакъ по сжща причина, ще излезе, че старобългарски паметници имаме сичко на сичко 15: осемъ по крупни и седем ъ. откжслечни. Приема се, че сичкит-Ь петнайсетъ старобъл- гарски паметници са писани пр-Ьди ХИ в-Ькъ и се отличаватъ отъ паметницит-Ь, писани сл^дъ това вр-Ьме главно по това, че у т^хъ характерните български звукове д; и а се упо- тр^бятъ още правилно, безъ да се см-Ьсватъ една съ друга, както става въ паметниците, писани сл^дъ т^хъ — пр'Ьзъ среднобългарския периодъ. Има и други отлики между едните и другите паметници, обаче те не са тъй сигурни и не биятъ тъй на очи, както е именно употребата на ж и а, по която веднага познавашъ паметника, щомъ знаешъ старобългарската употреба на двете гласни. Отъ четирнаестехъ старобълг. паметници осемъ са гла- голически, а шестъ — кирилски. Глаголическите отъ своя страна се разделятъ пакъ на две групи споредъ видътъ или почеркътъ на глаголицата, съ която са писани; защото въ едни отъ техъ личи тъй наречената обла глаголица, а други са писани съ хглеста. Споредъ това имаме на една страна: Зографско ев., Мариинско ев., Асеманово ев. 160 и Синайски тр-Ьбнивъ, а на друго — Клоцовъ сбор- никъ, Синайски псалтиръ, Охридско ев, и Ефремъ Сиринъ или Македонски листъ. Лко приемемъ, че облата глаголица е по стара отъ жглестата. ще тр-Ьбва и да при- знаемъ, че първит^ четири старобългарски паметника са по стари отъ другит^. Ала сравнимъ ли гн откъмъ езикъ и пра- вописъ, веднага се уб'Ьждаваме, че писмото въ тоя случай не значи много; защото по граматичнигЬ си свойщини Клоцовъ сборникъ, Синайски псалтиръ изглеждатъ по ста]»и отъ Асеманово ев. или даже отъ Синайски тр-Ьбникъ. Затова безъ да гледаме съ какъвъ видъ глаголица са писани, а гледаме напр., какъ употр^Ьбяватъ другит-Ь дв'Ь характерни букви ъ и ь, ще получимъ веднага друга групировка, която осв-Ьнъ че засЬга по сжществена часть на езика, ами ни и позволява да вм'Ьстимъ и другит'Ь старобългарски паметници въ нея, та да получимъ една обща д-Ьлидбена основа за сич- ТЕИгЬ наши най стари паметници биле т-Ь глаголски, или кирилски. И тогава, като прибавимъ кьмъ изброенигЬ гор-Ь г.5аголски паметници и останалит-Ь шестъ кирилски, и то два ц-Ьли: Савина книга, Супрасълски сборникъ и четири юткжслечни: Слуцки псалтиръ, Хилиндарски листи, Уидолскиево ев. и кир. Македонски листъ, ще ги рас- пр-Ьд-Ьлймъ сичкит^ споредъ употр'Ьбата у т^хъ на еровет-Ь. Гледаме именно, доколко тия звукове са запазени безъ про- м-Ьна и доколко са пром']Ьнени. Но понеже ниединъ старобълг. паметникъ не иде на- право отъ врЬмето на св. св. Кирила и Методия, а сичкит-Ь са пр-Ьписи отъ X. и XI. в-Ькъ, то и въ ниединъ отъ т'Ьхъ не ср-Ьщаме идеално правилна употр-Ьба на еровет-Ь: сичкит-Ь са отстхпили малко или много отъ схщинската старобългарска граматика въ тая точка, понеже самиятъ езикъ не е билъ вече на сжп^о равнище откъмъ тая страна, та писателите» колкото и да се стараели да запазятъ старата правилность, принудени са бивали да отстхпятъ неволно подъ влиянието на живия т-Ьмъ роденъ говоръ. Ето защо при класификацията на старобълг. паметници върху тази основа не бива да пи- таме, кои старобълг. паметници отстхпятъ и кои не, а тр-Ьбва да питаме, кои отъ т-Ьхъ отстхпятъ по малко п кои повече 161 отъ най старото положение, Отстхпката е двойна: графична и фонетична; графичната отстжпка състои въ замяната на двата ера по-между имъ, а фонетичната — въ т-Ьхното изя- снение — вокализация, която става се по сжщи начинъ у сич- вит4 старобълг. паметници, а именно ъ въ о и ь въ е. Едната и другата зам-Ьна е сл'Ьдствие отъ по- сетнешно състояние на езика и произлиза отъ тамъ, че дв-Ьт-Ь тъмнп гласни ъ и ь споредъ различното си положение въ думитЬ могатъ да иматъ различенъ изговоръ. Графичната зам'Ьна между ъ и ь показва и т-Ьхно фонетично изравнение — било че получаватъ и двата еднакъвъ тъменъ гласежъ (ь ъ), било че и двата ера н-Ьматъ изобщо никакъвъ гласежъ, т. е. „исчезватъ". Фонетичното изравнение между ъ и ь става още въ старобългарски по сжщи законъ и въ сжщи случаи, както го виждаме и днесъ по българските го- вори: ъ и ь се изравняватъ фонетично (а всл-Ьдствие на това и графично) само въ отворени срички — било ср-Ьдъ дума, било въ края. Графичната зам-Ьна между еровет-Ь въ старобългарскит-Ь паметници става почти се въ полза на ъ, а не наопаки; само въКир. Макед. листъ и на дв-Ь-три стра- ници отъ Супр. сб. зам-Ьната става въ полза на ь, та ако смитаме тия пасажи отъ Супр. и Макед. л. за едновр'Ь- менни съ другит-Ь старобълг. паметници, ще тр^ба да при- знаемъ, че още въ старобълг. периодъ се явява оная право- писна школа, която получава ■ отпосл-Ь такова широко прило- жение между българи, сърби и румъни и която признава само ь. Зам-Ьпата на еровет*! съ чисти гласни о и е става още въ старобълг. пакъ по сжщи законъ, както и въ новобългар- ските говори: еровете се вокализуватъ само въ затворени срички и подъ ударение. А понеже ударението може да бжде различно споредъ думит-Ь и говорит-Ь, затова н^ма и го- ляма посл-Ьдователность откъмъ тая страна нито въ старо- българските паметници, нито въ новобългарските говори. Но се едно, понеже и вокализацията на еровете е нещо сет- нешно, то и по нея можемъ да сждимъ за старината на па- метниците; още повече, имайки предъ видъ новобългарските говори откъмъ тая страна, можемъ дори да нагаждаме, Исторвя па българсвий езивъ. \\ 162 въ кой старобъл!". тпшетникъ кое дпешно българско нар^Ьчие се отразява. И така имайки пр-Ьдъ очи употребата на еровсте В1. старобългарските, паметници, бихме ги раснр-ЬдЬлили споредъ т-Ьхното постепенно отдалечение отъ най- правилния типъ по тоя редъ: На първо м^сто бихме поставили Зографско еван- геле — най-правиленъ старобългарски паметникъ, защото има най ма^1ко графични и фонетични замЬни за ъ и к. В1> него има друга една зам-Ьна между ъ и к, на която най-напр-Ьдъ обърна внимание проф. Ягичъ (81;ий1еп йЬег (1а8 Хо^гарЬоз- Еуап^еИин!. АгсЬ. I.), но и тя говори тъкмо въ полза на по- гол-Ьма старина; защото, за да се зам'Ьняватъ еровет'Ь подъ асимплационно влияние на съсЬднит^Ь срички, иска се тънко чувство за т^хъ, иска се фино различие между ъ и к, как- вото въ другит-Ь старобългарски паметници или съвсЬмъ н'Ьма, или го има въ твърд"! ограничена м-Ьра. Осв'Ьнъ това Зогр. еванг. и по другит-Ь си граматични и лексикални особености съ право заема първо м-Ьсто между сичкит-Ь старобългарски паметници. Наредъ до него заслужва да стои Клоцовъ сбор- ни къ, който наравно съ Зогр. еванг. има тъй сжи;о пра- вилна употр-Ьба па ъ и ь, макаръ и да дава по-широко поле на вокализацията, отколкото Зографско евангеле. На трето м-Ьсто бихъ поставилъ веднага Савина книга. Тоя паметникъ, макаръ и кирилски, по своята упо- треба на ъ и ь заслужва да земе м-Ьсто туку сл-Ьдъ Зогр. и Клоц., защото въ него тъмпит^ гласни, ако и да не се упо- тр-Ьбяватъ съвсЬмъ правилно, обаче само въ срички, д-Ьто нЬ- матъ звукова стойность — инакъ твърд-Ь р-Ьдко се зам^няватъ помежду си. Осв-Ънъ това въ Са в. вокализацията на ъ и ь е твърд е ограничена, та ако не бихме го зели за пр^писъ отъ глаголически паметникъ, както приема Щепкипъ, ще трЬба да пр^дположимъ, че происхожда отъ такава българска об- ласть, д-Ьто ъ и ь се не вокализуватъ въ о и е; такива са родопскит-Ь краища отъ една страна и Косовско-мо- равскит^ — отъ друга. 163 На четвърто м-Ьсто иде Самуиловъ или Пр-Ьспенски надписъ отъ 993 г., който не е тъй обемеиъ, за да му се установи по-точно правописътъ, но накъ можемъ каза, че от- •къмъ ъ и ь е съвсЬмъ правиленъ, понеже само единъ при- м^ръ има, д^то ъ е употр^бенъ неуместно — въ чуждата дума индиктъ, която е написана съ ъ подиръ м: ниъд(нктъ). На пето м-Ьсто иде Марийнско ев. — инакъ ста- рипски паметникъ, но откъмъ ъ и ь заема с р "Ь д н о м'Ьсто, защото ь пази етимологичното м-Ьсто само при мекит-Ь мджки основи на чиста съгласна и при женскит-Ь и — основи, до- като въ другит'Ь групи думи ср-Ьщаме въ повече случаи ъ на- м-Ьсто ь. Осв-Ьнъ това Мар. вокализува почти редовно сЬко затворено ь и само ъ пази още стариятъ си изговоръ. Шесто и седмо м-Ьсто бихъ дадъ на двата синайски ржкописа Синайски тр^бникъ и Синайски псалтиръ, въ които еровет-Ь осв-Ьнъ че се зам-Ьняватъ помежду Сй, но се и често вокализуватъ, тъй че изобщо употр-Ьбата имъ е доста разнебитена. Осмо м^сто по редъ ще заеме Асеманово ев,, въ което се съглежда най-гол-Ьма нехайность откъмъ употр-Ьбата на еровет-Ь и д11то ср-Ьщаме не само обикновената графична и фонетична замЬна за ъ и ь, ами заб-Ьл-Ьзваме въ тая инде- ферентность известно пр-Ьдпочтение къмъ ь — види се, просто по правописна привичка, а не по н-Ькаква говорна причина. Зарадъ тая си особеность Асем. е в. се явява като пр^Ьдход- никъ на оная група ср'Ьднобълг. паметници, които употр1}- бяватъ изключително к. Девето м-Ьсто ще дадемъ на Супрасълскн сборникъ, който зам-Ьнява навредъ ь и ъ, осв-Ьнъ у мекигЬ мжжки и женски основи на чиста съгласна. По вокализация на еровет'Ь Супр. сборникъ стои н-Ькакъ-си поср-Ьдъ, понеже вокали- зува само ь, докато ъ си остава тъмно. Обаче това не тр-Ьбва да обясняваме съ старината на паметника, а съ влияние отъ съвременния говоръ, който се отразява въ него; защото инакъ Супр. отстжпя въ много точки на другит'Ь старобълг. ламетници и се доближава до пр-Ьходнит-Ь ср-Ьднобългарсв^и. 11* 164 Останадит-Ь шестъ старобълг. паметници м&чно се сте- пенуватъ, защото са рткжслечни, но отъ гЬхъ най старинско» внечатление откъмъ ъ и ь прави Ефремъ Сиринъ (Ма- кедонски листъ), подиръ него би върв-Ьло Охр. ев, сетн-Ь- Слуцки пс, Хилиндарски листи, Ундолско ев. и най: сетн'Ь и кир. Македонски листъ, ако може изобщо да се- см-Ьта и той за старобългарски паметникъ. Посл-ЬднигЬ два паметника се отличаватъ отъ другит4 по това, че даватъ исклю- чително предимство само на единъ оТъ двата ера: Уид. е в. — на ъ, а Кир. Макед. листъ - на ь. Лко това не е само- н-Ькоя случайность, ще требва да приемемъ, че Унд. е в. е прототинъ на Охридската правописна школа, тъй рас- пространена пр-Ьзъ ср-Ьднобълг. периодъ, а пъкъ Ефр. Сир. се явява като продължение на Асем. въ посока къмъ исклю- чителна употр'Ьба на ь, т. е. прототинъ на Кратовската школа, за която ще говоримъ по долу. Тоя редъ на старобълг. паметници може да бжде инакъвъ,, ако исхождаме не отъ фонетично, а отъ морфологично гле- дище, и най сетн-Ь пакъ други, ако земемъ за исходище лексикалната имъ страна. Азъ зехъ обаче за основа употр-Ь- бата на еровет-Ь, първо, защото само по себе си това т-Ьхно фонетично-графично свойство е твърд-Ь характерно и второ^ защото сжщото свойство, употр-Ьбата на ъ п ь, прил-Ьга твърд-Ь хубаво да се зема за д-Ьлидбена основа и на отпосл'Ь1пнит4 — срЬднобългарски — паметници. Тогава, за да распр'Ьд'Ьлимъ бъл1'арскит4 паметници както отъ първия тъй и отъ втория пириодъ, ще гледаме каква е у гЬхъ употр-Ьбата на четири- т-Ьхъ характерни звукове: ж — а и ъ— ь; употр-Ьбата на *- а. ще ни служи за отлика помежду старобългарскит-Ь и ср^дно- ^ългарскитЬ паметници, а по употр-Ьбата на ъ — ь ще разли- чаваме пъкъ старобългарскит-Ь паметници помежду имъ и ср^днобългарскит-Ь пакъ помежду имъ. Значи за дЬлидбени основи на старигЬ наши паметници ще служатъ пакъ харак- тернит'Ь звукове — двата юса и двата ера, които, заедно съ. *, са в-Ьчни придружници на българскит-Ь писменни произ- ведения още открай-вр-Ьме, а и днесъ — най очебийни отлики на българските говори помежду имъ. — Следва описъ. ча старобългарските паметници. 165 А. Глаголически паметници. 1. Зографско Евангвле Зографско Ев. се иарича тъй, защото до 1860 г. било шмотъ на Зографския манастиръ, но сега се намира въ Петроградската явна библиотека. Историята на тоя драгоц-Ьненъ български паметникъ, спо- редъ както е изложена въ изданието на Ягича, е на кратко тая: На 1843 г. австрийскиятъ Цариградски консулъ Антонъ Михановичъ (хърватинъ), който е прибралъ много ц'Ьнни ста- рини отъ Македония, на своето пхтуване по Света-гора ви- д-Ьлъ това евангеле въ Зографския манастиръ и съобщи лъ за него на Григоровича, който на сл-Ьдната година б-Ьше пр-Ьд- приелъ пхтуване по Европейска Турция. Григоровичъ пр-Ь- глежда това евангеле, но дава само кратка б-Ьл-Ьжка за него въ книгата си „Очеркъ научнаго путешеств1я по евронейской Турц1и". Сл-Ьдъ това на 1857 г. рускиятъ археологъ Петръ Севастхяновъ го фотографира ц^Ьло и го поднася даръ на руския царь Александра II, а на 1860 г. Зографските братя го пращатъ чр4зъ схщия Севастияновъ изцЬло даръ на бждния :царь Освободитель, като го придружаватъ съ слЬдния надписъ: Схе глаголическое Евангелхе Аеоно-зографская славено- •болгарская общежительная обитель вручила дМствительному -статскому сов-Ьтниву Иетру Севаст1анову поднести въ даръ Его Императорскому Величеству Самодержцу Росс1и отъ лица «сего братства. Сентября 8. 1860. Настоятель Архимандритъ Антпмъ съ браг1ею. Ир-Ьди това Срезневски напечата единъ извадъкг. отъ Зогр., както му го пр-Ьписалъ и пратилъ българинъ Петковичъ (Изсл^Ь- дован1я и зам-Ьчанхя о древнихъ памятникахъ старосл. литера- тури, 1856), н'Ьщо обнародва и Ханка на 1859 г. въ книгата •си „Начала священнаго язика славянъ", но пълно издание на Зогр. Ев. приготпи Ягичъ на 1879 г., сл-Ьдъ като го пр-Ьписа ц1влото съ кирилски букви и напечата въ Берлинъ съ латински пр-Ьдговоръ подъ заглавие Зографское Евангел1е, изданное В.Ягичемъ. ^а^иог еуап^^еИогшп Сойех ^^:1адо1^^^си8 о11т у^о- ;^гарЬеп818 пипе Ре1гороИ(;апи8. Ей1(111 V. ^а^^с. ВегоИп!. 1879. 166 Изданието е примЬрно — както подобава на ученъ като Ягича: ирЬдхожда се съ една студия върху историята на Обла глаголица. Зографско 1:1!;1тслс. 167 паметника, снабдено е съ б-Ьл^жки подъ текста, съ р-Ьчникъ и сътри снимки на края; а пр^ди това сжщиятъ ученъ 6'Ь^ напечаталъ вече особена студия зърху езика на Зогр. Ев. 8Ш(11е11 иЬег (1а8 аизюуепхзсЬ-^к^оИизсЬе Хо^гарЬой Еуап- ^еИиш. АгсЬ. I, 1 — 55, II, 201 — 269. Ягичъ приема, че Зогр. Ев. е писано въ края на X или въ началото на XI в-Ькъ, и то въ България. По правилния си езикъ и правописъ Зогр. Ев. заема първо ^и-Ьсто между сички старобългарски паметници. Малкото отклонки у него отъ общата граматична правилность при- личатъ повече на случайни гр'Ьгаки отколкото на говорни рефлекси. Една правописна особеность обаче на Зогр. Евангеле безъ-друго отражава съвр^Ьмененъ говоръ и ни дава дохватъ да нагаждаме за родината му: въ Зогр. Ев. дв^т-Ь тъмни гласни ъ п ь се зам-Ьняватъ по начинъ, който издава живъ говоръ ; тъй напр. пише се дъка но дьв*, зълл но зьл*, кънъ но вьн* и пр. Тази асимилационна зам-Ьна между ъ и ь напомня твърди много на подобна чувствителность къмъ твърди и меки съгласни въ рунско-родопскит-Ь говори, д^то и днесъ се слуша китка но кигки, болна но бол'ни; затова не ш,е сгр-Ь- шимъ, ако приемемъ, че Зографско Евангеле отражава откъмъ тая страна рупско-родопски говоръ и че споредъ това роди- ната му тр-Ьбва да се търси въ областьта на тия говори. Зографско Евангеле съдържа 304 пергаментни листа, отъ които 288 евангеле и 16 листа синаксаръ — по- казалецъ на евангелето (скара). Споредъ както казва Ягичъ. заб'Ьл'Ьзватъ се въ ц-Ьлия паметникъ да са писали въ разно вр'Ьме четири писци: двама глаголаши и двама кириловци. Книгата била първомъ написана съ обла глаголица, но сл-Ьдъ вр-Ьме се изгубили ня- колко листа, а именно коли шеста и седма и единъ листъ отъ осма кола — сичко 1 7 листа (отъ Мат. XVI, 20 ]\1ат. до XXIV, 20); т-Ьзи листи допълнилъ отсетн-Ь други писачъ пакъ съ глаго- лица, но вече пе съ обла, а съ жглеста (Бж. 3 снимки отъ тая часть у Гайтлера, В1е а1Ъ. и. в!. 8сЬг.); подиръ това на кралтъ има прибавенъ показалецъ (синаксаръ) — отъ трети писачъ и то съ кирилски букви. ОсвЬнъ това, тукъ- тамъ между глаголския текстъ има тъй схщо б-Ьл-Ьжки ^съ^ки- 168 рилица. Тия разни прибавки се обясняватъ тъй, че евангелето било дълго вр-Ьме въ употр-Ьба и, споредъ както се исхабя- вало, било допълняно отъ разни рхц-Ь. За происходището както и за старината на този най- важенъ нашъ паметникъ не знаемъ нищо положително, за- щото нийд-Ь въ него н-Ьма заб4л Ьзано, кой го е писалъ, нито пъкъ дЬ и кога е писанъ. На листъ 288 се чете, истина: 1(|>|\нь гр«шнъ1 нербн пр-ББ-БА-Блгн тетр . . ., писано съ кирилски букви, но това е сетн-Ьшна 6'Ьл'Ьжка и се отнася навярно къмъ синаксара, сир. този 1оанъ иерей ще е написалъ по- казалецътъ на евангелето, а не че е първиченъ писачъ на ц-Ьлия паметникъ, което прочемъ се вижда и отъ самиятъ езикъ,. понеже въ него личи ср-Ьднобългарски правописъ: кблнкдА, в-бун;|;а, прндошл» и пр. 2. Клоцовъ оборникъ идш (т1а§о111;а С1ог1а11и8, Твърд-Ь важенъ глаголически паметникъ не само поради старината и съдържанието си, но и затова, че той послужи на словенския филологъ Копитара да обори мн'Ьнието на До- бровски по въпроса за старшинството на глаголицата. Паметникътъ билъ частно притежание на единъ австрийски графъ С1о2 (умр-Ьлъ на 1856 г. въ Триентъ), но пр-Ьди това (до края на XV в.) билъ на островъ Уе§Иа или Кгк (по хър- ватски), а сега се намира въ Триентъ, Тиролъ, (12 листа) и въ Инсбургъ, Долна Австрия, (два листа). Има сичко 14 перг. листа длъгнеста четвъртина и е писанъ съ глаголица, която пр'Ьхожда къмъ жглеста; буквит-Ь са подъ линия. Както се чете въ една латинска записка, рхкописътъ билъ пр-Ьди съ богата подвързия и се см-Ьталъ като писанъ отъ самъ Св. Херопима. Съдържа слова отъ разни Свети отци, а именно: 1) Слово на Връбница отъ 1оана Златоуста(?) — само краятъ. 2) Слово за Ю[дин[ото пр-Ьдателство отъ I. Злато- уста — ц-Ьло. В) Слово на Велики-Петъкъ отъ Атанасия Ве- ли кий — ц-Ьло. 169 4) Слово на Погребение Христово отъ Епифания — ч^амо начало. 1^ ^^П N17 ^« « г I X * « ; те «0 V^ >5 а. ! ^ 5 2 «% ' I I « 1 ь^ Копитаръ издаде на 1836 г. 12 листа (ТриентинсвитЬ) •отъ тоя паметникъ, като го нарече 61а§^о1И;а С1ох1ат18 (Клоцовъ 170 глаголашъ); тъй се нарича и досега въ науката, но за яснота пб-прилЬга да го наричаме Клоцовъ Сборнивъ. На 1860 год. пъкъ Миклошичъ издаде другигЬ два листа (отъ Инсбрургъ) въ БепкзсЬпЛен йег \У1епег Акай. {. 10, подъ заглавие 2,ит Сг1а§о^оИ1а С1о21а1Ш8. ЦЬлиятъ паметникъ издаде Срезнев- сви въ „Древше глаголическ1е памятпики", 163 — 220, ала най-хубаво издание на Клоцовъ сбориикъ уреди Вондракъ: „СИа^оШа Сюгйу", Прага 1893 г. съ три снимки, като го разгледа и одЬни отъ сЬка страна. ДвЬ снимки отъ тоя па- метникъ издаде и Гайтлеръ въ книгата си 1)\е аШапевтвсЬеп ипй 81ау18с11еп всЬпйеп (снм. 3 и 4), За происходището на Клоцовъ Сборнивъ има тъй с<ьщо разни мн-Ьния; Шафарпкъ и Гайтлеръ го искарватъ отъ бъл- гарско, Миклошичъ го см-Ьта за словенски наметникъ, Ягичъ и Вондракъ приематъ, че е пр'Ьписванъ въ Хърватско или отъ хърватинъ, понеже и въ него, както и въ Мар. Ев. се ср-Ьщатъ зам-Ьни между л и оу, както между Ъ1 и и. Има впрочемъ и доста нови изрази вместо по-стари, но пакъ тоя паметникъ изглежда да е прЬписъ отъ твърд-Ь старински ори- гиналъ — в-Ьроятно още отъ времето на Кирила и Методия. Облакъ (Школко б-Ьл^жки върху старобълг. паметници, МСб. IX) приема тъй сжщо, че въ основата си Клоц. Сб. е «па- нонски", но допуща, че може да е пр-Ьписванъ нМд-Ь въ Стара Сърбия или сЬверна Македония. 3. Мариинско Бвангеле. И това евангеле е свързано съ имената на Михановича^ Григоровича и Ягича. На своето пхтуване но Света-Гора Вивторъ Григоро- вичъ, сл^дъ като бЬ узналъ по напр'Ьдъ отъ Михановича, че на Атонъ имало глаголически рхкописи (Михановичъ му даже показалъ два листа отъ сжщото Мар. Ев,, които получилъ отъ единъ гръкъ), разгледва грижливо манастирскит-Ь библио- теки, вижда много рхкописи, отъ които н-Ькои зима съ себе си, отъ други си откхснува по единъ по два листа, но отъ сичкйт^ му придобивки най-важна е находката му въ една. 171 иостница, наречена скитъ Света Богородица, д-Ьто нам'Ьрилъ именно това драгоц'Ьнно евангеле. За тая си честита находка Григоровичъ съобщава въ съчинението си Очеркъ Цутенш- ств1я по Еврон. Турщи, 96, д-Ьто н об-Ьщава да говори па друго мЬсто п() обширно за тоя ржкописъ. Но мипуватъ го- дини и Григоровичъ нищо не пише. Подканятъ го и руски н други учени, а той ще спомене само, че рхкописътъ е у него и че тъкмп да го издава. Въ туй вр-Ьме Миклошичъ обнародва (въ 81аУ18с11е В1ЬИо111ек, 1850), двата листа отъ схщия ргвко- писъ, които б-Ь получилъ отъ Михановича. А п Шафарикъ спо- Обла глаголица. ^,«зв^&*А*.зл.'*ь«л111рв»<»1о&««ио ?к {«зад Щ51 ^^ Мариинско Евангеле. лучи да се сдобие съ малъкъ извадъкъ отъ С2вщото Евангеле, що му пратилъ Григоровичъ, та го напечата въ Раша1ку }11а11о18кб1ю рхзешпкЬУ!, 1852. Най-сетн^ на 1853 г. и самъ Григоровичъ пзл-Ьзе съ едно описание на тоя паметникъ въ Изв[>стилта на руската Академия т. II. Тъкмо въ туй вр-Ьме &Ь1ие въ разгара си въпросътъ за происхода на старобългар. езйкъ и на глаголското писмо и славянскит-Ь учени се над- преварваха да ивнесатъ повече данни за това или онова мн'Ьние; съ тая ц'Ьль Срезневски издаде на 1866 год. своя Сбориикъ „Древн1е глаголическ1е памятннки", д-Ьто отпечата доста голЬма часть отъ това евангеле. Въ сжщия сборникъ Срезневски печата и двата листа отъ Михановича, но като отд-Ьленъ глагол, паметникъ, безъ да знае, че тия листи са откжснати отъ Мар. Ев. СлЬдъ разпи перипетии, които са излолсени въ Ягичевото издание, най сетн'Ь подиръ смъртьта на Григоровича, когато Мар. Ев. бива пр-Ьнесено заедно съ другитЬ рхкописи на Григоровича въ Московския Румянцовски музей, Ягичъ влиза въ сноразум-Ьние съ руската академия и тя му спомага да издаде и Мариинско Евангеле; тъй изл-Ьзе на 188В г. велпкол'Ьпното издание на тоя паметникъ подъ заглавие: Памятникъ глаголической письмеппости, Ма- р1йнское четвероевангел1е съ прим-Ьчантями и ирило- жетями. Трудъ В. Ягича, Спб. 1883, а по латински: С^иа1иог -еуап^еИогит уег81от8 ра1аео81оуеп1сае Сойех Маг1апи8 ^1а^о1Шс118, еЙ1(Л1, Л^. ^а§^(5. Изданието е въ сЬко отношение прим-Ьрно; текстътъ е пр-Ьдаденъ безъ погр'Ьшки съ кирилица, снабденъ е съ бЬл-Ьжки, прЬдъ текста има обширна студия върху него, а сл^дъ текста е подробенъ р-Ьчиикъ па сЬка дума, д-Ь и д'Ь се ср'Ьщ,а. Дв-Ь страници отъ него има снети и у Гайтлера, 1)1е аШап. инй. 81ау 8сЬг1Г1;еп. Марийнско Евангеле има 173 перг. листи 4*^, отъ които 171 са въ Москва (Румянцовски музей) и два (Михановичеви) у професоръ Лескина (Лайпцигъ), който ги иолучилъ отъ Миклошича. Писмото му е красива обла глаголица, по 30 реда. на стр. Буквит1> са писани надъ линия, а ле подъ линия, както въ други глаголски паметници. Изобщо рхкописътъ е много грижливо и уредно писанъ. Както и другитЬ стари наши паметници и Мар. Ев. е испълнено съ разни 6'Ьл'Ьжки отъ по сетнЬшно вр-Ьме, обаче тия б^л-Ьжки са безъ значение за историята на паметника, та н тукъ сме принудени да нагаждаме за родината и за годиннтЬ на тоя паметникъ. Ягичъ, основавайки се на пЬкоп фонетични и .1ексикални особености па Мар. Ев., исказва мн-Ьние, че то е писано въ область, населена съ хървати или сърби (Босна. Херцоговина или Далмация) — или поне че писачътъ му е билъ сърбохьрватинъ. Основанията му са гЬзи, че въ Мар. Евангеле <к се зам-Ьнява тукъ-тамъ съ оу (дроугоук, отпуфю) или (м;|;лг1л; мл>д(»о\,', по 0БЪ1У1\и[;, лкдье, л^въке) и че се употрЬбява дума кокотъ нам'Ьсто коуръ (петелъ). Милетичъ, разгледвайки езика па Мар. Ев. (Особеностит-Ь на езика въ 17а Марийнския паметникъ, ПСп. XXI) се противопостави па това мнение, като каза, че тия схщи особености може да, (^ждатъ свойствени и на паметникъ, писанъ н^Ьйд-Ь въ сЬ- верна ^Македония. 4. СинайсЕИ Тр-^бникъ. Нареченъ тъй, защото се намира въ единъ манастиръ (Св. Катерина) па Синай-планина (Арабия), д-Ьто го вид'Ьлъ, на 1850 г. архим. Порфирий Успенск1й и отъ който сп за- Жглеста глаголица. к .а 3 ЧЛ А & «Я^с««у»<К^чгож 'С «^*1#Ж • -•^•» .'о-г. о<^ ь 1*^&тч/А4^.|аЗДЗ««*«1^ Синайски Гр-Ьбникъ. 174 несълт. три листа, що издаде сетнЬ СрезневсгЛй (Дрепи. глаг. п-ки, снимка XIV) като откхслекъ отъ „служебникъ". ЦЬлиятъ паметникъ издаде Леополдъ Гайтлеръ на 1882 г., ^л-Ьдъ като ходп нарочно въ Арабия, та преписа него и други €динъ глаголически паметникъ — Синайски псалтиръ. Гайт- леровото издание носи заглавие: Р^ис11о1о§^ит, §1а^о18к1 8ро- н1етк шапавИга 81па1-Ьг(1а, и ^!1а§'геЪи, 1882, съ една снимка: но въ науката сжщиятъ паметникъ е нознатъ подъ име Енскою^шт 81па111сиш, или на български Синайски молитве- никъ (тр-Ьбникъ). Синайски тр^бникъ има 106 перг. листа 8" (14x10-5) <;ъ по 24 — 26 реда на стр. жглеста глаголица, надъ линия. Писмото е доста дребно и широко, но заглавията са писани съ едро (унциално) и длъгнесто писмо. Между едритЬ букви идва кирилско т. Син. Тр. не употребява 8. Откъмъ ъ и I. отстжпя отъ старата правилность, а именно ь се зам-Ьнява често съ ъ, особено въ случаи, кога се не из- говаря: ьн-, ьств- се пр-Ьдаватъ чрЬзъ ън- ъстк-, но творит. падежъ се пише постоянно мь. — Вокал ицията на ъ и ь въ о и е е тъй сжщо обикновена. Употребява само а (с), а сл-Ьдъ шушкави низ пред- почита исключителпо 1Ж вместо л. Подробно е разгледалъ езика на Син. Тр. Ргокор ^е^щ: .1а;^укоу6йеску гогЪог Еис11о1о§1а 81па18ке110, ?! 11)гат, 1890, 1-11. 5. Синайски псалтиръ. Намира се, както и Синайски тр^бникъ, въ манасти})!. Ов. Катери на на Синай-планпна, дЬто го видЬлъ на 1850 г. Порфирий Усненскй и съобш,илъ за него въ „Изв^сия Архео- логическаго Общ. V, 19 — 20. Отъ с^йщия Успенски проис- хожда пагинацията и надписа на тоя псалгиръ: 1Хлир1хб7 'фаХху]р10У — ^ллтнрь гллголнуескдго пнсьмск". Издаде го Л. Гайтлеръ съ помощь отъ Загребската Ака- демия подъ заглавие Р8а11;ег1ит, ^1а^о18к1 зротешк шапа- 8ига 81па1-Вг(1а (Загребъ, 1883 г., съ една снимка), а инакъ се нарича РзаИегхит 81па1исит. Три снимки отъ него вж. и въ В1е а1Ь. и 81. 8с11пЛе11. 175 Синайски псалтиръ има 106 перг. листа малка 8*^ {15x11 см.) по 20 реда жглеста глаголица. Писмото Жглеста глаголица. 'Ч||?«ш.3й1'5(^-Т&.в,^«й, Жг>^Ь"1# 'г^' -»«? Ч^<^ "€. Синайски псалтиръ. му е дребно и широко, писано ту подъ линия, ту надъ линия, защото писачит-^ не биле още упражнени да пишатъ надъ 17в линия. Заглавията са иисани съ едро (унциалио) и длъгнесто писмо. Между глаголскигЬ букви идватъ и кирилски т, м и 1, а на три пжти идва и особено, паякообразно х, каквото впрочемъ идва единъ пжть и въ Лсе^м. Ев. и въ АЬесеп. Ъи1^. Любопитно е, че въ тоя паметникъ се срЬщатъ думи, въ текста, писани исц-Ьло или отчасти съ кирилски букви. Синайски Пс. захваща съ първи псаломъ и свърша съ 137. Пр^зъ цЬлия ржкописъ се различаватъ три разни ржцЬ. Син. Пс. унотрЬбява само |д (ае) за л и 1а; — съ тая си черта се поср-Ьща съ Пражки и Киевски листи, както и съ Охр. Е в, Откъмъ ъ и ь н-Ьма правилность, осо- бено въ отворени срички (дЬто ъ и ь исчезватъ) стои твърд-Ь на често ъ вм. ь, а пъкъ изяснението на тия дв-Ь тъмни гласни е тъй често, че откъмъ тая страна Син. Пс. заема първо м-Ьсто; има даже доста случаи д^то ъ стои вм. етимол. о: ОТМГЪТ-К, СЛЪКеСЛ, 110К(>ЪКНТ6ЛЬ, рбКЬШШ (р6К0Ш1А), КЪСТ{|- хъмъ - срв. южнобългарски рекъх, рекъхме. Като имаме нр-Ьдъ видъ, че въ сжщия паметникъ и л се зам-Ьнява доста често съ о (локъ, можемъ, пом1;ношм, поть, глоум-БХО, роко^мн . . . (у Гайтлера изброени 23 случая), както и наопаки — о съ л (9 случая), можемъ да приемемъ, че Син. Пс. происхожда отъ Дебърско. Успоредно съ тая зам-Ьна върви н зам^Ьна между а и е, макаръ и въ по-малко случаи. Има н десетина случаи д'Ьто лабиало л не е изразено: збмъки, земъ-к, нзБАКЪ1^ь глоименн-к, оуглък!» и нр. 6. АоеианоБо или Ватиканоко евангелв. Между слявянскит^Ь ржкописи въ Ватиканската (Папска) библиотека първо м-Ьсто по своята старина заема това гла- голско евангеле, наречено Асеманово или Ватиканско. Пър- вото си име получилъ тоя старобългарски паметникъ отъ единъ директоръ на Папската библиотека въ Римъ нр^Ьзъ ХУШ в. А88еташ (1687 — 1768 г.), който го нам^Ьрилъ зъ Ерусалимъ на 1736 г. и го подарилъ на Папската Би- блиотека. 177 Асеманово евангеле е изборно, т. е. евангелскит-Ь че- тива са наредени по недели и празници, а пълното му за- главие гласи: бкЛНГбЛНб ИЗБОрЬНОб, СЪ БОГОМЪ СКЛТОМЪ, КЪ С;1кБ0ТЪ1 н 11еД1:ЛА ОТЪ ВСЛНКЪ1А НеД-КЛА ПАСХЪ!, СЪ М'ЬСА1|6СЛОВ6СННКОМ7>. ,..' § * (X & ^ ^ ^^- ■% 21 *"9 /^ йз !&■ .•3 ц> ^ - ^ - р и. Р ^ 2 ?\ - р л ОК- 41 (I А I * *.1 ш Писано е съ хубава обла глаголица и съдържа 159 листа гол-Ьма 4°, а сЬко евангеле се почва съ цв-Ьтна заглавка. Исторал па Бъдгарский езивъ. \2 178 Асеманово Ев. е издавано два ижти: 1) отъ 1"'г. Ка6к1, Аззешапоу 111 Уайкапзк! Куаи^^еИзиг. Заг1^ебъ 18С5 г. — съ глаголица. Изданието е пълно съ погр'Ьгики, но има хубавъ ир^дговоръ отъ Ягича. 2) отъ Вг IV. СпкМс, А88ета11оуо 12Ьогпо Еуа.п^;)е1|е, Римъ 1878 - съ латински букви. И това издание не е до- тамъ задоволително. Три снимки отъ Асем. Ев. има и у Гайт- лера, 1)1е аШ. ип(1 81ау. 8с11г1Леп. Кога, д-Ь и кой е нисалъ Асем, Ев. не знаемъ, защото и въ него н-Ьма никакви данни за това. 11о разнп догадки Рачки опр-ЬдЬля това съ твърд^Ь малка приблизителность, т. е. поставя го между години 916 и 1050. Чрнчичъ нъкъ приема, че е писано не много години сл-Ьдъ 916 г. Рачки пр-Ьдпо- лага, че е писано въ Д-Ьволския манастиръ (Дебърско), зап1,ото прочелъ ужъ една записка на стр. 158: лзь пот. Стлнь пнш;)/; монлстнроу кь декол« р€к;11моу . . ., но Чрнчичъ чете това С2КЩ0 м^сто тъй: Дзь попь СтАНЬ пншЛк: кнр... н Б0Д1; р1чК;«; €МОу ДИ бСЛ; ПрОСТН отъ Бг*!! Н К1 ЯПОСТОЛЬ ОТК ВС«ХЬ СТЬ1ХЬ оть мене гр-ъшннкл . . . Посл-Ьдното четене изглежда по-в-Ьро- лтно; но и да приемемъ, че тука се споменува Д-Ьволски ма- настиръ. то не би значило, че евангелето е непр'Ьм'Ьнно пи- сано тамъ, защото записката е отъ по-ново вр'Ьме (съ кирилица), а би ни сочила само, че ржкописътъ е билъ н^Ькое вр-Ьме въ Д-Ьволската область. 7. Македонски лиотъ (Ефремъ Сиринъ). Нам'Ьрилъ го Григоровичъ на 1845 г. въ Рилския ма- настиръ и нарекълъ тъй, понеже тогава Кюстендилско и Са- моковско се см-Ьтаха като македонски области; заедно съ ц-Ьлия листъ Григоровичъ нам^Ьрилъ и единъ отр'Ьзъкъ отъ листъ, принадлежащъ къмъ схщия паметникъ, затова съобща- вайки въ дв-Ь свои статии за тая си находка („0 древней письменности славянъ" и „0 древн'Ьйшихъ памятникахъ цер- ковно-славянской литератури") говори за „листки". Сл^дъ това „листовцет-Ь" станали имотъ на И. Срезневски, който и съ- общи за ц-Ьлия листъ въ „Изв. Имп. Археолог. Общ." т. IV, 381 — 390, както и въ „Древн. Глаг. п-ки", 220 — 224, а 179 ^етн* и въ „Св'Ьд'Ьн1Я и зам-Ьтки" № 5. Отсетн'Ь тоя листъ ^иде наиечатанъ и въ Ягичевит^ прим-Ьри за старобългарски (8рес1тепа Ип^иж ра1аео1оуеп1с8в). Посл-Ьдно и най-добро из- дание на гоя важенъ глаголски паметникъ уреди професоръ ю О I Илински и напечата като томъ I внп. 6 отъ Памятпики Ста- рославянскаго язнка, подъ заглавие: Македонск1й глаголичесшй листокъ, отрмвокъ глаголическаго текста Ефрема Сирина IX 12* 180 в-Ька, Спб. 1909, съ дв-Ь фототипни снимки (издание на Пе- тербург. Акад.). Паралелно съ българския текстъ е напеча- танъ и гръцкиятъ ори гинал ъ. Първата страница отъ Макед. листъ е въсп1)оизведена фототипно и у Каринск1й, Образци глаголицн, табл. IX. Македонски или Рилски листъ, както право го нарича Илинскй, е отъ книга, която била гол-Ьмъ форматъ ((()олио), писана въ два стълбца но 27 реда обла глаголица; той е инакъ правиленъ старобългарски паметникъ, не вокал изува еровет^, но зам^Ьнява доста често ъ съ ь, обаче не както бива въ Зогр. Ев., а както е свойствено отпосл-Ь на III (сЬверозападна) школа, но изглежда, че ги зам']Ьнява пр'1)Димно въ случаи, когато ъ и ь н'Ьмагъ звуково значение. Характерно е за тоя паметникъ и това, че различава А и », т. е. А («) нише слЬдъ съгласни, а м (зе) — сл'Ьдъ гласни или въ пр^дословие. На тоя листъ са дв-Ь иец-Ьли слова отъ Ефремъ Сирина, сирийски пропов-Ьдникъ, чийто сборяикъ подъ име „Паренесисъ", е запазенъ въ много ср^днобългарски, сръбски и руски пр-Ь- писи. Отъ едното слово (о сжд* н о любъкн н о 110К1\1аннн) е запазенъ само краятъ, а отъ другото само началото, съ заг.швие: Слоко нз влскжен.^го €фрбм(\ Ъко вьзкрлфлбте сд. кьсидть влгв естъ нл азмуьнл^ д«лл. Откъмъ езикъ Мак. листъ издава по сетн^шенъ проис- ходъ и споредъ Илинскй, Ягнча и Погор^лова (Къ вопросу о Македонскомъ глаг. листк'&, Сборн. въ честь на Фортунатова 492 — 499) спада къмъ произведения отъ Симеоновата епоха. 8. Охридско Евангеле. Отъ тоя глаголически паметникъ има само 2 листа 4^, които нам^рплъ Григоровичъ въ Охрида, а издаде ги Срез- невски въ „Древн1я глаг. нам. 74 — 84. Сега се намиратъ въ Румянцовския музей, Москва. Писмото му (по 28 реда на стр.) прави пр'Ьходъ къмъ хглеста глаголица; прилича доста на Клоцовъ Сб. Буквит-Ь <^а надъ линия. Дв-Ь снимки отъ него вж. у Гайтлера, Ше^ а1Ьапе8. ип(1 81ау. 8сЬпйеп. 181 Б. Кирилски паметници. 1. Оамуяловъ или Пр^спеноки надписъ! Ако не броимъ Зографскиятъ подписъ отъ 980 година/) то най старъ кирилски паметникъ е, за сега поне, прочу- тиятъ Самуиловъ надписъ отъ 993 год., откритъ на 1898 г. 'Още на 1891 г. изв-Ьстниятъ нашъ изсл-Ьдвачъ на Македония, Василъ Кънчевъ, съобщи въ пхтяит-Ь си б-Ьл-Ьжки върху П р -Ь с - пенско езеро и Долна Пр-Ьспа (Мсб. IV, 40), че въ новата църква на с. Германъ имало старъ гробъ и плоча съ надписъ, отъ който се чет-Ьло име Самоилъ. Седемъ години сл-Ьдъ това, когато една учена комисия на чело съ директора на руския Археоложки музей Ф. Успенски пропжтува маке- допскит"! земи и отиде въ Пр-Ьспа, нам-Ьри наистина въ с. Германъ една мрамора плоча (Г25х0"52) съ три кръста на нея и съ едикъ кирилски надписъ отъ 1 1 реда, издъябанъ безъ никаква симетрия въ единъ хгълъ на плочата. Над- писътъ не е запазенъ ц-Ьлъ, понеже плочата е отчупена и парчето изгубено заедно съ една часть отъ писмото, но пакъ може да се разбере, а което е най главно, имената и годината личатъ хубаво. Отъ името на Самуиловата майка е запазена -само крайната буква 1; (= 1л), та Флорински пр-Ьдполагаше, че ц'к10то име тр-Ьбва да е било М|\рн1;, но сл-Ьдъ като бидоха обнародвани прибавкит-Ь къмъ Виенския Скилицовъ пр-Ьписъ,*) узна се, че Салтуиловата майка се казвала Рипсимия; па тъй и прилЬга повече споредъ м'Ьстото на липсалит^ букви. Ц-Ьлиятъ надписъ гласи тъй: ') Тоя подписъ е на Зог1)а(})скиятъ игуменъ Макарий, сложенъ подъ едно •продавателно отъ 980 г. Продавателното е на гръцки, както н подписит* на гръцкит* атонски монаси, обаче игуменъ Макарий си се нодписалъ на бъл- гарски съ кирилски букви, ио употр^билъ и едно глаголическо оу: 1 Л\акарн* '«ромонд)(-ъ нггЗмсн-к з8граф'ъск'и за нс^Шннл; п«А'кпнсд](ъ. Па тоя Зографски подаисъ съобщилъ пай напр^Ьдъ Бодянски въ „Чтен1я Имп. Общ. ист. и др. росс'', 1878 кн. I: послЬ въ Ш. М. Н. П. въ рецензията на Антониновата книга „По-Ьздка въ Румелхю". Вж. още „Виз. Вр." нрилож. къмъ XIII т. Най правилно и точно « ир^Ьдадснъ тоя подписъ отъ Иорд. Иванова въ „Сълг. Стар.'' 10—20. > ») В. Ргок1с;', 1)1е 2ива12е 1п с1ег Пап(18сЬг1Й йез ЬЬаппез 8куИ12е» ^Со(1ех У1п<1оЬопеп818 Ь184. Огаес. ЬХХХУ. МипсЬеп 1906. 182 ^^; Бъ НМА (дТЬ1|л| Н СЪННЛ Н СТЯГО ДОуХЯ А'ЗЪ САМ0НЛ1ь р!\Бъ кл:нполлгял> 11ЛМАТк(оть1|)|» н мг\те()н и крлт(н11 н)|л крьс- т-кхъ сн(хъ л сб)нмбН1\ оуг,ъ11Ъш(ннхъ нн)|Колл ():1Б'ь ка;н(рн- :|ГНМН)1; ДКДЪ Н(\11НСА(хЪ Ж6 Се КЪ)|Л1;Т0 ОТЪ СЪТ80(рбНН1; МН(>(>)|у г^ • : ф^л н»1ъдн(ктнон. я.) НМ^НСТАГО '^ОУх^л прл\г\жп^мдтг -^НИАТбРННЕ-ИТ Самуиловьтъ надписъ е твърди малъкъ, ча да вадимъ големи заключения; най си1'урното заключение отъ пего е това, че въ Самуилово вр-Ьме, значи пр'Ьзъ втората половина на X в-йкъ кирилското писмо е било употр-Ьбявано дори въ най западнит1Ь наши краища. По че това писмо е било още 183 ново за тия краища, свид^телстватъ явпитЬ сл-Ьди отъ глаго- лица въ тоя надписъ, а именно: 1) още не сл-Ьно ън вм. по сетнешно Ъ1 или Ъ1 (съннл); 2) -ь вм. * и 1л (рн.|гнмн«); 3) неютовано л (подгкп^л;) ; неочаквано е обаче « (отьц») вм. оу. Инакъ фонетичнит-Ь и морфоложки особености са пр'Ьдадени тъй, както се очакваше да бхдатъ за онова вр^ме. За значението на тоя надписъ и за неговитЬ палео- графски и граматични особености вж. Изв. Рус. арх. Инст. IV: е. И. Успенсшй, Надпись царя Самуила, 1 — 4 (съ фак- симиле на плочата и надписа); Т. Д. Флоринск1й, Н-Ьсколько зам-Ьчанш о надписи царя Самуи.1а, 5 — 13. Д-ръ Л. Милетичъ, Къмъ Самуиловия надписъ отъ 993 г., 14 20; Старобългарски надписъ отъ царя Самуила, Бълг. Пр. V, кн. IX— X, 274—278. К. Иречекъ и V. 1а^1(*, В1е супШзсЬе ювсЬпЛ уош ЛаЬге 993. АгсЬ. XXI, 543 — 557. И, Ивановъ, Царь-Самуиловъ надписъ отъ 993 г., Бълг. Стар. изъ Македония, 24 — 26. 2. Савина книга или Савино Евангеле. То е кирилски старобългарски паметникъ отъ XI в'Ькъ, що го откри Срезневски въ библиотеката на Синодалната печат- ница въ Москва. Името му произлпза отъ тамъ, че на дв^ м-Ьста въ него се споменува попъ Сава, а именно отдолу на л. 49: п<$ Слвл ^^ллъ и на л. 54: помозн Гн рАБоу твоему С2\кю. Тоя паметникъ е писанъ въ България, но отдавна се намира въ Русия, защото е допълнянъ пр'Ьзъ XIV в'Ькъ отъ русинъ. Ц-Ьлиятъ паметникъ има 165 перг. листа А^, но сички тия листи не са отъ сжщо врЬме, а са прибавяни отсетн-Ь: л. 1 — 24 са руска редакция отъ XIV вЬкъ. л. 25 — 151 съставятъ сжщинската Савина книга. л. 152 163 са пакъ руска редакция отъ XII в-Ькъ. л. 164 е пакъ отъ Савина книга. А посл'Ьдниятъ 165 .листъ, макаръ да естарински и старобългарски, но е отъ други паметникъ и случайно по- падналъ тука. 184 И тъй сжщинскиятъ паметникъ, нареченъ Савина книга, има сичко 129 л. 4^ по 19 реда старо уставно писмо, малко наведено въ десно съ припрости заставки и заглавки. Съдържа евангелски четива отъ (>. неделя сл-Ьдъ Пасха нататъкъ и синаксаръ, ала не редовно, защото липсуватъ листи и отъ евангелето и отъ синаксара. Савина книга има сл^днит^ граматични отлики: 1. За д употр'Ьбява три знака и то два затворени А и А (за сл^дъ съгласни) и единъ отворен ъ а — за сл-Ьдъ гласни или въ пр^дословие. 2. ъ и ь се зам-Ьняватъ често помежду си, а тъй еж що се испущатъ начесто (разбира се, въ ср-Ьдословие). 3. * стои често вм-Ьсто № сл^дъ съгласни, както въ ср-Ьднобългарски. 4. И Савина книга както Супр. сб. не унотр-Ьбява 8 като звуковъ б-Ьл^гъ. Савина книга издаде най-напр-Ьдъ Срезневски въ Древнхе слав, памятники юс. письма, но съ много гр'Ьшки, които оправи проф. Ягичъ въ АгсЬ. V (Ва8 аивюуепхзсЬе Еуап^е- Иякапит Рор Зауав). Много по-хубаво е изданието на проф. Щепкинъ, Памятники старослав. язнка т. I, внп. 2: Савина книга, трудъ Вячесл. Щепкина, изд. отд. рус. яз. и елов. Имп. Акад. наукъ, Спб. 1903 г., съ 4 фототипни снимки. Пр-Ьди самото издание на паметника Щепкинъ напечата обширна студия върху него (Разсужден1е о язнк'Ь Саввиной книги, Спб. 1899 г.) дЬто приема (възъ основа на ъ и ь), че Савина книга е пр-Ь- писвана въ источна България и то направо отъ глаголски оригиналъ. 3. Супраоълоки оборникъ. Най-старъ и най-обеменъ кирилски паметникъ, нареченъ тъй, защото е нам-Ьренъ въ единъ манастиръ до с. Супрасълъ, Гродненска губерния, Б-Ьлостошки окржгъ. Нам-Ьрилъ го про- фесоръ Бобровски въ началото на XIX вЬкъ; но сега рхко- писътъ не е тамъ, нито е пъкъ ц-Ьлъ на едно м-Ьсто, а е пръснатъ : 185 ПървитЬ му 1 1 8 листа са въ Любляна (Лицейска биб- лиотека), отнесени тамъ заедно съ книгит-Ь на Копита ра; Сл^днит1Ь 16 листа са въ Петербург ъ, въ библиоте- ката па И. А. Бнчкова; Останалит-Ь 67 листа са въ Варшава, въ библиотеката на графъ Замойски. Ц-Ьлиятъ ржкописъ има 201 перг. листа фолио и съ- държа 48 жития и слова (кое ц-Ьли, кое откжслечни) най- много отъ I. Златоуста, а съставенъ е отъ н-Ьколко изводи, защото личатъ разни правописи и разни изрази. Десеть листа отъ него (168 — 178) са пр-Ьписани отъ паметникъ като Елоцовъ Сборникъ. Супрасълски сборникъ е писанъ безъ-друго въ бъл- гарски край, макаръ да не може съ положителность да се опр^д^ли по точно въ кой именно. Неговъ писачъ е н-Ькой-си Ретъко, споредъ както се вижда отб-Ьл^зано на л. 104 от- дясно въ 9 кратки реда: г^н по-мн-лоу-1 рб-тъ-к1\ лм1-н. Езикътъ му е инакъ правиленъ старобългарски езикъ, но съ н']Ькои отклонки : 1) ъ и ь се зам'Ьняватъ помежду си безъ правило: н^йд'Ь пр-Ьобладава ъ вм. ь, нЬйд-Ь пъкъ ь вм. ъ. На н-Ькои м-Ьста пъкъ (писани отъ друга ржка) се употр'Ьбява само ь! Срв. л. 67, редове 9 — 30; л. 109, ред. 8—16. 2) За мека носовка а употр'Ьбява два знака: а и а (за- творенъ и отворенъ юсъ) и то а — винаги сл-Ьдъ съгласни, а А винаги сл-Ьдъ гласни или въ пр-Ьдословие : жатн, но атн. 3) За смекчение на съгласни употр-Ьбява модерен ъ знакъ за смекчение': Б1\н'Лк, огм'ь. 4) Буква 8 като звуковъ 6'Ьл'Ьгъ н-Ьма; н-Ьма тъй схщо и ц|, а се пише шт, а накрай редъ ш, 5) 1; стои често вм. № сл'Ьдъ съгласни - както въ ср-Ьд- нобългар. паметници: помънил-ЬА, мор* (род. п.), огн* и пр. 6) Вм'Ьсто Ъ1 Супр. Сбор. употр-Ьбява ън у прилагателни и въ случаи отъ сетн-Ьшно и; 7) I и и само на край редъ; \ тъй сжщо на край редъ и въ чужди думи. л-ерепШеисит се употр-Ьбява м н о г о р Ь д к о ! 186 8) Характерно на този паметникъ е още, че сравнително р^дко вокализува ь, а ъ почти никакъ. 9) За българщината на Супр. Сб. говори много честата употр-Ьба на дателенъ притежателенъ падежъ. Супрасълски Сб. биде издадепъ най-напр-Ьдъ отъ Микло- шича по пр^писъ отъ Еопитара: МопитепЬа Ип^иж ра1аео- йюуешеж е сойхсе йиргазИепв!, УхпйоЪопзе, 1851, издание не особено точно. Четири откжслека отъ Супр. Сб. издаде Срез- вевски въ Сб. Отд. рус. яз. III: Древн1е памятники юсовага письма, 174-186, 224 — 240. Осемь листа отъ Петроградската часть издаде фотогра- фически Общество любителей др. письм. на 1879 г., а на 1896 г. по порхка на руската Акад. биде приготвена фотографи чески ц-Ьлата Люблянска часть, ала си остана и до днесъ неиздадена. Най-хубаво и пълно издание приготви за тоя памет- никъ Северьяновъ, чийто трудъ — Супрасльская рукопись, 1904 (само текстъ и палеографически б-Ьл^жки подъ него, съ. три снимки) изл'Ьзе като II т. 1 вшп. отъ Памятники ста- рослав. язика, що ги издава Руската Академия.. Отд'Ьлни студии върху тоя паметникъ има отъ проф. А. Вгискпег, 7ит 8ирга81ег Со{1ех, АгсЬ. ХШ, д'Ьто се попра- вятъ н4кои гр-Ьшки въ Миклошичевото издание; съ такива поправки се занимава и Е. 7,шег въ дисертацията си ЗШйхеп иЪег йеп Сойех 8ирга8Иеп818 (Вге81аи, 1892), въ чиято първа часть разгледва палеографичнигЬ особености, а въ II часть (КШот1г, 1899) разгледва (|)0нетичнит'Ь особености на ежилия паметникъ. Вж. още РезЬгпек, 0 гикорхзе 8ирга818к6т, Ъ. ГИ. 1892, II. За историята на Супр. Сб. писа Бобровски, Судьби Су- прасльской рукописи, Ж. М. Н. Пр., 1887, № 10— 12. За изворит^ на Супр. Сб. писа Ни(1о1р11 АЬхсЬЬ въ АгсЬ. XV, XVII и ХУ1]1: ^ие11еVпас^1^^'а^8е ;^ит Сойех 8ирга8Ип818. За родината му писа ()Ь1ак, 7л1г ^N^\^6.щ\т§ йез аИзЬ- уеп18с11еп, АгсЬ XV, както и въ МСб. IX, ЬГЬкои б'Ьл^жки върху старославянските^ паметници. За правописните му и лексикални особености писа Вон- дракъ въ ВиенскитЬ 8112ип^8Ьег1сН1е : Аи81о\еп18сЬо 8(;и(11еп т. 122, СЬег е1п1^е огИю^^гарЬтзсЬе ипй 1ех1саИ8сЬе Ещеп- 187 1;й1пИсЬке11;е11 г1е8 Сойех 8ирга8Иеп818> т. 124. Вондракъ приема, че Супр. Сб. е пр-Ьписванъ н-Ьйд-Ь въ Малорусия. А. КочубинскШ, 0 Супрасльской рукуписи, Изв. р. Ак. II, 1143 — 1148, исказва мн-Ьние, че Супр. сб. е кирилски палимипсестъ! 4, Олуцки поалтиръ. То е откжслекъ отъ 5 пергаментени листа 4^ по 28 реда на страница косо писмо; нам-Ьрилъ ги Срезневски въ Москов- ската Синодална библиотека, а издаде ги въ сборника ей Древн. сл. п-ки юс. п. 155 — 165. По онова, що е съобщено у Срезневски, изглежда че и тоя паметникъ прилича на първит-Ь два по своя правописъ; тъй напр. и той употребява отворено и затворено а, смесва двата ера, па тъй сжщо и той не употребява буква 8. Но сичко изглежда, че и Слуцки псал. е отъ XI в-Ькъ. 5. ХилиндароБи листи. Нам^рилъ Григоровичъ въ Хилиндарския манастиръ; т-Ь са два листа 4°, които съдържатъ поучения отъ Кирила Еру- салимски. Издаде ги най-напр-Ъдъ Григоровичъ въ Изв. на рус. Акад. I, 89—96, посл^ Срезневск1й въ Др. Сл. п-ки юс. письма, 187 — 191, ала най-точно е фототипното издание на Кульбакина, Хилиндарсюе листи, отривокъ Кириловской письменности XI в-Ька. Писмо косо по 25 реда на страница. Други отлики: ъ и ь размесено. За А има два знака: отворено а и затворено а, обаче не тъй употребявани, както въ Супр. Сб., а обратно: А стои само сл-Ьдъ съгласни, а д сл^дъ гласни или въ предословие. Наспротивъ това различава правилно ж и к. За 8 употребява знакъ ^-. За смекчителенъ знакъ употребява, както и Супр., кукичка, отдесно горе надъ буквата, и то само при л: нзноленнс. И тукъ се употребява * вместо п следъ съгласни. 188 6. Евангелски лиоти. Откжслекъ отъ изборно евап1'еле, сичко два листа малка 4®, намиратъ са въ Московския Румянцовски музей, постх- пили тамъ заедно съ книгит'Ь на В. М. Ундолски. Писмо въздребно и малко наведено въ десно, по 18 — 19 реда на стр. съ много надредни и междусловни знакове. По- край обикновенит-Ь титли употребява се и жглеста ка- м а р а » л, • Между другит^ старинности па това евангеле за заб'Ьл'Ьз- ване е, че писмото му е писано подъ линия, както н'Ькои гла- голическа паметници (Клоц. Сб., Син. Псал. и много хърватски паметници). • Други особености: 1) н^ма йотовани гласни букви (осв-Ьнъ ю). 2) За 1А употр-Ьбява -к — въ сЬко положение. 3) Употр-Ьбява почти изключително ъ; ь се ср-Ьща само въ дв-Ь думи есть и г*ь. 4) За звукъ 8 употребява 1^. 5) Сички сложни прилагателни са стегнати; стегнати са и гла10лнит'Ь форми. Еваегелскит-Ь листи на Ундолски са издавани вече \\^- колко пжти; най-напр-Ьдъ ги описа и издаде Срезневски въ Древ. слав. п. юс. п. паралелно съ Асем. р]в. (43—44 и 194—196). Палеографично са разгледани тия листи твърд-Ь подробно отъ В. И. Щепкина, Листи Ундольскаго (Сборп. Форту- патовъ, 249 — 269). Най - послЬдно и най-добро издание приготви за тоя паметникъ Е. Карск1й, Листки Ундольскаго, отрмвокъ кириловскаго евангел1я XI в-Ька, фототипическое воспроиз- ведон1е текста и изсл'Ьдован1е письма и язмка. Издала Петро- градската Академия като т. I, вип. 3 отъ Памятники старо- слав. яз. Спб. 1904. Въ тоя Т1)удъ на Карски е дадена и цялата история на паметника. 18» 7. Македонски лиотъ. То е полускжсанъ и овалянъ листъ отъ книга, която е съдържала, може би, пр'Ьводътъ на I. Дамаскиновото Бо- гословие, защото съдържанието на този листъ се посреща съ Пролога на I. Екзарха Български къмъ сжщото бого- словие. Споредъ това Македонски листь е п-Ьщо р-Ьдко въ нашата стара книжнина, понеже съдържа не преводно, а оригинално съчинение. Листътъ билъ подаренъ отъ А. Гильфердинга на И. Срезневски, който гр издава на два пжти: па 1863 г. въ ИзвЬстхя Импер, Геогр. Обш,. т. V (66 — 68) п въ Др. Сл. п-ки юс. п. (192 — 193), но съ по- гр-Ьшки. Хубаво фототипно издание приготви за него Г. Ильин- ск1й на 1906 г. въ реда на Памятники старослав. язнка т. I, вмп. 5: Л[акедонск1й листокъ, отрнвокъ неизв'Ьст- наго памятника кириловской письменности XI — XII в-Ька. Македонски листъ е голЬмъ форматъ (фолио 27x21 см.)' по 30 реда на стр. ср-Ьдно писмо н-Ьщо наклонено вдесно. ВмЬсто ъ и ь употр'Ьбява само ь, който не испада, нито се вокализува, а нМд-Ь стои вм-Ьсто о: подьвн!;а?(ьмь, бъ1хьмь, положихьмь, гл1\гольмь. Има и пр^мЬтка на ь нр^дъ ^ н л: КЬрХЬ ДЬрЗОСТН^К, ДЬрЗЬ, ГЬрДЬ, ПЬЛТН, ДЬЛЬЖЛН;. За звукъ 8 употр'Ьбява г;-, а за шт — винаги шт. За малъкъ юсъ употребява повече д (сл-Ьдъ гласни и съгласни); а идва само два пхти. По употребата на ь, както и по замяната на н^ съ оу (осв-Ьнъ 11оу2БД1\ идва и дрьзноу) тоя паметникъ или проис- хожда отъ небългарски земи, или пъкъ е писанъ сл-Ьдъ XI в'Ькъ. Употр-Ьбата на Р (на два пхти еулогнР*, прнложеннР') въ него не говори тъй схщо за дълбока старина, защото гла- голически букви срещаме и въ паметници, писани пр'Ьзъ ХШ вЬкъ. Сжщинска старинность у тоя . паметникъ е разло- женото ии. Ср']^дно6ългарски паметници. Ср^днобългарски паметници наричаме българските книжовни произведения, произлезли презъ средния периодъ ва български езикъ; споредъ това среднобългарски памет- 11)0 ници ще бждатъ сички български ржкописи, писани ир-Ьзь XII, XIII и XIV в'Ькь, понеже тил три вЬка съставятъ тъй наре- чения ср-Ьднобългарски периодъ. Но понеже и сл-Ьдъ тия три вЬка ср-Ьдпобългарски паметници продължаватъ да се пр-Ь- писватъ както въ България, тъй и вънъ отъ нея, то и тия пр'Ьписи ще тр-Ьбва да причислимъ къмъ срЬднобългарсвия периодъ; тогава обсегътъ па тоя периодъ се увеличава зна- чително, понеже ср^дпобългарски паметници има писани и пр'Ь- писвани и пр'Ьзъ XV. пр-Ьзъ ХЛ''!, па дори и пр-Ьзъ XVII в^Ькъ, когато говоримиятъ езикъ не е билъ вече ср^Ьднобългарски, а новобългарски. Имайки при туй пр-Ьдъ очи, не само по близкото вр-Ьме, когато са писани, ами и по широката область, д-Ьто са употребявани ср-Ьднобългарскит-Ь паметници, лесно ще разбе- ремъ гол-Ьмото имъ множество прЬдъ сгаробългарскит'Ь. 'Гъй докато старобългарски досега изв'Ьстни паметници има 14 — 15, ср-Ьднобългарски има съ стотини и, д'Ьто .речено, сЬки день се откриватъ се нови. За да имаме пр-Ьгледъ върху тая гра- мада еднородни пр'Ьдмети, нужно е да ги распрЬд-Ьлимъ тъй или инакъ. Най естествена и най лесна распр-Ьд-Ьлба на ср-Ьд- нобългарскит'!? паметници би била по в-Ькове и години, особено ако сме въ можность да опр-Ьд-Ьлимъ точно възрастьта на с']Ьки памети икъ. Обаче такава распр-Ьд-Ьлба, колкото естествена и да е, въ схщность не е научна класификация, защото не води см'Ьтка за вхтр'Ьп1НйТ'Ь свойства на паметницит'Ь, не се взира иъ т^хнит-Ь граматични и диалектни особености, а ги трупа само единъ върху други, просто както би сл']Ьдвали по години. Разбира се, че и хронологичната распоредба си има свое м'Ьсто и сгода, та се дори и налага въ случай, когато памети ицит-Ь се навождатъ като изво1)и и когато се иска само да се опишатъ единъ сл-Ьдъ други безъ огледь къмъ тЬх- нигЬ взаимни прилики и разлики. Хронологичната разпр-Ь- д^лба има за срЬднобългарскигЬ паметници и това пр']Ьдимство, че може да бжде много по точно прокарана, понеже гол-Ьма часть отъ паметницитЬ, писани пр'Ьзъ ср-Ьднобългарския пе- риодъ, посятъ опр'Ьд'Ьлени дати, па осв-Ьнъ това и палеогра- фията съ разнит-Ь си помагала ни служи тука много по си- гурно, отколкото при оценката на старобългарскит-Ь ржкописи. Ала най накрай отъ хронологичната разпр^д^лба, прокарана 191 и най точно, други резултатъ не може се получи, осв-Ьнъ нагледна пр-Ьдстава за постепенния вървежъ на българската черковна писменность отъ XII до XVII в^къ: а такъвъ ре- зултатъ не би засегпалъ нито отдалеко схщината на самит^ рлвописи, които се распр'Ьд'Ьлятъ. Затова сл^дъ като дадемъ най напр-Ьдъ сумарна групировка иа ср'Ьднобългарскит'Ь па- метници но векове, ще ги класифицираме върху такава основа, Еоято да излиза отъ сами т-Ьхъ, отъ самиятъ имъ езнкъ п правописъ. Нека установимъ най напр-Ьдъ числото на ср-Ьднобъл- гарскит'Ь рхкописи, съ които ще боравимъ. Тукъ не е дума ва общото число български ржкописи отъ XII до ХЛ^ или XVII в'Ькъ, понеже това число и не може се установи тъй лесно, едно защото сичкит-Ь ср'Ьднобългарски ржкописи не са още из- нам^рени и второ, които"^ са изнам-Ьрени сички не са тъй описани, за да си послужимъ съ тия описания за наша цЬль. Имайки нр-Ьдъ видъ именно по подробни описания, а не ч^амо указания на ср^днобългарски рхкописи заедно съ онова, що съмъ събралъ самъ по тая часть, доколкото ми е било възможно до сега да си пр-Ьгледамъ и опиша достхпнит^ ми български рхкописи било въ България, било вънъ отъ нея, мога каза, че располагамъ за сега съ данни върху 530 ср^дно- български паметници — ржкописи и печатни — като захва- нешъ отъ XII в^къ и свършишъ съ XVII. Распр^д-Ьлени по векове ср-ЬднобългарскигЬ паметници пр-Ьдставятъ сл-Ьднит-Ь шесть групи: На XII в-Ькъ се падатъ . 19. На XIII „ „ „ . 58. На XIV „ „ „ 98. На XV „ „ „ 126. На XVI „ „ „ 148. На XVИ „ „ „ 81. Ако пр-Ьдположимъ, че старината на сички тия па- метници е правилно опр^Ьд-Ьлена, горнит-Ь цифри показватъ постепененъ и непр-Ькжснатъ растежъ на ср-Ьднобългарската писменность отъ XII до XVII в-Ькъ, какъвто растежъ не бихме очаквали, щомъ знаемъ, че въ края на XIV в-Ькъ, сл-Ьдъ ид- 192 ването на турцит*, въ България пр-Ьстава с^ка литературна дМность. Отд^ тогава тия ср^днобългарски ржкописи пр-Ьзъ XV и XVI в^къ? Въпросътъ си обясняваме отъ самия про- исходъ на тия ржкописи: докато ржкописит-Ь отъ XII, XIII и XIV в^къ происхождатъ се отъ България, или поне се отъ земи отсамъ Дунава, то ржкописит-Ь, писани пр-Ьзъ XV и ХЛ'1 вЬкъ, произхождатъ, почти сички се отъ Влашко и Молдова; т-Ь са продуктъ на влахобългарската пи- сменность, която сл-Ьдъ XIV в-Ькъ се явява като продъл- жение на ср'Ьднобългарската. Изв^Ьстно е, че пр^зъ това вр-Ьме отвъдъ-дунавскит-Ь ни съсЬди си служеха съ пашия срЬдно- български езикъ не само въ черквит-Ь, ами и въ обикновения общественъ и политически животъ; оттамъ и многото влахо- български грамоти, съ каквито са пълни влашкит-Ь а])- хиви и които грамоти ако прибавимъ къмъ горното число, броятъ на ср'Ьднобългарскит'Ь паметници ще нарасне още повече. Тукъ съмъ зелъ подъ внимание само изв'Ьстнит'Ь менъ влахобългарски грамоти. Ако оставимъ сега на страна старината на тия па- метници, ако не питаме и за местото, д^то са писани или преписвани, а се взремъ въ езика и правописа имъ, ще получимъ интересни купчини, отъ които излизатъ па яв'Ь разни правописни школи отъ ср-Ьднобългарско вр-Ьмс. Гор']Ь, когато б-Ьше дума за отлика между старобългарски а ср-Ьднобъ.^гарски паметници, рекохме, че за такава отлика най добрЬ служи употребата на л и а. Ако бихме искали сега да стоимъ върху схща основа, то бихме получили пйкъ разни групи ср^днобългарски паметници, споредъ както са употребени у т^хъ двегЬ носовки д; и а. Тъй напр. разли- чаваме една група ср^днобългарски паметници (макаръ и малко на брой), у които носовките ж и а се употреблватъ напо- ловина по старобългарски, т. е. тъй наречената средно- българска юсова замена у техъ не е още напълно прокарана,, та показватъ ту жл, шж, ту жа, ша. Такива паметници има сравнително малко и сичките са отъ първитЬ два века на среднобългарскня периодъ — отъ XII и XIII векъ, затова ще ги наречемъ по стари или преходни, а сичките останали^ ще наречемъ по нови или сжщи среднобългарски. 193 Ш старитЬ или ир-Ьходцит-Ь паметници са като-че-ли преписи (1тъ старобългарски глаголски паметници, защото осв'Ьнъ ЖА-и1А (нам-Ьсто жл;-ш;|;) у н-Ькои отъ т-Ьхъ срЬщаме и 1; употр-Ьбено по глаголски, т. е. навредъ на]м'Ьсто -к и а. Близката имъ връзка съ глаголската писменность се вижда и оттамъ, че въ н-Ькои отъ тЬхъ се ср-Ьща тукъ-тамъ глаголско писмо, било въ отд'Ьлпи думи, било въ цЬли пасажи, както Болонски пс. Григоровичевъ триодъ, Охридски а по стол ъ. 11р'Ьходни са почти сичкит'Ь паметници отъ XII вЬкъ, а отъ XIII в'Ькъ само: Попъ-Добр-Ьйшово евангеле (Соф. Н. Библ. .М 17.), Ловчански октоихъ (Ловчанско читалище) и Пражки евангелски листи. Нека отб-Ь.тЬжимъ още една характерна отлика на по старит^ ср-Ъднобългарски паметници, която обаче не е само т-Ьмъ присжща, но пакъ, д'Ьто се срещне, може да се земе за знакъ на по гол-Ьма старина; тоя знакъ е онова, тъй да го наречемъ, затворено д или а (нам-Ьсто а), твърд-Ь при- лично на глаголската буква за *. Не ще и дума, че езикътъ на пр-Ьходнит^ паметници е по с т а р и н с к и, отколкото е въ отпослешнитЬ; но дали пра- вописътъ имъ стои въ пр-Ька зависимость отъ пр-Ьходния пе- риодъ на езика, или пъкъ произлиза оттамъ, че тия „пре- ходни" паметници са прЬниси отъ схщински старобългарски, та съ пр-Ънисването имъ са пропуснати неволно думи съ старобългарски правописъ, мжчно е да се отсЬче; азъ съмъ по наклоненъ да приема второто, понеже пр-Ъдполагамъ, че ср-Ьднобългарската употр-Ьба на ;{^ и а не произлиза отъ фонетично развитие на езика въ тая посока, а произлиза отъ фонетичното свойство на българските говори, които влизатъ въ границите на второто българско царство и които налагатъ това си свойство и на тогавашния писменъ езикъ. Останалите схщински среднобългарски паметници, у които носовките следъ ж, ш, лгд и Ц1 се употребяватъ редовно по известното среднобългарско правило,^) се расоадатъ пакъ на ^) Требва да заб^л^Ьжимъ, че «■Ькои срЬдвобъ.чгарски паметници отъ края на XIV в^Ъвъ, както и почти сичкитЬ влахобългарски отъ XV и XVI п-Ькъ, от- ст&патъ отъ това правило въ изв1.стни форми — папр. въ 3 л. мн. ч. аор. пи- Историа на Българскнй лз11к'1>. 23 194 три групи, и то пакъ споредъ употр-Ьбата на сжщигЬ но- совки, ала не сл-Ьдъ шушкаии съгласни, а сл'Ьдъ гласни и въ пр-Ьдословие: Една група пр-Ьдночита само д сл-Ьдъ гласна и въ на- чало: к«унЛкД, БожнЯк, ЛкЗикъ, лгке; друга група пр'Ьдпочита А въ схщи случаи: в^УНЛкД, кожна, .лзикъ, ляге. Останалит-Ь, разгледвани тука паметници, съставятъ третя група — и тя е най гол-Ьма — д^Ьто въ сжщи случаи се употр-Ьбява ту ж, ту А —- безразлично: к1:унЛкЛ1; и в1гУН<{;.А, кожня^ и божна, дзикъ н дзикъ, лже и лже. ПаметницитЬ, що съставятъ тая група, происхождатъ кое отъ источна България, кое пъкъ отъ Влашко, а твърд-Ь малка часть отъ т']Ьхъ са писани въ западнобългарски пр'Ьд'к11и. Исказвало се е мн-Ьние (8ско1ут, АгсУь ЛЧ1, 48), че упо- тр-Ьбата на ж или а зависи ужъ отъ предната съгласна, ала азъ си признавамъ, че такова правило не можахъ да уловя, колкото и да го търсихъ. И ако трЬба да се нам-Ьри тука нЬкое обя- снение, струва ми се, че най добр'Ь ще го нам-Ьримъ въ изго- вора (билъ той общъ или частенъ) на самия писател ь и отъ начина, какъ се изразява йотацията: дали ж се схваща за твърдо ж, пъкъ А за йотавано, или наопаки. При това може н-Ькои пр-Ьписвачи да бъркатъ дв-Ьт-Ь схващания — оттамъ и различно писане. Осв-Ьнъ топа не тр^ба да се забравя, че иа да се см'Ьсватъ изобщо носовкитЬ въ ср-Ьднобълг., тр-Ьба пове- чето ср-Ьднобълг. говори да са имали за т-Ьхъ единъ и сжщи осно- венъ изговоръ (ън или ъ), при който изговоръ разликата мел^ду * и А е била тази, че <к било твърдо ън или ъ, а а — меко 'ън или 'ъ. Това се доказва тъй нагледно отъ днешнит^Ь наши говори, че едвали може да има съмн-Ьние. И днесъ напр. бихме биле съвсЬмъ близу до сжщинскиятъ изговоръ, ако пи- шехме: Софйа, да пи а, ракйа, пролеа, см е а се и пр. тъкмо тъй, колкото сме близу и пишейки: ('офия, ракия, да пия прол-Ья, см-Ья се и пр. Ето защо и нашитЬ стари пишели ту софнЛк, ту софнА; въ първия случай не изра:зявали шатъ — ША наместо — ш*. И д'Ьто е отстжпката само въ тая фориа, пий см-Ь- таме паметника пакъ иа иравиленъ ср1здвобъл1'арски; но д^то отстъпката засЬга други думи и форми, то е знакъ, че паметиикътъ е писанъ подъ чуждо влияние. 195 йотацията, а въ вториятъ я изразявали чр-Ьзъ самата буква д, която имъ значела, споредъ м-Ьстото си, ту 'гн, 'ъ (сл-Ьдъ съ- гласна), ту 'р[>н, _)ъ (сл-Ьдъ гласна). Разбира се, че може да се пр-Ьдположи и обратно схващане за н-Ькои м^ста или говори, т. е. д-Ьто Дк да значи ,)'ь, а а — § или ]§. При по нататъшно разглеждане се явяватъ и други под- групи ср-Ьднобългарски паметници откъмъ юсовата употр'Ьба, каквито лесно създава било правописната практика, било пъкъ самиятъ изговоръ на насовкит-Ь, който може да бжде разли- ченъ споредъ вр']Ьмето и м4стото. Н^кои ср'Ьднобългарски па- метници пишатъ сл-Ьдъ сички шушкавн палатали се д, безъ да изключватъ V, както е обикновено въ повечето отъ т'Ьхъ. Такива не са много, но понеже ги гледаме последова- телни откъмъ тая страна, па са и инакъ твърд-Ь правилни паметници, въ право сме да ги истъкнемъ измежду другит^ като особена група, пр-Ьдполагайки, че е имало и други подобни. Такива са: Болонски псалтиръ. Охридски апостолъ, Дечански псалтиръ, Битолски триодъ и единъ Октоихъ отъ XIII в-Ькъ, постхпилъ наскоро въ Софийската Народна Библиотека отъ Соф. Народенъ Музей (.]^ 2897). Вь т^хъ сЬко а сл-Ьдъ шушкави и ]' се обръща на ж, тъй че не само жжтвл, Ц1л;д-ьтн, ш;{;тлнне, кдро (на- место ЖАТВсЛ, Ц1АД11ТН, ШАТ1\11Н6, 1АДро), НО и: '^!^^;^,о, УЖСТЬ, НАу;|кТн и пр. нам-Ьсто уадо, уасть, нлуатн. Съ тая си право- писна особеность тия паметници се отд-Ьлятъ отъ сичкитЬ ср'Ьднобългарски паметници, и по сЬка в4роятность, тая т-Ьхна особеность не произлиза отъ правописна привичка, а е отравъ на живъ говоръ, защото сички т-Ь произлизатъ се отъ такава м-Ьстность, д-Ьто може да се пр-Ьдполага твърдъ изговоръ на А сл-Ьдъ ч. И наистина и четирит'Ьхъ произлизатъ отъ Ох- ридско: първиятъ е писанъ въ Охридското с. Равне, вториятъ и четвъртиятъ са нам-Ьрени въ Охридъ, а тре- тиятъ ако не е донесенъ готовъ отъ Охридско, то е насигуръ писанъ за Дечанския манастиръ по Охридски оригинал ь. А че въ юсовата зам'Ьна сл-Ьдъ ч се отразява въ тия четири паметника именно Охридски говоръ, може да заключимъ оттамъ, че и днесъ още се говори въ Охридъ чъдо наместо чедо (уадо). 18* 196 Друга подгрупа ср-Ьднобългарски паметници, която се отд-Ьля обаче само отъ третята група споредъ употр-Ьбата на л и А, съставятъ ония паметници, въ които посовкит^^ се не птпатъ тъй произволно и безразлично, а по устаповент. ])ед'1>, а тоя редъ зависи отъ формит^Ь, въ които стоятъ реченнгЬ носовки. 'Гъй папр. заб'Ьл'Ьзвамъ, че въ тая група паметници се пише вин. [I. од. ч. съ л (змнЛк, доуш;!;), а мн. ч. Имен. и Вип. — съ А (змнд, доушд), макаръ че противурЬчи на срЬднобългарското правило; тъй сжщо се пише и мп. ч. Вие. пад. м. р. съ а (м<112па) наместо съ очакваното & (м^)*;»;^) Па тъй сжщо срещаме въ н-Ькои отъ тЬхъ и аористната (|)0))ма за 3. л. мн. ч. писана шд, а не ш<к. Какво можемъ отъ това да заключимъ, осв-Ьнъ че тия паметници водятъ см'1>тка за формит-Ь и подчиняватъ т-Ьмъ правописа. Такива паметници са наприм-Ьръ: Григоровичевъ ми ней, БЬл градско с в а н г е л е, Д е ч а н е к о е в а н г е л е, Р] ф р е м ъ С и р и п ъ Софийски (или ЛЬсновсЕи Паренесисъ), Ловчански октоихъ отъ XIII вЬкъ и Гяуровъ или Охридски триодъ, рхкоппсъ пакъ отъ ХИТ в-Ькъ. Въ тия паметници причастията на а си се пишатъ пакъ тъй: съгр-кшлА, къз- гл!\Ш!1А, а пъкъ глаголитЬ въ 1. ед. ч. и 3 мп. ч. и твор. пад. ед. ч. у схщ. ж. р. — съ &: пн», пропов1д^оуд, гллко* и пр. и тукъ прозира живъ говоръ и схдейки по другит-Ь правописни особености на тия паметници, както и по нахо- дищата имъ, заключаваме, че въ т^^хъ се отразява било сръбско книжовно влияние, било влияние отъ косовско-моравски говори. Реченит-Ь шесть паметници произлизатъ се отъ североза- пад пи краища, както можемъ да схдимъ по това, че въ т-Ьхъ се дава нр-Ьдпочтение на ь пр-Ьдъ ъ^ което е, както ще видимъ, признакъ на Кратовска школа. За единъ отъ тия паметници — най меродавния отъ гЬхъ — имаме изрична записка, че произлиза отъ Л-Ьсковския манастиръ, близу до Кратово, па и другит'Ь са нам-Ьрени се около тия мЬста. Лри по подробно разглеждане ще могатъ се отдфли и други подгрупи и то се възъ основа на юсовата употр-Ьба, но за това ще бжде дума другадк Тъй напр. има ср'Ьднобъл- гарски паметници, които са урегулирали правописа на юсо- вет-Ь тъй, че а имъ служи за я, и за а сл-Ьдъ съгласна, .197 а пъкъ а^ имъ служи за л и а — въ начало или слЬдъ гласна. Такива паметници, произлизащи се отъ западно Бъл- гарско, са: Кюстендилски триодъ, Григоровичевъ Ми- иеенъ листъ, Софийски Миней № 113 (Соф. Нар. Библ.) и др. Бж. Псп. ЬХУ1, 538. Дири отъ такъвъ право писъ се заб-Ьл-Ьзватъ и въ Въл- ка ново Е в., доколкото насовкит']^ са останали въ него още незам-Ьнени съ оу и е. Въ западнит-Ь наши краища се ср-Ьщатъ ржкописи съ още по упростенъ правописъ, а именно само съ единъ отъ двата юса: тъй напр. само а употр-Ьбява единъ тр-Ьбникъ, означенъ подъ .М 49 въ Пловд. Нар. Библ., Боянско Е в. {Изв. Р. Ак. IV, 809), Откхслекъ № 1693, II, Рум. Муз., за който съобщава Щепкинъ, Бол. Пс. 81, единъ евангелски листъ отъ Триодъ, който нам^ридъ Архим. Амфилохий на 1878 г. въ Сан-Стефано (вж. Объ отривкахъ изъ древне- слав. р-кпсей, М-ва, 1880 г.). Само и, пъкъ унотр-Ьбяватъ: Дра- гиино Евангеле (манаст. Св. Пантелеймонъ, Св. Гора, и Румянц. Муз. .]^ 1694), вж. Щепкинъ, Болон. Псал. 246 и Л. Сто|анови11, Спомен. XXX, 44; Томичевъ Апостол ъ, II и Ш ржка (Рус. Ист. Муз. № 2836), С.-Стефански Ми- не йн и листи, вж. Арх. Амфил. Объ отршвк. и пр., Щепк. Бол. Пс. 82.; Б-Ьлгр. Ев. № 69, Еопитаровъ Триодъ (вж. Ильинсшй, Р. Ф. В. 1916). Сега минувамъ къмъ главната распр-Ьд-Ьлба на ср'Ьднобълг. п-ци и то споредъ правописната употрЬба у т-Ьхъ на ъ и ь. Тая распр'Ьд4лба ми се вижда най сгодна, понеже съ нея се отд-Ьлятъ хубаво н-Ьколко правописни школи, а съ това заедно — и н-Ьколко книжовни огнища пр-Ьзъ ср'Ьднобългарския периодъ. Казахме по горф, че правописната употр-Ьба на еровет-Ь довежда още въ старобългарски до н-Ькои различия между писателит-Ь и кпижовнит-Ь центрове. Тия различия сега. било по старъ потикъ, било самостойно, се усилватъ, умножаватъ пр']Ьзъ ср-Ьднобългарския периодъ тъй, че полека-лека изпжк- ватъ на лице петь-гаесть вида правописа откъмъ ъ и ь. За да се пише ъ вм. ь и наопаки, първи потикъ дава самиятъ говоримъ езикъ, който въ повечето си говори израв- нява още въ твърд-Ь рано вр-Ьме изговора па двата ера въ 198 тая смисъль, че ь изгуова неонпя си характеръ и се приб.иг/идви, или съвсЬмъ изравнява съ гласежа на ъ тъй, че въ коренни срички, да кажемъ, той се изговаря като ъ; въ краесловие иъкъ, или въ краесричие, той изгубва своя гласежъ тъкмо тъй, както и ъ. Споредъ това още отъ XII в-Ькъ (да пе кажемъ още отъ XI!) има вече български говори, въ които думи тъ- къмо и тьмьно гласятъ вече тъкмо, тъмно, както и стсшъ, БрАнь — стан, бран. Разбира се тогава, че щомъ двата ера п кога се изговарятъ, и кога се не изговарятъ. могатъ да иматъ еднаква звукова стойность за пр-Ьписвача, пищо не може го накара да ги различава графично, ако пе му се посочи н-Ькое механично правило за т-Ьхната употр']Ьба. М до- като се не урегулиса тъй или инакъ употрЬбата на ъ и ь, се такава неуредица ще влад'Ье, каквато я виждаме въ повечето ср-Ьднобългарски паметници, съ исключение на ония, които са писани или пр-Ьписвани подъ влияние на говори, дЬто ь не е изгубилъ още палаталния си характеръ. Изъ това мно- жество ср-Ьднобългарски паметници съ разбъркана употр1>ба на ъ и ь испжкватъ съ вр-Ьме ржкописи, въ които практиката или тео»рията ввежда единъ редъ; тъй наставатъ паметници съ уреденъ еровъ правописъ, и то два вида или дв^Ь школи въ западно Българско и дв-Ь въ неточно. Западиобългарската уредба на еровия въпросъ състои въ това, че прЬмахватъ напросто единиятъ еръ изъ употрЬба и пишатъ само единъ отъ т-Ьхъ, и то въ Охридско само ъ, въ Злетовско — само ь. Въ неточна България (в-Ьроятно Търново) регулацията задържа и двата ера, само че имъ дава фонетична или графична опрЬ- д-Ьленость, тъй че се получаватъ други двЬ правописни школи, отъ които едната въ сжщность се държи о старобългарската етимоложка традиция, а другата е механична, шаблонна дифе- ренциация между ъ и ь, споредъ която ъ служи за случаи, когато ъ и ь иматъ тъменъ звукъ, а ь — за случаи, когато ъ и ь н'1матъ никакъвъ звукъ. И тъй сравнявайки ср^днобългарскигЬ паметници откъмъ употребата у гЬхъ на ъ и ь — заб-Ьл-Ьзваме най напр-Ьдъ дв-Ь групи р?БКОписи: двуерови и едноерови. Отъ двуеровит-Ь ржкописи хубаво се отд-Ьля една група, въ която виждаме, като да се продължава старобългарската 19^ традиция, та употр-Ьбяватъ ъ и ь до н-Ькжд-Ь по етимоложко правило, макаръ и не вредъ, т. е. различаватъ ъ отъ ь още по старото имъ значение, та пишатъ ъ да означаватъ твърд ъ звукъ и знакъ г<^ а ь — за мекъ звукъ и знакъ ь. Такова различие н-Ьма въ останалитЬ среднобългарски памет- ници, макаръ п въ повече отъ т-Ьхъ да се употр-Ьбяватъ и двата знака; а понеже туй различие може съ право да см'Ь- таме напросто като продължение на старобългарския прави- ленъ изговоръ и правописъ, право е, тая група да заеме първо м-Ьсто, та и паметницит'Ь, които биха вл-Ьзли въ нея, да наречемъ паметници отъ старобългарска или етимо- ложка школа. Разбира се, че този „етимоложки" правописъ на ъ и ь не тр-Ьбва да си мислимъ, кой-знае какъ сл-Ьдбено прокаранъ, защото различието между ъ и ь докосва само окончанието на мекит4 именни основи м. и ж. родъ (о^унтель, пжть, плъть), но пъкъ не тр-Ьба да забравяме, че и самит-Ь старо- български паметници въ по гол-Ьмата си часть назятъ именно само това различие, докато въ другигЬ групи думи съ ъ и ь са и т-Ь безразличви, Прототипъ на тая школа съглеждамъ въ Супрасълски Сборникъ, дЬто ь пази още хубаво своето м']Ьсто — да означава меки именни окончания. Среднобългарски паметници отъ тази, да я наречемъ „етимоложка" група и^Ьма много; доколкото ми б-Ь възможно да прЬгледамъ и проверя ср-Ьднобългарскит-Ь рхкописи откъмъ тая страна, можахъ да отдЬля десетина, които сичкит-Ь личатъ да са отъ неточна България. Такива са напр. единъ служеб- никъ отъ XIV в-Ькъ, 23 перг. л. 8°, едро уставно писмо съ хубави за г лавки (инициали). Намира се въ Соф. Нар. Библ., донесенъ отъ Нар. Музей; Старозав^тни листи (отъ Ц. Гинчева), Чети — мпней ]'^ 46 (Соф. Синод. Библ.), Нико- нови Иандекти отъ Търново и др. Въ останалит-Ь двуерови паметници вече е затрита ста- рата разлика между ъ и к, та заб-ЬлЬзваме въ т'Ьхъ или без- различна употр'1>ба па ероветЬ, или пъкъ ново разграни- чение ме;кду ъ и ь, което н-Ьма нищо общо съ прЬдипшата разлика между двата ера. Понеже между паметницит-Ь отъ първата категория (съ безразлична употр'Ьба) на ъ п к има 200 одни, В1. КОИТО пр-Ьобладава ъ, а други, въ които пр'к>бладава ь, азъ до едно врЬме ги ра;5граничавахъ според!, това па источпи и западни (Вж. Б. Цоневъ, Класификация на бълг. книж. п-ци, Унив. Год. 1904 — 5); но отсетнЬ се уб-Ьдпхъ, че не сички паметници, въ които пр-Ьобладава ъ, са отъ не- точни краища, както и не сички, въ които има повече ь, са отъ западъ. Тукъ има см-Ьсици, които забъркуватъ и дори за- триватъ сжнщнското происходище. Затова по добр-Ь И1,е е, ако наречемъ тая група паметници смесена група, безъ ра:злика на гЬхния происходъ. Въ тая група влизатъ твьрд']^ много паметници отъ сички в-Ькове па ср'Ьднобългарския пе1)иодъ, та дори до XVII в-Ькъ, като напр. По годи н ски Исалтиръ, Добр-Ьйшово Еванг., Врачанско Ев., Ватикански Сбор- никъ, Търновско Ев., Теодосиева Л-Ьствица, I. Ллек- сандрово Ев., а тъй С;Кщо и много Евтпмиеви произведения. Отъ двуеровит'Ь паметници се отд'Ьля още една група^ въ която, истина, старата разлика между ъ и ь е вече затрита, но правописътъ на еровет'Ь не е произволенъ, а уреденъ тъй, че ъ се употр']Ьбява и вместо двата ера тамъ, хЬто има да за- м-Ьстя еровъ звукъ, а ь се пише тамъ, д^то има да зам-Ьсти безгласенъ еровъ знакъ, билъ той ь или ъ: сък«ть кротъкь^ тънък*.. Такива паметници има тъй сжщо твърд-Ь много, и то начевайки отъ XIII вЬкъ; и понеже въ т-Ьхъ еровет-Ь се упо- тр'Ьбяватъ споредъ това, дали се пзговарятъ, или не, можемъ да ги наречемъ паметници отъ фонетична школа. Такива са: Пирдонски Апост., Кюстендилско Четвероев., Габ- ровски Пс. (Соф. Нар. Библ. № 9), Евтимиевъ Служебникъ и много влахобългарски паметници, ОстаналигЬ ср-Ьднобългарски паметници ся сдноерови, т. е. у т-Ьхъ правописътъ на ъ и к е ун])()стенъ тъй че е отстраненъ единъ отъ двата ера и се употр'Ьбява само единъ. Една група едноерови паметници се набира отъ ония ср1.днобългарски паметници, които унот[)'1>бявать само ъ за означаване и двата ера. Тия паметници са твърдЬ старински, а откъмъ ли и д са повечето пр'Ьходни. Такива са: Болоиски Псалтиръ, Григоровичевъ Паремейникъ, Сл-Ьнченски Апостолъ, заедно съ Пловдивски Апостолски листи (часгь отъ сжщия наметникъ), Охридски Апостолъ и др. 201 Имайки пр^дъ видъ, происхода и старината на паметницит'Ь. отъ тая група, заключаваме, че тая правописна школа води началото си отъ XII в-Ькъ и то отъ югозападна България (Охридско); затова сгодно бихме я нарекли югозападна или охридска школа. Тя е могла да има свои сл-Ьдбенпци и на истокъ — до Зографъ, па даже и до СофийскигЬ мана- стири, както се вижда отъ дв-Ьт-Ь I. Александрови грамоти, а чр-Ьзъ прЬписи да земе и по широкъ обсегъ по вр-Ьме и по м-Ьсто, но азъ я свързувамъ съ Охрида поради някол- кото важни паметници, за които нав-Ьрно знаемъ, че са отъ оня край. Другата група едноерови паметници пр'Ьдпочита пъкъ ь, а ъ или никакъ не употр-Ьбява, или пъкъ се ср^Ьща у тЯхъ тъй рЬдко, че се и не забЯл-Ьзва. Тая правописна школа бихме нарекли сръбска, ако н-Ьмаше въ нея толкова стари бъл- гарски паметници, ако нямаше дори и въ старобългарския периодъ наченки отъ нея; тъй напр. още Асеман. Е в. дава широкъ просторъ на ь, а пъкъ кир. Мавед. листъ и не употр'Ьбява дори ъ, а само ь! Тъй че правописната практика, да се употр'Ьбява само единъ еровъ знакъ нам-Ьсто двата, си е възникнала на българска земя и в-Ьроятно въ область, д'Ьто ероветЯ и фонетично са биле изравнени. И наистина, пове- чето отъ ржкописитЯ, които съставятъ тая V група, сочатъ се къмъ область, д'Ьто се допиратъ български и сръбски говори, именно сЬверна Македония или изобш,о въ областьта на косовско-моравскит-Ь говори, а за центъръ на тая право- писна школа, може да земемъ Л'Ьсновския манастиръ св. Архангелъ Михаилъ и Гавриилъ, стародавно книжовно огнище пр-Ьзъ ср'Ьднобългарския периодъ; затова и право е, ако наречемъ тая школа ' Ера товска или Злетовска. Паметници отъ тая школа има твърд-Ь много, между които и доста старински, та бихъ рекълъ, че тая школа си е сжществувала едновременно съ Охридската. Къмъ Злетов- ската школа принадлежатъ: Добромирово Евангеле, Б'Ьл- градски Октоихъ, Дечански Псалтиръ, Ловчански Ок- тоихъ, Струмишки Апостолъ, Софийски Паренесисъ. Берлински Сборникъ и др. ^02 И тъй ако пе зимаме подъ внимание други правописни разновидности, ще имаме петь вида паметници откъмъ ъ и ь вли петь правописни школи: I. двуерова етимоложка школа, II. „ смесена „ III. „ фонетична „ IV. едноерова Охридска „ V. „ Злетовска „ Ако бихме искали сега да свържемъ н'Ькакъ тия срЬдно- •български правописни пшоли съ старобългарско вр-Ьме, ще можемъ за четири отъ т^Ьхъ да нам-Ьримъ твърд-Ь сгодни ослонки въ самит^Ь старобългарски паметници; тъй напр. първата ср-Ьднобългарска правописна школа има за прото- типъ Супр. Сб., четвъртата Ундолско Ев. (Вж. още 1. л. отъ Киевски Мисалъ!) петята — Кир. Мак. листъ, а втората би се ослонила върху сичкит^ останали, понеже въ едни отъ т'Ьхъ паистина пр-Ьобладава, както знаемъ, ъ, въ други ь. Само за третята правописна школа — най-млада отъ сичкит^ — н'Ьма прототипъ между старобългарскигЬ паметници, та и не може да има, защото е продуктъ на отпослешна и то съзнателна правописна д-Ьйпость, и пе стои въ никаква традиция съ старобългарската книжнина. СлЬдва описъ на по важни ср-Ьднобългарски паметници, 1)азпрЬд'Ьлепи по в'Ькове: В4къ XII. 1. Добромирово Евангеле. Наречено тъй по една записка въ.него, дЬто се споме- нува попъ Добромиръ. Намира се въ библиотеката на Петрог адската Академия, получено тамъ отъ про(|). Ягича, който го придобилъ отъ единъ ориенталистъ. Съдържа 183 перг. листи 8° по 20 реда уставно писмо, малко косо въ десао — тъй както е въ Савина Кн, и Унд. Ев., до п-Ькжд-Ь п въ Супр. Ла старината на Добром. Ев. говори не само писмото, по и това, че п'Ьма въ него червено писмо — сичко е '205 ст. черно мастило. Писано е отъ двЬ рхцЬ: първата не упо- трЬбнва никакви украшения: заглавкитЬ пише само по гол-Ьми и съ двойни линии, а втората употр-Ьбява ужъ по украсени заглавки, но пакъ доста груби и съ черно мастило. Споредъ Ягича знакъ за старинность е и и вм. оу въ край редъ, както и I, I вм, н. Употр-Ьбява се и знакъ " за «. а веднъшъ даже и " за онь: снмб = снмонь. ПрЬдлогъ отъ се пише ц-Ьло. па и инакъ титли не употр-Ьбява твърди. Има старинности ьъ буквит-Ь, като напр. ц се пише като сетнешно V, * е съ много ниско стълпче. Това сичко показва, че Добро- мирово Евангеле происхожда наистина отъ XII в-Ькъ, ако не и отъ по рано. По езика и правописа това евангеле е писано въ юго- западна България, а писецътъ му, Добромпръ, се споменува на л. 121% въ края на Лу киното евангеле: 0 ВЛЛГОДТ;ТН, Г111; КОМОу СА ДЛСН ! (»%К011НСЛННе ДОБ(>0- мирл 110П11 гр-кшьннкл. бже 11()'б11нсл н 116 доконьул м1](Ло: За югозападна България (Македония) говорятъ пзобпл- нигЬ прим-Ьри отъ вокализувани ъ и ь: ложь, сотннкь, възопн, ко, козъ, СО, отк иьубль соть; дверннкь, кресть, ккскресь, тресть, оумбршн. 0«!В'Ьнъ това употр-Ьбява се п дума кошуля: отбмллкфоуоумоу тн рнз;!; н кошоул!^ N6 КЪЗБрЛНН. Отъ Македония ржкописътъ билъ занесенъ въ Арабския манастиръ на Синай- планина, и то още пр'Ьди XVI вЬкъ. защото има въ него записка, писана въ тоя манастиръ на 1568 година (л. 183): •{- 15де прУнде рл во/кТн мноГ гр-ьшнн по петръ 3 Под8НДвТю ю грл Ннкшлк къ моилтУр сУнлсмн. въ л« гг;о8 прУ еинкнпх бвгенУл. Добромирово Евангеле е нр-Ьходенъ ср-Ьднобълг. пахметникъ, защото въ него ж и а си се употр-Ьбяватъ още правилно по старобълг., осв-Ьнъ въ 3. мн. аор., д-Ьто стои винаги ш& вм. ША. Ииакъ, каквито замени между носовкит']^ има, тЬ се обя- сняватъ или чрЬзъ грешки или чр-Ьзъ аналогия, каквито са 3. л. мн. на жть вм. атъ: слишжть, творл^ть, пгенжтк са, п наспротивъ това и причастията: пнкн, длан, твор;кн, хотлн, Пр0СД1ьН 1[ Пр. 204 Отъ двата ера употребява само ь (V школа). * стои вм. 1Я не само сл^дъ чисти съгласни, но и сл-Ьдъ нтушкави: у-кемь, у«сь, оуж-ксь, б«л!1;, отк^ф-к, 1;зки, -пели. Тотовано к\ и № н^ма, но № се упот})'Ьбява ])едовно: 0К011Л1М, М01Л^, СО МН01^К, ТЛ1;1^, НрНСМЛЮТЬ. МОЛеК СД, 1;КЛ1К СА (покрай МОЛ&, хклл;1к, рязор;}^, ткорл;). Начално д си остава: Аглъ, ;1^зи, ;)^»тр(>кл, я;жнкл. Употр-Ьбява т;\ дроу^^-н, сть:^-А, кьна:^-ь, 5^-ьл» . . . Лабиално л, съ малки исключениа, н^ма: ня !;емн, корИБь, 11рнст;;;11к, оулрякень, 11рослявЯ|, лювете и пр. Има запазени доста старинни форми (ллго, оуоумоу, простъ аористъ, супинъ), но има и нови: ни вм. му (два нжти)^ кон, кимь (вм. 1|1:мь), 0 уьтомь, уьтого рядн; бДЬГЯ, кодьгл, кьседьгл, тодьгл; еже се употр. като безродово м-Ьстоимение. Добромирово Еванг. е изсл'Ьдвано отъ проф. Ягича въ 81(;^:ип§'8Ьег. 138, Еуап^еИиш БоЪгот1п, е1п а11тасес1оп18сЬе8 Вепкта! йег к1гсЬеп81ау18с11еп Зргаске йез XII ЛаЬг1шп(1ег18. Виена, 1898. Съ три снимки. 2. Григоровичевъ Паремейникъ. Донесъл ъ Викторъ Грпгоровичъ отъ своето пхтуване по Македония, а сега се пази въ Московския Румянцовски музей. Твърди стари ненъ, а по употреба на ж и а много правиленъ паметникъ. УпотрЬбява само ъ (II школа) и Ъ1. Често изяснение па ъ и ь: стеклен, девръ, дкермн, сонъм;?;тсд, кикен сд, стнорен, лекъ, усстъ сотъ и пр. Употр'Ьбата на ж и а е уредена тъй, че а служи за штовани кит: .лже, аглъ, азъ1къ, а за а и 1л; сл'Ьдъ съ- гласни служ А (затворено а): сткорАТА, къзлюбдта. нево и земА н кел Л1;потл ею, т. е. като че ли ж крие въ себе си звукъ ъ, А — 'ъ, а А ,]ъ (срв. Супр. Сб.). Вм-Ьсто и често идва К1: лмпотл, тршкя, тгало, длдюте; Лабиално л идва много рЬдко. Различава хубаво звукъ 8, а пише го Ч;. Тоя любопитенъ ср'Ьднобълг. паметникъ не е ош,е изу- ченъ ни издаденъ ц-Ьлъ. Съобщи за него Срезневски, Древн. 205 оав. памятникп юс. письма, 68 — 69, 216 — 218, 261 — 268, послЬ Викторовъ, Собраше рукописей В. И. Григоровича, Москва, 1870, 4. оахвапа да го издава Р. Брапдтъ, но издаде само два свитъка: Григоровичевъ Паремейвпкъ въ сличенп! съ другимп паремейниками, вшп. I, 1 — 90 стр., II, 91 — 178. Москва 1894. Съдържа четива отъ Стария зав-Ьтъ, на1)ечени парел и и. 3. Болонски Псалтиръ. Намира се въ библиотеката па Августинския манастиръ въ Бол оня (Италия), но какъ е дошелъ тамъ, неизв-Ьстно. Състои отъ 264 перг. л. 4*^, писани въ два стълбца: па лЬво, съ по едро, уставно писмо, е текстътъ, а на десно, съ по дребно, полууставно писмо — тълкованията къмъ текста. Ц^лпятъ ржкописъ е работенъ твърди грижливо; има хубави заглавки, а писанъ е въ село Р а в н е до • Охрида и то въ царь- АсЬново вр-Ьме, както се вижда отъ една записка на л. 128: ПОМ^НН ГДН р(\БОк СВОУЛ Н(дСНф(\ Н ТнХОТЯк, СЪ^(\КШ1\ кмнгъ'| СН1К съ Б^ни; помофик н СБДТЛ1К Б1|<к прнснод^к;»; М|\рн|21^. ПнсАшл; лге с>я нъ Охрнди гр!\д«:, въ сел-Б рекомъУмъ Р|\внб прн црн (\с-БНН БЛЪГсЛръскъУмъ, — само че не се разбира, дали въ вр-Ьмето на АсЬня I или АсЬня II; Нгичъ и Щепкинъ приематъ сл-Ьдъ 1230 година. Писмото на ц-Ьлия ржкописъ е се еднакво, та. като се казва, че са го писали двама души, има да се разбира, че единиятъ, Иосифъ, го писалъ, а другиятъ, Тихота, го укра- сявалъ. Само на л. 106 личи друго писмо — отъ трети братъ Б-Ь лос лава, който и отб-Ьл^залъ: •{- лзъ гр-^тнъш Б-бло^ сл:\в1;, гришнъУн н дръзъ! Н!\ зло, л 11г\ довро л-БннвиТ емоуаге СдТбУбСТБО грОБъ, л БОгг\тство грисн, БлЯкДЪ сл1\ва, попнсг^хъ врятоу сн Носнф» стрлннцг с^ъ ^((алтнр^. слявл в-ькъ! лмн. За историята на рхкописа е важна и друга една малко по сетнешна и отъ неопитна ржка писана записка, пакъ на л. 128: СнА кннги коупихь са {&ъ грлм^хтнкл Теодорл ЗДЪ Р^ЛВЬНеН Н ДО^ХЬ ЛЗЬ ерОМОНЯХЪ Д а Н Н Л Ь Гр1;ШАНи 11011!\ДННи сн 0Б6ДН в П03ЛЛЦ16НН н дв-Б пбрьпбр-ь ср-БД-к гридл вь Битолп . . . нататъкъ зачернено и нечетливо. 206 Болонски Пс. е пр^писванъ направо оть гла1'()лски ржко- писъ; това се вижда отъ многото глаголски букви, думи и дори ц-Ьли редове въ него. Откъмъ ъ и к той спада къмъ П^ школа (Охридска): употр-Ьбява само ъ и на много мЬста неетимологично; нн спротивъ това и Ъ1. Силна иокализация на ъ и ь. ж и А по ср-Ьднобългарски, но д се зам-Ьнява съ дгь и сл-Ьдъ V: уждл, нлул^ло, ужсть. И тукъ, както и въ Добромир. Евангеле л^^ стои въ гла- голнигЬ форми вм. А и въ причастията вм. ъп гркддн, жнкл^н, с;1кН, пису^н . . . Въ прЬдословие и слЬдъ гласни л» и »»; цу^ идва и вм. *: Тр||«1;К111;МЪ, С№ДН1%. Покрай Ц1 идва и шт. Различава хубаво з, писано ^-. V се употребя само въ край редъ. Пови форми: тогокоу жнтню подобнтса. Прич. на ле: дл СА бн^;;; ;у;зъ1цн с плел е. Помощ. гл. е, III; вм. естъ, нистъ. 1 л. ме. ме: есме, в-кме, нмяме. 3 р1. аор. на хж: 11(>1;врАтн\;|;, прнзвях;^, 11рН№х<{> и мн. др. За Бол, Пс. писа най напр-Ьдъ Срезневски въ Древп1е слав. иамятники юсоваго письма, д'Ьто дава извадки отъ него на дв-]^ м'Ьста въ книгата си; но пълна и хубава студия за него наниса Щепкинъ, Болонская Псалтмрь, съ приложе- шемъ семи фототип]й и восьми цинкограф1й. Спб. 1906 (ИзслЬ- дован1я по рускому язмку, т. П, 4.); а Ягичъ издаде ц'Ьлия текстъ успоредно съ Погодинския псалтиръ, сравнени и съ други текстове, раскоигно издание па Виенската Академия, подъ заглавие: (/Лок-б11Ь(:к1\1я 1и:г\лътъ1рь, РкаИепит Вопоп1еп8е. 1п1ег])ге1а11опет уе1;егет 81ау1(ат сит аИ18 соЙ1с1Ьи8 соПаЬат, а(1по1а11оп1Ьи8 отаЬат, аррепЙ1с1Ьи8 аис^аш, асИикив Аса(1е1шае У1п(1оЬопеп818 ИЬегаИ1а1;е еЛсИ!; V. 1а^](^ УшйоЬонае, ВегоИп!, 1*е1гороИ, 1907. Съ 19 фототипни таблици. Къмъ изследването на 1 Цепки па вж. моята рецензия: Б. Цоневъ, Отзнвъ о сочинен1и В. И. Щепкина: Болонская Псалтьфь, Сборникъ отзнвовъ о прем1яхъ и наградахъ за 1907 г. Спб. 1908. 20Т I 4. Погодиноки Поалтиръ (тълковвнъ). Самото му оригинално заглавие гласи: ФЧлтфь кр1\сенъ сь протлъкоклнУемъ. Намира се въ Петроградсвата явна би- блиотека; съдържа 278 л. 8», хубавъ пергаментъ и пре- красно уставно писмо; текстътъ е писанъ п6 едро, а тълку- ванията по дребно и то едно подъ друго, а не въ два стълбда, както Бол. Пс. Стиховет-Ь пматъ червени заглавки, а тълко- ванията — зелени. ъ и ь смЬсено (II школа), преобладава ъ. Вокализация слаба. В -Ъсто Ъ1 — и. Покрай ^- употр. 5 и г. Откъмъ л и А Погод. Пс. е пр-Ьходенъ паметникът носовкит'§ въ много случаи запазватъ старото си м^сто. Той показва и други старинности, като напр. стари аористи въ изобилие. Но при това се ср-Ьщатъ форми за 3 л. мн. сег. безъ тъ: мно:^-" •'ла; прнд*^ влД* (споредъ Срезн. 58). И. Срезневсюй, Древн. сл. нам. юг. п. 52 — 60, 207 — 210, 244 — 260; Спб. 1878. Древшй слав. перев. псалтшри. В. Ламансшй, о н-Ькоторнхъ слав. рукоп. въ Бк^град-Ь^ Загреб* и В-Ьн-Ь, Спб. 1864. Издаде го В. Ягичъ, заедно съ Бол. Пс. V. 1а§1(', Рза!- !;егшт Вопопеиве, В-Ьна, 1907 г. Къмъ Ягичевото издание са приложени осемь фототипни снимки отъ него. Вж. дв-Ь снимки отъ него и въ Палеогр. сн. съ н^котор. греч., лат. и слав. ркп. Имп. Публ. Библ., Спб. 1914, д-Ьто има 2 сн. и отъ Бол. Пс. 5, Ол-Ьпченски Апоотолъ. Нареченъ тъй по Сл-Ьпчепския манастиръ Св. Иванъ. близу до ПрилЬпъ, д-Ьто се е намиралъ допреди 60 — 70 го- дини. Сега се намира пръснатъ по разни библиотеки п лица. Най гол-Ьмата часть отъ него, 136 листа, се намира въ Петроградската явна Библиотека, доставени отъ Верковича (130 л.) и отъ Сарафова (6 л.); 6 листа се намиратъ въ Московскиятъ Румянцовски музей, постхпили съ книжата на Григоровича. 2 листа се пазятъ пъкъ у Киевския църковпо- археологически музей, 1 л. се намира въ библиотеката на 20« В. И. Срезневски и 9 листа има въ Пловдивската Народна Библиотека (^1& 62). Ц-клиятъ ржкоиисъ състои за се а отъ 154 иерг. листа голЬма 4°, безъ начало и край и съ липси 110 ср'Ьдата. Писанъ е отъ двама дути: л. 1 — 80, и 103 — 154 пише една рака, възедро писмо и малко косо въ десно, а отъ е 1 — 102 пише друга ржка — по дребно и право писмо. Тия дв-Ь рхц'Ь се различаватъ и по правописъ. Сл'Ьпч. Апостолъ е палимпсестъ, т. е. писанъ на перга- ментъ, на който било писано по прЬди друго писмо (гръцко), па истъргано. По старинния си езикъ и правописъ прина- длежи къмъ най старит^ ср^днобългарски паметници. Снабденъ е и съ старинни заглавки. Сл-Ьпч. Апостолъ (главната рхка) употр-Ьбява само ъ {IV школа), а втората рька пише и ь. Въ ц-Ьлия текстъ "и. Вм. А и ек (сл^Ьдъ съгл.) I ржка употребява д, а П а (р'Ьдко а). Въ начало и сл-Ьдъ гласна I рхка пише л, а II — а. I рхка не употребява ©, а тъй сжи1,о У идва само въ край редъ; 1отация н-Ьма и вместо ю постоянно т. Втора рхка има и и ю редовно, а ш само тукъ-тамъ. Сл-Ьпч. А пост, съдържа апостолските деяния и послания, а на края има месецословъ съ показалецъ, д^то месеците са показани и на български. Най напр^дъ съобш,и за тоя рхкописъ Срезневск1й, Древн. сл. пам. юс. п. 101 — 107, В01 — 303, 310 — 318 — по Григоровичевите 6 листи и по Верковичевия рхкописъ. полученъ чр-Ьзъ Янка Шафарика; подиръ това Кочубинск1й въ Отчетъ 0 занят1яхъ с.1авянскими нарЬчхями, Одесса 1876 г. ■(ХХ т. Зап, Новор, Унив.) Срв. ош,е: Воскресенск1й, Древнеславяиск1й переводъ Апостола, Москва 1879. В и к т 0 р 0 в ъ, Отчетъ Румянцов. муз. за 1876 — 78 г. Архим. Амфилох1й, ДревнеславянскШ Карпинсшй Апо- сто.1ъ ХП1 в. III, 2, стр. 7 — 10. И. Бшчковъ, Отчетъ Имп. Публ. Библ. за 1891 г. стр. 23 — 24. Ла, Пловдивския откхслекъ съобщи П. Кулаковск1й въ Отчета си (Варш. Унив. Изв. за 1900 г. V, 8). 209 Пълно и хубаво издание на ц^Ьлия ржкописъ има отъ Мльинскхй, Сл^пченскш Апостолъ XII в^Ька, трудъ Г. А. Ильинскаго, съ приложенхемъ двухъ фототипическихъ снимковъ. Москва 1912. ХСП Ч- 135 гол'Ьми страници. 6, Охридски Апостолъ. Нам^рплъ го и отнесълъ Григоровичъ отъ Охрида, а сега се пази въ Московския Румянцовски музей. Има 112 перг. листи 40. Писанъ е отъ двама-трима души, затова му е писмото нееднакво, но е четливо, макаръ и не дотамъ пра- вилно, Заставки и заглавки тъй схщо не тъй хубави. Ср^Ьщатъ се думи и ц1?ли редове, писани съ глаголица, отдЬто се вижда, че за пзводъ му е служилъ глаголски рдкописъ; Т само накрай редъ; покрай ц| и шт; употр-Ьбява само ъ (Охрид- ска школа). Различава звукъ 8, а б-ЬлЬжи го Т;. ж се употр-Ьбява за ж и к; покрай л идва ^ и д. Ъ1 се пише обикновено Ъ1. ъ и ь се ср'Ьщатъ на често вокализувани; л^ се употр-Ьбя и сл^дъ V, а често стои вм. а — особено у глаголи: ход;!^, молЛ| {.ж^ пост;1к сл; и пр. Устно л се- испуща често. Ср-Ьш.атъ се доста случаи за 1 л. мн. — ме. Много често употребява д а т. вм. р о д. пад. — Апостолътъ е „нзборенъ" и не е пъленъ текстъ; липсуватъ предни и крайни -дисти. Къмъ краятъ има м-Ьсецословъ, д-Ьто имената на м-Ъсе;- цит-Ь се даватъ и на български. За Охр. Ап. съобщи най напрЬдъ самъ Григоровичъ въ Очерка си (1848 г., с. 186) и сетн* въ Ж. М. Н. Пр. 1852 г. (0 древней письменности славянъ, 152). Вж. още Шафарикъ, РоМей па ргуоуек ШаЬ. р18., С. С. М., 1852, 90 — 91; въ Рата1ку МаЬ. р18. (1853 г.) схщиятъ напечата глаголскит-Ь м-Ьста отъ Охр. Ап. И. Срезневск1й, Др. гл. пам. юс. п., 75, 269 — 300. Г. Воскресенск1й, Др. сл. перев. Апостола, 94-99. С. Кульбакинъ го изучи най добр-Ь и писа за него първо въ Изв. Р. Ак. VII, 166 — 234, а сетн-Ь го издаде изц-Ьло съ подробна студия върху него и съ четири фототипнн Исторва на българсвнй язнкъ. ][4 210 снимки отъ него — като III кн. на „Бълг. Старини": Охрид- ская рукопись Апостола конца XII в*ка, София, 1907 г^ стр. СХХХУ1 +141. 7. Битолски Триодъ. Нам'Ьренъ въ Битолско и донесенъ заедно съ други чер- ковни книги и гръцки рхкописи въ Битолското българско- агентство на 1898 г., а сега — въ Софийската Университетска Библиотека. Съдържа 101 перг. листъ 4<^, уставно писмо, съ много хубави цв-Ьтни заглавки. Твърд-Ь интересенъ ср'Ьднобългарски паметникъ не само като изворъ за историческата българска граматио, но и за културното състояние на поповет1> и гра- матницит^ отъ онуй вр-Ьме (XII— XIII в-Ькъ), както се вижда отъ многото записки и 6'Ьл'Ьжки въ него, писани отъ самия пр-Ьписвачъ. Писалъ го граматикъ попъ Георги отъ с. Вхпа — 8Ъ стдьпе Н{1 БЛЮДА » сти^ь врАУбн, т. е. въ камбанарията на Св. Врачеве Козма и Дамиянъ, Кичевско. Употр-Ьбява и двата ера, но ъ само въ пр-Ьдлози. ВмЬста- и — и; йотация н-Ьма, осв^нъ при га. Въ начало, слЬдъ гласни и сл-Ьдъ V употр-Ьбява д». Покрай л идва и а. Честа вокализация. Ср-Ьщатъ се въ него глаголски думи и ц-Ьли редове, по което може да заключимъ, че е пр^писъ отъ по- добенъ глаголски триодъ. Любопитно, че докато въ кирилския текстъ се предпочита ь, въ глаголскит-Ь м-Ьста наопаки се пише само ъ. Паметникътъ е старъ, но съдържа за чудо,, много новобългарски форми, и то не само въ запискит^,. но и въ текста. Н^кои отъ запискит-Ь: На л. 9^ ... . Гр«шиь|' Геюргне кь стльпе нь блюда пншя » стихь крлувн ^л» днь де: помнноунтб мене вритн». мощ, Ц10 мн мрьзнбть р;|»УН1|лмл т» ппшК: т» к|д«. т» лба!\ вез огьн. . Значи писалъ въ стълпъ и на блюдо (синия). У Иорд. Иванова, Бълг. Стар. 87, погрешно е предадено: кк стлкпбнь Блюдд; тука се не касае за село Стлъпъ, а за кула,. камбанария. 211 На л. 10" . . . [Когь дл прости] Инросокл снл, еже мн донесе & з(|д»1)л «к* лнстькя •г> днь ген. л. 28'' . . . л Ц10 сн П11ТНСЛ нофнл; пншд^фб ац1б н Г()ргн1г1(1>Б<«кПн. л. 64' . . . дшн1^е мок! гр1;шн1\1А, Ц10 мн ягелиешн сякфе Д;| КНДНШ1 Крг\Н КННЖ [НЦ!:], 1ЯК0 Н КОрЯБННКЬ КрО^Н МрЮ^ 1АК0 н колень зрс^кне, шко н »богь пн1{1& сеБ1: н оодикинне. Помн- илите МА, л кл БЬ . . . . 70"^ . . . л Ц10 сн илтнхк ю мрлзл кесь «е- фе. л. 90'. ПомниАнте врле Нклнл бмностннд зат«„ сотн М1 длвг^ше присодь и мл1(УН1)е. На л. 93^ иаписалъ пр« сл^но заедно и се извинява: покон рь1|1 и 1АД1. зледно нлпнс{1хъ — простете ма! Съобщава за него и го описва И. Ивановъ, Бълг. ста- рини изъ Македония, 87 — 104, заедно съ дв-Ь снимки. В4къ Х1П. 1. ДобрМшово Евангеле. Намира се въ Соф. Нар. Библ. (№ 17), постхпило тамъ о'1"ь Тулча, но пр'Ьди това било въ Одринско. Има 127 перг. листа 8^ безъ начало и край но подвързано, а 48 листи отъ ср'Ьдата му се намиратъ между ржкописит-Ь на Б-Ьлград- ската Нар. Библиотека, тъй че ц-Ьлото Евангеле има сичко 175 листи, отъ които първит-Ь 168 съдържатъ четирит-Ьхъ еван телета, а на посл-Ьднит^ седемь е синаксаръ или пока- залецъ, ала не ц^Ьлъ. Пергаментъ грубичъкъ и нееднакъвъ: нМд-Ь б-Ьлъ и гла- дъкъ, н-ЬйдЬ на петна, тънъкъ или грапавъ, та и самиять писачь го проклева съ една б-Ьл^жка на листъ 3 отдолу: еде ПрОКЛАТ!\ Х1\рТН!|! Писмо средно- уставно, малко наведено вдесно. Покрай^ главната рхка се заб-Ьл-Ьзватъ и други 4 — 5 ржц-Ь, по т-Ь- пишатъ само по няколко реда. и* 212 Мастило малко 6'Ьлизняво; покрай черно мастило уио- тр1Ьбява се и червено, синьо, зелено та и жълто. ДобрЬйшово Евангеле е украсено съ хубави :}аглавки, заставки и ликове. На л. 18^ сл-Ьдъ свършъкътъ на Марко- Бото Евангеле е ликътъ на еванге.1истъ Лука: С1)'1}дъ нъстро кржжило отъ плетеници сЬди на столъ Св. Лука съ разгър- ната книга отпр-Ьд-Ь си, а надъ главата му висять дп-Ь кандила и три грозда съ надписъ: л се грозднТе м кзкНднлА. Отдесно му свЬтилникъ съ три запалени св'Ьщи и пакъ надписъ: д се €Б1!Ц1и; отл^Ьво му е н-Ьщо като аналой, надъ който се чете: се п-ьве1|ъ. Около крхжилото пъкъ написано: стин доукл еу- глнсте помозн дг\ здунл; по здрдкоу стого н<1):\н(\ еуглнстл. На л. 72*^ е ликътъ на евангелистъ Йоана между четири тиарени стълпа и три свода. Надъ сводовет'Ь се чете: сту Нсо^^не квлнгелнстб помнлнн н мене гр^кшн.лго н недостонндго рлБг\ сн; а надъ евангелиста: свлти Нболнъ съ1нъ г(>омокъ. Светп 1оанъ е изобразенъ седналъ на столъ съ разгърнати като за благословъ ржц^Ь, а пр-Ьдъ него е изобразенъ по ма- лъкъ чов^къ, голобрадъ и гологлавъ, съ дълга дреха, какъ кол-Ьничилъ и прот^Ьга рхцЬ къмъ евангелиста; пр-Ьзъ лавата си рхка пр-Ьфърлилъ н-Ьщо като б^лъ убрусъ (ораръ?), а отдолу подъ ликовет-Ь се чете: попъ ДоБр«ншо молнтса СВАТОМОу Нослноу. Въ Б-Ьлград ската часть е пъкъ ликътъ на евангелистъ Марка, обиколенъ съ троесводна рамка, надъ която се чете: лростн н помндоун стин Млрко ди злунл; сто^го ДоуК|У; п» здрдвоу, а отдолу подъ ликътъ: пншн Вълуо гр«шннуе н лрнпншн, сотн р;1кК1\ нзгннва, а слава божна пр^вивАл; въ в«ки. Покрай ДобрМша и Вълча споменува се и третьо съвре- менно име Стр-Ьзо, който писалъ н^Ьколко реда на л. 116", та отб'Ьл']Ьзано това отдолу подъ текста: зде Стр*зо пнсд й МАрКОВА. За старината на евангелето е важна една дата на л. 5", макаръ отъ по сетн-Ьшно вр^ме: година й Хр. лскл - 1221. Ако тая б-Ьл-Ъжка е основана върху по стара, сега изгубена лаписка, излиза, че ДобрМшово Евангеле е отъ началото на XIII в-Ькъ. 215 ДобрФйшово Евангеле е пр^ходенъ паметникъ: въ него носовкит-Ь се употр-Ьбяватъ навредъ по старобългарски, само въ 3. мн. аор. се пише 1и<к вм. иья. Обаче у глаголи и при- частия се употр. се ж. Откъмъ ъ и ь въ Добр-Ьйш. Ев. пр-Ьобладава двуеровъ, правописъ (II група), но са застжпени и други школи, а именно въ Матейовото и часть отъ Марковото Евангеле се заб^л-Ьзва фонетиченъ правописъ (III школа); въ края на Марковото Ев. личи едноеровъ охридски правописъ (само ъ!), а пъкъ на л. 44' и 38* (Б-Ьл градска часть), д-Ьто са писали дв-Ь други ржц-Ь, личи едноеровъ кратовски или влетовски пра- вописъ (само к!). Вокализацията на еровет-Ь е доста честа, но изглежда, че е пр'Ьнесена въ повече случаи отъ извода, който проис- хождалъ отъ югозападни краиш,а. * стои сл-Ьдъ шушкави и сл-Ьдъ ^. Ъ1 се пише и и, а употр'Ьбата му е правилна. Разлика между з и з н'Ьма. Тукъ-тамъ се пише ?;-, а г само за цифренъ знакъ. СрЬщатъ се доста дателни форми но о к н и множест^ число на е. Идва м^стоимение тоговъ и даже членна форма у прила- гателни: злиоть рАБь 23* (Б-Ьлгр. ч.). Аор. 3. мн. покрай ш<к идва и хж. Въ синтактично отношение се ср-Ьщатъ н-Ькои новотии. ДобрМшово Евангеле споменува още Кулаковск1й въ Отчета си 0 научннхъ занят1яхъ (Варш. Унив. Изв. 1899 стр. 21 — 36) — вид-Ьлъ го въ Соф. Нар. Библ. още невнисано въ каталога. Вж. още: Б. Цоневъ, Изъ Соф1йской нацюнальной библ1- отеки, Сборникъ Ламансмй II, 904 — 914; за Белградската часть: Воскресенск1й, Славянсше рукописи въ заграничннхъ библиотекахъ, Сборн. отд. р. яз. XXXI, I, 52; Л). Сто.) а нови Ь, Каталог Нар. Библ. у Београду, № 35; В. Стасовъ, Славянск1й орнаментъ, та^л. VII; I. РоИука, 2ргауа о вШйупе сези (1о Шзйгй Ггпйко- .^огзкусЬ а йо ВеюИгайа. V. С Ак. IV, 154. 214 С. Кульбакинъ, Матерхалм и зам^Ьтки по славя нов'Ьд'Ь1ию, Ж.. М. Н. Пр., 1905, № 5, стр. 5. Бж. още моя Описъ, 15 — 18; а на подробно го раз- глеждамъ въ особена I книга на Бълг. Старини: ДобрЬйшово четвероевангеле, ср-Ьднобългарски паметникъ отъ XIII в-Ькъ, София, 1906. XII + 94 (студия), 95—231 (текстъ), 232—264 (сравнение), съ 6 снимки. 2, ТърновоЕо Евангвлв отъ 1278 год. Намира се въ Загребската югославянска Академия, постх- пило тамъ заедно съ книгит'Ь на хърватския книжовникъ н общественъ д-Ьецъ Михановича. Има 247 листи 4°. безъ на- чало, отъ които половина са пергаментъ и половина хартия, т. е. тетрадкитЬ са съставени тъй, че външнит-Ь имъ два листа са кожани, а вхтр-Ьшнит^ два — хартиени; споредъ това Търн. Ев, е най стара наша книга, въ която се упо- тр-Ьбява хартия. Писано е въ вр-Ьме на царъ Константина АсЬня (1258 — 1277), както се вижда отъ една записка въ него, само че датата й не .шчи добрЬ, но в-Ьроятно е 1273 год. Не само годината, но и ц-Ьлата записка била н'Ьщо повр-Ь- • дена, та сетн-Ь възстановена отъ н-Ькой сърбинъ и гласи тъй: Бь Л1Б г54'П1^ цлрствоуюфн Блгок^рномоу цгхрю Констлнтнноу н Мнх^нлоу см11о\' его ослядлюцюу кс1;мн клъглри н при плтрнлрс* 1гн\тнн влъглромь злуе се н ськрьшн се тетрлеугль снн потьфлннбмь н ц«ною жромонлх^х Мгх^нм1\ н роукою пресвнтерл Дрлгие. Пнслмн яге соуть кь цлрнгрлди Трьнови, дл до 1€гоже дондоуть, нспракинте л не кльн-кте пнслкшлго. Крайнит-Ь листи на рхкописа са н-Ьщо повр']Ьдени отъ н'Ькаква тъмно-морава течность, та не може да се прочете отъ оригиналната записка повече отъ това, що е прочелъ и обнародвалъ Лескинъ, АгсЬ. IV, 512. Втората цифра отъ да- тата не личи добр-Ь, но мисля, че първичната цифра е бил^ п (80), която, сл-Ьдъ като е била повр-Ьдена, била въстановеиа като н (или споредъ Лескина като к). Миклошичь (Ьех1Соп X), Срезневск1й (Малоизв. и неизв. памятники ХЪУШ) и Балявецъ приематъ наистина 1273 год. Търновско Евангеле е вече изсл-Ьдвано отъ Валявца въ -Загребски 8иг1пе XX и XXI: Тгпоуако Те(;гаеуапйзе1)е, рпаЬ<510 215 М. Уа1.]ауес. 1889). Вж. още: АгсЬ. ХШ, 241 — 248 (рецензия •отъ Облака върху Валявчевото издание), М. Сперанск1й, Къ истор1и славянскаго перевода евангел1я, 23—33; вж. ж моятъ Описъ на Кирилскит-Ь ржкописи въ Загребъ, 9 — 10. Правописътъ на Търн. Ев. е см-Ьсенъ, т. е. ъ и ь се употребя ватъ безъ правило (втора школа). При това често се вокализуватъ — особено ь. См-Ьсени са и знаковет-Ь на Ъ1: м, Ъ!, ьУ, Ъ1 и К1. НосовкитЬ са тъй сжщо разм-Ьсени: л» и 'Ш, А и м — безъ правило: 1АЗЪ1Къ, азъ1къ и ЛкЗЪ1къ; мшл^, /яшл», жшж. Аор. покрай — шя» идва и — шд. * идва и слЬдъ у, но се и зам-Ьнява съ га: ткихъ, къ 1Л0ЛНТКЕ1, нл ст(>г\нн1, въ м^кунихъ снияхъ ТрбХЬ, прострк!. 8 и 1; не употребява. Любопитно, че въ тоя паметникъ се ср^Ьща мЬстонм. н вм. № (за ср']Ьденъ родъ): обнтъ н (тило), обьмь н (отроуе), което напомня вече днешното шумненско и вм. го за ср. р. 3. Боянско Евангвле. Нам'Ьрилъ Григоровичъ при своето пхтуване по Евро- пейска Турция (1845 г.) въ с. Бояна (Софийско), д-Ьто, казва, че въ селската църква имало десетина ржкописи. Сега се намира въ Петербурската явна Библиотека. Има 109 перг. листи 4<^ обикновенъ полууставъ. Боянско Евангеле е глаголски палимпсестъ и се споменува често, кога е дума за старината па глаголицата. Споменува го и Шафарикъ у своит-Ь списи, но подробно го разгледа и проучи Кульбакинъ, Изв. на Петербур. Академ. IV, Матер1алн для характеристики среднеболгарскаго язнка, 800 — 860. Отнася го къмъ XII— XIII в-Ькъ. Боянско Евангеле има см/Ьсенъ правопчсъ: ъ и к -безъ правило; пр'Ьобладава ь. д и А доста неправилно, често се и не различаватъ едно отъ друго, осв'1нъ това се и зам^Ьняватъ съ ъ и е: съ- котл, мъ1|1!, БЯ»днтб, л;|^ж;1^фе, вьзжпншл^^ тЯкУН^, нзш;1кдше, ^ЛЗГЛНЛКЪ, ТЖКМО, ТЖН (ТЪН = той), ПАТЛчКЪ, ТЖМЛ, р!\СПЛкН«Т6, ст^кл-БИН!)^, мж1|1;к; гръУАску, лгръуАСки, уатош<&, л;л;нан, ОК(>1\Ц1Ж СА вм. 0Б(»г(Ц1Ь СА. Различава з, а пише го 1;. 216 4. Кюстендилско Четвероевангвле. Намира се въ библиотеката на Кюстендилското педаго- гическо училище, постжпило тамъ неизв'Ьстно откжд'Ь. Има С1 перг. л. 4°, хубавъ уставъ, по 23 реда на стр., а съдържа само евангелето отъ Лука, и то не ц-Ьло. Писмото му е много правилно, а много отъ буквит^ иматъ прЬчертани части. Обикновените точки надъ буквит4 иматъ изгледъ повече на запетайки, тъй схщо и двоеточието надъ I прилича на дв-Ь обърнати запетайки 'Г. Ударения (фонетични) н-Ьма, но покрай двата спирита се употребява и двоенъ грависъ, който служи за означение на испуснатъ ъ или к. За схща ц^ль служи и апострофъ. Различава о ю и о безъ строга послЬдователность; покрай оу идва и ^б, което се употр'Ьбява, както и V, обикновено край редъ или въ пр-Ьдословие. Кюстендилско Евангеле употребява у и у твърд-Ь строго разграничени: у значи винаги гласна V или н, а пъкъ у — съгласна в: глур\''нлк. Тъмните гласни се употр^бяватъ много правилно: ъ и ь. фонетично (III школа), т. е. ъ заместя и двата ера като еровъ звукъ, а ь служи за еровъ знакъ безъ звуково значение, обаче винаги рь и ль; «к и а се различаватъ много хубаво едно отъ друго и се употр^бяватъ правилно; сл^дъ гласни или въ начало винаги а. Честа вокализация на ъ и ь. Исчезналъ еръ се означава ту съ двоенъ графисъ ". ту съ апострофъ ': дкЧмл, тъц|'но. Хубаво различава звукъ 8, който пише 7^-, а г му служи само за число 6. Употребява често дател. пад. на окн: мДкЖекн, кеслрвкн, елбювн и пр. Има много случаи отъ окончание е за мн. число: фярнсенб, сткорнле и пр. Повече за него вж. Б. Цоневъ, Кюстендилско Четверо- евангеле, Псп. ЬХУ1, 536 — 561, съ четири снимки. 21Т Ь, ПирдопоБи Апостолъ. Бивши имотъ на Пирдопската църква Св. Богородица, а сега въ Софийската Народна Библиотека. Има 122 перг. л. 4°. Писмо и правописъ съвършенно сжщи, каквито и въ Кюстен- дилско Евангеле. Разгледва го М. Ивановъ, Палеографически, грамати- чески и критически особености на Пирдопския Апостолъ, Мсб. VI, 83 — 112, VIII, 169 — 193. Съ четири снимки отъ него. Пр-Ьди да се придобие рхкописътъ за Народната Библио- тека, два листа отъ него б4ха получени тамъ отъ Просветното министерство, които пр4ди това биле у Д-ръ В. Балджиева. Тия два листа влязоха въ Описа подъ № 90 (стр. 70). У СЖ1Ц11Я г. Балдж. има и други 8 листа. в. Врачанско Евангелв! Намира се въ Софийската Народ. Библиотека (№ 19), донесено тамъ отъ Враца. Има 201 перг. л. 8^ по 20 реда на стр. хубаво уставно писмо, безъ друга особена украска. Врачанско Евангеле е изборно. Сл-Ьдъ евангелскигЬ четива по недели, сл-Ьдватъ 12-т'Ьхъ страстни евангелия, а посл-Ь м -Ь с е ц 0 с л 0 в ъ съ празнични евангелия, сетн^ сл^д- ватъ няколко евангелия за особени случаи и обикновенъ пока- за.тецъ, който останалъ недовършенъ. Врачанско Евангеле е писано нМд'Ь въ сЬверозападни краища и то по руски извод ъ, защото се споср-Ьща съ руски евангелия, каквито са Остромирово, Архангелско и Пут- нанско: въ него се зам-Ьняватъ ф н -е-; не познава звукъ 8 (осв-Ьнъ за числа), употр-Ьбява н^кои руски думи (семь вм. седмь, толоун), а осв^нъ това показва зам-Ьни между д и 1я, 1Ь и д както въ рускит-Ь паметници. Откъмъ ъ и к правописътъ му е см-Ьсенъ. Вокали- зация слаба. НосовкитЬ се употр'Ьбяватъ по ср^днобългарски, но <к не само сл-Ьдъ ж, ш, 1^, а и сл-Ьдъ ] и у; сл-Ьдъ ^1» винаги а. Осв-Ьнъ това въ Врачанско Евангеле има и друга особеность, че въ него ж и а се зам-Ьняватъ често съ чисти гласни л и *» Въ тая замЬна се крие не само руско влияние, но и особенъ 218 яснозвученъ говоръ ср^днобългарски. Откъмъ тая страна Вра- чанско Евангеле има на себе си подобенъ други единъ ср-Ьдно- българскп паметникъ, нареченъ Хлудовъ Паремейникъ. Вж. по дплу. Има доста фонетични и морфоложки старипности, по и нови форми: 3 л. ед. ч. безъ тъ; глаголи на оукл вм. ока. Супинъ се употр-Ьбява вм. инфитивъ. Покрай това има доста случаи, д^Ьто се употребява тъ въ 3 л. имперфектъ: Хоул*шетъ, мол1;хл;тъ. Нови обрати се ср4щатъ и въ н-Ькол- кото случайни 6'Ьл'Ьжки въ него, като напр. на л. 19^ д-Ьто писачътъ пр-Ьобърналъ два листа наведнъшъ и оставилъ тъй двЬ страници неписани, та отб'Ьл'Ьжилъ отстрани: . . . гр«ш- ннкъ, влре к(\къ се злки тя гришнх! Прикр^хтнхъ двг\ лнст&, гр-Бшинкъ а! А на л. 14 7"* благодари за хлЬбецъ и яйца, що му носила калугерица: Когъ дл прости к(\лнгбрн1||«^ м Гр-КХЪ, СОТН МН ДОНбС-бШб ХЛ«БЪ МАКЪ N 1г11|& Д1\ СА 11(\СиТА! На л. 156'* пъкъ благодари за благо ти на: Богь дл прости €ллк'нл оотн МН донос-БШб Бллготимл^к! Кратки бел']^жкЕ1, но твърд-Ь характерни за живота и условията, срЬдъ които са работили нашигЬ стари книжовници. Врачанско 1]вангеле споменуватъ: Лавровъ, въ една своя рецензия върху Ягичевия (тгско\1сеу осИотак §1а1'\ аро- 81;о1а (Трудь! Слав. ком. Моск. Археол. Общ. I, 273); А рх ан- гел ск1й въ Отчета си, стр. 9 (Каз. Уп. Изв. 1898), Кула- ковск1й въ Отчета си (Варш. Ун. Изв. 1900. Вж. за него още: Б. Цоневъ. Описъ на рдкописит-Ь и пр., 20 — 21 и иа отд-Ьлно издадено: Врачанско Евангеле, ср'Ьднобългарски паметникъ отъ Х1П в., Соф. Нар. Библ. .№ 19. (кп. IV отъ Български Старини), София, 1914. Стр. V + 64 (студия) + 65— 220 -{текстъ), 221—263 (допълнения и показалецъ), съ 8 снимки отъ които двЬ отъ Хлудовъ Паремейникъ, понеже тоя памет- никъ има н-Ькои обп1,11 черти съ Врачанско Еван1'еле. 7, Македоноки или Струмишки Апоотолъ. Намира се въ Пражкия музей, донесенъ тамъ заедно съ книгигЬ на Шафарика. Има 88 перг. листи 4°, въздребенъ -долууставъ. Миклошичъ (Ьех1со11) го полага въ XIII в^къ, 819 А. Шафарикъ казва за него: 8спрШ8 заесцю XII ехеип1;е аи(; ХП1 1пеип1е; въ XIII в-Ькъ го полага и проф. Поливка, който го е изучавалъ. Може да е наистина отъ XIII в-Ькъ, но е много ненравиленъ ржкопнсъ откъмъ текстъ и откъмъ право- писъ. Едничка правописна цравилность у него е редовна употр-Ьба на ь вм-Ьсто двата ера; инакъ иосовкит-Ь се зам-Ьняватъ помежду си, безъ никакво правило, а често се и не различаватъ една отъ друга; зам'Ьняватъ се и съ чисти гласни ъ и е. ъ и ь се вокализуватъ — особено ь. Много често ц* се пр-Ьдава съ цм цанл, цдло, вь м&цл, кь р«;1)(\, не 11бЦ1\те са, рь1|!\тв, цлломл»дрьно; па и: блазл, урлво; лр1г\м<};дро, оо хрнст|К. Употребява опако (м. Апостолътъ е изборенъ и съ м^сецословъ на края. Шафарикъ го споменува въ н^Ьколко свои съчинения: ЕогЬог 8(;аго81о\'ап8кб110 ргеккйи Рхзта зуа^бЬо, гесепг! супИзке 1 Ь1аЬо18ке, С. 0. М. 67; Рата1ку 111а11о18кбЬо р18етшс(;у1, XII; ХТгзргип'? ипй Не1та1 (1е8 Р1а^о1Ш8ти8, 21. Разгледва го Срезневск1й въ Св-Ьд-Ьшя и зам-Ьтки ЬХХП; Ягичъ го сравнява съ единъ други ср^днобългарски апостолъ (Михано- вичевъ откъслякъ). Разгледва го и Воскресенск1й въ Древн. Слав. Перев. апостола, 104 — 111. Най-потънко го е разгледалъ и проучилъ проф. Поливка, Ра1ао^гар1п8с11е. о:гатта1;18с11е ип(1 кНйзсИе Ех^епШтИсЬ- кейеп 1п йет шаке(1оп18с11еп Ргахарозко!, АгсЬ. X. 106 — 132, 417 — 483. 8. Софийски Октоихъ. Намира се въ Соф. Нар. Библиотека, допратенъ отъ Народния музей, дЬто билъ донесенъ отъ Македония и 6'Ьше внесенъ подъ два № № (2897 и 2898). Има сичко 33 перг. листа фол. въздребенъ уставъ по 32 реда на стр. Злетовска школа (само ь), но пр-Ьписанъ отъ югозападенъ изводъ, защото се ср-Ьщатъ на често вокализувани ъ и ь: создл, копнюк, В0СН1Я, оусопшЛкА, соть, сонь, сонмнфб; освЬнъ това още: лотдпллкть, д^ДАтелл, огноу и пр., както и наопаки: лю вм. Аоу. При това ;к се пипге и сл'Ьд. V. 220 Сл-Ьдъ гласна и въ начало идва само ж. НосовкигЬ се пишать тъй, че мхчно се различаватъ. 1отовани 1а и № доста редовно; идва и №. Малко У — твърд'Ь р^дко. Ср-Ьщатъ се много на често глаголни форми на ме: ХВЯЛНМ6 СА, М0АНМ6, зовеме, поут^ме. М4сто вьс-ьубскл идва на няколко пжти кс-буклд — пред- ходница на днешната наша форма всичка, сичка. За този октоихъ писа Г. Ильинск1й, Софийсшй октоихъ XIII в'Ька, Спб. 190ь (Ак. Изв. X, 4, 204—228), д*то дава изводъ и снимка отъ него. 9. Хлудовъ Триодъ. Намира се въ Николския манастиръ до Москва^ внесенъ тамъ заедно съ други рхкописи на Хлудова. Има 188 перг, листи фол. и съдържа части отъ постенъ и цв'Ь- тенъ триодъ. Описва го на кратко А. Поповъ, ()писан1е рукописей А. И. Хлудова подъ № 11 3, а по-подробно Миле- тичъ, Интересенъ ср^днобългарски паметникъ отъ XIII в^къ, ПСп. ЬХ\1, 95—112. Покрай многото старинносги Хлудовъ Триодъ показва и много любопитни отклонения отъ обикновения книжовенъ езикъ за онова вр-Ьме, та заслулша да бжде изц-Ьло проученъ II издаде нъ. До половина употр-Ьбява само ь (и к|), а отъ полови- ната — покрай ь идва и ъ (и ъ|). Честа вокал изация на ъ и к — свидетелство за юго- западно влияние. ж и А се различаватъ хубаво графично; тукъ-тамъ идва и А, а сл-Ьдъ гласни и въ начало — само ж. Няколко пжти идва 6СМЖ. УпотрЬбява и обърнато (и. Сд^дъ 1| вм. « идва л: 1|1\нж цлнвняго, 01|лстн мд. 1|ак- нн1{н. нс1|1\дн и пр., па тъй сжщо: злло, слмо. У^стно л се не употребява. Често идватъ за и оставен и ме сто и ме пия: УЛОВ1гкотъ, УА<»к«коу томоу, скнтокосъ и пр. 221 1, л. мн. ме: тръпиме. 3. мн. аор. х;!;: въвръго?с<к, прнБлнжнх<1к се, оувошч^ са и цр. Често идва дателенъ притежателепъ. Вм-Ьсто когдл, тогдд пише кодгл, тодгл — като Добром. идр. 10| Хлудовъ Паремейникъ. Намира се въ Нико лекия манастиръ до Москва въ ■сбирката на Хлудова (11б-11р'Ьди Лоб кова); твърд-Ь инте- ресенъ паметникъ отъ края на XIII или начало на XIV в-Ькъ. Има 171 перг. листъ 4»^, ср-Ьдно уставно писмо по 22 реда на стр. съ хубави за г лавки. За него съобщи най-напр-Ьдъ Срезневск1й (Св-Ьд. и зам. 70, 218, 224); описва го и А. Поповъ (Опис. рук. А. Хлудова, 277 — 300). Лобковъ или Хлудовъ Паремейникъ е писанъ между 1294 и 1320 год. и то въ область, която въ онуй врЬме е била подъ византийска власть, понеже въ една записка на пос.1'Ьднит'Ь му два листа се споменува само византийскиятъ императоръ Андроникъ Палеологъ и синъ му Михаилъ. Записката е любопитна по съдържание и езикъ; въ нея сре- щаме за първи пдть н-Ькои новобългарски думи и форми: СЛ1\В\ СЬВ()ЬШНТеЛЮ Гбу Вбу СТВОрШОМу ВСЪ МЛкДрОСТНА СБОА нБси н 36МНА н мор« н ;«; ж 6 Бнемь. Нзволеннбмк Щ\ Н СТЛГО ДХ1^ ИАПНСЛ СА КННГ;» СНА рЯ^КОА М110Г0Гр'&ШН0<У; н нбдбнноА нз^рсфн с(\ р1\БЬ Б6Н Ннколь л зоБОмъ мнрски Бр1\ТА. БЬ ДНН БЛАГОБ-ПрНг^ГО 1)р-Б КНрК <1кНДрОИНК1\ Пг\Л6- <дЛОГА Н ПрН СН-Ь мн КНрЬ МНХЛНЛ-К ЦрН. МЛ11НС(\ХК Брлтоу СН ПО|Гоу Д«Д0СЛ1\БН КННГи СНА. Д[| МЛА БН СА УбНи (ОЦН н поовв н дншкконн н дн1г1цн, всн пол»ц1б въ кннги спя,, нспро^Бъл^фн П0НТ6, г| не кльн-Бте. У-б мсдъ лц1б н нл увров-к кор-Б с нь БЛАгь 6. Тако н СЛОВА Б2пн1г\ АЦ1С ся» Гр;1^Б(\ нлн нбнснрАввнА н;^ Бжн« еж, н спсл^тсА всн по;кц1б Бннхь, по- неже N6 п н ш е дхь сти, п& ^жш гр-Бшнл. €гу фтАС»е б) рАБОТУ ДА СПОМ-БН-БТе Н МеНС Гр-БШНААГО Н рОДНТбЛЪ мн, А БА БЬ ДА ПрОСТНТЬ ВЬБССМЬ Б1&1|'Б Н ВЬ Б;^фНХЬ АМН. АМН. АМН: Хлудовъ Паремейникъ употр-Ьбява не само ъ и ь сме- сено, но и л и А, като ги замЬнява въ краесловие съ чисти гласни ли* (както Врач. Ев.): дд 1асн трлвА селнл, 222 оуготокг! СК01Я трлпвзя, не шростнм СК01Л (ОБЛнун мене ; дтврьз« ;1кТроБя, поср^ земл-к, ост(11кл-к, поклон-кть и пр. Ср-Ьщатъ се замени и между а и е. Вместо паерчикъ или апострофъ (знакъ за испуснатъ ъ или ь) употр'Ьбява дв-Ь точки: зло, уто. Звукъ 8 не познава; употребява само т,, а за число 6 — има 8, както и Врач. Ев. * пр4дъ съскави се пр-Ьдава често съ а: нс1|ялн, злло, ■С&КЛ, КСА «{кЗМКМ. Честа вокализация на ъ и е. Има и н'Ькои синтактични неправилност и. Супинъ не употр-Ьбява, а само инфинитивъ. Твърд-Ь често дателенъ вмЬсто роди тел е пъ. Има старинни думи и форми. Повече вж. за него В. Ц о н е в ъ, Врачанско Четверо- евангеле, стр. 221 — 232, Д'§то има и дв-Ь снимки отъ него на табл. IX и X. Хлудовъ Паремейникъ може да се изучава сега и въ София, понеже Българската Академия го притежава ц-Ьлъ, фотографически снетъ отъ проф. Златарски и И. Иванова пр-Ьзъ тЬхното пр-Ьбивание въ Москва (1914 г.) да издирватъ книжовнит'Ь трудове на св. Климента Охридски. 11. Бараншебешки Октоихъ^ Имотъ на православната църква Св. Никола въ г. Каран- шебешъ, южна Унгария, дЬто го нам^зрилъ и проучавалъ II. Сирку на 1898, обаче не усп-Ьлъ да свърши прижив-Ь студията си върху него, та я довърши А. Яцимирски на 1906 год. Вж. Карапшебешсшй Октоихъ второй половинн XIII в^ка. Текстн, онйсан1е рукописи и снимки. Посмертнмй трудъ П. А. Смрку съ прЬдислов1емъ А. И. Яцими1)скаг(>, Ак. Изв. ЬХХХП и отд. XIII + 60. 162 л. фол. перг. и харт. безъ начало и край па 30 реда на стр. хубавъ, ср-Ьденъ полууставъ. ъ и ь по I (етимол.) школа. Ударения н-Ъма. Употр-Ьбява У; и &. 22а (^Р'1}ш,а се затворено д и опако ш. Дали ще е отъ XIII в'Ькъ, както го е оир^д-Ьлилъ Яци- мирски, съмнявамъ се; твърд'Ь прилича на търновските рхко- писи прЬди Теодосия ; прилича и на II рхка отъ П -Ь с н и - вецъ който е отъ 1337 год. Билъ прЬди това въ Ботушани, Румъния, както се вижда отъ €дна влахобългарска записка въ него отъ 1641 год. XIV в-Ькъ. Докато пр-Ьзъ XII и XIII в'Ькъ пр-Ьобладаватъ памет- ници, писани въ западна България, то пр-Ьзъ XIV в^къ пр']Ь- димството се пада на неточна, и то на старата наша столица Търново, дЬто се заематъ за българската книга три крупни величини: единъ царь и двама патриарси, за чиято д-Ьйность 1це говоримъ другад-Ь. Предимството на неточна България пр-Ьзъ XIV в-Ькъ излиза хубаво на яв-Ь отъ числото на памет- ниците, що се описватъ надолу: отъ 19 паметници, 15 са источнобългарски, и то направо Търновски, а само четири са отъ западна България. Това схщо отношение ще ее получеше н ако бихме прибрали и описали с и ч к и български паметници отъ XIV в^къ, което сега не в.зиза въ нашата задача. 1. Иванъ-Александровъ или Софийски Поалтиръ, нарвченъ. Песнивецъ. Твърде цененъ среднобългарски памети икъ, писанъ за царь Ивана Александра на 1337 год., имотъ на Българската Академиа. Съдържа 314 л. 4^, белъ, гладъкъ пергаментъ по 29 реда на стр. хубаво, средно уставно писмо. Колите се отбелезватъ до 23 кола отгоре, а отъ 24 нататъкъ до края — отдолу. Исалтирътъ е тълковен ъ, каквито са известните Бол опеки и Погодинеки псалтири; тълкуванията не са писани отстрани въ отделна колона, както въ Бол. Пс. а въ една колона съ текста, между стиховете, както въ Погод. Псалтиръ: подъ секи стихъ веднага следва и тълкуването,, съ еднакви букви, а не съ по-дребни, както въ Бол. Пс. 224 За разлика стиховет'Ь се захващатъ съ червени заглавки, пъкъ тълкуванията съ зелени (до л. 48") и сини. ОсвЬнъ това стиховнигЬ редове са отб-Ьл-Ьзани още отдесно н отл1;во съ червени стр-Ьлки и кавички, (г„ — "), а тълковнитЬ — съ сини. Заглавията на пса.1Мит'Ь се пишатъ до л. 85 само съ киноваръ, а отъ л. 85 захващатъ да се пишатъ и гЬ шарено, т. е. редъ съ червено, редъ синьо мастило, а отъ страни (десно и л'Ьво) редовет^ се означаватъ съ червени илп сини полегати кръстове между четири точки •>?(•. Вж. хро- мотипна снимка отъ такова заглавие у Ягича, Р8. Воп. табл. XV. Заглавкит^, съ твърд'Ь малко исключения, са едноставни, т. с. рисувани само съ кироваръ: художествена цв-Ьтна заглавка (съ червено и зелено) има само на л. 4% д-Ьто се почва първи псаломъ (буква б съ плетеница) и на л. 82" буква о (съ че])вено и синьо) и на л. 158. Често пжти буквените стълп- чета иматъ поср-Ьдъ ябълчици, както се ср-Ьщатъ и другад-Ь: у н^кои заглавки пъкъ стълпчето е пр-Ькхснато поср-Ьдъ, т. е. като-че съставено отъ дв-Ь половини, съединени съ по-тънка линия и тя кръстосана съ полегатъ кръстъ. Заставки има на л. 1, л. 310 и л. 311 (синьо, златно и червено), а на л. 158, Д'Ьто захваща втората часть на псалтира (77 псаломъ), има твърдЬ художествена картина: въ четвъртита рамка, заемаща повече отъ половина страница, се нзвиватъ на златно поле сини аканти тъй, че образуватъ осемъ крхгчета около ср-Ьденъ по-гол-Ьмъ, въ който е нари- суванъ образътъ на спасителя съ надписъ: |с хе кбтхин дньмн. А отгор^Ь надъ рамката съ златни и свързани букви : 1(д1\ннь иклекснир црь Блъглрсдмь. Отстрани пъкъ пр']^31> десната и долна пола на листа съ червено мастило: *[- С1р1;уь, сне съткорбно БьГ, ВЪ пофь н оутБръжете, нмн^ лле^янр^ црю Блг^хрю плуе аге н гръкомь. н бждн късегдг^ (хммь •:• — фото- типна снимка отъ ц'Ьлата страница вж. у Ягича, Р8аи.ег1иш Вопопхепзе, табл. XVI. На първигЬ писани три листа е съдържанието, чиито първи три думи са писани вср-Ьдъ заставката: пТтнр. крлсе. поуннлс. глвм:^11го. дкдкъ. пррок1\ же. н цр-ь. зде же оуко н л^лнлснл, лрхнбпкпя сктннб плмом •:• се' же оуБО плмопг- 225 Сб1|ъ 11:1уннлетъ, пр-Бждб пс^^лмомъ. рбУеннля, гл:\голлтнн •:• ЦЬлото съдържание вж. Б. Цоневъ, Славянски рхкописи въ българската Академия, Ак. Сб. VI стр. 5 — 9. На л. 4*, се захваща самиятъ псалтиръ: Се же нл^уннле ллмъ прьБ! А^г^нАсне же ярхнбпкпъ къса псамУ сказ.\6т. Поради изгубената 2, кола текстътъ се прЬкжсва на л. 6 съ началото на 8. стихъ отъ III псаломъ и продължава на л. 7 съ 8. ст. отъ IX не. Между л. 6 и 7 вм'Ьсто изгу- бената кола има вложени хартиени листи (сега останали само два), за да се пр-Ьнише на т^Ьхъ линсалото, но си оста- нали б-Ьли. Поради изгубената 4. кола текстътъ се нр-Ькхсва пакъ на л. 14 съ 5. ст. отъ XIII ис. и на сл-Ьдния листъ 15 захваща съ края на 18. ст. XVII пс. На л. 152 свърша първата часть отъ псалтира (пс. 76), а слЬднит-Ь 5 листа (153 — 157) съдържатъ дв-Ь статии, каквито нЬма въ други псалти^)и, а именно: 1) Нстлъкоклннб стго нзъюБрАжбтки к«ри, еже есть в-Броул въ едннлго вгл (л, 153, 154, 155). 2) НстлъковАнне млв*, еже нлоуун гъ 1с хе оууеннкм 6К0А н т-ьмн НАСЬ нАоуун н оуунть молнтн СА н гмтн: 6у€ нлшь еже есн ил нвсехь. Тлъковинне ^ллтооустдлго (л. 155\ 156, 158). Петьт-Ьхъ листа, които съдържатъ тия дв-Ь „тълко- вания", са или отъ друга книга, или пъкъ са биле първично въ схщата книга на края, а при последната подвързия са вметнати погр-Ьшно тука. Т^ не са отъ схщата кола, защото съ т-Ьхъ колата пр^ЬвишЕила обикновения брой листи и съдържа сега 11 листа вм. 8. Дв-Ьт-Ь статии са отпечатани у Ягича, Р8. Воп. 848-851. Втората часть на псалтира захваща на л. 158. върви . непр-Ькхснато и свърша на л. 310. Сл-Ьдъ туй вероятно са сл-Ьдвали Мойсеевит-Ь и други п'Ьсни, както въ Бол. и Погод. Пс, но сега отъ т'Ьхъ има само два листа, заметнати, най на края. Сега сл^дъ посл'Ьдния псаломъ сл-Ьдва пр'Ьзъ два листа едно славословие къмъ царь Александра, твърди важно по езикъ и по съдържание: „Пр-БНАУАЛномоу н^кУАло 1^ БсзниУА лнсомоу Боствоу. рек<1^же -„пр*ст1;н| тронцн сллкл бцбу н сноу н стомоу дхоу посп-ввлл- ^фомоу въ нАУм-ь н съвръ{ш!\^ц1омоу къ екоръ полезни^, История па БългарсБиб язвкъ. 1^ 226 „Р&ЗБ-6Б0 ТОГО НН СЛОВО, НН Д1;Л0 СЪКрЪШИбТЬСА НМЬЖб ТОГО „БЛГТНА Н ПОМОЦША По{УАСЛ II СЪВрЪШН СА СНС МЛЛОС Д1;Л0 „зовомое 111:сннвс1|ь, съ вс-ькимь оустл|вомь II съ шв-ьти „вл* г-8. (й. ме.| снднхто .Г. повсл-глнсмь пр'бВУСо|к:1лго цр-к ..нлшсго, Бгомь ГзБр[\11НАго II БГ0М1. к^ну^^нл^Сго 1а);\ Алс^лирл. „Т-КМЬЖС ОуБО СЪШеДЬШе са М ПрОСЛЛВн|мъ БГ1\ н сълнкъ- „СТВОуНМЬ НСТННОА П1;С11Ь ВЪСЛ1;МЬ ХОу ЦрЮ ВЪС1'.УЪСКЪ11Л „в*Н1|одлтслю и Гздлтелю, къседръж*оу| Длв'шллго ндмь кслн- „КЛЛГО ВОСВОДЛ; II Цр1; ЦрбМЬ, КСЛНК!\!\Г0 1мА ЛлСЧгХНрЛ, МрАВО- „СЛАВН1;НШЛ ВЪ ВСЪТЪСКиХВ], СТАр1;НШ11Н1Б ЖС Н ВОГПЮНЛУАЛ ННКЛ „н ВЪ крлнехъ кр*пкллго, рлунтедЧ|л же| н БЛгооув1;тлнвд, „рОуМ-КНПО Д0Бр03рА|уНАГ0 II КрАСНАГО вндомь Кол-Бносъ! ж^^тл „|" ПрЛВОХОД 1|(\, ЗрА СЛАДКО ОУбСУ НЛ| ВЪС-БХЦ НбНЗрСУСН НАГО „с;;;днА прАведнАго, сиримь жс и вдобамь. Ки, оуво рск;!; „ВЪ НА, КОеГО 1|р« ВНД1^ВЬ, СКръ|БеНЬ ВЪ СК0|1 домь къзврА- „ТНТНТЬ СА? ДрОу|гАГО ЖС МЬНА (\лС^ДНДрА ДрСВН-бАГО Въ| „снлА СЖ6 ВЪ восвАНН. Такождс жс н сън нзнауала многи „ГрАДи Пр1;АТЬ Кр'БПОСТн{А Н М;;^ЖеСТВОМЬ. Сън ВЪ НА 1АВЛеНСА „вслнки 1(0 А ^АС^САнръ въс1;мь БЛъгАро{ црвоудГ, НЖС ВрАНН „показа ВСЛНА Н Кр-БНКУА Н ГрЪ1'^КАГ0 Цр« ННЗЛОЖНВЪ Дръ| „жАвЧю и ш;^тдА СА сго Ать рл;кдмА н грддови пр^АТь крг^- „ПОСТНА: ИсСАБрЪ Н КЪСС ПОМОрНб съ Ром АННА, ТАЖ6 ^коупн Бъдннь н въсс ПодоунАкнс, ДАжс н до МорАвл;. „Проунн жб грАДовс Г вссн, стрлнь|| жс н сслА, тек;{;ц|0 „БАЛ^ЪАХ^ СА КЪ НОГЛМА; ТОГО {(р-Б. Н ВрАГЬ! СВОА ВЪСА СМЬ „р;ккдмА| под но:^-Б подложи н ТБръд<;^А тншнн;к1 въсслсн-т" „ПОКАЗА. М'ННТЬ жс МН СА, 1а{кО СЪ|1 1|рЪ ДроуГШ 1АВН СА СЖС „ВЪ црехь К'|стАН дннь, в«ро;{; н блгоуъстнсмь н срцсмь н „НрАВОМЬ Н СКНфТрО НМЬ1 ВЪ ССБ-»! КрТА ПОБЕДОНОСНА: ССА „хор;|>гвоА показа|н16мь н 1авлсн'|'смь ВЪСА съпротнвнни|А н' „гръдъ1д снли прогнАБъ рАСТоун. 1й|коже н въ нсрлтохь „пом-ьн&ХО) СЖ6 ВЪ НН воевАннА, егдА сърАжлАх<К1 СА съ съпро- ,,ТНВ'НУМН, ТАКО Н сън ЦрЪ БЛЪГАрО ОуПОВАВЬ НА ТАК0Б06 .ПОБ-КДОНОСНОС Др-БВО, ВЪСА СНЛи ПОПрАБЬ ДрЪЖАВНО Н рАЗГНАКЬ ,.11Х1> КрТНиМЬ ПОСОБНСМЬ. ННКУ жс МН СА МЬННТЬ ТАКОВУ ЦрЪ ,,СЖв ВЪ ПръВУХЬ ЦрСХЪ,| 1АК0Же СЪН ВСЛНКУ ЦрЬ 1(дА Алб^,АНръ, .пОNВ.\ЛА Н СЛДВА БЛЪГДрОйГ. ОуЗрНТС НН* МАЛН Н ВСДНЦН Н „състлкнте знАМС1П1г\ н| восвдтЪ, къ поБ-ьдоносномоу црю 227 „БЛъгл|(>комо\'; прнд-Бте нн-в ллтрш!» сн и стн телне, минен же „н Н1101|н, с;|»днА н Б0Л1х;рб н весь прнуъть цркокни, простихь „рдБН н ссоБодн, вбдьмдлге н въсе вонн ство н сър(\доунте „СА |>(\достнА нбНзгмнноА н сл!\в;1к въслнте велнкоомоу црю „хоу Боу в-БНцодлтелю, н къ немо\(- възъпнте п-бснн поб*днуа: „Трце стлл, съхрян-Б^" цр* влъго^р^склслго, покривлн / оуткръдн „е{го, поБ-Бд;!; дгхждъ емоу ни съпост1\ту | ^! врлгу его въса „ннз долгн до кон цл н Дх\ъ гл л-ктл длроун емоу, ве въс-ьуъскимь. .Дзъ же рслдостнил нохв(1ли съплети емоу реки: Р^доV^" са, „БЛЪГарКи црю, р1\|Д0уН СД 1|рЮ ЦрбМК, рАДОуН СА, БГОМЬ НЗЬ-| „ВрЛН Н6 рАДСуН СА МЛТНВи, р.^ДОуН СА БГбмЬ В1;Н У-БНб, рАДОуГ „СА, вишъшн, рлдоун са, бгомъ хрАНнми, рядоун са вонно- „ВОДЬУб, рЛДОуН СА,В1;р*НЪ1МЬ ЗЛСТЖП ННУС, рС^ДОуН СА, БЛЪГЛрКЛЛ „СЛАВО Н ПОХВАЛО, рЛДОуН СА ЦрЮ ЛЛб^ИНрС, рЛДОуК СА ..|ЮЛ116, рО^ДОуН СА СЪ БДЛГОУЪСТНВУМЬ свонмь сълр&гомь, съ „црцбА веюрл;, р:\доунтл са съ слядким* уаду влшнмн „Мнх^нломъ цремь, Асънемь н СрАцнмнромь н ,Д с -Б н е м ь. Р^доун са Трънове гриде, рАдоунте са сгову „Гр:\ДУ Н СТрАНУ, рЛДОуТб СА, Н 11АКЪ1 СЪрАДс^НТе С1А, 1АК0 „НМАЦ16 Цр-Б ТАКОВАЛГО. СгЪ Ж6 ВЪ ДрЪЖАВ^Б НХК ДА ОуКр^пУтЪ „НХЬ Н ДА ПОДАСТЪ НМЬ ЦрВО НСБССНОб Н ДА ВЪСбЛНТЬ НХЬ ВЪ „УръТОГЬ ССЛА СВ06Г0 ВЪ Б-БКУ БССКОНбУНУА ВЪСбГДА Н НН-Б Н „Пр1СН0 Н ВЪ В-БКУ В-БКОМЬ. АМННЬ". На чело на това славословие стои т-Ьсна заставЕса отъ червени и сини плитки, а самото славословие е написано тъй, че се редуватъ два червени реда съ два сини, а отстрани червенит-Ь редове са означени съ червени кавички, а синигЬ — СЪ сини. Вж. хромотипна снимка отъ него у Ягича, Рз. Воп. табл. XVII. Сл-Ьдъ това сл^дватъ два листа, на които е продължение отъ V п-Ьсень (Исаина), отъ ст. 15. до края, п'Ьсень VI (1онина) ц^ла и отъ п-Ьсень IX (Манасиина) първит^ 18 стиха. П-Ьсень V и VI са съ тълкувания, а п-Ьсень IX е само текстъ. Посл^дниятъ листъ, на който е п^сень IX, б^ше зал-Ьпенъ 0 дъската. Въ ц-Ьлия ржкописъ се различаватъ ясно петь почерка и четири правописа. 15* 228 I. Една ржка пише отъ л. 1 — 226, подир-Ь отъ л. 229 — 282, пише нал. 234* (13 реда), на234^л. 235 и л. 310"— 314. II. Друга ржка пише на л. 226'^ (14 реда), 227, 228, 229^^ (6 реда) и 232' (9 реда). III. Третл ржка пише на л. 233 и па л. 234" (17 реда). IV. Четвърта ржка пише непр-Ькжснато отъ л. 235*^ до л. 310'. V. Г1 най-сетн-Ь заб-ЬлЬзва се и петя ржка па л. 92', д-Ьто между редовегЬ отъ I. ржка се зяб'Ьл'Ьзватъ 5 реда иначе писани. I. Ржка пише по II (см-Ьсена) и III (фонетична) право- писна школа, и то на л. 1 — 116 по II школа (ъ и ь безъ правило съ прЬдпочтение на ъ), а отъ л. 117 до края — по 111 школа (ъ за еровъ звукъ, ь за еровъ знакъ). II. и III. ржка пишатъ по I (етимоложка) школа. IV. ржка пише по IV правописна школа (употрЬбява само ъ). Главната (първа) ржка прЬдпочита въ пр^дословие д, а слЬдъ гласна — д, но атн винаги съ а; търпи а^ж — докато другитЬ ржцЬ пишатъ жа. Осв^Ьнъ това I ржка употребява носовкитЬ до известна степень съобразно съ формит^, т. е. пр'Ьдпочата а (сл-Ьдъ шушкавци и ]), кога иска да различи род. пад. ж. р. (десннцА) или множ. число (къ конца къселениА), а въ твор. пад. ж. р. употребява ж. Обича * сл^дъ V (у*съ, ттгшл). Първа ржка употрЬбява тукъ-тамъ затворено д и объранто 3 (и дв-Ьт^ въ край редъ): нл мд| коюатъ в-ксн 33*, млтки моа| 38\ II, III и V ржка пишатъ по малко, а IV ржка, отъ която има писани 60 — 70 листа, употребява а тукъ-тамъ и сл^дъ шушкави (жажда), пише тукъ-тамъ 1отовано 1€ и и (особено сл^дъ е и ж), пише и съ запетайка падъ I (и) и употребява въ края на стиховете вместо четвероточие, както другите ржце, или три точки, както V ржка, нещо като малко кръстче (кръстосана точка) •♦ Навредъ презъ целия ржкописъ се употребява ^- (а не я) и то твърде правилно. Ударение (частично) се забелезва само у II и III ржка. И въ първите две коли, дето има поправяни редове (понеже 229 имъ избл^дн-Ьло, мастилото), се ср^щатъ ударения, но тк са отпосл-Ьшни и то не винаги правилни, понеже поправкит-Ь са в'Ьроятно отъ сърбинъ. Макаръ, че пнметникътъ е отъ 1337. год. езикътъ му обаче е твърд-Ь старински, защото е пр-Ьписапъ, а славосло- вието, понеже е съставяно въ XIV в^къ, има доста непра- вилности. Осв-Ьнъ славословието и б^Ьл-Ьжкит']^ на л. 158 съвре- менна записка въ П-Ьснивеца има още на л. 310^, д-Ьто се свърша псалтирътъ и д'Ьто нървиятъ и главенъ писецъ напи- салъ пр-Ьзъ л-Ьвото и долно поле съ но- дребно писмо: Беднкун (6 1|рю 1(01\11б ЛлеХлнрб N6 :^(\б;?;дн пнслбшсЛлго кннг;Гк сна въ т . . Л(; помофь н пом1!\л^к н 3(\стЯкПЛбннб ткоемоу црвТю [къ в-Бкн лмнь]. Посл^днитЬ думи не се четатъ ясно. Отъ схща рхка е и бЬл-Ьжката на л. 107". д^то пр'Ьзъ горната пола на листа се чете: •]- къ дл простУ СУмона. Ако тия думи не се отнасятъ къмъ н-Ькой покойникъ, тоя Симонъ моя^е да е сжщиятъ оня Снмонъ Мннхъ, който е писалъ I. Александровото Евангеле (сега въ Лордъ-Кърцъновата би- блиотека, Лондонъ). На л. 312° отсетн-Ьшна б-Ьл-Ьжка:, Б А* ?^81|^е, кроу слнцн, кл. ду. дГ. пр1;ст1\вн се влго уттнки н холюЕнви господи нь срьвле деспотъ к\гръ ГемгУе 110 ГН Б81; 6Г6 ВЬСбДрЬЖНТеЛН, ШШе СЛЛБД вь Бъки лмн. Другите б^л-Ъжки и драсканици са безъ значение. РТз- вЬстно значение за българската иконография иматъ ликоветЬ на Св. Богородица (л. 77**, 79^^ и 79*^) и на I. Христа (л. 310*^) ти нар ослани (скорошна работа). Книгата е подвързана здраво, съ много дебели дъски и снабдена съ четири закопчалки — дв'Ь отпр-Ьдъ, както обик- новено, и но една отстрани. Подвързията е отсЪтн-Ъшна. де е нам-Ьренъ тоя нашъ драгоцененъ памети нкъ, не се знае. Покойниятъ В. Стояновъ, който първи съобщи за него и напечата отъ него славословието (ПСп. XXI — XXII, 274 — 277), казва, че бившето Книжовно Дружество го придобило „съ грижата и настояването на преосвещений Тър- новски митрополитъ р1лиментъ Браницкий", а доставилъ 230 го 'Г 0 д 0 р ъ Д. Л а п а р о в ъ отъ с. К а т у п с ь- о Кон а р е, Стаиимашка околия. Вж. ПСп. XXI — XXII, Български старъ ржкописенъ паметникъ отъ Х1Л^ в 4 к ъ, 268 и 278. П-Ьснивецътъ б-Ьше дълго вр^Ьме у проф. Ягича, който го употр'Ьби аа сравнение при изданието на Болонскп Псалтиръ, Виена 1907 год. За тоя паметникъ писа и А р х а и г е л с к 1 й, въ Ак. Пзв. II. (1897), 788—790. Снимки отъ него вж. ]]. Цопсвъ, С.1ав. ржкоп. и пр. табл. I— IV. 2, Московски л4тописъ. Има 140 харт. листа фол., а съдърлса стихотворната хроника на византийския л-Ьтонисецъ Манасия — отъ сътворение мира до Никифора Вотониота (1080 г.), преведена (въ проза) но поржка на българския царь Иванъ Александра (пр-Ьзъ 1345 г.). Носи заглавие: Пр1(м;^'дрлго МлнлсУл н и-БТ011НС1|г\ съБр1\111е: Л1>Т110 ш създг\|Г|Л мнроу нлуннг^лкфее н тбкл;ц1б' до сгхмого 1)г\рств;л кнръ Мнкнфоря Ботсли II б)тл. Намира се въ Московската Синодална библиотека, зане-, сенъ тамъ заедно съ други книги отъ Хилендарския манастиръ. Занесалъ го на 1655 год. монахъ Арсений Сухановъ и прЬдалъ на руския патриархъ Ни кон а, който написва самъ на първия листъ проклятие противъ оногова, който би открад- палъ тая книга: л*тл {^рй^ сню кннгн положи к до стдго жнкопосмгхго воскресепУА гдл бгя н спсг\ 11:\шбго нсл хрт1\ новаго 1б(>ЛНМ:\ С М Н (> 6 II II и Н II Н К О Н Ъ БЖ16Ю МЛИЮ ПАТрККрХЪ, !\ кто ю косхофетъ оусвонтн и нр. Че Манасиевътъ лЬтопись е нр-Ьвежданъ за царь Алек- сандра, се вижда отъ първия листъ, д-Ьто надъ заставката стои написано: Сне1 кннгл нзложснл ки нз грьуьсклго лзикл л л е X || р- А кой е писалъ московския пр-Ьписъ, личи отъ думитЬ на последния листъ: Славл иже въ тронци славнмомоу Бгбу нсплън1:;)(;ц10мо\|' въ МЛЛ1! велнкА^, нже н прнпнслшл; са снл СЛ0В6СЛ млла:\ н многополезьцлд покелитемъ гид моего 231 БЛЛГОрОДПЛГО Н ХрТ0ЛЮБНВ(\Г0 Н ПрМиСОКЛГО Н Д()ЪЖЛВН1\Г0 1|р1ч пр-БКрАСнгшо 1(1)г\Н111\1\ ^лбксг\нд()а к л1;то теубннок ^8(дНТ 6НДНК . . . ПрНПНСЛ фнЛНПЪ ПОПЪ 110 110Б6Л-Б11 . . . (откжснато). Писмо полуу ставно — като на Апостолъ № 94 въ (Соф. Нар. Библ. ъ и ь разм-Ьсомъ (Търн. школа). Употребява 8. Московски л-Ьтописъ или Сборникъ не е издаденъ, а пи- сали са върху него, Чертковъ, 0 перевод-Ь Манасссшной л-Ьтописи, Москва, 1842. год.; Описаше войнн В. К Свято- слава Игоровича противъ болгаръ'и грековъ, Москва 1843. Билярск1й, 0 среднеболгарскомъ вокализм'Ь, по патриар- шему списку летописи Манасс1я (изд. II, Спб. 1858), д^то дава извадъкъ отъ първит']Ь няколко страници. Билярски дава и мнЬние върху старината на Моск. Л-Ьтп. Върху него вж. и д-ръ П. Гудевъ, Българскиятъ рхкописъ въ Ватиканъ, МСб. VI, 316 — 17, 358—361. 3. Батикански л-Ьтописъ, Най-драгоц-Ьненъ паметникъ отъ ср^днобългарската книж- нина, писанъ въ Търново за царь Ивана Александра и укра- сенъ съ ликове и картини. Има 205 нерг. листа фол., а съдържа, както и Московски Сборникъ, стихотворната хроника на Манасия, но осв^Ьнъ това и друга една прибавка, която го прави много по-ц'Ьненъ отъ Московския. Ватикански Сборникъ има голяма важность за езика ни, за историята ни и за народното ни художество, защото бъл- гарскиятъ пр-Ьводачъ прибавялъ тукъ-тамъ и б^лЬжки отъ българската история; а съ картинкит'Ь, що придружаватъ н-Ькои раскази отъ нашата история, се дава свид'Ьтелство за българското живопиство пр']^зъ XIV в-Ькъ; осв'Ьнъ това тия картинки са важни и за историята на българската веществена култура. Ала надъ сичко друго най-ц'Ьненъ е за насъ тоя Сбор- никъ, че съдържа единъ твърд-Ь любопитенъ расказъ за Троянската война, изв'Ьстенъ въ науката подъ име „Троянска прича". Именно на л. 42, сл-Ьдъ като се свърша Манасие- 232 вътъ расказъ за Троянската война, прибавенъ е другъ расказъ- за сжщата война, пр-Ьведенъ отъ хърватски, обаче на езикъ,. твъ,рд'Ь близъкъ до тогавашния народенъ говоръ, та за това тоя расказъ е особено важенъ за историята на езика ни. Правописъ двуеройъ, см^Ьсенъ (Търновски). Ватикански Сборникъ не е издаденъ още, макаръ да е писано много за него. Вж. Шевнревъ, 0 словенскихъ рукописяхъ Ватиканской библиотеки, Ж. М. Н, П. XXII, 2 (1839). Востоковъ, Описаше рукописей Румянцовскаго музея .Т^ 259. П. Билярск1й 0 средне - болгарскомъ вокализм-Ь, СПб. 1858. Дриновъ, Нови паметници за българет-Ь и за т-Ьхнит-Ь^ съседи, Бр. ПСп. II, 46—54. Д-ръ П. Т. Гудевъ, Българскиятъ рхкописъ въ Вати- канъ, МСб. VI, 311 — 361: обширенъ описъ на паметника съ историческите 6'Ьл'Ьжки; дава и дЬлата Троянска Прича,. но безъ да разд-Ьля думит-Ь, та мжчно се чете. Троянска Прича издаде пр-Ьди това Миклошичъ^ въ ЗШгше, III, 156 — 186, а за происхода й вж. В. Цоневъ, За происхождението на Троянска Прича, МСб. VII, 224 — 244. 4. Никонови ПандбБти. (СКАТОГО МНКОГК! ТАЪКОВАНУЛ Зь\ПОК1!Д6МЪ господннмъ). Принадлежали н-Ькога на Търновския патриархъ Теодосия (а може би и неговъ автографъ?), който ги пратилъ заедно съ едно руско евангеле отъ 1348 г, въ Зографския манастиръ. Въ евангелето самъ Теодосий паписалъ: ДоБримъ Бршлмъ няге къ ст-бн гор« Атонст-кн я;нв;^ц|нмъ въ монистнрн ст(\го велнкомуннкА н поб-бдоносцл ХВ!! ГбЮргУок ГЛеМ1;МЪ ^ОГрАфн, ИДвЖб СА ЛЗЪ ВЪСПНТАХЪ млтвокмн стого велнкомуннкА ГесоргТл н прпдоБни ш^ъ няшн N ец1б въ л:нБотгх моемъ, ^^фе н Т1;лесн1;. Ил; млтклмн СТУМН Д:^ СПОБН ГЪ БЪ Н ДШбВН-К. ПрНПОуСТМ В(\Ш6Н стннн ДВ-К КИНЗ-К БГ()ДЪХ110В6НН1; СН;!;. БЛГОВИСТУе ГЛ БЛ Н смел НАШбГО Гу х^ бже I) 1а>лн11л н книга стлго Ннкоил тльковлжо^ 235 злповиде гннмъ, гако дл нмлте да проунтлете въ «т-ьшенТе н под:^;к влшд» н нлше смирете помннлете. — С.тЬдва само- рхченъ подписъ на патриарха съ зелено мастило: весодосУе мнлостнл! бо2К1;||; пдтрихрхъ бъс1;м БлъгА(ромъ). Рхкописътъ е сега имотъ на Н. Лихачева, който съобщи за него въ Ак. Изв. X, 4: Рукопись, принадлежнвшая патриарху Неодос1ю Тнрновскому (съ 4 снимки отъ него). Ржкописътъ не е ц^лъ, но пакъ съдържа 225 харт. листа фол. съ 27 слова — повече тълкувания на черковнит-Ь правила. Ср^Ьденъ, хубавъ уставъ, безъ титли и безъ украсени заглавни, но много правиленъ езикъ и правописъ (I етимол. школа). Има и ударения. По палеографичнп признаци и по хартията му тоя хубавъ и важенъ български паметникъ ще е отъ средата на XIV в-Ькъ и то в-Ьроятно отъ вр-Ьмето на Теодосия. 5. Л']^сноБСки Паренесисъ. Твърд-Ь важенъ и хубаво запазенъ ср-Ьднобългарски паметникъ отъ 1353 г. Има 315 перг. листи 4", ср-Ьдно- уставно писмо, 26 реда на стр. съ хубави заглавки и съ заглавие : Кннги стлго 'бфремл глемь!;^; грьтскимь Азикомь плре- неснсь склзслетже са плренеснсь прнтул, оут-сшеиУе, мленТе, по«уете, ндклзмпе — полезнлл \ рлзлнАА. Намира се въ Соф. Народна Библиотека — № 297. Правописъ едноеровъ — Злетовски (само ь) : ъ се ср-Ьща само 35 пжти въ ц-Ьлия рхкописъ, и то повече прЬ- правенъ отъ други букви. Употр-Ьбява и ударения, " (върху едносложни думи) и ^', ала не вредъ, а повече върху чужди думи. ж и А се ^тготр-Ьбяватъ изобщо правилно, но има пасажи (напр. на стр. 224" и 225^), д^то носовкит* се зам-Ьняватъ по сръбски съ оу и е, което показва, че въ Л-Ьсковския манастиръ, д^^то е писанъ тоя паметникъ, еднакво е билъ въ употреба и български и сръбски правописъ. 234 Въ 11р'Ьдословие се пише редовно а, а с.тЬдъ гласна н въ края — ж. При това се пази дон-Ькжд^Ь и морфоложко правило при употр-Ьбата на л и ,а, та въ множ. ч. се п]гЬдпочита ^я пр-Ьдъ ж. Ъ1 се зам-Ьнява доста често съ н сл-Ьдъ гърлени съгласни. За з-Ьло се употребява 2^-; з я г се употребя за чис- ленъ знакъ, а като звукъ се ср^Ьща сичко шесть пжти. ъ и ь идватъ доста често вокализувани: недостлтокь, СКНТОКЬ, ХрАБОрЬ, КрОТОКЬ, СЛ1\Д0КЬ; Д-БКеСТЬКНО, УЮБбСТЬВНО, Убсть, 110Л63Н06, съпбрннкг\, дкбр1|А, Л6ГК0, ТАЖбкь, меншлго, песь, келен, както и род. мн.: Д1;:1нен, вритен, мнлостимен н пр. Сл-Ьдъ шушкави и ^ идва о вм. е. Множ. ч. м. р. често е или не: нскоуснтелТе, 11рос1ггбЛб, вллстеле, митире, хллдее, жнтбле, сополе, ОБиу(\не, 7,'К^р1е, %о- длтле, коне, тмУе. Заб^л^жи: оБетш!\ле, плт*, пжтю; сТе сжть, тУе вицн; дат. мн. ни вм. нлмъ. Употребява няколко пхти съкратено плкь вм. пяки. Но инакъ има доста старинности — особено лексикални. Ср^щнахъ и примери (не въ пасажит^ съ оу и е вм. а и а) за мо вм. ме — в-Ьроятно от'екъ на северозападно (моравско) нар-Ьчие: кьзснллемо, прнемлемо. Посл-Ъдниятъ листъ отъ Лесновски Паренесисъ сега лип- сува; той се намира между ржкописит-Ь на Б-Ьлградската На- родна Библиотека (№ 237) и съдържа следното послесловие, отъ което се вижда ясно, де и кога е писанъ този интересенъ паметникъ : Нзволен|'ем1> (дщ н посп-кшенУемь сн!^ н сьврьшенУемь €Т!\го ДХ01 пипнел СА снп кннги глем^:\ стун бфремь, вь :^еМЛН 8ЛАТ0КСК0Н, КЬ М-КСТ-К реК0М1!:МЬ Д1;СН0К0, кь овнтелн стлго А()хнстр(\тнгг\ Мнх:\нла. Кь лито влгов-пр- ИЛГО Н ХрТОЛЮБНК^ГО Цр1; БЛЬГЛ^рСКЛГО \(д\Н Лле'1»1\11ДрЛ н Биговирнлго н хртолюБнк11го стго 1|р1; СтефлнА срьБски<1/; н грьуьскил; землА. н келнкяго десиот-ь \(длп (Олн- вбрА, хтнторА тогоже хрлмл I прн ксеосфеинъмь .лрхнерен тил; :^6МЛА кур ^рсенТл, повел-квш^ мн пнсс^тн снхъ кннгъ моеж худостнж Тлхоте урьньць. Дл бГн н вршЧ н по- 235 слушпнцн н нлсто^^^фУн 116 кллтклмн Змьфлнтб, на^ п\че блго слово рк1|1;Т1: ю мн^Б кьлгдо СV\сь АЦ16 млдфб СА сьмртмнки ко господоу сп:^соу 11:\шбмо\' гонбзнЛкТН мн к-ьуних мл^кь сь всъмн влмн, понеже не б-бхк пнс1)ь, н^к; повблемУсмь господннл мн 6ПНСК0ПЛ (\рС6Н1А 11[1У(>ЬТ^ХЬ снхь КИНГЬ КЬ Л-БТО ^8.(д.^л. (1853) 611ДНКТН0Н .8. когь д^ простн н къ Б;{кД;|;ц1нм В-БЦ-Б. .\МНГ1Ъ. За Л-Ьсн. Парен. вж. С. Кульбакинъ, Матер. и зам. по Славянов^дЬнш, Ж. М. Н. Пр. 1905, май; работилъ е надъ него и проф. Лавровъ, Ж. М.Н. Пр. 1901, стр. 475; по- сл^Ьсловието му е обнародвано отъ С. Новаковичъ, Гласник ХЪП, 15 и отъ Л>. Сто.]анович, Записи и Надписи № 102. Вж. още: Б. Цоневъ, Изъ Софшской Национальной Библютеки, Сб.- ст. въ ч. Ламанскаго II, 914 — 924; Б. Цоневъ, Описъ, 205 — 218, д^то е дадено ц-Ьлото съдържание и снимка отъ него. на табл. XVI. 6. Иванъ-Александрово Четвероевангеле. Много добр-Ь запазенъ и хубаво украсенъ български рх- конисъ отъ 1356 год., писанъ въ Търново нарочно за царь I. Александра. Намира се въ Лондонъ, като частенъ имотъ на .юрдъ КоЬегЬ Сиггоп (умр-Ь.та 1873 г.) и неговит^ насл-Ьд- ници (лордъ ХоисЬе). Има 287 перг. листа фол. хубавъ уставъ и украсено е съ ликове и картини, именно много сцени отъ еваагелето са илюстровани, а на пр-Ьднит-Ь листове са изобра- зени ликовет-Ь на царската челядь; на втория листъ са 4 лика: 1) Констлнтннъ деспоть, зать келнкдго 1|Л(>1; Лле^лндрд (влашки воевода). 2) Керл-в^лмлрц дес110ТН1|л н дъфн цдревд. 3) Керд1|л, дъфН 1)Д()евд. 4) Деснсллвл, дъц|н 1)древд. На третия листъ пакъ 4 лика: 1) 1(д)ХНЪ ЛлбдЛНДрЪ въ ХрНСТЛ БОГД В1:()еН'Ь 1)лрь н сдмо- дрългецъ всьмъ блъгд(»омъ н грькомъ. 2) Об(0ДОр.Л къ ХрНСТЛ БОГЛ В-Б(»НАД Н И0В0П(10СВ1хЦ1в11Л\ 1|рЧЛ Н СЛМОДрЪ/КНЦД КЪС1;МЪ БЛЪГДрОМЪ Н ГрЪКОМЪ. 236 3) 1(|)Л11ъ Шншминъ 1{лрь, си111> келнклго 1|Л()1; {ман^х Ллекслнд(>1\. 4) 1(0ЛНЪ ЛС«НЬ ЦАрЬ, СМНЪ 1|Лр6КЪ. Тоя многоц-Ьнеиъ рхкописъ нам-Ьрилъ лордъ Киг/ои (Кърцъп) на своето пхтуване по Света-гора въ манастиръ Св. Петъръ и Павелъ, основанъ отъ влашкия воевода Костан- тпнъ Банкобано (1688 — 1714). Кърцънъ описва въ особена своя книжка Л^18118 1о Мопа8<:ег1е8 1п Ше Ъеуапк, Лондонъ, 1849 г. гол-Ьмата си радость, когато придобилъ тая драго- ц-Ьнность: Отъ сички ржкописи въ манастирската библиотека (д'Ьто имало 250 сръбски и български ржкописи), това илю- стровано евангеле особено му се харесало. И когато на тръг- ване отъ манастира игуменътъ исказалъ желание да му по- дари н^Ьщо за споменъ, лордъ Кърцънъ му посочилъ именно това евангеле и го получилъ, заедно съ други дв-Ь — едно пакъ българско, писано въ велнц-ьмъ н многоулуь111;мъ грлд* Бдинн на 1348 г.') и друго — сръбска редакция, писалъ К^^лнстъ рз^содбръ на 1355 г. къ С^ьръ. За Иванъ- Алекс. Ев. писа Усиенск1й, 0 нЬкоторнхъ славянскнхъ п по славянски написанннхъ рукописяхъ, хра- нящихся въ Лондон-Ь и Оксфорд-Ь, Ж. М. Н. Пр., септ. 1878, К. 8с11о1уш, Е1111е1Шп^ ш с1а8 1о11апи-Л1ехап(1ег8-Еуа11- ^^еИшп, шК; йге! рЬоЬоШо^гарМзсЬеп Та^^е^!, Агс11. Л^^П, 1 — 56,^ 161 — 221. Д-ръ II. Гудевъ, Български ржкописи въ библиотеката на лордъ /оисЬе, МСб. VII, 159 — 223, VIII, 137 — 155. Евангелето писалъ на 1356 г. монахъ Симонъ, както се вижда отъ една дълга записка на л. 272 и 273: ... . €ъДрЪ21;Л^Ц10у ТОГДЛ СКНПТрЛ БЛЪГЛ(>СК.ЛГО Н ГрЪУЬСКАГО црткл (I. Александъръ) съ Блгок-ьрно;!; црцб;Гк СЕоея, кнрл веорож, тьзонметно;^ |;ж|'бмоу ддроу, н съ прнсминмъ н пр-ккъзлюклс- пимъ смомъ сконмъ 1о.\номъ Шншмлномк цремъ: къ слАк;«; твор||оу кс1х н ТОГО Блгов-Бстннкм М1\^бю. М(\ркоу. Доуц-п. н 1о)Л11оу, нхл;б молиткгкмн поб-кд;^; Д(\ прУнмс ш бгл НА ВрАГи рАТОу<^фН?СЪ ТОГО Н ГЛАКи НХЪ СЪКрОуШНТН 110 но^^-и скон, АМГ7. Л1;тоу тсклфоу ^^м^^ нндУктл чм... •^- рАВлге гн\ ') Вж. цЬлата :!а11иска Мсб. VIII, 16Г)— 7. 1| 237 М06Г0 ц^% пнс^квин снл; кннг;!^, СУмонъ мнн на(>нцл6тса. Вж. ц^Ьлата записка Мсб. VII, 164 — 165, д'Ьто се казва още, че евангелето е обковано съ златни дъски и съ бисери украсено. Отъ Търново Евангелето било отнесено оттатъкъ Дунава и като драгоц'Ьнна в^щь било заложено н'Ьйд'Ь въ Влашко или Молдавско, та го откупилъ Александъръ воевода, синъ на Стефана воевода, както се чете въ една записка на л. 4, сл-Ьдъ което било отнесено пъкъ на Света-гора. Евангелето е писано съ едро писмо по 22 реда на стр., съ търновски правописъ (ъ и ь см-Ьсено); употр'Ьбява ^^-^ ала не тъй посл-Ьдователно; л» и а размесено. Идватъ и ударения, особено върху собствени имена. 7. Ловчански Оборникъ. Има 183 л. 8", полууставъ по 26 реда на стр. Писанъ пр-Ьзъ половината на XIV в-Ькъ въ Ловечъ, както се вижда отъ една записка въ него, възпроизведена отсетн-Ь възъ основа на по стара и съвр-Ьменна: X 0 М 1* А КЪ БГ0СП[1С1\6Мг\Г0 ДОВУЪ ГрЯДЛ ПрН АрХ'16ПНСК0П« кър €бмеш прн Блгоутнк^ деспои; Ллес(\11Дрг\ н прн сн-к его Мнх;|н Ле*, н лрнБбДбнл ви зде' к лто (§ц. (6900 = 1392) н поновн П[\В6 вь! епнкопъ РомлскУн въ монлстн немецкУн. в лто ^:;рмг де л прн {^рхнепнскопн П^лхо. Значи сборникътъ писанъ пр'Ьзъ вр-Ьмето на бълг. царь I. Александра, а на 1392 г. билъ занесенъ въ „Н-Ьмецкия" манастиръ, или както се казва сега Нямцу. Занесли са го в-Ьроятно тримата български калугери Софроний, Пименъ и Силванъ, за които се знае, че година пр^Ьди падането на Търново напуснали България, като отнесли съ себе сп много книжовни съкровища, пр-Ьминали Дунава и основали мана- стиръ Нямцу. Сборникътъ съдържа твърд-Ь разнобразни статии. Правописъ Търновски, см^сенъ. 238 § Ц-Ьлото съдържание на сборника вж. А. Яци'мирсЕ1й (Изъ славянскихъ рукописей, текстн и зам-ЬтЕи. Москва, 1898, 144 — 151), у когото е и самиятъ сборпикъ, купенъ отъ руски старообрядци въ Галацъ. 8, 0тарозав4тни листи. То са три перг. листи гол-Ьма 4^, възширокъ ср-Ьденъ уставъ по 26 реда на стр. Листит'!} съдържатъ четива отъ пророка Данаила глава 111 (за трит'Ь отрока) и отъ книга Царства глава IV — за про- роЕъ Елисея, какъ съживилъ д-Ьтето на Сунамитката. Четивата са доста дълги и не изглеждатъ да са отъ служебна книга, а по в-Ьроятно е, че са отъ книга съ избрани раскази отъ стария зав'Ьтъ; споредъ това, тия три листи иматъ особена важность за пр^Ьвода на стария зав'Ьтъ у насъ. Езикъ и правописъ правилни. Правописъ двуеровъ етимиложки: лец1ь, мнлость, доун;^ нань, плъть. Уда*рение още непрокарано, а само тукъ-тамъ поста- вяно, както въ други търновски ржкописи. Листит^ са у мене, а ги имамъ отъ покойния Ц. Гин- чевъ, който ги нам-Ьрилъ въ Л-Ьсковецъ. 9. Енински Стихираръ. Намира се въ Соф. Нар. Библ., допратенъ отъ Народния Музей, д-Ьто е заб^л-Ьженъ подъ № 160. Има 224 перг. листи гол. 4°, ср^дно-у ставно, въздребно писмо по 30 реда на стр. Макаръ че липсуватъ н^кои листи изъ ср-Ьдата, рхко- писътъ е запазенъ инакъ ц^лъ и подвързанъ. Заглавие (подъ заставка съ червено и синьо): Стнхерярь съ Богомь поуннлемъ пр-БнмъА стнхАри късего ЛЪТЯ Н КДНОНи НО^рОУНТОМЪ СВАТОМЬ 11р1\311НК0М ГДЬСКУМ. Правописъ двуеровъ — см-Ьсенъ, но ь толкова преобладава, че прави впечатление като че ъ н'Ьма. I употребява много р^дко. Ударения н^ма — осв-Ьнъ двоенъ грависъ ". 23 9 Сл-Ьдъ гласна употр-Ьбява ;?», но ла. Сл^дъ шушкави идва и а: подожнша, доушА его. Носовкит']^ се зам^Ьняватъ и съ чисти гласни (сьфьствнгхз^, сьфьство) особено а: земе вин., подлвае, урьплефб, л!Нвонг\- У6ЛН!\, ВеЗНИУвЛНО, П|>0Х0Д6Ц16. Срв. още: ултд^фнмь, 1)*лжвннку, п^м;кт, всзмл^здно, остА(>^бТА, п(>осв1;Ц1ЛбТА, ц^еднтдлн^ блдгословано; ПрНЛ0Л!Л^Т;1\ тн СА 3, ми. Идватъ и прим-Ьри за а = 1л: пок\сте, сьтворнте 1я (за- пов-Ьди). Идва удвоенъ пр'Ьдлогъ съ: сьсь стр[\хомь. Съвр-Ьменна записка на 60*^ долу отъ писчева рхка: не хотбхъ пнслтн снакс:\|)ъ, понеже млло хрътне нм^хъ дл прости • : . А на л. 109*^ на длъжъ по полето има записка отъ 1842 год., отъ която се вижда, че ржкописътъ билъ въ с. Янина или Енина, Казанлъшко, затова го и наричамъ тъй : С'|'ю КННГ8 оБр-БТо ВЪ ссло Внннл снф-Бн подъ Стяр^ъ Пл^ннн!\. гшии. Тукъ-тамъ се сноменуватъ агаряни и безбожни вар- вари: (л. 1) шкоже еуренскАЛ т-Блесл вь поустннн древле не- покоршнмсА въ нстнн^ тев-Б вьс1ьхь вл1|-Б достойно П{\Д0Ш;1^, тлко н нн-Б кости рг\сьсь1пн злоуьстивихь и нев-ърни с^гг^р-Бнь. (л. 4^) Ти' црю си"и пр-г^вивс^;;» вь В1;ки весконсуниА прУнмн моление прос;2;фнхь гр-кшнихь спасенТе и под^^ждъ улов-ькодюБУе землн твоеи Блгоплодие, влгорг^створени вьздоухи д^рнА и в^рн-Бишнмь цр-Бмь сьпоБорьствоун ни везБОжниА В[\р- в!\ри шкоже иногд;\ Д^видоу, |^ко прУндош;); с1н вь оовнтелн твоА и всесвАтос м-Бсто соскврьниш/^, спсксе. Н;|; ти длроун поБ-Бди, хе вже, поб^бд^! ти бо прг\вослг\БНимъ н похв1\л(\. 10| Търновски Оборникъ. Намира се въ Соф. Нар. Библ., безъ да е отб-Ьл^зано, отд-Ь е; обема 272 харт. листа фолио, писани отъ разни рхц-Ь, но пр-Ьобладава широкъ полууставъ, а н-Ькои листи са писани съ много хубавъ уставъ отъ схщо вр-Ьме. Отъл. 247 захващатъ листи по сръбска редакция. Съдържа 15 слова, жития и поу- 240 чения оть разни автори. Паричамъ 1'() Търновски Сбо])- никъ, ;5аи|,ото 111)аво11исът'ь му сочи къмъ Търново — въ него прозира I етимол. н1К0ла, особено въ листигЬ съ хубавото писмо. Ударение не съвсЬмъ прокарано — употр-Ьбява се повече у собствени имена. Употр-Ьбява 8 и ^-; С1)'Ьща се и затворено д. Вж. Б. Цо- невъ, Описъ № 307 стр. 248—252. 12. Теодосиева Л-Ьотвица. Намира се въ Рилския манастиръ (№ 44). Има 340 харт. л. 8^ дребно полууставно писмо, а съдържа изв-Ьстнит^ 30 главизнн или степени на монанюската доброд-Ьтель отъ 1оаиа Сипайски; покрай това и други поучения. Пр-Ьвелъ отъ гръцки инокъ Теодосий на 1364 год. въ м-лсти асти при Трънок* грлди (в-Ьроятно въ манастиря Св. Троица), както се чете въ една записка на края: Въ лЬто г^*?!' (0. н. 0. у. к. ей .к Мспнсл с.л С1Л кннга €нмн тримн н тд-книимн пръсти (о посл-кдннхъ нномъ вбш- снемъ къ м-псти нсти прн Трънокг. грлд1;, прн клго- К1;0ННМЪ 1|рН I (1) Я Н 1; Л Л 6 X IX II Д р 1; М Цр|)Н 6Г0 в 6 (0 Д 0 р 1; 110В0ПрПСКГЛ|1вНН1!. Дл МОЛЛ Ки ЩН и БрЛТУл, НСПрЛКЛ1;Л'Л|16 уътг^те, л не клън-пте. Другото съдържание на книгата вж. Е. Спространовъ, Описъ па ржкопист"Ь въ библиотеката при Рилския мана- стиръ, София, 1902, 64—66. Правописъ смЬсенъ, но се заб-Ьл-Ьзва I етимол. школа. Употребява и ударения, макаръ и не вредомъ. Въ рилския манастиръ се намира и друга . 1 -Ь с т в и ц а (вж. № 72), схщи правописъ, ала не тъй добр'Ь преведена, като Теодосиевата ; и дв-Ьт^ л-Ьствици обаче са важни за историята на българското ударение и за черковно- догматичната терминология. 12. Р-Ьпиновъ Сборникъ. Огроменъ томъ, съставепъ отъ разпи книги, както личи отъ почерка и правописа; об'ема 405 листа 8°, въздребенъ 241 хубавъ полууставъ, тукъ-тамъ даже много красивъ, съ червени заглавия и дребни червени заглавни. Безъ начални и задни листи, съ липси и въ срЬдата, повторна подвързия съ много нодл-Ьняни листи. Старата нумерация на колит-Ь изрязана нрн подвързията, а листит'! са означени съ нанш цифри въ ново вр'Ьме. Съдър5кание разнообрано: разсжждения, поучения въ главизни, манастирски правила и раскази за отшелници и постници; но сичко изглежда, че сбориикътъ е тъкменъ за монаси. Пр'Ьобладава търновски правописъ. ж и а сл'Ьдъ \ разм-Ьсено, и и и правилно; покрай ^- употр'Ьбява се и 5. НМд-Ь има ударение, н^йд'Ь — не, но изобщо надредни знакове н-Ьма много. Езикъ изобщо прави ленъ. Споредъ писмото различаватъ се десеть разни р&цЬ, които по сегашната нагинация на Сборника се распр-Ьд-Ъ- лятъ тъй: Първа р.у.ка пише отъ л. 1 — 151". Втора „ „ „ „15Р— 159" и пакъ отъ л. 187 — 193. Третя рхка пише отъ л. 160 — 187 ^ Четвърта рдка пише на листове 172*^ — 173^ 178 — 186, 206 — 208. Петя ржка пише отъ л. 194 — 205. Шеста ржка пише само на л. 209. Седма ржка пише на листове 210 — 216. Осма „ „ „ „ 217—287. Девета „ „ „ „ 288—377. Десета „ „ „ „ 378 — 405 (до края). Сички рхц'Ь пишатъ но правописъ, въ който се отра- зяватъ трит'Ь търновски школи: първа, втора, третя, шеста, седма и девета рхка пишатъ по см'Ьсената (неуредена) търновска школа; петя и десета пишатъ пакъ по търновски правописъ, но тукъ-тамъ личи въ т^хъ и I етимол. школа, а четвърта и осма ржка пишатъ до н^кжд-Ь по П1 правописна школа (фонетична). Правописъ и почеркъ на повечето тетрадки отъ тоя сборникъ правятъ впечатление на търновска работа оть История иа Българский езивъ. ' -1 л 242 края на XIV в-Ькъ. Това личи и отъ ха'ртията, чиито водни знакове отговарятъ се на XIV пЬкъ (край) или XV (начало). Записки п'Ьма никакви. На коритЬ отвхтр-Ь има залепена хартия отъ миней сръбска редакция, в'Ькъ XVI. Сборникътъ е сега имотъ на Българската Академия, а подарилъ го (още на Книжовното Дружество въ Браила) В. Попови чъ, като бивше притежание на Ст. Р-Ьпина, както се вижда отъ една б^л-Ьжка, прил-Ьпена къмъ предната кора отвжтр'15: Въ памить на родолюбивнй-тъ Сте- фана Р-Ьпова + 1866. Дава В. Поповичъ. Подробенъ описъ вж. Б. Цоневъ, Славянски ржкописи въ Българската Академия. Ак. Сб. VI, д^то има и осемъ снимки отъ него. 13. Слова на 1оана Синйски. Намиратъ се въ Виенската Царска Библиотека, означени между славянскитЬ ржкописи подъ .М 50 (81ау. со(1. 50). Има 161 харт. листъ 8°, полууставъ по 26 реда на стр. съ едри червени точки. Безъ начало и край. Съдържа аскетически слова на 1оана Синайски, и се допълня съ сл-Ьдния № 14. Запазени са сл^Ьднит-Ь заглавия: л. 28'': (0 покллнн попеуенгигмъ н нстннн-бмъ. КЪНеМЖб Н М ТеМ11Н1|Н Бгооугодш^н стхъ (О стхъ (осжжденпнкь. сло е. ПокллнУе №, къзкяте крцТенУл, пок^лнУе к з^логъ къ воу Бто^иго жнт11\, клл!;н СА № см1;рб|Г|оу коупвцъ. 110к;\г\те к, т1;лес»аго оут«ше1П1\ прное БбзнАДбждне. л. 88^: СО ПАМ6ТН съмрьтн-кн. слово .8. БЪС-№[К0Г0 ОуБО СЛОКД Пр^В^ХрЪбТЪ МиСЛК ПЛМАТЖГ. съмрътнАА I гр1;хокъ. пр*влр*етъ ПДЛУЛ Г с«тов!\тл. л. 4Г. б рлдостоткорн^ пллун. сло .з: ПЛЛУЬ по Б8« 16, С-КТ0В(\Н1в ДШВМОе. Б0Л1:ЗНЬ1а СрДА ОуС- тробнУе, прнс110ж;;;д(1емое нсГстов-!; възускоул1^ н въ погр-Бшенн ТОГО БОЛ-БЗМЬН-Б ГПНА, Н ВЪСЛ1Г ТОГО СЪ Б0Л1;ЗН1А ВЪПУа. 243 л. 50"^: о везгн*кн н кцотостн. слоко. н: ^ 1йкоже код« къ плшень помллоу н мгхлоу прнл!\г1кем« до конця' пллмбнь оуглсле. снц-б н нстнннлго плг(7А слъзд, 8бсь плг\мбнь 1яростн н нлпр;\сънстБг^ оуБнвг\т11 ювнуб. л. 54': озлопомннлннсло.^ — Пр1(П0БниА оуво) доБрод^лн, Ггхксовлн Л1:сткн1|н оуподо- снш^^кСА, нелвнил же злови вернгг^мъ съш\дш'|'нмъ 3 пвц\ «ръховниго. л. 56'': (ооклеветлнн. слово. Г. :^ Ннктоже & довр-Б съмуслАфн съпротнвъ ретъ мнд, не ^ нбН1{внстн н п1\мбтозлов'|^1 юклбветятоу р^жятн са. л. 58*: 6 МН0Г0СЛ0В1Н, н млъу:\нн. сло. .г\Г : ^ Рено оувб) ви нлмн въ мм-б въ прв(\рш1нхъ 1г\ко влгхзньно ^-БЛЮ Н Т1;МЪ С01М{>МЪ М11АЦ1НМСА ПрНВЪХОДА 6Ж6 СЛ^ДНТН. П!\У6 л!б с;ГкДнтнсА н 3 ;!\зикл м;!;унтн сл. л. 59^ б лъжн. сло. вГ : ^ Породъ оувоо кшикоу н жел-БЗоу оогмь. породже . . . л. 60^: б 0 V N у н н. слово .гГ : ^ бдннъ н син С5 МНОГОСЛОВНА В-БТВ6Н ихко \\ оужб Б(\рНВШ6 р^хсомь №, н пръвим 3 родъ глд жс, НЖ6 оунин11\ . . . л. 62'': б въс;«;д^ словАфУн н (15БЛ^л;ф1н л;?;кяВ'БН А т р 0 в *. сло .дГ : -- ХоТАфб (0 ДТрОВ-Б ГЛ^кТН. ШКОЖб ВЪС-БХЪ НН-БЖб МНОЖАб ИЛ СА люБом;|^дрнтн пр-ьпололгнхомь. л. бб'': Мау/ядо еже н т-Блеснихъ н везт*леснин улв1|^ словл : ^ €лиш1\х(|)^ Е1;сн;!;а нн^ рскш;?;, юж с;^Ц1ъ ш рю лжекъ, т-Бдесемъ рлть. II не уюдо оуунтвсо семоу Г древнУн шъ тшъ пр-Бс&Гъ ядлмъ. л. 67^ с" 0БСстл1(Нн-БМъ ВЪ тл-БНнихъ й троудовъ н потовъ н унстот* 1|-БЛом;?кДрн. слово .еГ. 16* 244 Унстотх НЕ, вест1;лесг1г\го 1€сткл оудкоеше. уистотл №,. домъ хвъ къжелбннът и нбо срцоу земное. л. 80*: б сревролюБН. слово .зГ:— Множ(\н111Н 6ЛН1|Н €^ пр1;м;{;дрьГ оуунтелбн овикоиш по- Пр-БДЪ НЛ11НС01Н111>МЪ Т0МНТ6ЛН. НАСТ0;Г1Ц1ЛГ0 ТЪМ0ГЛ(\К11!\!\Г0 ВЪУН- Н1:в.\тн. 1ЛК0 д.\ не оуво V нъ пр1>М|%дри му" 11бм;|;др'|н пр-ь- М1;ннмъ, т^ оустг^воу н прякнлоу посл-бдоклхш. л. 80*^: 6 нестежлнн. слово. зГ: — 11встА2к:1Н1С №, попсубИ1(дмъ С&ложбнУе, Беспбулл1б /тнт. пЛкТннкъ Ббспр<бтъкноБС11Снъ. вирА зг1Пов«дбмъ. пеудлн отоуж- дете. л. 97*: б сън* н со млтк*. н б нже въ съБор<ь п1:|Г|'н. сло. #Г: — СЪНЪ 1€СТВ1\ (& УАСТН СЪСТ(\ВЛ€Н'|'В. ОБрЛЗЪ СЪМрЪНШН, уювсткомъ проность. сдннь оуво № СЪНЪ, мнюлгинш^Гк :кб внни 1г1ко жс н жед^нУе нм1. гла жс, с1) кстка. & БрАШвнъ, с5 Б-Бсюкъ. нл ноуБо н & крг1НН1уГ0 н протАжснАго постг\. & нбГо нзнбМ0ГА;«;фн п1ь. л. 98*^: б БД1:нн т*лбсн-бмъ н како побастъ то' лроходнтн. сло. к: — ]|^бмнимъ 1{рбмъ. окн оуво) Бвзъб)р;|кжнн н^цУн н нявн. (овн жб, жезли, оакн же фнти. овн же мсуа дръж;1;ц1б пр«сто;|;. л. ЮО'': б пемжжестъкн-ьмъ стряховянн. сло. кл: — Афб ОуБСО въ СдБфбМЪ ЖНТШ НЛН ВЪ ДрОужННЪ ДОБрО- Д^бТСЛЬ ПрОХОДНШН. Н6 З-КЛО 3 СТрАХОВАНУА рЯТОВАТН СА НМАШН. Л. 101^ б МНОГОЮБрАЗНЪМЪ ТЪЦ16СЛАВ1Н. СЛОВО, кв:^ (кцУн ОуБб) СВОбВОЛНиНМЪ НАУННОМЪ Н СЛОВОМЪ ТЪЦ16- СЛАВ16 ПЛУС Пр-бЗОрСТВА АЮБДТЪ ОуСТАВЛ^ТН. л. 109:{5тогоже слова, б нензглнни пбмислм хоулн и хъ: -^ Лютл корбнб н мтре, лют-кншн с^ родъ с;|;ц1ъ въ Пр1гДВЛ- рНВШУнХЪ СЛиШАХШ. ГЛЛ же СКВрЪННАГО ПрИЗОр^СТВА 116НЗГЛАНУН хоулнин а) родъ. 245 л. 112*: •{- 6 кротостн н мростот*, н незлокн л л ж к л в' с т в *. слово, кд : -^ л. 114*: 6 стртн-ьмъ погоуБленн вишнбмъ €М1;рв110Мг^д(>н нбвндом-кмъ уювствомъ. сло ке: <^ Нжб ЛЮБВ6 ГНА НСТННН-Б. Н СМ-Бр6Н0М;КДр'|'(\ СТбгО 110Д0Б11-Б. н Блжбнил унстоту понстнн-б. н 6с'|'1\Н1г11 бж1(\ ^'б-б. л. 122 : б рлзсжгкденн помисльнъмъ н стрт- п-лмъ н доБродителн-кмъ. слово. К8 : — Рлзсжжден1е 1€, къ въвбднин оув©. еже о сев* т« нс- тннное П03НЛН1С. л. 146": То го ж е о\\ 1(1)лннл сТнлнскма гб(>и, НЗЪСдГЛ1\ВЛСН'|'е КЪК(>ЛТ1|1; Пр^ДЪ рВУСИНУМХЪ 6Г0 сло вбсъ: — В-Брл нзв-пстнзк, (овръжбнш мтн. съпротнвноб 2Кв прош- клено. нддежл неоуклоннл, везпрнстртУн двера. съпротнвноеже лро1%влбно. ДюБовг» бж'|'|\, стр:\нну&ствоу вннл. л. 150^: 6 сцТбнн^мъ н прпн-Бмъ т-ьля н дшл; всзмльвн. сло. щ. . ЬЛи оуБО) 1АК0Ж6 прнсноко\сплнн 11«ц'|'н нбпоовми стрен. Сл^фб. н рг^Бн покорлнвн Бувшс, (0 ссго н льстн н (дврг^зи н ЗЛ110В*ДЛМ1Л Н ЗЛОХиТрЪСТВЛ ЗУАСТН СЪВ1;Ми, КЛУЬСТВОВАВШН бкЗ^АНПО^ ДШбл^ НАШ^ ДОуХСдБЪ. л. 153": 6 рлзлнун р1\зсл\ждсн'1Л вбзмльвУомъ: -- л. 154*: й САМОУНнТл рлдн неоудръгклтл глроси; множ'- ствл рс^дн прнстрдст, немофн рддн Азиунид. сл1\ву рддн УЛУЬСКУА. 11\К0 ДЛ ПрА' ВКЗДЛДАТЪ. ДХ ПОСПИШНВН БЖДЖТЪ. ДЛ (огнь пр|нм;|;тъ: — л. 161*: 6 Сфснн-Бн { мтрн довродителемъ влжен-бн мо- ЛНТВ-Б. Ь НЖС ВЪ мен ОуМНАГО Н УЮВбСТЪВНЛГО Пр'КСТОI\НIV^. слво. к^н: -^ Правописъ двуеровъ етимоложки (I школа) и доста правиленъ. 246 л и А ТЪЙ схщо правилни; сл-Ьдъ гласни н въ начало редовно д. Ударение само тукъ-тамъ. По правописа и по съдържанието на словата ржкописътъ изглежда на търновско произведение, и то писанъ пр-Ьди Евтимия. Хартийниятъ му знакъ — два полум-Ьсеца, положени гърбомъ — е отъ 1340 год. Вж. В^^^ие1; ^2 5363. Г' - [;"''; 13. 1оанъ Схоластикъ. Доста повр-Ьденъ, хартиенъ ржкописъ, 185 листа фолио,, полууставно писмо, ударя на Герасимово (Вж. Евтимиевъ Слу- жебниЕъ), но по дребно. Началото му е запазено съ заглавие (подъ червена заглавка — плетеница): ШнтУб къ крлтц1! (д1|А {(ояння 11ГНМ6Н01 С т и ;г> Гори Сн N !1нскь'|';1к, ня|>И1|лем11го Схоластика въ стихъ по нстнн*. Сл^дъ житието на Схоластика сл-Ьдватъ 29 слова, като ония въ сой. № 50, Виена. Една часть отъ листит-Ь пострадала отъ вода, та писмото поправяно отпосл'Ь. ъ и ь по I етимоложка школа. Ударение не вредъ прокарано. Употр'Ьбява з и ^-. Намира се въ Соф. Нар. Библ., допратено отъ Народния Музей, д'Ьто постьпило подъ № 2900. Рдкописътъ е насигуръ търновски изводъ, и схдейки по хартията, дори отъ сжщо вр-Ьме, отъ когато е и предния № 12: круша съ два листа (Впдие<: .^2 5363 — отъ 1336 г.), круша безъ листи (Впдие! № 7327 — отъ 1335 г.), четве- ролистенъ цв-Ьтецъ (В^^^ие^ № 6361 — отъ 1327). 14. Ьановоки Олужебникъ. Намира се въ Соф. Нар. Библ., допратенъ отъ Соф. Нар. Музей, д-Ьто билъ записанъ подъ № 163. То е откхслякъ отъ три коли безъ първия листъ на 2. кола, или 23 перг. листи в'', 15 реда на стр. едъръ, пр-Ькрасенъ уставъ съ хубави заглавки. Пергаментъ тънъкъ, бЬлъ, чистъ и гладъкъ, какъвто р^дко се ср-Ьща между българскит-Ь рдкописи. 247 Първиятъ му лист7> захваща: {СТЛЬ МОЛНТСА Т1\Н. Ти гн скАЗФ нг\мъ квлнк/^л снл^ спсбмнл тлннлч. ти спбнлъ 6СН см1;рбнн>я н нбдостоннид рАви тво<к ... ПослЬдниятъ листъ свърша: Бл^годлтн;^ н Ц1едрт:\мн н улколюБ'|'б|мь бдннородн1\го сн:^ ТВ06Г0 с ннмже клвенъ есн с пр-БСтимъ влгимъ н жнво- ткорлфнмъ дхомъ твонмъ нгЬ н прн|| Употребява едри пр-Ьчертани точки (черни и червени), а тъй сжщо н-Ьколко надредни знака: осв-Ьнъ спиритусъ ", върху начални и самосрични гласни, още и остро ударение или " върху крайни гласни. Знакъ " стои сжщо и върху крайни съгласни (на край редъ) вместо апострофъ (паерчикъ) д1;нст1во\с<1^; възсил:1бм ; жнвотвордфнм!; мнр' вс-бм;. Много хубаво се различаватъ носовките ; отъ а н-Ькой пжть произлиза д чр-Ьзъ подчертаване долнит-Ь краища. Упо- тр-Ьбява и м (както и 1€). Вместо и^ идва често ,л сл-Ьдъ ш и ]. ъ и ь по първа (етимолош.) школа днь, лгнзнь, п-бснь, пжть, црь^ свштинь род. мн., подънь, но сЬко лъ се пише ль: дьсть, дльгъ, г\пльскя^л; црквь, пльтн;!; и пр. Споменува се архиепископъ и царь съ имерекъ: ПОМ-ЬМН ГДН БЛГОВ-БрНЛЛГО ЦАр-Б НЛШ6Г0 УмА, вГОЖб опр:1вдалъ есн црствов:1тн нл збмн (др;;кл;нбмъ нстнннимъ ок1;нулн его, осБнн нс^дъ главо<к его въ днь враин. Инакъ н-Ьма никакви б-Ьл-Ьжки, осв-Ьнъ на л. 6, д-Ьто отдолу написано съ по дребно червено писмо: пнсдно въ ■юинок^, затова го и наричамъ 1оановски служебникъ. Тоя служебникъ се различава и по правописъ и по текстъ отъ изв'Ьстнит'Ь Евтимиевски служебници, та проис- хожда в-Ьролтно отъ вр-Ьмето пр-Ьди Евтимия. 15. Попъ-Герасимовъ Служебникъ. Тоя служебникъ е инакъ познатъ подъ име Евтимиевъ. Намира се въ Софийската Народна Библиотека № 231. Безъ начало и край, доста раскхсанъ; запазени 83 харт. листа 8", широкъ, едъръ полууставъ, който ударя на бързописъ. 248 Е;:!ИК'ь и ир;)Вописъ доста правилни, ъ п и по III ш[{ола (фонетична), но почти редовно кк вм. къ. Ударения правилно означени. Макаръ книгата да е наистина отъ времето на Ев- тимия, пакъ п'Ьмаме право да твърдимъ, че е писана отъ самаго Евтимия, както казваше В. Стояновъ, ПСп. XXXI, 172, толкозъ повече, че на л. 51* отдолу хубаво личи името на пр^нисвача: >{' М0М1.Н11 гн попл^ гер1\снмя. ^ Споредъ което и характерното писмо на тоя служебникъ и на много други ржкописи отъ края па XIV и началото на XV в-Ькъ^) може да наречемъ Иопъ-Герасимово писмо, както и тоя служебникъ наричамъ съ това име. Споредъ хартийнит'Ь му знакове тоя служебникъ е писанъ сл^Ьдъ 1380 г. Други подробности и съдържание вж. Б. Ц о н е в ъ, Описъ № 231, стр. 149 — 150. 16. Царь-Бориловъ Оинодикъ. Твърд-Ь цЬненъ ср-Ьднобългарски паметникъ отъ края на XIV в-Ькъ. Намира се въ Соф. Народна Библиотека (№ 289), а състои отъ 102 харт. листа 8°, отъ които първит-Ь 62 листа са отъ една ржка (уставно писмо по 21 редъ на стр.) и другигЬ 40 листа — отъ друга (едъръ полукурсивъ — попъ- Герасимово писмо) — безъ начало и край и съ липса отъ ср-Ьдата. Но изглежда, че втората половина е по-стара отъ първата. ■ — Съдържа: 1) общи възгласи за православната в-Ьра и за ония, които ночитатъ кръста п божит^ икони. 2) Възгласи за в'Ьчна паметь на православни (гръцки) патриарси, архиепископи, митрополити и на сички, заслужили ') Такова сжщо писмо вж. Очисъ ЛЧ' 3 (исалтиръ отъ схщо вр^Ьме), Л» 279 (по-старата часть отъ Бориловъ (Зинодикъ); подобно писмо вж. Яци- мирск1Й, Григор1Й Цамблакъ, па таблица IX, X, XI и XII; у Снрку. Къ ист. испр. кп. II, си. I и II (отъ Зогр. Служебникъ). За подобно писмо споменува и ]1орд. Ивановъ, Бълг. Старини отъ Македония, 41, съ каквото са писани сипак- саръ № 3 и Слова отъ Василия Великиб въ Зогр. манастиръ. 249 8и православната в^ра, както и къс1;мь, нлге й скерънид В1:рУ г\рМ1^НСКиА ПрНШеДШНМ КЪ Пр:\В0СЛ{1ВН-БН И(\1116Н К<Б|)« — 3) Общо анатимосване еретицит-Ь и сички ония, които не признаватъ икони, кръстни мхки и пр., сл'Ьдъ което се изброяватъ по име, но се гръцки еретици, а за българ- ските се казва: Понеже въсел<т«кг\г:ин Н!\шь крг\гъ по въс1:н Блъг1\рьсТ'Бн землн мгхннхенск^А ересь рлзс^г^, см-кснвь сУ^ съ мг1сш(\11Ско;|;, нже тгхков-кн ересн н^хуллннки — г\НАтем1\! Попа Ногомнл1\, нже п|)н Петр-!: црн клъгарст^мь къспр'|'емш.\го мАННхенскл;л^ сТ;;; ереск н къ БлъгАрст1!;н землн рлзс1:1\вииго . . . лн.лтем1\! Нже 1оуп1Д М|Тй кд днь нл рождество (юлнл кртли тво- рАЦ1н влъшвенТи н плодовъвлАУен1!\ н елйка къ т<^ нофь СКВрЪННАА ТВОрАТЬ ТДННСТВЛ еЛННСТ-|;Н СЛОуЖК-Г; ПОДОБНДА — г\ндтемА! и т. н. сл-Ьдватъ много такива проклятия, между които и това: Нже клков-Бмь лнно оухьирретем нлн вилУемъ нлн тлро- Д1;АН1вм нлн оБданУемь нлн влъхованУн врлжУнмн нлн сотряво;}; П0К0VСНТС^А кр-ЬДНТН 1^р1; ПОМДЗАННКД ГН1; — ТАКОВАГО — АНЛТеМи! Въс1;мь вол1&ромь м.ллинмже н велнкинмь, (Сресомже н урънцемь н късемоу нлродоу, нже съ клгопокоренУемь въс-бкж лрн1Азнь унстл^ н прдв;^^ хрлнАфнмь къ црю же н дрхТересомь — В-БУНАА ПАМДТЬ! 4) СлЬдва поменикъ на византийските царие, начевайки отъ Константина и Елена. 5) За църковния съборъ, свиканъ при царь Борила въ Търново на 1210 г., д^то биле сждени еретицит-Ь — неуь- ст|"л с*дтелА. 6) История — за какъ се основала Търновска Па- триаршия. 7) Поменикъ на български царие, царици, патриарси, владици, боляри, воеводи и пр. 8) Многол-Ьтствия за царь Шишмана и за натриархъ Евтимия. 2Г)0 9) Има и други отсетн4шни поменици. Първата половина (л. 1 — 42) има фонетиченъ право- писъ, а втората — см-Ьсень, търновски. Въ пр-Ьдната часть има само тукъ-тамъ ударение, втората — навредъ. Тоя цЬненъ ржкописъ нам'Ьрилъ Н. Хр. Палаузовъ на 1845 г. въ Търново у Стоенча Ахтаря. Вж. М. II о п- руженко, Синодикъ Царя Бориса, Одесса, 1899 (пр^дговоръ), д^то се печататъ първит-Ь 42 листа и д-Ьто е посочена ц-Ьлата литература по Синодика. Вж. още: К. Радченко, Религшзное и литературное движеше въ Болгар1и въ зпоху передъ турецкимъ завоеван1емъ, К1евъ, 1898. II. А. Лавровъ, Къ вопросу о Синодик-Ь царя Бориса. Одесса, 1899. В. Златарски, рец. върху Попруженковата студия, Бълг. Пр. Л^ 9 — 10, 268. С. М. Кульбакинъ, СофШскШ Синодш^ъ въ новомъ изданш и характеристик-Ь. Спб. 1899. Ак. Изв. IV, кн. 3. Т. Д. Флоринск1й, отзивъ за книгата на Попруженко, Киевски Унив. Изв. 1900 г. № 6. М. Г. Попруженко, Изъ-за границш, Одесса, 1908, д-Ьто се печататъ остана лит-Ь листи до края. Б. Ляпуновъ, Отзивъ объ ученнхъ трудахъ М. Г. Поп- руженко. Одесса, 1908. Б. Цоневъ, Описъ, стр. 187—198. Пр-Ьписъ отъ подобенъ Синодикъ, сръбски правописъ, се намира пакъ у Соф. Народна Библиотека, донесенъ съ кни- гите на покойния проф. Дриновъ. Вж. Сборникъ и Синодикъ (Дриновски), Описъ № 432. 17. Загрвбско или Михановичево Евангвле. Намира се въ Загребската Югославяпска Академия, вне- сено тамъ заедно съ другит-Ь книжа на хърватския археологъ Михановича (III. с. 26). Състои отъ 145 перг. листа фол., а съдържа само първит-Ь три евангелисти (безъ 1оана). Правописъ много неправиленъ, но пъкъ затова интересенъ зарадъ изговора. Употребява 5 и -\. ъ и ь се уиотр'Ьбяватъ смесено. 251 ■к, е и ,А се зам-Ьняватъ често помежду си, отъ което заключаваме, че паметникътъ е западнобългарски. Сл-Ьдъ гласна и въ начало а, а сл-Ьдъ у — &. Любопитна е замяната между четирт-Ьхъ тъмни гласни ;;^, ъ, А и ь: гольБь, сьднтса, утьть ма, вьдеть, д(>ъзнъвь. пром;!;уб, въздд^хн^^^въ, жрл^тв;!;, р^цн, м;кзд(\, ст;|;као, ст;|1гнл, мЯкНГ. НДАЦ1Н, рЛСТАфН, ЯгНВАфН, ПЛСДфН; ПОДВНГНАТСА 3. мн., рлзидАТСА, прнкедАТь; пать (вм. (ШТь), р(\спАт, сабот:^, слакл (вм. слл^кл); ст^кжАнУе^ ст;пгкнте, нст;1131\вь, стжзлетл. уьдь, нлуьть, ллуьфн, мбльфн; дрьжьфб, стро^^ждьфи^ нфьфоу, зиждьфбн. & се употр-Ьбява и за безгласенъ (краенъ) ъ: врлф;!^ са вм. врг\фь СА, отпоуф^ вм. отпоуфц з:\пр«фл«, 0Б(>1\ф;;; са, доушЯк род. мн., к;;; вс-бмь и пр. Вж. А. ЪезМеп, Ветегкип.цец, йЪег (1еп УокаИзтиз йег тте1Ъи1о-. Вепкта1ег, Агск П"., 566 — 572. 1,1; ~ 18. Верковичевъ Апостолъ, Намира се въ Петроградската явна библиотека, донесенъ заедно ,съ други ржкописи на Верковича. Съобщава за него проф, Лавровъ, като дава и малъкъ извадъкъ отъ него: Апостолъ изъ собран1я Верковича XIV в., К1евск1й Избор- никъ, 64 — 73. Апостолътъ е пр-ЬписванЪ въ българска область подъ сръбско книжовно влияние, както се вижда отъ честит'Ь замени ж ■- оу и А -^ е. Но че го е писалъ българинъ (в-Ьроятно н^йд-Ь въ Призр-Ьнско или Прищинско), се вижда отъ многото народни форми и отъ припискигЬ извхтр-Ь, д^то се чете: ДОНДе ПстрЪ МЛЖЬ ГВ ПНШСХЬ БЬ ДЛ го ПрОСТН НЛ С6Н СВв Н Н!\ Боудсфн; Бл!1Г0В'Брв АГГЛЬ ПрННССб Д Н М Н Т р .\ Н Рл Г6 Сб ПНШ1:Ш6 кннгл т% помогохе со фнмь мож1^хоу. Бь д(\ хн простн НЛ сен св-Бть н нл воудбфнмь в^коу лмн <^ Употребява само ь (Златовска школа), което зам-Ьнява тукъ-тамъ и ж: в*хь, пропов^^длхь В. мн. 252 ЕровегЬ се вокализуватъ много често. Ср-Ьщатъ се глаг. форми на ие: есме, както и причастия на л: нзкигле. Любопитни са аористи като: помогохе, дръжехе, отндохе, нск;1Хб и пр. които съвпадатъ съ днешнит^ подобни форми въ македонскит-Ь говори. Заб^л-Ьжи още и членна форма: длде апостоловь. 19. Кирило-Методиева служба. То е частъ отъ миней, за който съобщи Срезневстй Др. сл. п-ки юс. н. подъ име Зографск1й Трифолог1й а по подробно описа А. И. Александровъ, Р. Ф. В. 1893 подъ заглавие Служба святимъ апостоломъ Кириллу и Мееод1Ю въ болгарскомъ списк4 XIV в'Ька: шестъ перг. листа дребно писмо но 42 реда на стр., нам-Ьрилъ и пр'Ь- писалъ въ руския манастиръ Св. Пантелеймонъ на Света-гора, но по пр'Ьди билъ в-Ьроятно въ Зо1 рафъ. Правописъ см-Ьсенъ, както откъмъ ъ и ь, тъй и откъмъ д и а; а и се употр-Ьбява и сл-Ьдъ у и ]. На л. 4 отдолу има тая записка съ дребно писмо: Пншн окллннуб Др!\гг1не, н\ко з!\ гр-кхи тво^к въ твон М^кУНТТА. пншн СТр1\Н11НУб! При службата на Св. Кирила, 14 февруарнй, има сл-Ьд- нит-Ь тропари: Пз^мА прнвн(1Г0 (|)|'|г\ 11Ш6Г0 Кости ндннА философ я, лриткорсн^хго нмснсмъ Ку(>нл{1 н оуунтсл!: слов«икскомо\,' ^{«зики: Н ПрОСК^фЬ Т)Я 1АК0 СВ1БТНЛ0 СВ1^Т0Дг\В6ЦЬ БОГЪ Н!\111Ь всем« муроу ^унтел* н посад та с^унтн темниж кннглмн зл- конл ;^зикь1 здпадпу;;^. Тврьдимь оумомъ когодкхновсм- НиНМЪ 8УвНН6МЪ нрОСКИЦЦ^Л^ МНр1> Пр-ГХВ1;ТЛ0кМН ЗЛр1;МН СОБЬТбУб всблвн;г.;|; вса, К Три ле сватс, р(\С1^в:\<1г; пр^хв-ьтло слово когкне пл с-кк-ьри, ИЛ злплдг. н юз-Б мнрг\ просвг.фл;ь «усннсмь, сватс. НМЛШН БО ДрьзПОВСННС КЪ ХрНСТОу МСПр1;СТЛНН0 МОЛИ СА ЗЛ ни • : • — Ск*тло жнтУс възлюбнвъ, скатс, злр-пмн трьслне- унлмн Бжвно сосвАфдсмъ прондб 1!1К0 млкннн всблсн;|;;|« С1;Вбрск<ГьЯк зсмА н ю ж н ;!; ;1;^ проск-ьтнвъ, з:\пАднимя:е 25В незлходА1|1 н н рв^тъ шкн с^А. Т«мжб МН1: мрг^къ отпткь, СКАТ6, съкише нспрошь послн блягод^ть д»\ок1ш;^: нм1\шн бо дрьзнокете .... 0 клю, стлл, хвллнтсА сллкно грлдь Солоунскин, Кнрнле скАтв н Мбтоднб, Мнсн1я н Пг1110нн1г1 н Мо- рЯКЬСКЛЕ^ 36 М1;. Тая служба има и черковни ноти (старобългарски); Издава я и Снрку („Странникъ", 1885 г. юнь и юль, 226 — 230), но съ много гр4шки. Подобна служба обнародва К. Радченко въ Ак. Изв. XII (1907), Зам'Ьтки о рукописяхъ хранящихся въ болгар- ской митрополш г. Скопья съ приложен1емъ службш Кон- стантину философу по средне-болгарскомъ списку XIII в^ка — по твърд-Ь стириненъ югозападенъ миней, едноеровъ правописъ само ь и ,л и често ь вм. ж. Къмъ XIV в-Ькъ спадатъ и сички книжовни произведения на Патриархъ Евтимия, които обаче са запазени повече въ посл'Ьшни пр-Ьписи. XV в-Ькъ. Българскит'^ писменни паметници отъ XV в-Ькъ проис- хождатъ се отъ книжовни средища извънъ България, а най много отъ Влашко и Молдава. Съ падането на Търново въ края на XIV вЬкъ българската книжовна д-Ьйность намира у румънцит-Ь твърд'Ь благоприятна почва и се развива пр^зъ ц-Ьли три в^ка, макаръ повече пасивно, т, е. само се пр-Ьпис- ватъ стари изводи. Въ първо вр-Ьме заедно съ търновскитЬ книги биватъ. пр'Ьнесени у румънит^ и трит-Ь търновски правописа (I, II и III школа), но сетн-Ь зима върхъ у т-Ьхъ само фонетич- ниятъ правописъ (III школа), който се държи пр-Ьзъ цЬлия периодъ на влахобългарската книжнина. Осв^нъ у власит-Ь книжовната вълна отъ Търново стига и до русит-Ь, които захващатъ да подражаватъ и т^ на тър- новскит-Ь книги, като ввеждатъ наново носовка ж, макаръ и да я не употр']Ьбяватъ правилно. Търновската Евтимиева школа намира още п() гол^мъ отзвукъ и въ Сърбия, д-Ьто нр-Ьзъ. 254 XV в*къ й става ревностенъ разширитель К о н с т а н"т и н ъ Кос те не ки, като неинъ теоретикъ и основатель на ресав- ската школа -у сърбит-Ь. Но заедно съ ресавската школа, която е сръбска редакция съ двуеровъ правописъ, по Сърбия и по затънтенит-Ь наши планински краища, докато са биле още свободни отъ турски кракъ, са пр-Ьписвали и направо книги съ юсовъ правописъ. Такава кни1а е напр. единъ бъл- гарски сборникъ, който ще наречемъ Призр-Ьнски, както и други единъ Сборникъ отъ Влашко-село (Врачанско), за които сл-Ьдва описъ. 1. Призр-Ьнски Сборникъ. Писанъ на 1421 г. за сръбския деспотъ Стефанъ Лазаревича, а може би го е писалъ и самъ Стефанъ Лазаревичъ, както може да се схди по една негова само- ръчна записка: €тбф!111ъ Длз^^рбвнуъ деспотъ н н:1сл1:Д1ткъ землк БрЛННУ6КСКН|'№ СУЮ КННГН ПНСЯ ЗЛ ДНШ6БН0 сплсбнТе ВЪ Л-БТО Инакъ ц-Ьлиятъ сборникъ е българска редакция см'Ьсена школа (пр'Ьобладава ь). УпотрЬбява често а вм']Ьсто л>, както бива и въ други рхкописи, писани въ западни краища: Т(>0Н1|Ж 6ДН110САЦ1НАА, САфА. Сборникътъ има 290 харт. листа, нам-Ьрилъ го въ При- зр-Ьнъ Ястребовъ и го пратилъ заедно съ 38 други ржко- писи въ Белградската Университетска библиотека. Описва го Викент1й Макушевъ, Р. Ф. В. 1881, 345 — 852: Рукопись сербскаго деспота Стефана Лазаревича. 2. Апокрифенъ сборникъ отъ Влашко-оело. То е откхслякъ отъ 28 листа 8", съдържащъ н'Ькои апокрифни слова. Важенъ по това, че е писанъ н^йд-Ь въ западна България пр-Ьзъ XV в-Ькъ, отъ когато имаме твърд'Ь малко български книги. Съдържа части отъ: 1) Хождение Богородично по мхкамъ — каквото се ср-Ьща отсети^ въ много дамаскини, л. 1 — 11*^; 255 2) Житие и страсти на Св. Георгия, л. 11^ — 23. 8) ?КНТ'|'6 Н ЖНЗНЬ Пр-КПОДОБНКГО ОЦИ НЛШ6Г0 бфросннл поклри, л. 24 — 28. Че го е писалъ българинъ, личи не само отъ носовкит'Ь, но и отъ честит-Ь зам-Ьни между л н ъ: сьц|н, скть (много често!), лежьть, лгглн стр-БГЬЦ1б та, мжкь, тжмд;, мжуьц|н са, с^ньднжб, сьседннь, кльнехь ся вь льжь, дръжьфс, нмьть, нмьц1б, мьубтсА, НЖ6 сьть рлзльуллн, Т1\ко мьуетсА сьдоу достойно. Инакъ езикъ доста старински и твърди прилича да е пр4писъ отъ подобни апокрифи, пр^Ьписвани въ западни краища пр^зъ XIII в-Ькъ! Правописъ едноеровъ-злетовски. Различава з. Има и ударения, ала само тукъ-тамъ. Че е отъ XV в-Ьвъ вижда се отъ хартнйния знакъ: ножици. Намира се у мене, а го имамъ отъ В.1ашко-село, Врач. 3. Габровоки Псалтиръ. Намира се въ Соф. Нар. Бпбл., но е доставенъ отъ Габрово — отъ библиотеката на свещ. В. Миховъ. . Има 301 харт. листъ малка 4*^ и съдържа не само псалтиръ (впрочемъ само отъ 25 псаломъ нататъкъ), но н синаксаръ, тропари, молитви, чинове, прип-Ьви и пр. Писанъ и допълванъ отъ разни ржцЬ, но главниятъ по- черкъ е отъ XV в^къ, уставно въздребно писмо. Езикъ доста старински, правописъ по III (фонетична) школа и като че е писанъ во Влапгко. Има отклонения въ употребата на л» и а — зам'Ьняватъ се взаимно и съ ъ и е: стл^ж^^л, грАДдц1!1го, прнвлнжнш^ксл н стс(шА, (Оскатнша; 0Бьл;^гг1^лх;|; м,л, въ д^врбхь; уасо\ бс-б- УАСкг\1\ соуета, нн (о УАСомже, въ стагиахь, въ дъвргхв-!;, въз- тъхнш;», шко тъул нг^ троскоть; Въ жеждт и пр. Зам'Ьнява и * съ е. Различава хубаво звукъ з и го пише ту з ту :^-. Особено е важенъ тоя паметникъ за историята на бъл- гарското ударение. 256 Пълниятъ му описъ вж. Б. Ц 0 н е в ъ, Описъ и пр, № 4, €тр. 4 — 5. 4. Влахобългароки Сборникъ отъ 1486 г. Отъ манастиръ или скитъ Городище въ Бесарабия на Днестъръ. Описва го Яцимирски въ Ак. Изв. IV, 457 — 8, като дава пълното му съдържание: 25 разни статии. Сборникътъ има 250 листа 8° дребно писмо съ .червени надредни и междуредни знакове. Писалъ го монахъ Асин- критъ на 1486 г. Правилно ударение и доста хубаво спазенъ т ъ р- новски правопис ъ, II школа: ерове и юсове см-Ьсено употр-Ьбявани ; 3. мн. аор. ша. Яцимирски печата отъ него Бид'Ьние на св. апостолъ Павла, което отсетн-Ь се ср^ща въ много простонародни да- маскини. 5. Киевско четвероевангеле. Намира се въ библиотеката на Киевската духовна Академия, подарено отъ студентъ Шумигорскв, който свър- шилъ на 1861 г. Има 301 листъ фол. по 19 реда на стр. полуусгавно писмо. Пр-Ьдъ с^ко евангеле — оглавление и 'Геофилактовъ прЬдговоръ. ъ и ь по III школа (фонетично). ж и А се зам^няватъ съ ъ и *: къ тъ ноц1ь, къ кжл ст(>Ажь; л;л;|1АТь, ся домомь; нм«ц1е, мол«, нсц-бл-!; бго 1 8ш^. ДВН СА, АДОША, въ АМЖ И Пр. Въ начало и сл'Ьдъ гласна винаги а. Вм-Ьсто А се ср'Ьща и е. Употр'Ьбява тоговъ наместо его. Сравн. степень лютшТн, множшс. Имперфектъ на !\ша (както въ Разлогъ): 3(\Г1ЛЪК11ЛШ6, порягллше СА, онн млъулашс, гл/\г\шб. Ударение не винаги правилно. Това евангеле описва Г. Крижановсшй въ книгата си „Руко- писння евангел1я Шевскихъ книгохранилищъ", К1евъ, 1889. 257 6. Габровски Служебникъ и Тр^бникъ. Намира се въ Соф. Нар. Библ., полученъ отъ Соф. Нар. Музей, а по пр'Ьди би.1ъ въ Габровската Гимназия, както се вижда отъ печата й на първия листъ. Има 96 харт. листа, по 16 реда полууставно дребно писмо не хубаво — като на попъ Тодора Врачански. Правописъ двуеровъ-фонетиченъ, ала не тъй правиленъ. Ударения (фонетични) н-Ьма. Носовкит-Ь, -и и и тъй схщо неправилно ипотр^Ьбявани, та напомня Котленски Сборникъ (отъ XVI в.): с:я^одбфбл мнр, пр^дь проскомндТе, утноб сн к()ьк1е, копУл, пръдь стое тр- пбзое, БЖ6СТК6Н06 ткоел снлое; з:\ прлвдн нлшь, слмъл; чп- СТЖА КрЬКЬ, СЪф^У^Д Бр1\Т'|А Н;\ШЬ, Л^ПОТЬ С8;1кТНЛ;Л, ПрНУЬСТ16, ДОСТОКИПЛ ТКОА, ТКОА БЛ(1Г0Д1\Т1Л ТВ. П., СТЛА УЛШЬ. По н1".кои синтактични неправилности напомня влахо- български рхкописи: вь вонл елигоех^нУе дахокнлго, мнлость МНрЬ ЖрЬТВЛ ХВЛЛ6Н'|'б, Дг\6ТСА ЛрНУ6Ц16}|16 рЯБН БОжУб И Др. Вж. по долу п собственит-Ь имена. Идва и ж=8: вод» с'|*ю, (йлауенц скниостн, злстнпн д»- В!\еть вь водн. Книгата била назначена за манастиръ, защото се спо- менува няколко пхти 0 ст-бн ОБНТ-Блн сен; о рлБ-к вжТн Н Г8М6Н Д. Споменува се и |1рь (безъ име): €ц|е молнмсл 6) блго- утнве н Богхрлинмемь црн нше м ю дрьжлв*, пов-бд*, шр*- Бивлтю, съмнретю, здрлвУю, сптю его н еже гн б« пшмн н;\н л^уь поспъшнтн н нзтрявнтн его въ вс^ н покорнтн по НОЗ* его ВС-БКОГО ВрЛГЛ Н СЪПОСТМЛ. РЬ1|1;МЬ КСН" 6Ц1е млнмсА (0 Арх'|'бпнскоп-Б нше м. €ц1е млнмса со остлвлвнУн гр1!ховь щц НШ6М8 м н вс*мь еже оо ?* Брлтсткоу нх- Ш6М». €фе млмсА (0 въс-(;\ь слоу^пвфн н слоужнвшн въ СТ-БН 40БНТ6ДН сен. А на л. 46^ дЬто се споменуватъ пакъ живи, идва между -Друго като че ли името на писача или притежателя на слу- Истерия на българсввй езикъ, 1 - 258 жебника: Пом-пнн гн по множбсткоу фбдрЗ ткон?с н мое ш:- достоннство. Ном-Бнн гдн брен н (0 ш 0 V н лодроужетл его € т я н к :1 0||а мТе Л 1\ 1| к о, мтн мУе П е н к я. Простн мон гдн въс-кко пр-кгр-кшете волноб же н неколнод. Отъ XV в'Ькъ са и повечето преписи отъ съчиненията на Търновския Патриархъ Евтимия (вж. Е. Ка1и/1паск1, ^^егке с1е8 Ра(;пагсЬеп уоп Ви1^апеп Еи1Ьут1о8, \^1еп, 1901), както и яа Григория Цамблака (вж. Л. Яцимирсюй, Григор1й Цамблакъ, очеркъ его жизни, административной и книжной деятелности, Спб. 1904) и на Константина Костенски, който впрочемъ пише по сръбска редакция и става основатель на Ресавскиятъ изводъ у сърбит'Ь. По сръбска редакция пише и други единъ българинъ, писатель отъ XV в-Ькъ, изв-Ьстенъ подъ име Владиславъ грама- тикъ, отъ когото са Рилскит-Ь Панагирици, писани пр-Ьзъ 1479 — 83. Вж. Спростр. Описъ, стр. 104 — 114. Тия двама българи • даватъ и първи потикъ да се пише безъ юсове въ България — най-напр-Ьдъ въ областьта на у-нар'Ьчие, по сетн^ п по Софийско, Врачанско и пр., та и по на истокъ. XVI в-Ькъ. И пр-Ьзъ XVI в^къ ср^днобългарската книжнина про- дъ.1жава да се развива само въ дв^т-Ь влашки воеводства, до- като въ самит-Ь български земи книжовната д-Ьйность осв-Ьнъ че е по слаба, но и отстжпя на произведения, писани подъ сръбско или ресавско влияние. Разбира се, че и тия произве- дения, доколкото са писани отъ българи, са тъй сжщо важни за историята на езика ни, понеже и т^ съдържатъ по и'1>кои зрънца, макаръ че въ т-Ьхъ е затрита главната отлика на българските паметници пр-Ьдъ сръбските — носовкит-Ь. Но изобщо българската книжнина пр^зъ XVI в-Ькъ е въ пълна зависимость отъ Влашко и Сърбия, както и българскит-Ь черкви си служатъ съ книги, донесени отъ тия държави. Много книги се пр-Ьписватъ и въ сЬверозападнит-Ь наши краища, и то по- вече подъ влияние на ресавската школа, а твърд-Ь малко рж- кописи има, за които може да се каже, че са писани по ср-Ьднобългарски или по старосръбски изводи. Сръбската ре- 259 дакция особено много се расширява, сл'Ьдъ като запад нитЬ наши краища подпадатъ подъ черковната власть на Ипекския Патриархъ, което става пр^зь 1557 год. 1. Н-Ьгоеви послания, Отъ българскит'Ь книжовни произведения, писани въ Ру- мъния, покрай Киевската хроника, твърд-Ь цЬнни саН'Ьгоевит'Ь послания или Поучения на влашкия воевода Н'Ьгоя къмъ синовет-Ь му Петра, 1оанна и Теодосия и дъщеря му Ангелина, писалъ в'Ьроятно схщиятъ Шгой воевода пр-Ьзъ първата четвъртъ на XVI в-Ькъ (между 1516 и 1522 год) на доста правиленъ ср'Ьднобългарски езикъ. Намира се въ Соф. Нар. библ. (№ 313) и обема 98 листа 8-о ср^дноуставно четливо писмо. Заглавията са писани съ златно и синьо мастило, а тъй сжщо и точкит^ са означавани съ цветно мастило. ъ и ь по III (фонет.) школа; а и ж см-Ьсено, а и тукъ- тамъ зам'Ьнявани съ оу и е. Ударение правилно. Има доста новобългарски форми и думи: полесно, подол-ь, повбфьше, 110 снром:{сн; е, го, гледг^шь, д^^влшь, хофбшь; В6К16; СТОПАНЬ, М^КИрЬ, СЪСЪ, Н'БКК; съ ДК'6 ПДГуВЪ! ГОЛ-БМН, Н6 зн:\дтсА бдннь съ дроугимь и пр. Дв-Ь тетрадки отъ тоя ржкописъ има у едно частно лице въ Самоков ъ. За този паметникъ вж. П. А. Лавровъ, Слова наказа- тельння воеводн Валашскаго Н-Ьгоя снну своему веодос1ю, Чтешя, 1896, IV; Слова наказательння воеводш Валашскаго 1оанна Щгоя, Пам. Др. Письм. СЬП, Спб. 1904; Отъ сжщия — библиографически б^л^жки въ Ж. М. Н. Пр. 1901, августъ, 474. П. А. Снрку, Еъ вопросу о подлинник-Ь поучешй Ва- лашскаго господаря 1оанна Н-Ьгое къ своему снну 0еодос1ю, Ак. Изв. IV, 1284 — 1307. Ст. Романски, българската книжнина въ Румъния п едно нейно произведение, Изв. Сл. Сем. 1904 — 1905. 17* ^^^. Котап>^ку, .Ма11пге(1еп (1е8 \уа1нс111с11еи \\'о)\уо(1еи N»Ч^•оо ВазагаЬ ап 8е1пеп ЗоЬп ТЬеойоятов. ^^е^щщ, 1908. Л. Яцимирск1й, ВалашскШ Маркъ АврелШ и его поу- чения. Ак. Изв. X, кп. 4, 339 — 374. Б. Цоневъ, Описъ, .М 313, стр. 260 — 1. 2. Служба и житие на Св. Никола Софийски. Едничко до сега менъ известно оригинално произведение, писано въ България пр-Ьзъ XVI вЬкъ; писалъ го Матей граматикъ, дяконъ и ламбадар1й при Софийската съборна църква. Намира се въ Софийската черква Св. Никола въ Три-кладенци, построена тъкмо за паметь и прослава на сжщия мхченикъ. Има 300 листа 4° и съдържа: 1. Служба и канонъ ст^^о мнйка НиксЗлн нбваго. 2. Жйт1е й жизнь, пов-Ьсть й сказан1е Стаго и славнаго х^ва мника Никбли нбваго, пострадавша въ славно* град-Ь Сардак1исце", глшме" Средц-Ь ио) пр-Ьдашемъ м^^ни его. Съписано посл'Ьдн'Ьишемъ въ д^ц^-Ь Ма'' е е е' гра^тикоГ и ламбадарш соуща тоежде с''ть1е бж''1ей и велиц'Ьи цр''квьг Сардак1ист'Ьй. БесЬда вькратц^Ь похвална къ ст^ьГ новнй" и добропо- ^4днь1Й" мнки'", йже въ град-Ь Сар'дакшск(|), гл''лем'Ьмь Соф1а, постраддвохи" аТ из''мамл''т'Ьнь. ТвбренУе оуббга н'Ькоего много- грЬшнаа тогожде града рожденш и въспйт'Ьн1е бмвшаго. 4. Слово на св. I. Златоуста къ съблазнйв'шшм'се. 5. Слово за св. Теодоръ Тиронъ. Първит'Ь дв-Ь статии са писани отъ една ржка, нав-Ьрно отъ граматикъ Матея, другит-Ь три — отъ друга и то пб сетн-Ьшна ржка, а като че ли са и отъ друга книга. Както се вижда отъ наведеното съдържание, ржкописътъ е писанъ по сръбска редакция, но българската ржка въ него ясно личи. А извътр-Ь има твърд-Ь много прим-Ьри, които доказ- ватъ това: ш остраго ками онбго; (о оубшци, лоукавнх люде злонрав1е; поср-Ь^ скумнаГ и львювь рнкающхи*, &) дроуговь 261 свои"; ради слоучившаасе ; вь цр^твоующимъ Константиноу градоу; кь онехь, кь прЬльщенш ; до второе страшнос пришьствхе, (|| землю оноу благ^ую; единь по единого; подь въсителнаго др-Ьва; пр-Ьбнваше въ домъ свои и пр. Но инакъ Матей граматикъ нарочно избягва народнитЬ форми и думи, за да бжде по близу до старата книжовна р-Ьчь, затова стилътъ му е тежъкъ и натрупанъ по византийски; тъй напр. за да не каже по просто „обущарство", той казва оусмо- шьвьчьское хнтросложен1е; вм-Ьсто да каже „кафене", „кръчма", или както се е казвало тогава, той употребява пакъ дълъгъ и дори непонятенъ изразъ храмина крьчьб'ни- чьствоющихь! Житието на св. Никола Софийски, заедно съ другитЬ прибавки къмъ него, издаде Полихр. Снрку на 1901 г. н го придружи съ дълга студия подъ название Очерки изъ исторш литературншхъ сношенШ болгаръ и сербовъ въ XIV — ХУН в^ковъ, Спб. 1901. 3. Тиквешки оборникъ. НамЬренъ въ с. Мързенъ, Тиквешко, и подаренъ отъ Хр. Антовъ на Солунската бълг. гимназия. Има 123 л. В*^, ср-Ьденъ уставъ по 23 р. на стр. безъ начало и край. Съдържание твърди разнообразно: апокрифни статии, физиологъ, разни слова, между които и Слово Кнрила фило- софа, како оув-Ьри боулгаре. Тиквешки сборникъ е сръбска ред. едноеровъ правописъ (само ь), но по сичко личи, че го е пр-Ьписвалъ българинъ отъ у - наречие — в-Ьроятно н^йд-Ь въ Кратовско. Това се вижда отъ н-Ькои неправилности въ падежит-Ь и въ употреба на н-Ькои новобългарски обрати, като напр. сравн. степень аналитично: по доврА, по хнтрс^, по дол-!;, н:^н лютл, пян вллго и пр. Има и други български изрази, наведени въ студията на Н. Начевъ, Тиквешки ржкописи (МСб. VIII, IX, X), д-Ьто сборникътъ е разгледанъ всестранно. Пр^ди това схщиятъ Н. Начевъ б-Ьше съобщилъ за сжщия Сборникъ въ Сол. Кн. I. 2()2 42 — 47 (Една нашенска ржкопись), дЬто обнародва и словото па 1\ирила философа клко оук-ьрн коулглре, само че осакатено отъ турската цензура. 4. Ловчаноко чвтвероевангеле. Писано въ Ловечъ на 1558 г. Има 196 л. фол. възедро, иехубаво писмо и неправилйнъ правописъ: см-Ьсена сръбско- българска редакция; ъ и ь фонетично. ПрЬдъ сЬки евапгелистъ — Теофилактово предисловие; цветни заставки и заглавки. Това евангеле не е важно толкозъ зарадъ езика си, кол- кото поради записките въ него, отъ които виждаме, че го писалъ Петъръ граматикъ на 1558 г. въ Ловечъ, а го откупили „съборно" братията отъ монастиръ Св. Троица въ Търновско Устие: -^;• сК\ СЪВЪрШНТеЛЮ 11(»-КБЛГ0М» Б8 ДЛЮфОМН ПОУбЛО н съвръшеиТе кс(\комн д^лн нже б ншъ нгхунм^^ебмн. съкръшнсе сн' стин н БжтБнТн тетроеулъ. къ лт-к г^'^-5 (7066 1558). ПН МН(|)р1:ШНН Гр^^ТИ ПбТрЪ ем» (БуЬСТВО ЗеМЛ1!\. Н СЪр(0НН1|Н 7ръв1в л Бсогяство гр-ьсн. пнсс ВЪ грг\ лово (така!) прн бго- лювезне емкош^ ку' 1ербМ1>1. обл пр-ккло глдв» къ кол1;110м:к съ нмнль'н11(Г млюсе стлрн кГ а)|)е. юин иГ Брлт уът8Ц11н н пр-кпнснюфн ЛЦ16 уто (дБр-Бтлбте погр-ктено нспрV^вл1;нт6 ^ не клънвте, н мм-к Гр-Бшнл''^ Блвнте дг\ н пнс;\вн н УътвфТн нл8уи 1|ртв'1б НБМое. 0) х-к 1С1; гн Н11Ш6. 6МН слс^ н дръж;^ въ к-кки лмТнъ: (л. 196"), а по долу друга записка, писана веро- ятно въ Търново, съ по дребно писмо: •^ мУтронолн трьновскн ку' Нсоякн пнше рл (овн стн тетреу^хъ кдко се к«пн съвормо н прнложнсс въ хрд стн а троицл Блн-^ трънокд къ кстъе. дл кон е ке нзкл^' илн продл нлн хдрнзд нлн Н1;кдмо д*11Л. дл е прокле Ш. Т. Н1. стн Суцъ нже къ ннкен. \' съ ТсЗдж дл нлсл^дГ. н дл ирос*- десА 1ако2Кв лрнл н къ ктор* прншесткне лхнстрмнгъ мУхал. дд мк е сънерънн^ пр* клкн хд. кнпнсс н прнлолсисе. нл пронн 263 стн лплъ петрл н плклл. Въ л* г^*15. м юга. л днъ: „Н Л-* см*рен1" н многогр-ьш (види се, е сл-Ьдвало нЬкакво име, но скжсано). Подъ това стои подписътъ на 1оакима. Сжщата приписка е написана и върху листа, зал^- пенъ 0 втората дъска отвхтр-Ь съ още по дребно и вече курсивно писмо, безъ владишкия подписъ, но съ прибавка слЬдъ думит-Ь НА втор€ прншбствУб: хл въ лУце дл не вндн. Листътъ е по тънъкъ отъ другит-Ь и вероятно е още отъ първата подвързия, зал^Ьпенъ отново на кората при послед- ната подвързия. Тукъ четемъ, още съ другъ почеркъ: •{- с1а кннг:\ ГА:\г6лвмн еше клко а повезок Д[1скдль столнь и^ село Тр-БВНЛ ГрО В. Значи, докато въ края на XIV в^къ Търновскиятъ Свето- Тройчански манастиръ пригатвяше книги за ц-Ьлъ Балкански полуостровъ, за Влашко и за Русия, въ XVI в-Ькъ сжщиятъ манастиръ си зархчва евангеле въ Ловечъ! А че това еван- геле е било наистина въ Търновско, зак.чючаваме и отъ тамъ, че било прибрано въ Търновската м. Гимназия (в-Ьроятно по- дарено отъ Ц. Гинчевъ) и отъ тамъ допратено въ Софийската Нар. Библ., д-Ьто се варди и сега подъ № 55. Бж. Описъ стр. 49. Дв-Ьт-Ь записки 6'Ьше обнародвалъ Юрд. Трифоновъ (Пс. 63, 774) отъ схщото евангеле, което вид-Ьлъ у Ц. Гинчевъ. 5. Котленски Оборникъ. Съдържа твърд-Ь много статии за черковна употр-Ьба, йато чинове, параклиси, служби, молитви, синаксаръ, часословъ и пр. Обема 284 листа малка 8^, въздребенъ четливъ уставъ съ доста хубави червени заглавни. Правописъ влахобългарски, но вече неправиленъ: а се м^нява съ е и -ь и съ Ш (слоужецюмо», прУетн, много сло- ВА1|1;1к,л у«до, свАт-Бншл^А СЛОВО, в-БтнА зв. п., т-бЛбСА моего, вн1ьтръ); ;& — съ а и съ н (р(\стбЦ1н, оунстлетсл 3 мн., Молб», IIр1;^\ъст■|■ю); и съ е. Аор. 3 мн. се пише ша и тл;. Има и зам-Ьни между ж, ъ и л но са сравнително малко: въз;кпн, тл1;зонмбннтомо», рясп^н;{1, м;?^гл;|;; цъвтъфь, 1Г^тъф;«кА ТА, МА оплбтшясА, ;крост1Лч, 0Б;1;дАн*|'б, тронцл род., 2 04 отъ «Богид мп д»111(\, отъ рхнскил лнфя, стЛкС;^» волгУл вин.^ дл оулоууе вожТл (^VТ^^л, МлрУл вин. Ш съвллзиь крляг*!*, ска- томоу Лоукл и др. Употр-Ьбява доста правилно 5 и ч;. У д а р е н и е правилно. Сборникътъ се намира сега у мене, а билъ пр-Ьди това въ Сливен ъ у Никола Козаровъ, който го получилъ отъ Котелъ. Споредъ хартийния му знакъ (стълбичка въ гербовъ щитъ) требва да е нисанъ сл^дъ половината на ХУ1 в4къ. Вж. нодобенъ знакъ у Вп^ие<; № 5929 отъ 1550 г 6. Влахобългарска Александрия. Намира се въ Петроградската явна библиотека (ХУ. ^. 45), а писана е въ Сучава, на 1563 г., както севижда отъ една съвременна записка въ нея: НлУА СА н съБръшн с'|';1; кннгА рекомл^к ЛлечяндрГи локбАб111бмъ м ДААнУбмъ присосцТбннлго мнтрополнтд кур Грн- га>р'|'А СуУДВСКАГО Н Н1;М6ЦКУ. Н ДАД6 1А КЪ Н1;М61^ЬК0Н монАстнрь н дбхб ес хрАмъ възнесен 16 га н Спасл на- Ш6Г0 1УХЛ ДА Б;1ГкДеТЪ еМОу въ В1;Ки ЛАМАТЬ въ Л1;Т0 !^0А. Има 247 харт. листи малка 4^. Правописъ см^сенъ (II школа), но въ него личи още търновска етимоложка школа: пов-ьсть, ЦАрь, дань^ кънАТрь, мисль, памать и пр. Описва проф. Ягичъ, 81агше У, 22: 21уо1 Аюкваийга УеИко^;а ро ^еквЬп гес. Ьп^агзке. Вж. подобна Александрия Соф. Народ. Библиот. № 319, Описъ стр. 280. 7. Панагюрски сборникъ. Намира се въ Софийската Народна библиотека, постхпилъ тамъ съ книгит'Ь на проф. Дриповъ, а пр-Ьди това билъ имотъ на Панагюрското читалище. Има 172 листа 8*^ въздребно, ср-Ьдно-уставно писмо и малко полегато. Съдържа статии отъ Физиолога и други разни апокрифни слова и, садейки по правописа му, е пр-Ьписъ отъ ср'Ьдно- български изводъ. 265 Правописъ едноеровъ и то само ь, а носовкитЬ се употр-Ьбяватъ твърди неправилно (мж, тж, еж, кнжзн). Ударения нЬма. Споредъ една записка на пр-Ьдния листъ (ако е отъ сжщата книга), изглежда, че ржкописътъ е отъ 1582 година: Изволение оща й съвръшение с''на й с/го д''ха съвръши се сиьа книга г'*лема сйтъчникъ и да се знае кога беше « Петра граматика вь л^то 7090 т. е. 1582 г. Панагюрски сборникъ е важенъ още поради една л-Ьто- писна б^лккка отъ 1690т. за похода на турцит-Ь противъ Австрия и за тогавашнит-Ь вхтр^шни отношения въ Османското царство; писалъ я Петъръ ерей, попъ на с. Мирково, и то отдолу пр-Ьзъ полит'Ь на първи т-Ь 34 листа. Тая 6'Ьл'Ьжка б^ше обнародвалъ Дриновъ на 1882 г. въ 11Сп, III, 8 — 11 (Български л-Ьтописенъ расказъ отъ края на XVII в'Ькъ). Цялото съдържание на Панагюрски сборникъ, както и любопитниятъ попъ-Петровъ расказъ, вж. Б. Цоневъ, Описъ, № 433, стр. 442—449. 8. Киевски сборникъ. Огроменъ томъ отъ молдавската книжнина, съ твърд-Ь разнообразно съдържание, по което схдимъ, че въ Молдо- Влахия ще е било пр-Ьнесено сичко, познато въ българската книжевность. Сборникътъ има 504 листа 8^ полууставъ, и се намира въ Киевската Духовна Академия. Писалъ го попъ Исаш &> Слатина между 1554 и 1562 год. Цялото съдържание на тоя Сборникъ вж. В. Ягичъ, Из- сл-Ьдванхя по русскому язшву т. I, 576 — 581, а пр-Ьди това В. Березинъ, Описан1е рукописей Печаевской Лаврн, Шевъ 1881 г. Между многото статии отъ черковенъ и аскетически характеръ, както и много апокрифи, тукъ има и о писменехъ Чръноризца Храбра, осмь частш слова и сл овеса въ кратц^ избрана © книги Константйна Философа и оучителА. сръбскаго, бнвшаго при бл''гочьстив'Ьмъ деспотоу Стефан у, сн'*й ст^го кнАза Лазара — то е граматиката на Константйна Еостенски. При това още има четири л-Ьтописа: единъ общъ: ^66 Сказаню въ к-ратцЬ л^Ьтомь схщимь оть Адама до нннеиш-Ьго вр-Ьмеее, други — за сръбски събития отъ 1355 — 1490, трети — за молдавсЕит* господари (Сказаше въ краГц^Ь о молдавскьГ г^прехъ) и четвърти, най-ц-Ьненъ за насъ — български лЬтописъ, д-Ьто се расказва за събития между 1396 — 1413 г. въ връзка съ турското нашествие. Тоя български л-Ьтописъ ни дава много любопитни св-Ьд-Ьния за взаимнит-Ь вражди на бал- канските народи пр-Ьди идването на турцит^, както и н^Ькои подробности по воюването на турцит^. Обнародванъ е отъ 3. Во.1?(1ап въ Агск. XIII, 481 — 536: Рш ВеНгад- гиг Ьи1йаг18с11еп ипй 8егЬ18с11е11 (тезсМсЬкзсЬгехЬип'!-. Л'Ьтописит'Ь и ц^лиятъ сборникъ иматъ много правиленъ влахобългарски езикъ и правописъ. 9. Рилско четвероевангеле. Твърд-Ь красиво настолно евангеле отъ XVI в^къ, писано по сЬка в^роятность во Влашко, а обковано въ София нарочно за Рилския манастиръ; има 334 листа гол-Ьмо фолио, хубаво, едро уставно писмо по 20 реда на стр. Пр^дъ сЬко евангеле хубави заставки и златни винетки. Заглавия съ червено и синьо мастило. Приложилъ го на Рилския манастиръ Крупнишкиятъ мптрополитъ 1г.)асафъ на 1577 год. Евангелето е обковано съ сребро и позлатено съ разни образи и картини — Софийска работа, както се вижда отъ надписит-Ь по обковката: Сне стое жуте соков^х н п(>1Лол:н мирополн крупннкн К1 1(дЛС!|ф СТ0М8 (01)Н \(д РНЛСКОМН ВЬ ТЬЖДб МОНЛСТИ РНЛЛ ПрН 1Г»М611Я в\?«'шню н;кстог\н'|'елгб про1г»менл Кялнстявь л^то ^. п. 6. 1Г1днктнонь е. + поменете Брг\тне Мгх-е^ел зллрл м СофУю ВЬ стн млтвь нгке тр8дТсб н ооковл С1е кулне. Правописъ и езикъ обикновенъ, влахобългарски. Вж. В. Цоневъ, Рхкоп. сб. въ Р. М-ръ; Л. Милетичъ, Сл. ркп. въ библ. на Р. М-ръ; Е. Спространовъ, Описъ на ркп. при библ. на Р. М-ръ. 267 10. Хасковски псалтиръ. Единъ отъ хубавит-Ь влахо-български рхкописи. Намира се въ Соф. Нар. Библ., а доставилъ го Ив. Русевъ-Бакърджиевъ отъ Хасково пр^зъ 1910 г. (№ 216 отъ новопостхпилит-Ь ркп.). Има 36 коли фолио пр^красенъ едъръ уставъ съ хубави гол^Ьми цв-Ьтни заглавки. Отъ 27. кола нататъкъ — по дребно писмо, но и то хубаво. Езикъ и правописъ правиленъ — по III (фонет.) школа. Ударение тъй сжщо правилно. Писанъ в-Ьроятно у Влашко. Пр-Ьзъ XVI в^къ вече се появяватъ български гра- матици, които пишатъ, истина, ош,е по сръбска редакция (повече ресавски изводъ), но по запискит'^ имъ личи, че са родомъ българи. Ето н-Ькои отъ т'Ьхъ: На 1503 г. монахъ Спиридонъ пише въ Рилския манастиръ Апостолски д^Ьяния, вж. манаст. Библ. № 36. На 1547 год. еромонахъ Висарионъ отъ Дебъръ, нр-Ьписалъ въ манастирь Продромъ дв-Ь книги: Поучения на Кирила Ерусалимски и Златоустъ, както се вижда отъ запискитЬ въ схшит-Ь ржкописи, Соф. Нар. Библ. № 305 и 306. Вж. Описъ стр. 247 и 248. На 1558 г. „посл-Ьднн въ свещенноиноц-Ьхъ" попъ 1оанъ пише „въ м-Ьсто Кратово" едно евангеле, което се нами- рало по пр-Ьди въ Зографския манастиръ, а сега въ Птб. Явна Библ. Вж. Зап. и Надп. № 598. Схщиятъ попъ 1оанъ пише на 1563 г. пакъ едно еван- геле, що е сега въ Соф. Син. Библ. .]\2 34; пише го по за- пов-Ьдь на господина Матееа .1амбадар1а великаго светхе и великне црькви Софш Сардак^^стеи, — сжщиятъ оня Матея граматикъ, който писалъ житието на Св. Никола (вж. п6-гор'Ь). Значи, пр-Ьзъ XVI в'Ькъ отъ София порхчвали черковни книги въ Кратово, както отъ Търново — въ Ловечъ! А на 1567 схщиятъ попъ 1оанъ пише единъ. служеб- никъ за „любимия си братъ попъ 1оана въ София", както^ четемъ въ края на служебника: ... писа таха поп 1''(о въ 2Ь^ мЬсто Кратово въ .тЬт ^^/,66 — любимом» брат» ку папк Рсо въ Сардек1и. Служебникътъ се пази сега въ Соф. Син. Библ. .>« 67. На 1500 г. многогр'Ьшний монахъ Пахомий пише п р 0 л 0 г ъ, който подарилъ монастирк с в е т е и и ж и в о 1 н а- ч е л н 1 е и неразделим1е Троице, глаголема Росеници (ПризрЬнско) и който се намира между рхкописит^ на Б-Ьлгр. Н. Библ. № 396. Сжщиятъ Пахомий пр-Ьписалъ и единъ Панагирикъ, (Соф, Нар. Библ. № 443), който приложилъ пакъ на манастиръ Св. Троица зовома Рнсиница. А на 1575 Пахомий писалъ миней во области Призренскои во монастир св: Троици в подкрили Расшски . . * и приложи с в е т и е Троице, глаголема Рнсшска. Вж. Зап. и Иадп. № 7 1 7. На 1564 г. духовникъ еромонахъ Гавриилъ пише миней въ манастиръ Св. Богородица внше села Бате- новци близь реце Стрнме, а минея го откупило село Богдановъ-долъ, за да го приложи въ храмъ Св. Никола и Св. Параскева. На 1567 г. другъ единъ монахъ Никифоръ пише миней за манастиръ Св. Тоанъ на Морава. Вж. Зап. и Падп. № 660. На 1572 г. попъ Лазар ъ, н-МдЬ въ Злетово, пише пролог7, по поржка на еромонахъ Сава — за манастиръ Св. Богородица Пиржанска на р-Ька Злетовщица. Прологътъ се намира сега въ Загр. Акад. Библ. 1П. с. 14. Вж, Б. Цоневъ, Кир. ркп. и пр. 33. На 1577 г. граматикъ Байчо съ пр-Ьзиме 1Аку-ага пише евангеле за храмъ Введен1е Богородично, което попада въ Етроп. манаст. Варовитецъ, а сега се намира въ Соф. Син. Библ. № 11; подвързалъ го Влъчо иереи, а за подвър.зията платилъ Стоянъ Кирчовъ отъ Етрополе. В-Ьроятно е отъ схщо вр^ме и оня псалтиръ, що го писалъ сжищятъ Байчо, подписанъ съ тайно писмо Байчо Письць, - пакъ за манастиръ Варовитецъ, а сега въ Соф. Нар. Библ. № 10. На 1578 г. попъ Петъръ, ученикъ на попъ Хоана Кратовски, пише евангеле въ с. Пролеша, Софийско, което 269 сл'Ьдъ като обиходило разни църкви и манастири, сега се пази въ Соф. Син. Библ, Л» 28. Вж. Спростр. 45 — 48. В'Ьроятно той е схщиятъ Петръ граматик ъ, ко11то се споменува въ Панагюрски Сборникъ отъ 1582 г. На 1592 г. попъ Теофанъ пр-Ьписалъ словата на Ефремъ Сирина (Паренесисъ), които се намиратъ сега въ Соф. Нар. Библ. № 299. Въ края на XVI в-Ькъ се подвизаватъ трима братя, гра- матици въ София, които и тримата пишатъ заедно единъ псалтиръ за Драгалевския манастиръ Св. Бого- родица; първит^ двама — монахъ Даниилъ и граматикъ С т 0 я н ъ — го захванали въ София, храмъ С в. Никола, а дописва го третиятъ братъ д1акъ Владько въ гор'Ь Боуко- вику въ храм'Ь Светме Богородице (то е Драгалевски мана- стиръ). Псалтирътъ се намира сега въ Света-Гора. Иверски манастиръ. Вж. К. Петковичъ, Обзоръ Аоонскихъ древно- €тей, Спб. 1865. стр. 17. В'Ьроятно първиятъ братъ Даниилъ, вече еромонахъ. ще е писалъ и оня тр-Ьбникъ, що е въ Пл. Нар. Библ. № 40: 0 семь троуди се см^ренш хермонахъ Данилъ въ л^то зр (1592). — както и оня апостолъ, що е въ Хилендарския манастиръ (^\^ 148), датуванъ отъ 1599 г.; а може би е пакъ сжщиятъ Данпилъ, който се спо- менува като граматикъ и пр-Ьзъ първата четвърть на XVII в^къ. Пр-Ьзъ XVI в'Ькъ пише и н^кой-си дяконъ или грама- тикъ Никола СО Новачане: октоихъ оу свето Пет к;; при цара Склтана Сйлемана. вж. Соф. Нар. Библ. № 196. Това село Новачане ще е Софийското; а въ друго село Новачане на р^ка Осъмъ (Никополско) граматикъ Рада (може би влахъ ) писалъ пакъ пр-Ьзъ ХЛ^1 в. мноеи книги божеств'нн: тетрь'- евангелн, псалтири, пендекостаре, мин^е, о'^фтаи'^, тршде и метафрастм и правили и разкмни'' и ст^н апостоли: мнози бо писа* мали и велици и принеко'' въ глйбпни Стго писанхе. Вж. записка отъ 1574 год. въ едно влахобълг. евангеле, Брит. Муз. № 6311. В. Пр-Ьзъ XVI в-Ькъ се явяватъ п печатани черковни к-ниги, за които ще бжде наособено дума. Тукъ, като гово- римъ за български граматици и книжовници, п1,е тр-Ьбва да 270 споменемъ и единъ заслужилъ за вр-Ьмето си Софиянецъ, Яковъ Крайковъ, който се труди заедно съ Еролима За- |уровн11а около печатане черковни книги въ Венеция и ги харчи по западна България и Македония. Тъй Яковъ напе- чатва на 1569 год. псалтиръ, на 1570 год. — молить- вникь къ вьсокомоу спасенш. д-Ьто казва за себе си: троудих се (0 сихь писани азь 1аковь, ю пр^д'Ьл'Ьх македонскихь с5 м^ста нарецаеми Софха, а на 1572 г. печата Разлнчнш пот1)'Ьбь1, д'Ьто казва: ако аще що погр'Ьшихь роукою или и'Зикомь, а в! и простете. Азь Хаковь бюхь родомь « м-Ьста нарицаема Софха. Съписахь С1 вь лЬто й Адама (З.п л-Ьть. Венент. КнигигЬ си Яковъ Крайковъ ималъ на складъ у Скопие при К а р а т р и ф у н а. та казва въ едно носл-Ьсловие на Псал- тира отъ 1569 година: И аще комо» кош потр-Ьба вьсхощеть от светнхъ книгь. то вьса С1а со1?ть принесена вь места Скоп1е оу Каратрифоуна. Повече за тоя нашъ първи печатарь и книжарь вж. М. Дриновъ, Яковъ Трайковъ отъ София и Кара-Трифунъ отъ Скопие, Юбил. Сб. на Сл. Бес. 1880 — 1895 или Съчинен1я II, 492 — 501. Яковъ Крайковъ печата и продава черковни книги сръбска редакция, ао половина в-Ькъ пр-Ьди него въ Търговище се печата влахобългарски служебникъ и евангеле (1512 г.), за които се труди свещенноинокъ Макар ий. Вж. такова едно ев. въ Соф. Нар. Библ. № 466. Книги отъ българска редакция са печатани освЬнъ въ Румъния, още и въ Трансилвания (Брашовъ), Киевъ и Албански Б^Ьлградъ (Бератъ). И нр^зъ XVII в-Ькъ продължаватъ да се пр-Ьписватъ книги по сръбска редакция, но покрай т-Ьхъ се явяватъ вече записки и ц-Ьли книги на доста чистъ народенъ езикъ, и съ това се туря начало на новобългарска писменность. Но пр-Ьди това, па и сл^дъ това българскит'Ь книжовници употр'Ьбяватъ една см-Ьсена, преходна редакция, която може да наречемъ нова сръбско-българска редакция, па която се пишатъ много поучни сборници въ западнигЬ наши краища, а най-много въ Рилския манастиръ, отдето 271 чр-Ьзъ монаси- испов^дници се пръсьсатъ по цЬла България. Въ схщность тази преходна редакция по право би се нарек.1а косовско-моравска, защото въ нея хубаво прозиратъ именно свойствата на косовско-моравското нар-Ьчие: въ нея сръбско е само оу вместо ;;^ и мо вместо ме, а сичко друга си е българско. Около половината на XVII в-Ькъ начеватъ да се употр-Ь- бяватъ и руски черковни книги въ България, чр-Ьзъ копта се налага на н-Ькои книжовници руски правопис ъ, който се изразява най-много въ това, че се ввежда изново знакъ л. изговарянъ по руски — като ш; при това прониква и руски изговоръ на ръ-лъ. Но сръбската или сръбско-българската редакция си остава да влад-Ье дори до края на XVII в-Ькъ. Затова ще посочимъ и за тоя в-Ькъ н'Ькои граматици, за които сме ув-Ьрени че са българи, а пишатъ или пр-Ьнисватъ сръбски черковни книги. Нека тия посочки бждатъ първит-Ь колчета, що забиваме, за да покажемъ приближнитЬ книжовни огнища и разм-Ьри на българската книжнина за онуй тъмно вр-Ьме, когато не е имало ни общо средище, ни правилни сношения между българскигЬ книжовници. Тъй още въ самото начало на XVII в-Ькъ се подвизава въ манастиръ Св. Илия близь се* Тетов^не крмонахь Василка со" Загорхе, който пише на 1600 г. молитьвнни — сега въ Соф. Син. Библ. № 54, допратенъ отъ Черепишкия манастиръ. Длъжкото послесловие на ьером. Василия вж. Спр., Описъ 87 — 88. Въ сжщата година монахъ Спиридонъ пише миней за монастиръ св. Никола въ Градище (Битолско). Минеятъ е сега въ Румянц. музей № 1479. Вж. А. Викторовъ, Собр. ркп. Сев. 73; Зап. и Надп, № 900. На 1602 год. еропапа Никифоръ пише служба п житие на св. Йоана Рилски, за да го приложи на Рилския манастиръ, д^то се намира и сега подъ № 47. Спр. Описъ, 23. Може би схщиятъ юромонахъ Никифоръ е пр'Ьписалъ на 1602 г. единъ миней за септемврий, който откупилъ н'Ькой си Мили отъ с. Елешница и го приложилъ оу мана- стиръ нарицаеми 1Аковщица. Вж. Соф. Син. Библ. № 103. ^^ / "_' ИрЬзъ 1608 год. 1еромонахъ Варлаамъ, игуменъ на Врачанския манастиръ св. Троица, порхчва и настоява да се наиишатъ два минея (февруарий и мартъ) за схщия манастиръ; пиню ги многогр'Ьшни !(.)' Шишатовацъ (дали отъ срЬмския ИТишатовски манастиръ?). Минеит^ са сега въ Соф. Нар. Библ. ,^1 141 и 162. Вж. Описъ стр. 100 101 и 110. Сжщиятъ игуменъ Варлаамъ настоява, а Д1акъ Драгкль « село Камено-поле, пише на 1609 г. миней за августъ — пакъ за Врачанска св. Троица. Вж. Описъ № 168, стр. 114. Като-че схщиятъ Драгулъ е писалъ четвероевангеле, <отъ което са останали 7 листа въ Соф. Син. Библ.) на 1616 г. и го продалъ на Кръсто у село Дръманци, за да го приложи на св. Богородица. На 16'23 г. Даскалъ Драганъ пише въ Ново-село Чардакъ за попъ Петра отъ село Царацово единъ октоихъ, сега въ Хи лендарския манастиръ ^2 250. Вж. Зап. и Надп. № 1130. Ново-село и Царацово са въ Пловдивско. На 1628 г. Даниилъ еромонахъ пише (в'Ьроятно въ Гложенския манастиръ) книги зовома четеним к\р С-Ьрк, поповъ сину оГ Гложане на р-ЬцЬ Витъ. Вж. Зап. и Надп. ,М 1191. Може би отъ сжщия Даниилъ еромонахъ е и запис- ката къмъ (Б. Ц. Описъ) № 304. На 1635 граматикъ Пршга писалъ псалтпръ, който билъ сетн^ въ Брацигово, или н'Ьйд'Ь наблизу, защото го допратила Брациговската община въ Соф. Нар. Библ. Вж. Описъ № 12. Пр-Ьзъ 1639, 40, 42 година неуморимиятъ еромонахъ Рафаилъ пише въ Етрополския манастиръ св. Троица, нареченъ инакъ Варовитецъ, миней сл^Ьдъ миней, които откупуватъ разни приложници и даряватъ на манастира. Вж. Соф. Син. Библ. № 85, 86, 92, 97, 107. Може би и крат- ката записка отъ 1627 г. въ единъ Паренесисъ № 299, Соф. Нар. Библ., е отъ сжщия Рафаила. На 1641 г. попъ Богданъ « село Славовица на р-Ьц-Ь ИсЕъръ б-Ьл-Ьжи н-Ьщо за зла зима и гладна година — въ единъ тр-Ьбникъ, който схщиятъ попъ подв'Ьзалъ за попъ Станча отъ Горна-Нетрополия, но кой е писалъ трЬб- Бикътъ, не може да се установи. 27В На 164 В год. Даниилъ еромонахъ пише миней за м'Ьсецъ юний II го прилага въ Етрополския манастиръ Варо- вите дъ при игумена Рахваила ьеромонах а — веро- ятно сжщиятъ Рафаилъ, който пр-Ьди това писалъ много книги за сжщия манастиръ. Изглежда, че манастиръ Варовитецъ билъ пр-Ьзъ XVII в. св-Ьтило за бъл1'арскит^ земи — не по малко и отъ Рилския манастиръ. Отъ Варовитецъ са испращали книги и въ Зо- графския манастиръ, както четемъ въ една записка отъ 1()42 година за няколко мпнеи, които писалъ Васнлн(\ €офн(\11ннъ къ м-псто 1г\т(>0 110лъ оу МАнлстнръ рекомн Т р 0 н ц % н прннесб нх въ € к е т » ю горн къ монлстнръ ^ (о - грлфъ... оап. и Надп. № 1357. На 1645 г. еромонахъ Калиникъ пише псалтиръ за храмъ архистратига Михаил а, в-Ьроятно Осиковски — сега въ Соф. Нар. Библ. № 14. На 1658 г. 1ом1ъ ерен пише едно хубаво четверо- евангеле (въ богохранимое село Етрополе), което купува Георги Кожухаръ отъ Осиковица за храмъ архистратига Михаил а. Евангелето било въ Брацигово, а сега въ Соф. Нар. Библ. .А? 76. На 166У г. Аврамъ Ерей пише евангеле въ области Иловдивские подкрнлхе Стар хе Планини, село С>{- шпца. именкемо касаба Карлово. Вж. Зап. и Надп. № 1644. На 1673 г. даскал ъ и попъ Пе1о) пише въ село Вр'Ьчешъ служебникъ, който откупилъ попъ Панд1со. Служебникътъ билъ въ с. Лъжене, сетн-Ь у проф. Дринова, а сега въ Соф. Нар. Библ. Л? 428. На 1678 год. се обажда единъ граматникъ 1Анк«лъ отьчьствомь Бели градъ. Вж. Описъ стр. 244. На 1682 г. еромонахъ Герасимъ пише Катасникъ (поменикъ) за Черепишкия манастиръ. Вж. Соф. Нар. Бил. .М 292, Описъ 200. На 1686 г. граматикъ Душко пише въ Ловечъ молитвеникъ, който е сега въ Рилския манастиръ. Вж. Спростр. Описъ 31 — 33. Истории ца Ьългарскпй езнБЪ. чо '2 74 На 168ь г. еромонахъ Коста ндинъ пише (или само виася ?) книги • 8 1 ♦ 11ро(>(»къ въ Л -Ь с н 0 в с к и я манастир ъ. Пж. Зап. и Нади. № 1898. На 1694 г. еромонахъ Романъ Загорецъ исписалъ и р 0 л 0 г ъ въ область Софийска въ манастиръ В ъ з и е- сение внше село Лозенъ (Германски хмапастиръ). Про- логътъ е сега въ Соф. Нар. Библ. ]\е 167. На 1696 г. еромонахъ Викторъ пите патерикъ за Рилския манастиръ. Вж. Спр. Описъ 51, Тъй се редятъ едипъ сл-Ьдъ други скромни труженици, чиято книжовна д'Ьйность състои само въ пр-Ьписване и под- новяване черковнит-Ь книгн; обаче между т-Ьхъ се явяватъ и такива, които пр1>веждатъ отъ гръцки на тогавашеиъ черковно с.товенски езикъ набожни ноуки, та даватъ тгърви починъ да се пише на по простъ български езикъ. Отъ трудовегЬ на такива книжовници се набиратъ пр-Ьзъ XVII и ХУН! вЬкь доста произведения, които наричаме вече н о в о б ъ л г а ]к- к и писменни паметници. Новобългарски паметници. (XVII и XVIII в-Ькъ). Като оставимъ на страна паметницит^! отъ сръбска ре- дакция, които, макаръ и писани отъ българи, иматъ за насъ важность само поради припискит'! и сдучайнигЬ българизми въ гЬхъ, ще опипшмъ тукч. на първо м'Ьсто ония книжовни произведения сл-Ьдъ XVI в^Ькъ, които се приближаватъ до на- родната българска р'Ьчь, и-ли които я даже напълно отразя - ватъ, та затова ги наричаме новобългарски паметници. Такива има доста отъ XVII и XVIII в'Ькъ и са твърдЬ важни извори за историята на езика ни, за неговото развитие по вр-Ьме и по м-Ьсто. Въ т-Ьхъ н-Ьма гол-Ьмо разнообразие, за- щото повечето са сборници, съдържащи слова, жития и про- стонародни пропов-Ьди и се набиратъ най първо отъ произве- денията на гръцкия пропов-Ьдникъ Дамаскинъ Студита, иаодяконъ Солунски, чиито слова, бидейки съставени на просто - гръцки езикъ. биватъ пр-Ьвеладани тъй сжщо на простобългарски и ставатъ твърд'Ь обикнато четиво между българит^Ь пр-Ьзъ 275 XVII. ХМП, па и XIX в-Ькъ. та отъ собственото име Да- маскинъ се получава нарицателно дамаскин ъ. съ значение ч? л 0 в 0, п р 0 п 0 в "Ь д ь. Понеже дамаскинитЬ съставятъ б-Ьл-Ьжита ера въ разви- тието на българската р'Ьчь и писменность. важно е да знаемъ, отд-Ь идватъ тЬ и д-Ь имъ е първичниятъ изворъ. Отдавна съмъ исказалъ мн-Ьние,') което поддържамъ и €ега, че хубавитЬ новобълг. преводи на Дамаскиновит-Ь слова пронзлизатъ отъ първописъ, писанъ на сръбска или ресавска редакция: българскит'Ь дамаскиоари, особено ония, които пи- шатъ на по чпстъ народенъ езикъ, не са пр"Ьвождали направо отъ гръцки, а са си служили съ изводи, чийто езикъ билъ отъ сръбско-българска редакция, що се употрМявала пр-Ьзъ ХМ и XVII в-Ькъ по западно Българско. Професоръ Лавровъ, под'емайки въпроса, посочи въ студията си Дамаскинъ Студитъ и пр. н-Ькои изворни текстове, безъ обаче да П1 разграничи по вр^^ме и по м^сто. II азъ тукъ н-Ьма да из- черпямъ въпроса, но пакъ ще дамъ, въ връзка съ новобълга])- скит-Ь паметници, едно общо распр^д'Ьление на дамаскинскитЬ н:!ворн, като имамъ прЬдъ видъ областите, отд'Ьто излизатъ гЬ и говорит-Ь, които се отразяватъ у т-Ьхъ. Защото новобългар- скйт-Ь извори не бива да се разглеждатъ безъ огледъ къмъ живит-Ь наши говори. Занимавайки се отдавна съ происхода на българскит'Ь дамаскини, мога сега да кажа, че словата на гръцкия пропо- «']кдникъ Дамаскина Студита са пр'Ьвеждани за български четци, начевайки отъ XVI в-Ькъ, шесть пхти и на шесть разни м-Ьста; тия разни пр-Ьводи ставатъ отъ своя страна, кой повече, кой по малко, основа за по нататъшни пр-Ьводп и п])'Ьработки. Тъй споредъ м-Ьстата имъ, д-Ьто са станали, разлпчавамъ тия шесть пр'Ьвода,2) степенувани споредъ ста- рината си тъй: ') Вж. Бълг. Пр. I. кн. II, Новобълг. пнсменность ирЪди Паисня: Хиляда години български езикъ, 17 — 18; Отъ коя книжовна школа е изл4зълъ Паисий Х)ииндарски, Сл. Гл. X, 165—174. *) Пр4водътъ на Самуила Бакачичъ, Русин ъ, отъ 1691 г., не броя, понеже той е правенъ извънъ българските земи (Атонски скитъ Св. Ана) и намира расширение между сърбит*. Единъ томъ отъ него имаме въ Соф, Нар. Библ. Вж. Б. Ц. Опшсъ № 327. 18* 276 I. Ср'Ьднобългарски, — II. Македонски, — III. Рилски, — IV. Пазарджишки, — V. Ломски и VI. Родопски. Първит']^ три прЬвода са по стари и по изв'Ьст11п кь свое вр^Ьме, а други1"Ь три са по нови и уединени. 1. Първи и най старъ прЬводъ на Дамаскина Студита ще е произл-Ьзълъ н-Ьйд-Ь въ ( р-Ьдногорсиата область, или около нея, понеже пр-Ьписит-Ь отъ него се движатъ се около та:ш область, т. е. между Панагю])И1це и Етрополе. Затова и на- ричамъ тоя първи пр'Ьводъ Ср']Ьдногорски. Отъ тоя най- старъ пр-Ьводъ на Дамаскина Студита ми са познати до сега осемь пр-Ьписа, било въ целокупни книги, било пръснати между слова и статии отъ други автори. Твърди мжчно е да се распр-ЬдЬлятъ тия пр-Ьписи по вр-Ьме и по м'Ьсто, но азъ ще се опитамъ, доколкото б,т,де възможно. На първо л-Ьсто поставямъ : 1 . II а п а г ю р с к и п ]) 'Ь п и с ъ ; него см-Ьтамъ за най старъ пр'Ьписъ отъ средногорския пр-Ьводъ на Дамаскина Студита; намира се въ единъ сборникъ, що е сега въ Соф. Нар. Библ. подъ № 43 2. Наричамъ го Панагюрски, защото е постг&пилъ заедно съ ржкописитЬ на проф. Дринова, а той го получилъ отъ Цв. X. Томовъ на 1871 г, въ Панагю- рище. Вж. Бр. ПСп. XI — XII. 115. Бъ сборника има покрай други статии осемъ Дамаскинови слова твърд-^Ь старъ нр-Ь- пнсъ, най старъ отъ сички други до сега менъ познати: има дата отъ 1614 год., па и безъ това граматичнит-Ь и налео- графски особености на ржкописа го поставятъ, ако не въ края на XVI в-Ькъ, то сугурно — въ началото на XVII; хартийниятъ му знакъ е отъ края на XVI в-Ькъ: обкржжена котва съ мечеобразенъ кръстъ отгор^ й (споредъ Впдне!; — отъ 1577 год.). Сборникътъ има 217 л. 16*^ дребенъ полууставъ ресавска редакция, но идватъ тукъ-тамъ и носовки (ср'Ьща се &\ ъ и ь обаче разм-Ьсено. осв^нъ това и ударение не тъй правилно. Съдържа сл-Ьднит^^ дамаскини: 1. Слово за Благов-Ьщение, л. 1. 2. „ „ Връбница, л. 21. 3. „ „ Сиропусна нед-Ьля, л. 37. 4. „ „ Михаила и Гаврила, .1. 49. 277 5. Слово за десеттьт-Ьхъ Заповеди, л. 86. 6. „ „ Второ пришествие, л. 109. 7. „ „ Рождество, л. 136. 8. „ „ Ср-Ьтение, л. 160. Другото съдържание вж. Б. Ц. Описъ, 438 — 442. Книгата била на 1614 г. нЬкхд-Ь близу до рЬка Осъмъ, ^може би въ бившия м-ръ св. Богородица до Ловечъ), защото на последния листъ пише: Въ л^то ?^|ркк мгГа юлш вГ днъ. да се знае че прх^иде сосмь та стори зло. Като имамъ пр'Ьдъ видъ тая ранна дата, писмото и хартията на тоя сборникъ, право е да см-Ьтамъ дамаски пит-Ь въ него за най стари, познати менъ до сега, преписи отъ ср-Ьдногорския пр-Ьводъ на Дамаскина Студита. На второ м-Ьсто поставямъ: ^ 1. Еленски пр^писъ, пр'Ькрасенъ екземпляръ отъ ср-Ьдногорския нр-Ьводъ на Дамаскина Студита: наричамъ го Еленски, защото е сега имотъ на Еленската черква Св. Богородица, отдето го заелъ художникъ Енчевъ- Видю зарадъ хубавит-Ь му украшения. Той е го-т-Ьмъ томъ отъ 355 л. фол. ср'Ьдно уставно, хубаво писмо съ пр-Ькрасни заставки н заглавки. Наричамъ го Еленски Дамаскинъ Студитъ, безъ да свързувамъ и въпросътъ за неговото първо происходище; защото съмъ ув^ренъ, че словата, що са въ Еленския Дамаскинъ, нито са нр-Ьвеждани, нито са пр-Ьписвани въ Елена. Еленскиятъ Дамаскинъ Студитъ, който е сега вр-Ьменно у мене, съдържа сл-Ьднит-Ь 26 слова: 1. За Благов-Ьп^ение. — 2. За Рождество. — 3. За Богоявление. — 4. За Ср^тение 1'осподне. — 5. За блудния синъ. — 6. За Второ пришествие. — 7. Изложен1е въкратц-Ь 0 ст^^и троици и вЬр-Ь. — 8. За Сиропустна неделя. — 9. За кръстопоклопна неделя. — 10. За Връбница. — 11. За иогребение Христово. — 12. За Въскресение. — 13. За Томина нед-Ьля. — 14. Въ нед-Ьлю Стнхъ МТ'ронбсиць. - 15. — Въ нед-Ьлю раслаб.1еннаго. — 16. Въ нед-Ьлю Самара- ниньт. - 17. Въ нед-Ьлю с.1^паго. — 18. Възнесение. — 19. За Св. Духъ. — 20. За ПрЬображение. — 21. За Ми- хаила и Гавриила. — 22. За Св. Димитрия. — 23. За '278 Св. Георгия. — 24. За Св. Никола. — 25. За Св. Евстатия нова10 Това. — 26. Оеофнпа Пнока н рнтора йчйте.1стно- кь православни " Хр'°^т1ано \ простм" сказишемь о дванадесеплхь състйвь правне вЬрм. Правописъ ресавски - - доста пздържанъ: ударение много правилно; гол'Ьй1а правилность владее и откъмъ употр-Ьба на .ч. Но има синтактични неправилности. прои:;- л-Ьзли отъ недостатъчно познаване старит4 форми. 3. Н'Ьжински прЬписъ поставямъ веднага ла третьо м^сто, защото по онова, що съобп1,ава за него Л а в р о в ъ (Дамаск. Студ. 10 - 12), изглежда че и той е старииенъ: въ него има записка отъ 1649 г., отъ която се вижда, че ржко- писътъ билъ н-Ъйд-Ь въ Молдава, отд'Ьто билъ пратенъ на Зографския манастиръ; сега се намира въ 1ГЬжинъ, Русия. Съдържа 17 слова и жития — сичкит-Ь, които и има въ първитЬ два преписа. 4. Старински пр'Ьписъ отъ пр-Ьвода на Дамаскинъ Сту- дита е и Рилскиятъ пр-Ьписъ, гол-Ьмъ томъ отъ 413 л. 8*'. означенъ между ржкописит-Ь на Рилския манастиръ подъ № 78. Писмо полууставно. правописъ рбсавски съ ударения. Съдържа 25 слова — почти сжщит-Ь, които са и въ Еленския пр^писъ. Съдържанието му вж. Спр. Описъ, 115 — 117. 5. Хапджарски пр^писъ, твърд-Ь важенъ, че има записъ отъ 1686 г. Получилъ го И. Срезневски отъ С. Палаузова: 370 л. фол, съ хубави заставки и заглавки и споредъ описа и снимката у Срезневски (Отчетъ о иятна- цатомъ присужд. нагр. гр. Уварова 227—231 и прилож.) екземпляръ схщи, какъвто и Еленския. На л. 222 писано съ бързописъ: . . . Писа се ст бж^тьвна книга гл''еми дамаскинъ въ село Ханцаръ, р«к6ю грЬшнаго даскала Не'^'лка и сГнъ ?го Фйлиппъ въ л-Ьто ?^;|)с''д. а м рож\ство \''во глхпз. Тогизи б^Ьше гладъ велйкъ, б-Ьше кило пченйца ф" а кило ръшъ тп. а кило просо ходеше т-Ькмо съсъ ръща, али го немаше нйкакъ. Н продаде се във' село Ханцаръ Н1иникь просо за с'Ьн1е за грошъ ц^ль. Който продаваше та пЬеню, а който к«п»ваше та плачеше: дали цар« дали за гърълн. По- том*же даде б'*ь моръ велйкъ по въсе и гради и села ради* 279 пр'Ьвъзне*н1е ч^чьскаго п забвенш ихъ ради. Б-Ьхь забили боГ и сирот;; помил''квати и за свою дш"}; подати. Б^ь' слава и дръжг1ва въ в-Ьки аминъ. Съдържа 32 слова и жития, чийто списъкъ дава Орезн. въ Отчетъ и пр. — заедно съ ц'Ьлото слово за второ пришествие (стр. 284 — 304), отдЬто се вижда, че тоя пр^иисъ е като че ли е снетъ направо отъ ЕленсЕия; за- главното 0 еднакво и въ двата преписа! Ханджарскиятъ пр'Ьписъ е най-пъленъ отъ сички, известни менъ до сега пр'Ьписи; съдържа осв'Ьнъ онин 25, що са въ Еленския, още и сл-ЬднитЬ седемъ слова: за Велики петъкъ. — За десетт-Ьхъ запов'Ьди. — За Св. Петка. — За 1осифа Пр-Ькрасни. — За Андрея уродивий. — За Варлаама и Иосафа. — За седемт-Ьхъ Ефески отроци. 6. Пр^Ьписи отъ ср-Ьдногорския пр-Ьводъ на Дамаскина Студита намирамъ и въ единъ рхкописъ на Соф. Син. Библ. ^^■ 134, пратенъ отъ Луковитъ, затова ще го нарича Лу- ковитски пр-Ьписъ. Има 186 л. 4*^ и съдържа 30 разни статии, отъ които само първит4 шесть Дамаскинови (10 за- пов-Ьди, Св. Евстатий, Св. Никола, Св. Георги, Св. Димитрий, Арх. М. и Г.). Въ сравнение съ първит'Ь пр-Ьписи тия са скратени, т. е. липсуватъ имъ дългит4 предговори. Правонисъ ресавски съ ударения. Ц-Ьлото му съдържание вж. Спр. Оп. Син. 212 — 217. . 7. Коприщенски пр-Ьписъ, Соф. Нар. Библ. }6 215, постхпилъ отъ Нар. Музей, а тамъ полученъ отъ Коприщица. Има 202 л. 4*^ много хубавъ полууставъ, р-Ьдко писмо по 20 реда на стр. Правонисъ ресавски съ ударение. Съдържа 19 разни слова, отъ които само първит-Ь шесть Дамаскинови: 1) за Покаяние, 2) за десетт^хъ за навади, 3) за св. Никола, 4) за Арханг. Михаил а, 5) за св. Дими- трия, 6) за св. Г е оргия. 8. С 0 п 0 т с к и п р 'Ь п и с ъ — БЬлгр. Нар. Библ. ^^ 420: на 104 л. фо.1. 21 слово, отъ които само първит^ петь Да- маскинови (съкратени), съ ликовег1> на св. Никола и св. Ге оргия. На края — Пчела. На л. 46*^ записъ отсетн'Ь- шенъ: С1а книга, глаголеми Дамаски нъ м село Сопотъ 280 кир Иико.1и рекьми Харъвать, синъ Даииловъ. — Съдържанието му вж. Сто]ан. стр. 1В4 — 1В7. Изглежда ми на гетн^Ьшенъ пр-Ьписъ. Т'Ьзи и т4мъ подобни прЬинси отсети 1. иослужватъ :}а основа на много ч и с т о н а р о д н и дам а с к и н и, пр-Ьвеждапи не дълго вр-Ьме слЬдъ като са настанали горпит-Ь осемь пр'1>- ииса. може би още въ началото на XVII в'Ькъ. й понеже най старит-Ь български дамаскини съ говорнигЬ си особености сочатъ се къмъ Средногорската область, то пр-Ьдполагамъ, че и т-Ьхната основа, ще е произл'15зла н'Ьйд'Ь вь тази область, или въ нейна близина. А че е правенъ отъ българин'ь тоя първиченъ пр-Ьводъ, личи ясно отъ неправилната падежна употр-Ьба тукъ-тамъ и отъ форми като: никого не нуде; любе мккн 1 л. сег.; по смЬренъ. по пр-Ьжде и пр., както ги намираме въ Кл. Дам. Това личи и отъ ударението, което е твърд-Ь правилно българско ударение. Търсейки сега, д-Ь е станалъ тоя пр-Ьводъ на Дамаскина, чийто най правиленъ и най хубавъ текстъ ни е запазеиъ въ ^^^ленския Дамаскинъ Студитъ. заб-ЬлЬзвамъ, че новобългарскитЬ дамаскини. произл-Ьзли отъ тоя текстъ, се движатъ се около СрЬдна-Гора. Тетевенско, Панагюрско; като сравнявамъ П1)и това почеркътъ и хартията на най старит-Ь новобългарски дамаскини, каквито са Троянски, Коприщенски, Протопопински и пр., съ ржкописи, писани пр-Ьзъ XVII в-Ькъ въ околнитЬ на тази область манастири, заб'Ьл'Ьзвамъ очевидна прилика. ЗабЬ- л-Ьзвамъ тъй сдщо, че отъ българскигЬ манастири около Ср'Ьдна-1'ора пай-го.тЬма книжовна дМность пр'Ьзъ XVII в1Ькъ развива, покрай Рилската обител ь, Етрополскиятъ манасти1)ъ Св. Троица, нареченъ Варовитецъ. Затова твърди) е вероятно, ср-Ьдногорскиятъ прЬводъ па Дамаскина Студита да е въз- никналъ именно въ манастиръ Варовитецъ, дЬто вь началото па XVII в-Ькъ се подвизаватъ двама кииголюбивп монаси Рафаилъ и Даниилъ, чиито имена и книгп се ср-Ьщатъ доста често въ нашигЬ рхкописнп сбирки. II нат1стина кат<» сравнявамъ писмото и хартията на Еленския прЬписъ и па по-старит-Ь новобългарски дамаскини (Троянски, Протопопински) .заб^л-Ьзвамъ доста еднаквости. Но понеже до сега не е па- мЬрриъ ипкакъвъ написъ яа тоя 111.рпиче1гь ср'Ьдногорски пр!.- 281 водъ на Дамаскина, задоволявамъ се да посоча за сега само областьта, въ която е възникналъ той, а точното му проис- ходище оставямъ за бждни изсл-Ьдвания. II. Втори пр1Ьводъ на Дамаскина Студита е извършенъ кжд'Ь края на XVI вЬкъ, и то въ Ср-Ьдна Македония, отъ Пелагонийскиятъ еписконъ и 11рил'Ьнски владика Григория. Споредъ Гелцера (Вег РакпагсЬа^ уои Ас1111(1а, 144) Григорий билъ на два нхти Пелагонийски еписконъ: на 1679 и 1691 год., а умр^лъ на 1095 год.: споредъ това и вр-Ьмето на македонския нр'Ьводъ може да се онрЬд-Ьли доста точно. Отъ тоя м а к е д 0 н с к- и и р -Ь в о д ъ са ни запазени за сега сл-Ьднит-Ь пр^Ьниси: 1. Б-Ьлгр. Нар. Библ Зе 318 (Сто^ан. 417): 516 листа -фол. 36 слова и жития се Дамаскипови. Книгата била имотъ на 1Голожкия манастиръ св. Георги, както се чете на л. 514: 1 1а книга глаголема Дамаскинъ манастира Полошко, храма спетаго и великомвченика Геа)рг1а .... ?^л.\[\м. я. — Пр-Ьнисъ твърд'Ь старински (срЬщатъ се и юсове), ресавски правонисъ. 2. Б-Ьлгр. Нар. Библ. .М 129 (Сто)ан. Л^ 418): 103 л. фол. 8 слова Дамаскинови — сжнщ нравописъ. 3. Б-Ьлгр. Нар. Библ, Л^ 315 (Сто]ан. .^2 419): 164 л. 8*^, петь Дамаскинови слова. На л. 42: Дамаск\на уподдшкона и ь'чителк1 слово но мбщем езь1Ц'Ь въ притчи блйднаго пртемлет оКе слово и сопокааши — нр-ЬпЬденное (3 боголюбазнааго епископа Пелагонго' и Прил'Ьна см-Ьреннаго ГригорУа. 4. Ржкописъ .М' 50 (1480) отъ Севастияновата сбирка въ Румянц. Муз. съдържа тъй схщо Дамаскинови слова, преве- дени отъ еписконъ Григория, чието нме се и споменувало, 1;ак.то казва Лавровъ, Дам. От. 17. 5. Такъвъ пр-Ъводъ е и рхкон. .№ 33 въ Киевската Духовна Академия: 246 листа съ 36 Дамаскинови стона. Вж. Лавровъ. Дам. Студ. 19. Сички тия нр-Ьписи показватъ, че Григориевиятъ пр-Ьводъ на Дамаскина Студита е билъ доста изв-Ьстенъ и безъ-друго « послужилъ и той за основа на простонародни обработки, и той си е ималъ свой „македонски кржгъ", само че това за •сега не можемъ да установимъ, но липса у насъ на съот- в-Ьтни текстове за сравнение, .[юбонитно е. че и ср-Ьдно- 282 горскилтъ и лякодонскилть 11|)'Ьводъ, макаръ да с<ч писан 1Г съ ргсавски правописъ, но у т-Ьхъ се ср'Ь111,ать и носовки;^ а то показва, че пр4водит']Ь са ставали и тукъ и тамъ у в))'Ьме, когато ср^Ьдно-българската книга е била оп1,е въ сила. III. -Трети пр^водъ на Дамаскина Студита е Рилски пр'кводъ, коГгго може да наречемъ още Хосифовъ, понеже имаме данни, че го е правилъ пр4зъ половината на XVIII в. единъ рилски духовникъ еромонахъ 1осифъ, наречепъ Бра- дати.^) Тоя пр^водъ е запазенъ въ много прЬписи, обаче въ ни единъ н-Ьма тъй целокупно запазени дамаскиновит-Ь слова, както въ ср^ЬдногорскигЬ и македонски пр'Ьписи, а винаги смесени съ други слова — обикновено олатоустови, отъ което заключаваме, че 1осифъ Брадати не е и пр'Ьвеждалъ ц-Ьлия Дамаскипъ, а само н-Ькои негови слова. Обаче неговит-Ь дама- скини ставатъ тъй сжщо плодотворенъ изворъ за мноГо преписи по Западна България (Самоковъ, Враца, Б-Ьльово, Пазарджикъ), които се познаватъ лесно по езика и правопи- сътъ си: езикъ получерковенъ и съдържа П1,ъ н-Ькои сръбски см-Ьспци, а правописъ доста упростенъ, т, е. безъ ж и л. (л се явява въ по късни преписи), безъ и и и, безъ ударения и само съ единъ еръ — обикновено ъ. Осв-Ьнъ това повечето преписи отъ тоя, да го кажемъ рилски кржгъ, са писани съ едно доста грубо писмо, характерно за рилскигЬ духовници. Нека кажемъ веднага, че съ такова схщо писмо е писанъ и първописътъ на Паисиевата история, що е въ Зографския манастиръ, отъ което заключавамъ, че и II а и с и й X и л е н- д ар ек и е отъ школата на 1осифа Брадати. ПрЬписи ОТ'], тоя пр-Ьводъ 1це бждатъ посочени по долу. IV. Пазарджишки пр^водъ. 'Въ Софийската На- ])()дна Библиотека подъ .№ 345 се намира единъ доста гол-Ьмъ томъ отъ 413 л. 8^, писанъ ир11зъ половината на XVIII в'Ькъ отъ чов-Ькъ доволно в'Ьи1,ъ по гръцки. зан1,ото си играе съ двата езика: ту български думи пи1ие съ гръцки букви, ту гръцки — съ българско писмо, ту пъкъ употребява гръцки заглавия за български статии. Ио това имепно заключаваме,. ') :3а този грудодюбнвъ киижовиикъ-дамаскннарь прЬди Паисил вж^ Д. Млринопъ, (еромонахъ Тосифъ Брадати, МСб. XVI XVII ПР 181. 28а че дамаскиновпт-Ь, па и други слова въ тоя сборникъ № 413, са 11р'Ьвеждани отъ гръцки. На н-Ьколко м-Ьста въ сборника идва година 1752 и 1753, но името на писачътъ се не спо- менува. Само на л. 404, д^Ьто се свършатъ „прагматичнит-Ь глави" (Ехг)"У]а1$ xесрала^(1)V 7грау|1ат1хсоу и пр.), се чете: ха1 таита вурасргаау зу ГIа^!арт(^^л^^V бтау у}|1Г/у ахо) §аахало> 018 капа. Параахеиа [хгта отсоу (0§а — 1753 сргЪоарюи у^|1ера1$ 22. Споредъ тая записка би могло да се приеме, че и ц'&лиятъ сборникъ е писанъ у даскалъ Парашкева, та може би и отъ неговъ изводъ. Пазарджпшкиятъ сборникъ съдърл^а 60 разни статии, между които много нед-Ьлни поучения, а на л. 372 383 едно гръцко- българско р-Ьчниче. Писанъ е съ дребенъ полууставъ, уиростенъ правописъ и само ь. Навредъ прозира южнобългарски, но западенъ говоръ. а тъй сжщо се заб'Ьл4зва влияние отъ рилскит-Ь изводи. Пълното му съдържание вж. Описъ, 362 — 370. Като прЬводачи на „дамаскини" може да смЬтаме 01це двама свещенници; единъ е попъ Пунчо отъ с, ЛГокрешъ (Ломско) и други — попъ Кирякъ Б'Ьлковски отъ Устово (Родопи). Л^. Отъ попъ Пунча имаме единъ гол'Ьмъ илюстрованъ сборникъ отъ 9 + 383 листа, 8", писанъ на 1796 год. Този сборникъ се пази въ Софийската Народна Библиотека подъ Л!' 95, а постжпилъ тамъ отъ Врачанско. Писмо не толкова, хубаво, но четливо и цялата книга писана съ присърце и съ ц-Ьль да бжде печатана: снабдена е съ много ликове на светци и съ други украси, а отпр'Ьдъ е съдържанието и пр^д говоръ, отъ който диша сл.знателна просв'Ьтна дМность: .... т(')ГО ради написахь, казва писачътъ, книгь' сйо на прбстаго тзйка радй прости людие да разумеютъ такбвое р;{кодел1е и писан1е мое. II има млбго речи неисправепи понеже не писа а1Ч'ель 1^днь ни д"*хь с^ти но писа риш! грешна чл''веческа ни сЗ свой паметь измислйхь но « бже^твени книги Х1П0ВИ произвйдо'' и написахь и напечатахь. но с.Г братиА м<')й возлюблени читатели не мбйте мене грешнаго прбклинйьти, но б^гь да наставить братство все' вамь и блгослсвете ме 2.^ I педостойнаго понеже не Го млого ;;че»пе {кшисахь ни с5 млого ороографш. 110 м много книголюбте и ревность м ср'^е мое наиисахь . . . п на печать иоотавйхь. Пиш« с1а пр-ЬдисловиА за сш мй''чници . . . и млоги р^чи има избрани за (Гтн пр^пбни ©"цп и аг*геломь и архаггеломь и за свбвк потреба на св^ки празникь ьтодно ваисахъ 01 прологь ц*рски произ- ведохь и сГ) грьч^ки изводь паки на прбстаго шзнка прЬписахь н домислйхь азь сокайнни и мнбгогрешни е ре и Пннчо да прочетнть неразнмеющи , да разамеють С1А проста словеса понеже и (7) братт наши сщ*ец1ци или монаси млозйна има нелмеють нроповедати типографена словеса. Того ради нотщахсе и азь и много традь ноложйхь . . . Почбхь кн1гн С1Ю писати въ л'Ьто с5 сотвореше мира г^^тд « рж^ва же бг''а слова гл^"^.^* ^' Сл-Ьдъ това сл-Ьдва оглавленхе съ 69 за- главия. ПрЬди словата е поставенъ още единь пр-Ьдгоноръ, ^етъ отъ Паисиевата история, а слЬдъ него два лика на иопъ Пунча и пакъ малъкъ пр-Ьдговоръ . . . азь попа 11«н'чо с5 село М('>крешь сиа словеса саваккпйхь на едино . . . ■ СгЬдъ словата сл'Ьдва непосрЬдпо : Събра ше историческое ю народе и м ц]Ге бол'га])- сте' — кратка преработка на Паисиевия царственикъ. Отъ послесловието на попъ Пунча (листъ посл'Ьденъ) може да се заключи, че словата му са пр-Ьвеледани отъ пе- чатни извори: Съврьши" книги сш глаголеГ" и нарицаемаго прологь, про из ве до хь « щан'п« на прбстаго езика ради прости людТе да разимеють всаческое, саписа' а;!ь попа Инно — л/г 'З' 0) Мокре. VI. Около половината на миналия XIX вЪкъ превежда въ Устово (Родопи) слова и проповеди на простоиа1)Одно Устовския свещен!гикъ Кирякъ Б-Ълковски. Схщинскиятъ пр^водъ нямаме сега, а имаме пр-Ьписъ отъ него, пзвьршенъ на 1859 год. отъ свещенника Констадинъ Маноиловъ. чийто синъ, вече покойяикъ, Хр. Констан типов ъ, писа за тоя дамаскинъ и съобщи н'Ькои извадки отъ него въ МСб. I и II. Гоя пркводъ, както пи е запазенъ въ преписа на иопъ Костандина, е на чисто родопско наречие, а по точно казано, 28^> на Ах'ь-челебийски говоръ, и то писанъ съ гръцко писмо; има 350 листа и съдържа 57 разни слова и жития, отъ които Хр. Констаптиновъ обнародва седемъ откъсляка. ио пълното съдържание на сборника не дава. Отъ тия разни пр-Ьводи на Дамаскинови и на други слова най гол-Ьма иопулярность и расширение получава Средно- то })с к и я т ъ н Р и л с к и я т ъ п р 4 в 0 д ъ, затова ще наведем ъ. тука н'Ькои сборници, спадащи къмъ тия два крхга, и то безъ- да • правимъ строга разлика между чисто Дамаскинови и други сборници. Къмъ ср'Ьдногорския кржгъ спадатъ: 1. ТроянсЕи Дамаскинъ. Твърд-Ь ц-Ъненъ новобългарски паметникъ отъ XVII в'Ькъ. най-правиленъ и най-художественъ отъ сички новобългарски дамаскини, писанъ на ср'Ьдногорско наречие. Състои отъ- 189 л. фол., средно уставно писмо, украсенъ съ хубави заглавни, заставки и ц-Ьли изображения. Художествената изработка на Тр. Дам. св4дочи за тЬсна връзка съ ср-Ьднобългарската книжнина. С-Ько слово се захва- ща съ начални заставки и съ хубави заглавки, а н^йд-Ь вср-Ьдъ заставката са изрисувани съотв-Ьтни ликове, както на л. 15'*, д-Ьто е ликътъ на Св. Богородица, и на л. 53% д']Ьто е изрисувана Св. Петка. А д^то н-Ьма ликове и заставки, тамъ пъкъ заглавията са изработени съ красиви букви- свързаници, н']Ьйд'Ь само съ киноваръ, н-Ьйд-Ь и съ други бои (червено, синьо и зелено). Заглавкит-Ь са повече плетеници, но има и други образци; а на л. 182 има едно художествено ^ въ те- ратоложки стилъ, което напомня твърд-Ь на подобни заглавки въ Бол. Пс. и Дбрш. Ев. Изобщо въ ц'Ьлата книга владее вкусъ и акуратность, каквито н4ма стотини години пр-Ьди ни посл^Ь въ нашата книжнина. Щлиятъ дамаскинъ е писанъ отъ едно лице; само на дв4 м4ста, именно д-Ьто се захваща словото за Кръстовдень (л. 21) и житието на Св. Димитрия (л. 58), писачътъ оставилъ цЬлигЬ листове празни, в-Ьроятно за да изработи на т-Ьхъ. 1>^<; сьотвЬтни украшения, но ги не изработилъ, а други слЬдъ нето допълпилъ липсалото, обаче не съ таквазъ в^Ьщина, както льрвиятъ писачъ. Троянски Дамаскинъ съдържа сл'Ьдни'гЬ 19 слова и жития, (чийто подробенъ описъ вж. Б. Цоневъ, Сл. Ркп. въ Бълг. Ак. СбАк. VI, 63 — 67): 1. За десетт^хъ науки Мойсееви, л. 1 — 8. 2. Житие на Св. Симеона Стълпникъ (безъ начало) л. 10—18. 3. Слово на Рождество Богородично, л. 15 — 20. 4. „ „ Кръстовдень, л. 21 — 25. 5. Мхчение на Св. Евстатия, Новаго 1ова, л. 26 — 38. 6. Слово за прЬставление на С;в. Апостолъ и евангелистъ 1оана Богослова, л. 39 46. 7. Слово за Св. Апостола Тома, л. 47 — 52. 8. Житие на Св. Петка Търновска, л. 53 — 58. 9.* Млчение на Св. Димитрия Мироточивий, л. 58 — 73. 10. Паметь на св. св, Безсребреници Козма и Дамиана, л. 74 — 78. 11. Сказание и чудеса на св. св. архангели Михаила и Гавриила, л. 78 — 105. 12. Житие на Св. Йоана Златоуста, л, 105 — 117. 13. Слово на Введение Богородично, л. 118 — 122. 14. Житие на Савва Освещенний, л. 123 — Г2 8. 15. Житие и чудеса на Св. Никола Мириликийски, л. 128-152. 16. Слово на Рождество Христово, л. 153 164. 17. „ у, поклонение честному кръсту, .1. 167 — 172. 18. „ „ Връбница, л. 173 — 181. 19. „ „ погребение Христово, л. 182 — 189. Троянски Дамаскинъ е писанъ на неточно нар-Ьчие изъ областьта на яснозвучнигЬ говори около днешната гра- ница за *. Народниятъ говоръ е спазенъ твърд-Ь хубаво; само тукъ-тамъ има прим-Ьси отъ тогавашния черковенъ езикь (сръбско-българска редакция) особено въ цитати отъ Свет,. Писание. Правописътъ на Тр. Дам. ако и да не е тъй посл-Ьдователенъ, стои въ непосрЬдна връзка съ ср-Ьднобъл- гарски паметници отъ III правописна школа: ъ означава тъ- 287 менъ звукъ, а ь — само еровъ знакъ; ооаче ръ и лъ се пп- шатъ рь и ль както и въ Пирд. Апостолъ! Съ Пирд. Апостолъ 10 свързува II употребата на V за гласна и V — за съгласна. Ср'Ьднобългарска традиция личи ясно и въ употр-Ьбата на ж и д: като въ никой други новобългарски дамаскинъ тукъ се ср*Ьщатъ и дв^тЬ носовки. У д арението е много правилно поставено ; унот])'Ьбяватъ се три вида ударения: ', ' и ""; ср-Ьща се и ", но то е повече знакъ за удвоено н или л. Различава н и н; първото се пише въ начало или с.т-Ьдъ гласна и значи гласно н, а н значи, както и днесъ, — й. Тукъ-тамъ се употр^бяватъ вече и главни букви при соб- ствени имена. Втората рхка не пише тъй правилно, а употр-Ьбява само ь. Съвр-Ьменни записки н-Ьма; най-стара дата — отъ1 778 г. — ср^щамъ на л. 21", който заедно съ л. 20' останалъ празенъ, та е испълненъ сега съ разни б-Ьл-Ьжки и драсканици; пр^Ьдъ годината стои име Стефанъ Хрмонахъ, а подъ това н-Ькой други написалъ отсетн^Ь: Факйръ Троенскй. — Другит-Ь заниси, както и пълното му съдържание вж. Б. Цоневъ, Слав. Гкп. и пр., д-Ьто има и снимка отъ него табл. XVI. 2. Протопопински Дамаскинъ. Постхпилъ- пр-Ьди четири години въ Соф. Нар. Библиотека отъ Пирдопъ. Гол-Ьма и угледна книга отъ 235 листа фо.1., осв-Ьнъ които има още три, прибавени отсетнЬ, съ н^кои лЬтописни б11Л'Ьжки отъ по ново вр-Ьме. Както се вижда отъ дв4 записки въ нея, книгата била имотъ на с. Протопопинци (в-Ьроятно днешното с. Попинци, Панагюрско), за което била откупена съ общи приноси на 1698 г. и вложена въ селската църква Св. Богородица. Това се чете ясно пр-Ьзъ първит-Ь деветь листа отдолу подъ текста: + Да се знае како ккпи село Протопопци со пои Гемрг1а за м грош въ л-Ьто I тнсащь въ л'Ьто г^с§, при владика епискапа 1акимъ и и при попа ДимйтрКа, и при попа С т 0 Й1 н а и при ктитора Н е т к а и при ктитора Стойо, 1льчо и при ктитора Грвйса и при ктира Филипа. 288 Ами да знае поп Димитрь каде ходи. кои ю покаси, или рече мот е, да е проклеть « тн1 оГци. Ами се приложи н храмк нспен1е Б ц" е » село 11 р о т о п о п и н' ц и. Друга едпа записка върху крайния листъ, пакъ отъ. сжща рхка, казва, кой какво далъ, за да се откупи книгата. Интересна е зарадъ личнит-Ь имена отъ XVII в4къ. Иа първитЬ три листа пъкъ има една дълга записка отъ даскалъ Тодора Пирдопски, въ която се описватъ турски золуми отъ 1815 до 1826 год. Втората и третята записка вж. Б. Цоневъ, Единъ. наженъ дамаскинъ отъ XVII вЬкъ, Унив. Год. VIII — IX. Протопопински Дамаскипъ съдържа слЬднигЬ слова: 1. Слово за I. септември па св, Симеонъ стр. 2. „ на Рождество Богородично стр. . . 3. „ на въздвижение честнаго кръста стр. 4. Мхчение на св. Евстатия, Новаго 1ова стр. 5. Слово за св. апост. и евапг. 1оана Богослова 6. Слово за св. апостолъ Тома стр 83- 7. Житие на св. Петка Търновска стр. . . 94 — 105. 8. Мхки и чудеса на св. Димитрия стр. . . 106 — 137. 9. Паметь на св. св. Безсребреници К. и Д. стр. 137 — 145. 10. Сказание за чудесата на св. Мих. и Гаврила 145 — 201. 11. Житие на св. I. Златоуста стр 201 — 225. 12. Слово за св. апостола Филипа стр. . . .226 — 237. 13. Паметь на св. апост. и еванг. Матея стр. 237 — 251. 251 — 261. 262—273. 1 — 15. 15 — 25. 26- 37. 37- 66. 66-- 82. 83- 94. 14. Слово на Введение Богородично стр. 15. Житие на св. Сава Освеп1,еннаго стр. 16. Житие и чудеса на св. Никола Мирил. стр. 263 — 327. . 328 — 391. . 393 — 409. . 409-431. . 431 — 453. . 453—470. 17. Слово за второ пришествие стр. . 18. „ на Връбница стр 19. „ „ Велики Петъкъ стр. . . 20. „ „ Възнесение Господне стр 21. „ за десетт-Ьхъ заповеди стр. Писмо двояко: едно ср-Ьдпоуставно и друго полукурсивно. ала и дв^т'Ь са отъ едно и сжщо лице, и то отъ сжщото,. което е писано и сл^дниятъ Люблянски дамаскинъ. 289 3» Люблянски дамаскинъ. Намира се въ Народната библиотека на Словенската столица Любляна, постжпилъ тамъ заедно съ книгитЬ на Копитара. Състои отъ 108 листа 8*^ и съдържа само шестъ слова, отъ които първо и второ не ц-Ьли. Словата са тия: 1) за второ пришествие; 2) за св. Георги; 3) за св. Никола; 4) за св. Петка Търновска; 5) за душевно покаяние (Злато- устово); 6) за зли жени (пакъ Златоустово). Люблянски дамаскинъ е писанъ съ двояко писмо (сре- ден ъ уставъ и бързописъ), както и Протопопинскиятъ, па и правописътъ е схпщ: употр-Ьбява * доста правилно, ударение тъй схщо много правилно и само '. Изглежда, че и двата сборника са писини отъ едно лице и Протопопинскиятъ сборникъ ще е билъ основенъ, отъ който схщиятъ писачъ направилъ съкратенъ изводъ за Люблянския. Люблянски дамаскинъ е издаденъ отъ Ст. Аргировъ, МСб. ХП, 463 — 560 (уводъ и текстъ) и XVI— XVI, 246 — 313 (изсл^двание) съ три снимки. 4. Еоприщенски дамаскинъ. Единъ отъ старит-Ь и хубави дамаскини, имотъ на чер- ковното настоятелство въ с. Бр^стовица (Пловдивско). Има 252 л. 4^ и е запазенъ ц4лъ. Писанъ пр^зъ XVII в-Ькъ — в-Ьроятно въ Коприщица, ако схдимъ по езика и по една записка въ него (макаръ по-сетн-Ьшна): Писахь азь много- гр-Ьшнш 1ереь1 Ламбо м сЬло Коприщица. Правописъ — съ остатъци отъ нова сръбско-българска редакция: ж често зам-Ьнено съ », особено у падежни и гла- голни форми. Употребява и двата ера, но пр-Ьобладава ь. На А се даватъ разни служби: я, е и ъ (ж). Ударения ' и ' правилно поставени. Съдържа 20 слова повече дамаскинови: за св. Апостолъ Тома. — Св. Петка. — Св. Димитрий. — Козма и Дамянъ. — Михаилъ и Гаврилъ. — Св. I. Златоустъ. — Въведение Бого- родично. — Сава Освященншй. — Св. Никола. — Рождество Христово. — Второ пришествие. — Кръстовдень. — Не опи- ватисе виномъ. — За зли жени. — Евстатий, Новий 1овъ. — История на Българсквй азикъ. |д '2 90 Ир-ЬставленЛе I. Богослова. — ЦвЬтоносие. — Погребение Хри- стово. — Въздвижение честнаго кръста. — Рождество }10го- 1)ОДИчно. За тоя дамаскинъ писа Милетичъ, МСб. XVIII, 50 — 56, д*ти обнародва отъ него „Чудеса на Михаила и Гавриила", и сетн-Ь го издаде изц-Ьло като II кн. отъ Български Старини: Коприщенски дамаскинъ. новобългарски паметникъ отъ XVII в., ^XVIII + 192 и 6 снимки. 5. Б'Ьленоки или Пантелвввъ Дамаскинъ. Има 214 л. 4*\ въздребно, не тъй хубаво, но четливо писмо, 22 реда на стр. Подвързанъ, безъ първигЬ 9 листа, а кжд']Ь края листитЬ разбъркани. Съдържа 14 слова и жития: Отъ началото до л. 20^ слово за Насилия Кесарийски. л. 20 — 51', Слово за Архангели Михаила и Гавриила. л. 51*, ликъ на св. Николая. л. 52' — 91^ житие и чудеса на св. Николая. л. 92' — 99"*, Слово на Введение Богородично. л. 101' — ИЗ**, Мжчение на Кирикъ и Юлита. л. 115' — 153', За Второ пришествие. л. 153**- 163', Слово за Светия постъ (въ Нодкля Сиропустна). л. 163* — 174*, Отъ 1. Златоуста — за покаяние. л. 175'— 180', Слово за св. Пророкъ Даниила. л. 180* — 192*, За св. 1оана Богослова. — Въ края на това слово самъ писачътъ писалъ Плнтелен. л. 193' — 194*, Слово ст''го а^пла Павла, како обйде сичви рай и вознесйнъ бистъ до тр(''т1е небо (пр'Ькл1Сва се). л. 195 и 196', — турски и гръцки молитви отъ по- пово вр^ме. л. 196* — 199, Камъкъ аадна (отъ по-ново врЬме). л. 200 — 203, Слово за Рождество. л. 204 — до края продължава Камъкъ падна. Словата на тоя дамаскинъ като че ли пр-Ьдставять други мр^водъ, малко различенъ отъ Тр. и Любл. Дам. Езикъ доста чистъ — источно нар'Ьчие, и ако се сжди по ети (вм. 3 л. ед. е) — свищовски говоръ. 291 Употр1^бява * и А не тъй правилно. Пише ъ и ь тъй "Сжщо неправилно. Намира се у мене, допратенъ ми отъ г. П. Поповъ, учитель въ с. Б-Ьлене ( Свищовско). 6. Свищовски Дамаскинъ. Имотъ на Свищовското градско читалище. Писанъ на 1753 г. Има 310 л. 4°, а съдържа 20 слова: Рождество. — Богоявление. — Ср1;тение. — Теодоръ Тиронъ. — Св. Духъ. — Чудеса Богородични. — Благов^Ь- щение. — Акатисть Богородиченъ. — Усп-Ьние Богородично. — Михаилъ и Гавриилъ. — Житие на св. Сава Освещенний. — За св. 40 мжченици. — Св. Никола. — Мария Египтенка. — Велики Четвъртъкъ, — Св. Пасха. — Св. Георги. — Кръ- «товденъ. — Поучение къ царемъ. — Св. Пророкъ Илия. Нар-Ьчие неточно (Свищовско). — По езикъ и право- писъ почти като БФленски Дамаскинъ, само съ тая раз.1икн, че Свищовски Дам. употр-Ьбява само ь. Съобщава за него Милетичъ, МСб. XVIII, 62, д'Ьто обнародва отъ него „Слово о чадесехь прсти вл'чце и паши ^це и п{Гно д'*ви МархА", 63 — 67. 7. Сяивненски дамаскинъ. Отъ моята частна сбирка. Нам^Ьренъ въ Сливенъ, а тамъ донесенъ отъ Котелъ. 184 л. малка 4^ по 20 р. на стр. четливъ полууставъ, ■а отъ л. 147 до края — полукурсивъ, приличенъ на •оня, що е въ Любл. дамаскинъ. Съдържа 16 слова: 1. 1 — 12'* Продължение и край отъ Житие и чудеса на С! в. Никола. л. 12'* — 30*, Слово за св. Апостолъ Тома. л. 30'* — 40*. Житие на св. Петка. л. 40** — 47*, Паметь на св. св. Безсребреници Козма и Дамиянъ. л. 47* — 55', Слово на Введение Богородично. 19* 292 л. 55** — 69", Пр-Ьставленхе стго ап*ла Гву^листа Тоанна Бслослова. л. 69 — 79% Слово за Архангела Михаила и Гавриила. л. 79" — 99% Слово на Рождество Христово. л. 100 — 108', Слово на Рождество Богородично. л. 108'' — 109% Слово да не осдлгдаме никого. л. 109* — 115% „ на въскресение Лазарово. л. 11 5*^^ — 125% Слово на Св. Велики Четвъртъкъ. л. 126" — 136% Паметь на Св. Симеона Стлъпника. л. 137" — 146% Слово на Кръстовденъ. л. 147 162% „ „ Възнесение. л. 169'— 174% „ „ Цв-Ьтоносие. л. 175 — 184% „ „ Погребение господне (пр-Ькжс.). Езикъ правиленъ — яснозвученъ говоръ; употр-Ьбява само ь. Дк и А н-Ьма. Ударение ' и ' правилно. 8. Др-Ьновски дамаскинъ. 250 л. малка 4*^ или гол-Ьма 8% безъ начало и край, по 20 реда на стр. новъ полууставъ, не твърд* хубавъ, но четливъ. Пагинацията му отб^Ьл-Ьзана съ киноваръ на пр-Ьдната страница отъ сЬки листъ — заедно съ заглавието на словата. Употр-Ьбява само ь; ср^Ьща се н вм. ж, но юсове н4ма. Пише т за т и поае1'ато о? за в, а за число 60 употр-Ьбява у. Употр-Ьбяватъ се и четиригЬхъ ударения, ала не винаги правилно. Въ тоя дамаскинъ почти сички думи се отд-Ьлятъ съ точка. Осв-Ьнъ червени заглавки други украшения н-Ьма. Наречие неточно, ала отъ область по-далечъ отъ границата за *, и като че тракийско. Съдържа сл-Ьднит-Ь слова — по тексть и нареда еднакви съ Протопопинския дамаскинъ: 1. Слово за Второ пришествие; 2. Слово за които врачуватъ; 3. Слово за Симеона Стълпника;4. Слово за Рождество Богородично; 5. Слово на Въздвижение кръста Господень; 6. Слово за Кръстопоклонна Нед^я; 7. Слово за Мария Египтянка; 8. Слово за Цв^тоносие; 9. Слово за Св. Илия; 10. Слово за Погребение Христово; 11. Слово за 29В Велики Четвъртъкъ; 12. Слово за Архангели Михаила и Гавриила; 13. Слово за Въскресение Лазарово; 14. Слово за *Св. Георги; 15. Слово за Св. Никола; 16. Слово за Петка Търновска; 17. Слово за душевно покаяние (I. Златоустаго). Хартия — както и Тр. Дамаскинт, — три полум-Ьсеца. Доставилъ на Българската Академия Рачо Стоянов ъ, а бивше притежание на д'Ьда му хаджи попъ Георги, Др-Ьново. По-подробенъ описъ вж. Б. Цоневъ, Слав. ркп. въ Бълг. Ак., 68 — 71, д-Ьто има и снимка отъ него. 9, Досущъ еднакъвъ като Др-Ьновски Дамаскинъ е и единъ други, въ Соф. Нар. Библиотека № 82, постжпи.1ъ отъ Нар. Музей: писмо, нареда, съдържание, правописъ и хартия — сжщи, само редовегЬ са малко по-нар1Ьдко. но пакъ 20 на страница. Захваща, по старата погияация, съ 8 л. и свърша съ 292, но сега има сичко 179 листа малка 4" или гол-Ьма 8^ — ■значи 42 листа повече отъ Др'Ьн., на които е още: 18. Слово на I. Златоуста за зли жени. 19. „ за Св. Димитрия. За тоя дамаскинъ съобщи Лавровъ, Дам. Студ. 13 — 14, като казва по погр'Ьшка, че е на Книжовното Дружество. 10. Тревненски дамаскинъ. Имотъ на Соф. Нар. Библ. (допратенъ отъ Народния музей, д-Ьто постхпилъ като даръ отъ Радивоева). Споредъ пагинацията му — ималъ 243 листа 4<', но първит-Ь 11 листа сега липсуватъ. Инакъ ржкописътъ си е запазенъ ц^лъ, макаръ и безъ кори. Твърд^Ь правиленъ пр-Ьписъ на неточно нар'!1чие „Исписалъ даскаль Стоянь м село Трявна". Правописъ доста упростенъ, но употр-Ьбява * и а (за я). Употр-Ьбява само ь. Любопитенъ по своя правиленъ езикъ и по употр-Ьбата на скланя на ни членове: калйг-Ь р а т о к ь, калкг-Ь р 0 т к м ь. Ударение ' и ' правилно. Съдържа 23 слова: За второ пришествие (не ц-Ьло). Св. Симеонъ. — Рождество Богородично. — Еръстовденъ. — Кръстопоклонена Нед^^ля. — Жиие и жизнь пр^бнхе матери Египт-Ьнини. — На Цв^тоносКе. — Св. Илия. — На Погре- 294 бен1е Господне. — На Св. Велики ЧетвъртъЕъ. — Михаилъ и Гавриилъ. — Въскресетпе Лазарово. — Св. Георги. — Св. Никола. — Св. Петка. I. Златоустъ м да шевно 110каап1е. - За зли, жени. — Св. Димитрий. - Св. Ефро- симъ. - Поученш христ1аномь. I. Злат. — Слово нр-Ьс^тЬи Бце какъ е обишла мъките синше. — Ноучен1е на все ираз^ники. - 0 Петра Митар-Ь. За тоя дамаскинъ съобщи Милетичь, МСб. ХУП1, 56, д-Ьто дава съдържанието му, записка отъ него и дв'Ь слова: 1. Златоустовото Поученхе Христ1аномь и за Петра МитарЬ. 11. Сопотоки или Тихон|1авовъ дамаокинъ А. То е онзи дамаскинъ, за който съобщи проф. Лавровъ, (Обз. 6), като даде и дв4 слова отъ него (за Алексия чов'Ькъ Божи и Павлово видение, Обз., Прилож. 15): има 342 л. и е хубаво запазенъ ржкописъ. 1'оя дамаскинъ в-Ьроятно е билъ пр^- несенъ отъ Сопотъ или отъ Калоферъ чр-Ьзъ б-Ьжанци българи въ Бесарабия, защото Лавровъ казва за него (Обз. 3), че ака- демикъ 'Гихонравовъ го получилъ отъ проф. Погодина, а този — отъ Венелина ; Венелинъ пъкъ и^е го е получилъ отъ Кишеневски българи. Че дамаскинътъ билъ на 1829 г. въ Еишеневъ, се вижда отъ сл'Ьдната записка въ него (л. 8): Сие р«кописъ дамаскинъ беши нпаркан (убъркан?) и н попъ Цвттка, чи гх зелъ попъ Цвньткн « Сопотските ктитори черковни да го типари и ни можал ъ и тъй млого години беши липца с5 черковата. И слачи са та ходихъ азъ X р и е т ю на Сопотъ, та ма проси попъ чича и по прозби ево ослйжихъ та го зехъ и го испращамъ назадъ на свое место на село С о п а т ъ на черквата. И прочетохъ малко на него ■ ма написахъ намарити, защо таи трибава за скору да моиш да намеришъ, които празникъ трасишъ. Писа са Киш- н 0 в а, пнсахъ азъ Христю Бошци Е) Калоферъ. м''цъ иили дна 1829: года. Съдържа 45 разни слова, между които сичкигЬ, що са въ Троянски Дамаскинъ и още други отъ I. Златоуста и др. Ц-Ьлото съдържание вж. Обз. 3 — 5. 295 Употр-кбява само ь (ъ идва само тувъ-тамъ), * б^ тъй правилно. УпотрЬбява и а, а ж се ср-Ьща (споредъ Лаврова) само два пжти. Изобщо п1)авописъ и езивъ не тъй прави ленъ като въ Троянски Дамаскинъ, макаръ и двата да са отъ схщо вр^ме — сждейки по хартията имъ: три полум-Ьсеца. 12. Тихонравовъ дамасжинъ Б. Отъ Тихонравова е и други единъ дамаскинъ по-сет- н-Ьшенъ прЬписъ, за който съобпщ проф. Лавровъ, Обз. 6 — 7, но въ него н'Ьма Дамасвинови слова, а разни апокрифвци, разкази, 14 на брой. Изглежда, че този дамаскинъ е писанъ по далечъ въ неточна България, понеже има редукция въ езика му, па се заб-ЬлК.зва дори и руско в.1ияние. Вж. обра- зецъ отъ него въ Обзоръ, приложение, 38 — 52. Употр-Ьбява само ъ ; л, у и * н-Ьма. а а се употребява за 1л. По езикъ твърди прилича да е отъ Сопотъ, докато пъкъ Сопотскиятъ дамаскинъ не изглежда да е писанъ въ Сопотъ. 13. Б-Ьлградски Оборникъ. Б-Ьлградска Народна Библиотека № 508, листи 150 малка 8^. Съдържа 17 слова, отъ които 7 обнародва Нова- ковичъ, 81аг. VI, Ви^^агзк! /Ьогпгк рговю^а у1ека. Езивъ средногорски, но правопись упростенъ; употребява а за я. Отъ това, що обнародва Новаковнчь, изглежда, че той е пр*- водъ отъ ср^днобългарски подобенъ (апокрифенъ) сборникъ. Писанъ е пр4зъ XVII в., а на 1852 г. билъ у Пазардживъ, както Се вижда отъ една записка на кориците му: ТаА книга зехъ е отъ Кочо Кръстювичъ бакадъ, зехъ е да е штам- посамъ, тапа пакъ да мн е дамъ и една отъ штампосаните златооблечена въ даръ. 1852. феврнариа 4, въ Татаръ Пазарчикъ. Съдържа: 1. Слова избрани и различни. — 2, Врази чловекх домашни его. — 3. Слово св. Ефр. за св. литургия. — 4. Поучения. — 5. Св. Алекси человевъ Божий. — 6. Св. Георги. — 7. Павлово видение. 8. Кавъ намерили честниятъ кръстъ. — 9. Какъ осхдида 296 Марта Пилата. — 10. Сказание отъ Бития (въпроси и отговори). - 11. Ангелъ и св. отецъ Макари й. — 12. КиряЕъ и Юлита. — 13. Слово на Велика Ср-Ьда. — 14. Слово па Велики Четвъртъкъ. — 15. Слово за Велики Петъкъ. — 16. Слово на Погребение Христово. — 17. Св. Петка 1Н. Шкаква легенда. Разр^денит-Ь заглавия са обнародвани въ 8(;аг. VI. 31 — 59. 14. Григоровичевъ Оборникъ. Намира се въ Одеската Универ. библ. .№ 37 (63), а съобщи за него проф. Ягичъ, 81;аг. IX, Како ве р18а1о Ьи^^агзк! ргце (^V^е8I;^ ^о(11па. като го разгледва граматично и дава отъ него словото на апост. Павла „Како обиди сички раи и мика и како възнесенъ би ду трети1е небо". Прозира источенъ говоръ и то по далечъ отъ 4-товата грацица, защото се ср-Ьщатъ редукции. Правописъ упростепъ и само ь. Изглежда на старъ пр'Ь- водъ, може би, наистина отъ XVII в-Ькъ, както казва Ягичъ. 15. Панагюрски Дамаскинъ. Соф. Народ. Библ. № 344, листи 286, 8^ полууставно писмо, едноеровъ правописъ (само ь) и съ правилно ударение. Стои твърд-Ь близко до ср'Ьдногорскит'Ь дамаскини, само че откъмъ * показва западенъ говоръ. На 1795 год. го челъ монахъ Герасимъ отъ Света-гора. Доставенъ отъ Панагюрище. Съдържанието му вж. Б. Цоневъ, Описъ, 361 — 2. 16. Стояновъ дамаскинъ. 81 л. 16", руски полукурсивъ. Писалъ Стоянъ граматикъ отъ с. Елена на 1800 г. Съдържа: Вид-Ьние Павлово - Камъкъ падна. Правописъ упростепъ: безъ *, и, ж и само ь. Упо- трЬбява А за ю. На крайния листъ: Схе ешстолш иописахь азь Стоань многогр-Ьшнш граматикь со соло Елена вь лето Дй. Доставилъ Р. Каролевъ отъ Габрово, на Соф. Народна библиотека, д-Ьто е внесенъ подъ № 104. 297 17. Тетевенско Сборниче, Соф. Нар. библ. Л* 117, донесе пъ отъ Тетевенъ: 60 л. 16", доста неугледна книжка, съдържаща въ съкратенъ видъ нЬкои дамаскини, при това и молитви п др. Правописъ унро- стенъ, но се заб']Ьл'Ьзва черковно-славянско влияние. УпотрЬ- бява А за я. Има и ударения. Сетн-Ьшна обработка е и оня дамаски нъ, и|,о го доста- вилъ Радивоевъ на Соф. Нар. музей, а сега е въ Соф. Нар. Библ. Л" 59: 87 л. 4", нехубаво но четливо писмо, упростенъ правописъ и съ черковносл. см-Ьсицн, безъ ударение. Къмъ ср-Ьдногорския кржгъ дамаскини спада и откжс- лечния дамаскинъ (10 листа) отъ ХУПХ в-Ькъ, що е въ Соф. Нар. Библ. № 339, а съдържа само житието на Св. Димитрия и на Св. Петка. Еъмъ рилския кржгъ спадатъ сл'Ьднит'Ь сборници : 1. Ьоифовъ или Самоковски Оборникъ А — отъ 1750 г. Соф. Нар. Библ. ,Т2 328: листи 353, 16", нехубаво но четливо писмо. Правописъ упростенъ: безъ ударения, безъ *. и, ;|», и л и само ъ. Нова сръбско-бълг. редакция, или по-добр-Ь да го кажемъ рилски извод ъ. Съдържа 80 разни сюва — повече Златоусто ви, писани въ разни градове - види се, д-Ьто е ходилъ еромо- нахъ 1осифъ като рилски испов-Ьдникъ; на л. 154 пише: Написахъ това житие оу Враца въ домъ Димо Николови синъ, въ лето л 4* н азъ I о с 1 ф ъ. А на л. 2 7 1 (сл-Ьдъ житието на I. Златоуста): м много любовъ имкщоми стом;; оГцк I а) а н н к многострадалъномк написахъ житие и битие и всьвращение чесни мощи м'*ца шша з въ лето ^ЗС11'6^ — ^^лфнл оу Самоков ъ, писахъ въ дом* хаци Хсоанъ Ерина, 1&)С1фъ непотребни. II пакъ на л. 340 сл-Ьдъ словото за Велики Четвъртъкъ): писа^ сш книжицк оу Сам око въ оу хаци Гоана Иеринавъ лето *А\|гМ'в^ — но това слово като че е отъ друга книга. Втората записка има и въ С б 0 р н и к ъ Я н к у л 0 в ъ. 298 Съдържанието на тоя Сборникъ вж. Б. Цоневъ, Описъ^ стр. 222 — 225. В-Ьроятно отъ схщиятъ еромонахъ 1осифъ ще е тъй слщо и сборникътъ, що е въ Одеската Университетска библ. подъ ^& 38 ( 64 ) отъ Г р и г 0 р 0 в и ч а, въ който, споредъ Лаврова (Дамаск. Студ. 6) се споменувало името на пр-Ьво- дача: 1еромонахъ Рь1льск1й 1осифъ. 2, Романовъ Оборникъ. Намира се между ржкописит']^ на Б-Ьлградската Академия № 22 (Стояновйчъ № 85). Има 250 л. 8°, писали го н-Ьколко ржц^Ь, но въ записката личи името на еромонахъ Романа, учевикъ на Госифа Брадати (л. 244^'): Знано бади како Исосифъ Брадати, посникъ са рилт,- скаго монастира превел ь и исписальс5 греческаго езика на словеньски, и азь Роман ь иеромонахъ преписахь со негово писаше С1а книжица ради женьски и бабини враговщини заради самовили и бродници да се чете на пользо женамъ, ва лето г^. с. ^. д. м рождества христова г^*. \|г. н. 8. н Габрово Т е р н 0 в с к 0 тогда бехь, брат1е, благословите, а не кльните, аще что погрешихь шко чловекъ рькою моею. Съдържа 27 слова и жития, но само дв-Ь дамаскинови, и тъкмо за женски враговщини, за самовили и бродници н-Ьма — споредъ съдържанието у Стояновича стр. 51 54. Той е схщиятъ, за който съобщи Дриаовъ, Бр. ПСп. II, 19, и който е цитиранъ като Белградски дамаскинъ Б въ статията ми Новобългарска нисмеиость прЬди Наисия, 6. Езикъ и правописъ както въ другит-Ь сборници отъ рилския кржгъ. Употр-^бява само ь. Идва -ь и а. За тоя сборникъ вж. и Мариновъ, МСб. XVIII, 103 и сл^д., Д11Т0 се даватъ извадки отъ него. Равностни расширители на 1осифовит'Ь сборници се явяватъ монахъ Никифоръ отъ Арбанаси, попъ Тодоръ Врачански, еромонахъ Т е о ф а п ъ и н-Ькой-си Я н к у л ъ. Монахъ Никифоровъ ирЬписалъ на 1753 г. 29^ 3. Златоустовъ Маргаритъ. Намира се сега въ София у насл^Ьдницит^ на Симеон а Андонов ъ, бивши учитель въ Л-Ьсковецъ (Моравско). Книгата има 390 л. 8<^Ч-4 листа за съдържание и нрЬдговоръ, а на посл-Ьдния листъ се чете: Исписахъ си А бж^етавнал гнйга, змвема Маргаритъ; ^зь грешни монахъ Никифа)ръ, родомъ м великаго Трь- н 0 в а, 01 село А р б а н а с т и ; ва с''тое «бйтель нреподобнаго (.)" ц а I с.) а н а с^щи ва гора Р и л ь с к а, ва лето ю сотво- рение мирк ; ^зс^ х, » рбждества Христова ; гл \|г н г. 4. На 1756 г. сжщиятъ Нивифоръ прЬписалъ единъ сборнйвъ, за който съобщи Хр. Калчевъ на 1887 год. въ Трудъ I, 1267 — 69. Книгата се намирала „у една жена" (коя, д-Ь?), има 324 л. съ приписка: Сш книжиц« прописахъ азъ многогрешни Ники(|)оръ монахъ о) книга нарицаемь Златян чепъ; има словеса дкшеполбзна « правила апо- столска . . . прописах е' &) изводъ дйховника 1сд)сифа х ('ти сд) б и т е л ь Р и л с к Ь1 при игхмена Сера п йона 1ер<)- монаха въ лето ? л \|г н 8. 5. А въ единъ други Сборникъ, нареченъ пакъ Злато- устовъ Маргаритъ, монахъ Никифоръ се пише като пр']Ь- водачъ отъ~ гръцки. Вж. Соф. Нар. Библ. .М 436, д^то сл4дъ „оглавлението" Никифоръ казва : приведенн » греческаго }азика^ тр«домъ многогр^шнаго и меншаго вь монасехъ Ники ф ора Рильскаго въ с^тшй мбитель Рилскн во л-Ьто о> Х/та г\ \|г V ;{. Съдържанието на Сборн. вж. Б. Цоневъ, Описъ, 353 — 456» 6. На 1768 г. Никифоръ „прописалъ" още единъ Сбор- никъ, който е сега въ Соф. Нар. Библ. № 343. СлЬдъ съдър- жанието и пр-Ьдисловието на Сборника Никифоръ пише: Сш книжицв прописахъ аоъ многУгр-Ьшннй и недостойннй монахь Никифоръ « изводъ д''х 0 в и и к '({ I са с 1 ф Ь' Р м л с к а г о, въ сГое обитель нреподобнаго и бг^оноснаго «"ца наше1'0 1а)апа Рнлскаго п«стинножителА, въ лето с5 Христа г^^^''^^н. Има 138 л. 16°, доста хубавъ полууставъ; писанъ на западна 300 «ар-Ьчие съ руско влияние въ правописа и сръбско — иъ е:шка. Правописъ пе тъй правиленъ; ъ и ь см'Ьсено. Съдържа 20 слова: първото е озаглавено: Дамаскина инока гподхакопа и стядйта на десетословш Мо^^сеговн, пр!- веденм с5 греческаго тзйка на бл*гарскь1Й щзйкъ по просто Г1 меншаго въ иноцехъ Никифбра Рилска го. Ц^Ьлото съдържание вж. Б. Цоневъ, Описъ, 857 — 361. А попъ Тодоръ е пр-Ьписалъ сл-Ьднит-Ь сборници: 7, Попъ-Теодоровъ Златоустъ. Соф. Нар. Библ. «^ 322 — отъ с. Г. Бешовица (Вра- чанско). Има 266 л. 16^ просто, полукурсивно писмо, едное- ровъ. упростенъ правописъ (само ъ, безъ *, и, л и а). Нова сръбско-българска редакция (рилски изводъ — безъ ударения). Съдържа 35 слова и поучения отъ I. Златоуста, които нр^нпсалъ на 1756 г. веодоръ гр-Ьшни м изводъ д хов- ппка 1с.)сифа ;; Враца .\\|гн8. Съдържание и записки вж. Б. Цоневъ, Описъ 299 — 306. 8. За други единъ дамаскинъ пакъ отъ попъ Теодора ср^щнахъ съобщение въ в-Ьстникъ Пиринъ-Планина брой 2 (1894 г.): Господинъ отъ Враца ни даде една стара ргБКОписна книга отъ 220 стр. Съдържа 10 слова за разни празници съ „оглавление" въ началото и съ тая записка: Сию книжицк написахъ азь попъ Теодорь м Вратца въ лето 7156(?). Поп Теодоръ непотр-Ьбни, простите, а не кльните. Годината в'Ьроятно е лошо прочетена: 7156 дава год. отъ Рожд. 1648, а попъ Теодоръ Врачански е жив']^дъ н пнсалъ сто години по-сетн-Ь! 9. Врачански дамаскинъ. Соф. Нар. Библ. № 338, писалъ пакъ попъ Тодо1>ъ на 1761 г. Огроменъ томъ отъ 490 л. фол. съ 112 разни слова, жития и поучения, пр-Ьписани отъ рилски изводи па Хосифа и>радати), както се чете въ края на съдържанието му: Напи- сахъ отъ духовника 1осифа отъ монастиръ Рилски при вла- 301 дика Веофила и иитропа попа Кр^кш. Попъ Оеодорь ^ Враца. Много тридъ положи хъ ради сш книг» догде ю испи- сахъ и (3 много изводе прпложихъ, ?^л\(г^а. Езикъ и правописъ сжщи, както и въ рилскигЬ стари сборници. Съдържанието вж. Б. Цоневъ, Описъ, 346 — 353. 10. Отъ попъ Теодора Врачански е и сборникътъ, що е въ библиотеката на Рилския манастиръ подъ № 60: листи 281, 16", нехубаво писмо. Съдържа 8 слова — не отъ Дамаскина. Има три записки: 1) отъ 1758: Сию книжицу написахъ аз ъ попъ весадоръ со Враца. « гръчъски изводъ с) д};ховника Йосиф а въ лето .*л\(г|Гн; 2) отъ 1760: Сию> книжицо' написахъ азъ попъ Веодоръ ю изводъ гръчъски д''ховника Имсифа въ лето ?^Ц"?,. А на 1762 г. я купилъ попъ Кръстю: Да се знае къко кнпй азъ попъ К{Гъко сл попа Т(Гра тага. книга за 5 гро въ лето гЛ\|г5В. Съдържанието му вж. Спространовъ, Описъ, 114—115. 11. Янкуловъ Оборникъ. Янкуловъ Сборникъ е тъй сжщо пр^писъ отъ 1осифови преводи; то е огроменъ томъ отъ 729 + 6 листа 16^ писмо като рилскит* дамаскини, само по уредно и малко наведено въ десно. Здраво подвързанъ. Правописъ упростенъ: безъ а, ж, \л и л, а. отъ двата ера предпочита ь. Ударения тукъ-тамъ. Съдържа 97 нед-Ълни слова и разни други поучения — почти за сички празници. Писаль ги Хосифъ (в-Ьроятно Брадати), а пр'Ьписа.1ъ Янкулъ, както се чете на л. 697 туку сл-Ьдъ житието на I. Златоуста: со многк .1юбовь им8щом» стомн «ц» 1а)анн многастрадалномй написах' жит1е и бит1е и вазвращ6н1е чесни мощи месеца шн1а з вь л-Ьтсо ^зсН'е< г^^ч^ « Самоков ь писахь ва домь хаци Имана Иерина Хомсифь непо- требни преписахь ш азь 1Аань|к»ль грешни ю васего народа вь лето ^а\|гн'е 1Гца ферфар1а дань двадесети. 302 На л. 448, с.тЬдъ словото за Нед'Ьля месоиустна, четемъ «л-Ьдеата записка, писана пакъ отъ I о с и ф а, а пр^Ьписана отъ Я як у ла: Азь 1 0) с и (|) ь написахь с11ю книжицк к Самоковь написахь вь домь Маноила и дрнги рГк листа н манастирь ■сГго «"ца при еГ({мееа В и са рий па и хаци Мойсеш, и Г е н а д 1 а вь това лето развалиха тнрци каща х самоковь, боха направиле да четать. повеза Дв^дь херомонахь м Белово вь лето с5 сатворенш мира (Ж\ « рождества (гл\)гик ьГца сек- т('вр1а, молю вась братха кои четать и преписають не кль- пите на благодарите како се е нашла такова полазна кни- жица, о словански книги не можеши да наидеши такива сабрана по«чеша, азь еса" с5 грьчасти книги сабраль за € гро и к пари. Отпр-Ьдъ на три листа е цЬлото съдържание на книгата. Намира се въ Соф. Нар. Библ. получена отъ Народния Музей подъ № 202. 12. Самоковски Сборникъ Б. Намира се въ Соф. Нар. Библ. постхпилъ отъ Самоковъ водъ № 199. Има 307 листа 16. подвързанъ, но отпр-Ьдъ липсуватъ листи, д^то било съдържанието му. Писмо и правописъ твърд-Ь прилични на пр-Ьдния (Янку- ловъ) Сборникъ. Употр-Ьбява червени едри точки. Уда- рения н-Ьма — или твърд'§ р-Ьдко. Употр'Ьбява само ь. Съдържа повече Златоустови слова, а само н-Ьколко Дамаскинови. 13. 11л'Ьвнвноки Сборникъ. Соф. Нар. Библ. (Описъ) № 323: има 173 л. 16°, безъ начало и край, ср"Ьдноуставно, възедро писмо, см'Ьсенъ право- писъ, ъ и ь^ А (ба я), почти безъ * и р-Ьдко и, и то вм-Ьсто меко н. 303 Съдържа: Г) краятъ на слово за Второ пришествие; 2) Житие на 1осифа Пр-Ькрасний ; 3) Житие на Филарета ЛГилостивий; 4) Мучение светому Еустатию, Новому 1ову; 5) Пбвесть ради некол жена, како ж наиде блажени отець Марко; 6) Житие на св. Ксенофонта. — Езикъ като рилскит-Ь ■сборници, но идватъ и русизми. Доставилъ Т. Бърдаровъ отъ Пл^Ьвенъ. 14. Сжщо такъвъ сборникъ постхпи въ Соф. Нар. Библ. пр-Ьзъ 1910 г. подъ № 139: 279 л. 16^ безъ начало и край, но съдържа повече Златоустови слова, а само къмъ края Дамаскинови, и то: за св. Дими трия и св.Георгия. Писмо «р-Ьдно-уставно, доста хубаво, съ ударения. Заглавието на свети-Георгиевото житие гласи: М*ца апрйлха кг день с/го великкмкченика Геюрпа, м^^ч^ше й чйдеса. Тлъкованн на прость шзйкь ю Дамаскина йнока и' и'под1акона и' стадйта; и приведени сЗ грйчесЕн тзнкь на блъгарскн сЗ Тоосифа 1еро монаха Рйлскаго йб 111, а го дх^овнива. 15. Ковачевски Сборникъ. Соф. Нар. Библ., постлпилъ отъ Дупница подъ Л 237 Има 299 л. 16^ безъ три отпр-Ьдъ и безъ край. По езикъ правописъ и съдържание спада къмъ Рилския кржгь, и е пр-Ьписъ отъ пр-Ьписъ на Хосифовъ изводъ, но писмо по едро и по правилно и малко полегато; при това има и ударения. Кхд-Ь края, отъ 263 л. нататъкъ, захваща друга, твърд* нев-Ьща, неупражнена ржка, която на последния (от- кжснатъ) листъ. безъ никакъвъ разд-Ьлъ отъ текста, пише: дозде написахъ и «зеше ми изводъ. и состаде слово несавръ- шено. и ради то многк поскръбехъ написахъ месеца марътш к^е гзс^^г — л'у|гн*€ Т<йС1С1'фъ. Това схщо се чете и въ единъ попъ-Теодоровъ сборникъ, Соф. Нар. Библ. (Описъ) Л 322, и то пакъ сл-Ьдъ схщото слово! Сборникътъ билъ въ с. К 0 в а ч е в ц и, Кюстендилско, както се чете на втория листъ: Сиа книга сиречь слово ради по«чение за васи работи кои има прочитати са се срице веровати какво а к«пи Иванъ 304 м К овачевци Цоневъ синъ и майка М8 Елица сто- паница ма Денка. Приложи а .; свето Спа да слагава при попа йлиа м*цъ майа 13 денъ. 16. Михаиловъ Оборникъ. 402 л. малка 4*^ четливъ полууставъ. Съдъря^а 49 слова и други 37 заглавия — Страсти Христови, — като да са отъ I. Брадати. Нова сръбско- българска редакция. Нередовно и дори неправилно ударение, западно наречие. Има отпр-Ьдъ ц-Ьлото съдържание на словата и на страсти Христови. Книгата е отъ Самоковъ, а била въ Рилския мана- стир ъ, което се вижда отъ записката на листа сл-Ьдъ съдър- жанието: охь оч''е "^Гоане спаси всакаго хр^тианша и' мене недост! ?1зъ Михаил ъ грнш й чхднш. Страсти Христови са руско- българска редакция, съ а за т — и само ъ! а се пише често като да е ж. Постдпилъ въ Нар. Библ. отъ Самоковъ подъ ^\& 204. Къмъ Рилския крхгъ дамаскини спадатъ и два сборника отъ еромонахъ Теофана. 17. Теофановъ дамаскинъ. Намира се въ Соф. Нар. Библ., постдпилъ отъ с. Горна- Бешовица, Врачанско, подъ ^; 1, а писанъ въ Пазарджикъ на 1778 г. Писмо като Попъ-Теодоровит4 дамаскини. Правопис ъ упростенъ и безъ ударение и само ъ. Тукъ-тамъ извжтр-Ь се ср^ща и по хубаво полувурсивно писмо, вж. л. 134, 137, 139 — 144. Съдържа: 1) Отъ Дамаскина за Митаря и Фарисея л. 1. — 2) Бъ неделю блуднаго л. 64. — 3) За второ пришествие л. 94. ■=— 5) Бъ неделю православную, слово Дамаскиново л. 141. — 5) Бъ неделю к ста''го поста л. 191. — 6) Бъ неделю г ста'*го поста л. 212. — 7) Бъ неделю д ста^го поста л. 229. — 8) Бъ неде.1Ю е ста''го поста л. 237. — 9) Бъ неделю 5 305 стаго поста (Връбница) л. 245. — 10) На погребение Хри- стово л. 263. — 11) 1оана Златоустаго, ради архиереи, иереи л. 278. Сл^дъ това слово — записъ: Сьврьшихъ сию книжицй са Митаръ и Фарисеш до погребение гд^не тело: к Па зар - цикъ при архиепискнпа Самуила и протопопа киръ иерея Павла. с5 манастиръ рилски при егумена Поликарпа и шкефила Герасима — азъ ермонахъ весафанъ писахъ непотребенъ ни бт'б ни члвкк — г-зс'п8 г^^^он. На 1790 г. книгата била у Попъ Тодора Врачански, както се чете на предната кора: Сие книга купи азь попъ Андреа со село Бешовица Горна за 4 гр(? со попа Тесадора сЗ Враца лето 1790 (Г) ваплощени Хр^тово. Еднакъвъ форматъ, почеркъ и правописъ има и други единъ Сборникъ неделни и празднични слова, ностхпилъ въ Народната Библиотека отъ сакеларий Михаилъ Цв. Раду- ловъ и записанъ подъ № 220. Има 263 л. 16^, но пър- вит"! му листи липсуватъ, а сл-Ьдъ л. 263 сл^дватъ молитви. 18. Теофановъ Сборникъ. То са нед-Ьлни поучения, писани пакъ отъ еромонахъ Теофана Рилски въ Пазарджикъ на 1778 г. у храмъ «спен1е Бци при питропа папа киръ Павла, рккою грешною непотребанъ ни Бгх ни чл-вкк. На 1787 г. еж щата книга би.1а у попъ Тодора Врачански, отъ когото я купилъ попъ Андрея отъ Горна-Бепювица, отд-Ьто п донесена въ Соф. Нар. Библ. (Опнсъ ^\^ 349). Писмо, езикъ и правописъ — сжщи, каквито са попъ- Тодоровит-Ь и други рилски сборници. Съдържа 3 2 нед-Ьлни поу- чения. Ц-Ь.юто съдържание вж. Б. Цоневъ, Описъ, 374 — 379. 19 — 20. Къмъ Рилския крхгъ дамаскини спадатъ и ония два сборника, отъ които Качановски дава извадки въ книгата си Памятники болг. народ, творчества, 22 — 66: 1) изъ рукописи XVIII в. принадлежащей одному болгарину въ сел^ Рнл-Ь — обнародва слова за самовили и магесници, за лоши и и добри жени, за 1ова и за немилостиваго Петра — История на СългарсБвй азикъ. ОП 30 0 €0 отъ 1осифови изводи; 2) изъ рукописи, хранящей ся въ бпблпотск'1; Рьгльскаго моиастьтря подъ № 53, XVII — XVIII в'Ька — обнародва: слово иа коледа и з'л св. Георгия, — но такъвъ ]>жког1исъ сега п-Ьма въ Рилския манастиръ. 21. Македонски сборникъ. Намира се въ Б-Ьлградската Академия Л^: 323 (Стояновичъ Л2 114): 76 л. 8°, и съдържа осемъ слова, повече отъ други автори, а само едно (за испов-Ьдь и ирйчесть) отъ Дамаскина. На краятъ има помепикъ. Правописъ не тъй правиленъ. Употр-Ьбява ъ!, л, безъ -п и само 1> (ъ рЬдко). » Писанъ отъ разни ржцЬ, затова и езикътъ му е твърд-Ь ^^м-Ьсеиъ, т. е. има дири и отъ черковнославянски и отъ сръбски, но вредъ прозира западнобългарско нар'1>чие. И чудно, че най много сърбизми се ср-Ьщатъ тъкмо въ онова слово, въ чието заглавие стои, че е преведено на български езикъ. Тоя сборникъ описва подробно и обнародва ц-Ьлъ ,1. X. В а с и- ^ъеви)!, Ма}1едонски зборпик прошлога века (Спом. XXXI, 6 — 30), като се сили да докаже, че езикътъ му е сръбски! 22, Методиевъ сборникъ. Соф. Нар. Библ. № 325. — Има 86 л. малка В'', хубавъ полууставъ отъ XVIII в-Ькъ, нова сръбско-бълг. 1)ед. Правописъ упростепъ. Апотр'Ьбява само ь. Съдържа 16 Златоустови слона, чието „оглавление" стои на първия листъ. Билъ имотъ на н'Ькой-си монахъ Методий отъ Драга- левския манастиръ, както се чете на предната корица: Ое словце повеза попъ Младенъ на оГца Метод и а више село Драгалевски м^тиръ 1800 октори, Почеркъ и правописъ подсЬщатъ на еромонахъ- Никифорова ржка. Съдържанието му вж. Б. Цоневъ, Описъ 312 — 314. 307 23. Отъ Рилския крхгъ е и Сборникъ № 329 въ Соф. Нар. Библ. съ 53 разни слова; има 145 л. 16'^, упростенъ правописъ и само ь, съ ударение, безъ *, а Ъ1 идва вм-Ьсто меко н. Съдържание вж. Б. Ц. Описъ, 325 — 329. 24. Отъ схщия кржгъ е и Сборникъ 333 (Соф. Нар. Библ.) отъ края нъ XVIII в., листи 234, 8°, но вече повлиянъ силно отъ черковнославянски езикъ. . 25. Отъ тоя кр2Бгъ е и Сборникъ ]\2 354 въ Соф. Нар. Библ. отъ Самоковъ: 135 л. 8", упростенъ правописъ, безъ * и само ъ, а л по руски, съ правилно ударение; говоръ запад е нъ. Съдържа 19 разни слова. Ц-Ьлото съдържание вж. Б. Ц. Описъ 382 — 385. 26. Пр^писъ отъ рилскит-Ь дамаскини е и рхкописъ № 1 3 1 въ Соф. Син. Библ., допратенъ отъ Карлуковския манас- тиръ: 313 л. 16'^, твърд-Ь певЬщо писмо, но езикътъ на ста- риятъ изводъ запазенъ. Правописъ упростенъ и само ь, ад — за ш. Съдържанието му вж. Спр. Оп. 206 — 208. 27. Западенъ (Софийски) говоръ се отразява и въ Сбор- никъ № 332 (Соф. Нар. Библ.), н-Ькогашно притежание на ]\Гано Калпакчи отъ София, който б-Ьл-Ьжи н'Ькои стучки отъ 1767 год. нататъкъ. Езикъ и правописъ — както въ рилскит-Ь сборници. 28. ДаоЕалъ-Петковъ Сборникъ. Соф. Нар. Библ. № 324, между разни молитви, черковни правила и пр. има и н-Ькои слова (за самовили и магесници), каквито има въ сборницит-Ь отъ Рилския кржгъ. Езикъ и пра- вописъ — като на Тосифовит-Ь сборници. Писалъ го „Даскалъ Петко ортацийски съ Ценко", Съ- държание вж. Б. Ц., Описъ, стр. 308 — 311. Съ расширение на дамаскинската книжнина чр'§зъ пр-Ь- лиси по Българско се явяватъ см-Ьсени сборници, въ които се кръстосватъ извори и говори тъй, че става дори мжчно да 20* 308 се установи едното и другото. При това къмъ края на XVIII в^ се пам^сватъ и руски извори, отъ които се внасятъ други редакции съ други правописъ. Такива см'Ьсени сборници има доста въ нашит-Ь рхкописни сбирки. Такъвъ е напр. Сборникъ № 435. Соф. Народна Библ., донратенъ отъ^ Елена, писанъ пр4зъ XVIII в-Ькъ на источенъ говоръ съ руски см'Ьсици. Има 212 листа и съдържа слова и отъ ср'Ьдногорскн и отъ рилски изводи. Съдържание вж. Б. Ц. Описъ, 354 — 356. См'Ьсенъ сборникъ е и ржкописъ № 435 отъ схщата библиотека, що го писалъ Върбанъ н-Ькой-си, въ Пазардживъ, пр^зъ XVIII в^къ: 190 л. 16°, нехубаво писмо, упростенъ правописъ, ъ и ь и А за ш, безъ ударения. Съдържа 22 твърдЬ разнообразни слова отъ рилски и средногорски извори. Ц'Ьлото му съдържание вж. Описъ, 450—453. Къмъ смесенит'Ь сборници спада и Шуменски Сбор- никъ. Соф. Нар. Библ. № 334, съдържа разни статии Дамас- кинови и други, между които и ПовЬсть за падането на Цариградъ. Изглежда, че тоя сборникъ е съставенъ отъ ср-Ьдно- горски, рилски и руски извори. Има 358 л. 4°, писмо нехубаво и правописъ неправиленъ съ черковнослав. примеси. Съдържание вж. Описъ, 335 — 341. См-Ьсенъ сборникъ е и единъ ржкописъ, що е въ Габ- ровската Априловска гимназия отъ Николая даскалъ Сел- В10ВСКИ и отъ ученика му Иванча, на кирь Петра 1а)й,- новичь синь, 1825. Заслужва на особено да се опише. Заедно съ набожнит'Ь слова на дамаскинскит-Ь и други сборници пр-Ьзъ XVII и XVIII в-Ькъ се ср-Ьщатъ и записки за съвременни събития и случки, отъ които н-Ькои, бидейки писани още пр^ди Паисиевата история, се явяватъ като нейни предходници. Такива записки са тъй сжщо важни извори за историята на езика ни отъ третия му, новобъл- гарски периодъ. По крупни отъ гЬхъ са: 1) Попъ-Петровъ летописенъ расказъ отъ времето на турско- австрийската война пр^зъ 1690 г. Намира се въ единъ апокрифенъ сборникъ отъ XVI в^къ (Соф. Нар. Библ.- 30 9 Л» 433), а обнародванъ първомъ отъ Дринова въ ПСп. III 8 — 11 и посл-Ь въ моятъ Описъ на стр. 447 — 8. 2) Попъ-Методиевъ расказъ, за какъ се потурчили Щпинскит-Ь българи, заб-Ьл-Ьженъ въ единъ пергаментенъ тр-Ьбникъ (сега изгубенъ), а обнародвалъ го Стефанъ Заха- ри евъ (Опис. на Татар.-Пазар. кааза, Вхена, 1870 год.). Понеже тая твърди ц-Ьнна книжка е р-Ьдкость, а расказътъ е много важенъ и отъ филоложко и отъ исторично гледище, пр^давамъ го тука ц4лъ — да се види и една странична отъ български патила: Когпто тарскш амира царь Мехаметь нарккань ловець подйгна сеферь на Мора та йспрати 105 хилй1ди войскх по море й 150000 по ек хо, тогйсь дбдоха ва Плбднь градь 6 паши та преминаха йзь Пещерх, й Мехаметь паши с^, много юнйчерь дбде ва Ц'Ьпйна на Костантбво. й сабра ваеш пбпове й кметове та гш ткри ва верх^гш и каза: брехь хаинларь вась Алй Османь Патишш милк^ва та не давате царкво, само кога трюба помагате на нашата вбскш, й нне вй милйваме като нашите юничере, а вне стн искали да дигате глава на вашш царь. Тогйсь бань Велю й прот''попъ Костантинь отговориха: честити везйро, нашите момчета до скбро са били са царските воискьг по Т'^ нось, по Т ра бо- ли'сь и Мисйрь, че що вйдй1хте грозно отъ насъ? И пашата каза: вйе лажете; мене обади карабашоть ва Фйлибе (Пло- дински митрополйть прокл-Ьтн Гаврхлъ). И тге казаха: онь нась не заповеда, таче бти мк' не даваме верк мъ, та ни к.1е- вети. И пашата отговбри: ели сте и вие каъ''ре, оги да не давате? ето че стн асши! И повел'Ь на юнйчерете да г4 искбльать снте. Тогйсь некои кара-имамь Хасань бца «мбла пашата да ги простн ако се поту'рчать. И на Гергювдень се поткрчиха бань Велю, протопопь Костантинь, попь Г^орге и попь Димйтрь, ва Костантбво, и сште кметове и пбпове отъ дрк зите сбла. И като бгеше мнбго гладиш, пашата оставж още четири бци да нн тхрчать, и кой се потурчать да ймъ дадать жито за гаденю. И онь отиде прюсь Разлбга ва Сола^нь. Нашите се тйрчиха до Богородица (авгйста). Който <;е не исг^^рчиха, едни исклаха, дразй бегаха по гора та и тимь изгбреха кащи те. И Асань бца п« спа мнбго кбню ва 310 градоть, та докараха жито оть Беглйкъ-ханъ и стовари го ва црьквите с'таа Петка и ст! и апостол ь Андреьа ва Костантбво, п раздаде на пот^^рчепите кащш по дв-Ь мй^ри рожь и двЬ мгери просо. Та че на Петкбвдень доде фермавь оть цароть да се саберать бльгарете та да станать раш , да давать харачь и верймь и да хбдшть на ангарпа' и само тарцето да отйвать на войски. И сьбраха се бежанци те та сьградйха кащн ва Камьнкць и Ракитово. Тогйсь повечето бежанци отъ страхотъ отидоха при Стара-рюка та сьгридйха ново селище Бать'ево. Асань бци за кашмеръ натера потн'рнй1- ците та раснпаха снте цр''ькви отъ Костьнець до Стани- мька — 33 монастйре и 218 цр^ьквй. II така Божш поп^'- щенш' расипаха се бльгаре те ва Ц Ь п и н а. Пом4нй Господи грк''шнаго и недостойнаго раба твоего попь Метод хю Дра- ги повъ оть сбло Корова. Записа се ва л-Ьто гЛХ (1600). Датата вероятно не е дописана; защото събитието е станало на 1657 година. Дамаскините съ разпити преписи влад-Ьятъ у българит'Ь пр^зъ XVII, XVIII «и пр-Ьзъ първата половина на XIX вЬкъ; между т'Ьхното множество се появява нр-Ьзъ 1765 година, допаднала отъ далечна Света- гора, словено-българската история на хилендареца Паисия, която, истина, внася родо- любно чувство у българскит-Ь четци, ала съ нищо не влияе върху езика на българскит^Ь книжовници, а наопаки, пр-Ьпис- вачит-Ь й упражняватъ върху нея свои влияния: тя бива увлЬчена въ общия виръ на дамаскинит-Ь, безъ да остави н-Ькоя трайна диря въ българската книжнина; 100 години пр^ди и 100 години сл-Ьдъ нейната поява се пр'Ьписватъ се дамаскини, та и първит'Ь наши печатни книги пр-Ьзъ XIX в-Ькъ са пакъ дамаскини. Затова, не отказвайки нейното народобудно значение, мисля, че Паисиевата история не заслужва да се подига чакъ толкова въ литературно отношение, та да се отваря съ нея новобългарската книжнина и ней за любовь да занемарваме в'Ьковна новобългарска книжнина нр^ди нея. Паисиевата история по своятъ езикъ, правописъ и писмо спада п тя къмъ единъ дамаскински кржгъ — къмъ Рилския, 311 както явно показва нейниятъ орнгиналъ, що е въ Зографския манастнръ, издаденъ отъ И. Пвановъ (Истор1я слав'Ьнобол- гарская, собрана и нареждена Паисиемъ 1ермонахомъ в' л'Ьто 1762. София, 1914). Па както дамаскинит-Ь, тъй п тя, чр^Ьзъ по-нататъшни прЬписи, бива пром-Ьнявана, допълняна, та се явяватъ и отъ нея с м 'Ь с е н и п р -Ь п и с и. Тъй оЩе първиятъ неинъ пр-Ьписвачъ на 1765 г., Стойко ерей (Софроний), внася н-Ькои черковнославянщини въ правописа, а слЬдъ, него кол- кото повече се преписва по источна България, толкова п6- см4сенъ става нейниятъ текстъ, езикъ и правонисъ. Вж. за това повече въ статията ми „Отъ коя книжовна школа е изл-Ьзълъ Паисий Хилендарски", Слав. Гласъ X, кн. 5 — 6. Съ дамаскинит-Ь и съ Паисиевата история минаваме въ XIX в^къ, когато се появяватъ вече новобългарски печатни книги, които са обилни извори за историята на езика ни; по • т-Ьхъ може да проучаваме не само живата народна р-Ьчь (особено по ония, що съдържатъ по чисть народенъ езикъ)^ но и раз- витието на езика ни като органъ на българската книжнина. Тукъ обаче ще изоставимъ новобългарскит'Ь печатни из- вори, а ще кажемъ само дв-Ь думи за началото на ново- българската печатна книга. Обикновено се приема, че първа новобългарска печатна кнрга е Софрониевиятъ Кириакодромионъ, печатапъ на 1806 год. Но 155 год. прЬдп нея излиза единъ български молитвеник ъ, нареченъ Абагаръ, съставепъ за българскит-Ь католици отъ Филипа Станиславовъ, оод великие Б«л- гарие бисккп. Вж. за тая книга, А. Теодоровъ, Български книгописъ, д-Ьлъ I (притурка), 150 — 156. А цялата книга издаде факсимилно Е. Кузьминск1й, Москва, 1096 г. Словесно градиво и нови извори и помагала за история на българский езикъ. Устни илп словесни извори за история на българский езикъ съставятъ сичкп говорни материали, които са вече за- писани, или могатъ да бждатъ записани направо отъ живата 312 бъ.згарска р-Ьчь по сичкит'Ь п говори. Но словеспит-Ь материали изучаваме ие само сегашното състояние на българскитЬ говори, но тъй сжщо и давното минало на родния ни езикъ; защото сЬки нашъ говоръ е запазилъ у себе си по н-Ькоя старинность, било откъмъ звукова, било откъмъ видословна страна, било пъкъ какви-год-Ь старинни изрази. Но, разбира се, че на първо м-Ьсто словеснит-Ь или на- родни творения иматъ за насъ диалектоложка важность; за- щото, каквито старини и да намираме въ гЬхъ, т-Ь са пакъ за сметка на говора, отд-Ьто са прибрани. Но покрай диалектоложката важность устнит-Ь или сло- весни материали иматъ и друго — фолклорно значение, което засега далекъ задъ границит'^ на българската народность; за- щото, докато словесните народни произведения, като ди- алектни материали, показватъ нашето народно единство, то като фолклорни материали т^ не само свързуватъ насъ като народно ц-Ьло, но ни раскриватъ и етничпи връзки съ близки и далечни чужди народи. Осв^нъ това народнит-Ь умотворения могатъ да се раз- гледватъ и като произведения на българската художествена мисъл ь, като естетични творения на българския народенъ гений. Тукъ обаче н-Ьма да се впущамъ нито въ т-Ьхното раз- глеждане и оц-Ьнка, нито пъкъ ще изброявамъ ц-Ьлата имъ библиография; защото съ т^Ьхъ не е като съ книжовниг']^ наши извори, повече недоисл^двани и пръснати по сички краища, а съ твърд-Ь малко исключения, т']^ са достжпни сЬкиму за непоср^дна проука, пъкъ напосл-Ьдъкъ почнаха да се явяватъ у насъ и отд-кднн библиографии по словесното градиво, които ще отб-Ьл-Ьжимъ вече не като книги, съдържащи само фолклорно градиво, но и като помагала за изсл-Ьдване езика ни въ живата му р-Ьчь. Защото помагала за история на българский езикъ са не само езикословнит'Ь съчинения, разсл-Ьдващи въпроси отъ общата наша граматика, п-Ькой говоръ или група говори, по и сички ония книги, д4то покрай сурови материали се даватъ и и^кои б^л^жки, обяснения, распр'Ьд'Ьления и пр., т. е. д-Ьто се вижда, че е боравила научна рхка и спомогнала да се исползуватъ по лесно съотв-Ьтнит^ материали. По тоя начинъ термини изворъ и помагало, кога се отнасятъ 313 до живата р-Ьчь, се сливатъ, понеже повечето печатни работи, които съдържатъ народо-словесно градиво, са въ схщо вр-Ьме извори и помагала. Сводъ па работигЬ по българския фолклоръ до 1889 год. даде проф. Д-ръ Шишмановъ, който въ първия томъ на. Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина, осно- ванъ отъ него при нашето Министерство за народна просв-Ьта, напечата една хубава студия за значението и задачата на българската етнография. Въ тая си студия Шишмановъ говори главно за развитието на фолк^юра у разнит^Ь народи, посочва какво гол-Ьмо значение има той и за насъ, а подъ линия дава въ хронологиченъ редъ сички работи по българскит-Ь народни умотворения, изл-Ьзли до 1889 год. Втора вече по обширна библиографска работа по бъл- гарския фолклоръ и по българска диалектология до 1904 г. даде Мария Маждракова: Библиографиченъ пр-Ьгледъ на обнародванит-Ь материали и изсл-Ьдвания по българска диа- лектология, Изв. Сл. Сем. I (1904 — 5), стр. 141 — 172. Още по обширна е библиографията на Хр. Герчевъ, която рекапитулира и допълня горната работа на Маждракова и стига до 1910 год. Печатана е пакъ въ Изв. Сл. Сем. III (1908 — 10) подъ заглавие: Погледъ върху развоя на българ- ската диалектология, 606 — 674. Специална, системна и твърд-Ь подробна библиографична работа по българските народни п-Ьсни имаме отъ Ан- тонъ П. Стоиловъ: Показалецъ на печатаните пр-Ьзъ XIX в-Ькъ български народни п-Ъсни; излезли до сега дв-Ь части: I часть (1916 г.) съдържа показалецъ на песните, печатани отъ 1815 до 1860 год.; II часть (1918 г.) отъ 1861 до 1878 г. Вероятно смщиятъ нашъ ревностенъ фол- клористъ ще ни даде съ вр-Ьме показалецъ на песните и отъ 1878 г. до днесъ. Съ нашит-Ь народни приказки, легенди и обичаи се занимава у насъ проф. М. Арнаудовъ, който ги раз- глежда сравнително, за да установи т-Ьхниятъ етниченъ проис- ходъ, а класификация за т-Ьхъ дава въ АСб. XXI, 1 — 102: Опитъ за класификация на българскит-Ь народни приказки. 314 БългарскитЬ народни гатанки е изсл^Ьдвалъ и кла- сифпццралъ най-добрЬ многонадежниятъ но рано починалъ д-ръ Хр. II. Стоиловъ: Класификация на българскит'](> народни гатанки (негова докторска дисертация), АСб. XXX, 1 — 146. Подробна, и системна биб.хиография на словеснитЬ мате- риали, както и на работи върху т'Ьхъ, ще дамъ, заедно съ общата библиография по български езикъ, която ще съставя особенъ д-Ьлъ: Извори и помагала за история на българский езикъ; но тукъ, къмъ края на главата подъ сжщо заглавие и въ т-Ьсна връзка съ нея см-Ьтамъ за нужно да покажа, какво се е работило въ чужбина върху нашиятъ езикъ, понеже това е и по неизвестно у насъ. Когато въ края на XVIII в'15къ начена да се говори и пише за славянски езикъ и славянско родство, български езикъ се и не споменуваше; не се споменува той и въ Сравнителния р-Ьчникъ на Екатерина II (Петербургъ, 1791), д-Ьто са дадени думи отъ 12 славянски наречия. Добровски, първи авторитетъ по славянска филология тогава, рецензирайки тоя р-Ьчникъ (81оуапка, II, 189) поправя само редътъ на славяискит-Ь пар-Ьчия, безъ да заб'Ьл'Ьжи, че между т-Ьхъ липсува български езикъ. Това заб-Ьл^жи Вукъ Караджичъ на. 1822 г. въ своя Додатак к Санктпетербурским сравни- теьним р]ечницима сви]у ]езика и нар^ечи^а с особитим оглед и ма бугарског ^езика, д-Ьто поправя гр'Ьшкит'Ь въ тоя р^чпикъ досежно илирски и сръбски и придава къмъ това съотвЬтнигЬ думи и по български. Въ тоя си додатак Бук дава и първи образци отъ български езикъ, именно дв-Ь евангелски четива и 27 народни п-Ьсии по разложки говоръ, сл'Ьдъ което дава като „поговоръ" (посл-Ьсловие) н-Ькои граматични б-Ьл^Ьжки за български езикъ; това е първа българска граматика, която, макаръ и много кратка (само седемъ странички), дава за, онуй врЬме твърдЬ ясно и точно понятие за граматичнит'Ь свойстра на езика ни. Заедно съ това даровитиятъ сръбски етнографъ и <|)илологъ разрешава още тогава по най разуменъ начинь българския правописенъ въпросъ. Вуковиятъ додатак е пр^- печатанъ заедно съ неговит-Ь Скуп.ъени граматични и поле- мични списи, кн. II, 178 — 240. Београд, 1895. 315 Какъ са схващали положението на българский езикъ и какво са работили върху него Добровски, Копитаръ и Миклошичъ, вж. студията на професоръ Милетича^ Д-ръ Францъ Миклошичъ и славянската фило- логия, МСб. V, 354 — 49*9. Въ тая хубава студия е засег- ната научната д^йность и на много други славянски и неславянски учени по изсл-Ьдване старобългарский езикъ още пр^ди Миклошича. Още повече вж. Ягичъ, Исторхя славя пской филологЧп (томъ I отъ Славянская Знци- клопед1я, Спб. 1910 г.), д-Ьто са посочени д-Ьлата на с и ч к и слависти пр-Ьди и сл-Ьдъ Миклошича. Съчиненията на Миклошича засЬгатъ повече старобългарский езикъ, който той наричаше старословенски, докато новобългарски ьима у него твърди малко м^сто. Макаръ Миклошичъ да си имаше своя особена теория за происхода на първата славянска писмен- ность, неговитЬ изсл'Ьдвания на стария нашъ езикъ са общо- признати: той тури здрави основи за по нататъшна работа по старобългарски и по сравнително славянско езикознание; затова съчиненията му са за единъ български филологъ не само помагало, но и необходима основа, неминуемо ръковод- ство, безъ което неможе върв-Ь напр-Ьдъ. Сл-Ьдъ Миклошича за български езикъ отъ виднит^Ь сла- висти са писали най-много Ягичъ и Лескинъ, по пакъ повече върху първия периодъ на българский езикъ. Ягичъ б-Ьше дълго вр-Ьме професоръ на Виенския уни- верситетъ, а сега е въ оставка. Лескинъ държа до смъртьта си (1916) катедрата по славянска и литовска филология при Липисканския (Лайп- цигски) университетъ. За научната д-Ьйность на достойния Миклошичевъ па- сл-Ьдникъ Ватрославъ Ягича готви обширна работа Па- велъ Ор^шковъ, който напечати н-Ьщо отъ нея въ Изв. Сл. Сем. III, Ватрославъ Ягичъ, кратъкъ очеркъ на жи- вота и дМностьта му до сега, стр. 545 — 606. За Лескина още н'Ьма пълна биография, осв-Ьнъ единъ кратъкъ поменъ отъ ученика му. Берлинския професоръ Каг1 Вги^тапп: ^Уог1;е тт (тейасЬйия ай Апоия!; Ье8к1еп (Уег- 316 ЬапйЬ йег ВасЬв. Стев. й. \У188., рЬ11.. 68.), затова ]це кажа н-Ьщо повечко за тоя крупенъ славистъ и добъръ български приятель. Четирийсгодишната научна дМность на Лескина се развива въ областьта на литославянското езико- знание; но съ исключение на три негови работи по ли- товски езикъ^) и единъ сборникъ отъ литовски народни умо- творения, сички останали негови работи се движатъ се въ областьта на славянскит-Ь езици и то предимно въ областьта на старобългарски и сръбскохърватски. Ученикъ на знаменития Шлайхера, при когото ходилъ да сл'Ьдва, сл-Ьдъ като билъ положилъ вече докторски испитъ, Лескинъ усвоилъ бързо сичко, що б^ известно до тогава въ сравнителното езикознание, а сл^дъ това можа да прибави и отъ своя страна н-Ькои нови «зиковни принципи, които спомогнаха и спомагатъ още за изсл-Ьдване индоевропейскит4 езици. И допреди Лескина славян- ското и общото езикознание, благодарение Хумболту, Шлайхеру и Миклошичу, б^ше доста напреднало, но се пакъ старигЬ похвати, насл'Ьдени още отъ гръцкит-Ь и римски граматици, не даваха свободенъ просторъ за по широко схващане езиков- нит^ явления. Съ своето съчинение В1е ВекИпайоп 1т 81а- У18сЬеп пий ОегташзсЬеп (1876), наградено отъ ученото дружество Князь Яблоновски въ Липиска, Лескинъ разви и затвърди въ науката новъ принципъ за обясняване много езиковни форми, принципъ, нареченъ аналогия, който играе тъй важна роля въ развитието на сички езици, и съ това стана важенъ стълпъ на тъй наречената младограматична школа въ Германия. Научната д-Ьйность на Лескина се разви, обаче най-много въ областьта на старобългарски езикъ, и съ това той се приближава до българската наука. .Яескинъ б^ше първи между ученит^, който изработи най практична и при това пакъ съвс4мъ научна старобългарска граматика: НапйЬисЬ йег ') Вег АЬ1аи1 Дег ХУиггеШШеп 1т Ьх^ашзсЬеп (1884); 1)1е ВЛйип^ йег Хот1па 1т Ь11аш8сЬеп (1891); УоИсвИейег аив "\У111к18сЬкеп, АгсЬ. IV, 590; Ь11аи18сЬе УоИсвИейег ипй МагсЬеп аиз йет ргеи8818с11еп ипд ги8318сЬеа Ь11аиеп, издаде заедно съ Бругнана, 1882. 317 а11Ъ111^аг18с11еп (аикьгсЬепзкухзскеп) (тгаттайк, която авторъть издаде въ петь издания и при сЬко ново издание се внасяше по н-Ькое ново подобрение. Тая Лескинова граматика е сега общопризнато и най-сгодно помагало по старобългарски езикъ и служи на сички, желаещи да се запознаятъ съ езика на нашит'Ь прад'Ьди; чр^зъ нея се носи по ц-Ьлъ св-Ьтъ название „старобългарски" за славниятъ езикъ на Кирила и Методпя, защото Лескинъ първи между н^^мскит^ учени го нарече тъй, па тъй ще го наричатъ и сл-Ьдъ него сички, които се ползу- ватъ отъ неговата граматика. Покрай това си, да го кажемъ, училищно ржководство по старобългарски, Лескинъ изработи и друга по пространна и по научна граматика за старобългарски езикъ, която издаде на 1909 год., подъ название вгаттайк йег аиЬи1§ап8сЬеп йргасЬе, д-Ьто нашиятъ старобългарски езикъ се разглежда от- къмъ историко-сравнително гледище. За да изработи едната и другата граматика, Лескинъ посвети много вр'Ьме, да изучава старобългарскит-Ь писмен ни паметници, та и напечата няколко свои студии, основани върху т-Ьхъ, като: Б1е Уока1е ъ и ь 1п (1еп 80^епапп1:еп акзюуепхзсЬеп Вепкта1егп йев кхгсЬепзкт!- 8сЬеп ВргасЬе, Ьехрг!^, 1875; В1е БЬегзе^гип^вюшз!; (1е8 ЕхагсЬеп ДосЬаппез, АгсЬ. XXV, 48; 2иг КпНк йез аИ;к1г- с11еп81аУ18с11еп Сойех 8ирга8Иеп818, АЬкапШ. й. 8асЬ818с11еп Оез. (1. ДУ188. 1909. Отъ другит-Ь славянски езици Лескинъ се е занимавалъ най много съ сръбско-хърватски, и то както съ езика, тъй и съ литературата сръбско-хърватска. Особено ц-Ьнни са неговит^ студии по сръбско-хърватското ударение, което той б-Ь изучилъ до най-малки подробности и написа 11п(;ег8ис11ип«^еп пЬег ^иап^^Ш^; ипй Веюпип^ т (1еп зкухзсЬеп Вргаскеп, АЬЬапйк й. 8. Ак. 1885 — 1893; Пп^егзизЬип^еп йЬег Ве1о- 11ип^8- ип(1 ^^шп^;^аЬ8^Vе^11аип^88е 1п йеп 81аУ18сЬеп ЗргасЬеп, АгсЬ. XXI, 321, XXIV, 104. Занимавалъ се е и съ българ- ското ударение, както може да се види отъ една негова работа въ Ягичевия АгсМу: В1е Ве1;опип^81уреп йез VегЬит8 1т Ви1^ап8сЬеп, АгсЬ. XXI, 1. Занимавайки се съ литославянското ударение Лескинъ първи откри единъ важенъ акцентенъ законъ, който има зна- 318 чепие за сички индоевропски езици, а именно, че двата вида дълго ударение въ литовски, наречени — едното провл-Ь- чено (ВскюШоп). другото натъртено (ВЬовБкоп) — даватъ различни послЬдици въ краесловие, а именно: провлечена дължина си остава, а натъртена — бива скратена. Възъ основа на тоя закопъ се обясняватъ и много акцентпи явления въ югоисточнитЬ славянски езици, въ които е запа- зено старото неопрЬд-Ьлено подвижно ударение, както що е въ български, сръбско-хърватски, руски и словенски. Паралелно съ литовската народна поезия Лескинъ изучва дълго врЬме и сръбската епика, та издаде на 1910 п 1911 год. три свои работи по тая часть: ПЪег В1а1ек1;т18с11ип1^ 111 (1ег 8егЬ18с11е11 Уе1к8рое81е, 811;/ 8ас118. 129; ^иг \\^ап(1егш1.ц* уои Уо1к8Иес1егп, 11)Ш 177; 2иг 'Гес11П1к с1ег 8е1Ьок1оа118с11еп Уо1к8рое81е. 1п(1о1,^егт. Рог8с11. XXXI, 413. Пр'Ьди смъртьта си Лескинъ усп^ да напише и една обширна сърбско-хърватска граматика, ала напечата отъ нея само I томъ: ЬаиНеЬге, ЗЬаштЬИскт^зюЬге ипс! Гогтеп- 1е11ге (1ег 8егЬокгоа{;18с11еп ЗргасЬе. За насъ българит-Ь професоръ Лескинъ има не само чисто научни заслуги, но и културно-политически ; пр-Ьзъ неговата катедра са минали почти сички наши видни филолози, а ос- в-Ьнъ това той, бидейки постояненъ сътрудникъ на Брокхау- зовата Енциклопедия, вод-Ьше отдала за Бъл1'ария и даваше най безпристрастно сички св-Ьд^ния за нашето отечество, а при това въ разни други случаи, кога се яв-Ьше нужда, проф. Лескинъ не отказваше да напише или каже съчувствени думи за българското д'Ьло. За значението на други слависти, чиито работи засЬгатъ малко или много нашиятъ езикъ, като Калайдовичъ, Востоковъ, Шафарикъ, Погодинъ, Бодянски, Срезнавски, Прейсъ, Григо- ровичъ, Билярски, Ундольски, Рачки, Даничичъ, Крекъ, Наиа1а, ОеЬаиег и др. вж. у Ягича, Истор1я славянской филолопи. Тукъ ще се поспремъ обаче върху работитЬ на ония сла- вянски учени, които обогатиха българското езикознание съ по крупни приноси и които гор'Ь само пхтемъ споменахме; т^ са на първо м-Ьсто: 319 1) В-г Ап(;0111 КаИпа. 81иду]а пас! Шзюгу^а Ьи1?2:аг- 8к1е^о ]е2ука. I — II, Краковъ, 1891 год. 2) П. А. Лавровъ, Обзоръ звуковнхъ и формальннхъ особеностей болгарскаго язьтка, Мва 1893 год. 3) Т. Флоринск1й, Лекщи по славянск1й филологш, Шевъ, 1895 год. Първит-Ь дв-Ь съчинения са отделни книги, въ които се разглежда само българский езикъ, а третьото е часть отъ едно крупно д^ло по Сравнителна граматика на сла- вянскит-Ь езици. 1) Върху съчинението на Калина има у насъ дв^ критики, отъ двама наши видни учени; една отъ Дринова, въ Сла- вянско обозр-Ьнхе, 1892 г. кн. X (на български пр'Ьведена отъ Д-ръ А. Боруйски, ПСп. 40, стр. 664-671), другата е отъ Милетича, разгледана заедно съ книгата на Лаврова: Два труда по историята на българския езикъ, ]\ГСб. X, крит. 3 — 62. Първата е доста кратка п много блага, докато втората е по обстойна и твърд-Ь строга; но ако земемъ златната ср^да пакъ ще тр-Ьбва да признаемъ, че съчинението на Калина има крупни грешки и недостатъци. То ще остане само съ славата си, че е първи опитъ да се изложи историята на българский езикъ, ала опитъ съвсЬмъ несполучливъ. Гр-Ьшкит-Ь на Калина произлизатъ главно оттамъ, че авторътъ не е достатъчно запознатъ съ българский езикъ и говорите му. Калина, както самъ казва, пхтувалъ по Бъл- гария, изучавал;ъ говори н паметници (въ София и Пловдивъ), но кога дойде да тълкува звуковит-Ь и формални особености на българский езикъ, забърква се и при най-обикновени въпроси. Но и разсъжденията му за началото на българский езикъ и за отношението му къмъ другит^ славянски и балкански езици не издържатъ критика; той се мжчи да пр-Ьдстави образа на на н-Ькогашниятъ югославянски езикъ, и поиеже историята му не помага, той извръща езиковнтЬ факти тъй, че извежда твърди нескопосни заключения. Тъй напр. твърди, че югославя- нит'Ь имали едно вр-Ьме общъ изговоръ за <:] — 8(; което сл'Ьдъ разни пр^връщения дава сичкит^ други изговори: 81;, (;8 — Ь — ч. А за |>ъ-лъ приема, че въ общиятъ югославянски езикъ се изговаряли аг-ег! Едното и другото твърдение па Калина 320 произлиза отъ едно негово пр^Ьдзето мнение, отъ стремежъ, да приведе югославянскит^ езици въ родствена връзка съ полски: югославянското праезично з! било напросто пр-Ьвърнато полско 18, па и аг и ег отговарятъ на полски изговоръ! Влиянието отъ полски езикъ върху югославянски авто- рътъ вижда и въ двойния български изговоръ на *, като 111 и като №, който изговоръ Калина приема за първиченъ и свойс- ственъ едно вр-Ьме на сички югославянски езици! Даже и въ изговора на ъ и ь Калина търси н-Ькаква общность между полски и югославянски — поне на половина — понеже приема, че ъ било изговаряно а, пъкъ ь — е. Сички тия криви заключения авторътъ основава ту върху мЬстни названия, записани отъ гръцки и римски писатели, ту върху късни рхкописи, въ които звуковете не са запазили първичния си изговоръ. Самата метода на автора не е научна, нито практична; той захваща историята на българ. езикъ не отъ старобългарски, т. е. отъ първия периодъ. а, наопаки, отъ третия — отъ ново- български, а кара назадъ къмъ старобългарски! Такава метода, такъвъ редъ на историческо разгледване стои въ противоречие съ себе си! Говорейки за изговоръ водъ, главъ и пр. авторътъ приема, че тукъ а се снижило въ ъ — безъ да обяснява, защо. — Значи, не му е било изв-Ьстно, че тукъ имаме работа съ някогашна винителна форма на ^. Неясенъ му е тъй сжщо и пр-Ьгласътъ на * въ источно- български, та го туря въ връзка съ съгласнит-Ь сл-Ьдъ * — като въ полски! Въпросътъ за носовките тъй схщо му е съвсЬмъ не- ясенъ; той дори приема, че на български езикъ е свойственъ изговоръ у, защото го нам^рилъ въ н4кои ржкописи въ Пловд. Народ. Библ., безъ да заб'Ьл4жи, че т4 са отъ сръбска редакция! Отд^лътъ за съгласнит-Ь е разгледанъ тъй сжщо не сис- темно и съ много погр-Ьшни тълкувания. Въпросътъ за 1;^ — ф' е тъй забъркано поставенъ и разгледанъ у Калина, че не виждашъ никакво правилно распр-Ъделение на българскит-Ь го- вори откъмъ тая страна, а нито пъкъ правилно тълкуване за происхода на разпити замени за 1^ — й^ въ бълг. езикъ. — 321 Калина зима прим^Ьри отъ Качановски като: майтьа, девойтьа за правилни и ги навежда като пр-Ьходъ на ь-' — въ г! Формит-Ь пъЕт. са разгледани у Калина съвсЬмъ раз- бъркано. Главното му становище е, че распадането на фор- мит-Ь въ българский езикъ не трЬбва да се приписва на чуждо влияние, а да се обясняватъ като самородни процеси. То добр-Ь, но щомъ захване да тълкува тия процеси, той се заплита често пхти въ невероятни пр-Ьдположения. Па и тълкувания въ сжп;- ность н-Ьма, защото авторътъ само съпоставя новит4 форми съ старит^, ала гр-Ьшката му е, че тая съпоставка не е винаги сполучлива: тъй напр, по двор и, по селу, му са м'Ьстни падежи I За членната форма м. р. приема такова тъ.1куване, което впрочемъ и н^кои наши доморасли книжовници застж- пятъ, а именно, че е само т: ратай-т1 Глаголнит-Ь форми не са изложени въ такъвъ редъ, щото да има н-Ькакъвъ пр^гледъ. Авторътъ ни дава дори и класификация на глаголит-Ь, ала я дава погрешно. За помощния глаголъ съм различава три изговора: съм, сьм и есьм! 2) Книгата па Лаврова се движи въ по скромни размери, та и гр^шкйт-Ь въ нея не са тъй многобройни. Осв^пъ това Лавровъ се ползува съ повече извори и помагала откол- кото Калина. Но както Калина, тъй и Лавровъ разглеждатъ българский езикъ не толкова исторически, колкото опи- сателно, съпоставяйки само новобългарскит-Ь звукове и форми съ съотв^Ьтнит-Ь старо-български. Пр-Ьди сичко . 1авровъ н-Ьма опр-Ьд-Ълено гледище за старо- българский езикъ. за който говори ту като за езикъ на бъл- гарскит-Ь славяни, ту като за отд-Ьленъ славянски езикъ „черковнославянски". Въ изсл-Ьдването си . върху българский -езикъ Лавровъ не е пикакъ самостоенъ; той се води напр. по Фон етика почти само по моята дисертация „Источнобългарски Вокалвзъмъ" МСб. III и IV, а по Морфология най много по статията на Милетича „Старото склонение въ днешните •български говори, МСб. II. История на Българский язикъ. , -1 322 11 Лавровъ не е вникналъ добр4 въ новобългарскил во- вализъмъ, щомъ разгледва наотд'Ьлно звуковет-Ь: ъ. д и ь, д и ей*. Ако б-Ьше схваналъ, какъвъ паралелизъмъ влад-Ье въ сички български говори откъмь замЬната на тия звукове, 1ц,'Ьи1е оезъ-друго да ги разгледва заедно. Лаврову не са изв'Ьстни сичкит'Ь замени за л и ъ въ българскит^Ь говори, напр. родопското ()" см^Ьсва съ ченинско и дебърско о, та и за «" не споменува. Нему не е ясна и ср'Ьднобългарската юсова зам'Ьна и не може да я приведе въ вързка съ днешниятъ изговоръ на * и д. По въпроса за еровет-Ь влад'Ье цЬлъ хаосъ у Лаврова; понеже не схваща оня паралелизъмъ, за който споменахъ, нему и не е пикакъ ясно, защо ъ се изравнява съ ь. зап1,о и д се изговаря като ь. Въ кои случаи и въ кои говори се зам-Ьс- тватъ еровет-Ь съ ясни гласни, Лавровъ тъй схщо не опр-Ьд-Ьля. Лавровъ не в'Ьрва, че истб. л'Ьт'ън е отъ по предишно летен, а излиза направо отъ Л1;тьнъ, ала безъ да казва, защо именно, а навежда само примери отъ Григоровичевъ Псалтиръ (?), че се пишело пЬсокъ и п-Ьськъ, прим-Ьри съвсЬмъ неум^Ьсни тука. Редукцията на гдаснит^ тъй схщо криво схваща Лавровъ; па даже не разбралъ, че кор''1.н, пеп'ьл, анг'ъл, дев'ър и пр. има да се изговарятъ съ меки съгласни, та ги цитира тъп: (корън), пепъл, ангъл, девър, Въпросътъ за * не е пикакъ ясно изложенъ, макаръ че е могалъ да се ползува отъ моята студия. Отъ консонантизма пай важниятъ въпросъ за к-г отъ Л]-к) е прЬдставенъ съвсЬмъ непълно я неточно. Нищо се не спо- менува за д'Ьлежъ на българский езикъ възъ основа на ц1-жд. Въ отд-Ьла за формит'Ь има тъй сжщо много грЬпхки: сЬка форма на л му е род. падежъ: монастиря, в-Ьтъра — чисто членни форми, той ги схваща като родителни падежи! Впрочемъ това криво схващане се поддържа и отъ н^кои наши домашни филолози. За членътъ изобщо Лавровъ не дава никаква разпр'Ьд'Ьлба по говори ни по епохи — тъй както много други граматични появи въ българский езикъ са оставени безъ никакво прагма- тично обясение. За глаголит-Ь не дава ясна класификация. 323 Лавровъ говори и за ударението, но тъй смутно и не- оир'Ьд'Ьлено, че единъ чужденецъ не би си съставилъ никавъ ясно понятие за новобългарското ударение. При сичкит'^ си недостатъци Лавровото съчинение не е лишено и отъ добри страни и се пакъ би могло да послужи за помагало по история на българский езикъ, или поне за конспектъ по нея, за ония чужденци, които биха желали да иматъ що-год-Ь понятие за нашиятъ езикъ и м-Ьнидбит-Ь му. Авторътъ прибавил ъ къмъ книгата си извадки отъ няколко новобългарски дамаскини, а тъй сжщо и доста богатъ слова ръ, изваденъ отъ разни дамаскини въ Русия. 3) Отд^лътъ за българский езикъ въ съчинението на Флортшск1й „Лекцш по слав. язнкознан1и" заема въ първата му часть 140 страници. На първо м-Ьсто Фл. дава библиография по български езикъ, като д^ли работит-Ь по българско езико- знание на петь д-Ьла: граматика, материали по история на българский езикъ, работи по българска диалекто- логия, речници и народни умотворения. Сл-Ьдъ това. описва доста в-Ьрно границите на българ- ската р1}чь, но дава твърд'Ь неблагоприятна статистика за българското племе, защото искарва българит-Ь само на 3,200,000 ! Сл-Ьдъ това дава кратки св-Ьд-Ьния за историческит'Ь сждби на българский езикъ, д^то навежда прим'Ьри за зам-Ьни между гласни отъ ср'Ьднобългарски паметници. Говори тъй сжщо и за формит-Ь и казва една права истина — че българский езикъ е пр-Ькаралъ най много м^нидби отъ сички сла- вянски езици. Понеже това се излага само описателно, н^ма и никакви гр'Ьшки; но щомъ авторътъ заговори за новобългарскит-Ь звукове, д'Ьто тр'Ьба да дава и никакво тълкуване, пада веднага въ гр-Ьшки; тъй напр. .говорейки за глухит^ гласни, казва, че глухи гласни произлизатъ и отъ чисти: къга, тъга; мухъ, вод^! Къмъ прим-Ьрит^ 5а насовки привежда и: менче, манца,. мандра, трандафил, бендисаи и шкембе! А за диалект- ното распр^д-Ьление на българский езикъ откъмъ & — има съвсЬмъ криво понятие. 21* 3 24 Говори между друго, че !^ се зам'Ьнява и сь е, и то въ Котелъ, Шуменъ и Стара-Загора! А въ форми моллт. затворлт и пр. вижда л наместо а! Говорейки за -л. че се изговаря въ и с т о ч п и т 'Ь го и о р и като я, навежда и градове: Търнъ, и Кратово! А пъкъ ва за п> се чувало въ Шуменъ, Карнобатъ, Търново, Доспатъ и Дебъръ! — Има много грЬшки въ самото цитиране на прим^Ьрит^Ь: злъва, жаба, глева, 4 0 в е т, п 0 м 0 т , т' е р д о с в а и, т е р е м и д а. Има и отд^лъ за ударението, ала съвс Ьмъ погрешно и разбъркано пр^дставенъ. Разбира се, че единъ българинъ яЬма да черпи св-Ьд-Ьния за българското ударение отъ Фло- рински, ала единъ чужденецъ, н'Ьмайки па ржка по добро рхководство по български езпкъ, може да приеме тия св!;- д-Ьния за в-Ьрни; тамъ е гр-Ьшката. Ударението не е пр-Ьд- ставено отъ едно какво-год-Ь гледище — било отъ единъ говоръ, било отъ точка на книжовния българския езикъ, а се м'Ьшатъ разни български говори, въ които често пдти не влад'Ье не само еднакво ударение, ами даже н-Ьматъ и еднакви акцентни системи! Морфологията е пр'Ьдставена тъй сжщо съ много грЬшки: Говорейки за м 4 с т о и м е н и я т а, казва, че мл^, тж, сл „возникли въ епоху см-Ьшенхя юсовъ"! За членни форми приема, че са възможни : з л о - д^нтъ, младинтъ момъкъ. Глаголнит^ форми тъй схщо не са нр-Ьдставени както тр-Ьбва, и даже не дава правилна к.1асификация на българскит-Ь глаголи. Сл'Ьдъ звуковиятъ и морфологиченъ пр-Ьгледъ на бъл- гарски езикъ Флорински дава на края на книгата си и единъ пр-Ьгледъ на българските нар-Ьчия, като различава: 1) источно- български и 2) западнобългарски говори, а между отликит-Ь за тая д^лба осв^нъ * приима още и сл^днит-Ь, съвсЬмъ неподходни съ истината отлики: въ источнобългарски щ-жд — въ западнобългарски к -г'; въ источнобългарски „полное распа- ден1е падежи пхъ формъ", а въ западнобългарски — „сохра- нен1е большаго количества падежншхъ формъ"; въ источно- български 1 л. 81п^. ж — въ западнобългарски ле. 325 Къмъ западнит-Ь говори съ право причислява и крайнит-Ь северозападни у - ц — говори, ала не казва нищо повече за гЬхната особеность. Распр'Ьд'Ьлението и разграничението на българскит-Ь говори изобщо е и недостатъчно и погрешно. Западнит'Ь говори д-Ьли на: шопско-трънски, македонски и рупалански! Изобщо лекциитЬ на Флорински биха задоволили само оногова, който н^ма никакво понятие за български езикъ, та да се запознае колко- год^ съ него; но за чов^Ькъ филологъ, който би искалъ да получи по точни и по пълни св'Ьд^ния за български езикъ, лекциит^ на Флорински не задоволяватъ. Общъ пр-Ьгледъ върху български езикъ намираме и въ Сборника на Безсоновъ като пр-Ьдговоръ къмъ него : „Главнне вопросн язнка новоболгарскаго" — д-Ьто българский езикъ се разгледва повече въ връзка съ правописа му. Св-Ьд-Ьнията, що ги дава Безсоновъ за български езикъ, са днесъ за Хнесъ твърд-Ь непълни и остарели. Други общъ пр-Ьгледъ върху български езикъ (само върху фонетиката). намираме въ р-Ьчника на Дювенуа: „Обзоръ гласннхъ болгарскаго язнка", д-Ьто осв-Ьнъ неточнитЬ фактически св^д^Ьния за българска фонетика, ср-Ьщатъ се и нев-Ьрни мисли по отнопоЕение на българский езикъ къмъ другит-Ь славянски езици. Дювернуа сравнява българский езикъ съ руски и намира за чудо повече прилики, отколкото ги има въ схщность: освЬнъ ударение, още: слогово ръ-дъ, което въ български било като въ руски ър-ъд; приема и ни- какво си пълпогласие въ български езикъ — а прим-^ри му са само: череша, череп, черемида. На това му въз- разява Н. Шляковъ, Р. Ф. В. 1886, който пъкъ отказва сЬко сродство па български съ руски. Общъ фонетиченъ пр-Ьгледъ на български езикъ имаме и отъ Облака: Приносъ къмъ българската грама- тика, МСб. XI, а пр-Ьди това въ АгсЬ. XVII, Ет1де Карке! аив (1ег Ьи1|^аг18с11еп ОгаттаИк. Облакъ разгледва доста обстойно и съ научна в-Ьщина н'Ькои въпроси отъ българ- ската фонетика, а именно гласни ж, а, ъ, ь, 1^ и ръ-лъ. Понеже Облакъ 6'Ь проучилъ доста български говори, той б'Ь II получилъ твърд-Ь правиленъ гледъ върху нашиятъ езикъ. 326 та въ съчиненията му по български езикъ и диалектология нЬма ония крупни гр'Ьшки, както въ разгледанигЬ по гор-Ь работи. Неговит-Ь Масе(1оп18с11е ВкисИеп показватъ, колко в^Ьщъ наблюдатель е той и какъ правилно тълкува говорпитЬ явления. За неговигЬ Македонски студии вж. отзиви отъ мене въ Бълг. 11р. III, кн. 12 и отъ Милетича АгеЬ. XX. Една твърд-Ь обстойна и пълна съ библиографски данни студия по това, що е работилъ Кон и та ръ и Вукъ по български езикъ, написа Н. М. Петровск1й, 0 занят1яхъ Копитаря болгарскимъ язнкомъ. АСп. VIII, 19 — 74. Отд-Ьлни чужди работи по българска диалектология, или даже ц4ли книги, като Очеркъ граматики западно- болгарскаго наречия (Казань 1891 г.) отъ Тихова, О. Вгос11, В1е В1а1ек1;е йез 8и(1Ис118(;еп 8егЪ1еп8 (Виена, 190В), А. Беличъ, Ди]алекти источне и ^ужне Срби]е (Београд, 1906) ще бждатъ посочени и разгледани въ Диалектологията, а р^Ьчникътъ на Дювернуа ще бжде разгледанъ заедно съ други р-Ьчници, въ връзка съ българската Лексикография. За практически български граматики, писани отъ чужденци, вж. Б. Цоневъ, Дв-Ь български граматики за чужденци, АСп. I, д-Ьто на стр. 114 изброявамъ сички такива граматики, изл-Ьзли до 1911 г., на н1>мски и руски. VI. Граници на българската р-Ьчь и народность. Граннцит-Ь на българската рЬчь къмъ занадъ съвпадатъ съ границит4 на ко- совско-моравското наречие. — Косовско-моравското нар'Ьчие съставя неразд'{;лна часть отъ българский езикъ. — Доказателства: фонетични, морфологичви, син- тактични-, акцентни и лексикални. — Доказателства и отъ старн писменни паметници. Както И ПО пр-Ьди споменахме (вж. стр. 62), сегашното расположение на славянските езици можемъ твърд-Ь нагледно да си пр-Ьдставимъ като верига отъ крхгове, които се пр-Ьсичатъ и пр-Ьливатъ едни въ други, та образуватъ помежду си преходни говори и нар-Ьчия. Въ тая верига славянски езици нашиятъ български езикъ заема най южно м^сто и съставя зв-Ьно между сръбски и руски. И понеже допирътъ между български и сръбски отъ една страна и между български и руски — отъ друга не е отъ еднакво естество, то и приликата на българский езикъ съ руски и съ сръбски не е еднаква. До- като сърби и българи жив^ятъ отъ толкози вр^ме т-Ьсно при- ближени и на дълга гранична линия, то сношението между бълга])и п руси става по една т-Ьсна ивица, каквато е До- бруджа, и тя не вредомъ чиста отъ иноро^ни племена, и осв-Ьнъ това пр-Ькхсната отъ широката и необитаема Дунавска делта. А сравнително гол-Ьмата прилика между български и руски се обяснява, както казахме (вж. стр. 43 45), съ няко- гашно руско-българско съсЬдство въ старит^^ жилища на бъл- гарскит-Ь славяни и съ послушни литературни заемки между руси и българи. Основавайки се върху езикови прилики и разлики между -славянскпт^Ь езици, уб1ждаваме се, че сърбитЯ не са биде ч^ъсЬди ца българсЕит-Ь славяни въ тЯхнитЬ стари живЯлища. -СравнявМки пъкъ днешнигЬ югославянски езици помежду имъ, ув-Ьряваме се. че и тува, на Балканския полуостровъ, сърбит'Ь 328 не са биле открай-вр']Ьме съсЬди на българитЬ; това се вижда отъ множество фонетични еднаквости, иаквито ср-Ьщаме въ български и словено- хърватски и каквито въ сръбски езикч. н-Ьлга. А то значи, че сърбит-Ь идватъ по сетн'Ь, врЬзватъ се между българи и словено-хървати и нарушаватъ тъй говор- ната иепр'Ькжспатость между южнитЬ славяни. Въ сегашното си положение българската говорна область заема най важиитЬ части на Балканския полуостровъ и гра- ничи повече съ инородии племена, отколкото съ славянски: на сЬверъ румънци, ма истокъ турци, па югъ гърци, па юго- западъ албанци; и понеже сЬка отъ тия народности брани свои държавно -политически претенции, то и етнографскит-Ь въпроси на Балканския полуостровъ са доста усложнени. Но отъ напт страна, като е дума за ра:5граничение на българ- ската р-Ьчь и народность накъмъ иноплеменнитЬ ни съсЬди, мислимъ, че споръ не може и не бива да има; защото разли- ката между нашия български езикъ и другоплеменнит-Ь езици е на лице и сЬки безпристрастенъ етнографъ или дипломатъ ще тегли границата на българската народность до тамъ, до кждЬто се ]'Овори български. Споръ може да има само за н^кои смесени гранични селища; но и тоя споръ може лесно да се р-Ьши възъ основа на една точна статистика, като се има пр^дъ видъ мнозинството на съотв-Ьтното население. Инакъ стои въпросътъ съ етнографската граница между сърби и българи, д-Ьто се допиратъ и прЬливатъ два еднопле- менни, роднински народи. Въ сжщпость и тука, щомъ има безпристрастие и отъ дв-Ьт^ страни, лесно би се дошло до споразумение, имайки за основа граматичнигЬ отлики на двата езика; защото, колкото сродни и да са двата езика, сръбски и български, колкото близки и да са пограничнит-Ь сръбско- български говори, се пакъ има научни критерии, които биха ни хубаво помогнали да 1)азграничимъ тия говори, ако само и отъ сръбска страна имаше такава добросъв-Ьстность, както откъмъ българска, ако сръбскит-Ь етнографи и филолози не внисаха въ тоя споръ повече политика отколкото истинска научна св-Ьтлина, повече враждебность отколкото, съседска помири- телность. Защото претенциит-Ь на западнит-Ь ни славянски съсЬди не засЬгатъ само п^Ькои спорни погранични селища, както бива 329 обикновено между съсЬди, а засЬгатъ д-Ьли чистобългарски области, които великосръбскит-Ь политици и етнографи, съ на- учни извъртания, искарватъ за сръбски, за да обосноватъ и научно своит-Ь незаконни искания. Затова, откакъ опр'Ьд'Ьлимъ границит-Ь на българската рЬчь и народность накъмъ другит-Ь. балкански народи, ще се снремъ повечко върху сръбско- българската говорна граница, за да я опр'Ьд'Ьлимъ и устано- вимъ върху научна, филоложка основа. Етиог|)афията па Балканския полуостровъ е т-Ьсно свъ])- зана съ в-Ьчно горещия македонски въпросъ: сичко, що се нише по Македония, засЬга прЬко или косвено ц съсЬднит-Ь ней области и народи. И понеже тоя въпросъ не е слизалъ отъ дневенъ редъ ето вече петдесеть години, то и литерату- рата по него и по балканската етнография съставя много- числени статии, книги, брои1ури, карти и статистики на сичкн езици, а заедно съ т-Ьхъ — дипломатски договаряния, поли- цейски мЬрки, окупации, та и три кървави, гибелни войни — се за тоя злокобенъ македонски въпросъ, безъ да му се на- мери благополучно р'Ьшение; той се виси още като грозенъ мечъ надъ сички балканци и ще бжде страшило се до тогава,, докато не бжде разр-Ьшенъ, споредъ както изисква справедли- виятъ, спасителнпятъ народностенъ принципъ, тъй тържествено пр01'ласянъ, по за жалость, и тъй често пренебрегванъ до сега отъ сички! Като най пр^ко заинтересувани въ македонския въпросъ българит-Ь са допринесли и най много за негово обяснение; особено прЬзъ посл'Ьднит'Ь три години българскит'Ь учени имаха Бъзможность непоср-Ьдно да изучватъ на самото м'Ьсто запад- ните нр^ЬдЬли на бъл1^арското отечество и да подпълнятъ своит-Ь данни и доказп по етнографията на Македония и на Моравската область. Тия нови изучвания потвърдиха сичко онова, що сме поддържали и по пр-Ьдн по етнографи)1та на балканскитЬ земи, както и по разграничението на българската народность. Независимо отъ това, какви граници има сега, или какви и1,е има за напр'Ьдъ българската държава, независимо и отъ разгромнит-Ь събития пр-Ьзъ посл-ЬднитЬ шесть години, които раздрусаха ц'Ьлия Балкански полуостровъ, — имайки пр-Ьдъ 330 вндъ положението допреди балканската война, ще опр-Ьд-Ьлим ь гьй границит']^ на българската р^чь и на българската и.1- родность: На сЬверъ и па истокъ българската народность има есте- ггвени граници Дунавъ и Чернел- море; на западъ грани- цата па българската р'Ьчь върви оть Дунава на югъ заедно съ западнит-Ь граници на преходното косовско-моравско нар'Ьчие; а западнит-Ь граници на косовско-моравското нар-Ьчие. споредъ както ги приема сръбскиятъ професоръ Беличъ,!) съв- иадатъ гор-Ь-долу съ западното побр-Ьжие на р-Ька Морава дори до задъ Крутевъцъ, отд-Ьто пр-Ьзъ Ястребъцъ и Ко- налникъ-планина отиватъ къмъ Прищина и Призр-Ьнъ. Това косовско-моравско наречие, макаръ да го наричамъ пр-Ь- ходно, въ сащность принадлежи пр'Ьдимно къмъ български, а не къмъ сръбски езикъ, и то основавайки се върху Беличевата книга, както ще иидимъ по долу. На югъ отъ Призр-Ьнъ захвап1,а вече македонски говор ъ, именно говорътъ на тъй нарече- ните торбеши (Призр-Ьнски помаци), които населява гъ область Гора (между Призр-Ьнъ, Шаръ и Коритникъ- планина), д-Ьто к-г още продължава, но -к се заменява съ г, а г и ь съ о и е, т])оенъ членъ и пр. — значи сжщински български говоръ задъ Шаръ-планина, останалъ като островъ между албанци и запа- зенъ, в-Ьроятно, поради еднаквата съ албанцитЬ в4ра. На югъ отъ Гора въ область Люма са пакъ албанци, дори до подъ Дебъръ, макаръ и селата да носятъ се славянски имена. И тогава, имайки прЬдъ видъ, че въ Призр-Ьнско, както и въ Прищинско, албанскиятъ елементъ силно пр'Ьобла- дава,2) то за етнографска граница между българи и албанци си остава пакъ отдавна приеманата у насъ естествена гра- ') Вж. неговата втора карта къмъ книгата му Дщалекти источне и .)ужне Срби)е. Београд, 1905. ^) Въ четирнтЪхъ околии на Прищенски окр&гъ, споредъ данни отъ бъл- га1)скит4 окупационни власти, имало прЬзъ 1906 г. кржгло 190000 мухамедани (албанци, турци и цигани), а само 39000 „христиани", които само въ Гилявска околии са 11() сбрани, докато въ другит* околии са тъй пръснати, че не може да се прокара никаква етнографска граница. Па тъй с&що и въ Призр'Ьнски окр&гъ р1;дко има село, дЬто албаицит'!> да не надд^ляватъ двойно и тройно, макаръ че почти сички села въ Призр^Ьнско, както и въ Прищенско, да носятъ о1це чисто славянски имена. За албанското население и за неговитЬ отношения къмъ българското ще ми даде св'Ьд'Ьни;1 прш|), Ст. Младеновъ, който го изучва пр^зъ 1916 г. ЗВ1 ница за Македония къмъ сЬверо-западъ, именно Окоп ек а Църна-гора, Ш ар ъ- планина и р-Ька Черни Дринъ дори до Дебъръ, д-Ьто границата пр-Ьскача Дринъ. за да об'еме българо-помашкит'Ь селища на западъ отъ Дринъ: Търново, Косовецъ, Себище, Борово, Стеблево, отд-Ьто пр-Ьзъ планина Ябланица се спуща по западния бр-Ьгъ на Охридско-езеро право на югъ пр^Ьзъ Корча до Грамосъ-. планина, дЬто възвива на истокъ, та ирЬзъ Горуша- планина и пр-Ьзъ Костенария отива подъ Хрупища', д-Ьто поема р^ка Бистрица, която оставя при Ш ат и ща, за да мине пр1>зъ Ковани и да се съедини пакъ съ нея и да върви по нейното течение дори до Солунски заливъ. Отъ Солунъ пр^зъ Лжгадпнско поле и пр-Ьзъ Бешикъ-дагъ грани- цата отива къмъ устието на Струма, отдето върви д^ по близу, Д'Ь по далечъ до морския бр-Ьгъ дори до Силиврия и Чаталджа, та и до околностьта на Цариградъ. Разбира се, че сл-Ьдъ толкова непр^двид-Ьни см-Ьшения, каквито пр-Ьдизвикаха носл-Ьднит-Ь войни, ще тр-Ьбва да мине изв-Ьстно вр-Ьме, докато се установи постоянно жителство на Балканския полуостровъ; но и сега, имайки пр-Ьдъ видъ поло- жението сл-Ьдъ балканската война, можемъ да говоримъ пакъ тъй уверено за крайнит-Ь пр'Ьд'Ьли на българската народность, па тъй и за вхтр-Ьшнит-Ь малцинства вср-Ьдъ нея, както и пр^ди 1912 г. ^)а1ЦОто, ако и да се е пром-Ьннло тукъ-тамь отношението между разнит-Ь народности въ описаната бъл- гарска область, се пакъ пром-Ьнит-Ь не са тъй гол-Ьми, за да бхде надмината нЬйд'Ь количествено българската народность. Както въ сЬверна и средна Македония, заета отъ сърби, тъй скщо и въ южна Македония, заета отъ гърци, българскиятъ елементъ, макаръ ч1* е много прит^сненъ, и днесъ преобла- дава пр^дъ сички други народности въ тази измхчена страна. А и въ Тракия, която гърцит'Ь отдавна изявяватъ за своя, българигЬ са пакъ голямо мнозинство пр-Ьдъ гърцит-Ь, както може да се види отъ изл^злит^ напосл-Ьдъкъ статистики за тази область. Вж. Йорд. п. Георгиевъ, и Ст. Н. Шиш- ковъ: I) Бь.1гариг'Ь въ С-Ьрското поле; 2) Българит-Ь въ Драмско, 1)Ъхненско, Кавалско, Правишко и Сархшабанско. Издирвания и документи. София. 1918. Само въ Одринска 332 Тракия положението днесъ е променено, сл-Ьдъ като българитй бидоха прогонени пр-Ьзъ 1913 г. Но дори и днесь, колкото малко и да са останали въ тоя край, тк пакъ са иа брой повече отъ гърцит-Ь. А какво е било отношението по пр'Ьди вж. интересната статистика, печатана въ Цариградския в-Ьст- никъ Соипег (ГОпеп!, 1878 10дина: МЛпо^1:гар}11е йи уНауе^ (1*А11с1па1юр1е, пр'Ьиздадена пр-Ьзъ тая година (1919). Споредъ тая статистика мзвжкото българско население въ Од})инско било на 1878 година 219,198 души, а гърци имало само 74,614 души! ПрЬди седемнайсеть години, когато говори^^ъ пакъ за границит-Ь на българската р^чь (вж. МСб. XVIII, 13), нрие- махъ, че тая граница на западъ съвпада съ границит-Ь на сЬверозападното наше у-ц-нар-Ьчие, а косовско - моравското к'-г' поднар^чие зимахъ за неутрално, като пр^дполагахъ, че българскит-Ь и сръбски свойщини въ него ще се балансиратъ. Тогава не б-Ьше излязла още книгата на Велича, Ди]алекти источне и ^ужне Срби^е, па и азъ не б^хъ се сдобилъ още съ свои лични наблюдения надъ говорит-Ь задъ Пиротъ и Нигаъ,, които 1'овори са напросто продължение на сжщото нар-Ьчие съ твърд-Ь малки сръбски прим'Ьси. Ето защо сега, като е дума пакъ за говорна граница между сърби и българи, ще гледамъ да обясня хубаво тоя въпросъ, за да се види, колко неосновни са сръбскитЬ претенции върху български области отсамъ^ ТПаръ-нланина. Историко-етнографската страна на тоя въпросъ е раз- гледана доста хубаво отъ трима наши автори, а именно отъ. А. Иширкова (ЗападнитЬ краища на българската земя, б'Ь- л'ккки и материали. София, 1915), отъ С. Чилингирова (По- моравия ио сръбски източници, исторически издирвания. София, 1917) и отъ Г. Занетова (Западни български земи и Сърбия; история и етнография. София, 1917,^) затова н'Ьма да се спирамъ върху нея, а ще разгледамъ въпросътъ, както и прилича тука, само отъ филоложко гледище. ') Вж. още отъ Занетова: Българи на Морава, исторически и етнографи- ческн скици. София, 1914; Населението по долината на Велика Морава, СV една карта. София, 1918. 833 Между схщинския български и схщинския сръбски езикъ надлъжъ по Морава, по Прищинско и Призр^нско се про- стиратъ говори, които съдържатъ свойщини и отъ двата езика, та затова можемъ да ги паречемъ преходни говори. Началото на тия пр-Ьходни говори откъмъ българска страна захваща отъ ония селища, въ които старата носовка л се изговаря като у. т. е. отд-Ьто начеватъ да изговарятъ рука, мука вм-Ьсто ръка, мъка или рака, мака. Този изговоръ на <к като г/ е и главна фонетична отлика на тия говори въ сравнение съ останалия български езикъ, та затова и съ право може да ги паречемъ //-говори, както ги и наричамъ отдавна въ моит-Ь лекции. Откъмъ сръбска страна пъкъ началото на тия пр-Ьходни говори захваща оттамъ, д^то се появяватъ български ези- кови особености, а именно: разнебитено склонение, старинско ударение, липса на квантитетъ, отсхт- ствие на инфинитивъ и на старата сравнителна степень, запазване старото междусъгласно и кра;е- срично лъ и по честа употр-Ьба на опр-Ьд-Ьлсни глагол ни форми. Тия преходни или междни I/- говори начеватъ отъ сръбска страна още оттатъкъ Морава и то по линия Смедерево, Крагуевъцъ, Тръстеникъ, Куршумли, Прищина, Приз- р^нъ, а въ пр-Ьд-Ьлит-Ь на българското царство, заематъ линия: Босилеградъ, Бр-Ьзникъ, Царибродъ, Б-Ьлоградчикъ; въ Македония пъкъ пр-Ьходнит^ //-говори заематъ сЬвернитЬ шесть околии: Тетовска, Кумановска, Пр-Ьшовска, Гилянска, Кратовска и Паланска. На истокъ и на югъ отъ изброените околии влад-Ьятъ чисто български говори, въ които редов- ната зам-Ьиа за ж си е ь, а или о, а // се явява само като исключение. Продължението на т-Ьзи //-говори къмъ сЬверъ и западъ прЬзъ Пиротско, Нишко, прЬзъ цялата Моравска долина, както и прЬзъ Прищинско и Призр-Ьнско, съставя едно диа- лектно ц-Ьло, което се отличава и отъ сръбски и отъ бъл- гарски главно по това, че слива двата ера (ъ и ь) въ единъ тъменъ звукъ ъ: дън, дънъс, лък, лъко, лъсън, опънък, орълът, съга, тъга, къга, тъмън. И понеже това общо свой- 334 ство на 11р'Ьходнит'Ь говори се простира па югъ пр-Ьзъ Косово поле, а па сЬверъ пр-Ьзъ ц-Ьлото корито па Морава^ право е да ги свържемъ съ тия дв'Ь важни географски на- звания н да ги наречемъ косовско-моравски говори. Дали населението на тоя дълъгъ иоясъ отъ Смедерево до Призр-Ьиъ пр-Ьдставя п-Ькаква стара национална ц-Ьлипа, въ която да се отразява н'Ькоя неславянска народность, 1«1кто прЬдполагатъ сръбскит'Ь учени Цви)ичъ и Б'Ьличъ, е въпрось още необясненъ. Основавайки се върху народнит-Ь названия „пюпи" и „торлаци", които се даватъ на една гол-Ьма часть отъ това население,') имайки пр-Ьдъ видъ и особения битъ на сжщото население, бихме имали нЬкакво основание да пр-Ьд- полагаме, че то произлиза отъ чужда народность; обаче въ езика му н-Ьма нищо, което не би се обяснило отъ български или отъ сръбски; тия говори, макаръ и да заематъ доста 1ЮЛ'Ьмъ просторъ, са пропзвели твърди малко самостойни особе- ности; обаче то не значи още, че т4 не могатъ да се смат- рятъ, сички заедно, като особено наречие. А задето не са се асимирали напълно съ останалит-Ь български или сръбски говори, причината е била, че т'Ь пр-Ьзъ сичко вр^ме са биле на граница между България и Сърбия, следователно подло- жени са биле на постоянно влияние отъ истокъ и отъ западъ. Това струва за сички моравски говори, заедно съ- ']'имои1КО-лужничкия, който г. Беличъ (ЬУП) иска да пред- стави за независимъ отъ сЬко влияние. При това требва безъ- друго да признаемъ, че влиянието отъ истокъ и отъ югъ, т. е. отъ българска страна, е несравнено по силно, отколкото отъ западъ, т. е. отъ сръбска страна. П тъкмо вследствие на силно влияние отъ българска страна Косовско-моравската область пр-Ьдставя н^що особено по отношение къмъ сръбския народъ и езикъ; тази особеность е добр^ заб^л-Ъзалъ профе- соръ Цвиичъ, само че я лошо обяснява. Той съглежда въ Косовско-моравската область особенъ културенъ поясъ,. различенъ отъ сръбската култура, и понеже не желае да признае, че тази несръбска култура иде като продъл- ') Названията „шони" и „торлаци" са тъй неопределени, че не можемт> само върху т4хъ да градимъ каквито и да било етнографски заключения. 335. жение отъ оългарска страна, той нарича восовско- морав- ския културенъ поясъ — византпйско-цинцарски — за разлика отъ сръбския културенъ ноясъ, който той нарича патриархаленъ (Антропогеогр. проблеми XXVI). А колко по естествено е да се приеме онова, което сл-Ьдва само ио себе си, щомъ се знае и се приема като фактъ и отъ самъ Цвиича, че по гол-Ьмата часть отъ населението на Косовско-моравската область е доселено отъ югъ и отъ истокъ! Та нали самъ Цвиичъ казва за Моравската область: „На] веЬи бро^ досел,еника ^е из Скопске и Косовске Старе Срби^е и Македонизе" (Антропогеогр. Проблеми 187), а за Тимошко казва: „има досел>еника из разних кра^ева данашн>е Бугарске, поглавито из Знепол»а, Загор]а, Берковице, Види на и .1омпалапке" (Антропогеогр. Проблеми 188). Раз- бира се, че тия „доселеници" отъ югъ и отъ истокъ си идатъ (ъ своя неточна и южна култура, и наричали я съ едно или друго име, тя си е пакъ българска култура, защото иде отъ български области. Но по сичко изглежда, че и първич- ното славянско население на Косовско-моравската область си е било открай- вр-Ьме българско, и макаръ да е било много раз- небитвано пр-Ьзъ посл'Ьднит4 200 години, то си е останало пакъ българско, защото сл-Ьдъ. сЬко разнебитване празнит-Ь м-Ьста са заемали пр^селенци отъ български краища. Че това население си е било българско и пр-Ьди 200 години, може да се ув-Ьримъ отъ многото писменни паметници, писани въ Косовско-моравската область пр^зъ посл-Ьднит-Ь петь в^ка. А колкото за Моравско притежаваме осв-Ьнъ езикови памет- ници и много свидетелства отъ европейски пхтници, които сички единодушно приематъ за граница между Сърбия и Бъл- гария р-Ька Морава, защото са добр-Ь заб-Ьл-Ьзвали, че отсамъ тая р^ка захваща друго население, различно отъ сръбското и по езикъ и по нрави. Наспротивъ областите, що заематъ, Косовско -моравскитЬ говори се разд^лятъ хубаво на дв-Ь половини : сЬверни и южни. С']Ьверни или моравски са говоритЬ по Вранско, Л-Ьс- ковско, Нишко и на длъжъ по Морава, а южни или косов- с к и са говорит-Ь по Прищинско, Призр^нско, Тетовско, Кума- новско и отчасти Кратовско. Обаче тр-Ьбва веднага да кажемъ, 336 че тая д-Ьлидба е повече географичиа, отколкото диалектична, защото въ косовско-моравската об.тасть, колкото гол-Ьма и да е, н-Ьма так1у5а говорни разлики, за да можем1. говори уа разни диалекти; различията са твърд-Ь незначителни и ако бихме пр-Ьдприели диалектна д-Ьлба въ тая широка область. то би се налагала само една д-Ьлидба, основана върху .изго- вора на праславянскнгЬ звукове Г^ и (1], защото откъмъ тая сграна заб-Ьл-Ьзваме наистина два пласта говори, хубаво от- делни единъ отъ други: 1) говори съ шушкава зам-Ьна за 1;^-(^^ или у-ц-говори (съ изговоръ свеча, меца) и 2) го- вори съ гърлена зам-Ьна за 1]-А] или к-г говори (съ нзговоръ свека, мега). Първата група говори заематъ неточната часть на Ко- совско- Моравската говорна область и то околиит-Ь: Босиле- градскл, Бр-Ьзнишка, Трънска, Царибродска, БЬлоградчииша, Ипротска, Княжевска и Б-Ьло-паланска, а втората 1рупа, която е много по голяма, се простира по останалата часть на пр1з- ходната область. Докато въ първата група влад'Ье гол-Ьмо еднообразие откъмъ у-ц, втората показва извЬстно различие «ткъмъ тая страна, понеже покрай кг-г въ тая група се ср-Ьщатъ и сръбскитЬ Ь-)) (свеЬа, ме1)а), особено въ градовет^Ь, па идватъ и първичнит-Ь {;]-(!] (света, меда), но пакъ гъ]1леииятъ нзго- воръ к'-г пробладава и ни дава право да го см-Ьтаме за при- сжп^ъ на тия говори. Понеже първата група се допира до сЬверозападнитЬ наши говори, а втората — до югозападнит'Ь (македонски), то и въ първата се отразяватъ повече сЬверозападни свой- ства, и въ втората — югозападни; но въ едната и въ другата говорна група пр-Ьобладаватъ, както ще видимъ, български особености, едната и другата група са предимно български говори съ твърд'Ь малко сръбски смесици. За българския характеръ на косовско-моравскит-Ь говори съмъ се исказвалъ няколко пжти. Азъ наричамъ говорит^Ь по Морава, Тимокъ и Пчиня, както и говорит-Ь по Прищинско и Призр-Ьнско пр-Ьходни говори и поддържамъ товп на- звание и сега: пр-Ьходни са тия говори, защото наистина 337 чр-Ьзъ т'Ьхъ се прихожда отъ български езикъ къмъ сръбски, или наоггаки — отъ сръбски къмъ български. Тия говори са тъкмо тъй прЬходни между сръбски и български, както е напр. белоруското нар-Ьчие пр-Ьходно отъ руски къмъ полски, или както е хърватски езикъ пр-Ьходенъ отъ сръбски къмъ сло- венски. Защото никжд-Ь два дългосъсЬдни езика — особено два сродни езика — не се отд-Ьлятъ тъй р'Ьзко помежду си, че отъ единия веднага да се минува къмъ другия; винаги има помежду имъ една пр-Ьходна ср-Ьда, едпнъ межденъ поясъ, който съдържа см-Ьсь и отъ двата езика. Работа е сега на в-Ьщи лица да издирятъ и докажатъ, доколко въ тая см-Ьсица се отразява единиятъ и доколко другиятъ съсЬденъ езикъ, чл споредъ това да се характеризира и самото гранично насе- ление като принадлежно къмъ едната или къмъ другата страна. И както по изв-Ьстни критерии можемъ лесно да установимъ, кое въ 6'Ьлоруекп напр. е полска особеность, кое — руска, тъй сжщо и тукъ можемъ лесно да опр'Ьд'Ьлимъ, кое въ ко- совско-моравскит-Ь говори е сръбско, кое българско. Тукъ ще се спремъ главно върху моравскит-Ь говори, понеже върху т^хъ е работено повече научно, отколкото върху косовскит-Ь. За моравските говори имаме дв4 научни работи; една отъ шведеца 01а^ ВгосЬ — Б1е В1а1ек(;е йез зисШсЬвкеп 8ег- Ь1еп8, \^1еп 1903, 336 колонни стр. фол. Издание на Бал- канската Комисия при Виенската Академия, а друга е отъ Белградския професоръ А. Белича, Ди]а.1екти источне и зужне Срби]*е, Београд 1905, стр. 0X11+ 715, 8°, издание на Сръб- ската Академия. Олафъ Брохъ разгледва едпа малка часть отъ моравската говорна область, именно говорит-Ь въ областьта между Нишъ, Пиротъ и Враня, докато Беличъ разгледва и описва говорите въ цялата Моравска область. И дв^те работи са похвални приноси къмъ югославянската диалектология, и като оставимъ на страна н^кои тенденциозни тълкувания на Бе- лича, ще кажемъ, че и дв^те съдържатъ достоверни факти- чески данни по говорите, които ни занимаватъ. Моравските говори съмъ изучавалъ и азъ на неколко пхти, а именно презъ 1901—^3 говорите отсамъ българската История на Български й езикъ. Ф 22 838 граница,') а пр'Ьзъ иосл-Ьднит* дв* години (1916 — 17) и от- татъкъ по окупираната отъ наншгЬ войски Поморавия. Тия говори са изучавали у пасъ Теодороръ,'-) Мисирковъ-^) и Младеновъ.'*) Но вь случая може да си послужимъ хубаво и само съ книгата на Велича, понеже тя об'ема въ себе си материали отъ сичкигЬ говори на Моравската область, па осв^нъ това е писана отъ сръбски ученъ, тъй че материалит^Ь въ нея не може никой съ])бинъ да оспорва. За да се разбере по ясно отношението на моравскитЬ говори къмъ сръбски отъ една страна и къмъ български — отъ друга, нека истъкнемъ първомъ отношението на двата Главни елика помежду имъ, нека кидимъ най напр-Ьдъ, по какво се различаватъ езицит^ сръбски и български. Тия два славянски езика си приличатъ твъ])Д'Ь много, защото българи и сърби жив'Ьятъ вече тринайсетъ в-Ька съ- сЬденъ животъ. Но пакъ има доста разлики между български н сръбски - толкова много разлики, че възъ основа на т-Ьхъ се изработва и обособява косовско-моравското нар-Ьчие, като поема въ себе си свойщини и отъ единиятъ и отъ другиятъ езикъ. Като оставимъ сега на страна Косовско-моравското на- р-Ьчие, а сравняваме само сжщииския сръбски и сжщинския български езикъ, то заб'Ьл'Ьзваме помежду имъ на първо м^сто три вида разлики: фонетични, морфологични и синтактични. Откъмъ фонетична страна разликит-Ь между български и сръбски засЬгатъ слЬднит-Ь 11 точки: 1. Стб. я, дава въ бълг. ъ, а въ сръбски у: дъб, зъб. мъка, ръка — дуб, зуб, мука, рука. 2. СтаригЬ ставки Ь] и й] даватъ на българска почва шт и оюд, а на сръбска Ь, ^: среща, плащам, межда, раждам, — срека, ме^а, плаЬам, ра^ам. 3. ъ и ь се сливатъ на сръбска почва въ едно и се изговарятъ като а: баз, бачва, танак, таман, остан, докато въ български се сливатъ само въ коренни срички и •) Вж. Известия :т командировкит* нри М-ството на Нар. Пр. т. I : ЛТСб. т. XVIII и XIX. '') Западиит'Ь български говори, Пер. Сп. XIX — XX. *) Значението па моравското или ресавското иар%чие, Бълг. Пр. \', кн. 1, 121—127. *) За пограничнит* говори въ источна Сърбия, Пзв. Сл. Сем. I, 101 — 116. 339 то въ тъмно ъ, но въ суфиксяи срички се държатъ още отд-Ьлно и се изговарятъ като ъ и е: бъз, бъчва — тънък, тъмен, остен. 4. Ср-Ьдословно лъ си остава у насъ непром^Ьнено, докато въ сръбски минава въ у: тлъсто, сълза — ту сто, суза. 5. Краесрично л си остава у насъ тъй схщо непро- м-Ьнено, докато по сръбски минава въ о: крилце, пепел, — криоце, пепео. 6. Въ сръбски има още устно или смекчително л> докато въ български н'Ьма: избавл>н, купл>ен, снопЛ)е — избавен, купен, сно пие. 7. Въ български има още звукъ 8 (дз), докато въ сръбски н^Ьма : яве з да, назад — звезда, назад. 8. Слаби или звучни съгласни въ сръбски запазватъ своя характеръ въ края на думит-Ь, докато въ български пр-Ь- хождатъ вь съотв'Ьтни т-Ьмъ усилени или безвучни съгласни: по сръбски боб, Дуб, рог, а по бъЛГ. бон, ДЪП, р01'. 9. Въ сръбски езикъ н-Ьма никаква редукция на 1.1аснит'Ь звукове, докато въ български това явление се ср4ща твърд-Ь често: вм. как, назад, паница се чува кък, назъд, пъница; срв. още: пили, плите, селу, вол-у и пр. 10. Ударението въ бълг. ез, е запазено въ стария си видъ, докато въ сръбски е пром-Ьнено. 11. Въ сръбски е.зикъ има квантитетъ, авъ български езикъ н-Ьма. Откъмъ морфологична страна разликит'Ь межд у сръбски и български засЬгатъ сл-Ьднит-Ь точки: 1. Въ сръбски се употр-Ьбяватъ още старит-Ь падежи, докато въ български т-Ь се исказватъ поср^Ьдствомъ пр1Ьдлозй. 2. Въ български езикъ се употр'Ьбява запоставенъ ч .1 е н ъ, докато въ сръбски липсува такава форма. 3. М-Ьстоименната родителна форма окончава въ сръбски на ш, а въ бъл1'. на го: светога — светого. 4. Мн. ч. у схщ. м. р. изглаша въ сръбски на а, а въ бълг. на е: селяни, овчари, брегови — се лян е, овчаре брегове. 22* 340 5. Въ сръбски различавитъ родово окончание у а&Щу. и прилаг. въ мн. число: добри човеци, добре жене. добрасела. 6. Сравнителна степень се исказва въ сръбски по старъ, синтетиченъ начинъ, а въ български — но новъ, ана- литиченъ начинъ: стар — стари]и ср-Ьщу бъл1'. стар - но стар. 7. Въ сръбски има инфинитивъ, а въ бълг. н-Ьма. 8. Първо лице мн. ч. у глаголит* въ сръбски окончава на мо, а въ бълг. — на л< или ме: плетем о, питамо — плетем, питаме. 9. Третьо лице мн. ч. у глаголигЬ въ бълг. пази 01це старото си окончание т, докато въ сръбски това т липсува: плетат, питат — плет у, пита] у. 10. Повел. накл. въ сръбски е изравнено по мекит-Ь основи, а въ бълг, — по твърдит-Ь: плетите, молите — плетете, молете. 11. Второ лице мн. ч. мин. вр-Ьме въ сръбски свърша на -сте, а въ бълг. на -хте: плетосте - плетохте. 12. Третьо лице мн. ч. мин. свършено въ сръбски окон- чава на ■У1е, а въ бълг. на -ха: плетоше — плетоха. 13. Глаголит-Ь на -ок^хтн въ сръбски запазватъ своето о, докато въ бълг. то е заменено съ у: куповах, купован, купован>е — купувах, купуван, купуване. 14. Дат. и вин. пад. мн. ч. у личнит-Ь м^стоимения мо- гатъ да се исказватъ на бълг. по единъ и сжш,и начинъ, докато въ сръбски си иматъ различни форми: ни, ви на бълг. значи и дат. и вин. пад., докато въ сръбски дат. пад. гласи нам а, вама, а вин. нас, вас. 15. Въ бълг. се употр'Ьбяватъ съкратени лични м^стоимения мен, теб, докато въ сръбски такова съкра- ш,ение н^ма. 16. Зват. пад. у сдщ. ж. р. на -кл въ сръбски си иматъ правилно окончание ко, докато въ бълг. (особено въ собств. имена) това окончание гласи }со: Бо]анко — Бошнке. Откъмъ синтактична страна разликит-Ь между бъл- гарски и сръбски са сл-Ьднит-Ь: 341 1. Въ сръбски се пр-Ьдпочита още синтетично изказ- ване на падежнит-Ь форми, докато въ български пр-Ьобладава аналитично — поср'Ьдствомъ пр-Ьдлози. 2. Въ български се удвояватъ личнит-Ь м-Ьсто- имения (мене-ме, тебе-те. него-го и пр.) докато въ сръбски такова удвоение н^ма. 3. При сравнение въ сръбски се употр-Ьбява име- нителенъ падеж ъ, докато въ бълг. се пр-Ьдпочита вини- теленъ — доколкото го има : гол-Ьмъ колкото мене, високъ като него. а по сръбски: велик како ,]а, висок колико он. А при сравн. степень българит-Ь употр-Ьбяватъ пр-Ьдлогъ от, а сърбит^ — частица него: той е по висок * о т мене - — он е виши неро ^а. 4. Въ български се употр-Ьбяватъ още твърд'Ь живо дв-ЬтЬ опр^Ьд^лени форми за минало вр-Ьме (имперф. и аор.), докато въ сръбски т-Ь са вече твърд-Ь занемарени, като вм-Ьсто т^хъ се нр-Ьдночита минало неопр-Ьд-Ьлено вр^ме. 5. Въ български се испуска помощния глаголъ за третьо лице (е и еж), докато въ сръбски това испускане става из- вънредно р-Ьдко. 6. Въ български се испуща често и съюзъ да, било при образуване бхдно вр-Ьме, било при други случаи, докато въ сръбски тоя съюзъ бива задържанъ: Той ще дойде и ще каже — он }1е да до^е и Ье да каже. 7. Въ български се употр-Ьбява и аор. отъ глагола бхда като помощенъ глаголъ, докато въ сръбски това н-Ьщо н-Ьма: он си Ст дошел; тя се не бгь още върнала. Има и други разлики, засЬгащи както синтаксата тъй и словотворнигЬ суфикси, както има големи разлики и въ самия р-Ьчникъ, но за т^хъ ще бжде по долу дума. Нека се спремъ сега върху моравскит-Ь говори и да ви- димъ т'Ьхното отношение къмъ сръбски и български. Който знае, отъ какъвъ происходъ е населението въ Моравската область, ще му бхде ясно, и какъвъ говоръ влад-Ье тамъ. Като не броимъ власит^, които населяватъ доста плътно сЬверната часть на Моравско, надъ линия Зайчаръ — Болевъцъ — Кюприя, то останалото славянско население на Моравско съ- <стои отъ стари и нови преселници; старит^ пр-Ьселници ид- 342 ватъ отъ югоистокъ, т. е. отъ Македония и отъ западна Бъл- гария, ир-Ьзъ 11()СЛ'ЬдпитЬ дв-Ьст-Ь години, когато българит'Ь са бивали тъй често принуждавани да б-Ьгатъ отъ турски золуми къмъ по свободни краища. ^|^овит'Ь преселен ци пъкъ идатъ отъ сЬверозападъ, като органи и помощници на сръбската власть, сл4дъ като Моравско подпада подъ Сърбия.') По тоя; начинъ на моравска почва се ср-Ьщатъ и сблъсватъ два сла- вянски езика, сръбски и български, отъ което неминуемо ще произлезе говоръ съ особености отъ единиятъ и отъ другиятъ- езикъ. Пита се само, доколко въ тоя говоръ, който е пр-Ь- димно български, се отразяватъ и сръбски свойщини, и дали тия сръбщини въ него даватъ н'Ькому право да го д^ли отъ. останалия български езикъ. Нека разгледаме сега характерните особености на мо- равското наречие и ги сравнимъ съ български и сръбски. Ще ги разгледаме откъмъ фонетична, морфологич на- сип тактична, акценти а, слово творна и лекси- кална страна. I. Звукови особености на моравското наречие. Откъмъ звукова страна разгледано, моравското нар-Ьчие^ притежава сл-Ьднит* 16 фонетични свойства: 1. А дава въ моравски е: месо, десет. — 2. * дава въ моравски е: млеко, лето. — 3. Ъ1 дава въ моравски и: бйЕ, рикам. — 4. ръ дава въ моравски Р (вокално): први,- дрво. — 5. Начално въ дава въ моравски у. удовица,. да улезем. — 6. ъ и ь дава въ моравски ъ: тънък,, остън. — 7. 1]-й] дава въ моравски г-к' или у-ц: свекга- мега или свеча-меца. — 8. ж дава въ моравски у: рука. мука. — 9. Между съгласно дъ дава и л (вокално): жлто, слза. — 10. Краестично л си остава: пепел, крилце (а не пепео, криоце). — 11. Стариятъ звукъ 8 се употр-Ьбява още: звезда, 8ид или 8ъд. — 12. Вметнато или устно л> н-Ьма: гробю а не: гробЛ)е, дрвю а не дрвл>е. — 13. Има редукция на гласнит-Ь: кък^в, тъка. — 14. Слаби съгласни ; ^) 6ж. за това повече въ книжката ми: Ироисходъ, име в езикъ на хо- равцит*. София, 1918. Издание на Кудтурио-просвЬтна дружба „Морава". 343 въ краесловие се изговарятъ усилено: боп, рок, грат вм. боб, рог, град. — 15. Употребява се старо уда- рение: коза, орач, мазнина. — 16. Липсува кванти- тетъ: глава, питам, а не: глава, питам. Ако разгледаме сега тия 16 фонетични отлики и ги сравняваме съ български и сръбски, ще видимъ, че първит-Ь петь отъ т^хъ не са свойствени само на моравското наречие, а ги има схщевр-Ьменно и въ български и въ сръбски, тъй че само останалит-Ь 11 точки можемъ да навеждаме като сдщински фонетични отлики на моравското наречие. И тогава, ;т да видимъ, какъ се отнася това нар-Ьчие къмъ сръбски и български откъмъ фонетична страна, гледаме, кои отъ оста- налите 11 признака се ср^щатъ и въ български и кои въ сръбски, и виждаме, че 8 отъ гЬхъ са направо български особености, а именно: 1) Между съгласно лъ дава и въ български лъ или .г, до- като въ сръбски дава у. — 2) Краесрично л си остава, както и въ български, а не минава въ о. — 3) Стариятъ звукъ й е свойственъ пакъ само на български езикъ и днесъ, както и открай-вр-Ьме, докато въ сръбски той липсува. - 4) Вмет- нато или устно л> н-Ьма пакъ само въ български. — 5) Ре- дукция на гласнит-Ь е пакъ българска особеность. 6) Крае- словни слаби съгласни се изговарятъ усилено въ сичкит-Ь български говори. — 7) Старото ударение тъй сдщо е свойствено днесъ на повечето български говори. — 8)Квантитетъ н^ма ни въ единъ български говоръ. Отъ останалите три признака само единъ е, за който можемъ да кажемъ, че моравското наречие го има общо съ сръбски езикъ; той е изговорътъ на ;» като у. Останалите два стоятъ. тъй да се каже, между сръбски и български, и съставятъ схщинска отлика на моравското наречие на къмъ двата съседни езика, но същевременно го и приближаватъ къмъ техъ двата. Тъй напримеръ: изговорътъ на ъ и ь като ъ има отъ сръбски туй, че двата ера са изравнени въ единъ и сжщи вокалъ (макаръ че тази изравненость има от- части и въ български), но пъкъ тЬхниятъ тъменъ изговоръ е чисто б7,лгарско свойство. Рефлексиа-е на !;| и й) тъй схщо 344 не са тъкмо такива, каквито ги знаемъ отъ сръбски; ирофе- соръ Беличъ ги е отб-Ьл^залъ съ \\',-^' като е искалъ. види се, да означи единъ ср-Ьденъ изговоръ между к -г и к-^ (тъй както е показалъ на стр. 166, д-Ьто говори за разнит^ нюанси на тия звукове), но въ сжщность този изговоръ е пр'Ьходенъ и се ср-Ьща само у он'Ьзи индивиди, които ис- катъ да подражаватъ сръбския книжовенъ изговоръ, а сх- щинскигЬ народни рефлекли на старит-Ь (;) - (Ц са или к - г или у-у — наспротивъ поднар-Ьчието : ония говори, които са по близу къмъ Морава, иматъ к -г а ония по 'Гимокъ, Лужница и Власи на иматъ V - у. Но както к - г тъй и V - у не са сръбскит-Ь Ь. - ]^, макаръ да са по близу до т'Ьхъ, отколкото до българскит-Ь тт — жд. Не отказвамъ. че въ ]Моравско се чуватъ и чисто-сръбскит-Ь рефлекси ^ - Ь. но тЬ са отпосл-Ь внесени въ тия' говори подъ школно влияние. Па даже и да приемемъ, че рефлексит'Ь на 1;] и й) въ тия говори са сръбска особеность. то по сравнение съ български езикъ моравските говори иматъ тогава 8 български фонетични особености наспротивъ 2 сръбски ; а това е доволно да покаже, къмъ кой славянски езикъ требва да бждатъ причислени тЬ, като се има пр-Ьдъ видъ т'Ьхната фонетика. Туй само отъ едно сумарно сравнение на фонетичнит-Ь свойства; но като се разгледатъ на особено тия свойства, като се чуе самиятъ из- говоръ отъ живи уста. д'Ьто се нам-Ьсва ударението съ осо- беното си влияние върху чистотата на гласнит'Ь (редукция) п разнит-Ь аналогии, които пъкъ произвеждатъ нови пром-Ьни у съгласните (срв. пратен, фатен. изваден, садеае, светеае. за- робен, изгубен, найден, раслабен, купен, забравен, задавен и пр.) уб-Ьждава се чов-Ькъ веднага, че има работа съ едно бъл- гарско наречие, което поради граничното си положение въс- приело и н-Ькои сръбски свойщини. Може ли да се отд^лят^ь отъ български езикъ редукции като : ч ъ к. вм. ч а к, з ъ р вм. зар, към, къмто (къмто Цариброд. Бел. 253). пъ си рове, как^в, къндйло, у зъм (вм. у-земе), крз неко време, трси- баба, грдйна, стрна (205), д'им вм. да идем (256)! Сравни тъй схщо характернит-Ь за бълг. езикъ метатези : цъвти, съвнуло, пландувам, забоварил, цъкло, цво- лика, Цона и пр., свойствени ня моравскит-Ь говори. Срв. • 345 още испадането на -крайни зхбни съгласни: милос, жалос. радос, пое, мое, грос, дъш, дванайс, петнайс, двайс; осв-Ьнъ това още: ка вм. как. ча вм. чак и п]». Наопаки пъкъ срещаме въ моравскит-Ь говори тъкмо та- кива прибавки на звукове и цЬли частици, както въ другит'Ь български говори: таш люта змии, тиш турци, ониш двоица, това, онова, толкова: тука, оттука, оддека, додека, преди нас, зад и нас. Характеренъ е тъй сжщо прЬходътъ на сц и шч въ хц -И хч, тъй свойствени на българскит-Ь говори: бецено камеье вм. бехцено, ицерила вм. ихцерила, болечица, п ч и с т и вм. б 0 л е X ч и ц а, и х ч и с т и, Вж. тия примери у Велича стр. 233. Беличъ истъква тъй сх1цо въ книгата си тия български особености, само че ги не признава за български, а ги обяс- нява по особенъ начинъ: за старит^ (ударение, 8, л) казва, че тЬ са с т а р о-сръбски свойства, останали въ моравското на- рЬчие още отъ XII в-Ькъ, когато се отд-Ьлило отъ главния сръбски езикъ. За новит-Ь свойства пъкъ (липса на кванти- ненъ. редукция на гласнит-Ь. усиленъ изговоръ на крайнит-Ь съгласни) казва, че моравското нарЬчие си ги развило неза- висимо отъ българско влияние. Тъй впрочемъ Беличъ обяснява сички граматични свойства на това нар'Ьчие. като игнорира тях- ното съседство съ подобни български говори. Но приемайки, че моравското наречие се отд-Ьлило отъ сръбски още въ ХИ в-Ькъ, Беличъ косвено признава, че съ това си отд^Ьляне то се при- ближило повече къмъ български: — а дали тия негови при- лики съ български езикъ са старо наследство или са отсети^ придобити, е се едно за въпроса — къмъ кой славянски езикъ да се причисли днешното моравско нар^Ьчие. понеже пий сж- димъ за него отъ сегашното му положение. П. Морфологични особености. Отъ морфологична страна изпхкватъ най-напр'Ьдъ три особености на моравските говори, които и самъ професоръ Беличъ истъква въ книгата си (с. 293) като общи отлики на това наречие по отношение къмъ сръбски езикъ; т^ са; 346 1 ). С л и в а н е с и ч к и т -Ь падежи (осв4нъ. звател.) въ два (иравъ и косвен ъ) и употреба на предлози на искау- ване падежни служби; 2). Употреба на удвоени лични м'Ь сто имения; 3). У п 0 т р -Ь б а на ч л е н ъ. Тия три особености, съ които моравското нар-Ьчие, както и самъ Беличъ признава, се отличава отъ сръбски, са свой- ствени и на ц*'Ьлия български езикъ; сл-Ьдователио и откъмъ тая страна н-Ьма никаква разлика между български и моравски. Дали т-Ьзи особености са получени отъ н-Ькакво си неславянско племе, или са се , развили подъ влияние на главния български езикъ, н^Ьма за въпроса такова значение, каквото иска да му придаде Беличъ, мхчейки се да докаже, че тия особености не идатъ отъ български езикъ (ХС1Х, 296), а отъ една обща култура, която била налолгена едно-вр-Ьме на сички балкански народи отъ Морава на истокъ. Тукъ Беличъ- и не подозира, че говори противъ себе си; защото, да допус- нешъ, че моравцит-Ь са биле подъ влияние на друга, несръбска култура, подъ чието влияние са биле и българит-Ь, то значи да признаешъ, че моравцит-Ь тр'Ьба да са ишв-Ьли отъ памти- вЬка заедно съ българигЬ, за да могатъ да си изравнятъ. езикътъ, и да въсприематъ черти, каквито н-Ьма въ сръбски; то значи моравското нар-Ьчие да се е развивало дълго вр^ме успоредно съ български езикъ като неразд-Ьлна часть отъ него! И наистина тъй е, както ще ни покаже по нататъшното срав- нение. Тъй осв-Ьнъ горнит^ три „основни" (както ги нарича Беличъ) особености, има ^ други не по малко основни и важни, които сички заедно даватъ на моравскитЬ говори български характеръ. Нека наведемъ по главнитЬ отъ т-Ьхъ. 4). Употр-Ьба на пр^Ьдлогъ на за изказване дателен ъ и родителенъ падежъ. или съ други думи изравнение между двата главни косвени падежи р о д и т е л е н ъ и д а - т е л е н ъ. Тази особеность на моравскит-Ь говори е тъй важна, че требваше г. Беличъ да я приброи къмъ горнит^ три, понел^е и тя е свойствена на сичкит^ балкански езици. 5). Употреба на окончание к' за мн. ч. м. родъ: гре- бе н к', 0 в ч а р к', с е л я н к'. Тази особеность намираме въ 347 българскит'Ь паметници още отъ XII в^къ, а моравскит-Ь го- вори, запазвайки мекостьта на основната съгласна, показватъ хубаво и нейния происходъ, а именно отъ III ск^юнение, т. е. това е скратенъ суфиксъ нге. Тази форма е днесъ обща на сичкн български говори осв-Ьнъ на македонскит-Ь. 6). Аналитично исказване сравнителна и пр'Ьвъс- ходна степень у прилагателни поср-Ьдствомъ частици по и най: по висок, най г о л е м. 7). Аналитично исказване инфинитивната форма поср-Ьдствомъ да + уегЪит Ипиит: можеш ли да кажеш нам-Ьсто по старото синтетично изказване: можеш ли каза ти. 8). Изравнение на императивната форма 2. л. мн. у сичкн глаголи, както въ български: берете, молете. 9). По честа употреба на дв^т']^ опр-Ьд-Ьлени глаголни времена имперфектъ и аориетъ отколкото въ сръбски. 10). Исказване бждно вр^ме по апалитиченъ начинъ безъ да: ке идем или че идем. 11). Глаголит'Ь на основа окл се изговарятъ и въ мо- равски на ува както въ български: немой купува, зарадува се, царува, добрува, светувал. 12). Причастията у мекит-Ь глаголни основи не м-Ьняватъ основната си съгласна: купен, платен, оставен и пр. — тъкмо тъй както и въ български, а не к у п л, е н, п л а Ь е н,. оставл>ен и пр. както въ сръбски. 13). УпотрЬба на едни и сжщи форми отъ личнит-Ь м'Ь- стоимения за вин. и дат. пад. мн. ч. ни, ви — тъй както и въ български: га ви не вид^о, зато ви руку не подадо; он ни не позна, затова ни пе проговори. 14). Употреба на по кратки форми отъ трето-личнота м-Ьстоимение: дат. им (србски анм), вин. и ги (србски н>и) — тъй както въ български. 15). Съкращение на личнит-Ь м^стоимения за вин. пад. мен, теб наместо мене, тебе. 16). М'Ьняване родътъ на н-Ькои сжществителни. Повече отъ думит4, що навежда Беличъ (306) като прим'Ьри съ родова пром'Ьна, струватъ и за български езикъ: ствар, смърт, памет, крв, реч, варош, жал, са употр'Ьбителни въ мхжки родъ и въ другит-Ь български говори; вечер си е 348 въ общобългарски съ двоенъ родъ: добъръ вечер ь, по: една вечерь, първата вечерь. А д-Ьто думи посъл и мисъл са въ моравски ж. р., то е подъ влияние на тамитнигЬ и общобългарски думи работа и мисъль. Срв. още: половин дън, на половин — тъкмо както с(' изговаря въ общобълг. вм. половин а. 17) Число. Гусла (305) е въ моравски- тъй схщо сд. ч., както въ бълг., а не множ., както въ сръбски. Деца пъкъ се см-Ьта за мн. ч., както въ бъл1\, а не за ед.: две деца. съз деца, има деца; тъй сх1ц,о бракга или брача (301). В-Ьроятно тъй се схваща и: дружина, двоица, защото и т-Ь се не м-Ь- няватъ. Думи песън, славей (307) са пакъ български форми вм. пеем а, славул., както е въ сръбски, та и-Ьмаше *нужда Беличъ да привежда за сравнение руската дума сол овей, ко- гато въ непоср-Ьдствена близина въ другит-Ь български говори е пакъ славей. 18). Звателенъ падежъ у сжп!.. ж. р. отстхпя въ моравски тъкмо тамъ, д'Ьто и въ останалит'Ь бъ.1г. говори. Собств. имена на ка получаватъ ке вш. ко: Савке, Здравке, ^Марике и нр. (315). Ср-^.щу тия 1 8 български морфологични особености — да Н1' изброяваме други по дребни - въ моравскит^Ь говори ср-Ь- щаме само сл^днит"! сръбски: 1) Вин. пад. у схщ. ж. р. на у: руку, воду — което впрочемъ е резултатъ отъ общия фонетиченъ рефлексъ на л» въ тия говори. 2) Родово различие за множ. число у сжщ. и прила- гателни: добре жене, добра села, което впрочемъ не е об1ЦО на сичкит-Ь моравски говори, защото ония, въ които има южно влиянпе (отъ македонскит-Ь говори), не притежаватъ това свойство. 3) Родителната форма га у м-Ьстоимения и при.1агателни, която впрочемъ не е само сръбско свойство, защото я сре- щаме осв^нъ въ хърватски и словенски, още и въ н-Ькои родопски говори. 4) Формата за 1 л. мн. ч. у глаголи мо: плетемо, плет6'мо. 5) Формата за 3 л. мн. ч. сег. на // и е: плету, моле. 34{> 6) Формата за 2 л. мн. ч. минало вр. сте: по] д ос те. 7) Формата за 3 л. ми. ч. аор. ше: по.]доше. Осв-Ьнъ тия 7 наистина сръбски особености нищо друго сръбско н-Ьма въ морфологията на моравското нар'Ьчие. Ако има други отклонения отъ бълг. езикъ, т-Ь са произл-Ьзли па моравска почва и са сл^Ьдователно локални явления, неза- висимо отъ това, да ли са стари или нови — както е напр. осо- бената форма на а или ии за мн. число (кучети, дрвети^ колети унучети), както и разнит-Ь форми за дат. пад. отъ личното м'Ьстоимение о н а — ]о, о, ]у, ву, во. Първо лице ед. и третьо мн. у н'Ькои южно-моравски говори (в и ду, видев) не са ни български ни сръбски; осо- бената причастна форма на ]а вм-Ьсто лъ: види] а — тъй сжщо. Ио т'Ьзи отклонения не влизатъ тука въ сметка, тъй както не влизатъ и многото общи форми, които еднакво намираме и въ моравски, и въ сръбски, и въ български и които държимъ като неутрални. III. Синтактични особености. Откъмъ синтактична страна близостьта на моравските го- вори къмъ български е още по голяма; защото докато въ т-Ьхъ има, както видехме, н-Ькои фонетични и морфологични особе- ности, общи съ сръбски, то откъмъ синтактична страна н4ма ни една особеность, обща само на моравски и сръбски, а да я н'Ьма и въ български — докато наопаки има доста много синтактични особености, общи само на български и моравски. Тъй осв^нъ трит'Ь особености (аналит. склонение, членъ и удвоение на личнит4 м^стоимения), които Беличъ навежда въ книгата си като морфоложки свойства на моравското нарЬчие (с. 293), но които са и синтактични, моравскит-Ь говори показватъ още сл-Ьднит-Ь синтактични свойства, общи съ останалия български езикъ, безъ да ги има въ сръбски: 1) Употр-Ьба на вин. пад. при частици като, колко, како: като мене, колко аега, како нас, момче како тебе, колко мене ю висок. 2) Испущане помощ. гл. и' и су: он узел врек'у; ола задела дувку със клин; деца му остали сираци; тъг му дал едън дукат; сватови га побрали и пропудили; тъг бегали оди чуму. 350 3) Употр'Ьба на пом. гл. бе: бе дошъл; бе паднала: да не бе утекъл; бе донел. 4) Пспуп;аие съюзъ да: \а ку га изгорим; ш «се узнем, кге идем и а- гости у шума, не че се опи1е. 11а и въ други случаи: много ни теше буде добро; теше га убию; не смеу се врну; дали га могу па1дрм, не можем се опре; иска се живи. 5) Употр'Ьба на буди въ бълг. смисъль „бъди": буди су ти отпале руке те, не си к'орава; буди ме газиш, што ме ломиш? Сравни: бъди, синко, бъди ако, синко, ако! 8) Честа употр-Ьба на частица си, както въ бъл1арски: па си се врне; продадомо си ги, па си га аега чувала, оне су си биле такве, они си отишли. 9) Употр-Ьба на скратената форма у едносл. схщ. м. р, при числа: десет гроша, девет стола вм. грошева, столова. 10) Употр-Ьба на све нем-Ьнливо: съ све во1сиа, съ све деца. 11) Употреба на безлично имало: има-ю ,]едън човек: па га било чума; паднало снег; град га било. Има много фрази въ моравскитЬ 10вори, които падатъ веднага въ очи поради своята явно българска особеность: 1) „Ти ли се, попе?" — „ш съм". — „Што чеш тупа". Сравни нашето: що п^ешъ тука? 2) „Отиде при юдну жену на конак, па пита женуту: може ли, снао, тува да спим?" 3) Да има кой да ме вати, на по главу! 4) Иска да знаю много; га иска да ги исечем. 5) Кече падне, защо се држи; иде със аега, защо т луж н>оз'ън. 6) Па ги врнаше; па кге га пита; па га па зовне. 7) Идоше дур гранйцу. 8) Че до^де куде Петровден; че се врати куде пладне. IV. Ударение. Ударението въ моравскит-Ь говори, ако и да показва н11- кои отклонки отъ общобългарското книжовно ударение, но въ главни черти е схщо онова старо ударение, свойствено из- 351 общо на български езикъ. а най вече сходно съ ударението у сЬверозападнигЬ наши говори по Софийско, Царибродско п Трънско. Тъй нанр. у двусложни схщ. ж. р., които въ български акцентуватъ крайния слогъ, запазватъ това свое старо ударение и въ моравското иар'Ьчие: башта, бла (бълха), вода, во]ска, врба, врвца, глава, главша, гора. греда, деца, дъска, жена, жлна, звезда, земл>а, зима, змиш, зора, игла, игра, коза, кула, лоза, лъжа, меца, муа, мъгла, нога, овца, ока, паша, пчела, рца, река. роса, рука, свеча, сви.1а, свин'а, сестра, слана, слза, слуга, снаа. страна, стрела, торба, трава, чешма, чоа. Наспротивъ това и производнит-Ь : водица, врбйца, ручйца, главица и пр. Тросложнит-Ь схш,. ж. р. запазватъ схш,ото си ударение, както въ български: ^аблка. лобода, женштина, мачеа, оправа, вещица, усница, пазуа, поплака, нрабаба: благовес, заповед; <1брина, истина, сбйрштина, козина, ровина, планина, рудина, Слатина, суднина, утрина, свйнштина; верига, вечера, грамада, држава, дубрава, дубйца, дево]ка, жлтйца, ил'ада, .)етрва, ка- чула, клисура, кобила, кокона, колиба, коруба, кошул'а, каната, кумица, ливада, лисица, лопата, лъжица, Морава, невеста, не- де.1'а. орлица, па^анта, панйц^^евйца, секйра, сколува (сколуф): главина, градина, грбйна, ЗйДйна, петйна, шестйна, сланина, средина; сравни още: висина, длбина, мазнина, милина, врук'ина, €тарина и пр. Четверосложни: керемида, кирацйка, понадйка, ме- анцйка, измекгарка, кречеталка, мотовилка, воденица, самово.Гка, вражалйца, каленйца, сиротйна, брзакйна, йсполица, ьаловица, шгодица, камерица, краставица, мутеница, преперица, рупавице (череши — хрупавици), царевица; годишнина, зимовина, лапа- вица, цепотина, човештина и пр. Двусложни м. р. отъ една страна: гребен, зашк, за^ъм, извор, камен, облак, огън, оглав, опаш гавол, пепел, постав, прекор, прелаз, преслан, рабуш, ремен, камен, спомен, стратор, троскот, углен — отъ друга: бршлам, гркл'ан, кожу, кочан, обед, обток, ов^н, гач^м, ожег, осйл; паздер, понор, поток, пригор, рукав, сокол, ун^к, рунак, човек, полак, рошк, шестак; па тъй сжщо и чуждит'Ь думи: боклук, болван, беглйк, фустан, дирек, 352 дул ум, дук^ни, индат, ковтор. комат, кромйт, пипер, пирон,, салам, синор, таван, трион, 1.-'ерси, .шекер и пр. Двусложни ср. родъ — отъ една страна: вино, влакно, гнездо, крило, кроено, млеко, платно, село, сукно, лице дете, жребе, котле, кутре, петле, сребро; отъ друга: гумно, жито, зрно, гато, место, масло, рамо, шгне, семе и пр. ♦ Шма защо да навеждаме повече примЬри; акцентната еднаквость. се вижда и отъ това малко, що наведохъ. Тя И1,е се види и отъ общнт^! думи, които навеждамъ по д(»лу. V. Оловотворни суфикси. СловотворнигЬ елементи и въ моравскит'Ь говори са схщн^ както и въ български; разбира се. че повечето отъ т-Ьхъ са общи и съ сръбски, но пакъ има н-Ьщо и тука, което при- ближава моравските говори повече къмъ български, отколкото къмъ сръбски. Тъй напр. суф. ,]ак има расширено значение, както въ български — да означава между друго и събира- телпость: траво.1'ак, партол'ак, лискул'ак, парчул'ак, прашул'ак, трешчил'ак, момчурл'ак, дечурл'ак. Има суфиксъ и ,| к а, за ^маление, изговарянъ скратено и к а комшйка, антерйка, попа;Щ|а, Марйка, Софйка и пр. Суфиксъ ка е тъй сжщо по разширенъ въ моравски, както и въ български, та въ много случаи не означава вече деми- нутивность: жилка, китка, крстачка, ручка, сучка. Суфиксъ ица се употребява въ н-Ькои сжществителни, дЬто го не срещаме въ сръбски, а само въ български: болеш- чица, врвчпца, пев1ща, ржчйца, солчйца, ракй|ица, песънчйца. Тъп сжщо е расширенъ и суфиксъ ичка — тъкмо както и въ български: бабичка, ведрйчка, главичка, здравичка, лъжичка, коричка, нйвичка, ножйчка, панйчка и пр. Софиксъ е н ц е, специално български суфиксъ за умали- телни ср. родъ, тъй сжщо се употребява твърди често въ моравски: детенце, кученце, момченце, пиленце, цубенце, уну- ченце, шишенце, юлеченце, крава] ченце и пр. Софиксъ ин се употребява тъкмо тъй често, както и 1гь български: бек'арин, везйрин, гавазин, говедарин, гос]анин,. пандурин и пр. 353 Суфиксъ и н'а тъй схщо Р1ма въ нЬкои случаи еднаква употр-Ьба въ моравски и въ български (за събирателность), а пе тъп както въ сръбски: добрина, итрина, чистин'а, г у с т и н а, — срв. въ Троянски дам. добринш вм. добрина въ смисъль „много добрини". Въ моравските говори -заб^л^звамъ даже и оня събира- теленъ софиксъ ни' у сжщ. ж. р., който се ср-Ьща въ н-Ькои наши паметници и говори: Рудин'е, г6дин'е, лозйн е, стран'е; срв. п л а н и н'е т о, с т е- н и е, г 0 р и е — даже з е м л е (въ Лобк. Парем.) Суфиксъ и ш т е осв-Ьнъ другото си значение, както и въ сръбски, се употр-Ьбява н за образуване мн. число у едносл. схщ. : п у т и ш т а, г р а д и ш т а, п л е т и ш т а, д 6 л и ш т а, но въ сжщо вр-Ьме употребява се и за уголем. сжщ., пакъ както и въ български: кутрйште. крвйште, турчйште, детйште, дево^- чиште. етиза — за събирателность: волетй^а, момчети]а, ко- летй]а, ку третина, парчетн]а, скупотй]а, страотй^а. Суфиксъ е^€ за глаголи се употребя тъкмо както и въ български: живеали, пеали, смеали се; слънце грею, да окьора- веге, да остарен:^ коннеи', слабею, белею се, жлтек* се н пр. Наопаки, н^ма ниединъ суфиксъ, който да се упо- требява само въ моравски и сръбски, а да го не срещаме и въ български. VI. Оловно богатство, Като разгледаме и отд-Ьлните думи въ моравското нар-Ьчие, и отд^лимъ ония, които са общи на сръбски и на български, и ония, които са специално моравски, ще видимъ, че останалите, а те са твърде много, са общи и на български. Азъ зехъ за сравнение думите, що са въ книгата на Велича — около 2000 отъ трите категории, и намерихъ, че 800 о^-ъ техъ са локални — значи, ни сръбски ни български, 1000 са общи съ български — значи, нема ги въ сръбски — и. само 200 са общи съ сръбски. Последната категория 200 думи са направо сръбски, постдпили въ моравски презъ послед- ните 40 години; те се познаватъ лесно, като чуждици. История на Българскнй езикъ. оч 35 1 поиоже са или чисто книжовни н канцеларски думи, или нъ1; ь иматъ на ср'Ьи|,и си доманши изрази. При това нека се има ир-Ьдъ видъ, че отъ думит!;, които наричамъ локални, гол'Ьма част1. има въ нашитЬ северозападни и югозапападни говори като диалектни думи, но азъ ги не броя . като общобъл- гарски, понеже не са общоупотр^бителни, като напр.: ла- павина вм. лапавица, тресозем (търсище), трвон' (трионъ), трапушка (трапче), съвлак (кукувичина прежда), старка (ма- тица), ранкине (скорозрМки круши), за1'мури се (гурна се), жъзпу ме (жегна ме), мачуга (мотика), крупавица (градушка), крошна (кошница), коврчаст (кждравъ), к.Гупдрво (кълвачъ), клаши'анка (пластинена капа), клашн'е (сукно), банка (Т1)анъ), воденци (водници круши), ватрал' (ражен) и пр. Ония 1000 думи, които см-Ьтамъ обн;обългарски, могатъ да се групиратъ и разг.1едватъ отъ разни срани. Една часть отъ гЬхъ са напр. типични български думи, известни открай- врЬме като наше общо благо и за които никой не би се съмнявалъ, че припадлежатъ къмъ словниятъ имотъ па бъл- га1)ския народъ, като нанрим^Ьръ: голем, убав, работа, работим, одртел, п'Ьшкам, надупчен, исплюскал га, комкал се, комка, намерила, дума, думам, стану'мо. кимнул, испратй'мо ги, за- оратй'мо се, расчушка 1'и, съсипа се, поиска му, съвну. ра- съвну, осъвну, ц^вну, цъвтй, трсим да спастрим, отодим, наодим, мрмори, крмим, каним, кани се, да врлим, врвим, врвете, вардим, да надвйю^ да попоскам, да прикоткам, карам, друсам, задавам се, бъклица вино, дъш, мъзга, пъкло, лъскаво, нугък, излезъл, любов, глчй, глчка, жлтйца, клчйн1,а, жлчка, сплъстйдо се, слънчоглед, дрнкам, рътка, дрешки, седенк'а, бувалк'а, оцутра, одоцутра, пцувал, опцувал, котле, бецено каменю, разчорлила се, свени се, совест, градина, славе^, башта, кокона, стовна, качулка, обич, тупан, синигер, тараеж, велигден (и велигдън), врачка, опашка, дупка, дупчица, друшка, големство, големци, врапче, клопотар, облекло, очила, градушка, имане, маане, да- лечко, минйчко, убавичко, блажно, работна, неработна, съгашно, старовремско, црвеникав, горчив, ва1и'аст, галатне думе, куче, мечка, сетне, така, съга, къга, едн^г, еднуш, догде, првин, дори, комай, сплуло се, искам, белну се, да бръкнем, бркам, да бутнем, бутам, да куснем, да поминем, прилега, не сврта се, 355 прилича, разбирам, налита, набецуем, да погалим, надушу1е, «подббую, умилкун^ се, блъсък (Белик, 93), заслънула се (скло- нила се, 91), иъстрва, ше1увам се, да земега 82, шднъг, тъгай, съга и съги. у^ич 182 — то е — угич югич! снаоца га (снахожда го), арен човек', старойк'а, люл^к^а, мишка, мацаркйн'е сливе, самов6л'ка жена, повйвке (пелени), кобйлка (кобилица), жнчка, бувал'к'а (бухалка), патйлник, краварник, повесмо, кроено, трнокоп, оброк, женштина, детйште, падалище, кречетало, густък (гжстакъ — гора), момчур.Гак, средорек (срб. спрудина), убил га Марен! крвнина (глоба за убийство), цволйка, дяание (таласъмъ), въшка, жъгли, да га жъгне, крстъц, ракит^к (ра- кптакъ). пуйка, пуйчичи, бучкам, бучка (бутало), ки]ъц (кияк, тотмакъ на врата), турчетйа, лъжла, венчила (в-Ьнчални в-Ьнци), маточина, цепотина, борина, торбйче. кладенче, песънчйца, царевица, мутеница, преперица. катерица, солчйца, ръжчйца, паница, каленйца, стринка, цел11вка, цедилка, семки, кречетал'ка, квачка, завеска, земнйк и З1шник, дрвнйк, оканйк, оканйца (сждъ — една ока), камик, ремик, прашу.так, травул'ак, кривак, коноштйп, заьак, каната, коруба, калцун'е. копиле, сучка (с?Бчка) и пр. Друга група съставятъ думи, които не са тъй общи, но пакъ ги има въ повечето български говори, като: клепем, подрипугем, пландук^м, песту1ем, животуюм, поваркуьем, бидуюм. ставина се, съвина се, прашам, оштурел, дъш врае, другош, некне (пр-Ьзъ дене-си), брго, вревлйв, коштелив, клюсина, клекав, брабинак, стреар, прикажн'а, к.1адн'а, чурлявина, обрисина, вра- жар^ц, брабйнци, вражалйца, шупел'ка, умирачка, смешка, желкга, другачка, гонетка, несретник, клъчник, кркаче, партол'ак, навака (схдба), кошул'а, сприьа, руба, обга, карта (плоска), карпа (скала), врчва, ненавис, забовари, обричише га, ул'удише га, закасал. окни га, акну га, побъши, палъц, зъд, цревю, оточка, опънцар, смотрим, клбаси, вревим, гмечим. Третя група съставятъ пъкъ ония думи, които има и въ ■сръбски, но значението имъ е друго, или пъкъ покрай общото имъ значение иматъ и друго общо на български и моравски, като: превари га въ общобълг. и мор. - испреварих го, докато в-ь сръбски значи излъгах го; врви по общобъл. и мор. значи ходи, а по сръбски значи ходи въ върволица; 23* 356 бацам по бъл. и мор. значи цалувамъ, а по сръбскл фьрлямъ, одбирам покрай общото си значение „аизЬзеп^. а^^8\Vа111е11" въ бълг. и мор. значи още разбирамъ: не одбирам от туш работу. Такива са оп1,е: докачам, прачам, облагам, капвам (капнах от ходене), петрови се (дете), кривъц (в1>търъ), кротко (полека), држава, крстъц, карам, блажим, ожени. Най сетнЬ близостьта на моравското нарЬчие къмъ бълг. о;шкъ се вижда и отъ употрЬбата на едви и сжщн чужди думи, каквито н-Ьма въ сръбски, като: порта, дисаги, лйпца, и глаг. липца, стаса (фтаса), кромид, ластар, покшта, темпло, парусиш, русалил, фута; азгън. бадгава, бариштЬк, 'къскандйше, да бастишем, кабулим, заборчил се, батисал, балдисал, осака- тил се, ерген, бумбул, атър, чатма, кама, мага, бозгун, и идат, нишан, кереп, серкме, чанар, гоцабашйьа, вергйш, гарйга. ра- бацйш, саачйм, сайбига, шппга, теслимую. трампували, дайма, сал, салте, гоца, гоцамити (вм. коца, коцамити), зорле, белким, башка, дип, ич, сабале и пр. Въ моравското нарЬчие за чудо се употр'Ьбяватъ още много турски думи. Особено са много думит^ съ суфиксъ ък, който суфиксъ се прилага и къмъ домашни основи; тъй освЬнъ: кованл^к, касаплък, комшил1>к, ода.1ък, раатлък, спаил^к и пр. още и: 1^наклък, рибарлък, ковачлък, кожарлък, оратлък (разговоръ), патлък (патило), при- казл1»к, неразборлък, дечурл^к, старешлък и пр. Любопитно е, че пъкъ, наопаки, моравските 1'овори не употр-Ьбяватъ много отъ турскигЬ думи, които има въ сръбски, като напр. басамак, пиринач, кашика, сирке, авлга и пр., а вм-Ьсто т^хъ си употр-Ьбяватъ български думи: слъба, орис, ложица, оцът, двор и пр. Сички т-Ьзи общи свойства между моравското нар-Ьчие и бълг. езикъ водятъ се къмъ едно и сжщо заключение, че това наречие прави неразд-Ьлна часть отъ ц-Ьлия български езикъ, и че т^зи особености са последица отъ дългов^ченъ животъ едно до друго подъ еднаква култура, еднакви влияния, еднакви народни вл']Ьчения. Къиъ това сжщо заключение ни води и сравнението на обичаите, нравите и ц^лия народенъ битъ на моравското на- селение. Земете кн. XVI отъ Сръбски етногр. сборникъ, д^то са напечатани разни обичаи, суеверия, ба,яния, народни л^- 367 кувания и пр. събралъ Вл. Николичъ отъ Лужница и Нишава - значи отъ областьта на чц нар'Ьчие — и ще се ув^Ь- рите, че почти сичко тамъ описано е познато и въ нашит'Ь западни краища. Азъ обръщахъ внимание повече върху раз- нит-Ь народни термини и, право да си кажа, нищо сръбско не нам-Ьрихъ, а сичко се исказва или съ общобългарски из- рази, или пъкъ съ изрази, каквито се употр^бяватъ и въ на- шит-Ь северозапад ни говори. Това население употр'Ьбява сжщи пословици, схщи гатанки и народни п^снн, както и останалия български народъ; кога чуешъ какви п-Ьсни п^ятъ и какъ ги п-Ьятъ, неволно се сЬщашъ за северозападните наши краища и за онова българско население, което сме навикнали да наричаме шопи. Вж. примери въ книгата ми „Происходъ, име и езикъ на моравците". За да се развиятъ толкова еднакви български особености въ моравското наречие, требва това наречие дълго врЬме да е било въ постоянно допиране съ останалия български езикъ тъй, както е то наистина било дори допреди политическото отделяне на Моравската область отъ българските земи. Че днешните косовско-моравски говори са се развивали успоредно съ останалия български езикъ, виждаме отъ многото паметници, писани отсамъ Морава и Косово; въ тия памет- ници изп&ква главното свойство на български езикъ па- дежно изравнение — което се забелезва още отъ XVI вЬкъ, отъ когато има стигнали до насъ много на гледъ ужъ «ръбски паметници, но писани отъ хора, които не владеятъ вече старите падежи, а то значи отъ хора българи. Ето за примеръ нЬколко записки отъ косовско-моравски краища: 1) Въ единъ рхкописъ, имотъ на Светогорския мана- стирь Св. Павелъ, се намиратъ следните редове, обнародвани първомъ въ Гласникъ ХЬ1У, 289 и у Люба Стояновичъ, За- писи и Надписи № 499: Въ лЬто (7048) бнсть морь о в ц а м ь на Шарь п л а н и- ноупповсех планинах. « Въ тая кратка записка, писана по сека вероятность шейде въ голЬма близость до Шаръ-планина, съглеждаме 358 веднага общиятт. впн. падежъ употр-Ьбенъ намЬсто пр-Ьдло- жеиъ: на Шарь планиноу, отъ което заключаваме, че иь XVI в'Ькъ (1540 год.) около Шаръ-нланина вече не е имало други стари падежи осв-Ьнъ винит. ж. р. ед. Па и ц-Ьлата за- писка диша български духъ. 2) Сравни и тая записка отъ сжщит-Ь м&ста и отъ сжщо вр^ме (Люба Стояновичъ ]\* 502): Богь да простить кои какво се н а м Ь р и : даде нЬк го аспрн, дркги две, а др«ги «б' и «з- аспри — въсе село: оставих га светом» монастирь' епискоше за -И- аспри. 3) Сравни още: Отъ Призр^нско, год. 1560: Писа се Сш книга въ л'Ьто (^ з« ^^ . н • Писахъ сш книгь глаголеми прологь многогр4шши монахъ Пахом1е « мона- стирк глагол1ема Воисиловица и приложихь ю мона - стирн светен и живо1начельн1е и неразделимКе троице г л а г 0 л 1е м а Р^^синица въ славословш боги. — Люба Стояновичъ, Зап. и Надп. .)\2 611. 4) Отъ Злетово, год. 1572: Писа сьи прологь грешни въ свещен и и ц^ таха попь Лазарь въ монастирь Цирьгь херомонаху Саве въ л']^то г5.п Азь смиренн н^ромонахь Сава приложихь сш книгк пролог 8. месець пресветне богородице глаголюми. Пирьгь на реке Злетовьщице. и кто ю К1е мети или к«де д е н 8 т и 0) црьвве пресветне Богородице Пирьжанскои да б«де проклеть с5 господа бога въседрьжителм . . . Писа се при игниенй Павлоу херомонахь'. (Зап. и Надп. ^^^ 701). 5) Отъ Призр^нско, год. 1574 (Дечански манастир].): .... Велики зкдамъ бшше тогда . . . и Скадаръ одъ Иванъ БеговиЬа, поткрчени бкшатлхе, и Иризренъ Синанъ ПашиЬа РотнловиЬа, « Ъ.аково одъ Елась' ПашиЬа. Две хиладе христиане около ови вароши исЬкоше . . . при Игкмана Меоодха . . . (Зап. и надп. № 713). Отъ Моравско, год. 1567 (Л'Ьсновски манастирь): С.1ава съвръшителю }^исти владицЬ о) всЬхь. СКе писа се « бнтнш л-Ьту т^коуща з. б. е при игьменк кур Мавею 1еромо- нахк . . . писах чрътах сш кннга храмн -светаго коана при 359 р-Ьце Мораве. да аще кто дръзнех мнимити ю вь л1'Ьсте помощи да му ест мьстьти. Прос т е т е а пе кльнете аще и съгрибмхом. (Зап. и надп. № 660). 7) Отъ Злетовско, год. 1630: Да се знае кога беше Иосифъ игмменъ записано бра- ниште: меца мтъ Погановско до Д у п ни-камикъ: дркга меца до Лнсинъ, грейка до К л а й, четверта отъ п л а н и н н Милковица 1630. Записка въ единъ номоканонъ отъ Х\'1 в., Соф. нар. библ. Описъ № 295. 8) .ГЬсновски манастиръ, год. 1672: Придоше ортаци со криво у р-Ькоу оу монастнрь Л-Ьс- ново ... и п.1атйше маисторомь и за щице мрьтаци (V) Паланкоу . . . и дадоха каньдило ср-Ьбрьно пр-Ьдъ све- таго ар'хангела Михаила арьхнстратига. Ммже боголюб'зна брат1а събрав*шим се о т ц ь' и г а м е н К >• р и л ь Н:" р м 0 н а . . . . вид^вше толико оусрьдие и любовь 0) Т1аа благо честнвие христиане кь светом» монас- тир« сьтворихомъ зав^щан1е пом-Ьнь творити имъ литнргш вечерь коливо) догд'Ь кон'ць течеть светомк монастирн да хьтмь е покровитель свети архангель Михаиль. (Зап. и надп. .>^ 1673). 9) Отъ Пиротско, год. 1704: Пр-Ьповеза се С1 шугелхе о у град Пирот. Повеза грешни попь Стоича сьс оученикомь Димитра « Градчпхца. настош и кур попъ цурца о) село Храсница. (Зап. и надп. № 2144). 10) Отъ Кратовско, год. 1746: Сиа света божествена книга манастира Лесно во и ткои 1е меми сЗ цркве да мк е соупарннкъ архистратигъ Михаилъ и Гаврилъ въ л*то (1746) тогда беше еромонахь нгкмень веодос1и. Оихъ, окхъ нама « ага ре ни въ то времк (Зап. и надп. № 2922). 11) Отъ Тетовско, год. 1749; Сии. книга тако да се има знати приложи азь име- немь Мнъкоа й градь ветово да служи въ храмъ све- таго Николаш. (Зап. и надп. № 2972). 12) Отъ Моравско, год. 1796: 360 Обнови се сей храмъ рождество Богородици при митро- полита Мееод1а наето а тел а протопресвитера Ил1ю, общ1й кнезь Петарь и Пана). (Надъ вратата на църквата въ е. Врбовъц, Моравски окрхгъ. Зап. и надп. № 3708. 1 3) Отъ Кратовско, год. 1797: Да се знае кога беше попъ Кшр1Анъ й К р а т о в о в 1 л а е т ь » село Л е с н о в о, 1вановъ сннь како пр1де, пока- л«гер1 се к манастхрь Ргльск!, л-Ьто (1797). Вж. Спростр. Описъ на рхк. въ Рилския м-ръ: Зап. и надп. № 5906. 14) Л^сновско-Кратовско, год. 1814: Сие писание мн-Ь гр'Ьшнаго весодосиа йеромонаха Дечанца югнмена монастира л:есновскаго со братхею. Бисть въ сие лето чвма велика по всей тарецкои земли и по г р а- довъ и по села и по м ар ски лимани и тога ради бегаше кратовци н манастирь лесновски д"! ккЬи со всечелАди и седоше се е месеци и « той божи гневъ и страхъ соградимо келию подъ кнла доле съ молитва светаго архангела Михаила и светаго преподобнаго Гаврила. (Въ едно е.ванг., Загр. Акад. III. с. 11. Вж. Кир. Ржкоп. № 26). Български езикъ се отразява хубаво и въ книгит^Ь 11а двама кипровчани^) епископъ Филипъ Станиславов ъ и Кръстьо Пейкичъ. Първиятъ издаде на 1651 г. единъ мо- литвеникъ, изв-Ьстенъ подъ име Абагаръ,^) първа българска печатна книга, а вториятъ е авторъ на една книжка подъ заглавие „Зарцало истине мед царкве источне и западне", Венеция, 1714 г.^) И дв-Ьт^ книжки са печатани (съ бос- ненска кирилица) отъ българи-духовницн, възпитани въ Хър- ватско или между хърватски младежи, вследствие на което езикътъ имъ пр-Ьдставя чудна смесица отъ хърватски и бъл- гарски, макаръ че и двамата автори происхождатъ изъ об- ластьта на моравското наречие. А какъ са писали моравцит^ въ по-нрво вр^ме, се вижда хубаво отъ единъ дамаскинъ на пиротски говорь, за който ') Кикровецъ пада въ областьта на //- 11ар:Ьчие, ч-ц- юворъ. *) Вж. за тоя иолитвенвкъ А. Теодоровъ, Бълг. Книгоиисъ I, 150-6. ') Вж. за него: Б. Цоневъ, Кирилски рькописи и старопечатни книги въ Загреб!.. АкСб. I. 50-54. 361 съобщихъ пр-Ьди н-Ьколко вр']Ьме въ „Военни ИзвЬстия" (17 VI. 1918, бр. 133): Изъ дМностьта на старит-Ь български учи- тели въ Моравско. Вж. и "Происходъ", и пр. 36 — 38. Сл-Ьдъ като вид-Ьхме, въ какво отношение стои морав- ското наречие къмъ сръбски и български, лесно п;е се раз- бере, че по-нататъшнит-Ь говори, на югъ и на истокъ ще бждатъ още по-отдалечени отъ сръбски. И наистина, като иеключимъ сЬвернит-Ь шесть македонски околии (Тетовска. Ку- мановска, Прешовска, Гилянска, Кратовска и Паланска), ш които, казахме, че влизатъ въ областьта на моравскит-Ь //-го- вори, то въ ц-Ьлата останала Македония влад-Ьятъ говори, които н^Ьматъ ни тия малко общи свойства съ сръбски езикъ, каквито намираме въ Моравско, а по сичко се свързуватъ съ оста- налия български езикъ, или пъкъ си иматъ свои говорни особености, самостойно развити. Тъй наприм-Ьръ: 1) Изговорътъ на стб. д, ако и да е различенъ, ала не е вече у, 31^ е или а (рака, мака, заби), както се чува въ ср'Ьдна Македония, или е ъ (ръка, мъка, зъби), както се изговаря по южна Македония, или е ън (рънка, мънка, зъмби), както гласи по Костурско и Солунско, или е пъкъ 0 (рока, мока, зоби), както го изговарятъ по Дебърско. 2) Изговорътъ на двата ера не е изравненъ въ едно тъмно ъ, както въ моравски, а се пази още старата имъ раз- лика, като се изясняватъ по начинъ, свойственъ още отъ старо вр-Ьме на български езикъ, именно ъ въ о и ь въ е: бог, бочва, токмо, но — денес, темен. 3) С1У1дословно лъ и тукъ се не вокализува. както въ сръбски, а си остава, макаръ да се не изговаря еднакво, за- щото имаме нМд^^ сълзи, пълно, дълго, а нМд^Ь солзи, пол но, дол го. Разбира се, че наспротивъ това и краесрично л се не вока.1изува: пепел, крилце, а не пепео, криоце. 4) Лабиално или устно л> и въ македонскит-Ь говори н-Ьма, както и въ моравскит-Ь: избавен, купен, а не из- •бавлен, куплен. 5) Въ мадйедонсвит-Ь говори особено стро1'о се пази още звукъ 8 (дз): звезда, назад, друзи. 362 6) Слаби или звучни съгласни и въ македонскигЬ говори се изговарятъ усилено, кавто въ останал и гЬ бъл- ]арски нарЬчия: бон, дъп, роп, нам'Ьсто боб, дъб, рог. 7) Въ македонскигЬ говори има схщо такава редукция на гласнит'Ь, както въ моравски и въ останалия български езикъ, която о особецо силно развита въ Охридско, Воденско и Кукушко. 8) Въ македонските говори ако и да има различни акцент ни системи, ала ни една отъ т-Ьхъ не съвпада съ С1)ъбското ударение; най-расширеното ср-Ьдно-македонско уда- рение, третосричното, само привидно се струва (\'1;накво съ сръбското: понеже е отметнато върху третята сричка, го въ новече случаи пада върху началната сричка, защото повечето думи са отъ дв'1^ или три срички. Но инакъ това македонско ударение си има свои правила, които нЬматъ нищо общо съ сръбското ударение: то се м^сти заедно съ нарасването на думата, за да си заеме опр-Ьд-Ьленото м-Ьсто върху третия слогъ отъ края: прйтател, приштели, приш-телите, приште- лйте-ми. Та и другит-Ь акцентни системи въ македонскит'^. говори вървятъ тъй сжщо по свои, съвсЬмъ независимо отъ сръбското ударение, правила. Вж. за т^хъ по долу. 9) Свойствениятъ на сички сръбски говори квантитетъ липсува въ ц'Ьлата македонска область, както и въ сички останали български говори. . Отъ сички фонетични особености една едничка само подсЬща на сръбски езикъ, а именно изговорътъ на 1] и и],, които въ ср'Ьднома1;едонскит'Ь говори се чуватъ като к-г: свека, мега. Този изговоръ см-Ьтамъ като продължение отъ южноморавскитЬ говори, но трЬбва веднага да .заб^л-Ьжа. че никжд'Ь въ ср-Ьдна Македония, иснодъ линия Тетово. Кратово, Паланка, не са изцЬло прокарани тия л'-/. а иинаги покрай тЬхъ идвать и общобълга])скит'Ь шт-ж(). Какво е отношението па македонскигЬ говори откъмъ тая страна, П1,е се каже но на широко въ отдЬла за 1] и й). А откъмъ морфоложка страна въ македонскитЬ го- вори исподъ речената линия, нЬма ни една отъ ония особе- ности, които наведохме гор'1> като общи между моравски и С1)ъбски: сичко, 1цо засЬга формит-Ь, върви въ пълно съгласие зоа съ общобългарски: а именно, въ т-Ьхъ н-Ьма вече ш а ш^ н-Ьма и -мо а ме, н-Ьма и родова разлика въ мн. ч., н^ма ше за 8 л. мн. а ха или хе, н4ма п -сте за 2 л. мн. а(ур., а има хте. И въ македонскит-Ь говори н-Ьма старо склонение^ нЬма инфинитивъ, н-Ьма стара сравнителна степенц има запоставенъ членъ — даже въ тройна форма; упо- требява се пр-Ьдлогъ на за исказване дателенъ падеж ъ. употр-Ьбяватъ се удвоени лични м-Ьсто имения, схщи императивни форми, правилна употр'Ьба на о п р -Ь д -Ь- лени и н е 0 п р ^Ь д -Ь л е н и глаголни форми, сжщо исказване бхдно вр-^ме; па и сички други морфоложки и синтактични свопщини са напълно еднакви съ общобългарскит-Ь. РЬч- никътъ на македонскит-Ь говори тъй схп1,о съвпада съ общо- българския; д-Ьто се пъкъ различава, той се не приближава къмъ сръбския, а си отива по свой пжть, както и други бъл- гарски наречия, които си иматъ свои лексикални особености,^ както напр. родопското наречие. И тогава, щомъ е дума за граници на българската рЬчь и народность, ще тр'Ьбва въ тия граници да вл-Ьзатъ и сички ония области, въ чийто говоръ пр-Ьобладаватъ български свой- щини. П ако международнит'Ь отношения се уреждаха нъ съ- гласие съ наука и правда, то и говорнит-Ь граници на бъл- гарския народъ би тр'Ьвало да бждатъ и негови политически граници. VII. Пр'1Ьгледъ върху българскит* говори. РаспрЪд^ленне на българските говори спо1)едъ изговора на -Ь. — РаспрЪд1>ленве споредъ 1|-(1з. — Распр1^дЬление споредъ ударението. — Радпр-Ьд^ление споредъ ж.. Да видимъ сега, какви български наречия се го- ворятъ въ описанит-Ь гор'Ь граници и какъ бихме ги рас- цр-Ьд-Ьлили, за да имаме ясенъ пр'Ьгледъ върху т-Ьхъ. Распр-Ьд-Ьлението на българскитЬ говори гце бхде по на П1И1)око пр-Ьдставено въ Диалектологията, д-Ьто ще бждатъ да- дени и надлежни описания на отделни говори. Обаче и тукъ, макаръ да имаме пр4дъ видъ повече общъ пр-Ьгледъ върху българските говори, пакъ ще се докоснемъ до н-Ькои диалектни подробности, едно, за да се очертае по ясно положението на разнит-Ь говори единъ къмъ други, и друго, за да бждатъ още отъ начало известни н-Ькои мои схващания както по класи- фикацията на българските говори, тъй и по означе- нието на н-Ъкои диалектни звукове, съ които ще има да боравимъ. Както сички езици, тъй и нашиятъ български езикъ се д-Ъли на говори и наречия; но въ сравнение съ другит-Ь славянски езици у насъ заб-Ьл-Ьзваме много по 10Л'Ьмо разно- образие, и при това разликите между българските говори за- сегатъ по дълбоко въ езиковия строй, та ти се струва по нЬкой пхть, че развалятъ дори единството на целокупния български езикъ. И другите с.тавянски езици се делятъ на говори и наречия, но у техъ единството откъмъ главните белези се държи и нема да намерите славянски езикъ, да представя разнообразие по говорите си напр. откъмъ л, а, ъ и ь, или откъмъ ударение — както българскиятъ. Още по- вече, българский езикъ отива въ разнообразието на говорите си до тамъ, че показва разни рефлекси дори и откъмъ оня 365 признакъ, който зимаме обикновено за д'Ьлндбена основана сла- вянскит-Ь езици, именно откъмъ рефлексите на I] - с1] ! Тия звукови ставки се изговарятъ на четире и дори на неть начина въ български, — както въ никой други славянски езикъ! 11])и такова разнообразие рекълъ би чов-Ькъ, че българските гово1)и са много далечъ единъ отъ други; ала не! Тия разлики между говорит-Ь са тъй разм-Ьсени и тъй се пр-Ьливатъ едни въ други, щото е мжчно но н^кой пжть да отд^лишъ единъ говоръ отъ д})уги. Особено нъкъ, имайки пр-Ьдъ видъ, че повечето отъ б^лезит-Ь, по които бихме д-Ьлили българскит-Ь говори, се кръстосватъ, т. е. намирашъ ги въ говори, противоположни по мЬсто, мжчно е да ги д^лишъ единъ отъ други; затова и рас- п))'Ьд'Ьлбата или класификацията на българскит-Ь говори ср-Ьп^а не малкп мжчнотии. Като оставимъ на страна морфологичнит-Ь признаци, които са още повече преплетени, а земемъ само фонетичните, с-ибелезваме, че българските говори показватъ най-много раз- лики откъмъ изговора на ония старобългарски звукове, по които българский езикъ изобщо се различава отъ другитЬ славянски езици, а те са звуковете: *, л;, л, ъ и ь. Освенъ това българските говори се различаватъ още: по ударение, по старобългарските съчетания ръ-лъ и по старославянските съчетания 1;.)-с1,], по изговоръ на уръ и пр. Тогава питаме, какъ се разпределятъ българските говори споредъ тия фонетични белези и възможна ли е за техъ такава класификация, споредъ която да се отделятъ хубаво топографски единъ отъ други. Имайки предъ видъ именно едно топографично разпре- деление на бълг. говори, заключаваме, че отъ горните белези четири могатъ послужи много хубаво за първа делба на бълг. ез. по говори, а именно българските говори биха се разделили твърде сгодно по следните фонетични отлики: 1) по изговоръ на *; 2) по замената на отарослав. (;,]-(1,] 11 3) по ударение и 4) по изговоръ на стб. &. Тия четири признака отделятъ българските говори иа такива групи, щото нема кръстосвания, както ги има, щомь ги делимъ по други фонетични или морфологични разлики. Ето защо и българските говори ще разделимъ преди сичко споредъ речените четири признака. 3(;н 1. Раопр-Ьд-Ьлвние на българскит-Ь говори спорвдъ 1;. Въ студията си върху источпобългарския вокали:{'!,м ь (МСб. 111 и IV). както и въ б-Ьл-ЬжЕит* си „Върху български е;^икъ и иравописаиието му" (МСб. IV, вниж. 28 — 51), азъ приехъ, заедно съ Григоровича, Иречка и Славейкова, за първа д-Ьлба на българските говори изговора на 1;, споредъ който българската говорна область се д-Ьли на дв-Ь половини: не- точна (*-'«) и западна (* е). Такава д-Ьлба приехъ и въ студията си Уводъ и пр. (МСб. XVIII, 366); но понеже върху еж ща основа д-Ьля II нататъкъ источнит-Ь говори още на двЬ половини, пакъ строго отд-Ьлени една отъ друга, то по право е, ако споредъ изговора на * д-Ьлимъ българскит-Ь говори не на дв-Ь, а веднага на три части: 1) западнобългарски говори — съ пр-Ьгласенъ изговоръ за *: л ето, летен; 2) сЬвероисточни говори — съ полуцр'Ьгласено и: .гато — летен; 3) югоисточни говори — съ непригласено 1;: л'ато — л'а тен. Но тр-Ьбва веднага да кажа, че приемемъ ли изговорътъ на 1; като дЬлидбена основа и теглимъ ли върху тази основа граница между источнобългарски и западнобългарски, то на- празно бихме търсили други разлики и говорни признаци, които биха отивали тъкмо по тая сжща граница: каквито б^- л-Ьзи и да навеждаме, тЬ или не засЬгатъ ц-Ьлата говорна область, или пъкъ се кръстосватъ. Тъй напр. Григоровичъ, въ Очерка си, навеждаше на вр-Ьмето си осв'Ьнъ * 01це петь други признаци, съобщени му отъ тогавашния български писател ь Хр. Костовичъ (вж. пр-Ьдговора на неговата Аритметика, Буку- рещъ, 1845. А разборътъ на тия д-Ьлидбени признаци вж. у мене, МСб. IV, книж. 35 — 37). Па и прибавените, къмъ т-Ьхъ отъ Иречка други седемъ признака (вж. ПСп. VIII, Помашки п-Ьсни отъ Чепино, 82 — 83) не отиватъ тъкмо споредъ ято- вата граница, защото: редукцията на гласнит* ле-о (признаци 1,2,3) не е свойствена само на источнит-Ь гово1)и. а е позната и на много западни (Воденско, Кукушко, Ох- ридско, Р'Ьсенско, Видинско); 4) „поглъщането" на гласнитЬ, 367 което Иречекь приписва пакъ само на источнобълг. (писвам, т р ']Ь б в а вм^^сто п и с у в а м, т р 4 б у в а), тъй схщо е познато п въ западна България; 5) възвратното м1>стоимение са се не изговаря само въ источна България тъмно (с^), ами и на западъ — заедно съ другит^Ь кратки лични м'Ьстоимения (Окж, пци) — напр. въ Кукушко, Солунско: 6) тъй с&що не навредъ по ц-Ьла западна България ще нам-Ьрите во- кални р л л, както приема Иречекъ, а наопаки, покрай т-Ьхъ има си и други изговори: ър, ъл (Прил-Ьнско) или ор, ол (Дебър- ско); 7) най-сетн-Ь съвсЬмъ неприемливо е да д-Ьлимъ источ- *нит'Ь говори отъ западнит11 (имайки нр-Ьдъ видъ границата ш *) споредъ изговора на жд и ц|, защото общобългарскиятъ изговоръ на тия звукове си е заварденъ въ много западни бълг. говори, а само въ н-Ькои отъ т1Ьхъ намираме к и г или у — у. Тъй че. ако дЬлимъ веднъшъ българските говори споредъ из- гово1)а на *, то едва ли можемъ нам-Ьри другп различия (осв'Ьнъ пакъ *), които да не противор^Ьчатъ на приетата граница между дв'Ьт'Ь говорни области. Затова много чудно ми се вижда, защо въ трудътъ на г. Мидетича върху источнобългарскигЬ говори (Бав 081.Ъи1§ап8с11е) са нам-^Ьрили м-Ьсто четири отъ горнит-Ь признаци, къмъ които Милетичъ ■ прибавя и отъ своя €трана още седемъ, та се набиратъ сичко единайсетъ отлики на источнобългарскит-Ь говори въ сравнение съ западните, когато ниедна отъ т^хъ не съвпада съ ятовата г р а н и ц а. 1) Колкото пъкъ за самата граница между неточно- и за- падно-български споредъ изговора на гь, можемъ сега да я онр-Ьд-Ьлимъ доста точно възъ основа на обнародвани диалек- тични материали и по собствени изсл^^двания. Тя захваща на сЬверъ отъ устието на Битъ и, зимайки посока отъ тая.р^ка, върви на югъ право къмъ Солунъ — само съ една доста голяма извивка въ Пазарджишки окрхгъ, д-Ьто западниятъ изговоръ на гь се вдълбява въ Ихтиманско и Чепино. По-точно казано, *) По т^зи единайсетъ отлики ва источнобьлгарскитк говори накъмъ за- паднобългарсаит'! азъ се исказахъ, както мисл^хъ, че подобава (вж. МСб. XX, Диалектни студии, поаравкн и допълнения къмъ Милетичевата книга Паз 081Ьи1§ап8сЬе, 1—96). А какъ ми се отговаря, вж. МСб. XXI, 1 — 102. 368 границата минува ир'Ьаъ слкднитЬ околии л кази: Никополска^ ПлЬвенска, Луковитска, Ловчанска, Тетевянска, Пирдопска (Златишка), Новоселска, Панагюрска, Ихтиманска Пещерска, Чепино, Разлогъ, Неврокопско, Мелнишко, Петричко, Демиръ-, Хисарско (Валовип1,а), 1>укушко, С^рско и неточно Солунско. При това заб^л-Ьзвамъ, че С^Ьрско ц-Ьло пада въ неточната область, а селата по Лхгадинско, и Богданско (между Солупъ и С-Ьресъ) са разм-Ьсепи откъмъ изговоръ на /*; тъй нанр. докато въ села : Сухо, 3 а р о в о, А й в а т о в о, Клисели, Киречкюй, влад-Ье и с т о ч е н ъ изговоръ, то въ села: Н-Ьгованъ, Ново-село, Лагиново, Кавадарци^ Балджа — се неточно или С'Ьве1)Оисточно отъ Солуиъ — изговорътъ па )ъ е запад е нъ. 0|це по точно опрЬд^лена границата между источно- български и запад нобългарски досега сл-Ьднит-Ь села и градове, за които знаем ь положително, какъвъ изговоръ иматъ за *; а именно: Къмъ западната половина (съ изговоръ * е) при- иадлежатъ: Долна-Митрополия, Горна-Митрополия (Пл-Ьвненско), 11л'Ь- венъ, Горни- Джбникъ (Плевенско), Чариково (Луковитско), Луковитъ, Карлуково (Луковитско), Романъ (Врачанско), Карашъ (Тетевенско), Калугерово, Осиковци, Правецъ (Орханийско), Етрополе, Стъргелъ, Горно и Долно-Камарци, Баилово, Раковица (Новоселска околия), Вакарелъ, Ихтиманъ, Б-Ьлица, Суевци, Славовица, Сестрино (Ихтиманско), В-Ьтренъ, Малко -Б^льово, Гол-Ьмо-Б-Ьльово (Пазарджишко), Чепино (Баня, Л ъжене. Корона, Фролово, Ракитово), Неврокопско (Обидимъ, Кременъ, Хотово)^ Пехчево, Петричъ, Бутково, Кукушъ, Гевгели, Солунско (Вар- даровци, Ваталъкъ, Бугариево, Гърдоборъ, Ново-село). Къмъ неточната половина принадлежатъ : Никополъ, Бръшляница, Кацамуница, Биволаре, Опънецъ (Плевн.), Бъркачъ, Б'Ьглежъ, БЬжаново, Жгленъ, Дърманци, Торосъ (Луковитско), Угърчинъ, Славпщца (Ловчанеко), Гол'Ьма Бр-Ьет- ница, Малка-БрЬстпнца, Добревци, Шумнене, Ябланица, Ка- менъ-долъ, Видраре (Тетевенско), Осиковица, Правецъ (Орха- нийско.), Тутманица, Брусенъ, Лопенъ (Тетевянеко), Буново. 369 Мирково, Смолско, Каменица (Пирдопско-Златишко), Петрнчъ, Поибрене (Панагюрска околия), Калугерово^, Щърково, Дин- ката, Шахларе, Симитлий, Хаджилий, Мели-Къдъново, Кула- Касаплий, Пазарджикъ, Ямурчево, Башикърово, Аджиларе, Баткунъ, Пателеница, Црънча, Дебърщица (Пазарджишко), Каменица (Чепино), Пещера, Радилово, Батакъ, Разложко (Якоруда, Недобърско, Б-Ьлица, Драглища, Годлево, ^Гехомия, Банско), Неврокопско (Доленъ, Ковачевица, Гайтаниново), Мел- никъ, Димиръ-хисарско (В^Ьтренъ, Червица, Крушево, Кърчево, Горни и Долни-Порой), Димиръ-Хисаръ, С^рско и Солунско (Н-Ьгованъ, Сухо, Висока, Зарево, Айватово, Киречъ-кьой). Както се вижда отъ изброенигЬ селища, сЬверната часть на ятовата граница е много по точно опр'Ьд'Ьлена отъ южната, понеже минава пр-Ьзъ области, намъ достжпни за исл^дване, докато южната й часть остава още да се опр-Ьд-Ьли въ ней- ните подробности, когато нм стане вр-Ьме, по благоприятно за научна работа и въ южнит^ области на българското отечество. На истокъ отъ тъй определената граница се простиратъ источнобългарски говори,*) които пакъ възъ основа на * * 1)азд'Ьляме на други дв-Ь половини, та получаваме сЬверо- псточни и югоизточни говори, и то споредъ това, дали пр-Ьгласятъ или не пр-Ьгласятъ *. За критерий ни служи тукъ изговорътъ на ударено *, понеже нодъ нр^гласъ разбираме пр-Ьиначенъ изговоръ на ударени гласни, за разлика отъ редукция (понижба) - пр^иначенъ изговоръ на неударени гласни. Инди, сЬвероисточните говори пр^гласятъ сЬки пхть ср^дословно *, щомъ дойде подъ ударение и подири му сл-Ьдва мека сричка, на е: лято — летен, «мляко — млечен; а много отъ т-Ьхъ пр^гласятъ и сЬко ударено ^) Оставамъ и тука при израза „говори," обаче река се не забравя, че кога е дума за „югоисточни говори", може и би требвало да се отделя отъ т^хъ едно говорно ц%ло, по т^сно свързано, и по фонетични, и по морфоложки. и по лексикални особености, напълно заслужваще да носи име наречие, както може да се види отъ характеристиката, що я давамъ за него въ моит^Ь Диалектни Студии I и И. Затова бихме имали доволно основание, зи.майки нр4дъ видъ изговора на -к, както и други н^кои признаци, да говоримъ веднага за три български наречия: западно, сЬвероисточно и югоисточно. Такава дЬлба въсприема.и г. Теодоровъ, който покрай источно и западно отд4ля и едно южнобългарско или родопско наречие. Вж. Харк. Сб. въ честь на Дринова. История на Българскин язикъ. 94 :;7о крайно*: добре, две, докато югоисточнит-Ь си го изговарятъ <•(' еднакво: лято лятен, мляко — млячен, добря, двя. С-ЬвероисточнитЬ говори заематъ ц'Ьлата Дунавска область па истокъ отъ ятовата граница, заематъ ц'Ьлата Балканска 11 С1)'1^дногорска область, па се простиратъ и на югъ отъ 1>алкана и СрКдпа-гора, по Тракийско-поле дори до Родоп- скит-б склонове, отд-Ьто захваи1,атъ пъкъ югоисточпи говори, които не пр-Ьгласятъ 1», и които се простиратъ на югъ до С^рско и Солунско, а на истокъ заематъ останалата Тра- кийска равнина, докхдЬто вече стигатъ български населби, но тукъ-тамъ разм-Ьсепи съ сЬверно-тракийски българи. Границата между сЬвероисточнит-Ь и югоисточнит"! говори съвпада съ племенната 1'раница на тъп нареченигЬ рупци или рупа- лани, граница, която стариятъ Славейковъ доста хубаво оцр'Ьд'Ьля въ статията си „Рупското или рупаланско българско население и нар^Ьчие" (Наука, II, 463). За сжщата граница писа и К. Иречекъ, Помашки п-Ьсни отъ Чепино (ПСп. VIII, 84 — 85) и Пдтувания по България, 387 и сл. Вж. още Милетичъ, 1)\е К110с1орети11{1аг1еп, 7 — 8. ЮгоисточнигЬ, или както можемъ да ги наречемъ още, 1)упско-родопскит'Ь говори заематъ южната часть на Бургашка околия, подиръ това — Кхзълъ-Агашка, Каваклийска, Харманлийска, Търново-Сейменска, Хасковски окрхгъ ц-Ьлъ, южната часть отъ Пловдивско, Станимашко и Пещерско. Раз- бира се, че на тая линия говорит-Ь са разм-Ьсени. както е разм'Ьсено и самото население. Особено въ Бургашко се заб-Ь- л'Ьзватъ приливи ту отъ сЬверъ къмъ югъ, ту отъ югъ къмъ с1^веръ, та би тр-Ьбало на особено да се изучатъ тия м-Ьста въ връзка съ разнигЬ нови заселби. За тия смесици споме- нува още Славейковъ (Наука, II, 466), а сл-Ьдъ него още по хубаво ра;зяснява тоя въпросъ Иречекъ МСб. V, „Етно- графически променения въ България отъ осиоваванието на Княжеството", 503. Подробности върху рупцит-Ь даде и Миле- тичъ (Вж. неговото кратко известие до Виенската Академия — ВепсЬ1:е йег \У1епег Акайепие за 1897. год., № XX Ш, а соти^ и въ Бав 081;Ьи1^ап8сЬе и Шюйоретипйагкеп). Възъ основа на свои лични изучвания пр-Ьзъ л^тнит-Ь ваканции 1894 и 1895 год. (вж. моит-Ь Диалектни студии 371 по югонсточна България, Архивъ на Мин. на Нар. Пр. I) мога сега съвсЬмъ точно да опр-Ьд-Ьля границата между сЬве- роисточнитЬ и югоисточнит-Ь говори: а именно, речената Г1)аница захваща отъ Пазарджикъ и държи десния бр-Ьгъ на Марица, или по добр-Ь, склоновет'Ь на Родопит-Ь дори по Ско- белево, д-Ьто минува оттатъкъ Марица и съ малки извивки отива къмъ Бургасъ. А село по село опр-Ьд-Ьлена тая граница заема сл'Ьднпт'Ь села като крайни точки на южнит-Ь говори: Баткунъ, Пателеница, Црънча, Дебърщица, Синитьово (Пазар- ДЖИП1К0), Радилово, Б'Ьга, Айдиново (Пещерско), Перущица, Пастуша, Коматево, Ахланово, Крумово или Паша-махле, Кату- ница, Садово, Чешнигеръ, Яхалии, Папазлии (Цловдивско), Татаркюй, Дервентъ, Борисово, Караджалово, Скобелево (Бори- совска околия), Койматли, Енищенъ, Куза, Меричлери (Чир- панско), Узунджа, Сахатлари, Гурбетито, Узунъ-Хасанъ, Опанъ, Гаджалово, Пишманъ. Караманлии, Бей-кюй, Кумъ-Дуванджи, Сорутъ (Т.-Сейменско), Дряново, Симеоново, Коюнлии, Теке, Салихлеръ, Бунарчево (Харманлийско), Вакъфъ, Ср^мъ, ПГахлии, Хасанъ-Беглии,. Къзълъ-Агачъ, Гючъ-Беглии, Даутъ-Беглии, Паша-кюй, Куртъ-Бунаръ, Ежзх-Кдисе, Факия (Къзълъ-Агагако), Коджа-букъ, Алагюнъ, Герге-бунаръ, Джемеренъ, Дюлгерлии, Кайнарджа, Мехмечъ-кюй. Св. Никола (Бургашко). Въ тъй онрЬд-Ьленит-Ь граници между сЬвероисточно н югопсточно-бълга1)ски, ако се нам-Ьрятъ поселения, д'Ьто влад-Ье инакъвъ изговоръ, можемъ съ голЬма в'Ьроятность да ги см-Ь- таме за нови; а такива наистина има, както въ сЬвероис- точна, тъй и въ югоисточна България, особено по краймор- скит-Ь окрхзи, д-Ьто населението е най много разм-Ьсено. Тъй напр. ако въ материали отъ Варненското село Русларъ ср'Ьп1,аме прим'Ьри като: бьпше, сршди. трьг>зен, посшчи, цвште, дрб//нче (МСб. XV. 8, — 10.) то е вече доказъ, че ру- сларци не са отъ сЬверна България; и наистина узнаваме отъ записвача на тия материали, Д. Ангеловъ, че селото е заселено пр-Ьзъ 1879. г. отъ Одрински българи, което потвър- дява и Милетичъ въ известието си до Виенската академия отъ 1897. г. № ХХШ, стр. 5. Такъвъ изговоръ влад'Ье и въ с. Б 0 т е в 0 (пб-нр-Ьди Юшенли), Добричко, както се вижда отъ материалит'Ь въ МСб. X. стр. 3 — 9: сши, мьасили, 24* 372 намьари, бьали, дувидьате, 1\лувште, изльаш, пьяеен п п}). Па 1акъвъ изговоръ ще нам^римъ и по на сЬверъ по Силистрен- ско и но Добруджа дори до Тулча и винаги ще можемъ но него лесно да нознаемъ колонистит^ отъ югоисточна Бъл1'ария. Сноредъ изговора на гь познаваме и сЬвернит^ българи, засе- лени въ разни времена по гогоисточнитЬ краища, т. е. по Люле-Бургашко, Чорленско, Силиврийско, Ч[ата;лджа и Деркосъ — дори до самитЬ цариградски сгЬнн. За т^Ьзи български колонии срещаме хубави св-Ьд-Ьния у А. Шопова, най-напр-Ьдъ въ ПСп. XXI— XXII, стр. 480 — 500 (Българи педъ сгЬнит-Ь на Цариградъ), посл'Ь и на отделно въ кяил:ката му „Народ- ностьта и езика на Македонцит-Ь", Пловдивъ, 1888. г. (Бъл- ]^ари около Цариградъ). Въ тоя си трудъ Шоновъ съобщава и "седемь народни шЬсни отъ села Дели-Юнусъ и Чанакча (Чаталджанско), които ако са в^рно записани, издаватъ сЬве- роисточенъ изговоръ за чь (невяста — невести, б//ла — бели, длто — влезе, блда — бедили; но заб-Ьл-Ьжи: седеж, държех!). Тия български села както и иовит^ заселения по Бургашко, Варненско и Добруджа, тр-Ьбва наособено и всестранно да се проучатъ, защото са пълни съ интересъ не само откъмъ ези- ковна, ами и откъмъ обичайна и културна страна. На това проучване ще се помогне доста, ако г-да записвачит^ на езични материали отъ тия м-Ьста даваха и кратки св-Ьд-Ьнин за потеклото на тия българи, доколкото го е още запазила традицията. Важно е да знаемъ не само происхода на такива заселби, но и вр-Ьмето, когато са заселени, защото по такива данни сждимъ за развитието на фонетичнитЬ про- м-Ьни въ българските говори. Колко са важни говорит^ въ 0 'припека Тракия, вж. интересните фолклорни и диалектни св-Ьд-Ъния, що ни даватъ, макаръ и на кратко, М. Арнаудовъ (Обичаи и п-Ьсни отъ Неточна Тракия, АСп. П") и П. Орешковь (Българските села въ . околностьта на Цариградъ, АСп. VIII). Понеже безпрегласниятъ изговоръ на п» билъ по преди общъ на сичките ис точни говори, не ще бхде чудно, ако се намерятъ и схари говори въ североисточна България, дето гь да не преглася предъ меки срички. Такъвъ изго- воръ срещаме напр. у павликяните по Никопо.1Ско, Сви- щовско и Ловчанско (Горно и Дол но- Павликени); ала най- 373 :характерно е то у маджарскпт-Ь българи, които са пакъ павликяни, изселени пр-Ьди дв-ЬстЬ години отъ Крайдунавско, Но ако сички тия павликяни происхождатъ се отъ еднс М'Ьсто, т. е. ако са напросто разселени отъ най-стариятъ имъ центъръ — Пловдивско, както хубаво се догажда Милетичъ (СбМ. XVI — XVII, 406 и 409), леснз си обясняваме този изговоръ за 1ь: той е пакъ югоисточенъ изговоръ, свойственъ на съсЬднитЬ съ Пловдивъ родопски говори. — Непр'Ьгласенъ изговоръ на )ь има и въ Орешане, Беленци и Дърманци, три села въ Луковитска околия, които по сЬка в^роятность иматъ п тЬ н-Ькоя връзка съ павликяни, макаръ днесь да се ие броятъ за такива. Това се вижда отъ самит-Ь имена на пър- вите дв^Ь села, които издаватъ хубаво и потеклото и по на- пр-Ьжната в-Ьра па тия селяни: т4 происхождатъ отъ сви- щовски дв-Ь села Белени и Ореше, населени и днесь отъ павликяни. Непр-Ьгласено 1Ь има и въ. п Ь к о л к о Л о в ч а н с к и села. Такъвъ изговоръ заб'Ь.гЬзахъ най напр-Ь^ъ въ материали отъ с. Гозница и Баовица — коледни п-Ьснп и благгословии; (МСб. VI, 3-7), д-Ьто ср-Ьщнахъ: митьаши. урьаши, пьгцми, уфчари, излитьалп, надпьап, пьаиши. Тозе: необикновенъ изговоръ за Ловчанско ме заинтересува много, та поискахъ св^Ьд-Ьния отъ г. Е. Матевъ, историко- филологъ \\ учитель въ Ловечъ, който ми достави още много прим^Ьри зг непр-Ьгласено гь (нам'ари, цъф1''аши, ни см'ай, напр^аш^ пл'авник, ку сати косЬте! сам и ту, ниХа.1'а, др'анки, м.1'ачна, цип'аници), както и други езикови данни (членъ а, суфиксно ударение у аориста), отъ които се вижда, че и тоя говоръ не е сЬвероисточенъ, макаръ и да се не знае, кога е заселено това село съ южни българи. Южнобъл- гарскиятъ происходъ на това село виждамъ и въ к о л е д н и т ']& му п-Ьсни и благословии, които се споср^Ьщатъ съ такива п-Ьсни и благословии отъ Варненски села, заселени с ъ тракийци (вж. Мсб. XV, 7 — 10 — 11 отъ с. Русларъ). Та- кива села въ Ловчанско са още Продимчец и Скобельово. Непр-Ьгласено * се ср-Ьп^а още въ говора на българит'Ь по Добруджа (Тулча, Бабадагъ), Бесарабия и Южна Русия '.(Херсонска Губерния); но понеже знаемъ, че тия българи са 371 изселени въ разни врЬмена, кое отъ сЬверна, кое отъ южна България, лесно ще си обяснимъ и тука този изговоръ. Още повече, той ще ни служи и за сгоденъ 6'Ъл'Ул"ь да различаваме, кои колонисти са отъ сЬверва РЗългария, кои отъ Тракия.^) Непр-Ьгласенъ изговоръ за * се ср'Ьн1,а въ Шуменско, особено въ Съртскит^ села, които коллега Милетичъ см-Ьта за старо население въ оня край. Доколко е то наистина старо население за сЬвероисточна България, вл?. моитй доводи въ МСб. XX, Диалектни студии и пр., д^то разгледвамъ по- дробно шуменския говоръ откъмъ фонетична, морфологична, лексикална п акцентна страна п намирамъ въ него толкова много южнобългареки свойщини, че не бива и да се съмн-Ь- ваме, какво шуменскиятъ говоръ е силно пр^м^сенъ съ говори от7> рупско-родоиски краища. Това мое твърдЬне ще се под- крепи, ув^ренъ съмъ, съ още много доказателства, било ези- кови, било фолклорни, стига само да се продължи сравне- нието и за напр-Ьдъ. На край нека споменемъ и това, че както западниятъ прЬгласенъ изговоръ на * е 'твърд-Ь старински, понеже го намираме още въ бълг. паметници отъ XIII в-Ькъ, тъй сйи1,о и сЬвероисточниятъ полуир'Ьгласенъ изговоръ за * не П1,е е тъй ново явление, зайчото го намираме въ езика на седмо- ') Не11р1;гласено -к се ср-Ьща и по Ср кд но горски тЬ говори, които са ннакъ сЬвероисточни; тЬ са обаче твърд-Ь ограничени случаи, които дължатъ происхода си на послушна аналогия; тъй напр. често се чува отъ конрищяни да изговарятъ: гул'амй наместо големи, в и дал и иамЬсто видели, Г»' а л и намЬсто бели - а то на-сигуръ подъ влияние на другитЬ форми, д4то -к си е правилно а; сир-Ьчъ, — както м.,ж. и ср. р. ед. число гул'ам, гулама, гул'амо — тъй и ми. ч. гул'ами. Аналогиченъ изговоръ на -к има и въ Кулско у ня- колкото села съ исгочнобългар''ко население, а именно Кула, Г)«)йница. Гуле- м .4 II 0 в 0, П1 н 111 в II ц И, И 3 В 0 р - м а \ а л а, па и оттатъкъ границата въ Зайчаръ и Вел йк и-И :}во])ъ, както може да се види отъ пЬснигЬ, що ги съобщава С. Дацовъ, ПСп. кн. XXIII — XXIV (попяле, седянки) и както се ув-Ьрихъ самъ слушайки на Д-ръ Недкова майка му, Стана Петрова, родомъ :-айчарка, отъ която си адписахъ: сегале, вигале, кан тЬхен, гулами: за Кулско пъкъ слдя пакъ по свои материали и по св-КдЬния отъ г. Д-ръ Цанова, ро- домъ отъ с. Бойница: нев'асти, галби (д4лби), за11'але, гул'ами, в])ъ- 1Га л е, не шк;1ле (не щ-Ьли). Отъ примЬрит-Ь се вижда ясно, че непр-Ьгласениатъ изговоръ за ^■ се ср1.ща ей въ множествено число, явенъ бЯлЯгъ, че явлението е ново; инакъ тия говори назятъ хубаво сквероисточиото правило за -к: м есец а не м'асец, пресен, тесен, леха, звезда, стена, даже и две, злй, добро и пр. Значи и тукъ не може да става дума за старъ, непрЯгласепъ изговоръ на -к. 375 градските българи, а т-Ь са го занесли отъ сЬвероисточна България въ XIII или XIV в'Ькъ. Ако сега тази фонетична особеность е била свойствена на сЬвероисточнит-Ь говори отъ толкози ранна епоха, то е имало доста врЬме да проникне павредъ по сЬвероисточната область и да внесе общо израв- нение на говорит-Ь откъмъ тая страна, тъй че да исчезнатъ снчки стари острови въ сЬвероисточна България тъкмо тъй, както са исчезнали въ западната половина. Споредъ това, както сЬвероисточниятъ изговоръ на * по сЬверозападнитЬ краии1.а см-Ьтаме сега за пр-Ьнесенъ отъ ново вр^ме, тъй и непр-Ьгла- сениятъ изговоръ по сЬвероисточна България требва да см-Ь- таме за пр'Ьнесенъ отъ южни краища. Другит'Ь подробности по распр-Ьд-Ьлбата на българскит-Ь говори възъ основа на * вж. отчасти МСб. XVIII (Пр-Ьгледъ върху българските говори), а ои1,е по подробно ще бждатъ изложени въ специалната часть на Историческата българска граматика и въ Диалектологията. Но тука см-Ьтамъ за ум-Ьстно да кажа още н-Ьколко думи, за да оправдая делбата на три, що я приемамъ възъ основа на -6. Имайки пр'Ьдъ видъ, че между гол-Ьма часть и с т о ч п и и западни говори единствена разлика е само изговорътъ на *, то сжищятъ 6'Ьл'Ьгъ би билъ достатъченъ да служи за отлика между дв^т-Ь неточни групи говори помежду имъ. Но за да се не види никому тая д^ллдба недоволно обоснована, И1,е кажа, че осв^нъ изговорътъ на * има и други разлики между сЬверната и южната часть на источнобългарската по- ловина, които разлики ни даватъ още по голямо право да говоримъ за сЬвероисточни и югоис точни говори като за дв-Ь ц-Ьлокупности, бихъ рекълъ даже, като за дв^ нар'Ьчия. Тъй осв-Ьнъ по * югоис точнит-Ь говори се отличаватъ отъ с4вероисточнит'Ь по изговора на неударено л и е: докато въ сЬвероисточнит-Ь говори по гор-Ьонисаната говорна граница неударено а гласи било съвсЬмъ като ъ, било поне доста тъмно, то въ югопсточнит-Ь неударено а не само че не по- тъмнява, но и ъ (ж. ъ или ь) се изяснява въ а. Тъй сжщо и неударено е (особено пъкъ е, произлязло отъ ь и а) се не редуцира въ и, а или запазва чистия си гласежъ, или пъкъ прюгинува въ меки 'ь, 'а. 87(5 Друга и то твъ])Д'Ь очебийна разлика намирамъ и въ у д а р е н и ето, което въ южнит-Ь говори е повече отметнато, отколкото въ с'1^вернит'Ь. Отметнато е то: 1) въ 1 л. сег. вр. у глаголит-Ь: мета, пра. да премета, да из ора; 2) въ гювелит. наклонение: метл, ори! 3) отметнато е то и въ множ. число у много схществителии женски родъ: жени. овци и. пр. ;^ Отличителна черта е и ясното а у сжщ. ж. р. като стен«, върба и пр. пам-Ьсто обикновената северна форма стен?<, върб^. Тукъ обаче тр^Ьбва да заб-Ьл^жа, че ясниятъ изговоръ па тая форма зас-Ьга доста на с^веръ — макаръ и въ повече случаи да се дължи се на южно влияние. Югоисточнит^Ь говори се познаватъ и по няколко харак- терни форми: 1) аор. форма ъх наместо ох: рек7^x, рекгхме, рекгхте, ре.Коха; 2) повел. накл. 2 л. мн. редомъ -тпе, а не -ете\ молите, служите, речите. 3) Перф. причастие на лъ мп. ч. изглася па ли, а не на ле: доп1ли, били, а не дошле, биле; 4) Южнит-Ь говори употр-Ьбяватъ суфиксъ -овамъ, наместо -увам у глаголит'Ь: царовам, гладовам; 5) личното м^стоимение аз не употр-Ьбяватъ, а казватъ ш. Л по вжтр^шнит^ югоисточни говори (ср'Ьднородопскит'1) иматъ още и други особености (дател. падеж., троенъ членъ и пр.) за които вж. Диалектни Студии (МСб. XX) и по долу. Югоисточнит'6 говори заематъ ц-Ьла четвъртина отъ бъл- гарската говорна область и се распадатъ на много подговори отъ които петь са описани доста подробно въ книгата на ЛГилетича Б1е ЕЬо(1оретип(1аг1;еп. Тамъ се потвърдява онова, л1,о казахъ (вж. Арх. Мн. I), а именно, че върху каквато основа и да ги д'Ьлимъ, принудени сме да приемемъ за т4хно срЬдище Родопскит']^ планини по цЬлиятъ имъ просторъ отъ истокъ къмъ западъ, та и да отд^лимъ това ср-Ьдище отъ останалит-Ь югоисточни говори като схщински пр-Ьдставитель на н-Ькогашно едно ц-Ьлокупно югоисточно нарЬчие. И понеже говоритЬ въ това ср-Ьдище, което см-Ьтамъ като ядка на юго- источното нар'Ьчие, се простиратъ се по Родопскит'Ь планини, право е да ги наречемъ сжщи родопски говори. Около тия ср-Ьдиицш родопски говори се редятъ много други говори, които се различаватъ както отъ сжщинскитЬ { I родопски, тъй и помежду си; но понеже и т-Ь са се югоис- точни, т. е. говори съ непр-Ьгласено 1ь, азъ имъ давамъ общо име рупски говори, като обобщавамъ племенното или ма- стно название рупци, за да получа единъ терминъ, който ми е нотр^Ьбенъ. Това обобщение впрочемъ не приехъ туку тъй произволно, а го осповахъ върху наблюдения, черпени въ самата область на тия говори. Пхтувапки по южна Бъл- гария, именно по 11азарджип1К0, Пловдивско, Чирпанско, Ста- розагорско, Ямболско, навредъ заб^Ьл-Ьзахъ, че кога кажатъ „т-Ь са рупци", или „тЬ говорятъ по рупски", разбиратъ хора, които изговарятъ 7ь непр-Ьгласено. И кога попитахъ, ^ами какъ говорятъ тия рупци", т-Ь непр'Ьм'Ьнно ще ми кажатъ, по- край друго, че говор'Ьли: недяля, млсец, няеш, слме и пр. Споредъ това въ южна България название „рупци" вече не означава само едно опр'Ьд'Ьлено племе илп едпнъ опр'Ьд']Ьленъ говоръ. а обема разни племена и разни говори, обаче говори съ общо свойство — непр'Ьгласено гь. Ето защо и азъ поемамъ тоя терминъ и го употр'Ьбявамъ, за да означа съ него сички други югоисточни говори извънъ родопски т-Ь. Название рупци, рупски въ тази му употр'Ьба не свързувамъ съ никаква м^Ьстность, тъй както и самото южнобългарско население го употр'Ьбява, безъ да го отнася къмъ една опр^Ьд елена м-Ьст- ность или племе. Споредъ това за мене са рупски говори не само ония, коитд се простиратъ на сЬверъ отъ Родонит-Ь, а и ония, които се простиратъ на истокъ но ^Галко-Търновско, Лозен градско, Одринско, наравно както и ония, що заематъ б^ло- морското равнище, па и говоригЬ по С-Ьрско и Солунско, както и мървашкитсЬ говори по Неврокопско — стига само да иматъ основната своя отлика — н е п р -Ь г л а с е н о ;ь. Родопскит-Ь говори, като по прибрани въ средата могатъ и по сгодно да се разгледватъ като ц-Ьлокупно ц-Ьло, докато рунскит-Ь говори, бидейки пръснати на по гол-Ьмъ просторъ около родопскит-Ь, иматъ и повече и по гол-Ьми раз- личия помежду си, та и мжчно се поддаватъ на класификация. Родопските говори иматъ една характерна общность, която ги съединява въ едно по т-Ьсно диалектно ц-Ьло и по която лесно се отличаватъ отъ околнит-Ь си рупски говори; именно у т^Ьхъ тъмнит']^ гласни ж, а, ъ, ь са изравнени 878 помежду сн тъй, че какъвто из1'оворъ има една отъ 1)ече11ит'Ь гласни, такъвъ сжищ иматъ н останалите три — съ тая сам(> разлика, че » и ъ се рефлектиратъ твърдо, а д и ь- па- лата л но. И наспоредъ това, въ каква гласна са изравнени четирт-Ьхъ тъмни звукове, можемъ хубаво да отд-Ьлимъ няколко типа родопски говори, или по-добр-Ь, подговори, защото, за право речено, друга разлика помежду имъ почти н-Ьма. Спо- редъ досегашните си данни различавамъ петъ замЬни за старобъ.1гар(кит'Ь тъмни гласни подъ ударение въ родоп- ските говори, и то една тъмна и еднаква съ общобългарския звукъ ъ, двЬ полуясни, които П1,е означа съ ? и а наспоредъ това, Д11ЛИ преобладава въ техъ звукъ о или а и най-сетне две съвсемъ ясни замени о и а. Първата замЬна ъ не е въ сжщность никаква замена, а репрезентира стария, споредъ мене,, изговоръ на тия гласни; вторите двЬ замени о и а са пре- ходни и произлезли отъ стремежъ на езика да мине къмъ ясни гласни; а останалите двЬ замени о и а представятъ крайно следствие отъ тоя ст])емежъ. И тъй различаваме въ сжп;инските родопски говори: Г) & и ъ ъ: л и к ъ: мъка. бъз; гл ъдам. л ъсну 2) ж и ъ ", ; ,л и 1. 0 ! мока. б?з , глодам. лосну. 3) ж и ъ а; .А и ь 'а : мака. баз , гладам, ласну 4) ж и ъ о; л и ь 'о: мока. боз , глодам, лосну 5) ж и ъ а; А и ь 'а: мака. баз 'гладам, ласну. Отъ тия петь замени за тъмните гласни първата (г — '&) се среща повече въ северните и неточни Родопи, докато другите четири се распределятъ по останалите Родопски краища, именно заематъ средните, западни и южни Родопи. И понеже околните рупски говори иматъ С(' по тъмна замен.ч за /К, то излиза, че родопските говори съ изговоръ б, а, о и а за ж са обиколени отъ тЬхъ тъкмо тъй, както централ- ните говори въ западно Българско съ ясното си а за ж стоятъ посредъ говори съ тъменъ изговоръ на л. Значи и на истокъ, както и на западъ, се е наченало само род но изяснение на тъмните гласни: но докато въ централните говори това явление се захван1,а и свърша по рано, на истокъ то като че подипърва сега начева и туку-и;о се проявява 1у\ 379 отделни гн']Ьзда, още несъединени помежду си. Осв-Ьнъ това въ централните говори изяснението на гласнит^ става на два п ж т и (първа в о к а л и з а ц и я : ъ -- о, ь е; втора в 0 к а л и 3 а ц и я ж — а), докато родопското изяснение на тъм- нит-Ь гласни става изведи ънгь — ако не броимъ суфиксното ь — е, което и въ родопските говори е плодъ на първична во- кализация. За изговора на б и а вж. по долу въ отд-Ьла за т. Покрай общото изравнение на тъмнит-Ь гласни родопскит!» говори се свързуватъ помежду си и съ обща употреба на дателенъ падежъ и на троенъ членъ.О И както въ сЬвероисточната область има тукъ-тамъ юго- источенъ изговоръ за *, тъй и въ югоисточната (родопска) область има говори, д-Ьто гь се изговаря почти като е. Тукъ не мисля ония сравнително нови български поселища по Од- ринско, Чорленско, Чаталдженско и пр,, за конто говорихъ по гор'Ь, а имамъ прЬдъ видъ ония сжщи родопски говори, които заематъ ужъ цептралнитЬ Родопи, а отиватъ съ изго- ворътъ на е въ разр^зъ съ другите югоисточни бълг. 1'овори: а те не са и нови, защото по сичко друго приличатъ на останалите родопски говори, само прегласътъ на -и ги дели отъ техъ. Такива говори са освенъ Чепинскиятъ. който бидейки на гранищг между неточните и западните бълг. говори, може откъмъ * да се смета за западенъ, още и некои говори по Рупчосъ и Ахъръ-Челеби. II наистина, срещаме въ много материали отъ тая область * отбелезано съ е, ье или 1Г. Още Славейковъ бележи въ „Наука" год. II стр. 560 подъ една песенъ отъ Широка-лжка, че широко-лжчане подража- ватъ по изговоръ на -ь чепинци, т. е. изговарятъ го по за- падно-български като е: но въ обнародваните материали отъ тия ') Зи источиобългарскит4 говори можем ь сега да посочнмъ двЬ хубави монографии на н-Ьмски отъ проф. Милетичъ: Оаз 081Ьи1;5ап8сЬе (Виена, 1903) и 1)16 КЬо(1орегаипдаг1еп (Виена. 1912 \\), въ които са разгледани см1чки по важни говори откъмъ «(юнетична и морфологична страна. Макаръ че има помежду ни тукъ-тамъ несъгласия въ тълкуването на и^кои фонетични и други въпроси, мога пакъ да кажа. че откъмъ |()актическа страна изследванията на моя коллега върху источнит!; говори хубаво потвърдякатъ почти сичко, що съмъ казал ъ за тия говори, па тъй схщо и по въпроса :за -к — макаръ и да не съмъ обходи.1ъ кято него сички тия мЬста. А пъкъ разлика въ схвап1ането и тълкуването на ези- ковни въпроси ще има, разбира се, и у насъ, 11акто е имало и ще има павредъ — стига само отъ това да не произлизатъ излишни огорчения помежду ин. Л11,ст.'1. намираме често покрай е или ье и еа, а или е" — вече споредъ каквото означение си е усвоилъ записвачътъ или съответната редакция. Най-много материали отъ Рупчосъ има обнародвани въ Министерския Сборникъ и въ списанията на Шишкова „Родопски Старини" и „Славиева Гори". Като осга- вимъ на страна разнигЬ означения на родопското *, за които ще говоримъ но долу, а гледаме само, какъвъ е главниятъ елемент7> па тая гласна— е ли или а — виждаме, че само въ малко народни материали отъ Рупчосъ е прокаранъ посл^Ьдо- вателенъ изговоръ за *; т. е. докато очакваме поне отъ едно и сащо м-Ьсто да нам-Ьримъ се едиакъвъ изговоръ, то нао- паки ср'Ьп|,аме покрай по обикновеното е или ье 01це и озна- чения, въ които явно личи елементъ а въ пр'Ьдаването на *. ПослЬдователенъ пр'Ьгласенъ изговоръ за * отъ Рупчосъ намираме осв-Ьнъ въ дв^ п-Ьснп отъ Широка-лжка, що ги обнародва стариятъ Славейковъ („Наука", год. II, стр. 559 — 560), още и въ МСб. I, 36 отъ Върбово, 1Ь1с1 37 --отъ Ши- рока лжка, 1Ъ1Й 90 — отъ Колибакъ, Сулица, 92 — Чепеларе; МСб. II, 29 — отъ Широка-лхка, 77-78 отъ — Чуренъ (Скобе- лево), МСб. III, 38— отъ Чепеларе, 1Ь1(1 138 — отъ Чепеларе и Хвойна, а тъй сжщо дон-Ькжд-Ь отъ „Рупчосъ" МСб. VIII, 137 — 141; въ МСб. II, 65— отъ Павелско, МСб. XI, 163— отъ Ор-Ьхово и МСб. XVI— XVII, 384 отъ Чепеларе; инакъ сичкит^Ь обнародвани материали отъ Рупчосъ съдържатъ покрай обикновеното е или ье за и още и въ много случаи ненр^Ь- ].1асено ьа или еа: вж. „Наука" год. II. стр. 561 — 568, една нЬсень отъ Хвойпа и двЬ отъ Павелско — вредомъ 1;=я; МСб. I, 48 — 49 отъ Широка-лхка: блаха, бшлчина; МСб. II, 55 — отъ Широка-лжка: га (64), цвштеха, зргасха; Меб. VII, 138 — отъ Чепеларе и Хвойна: голшм, сншк (сн-Ьгъ), бьал; 1Ь1(1 214, отъ Хвойна: дрг>аи, лшгам, нолшнка; МСб. II, 40, отъ Павелско, почти вредомъ ударено -^ ьа: вштре, гншве; МСб. XII, 260 - 261 — отъ Ситово, често ьа или еа: ку.^г^ава, пу.«'ана, бь7*га, двь'а, умрьа.ту, льабец; МСб. XVI — XVII, 384, отъ Чепеларе; т'ах, в^анец, зат*агат; 1ЬМ отъ Ор-Ьхово, вредомъ * ъа или еа. А тъй сжщо и въ Шишковит^ спи- сания ,.Родопски Старини" и „Славиеви гори", колкото мате- риали има ОП. Рупчосъ, сичкит'!> са съ ненрегласеио т.. Пи- 381 опаки, приема се обикновено, че въ А х ъ р ъ - Ч е л е б п влад'Ье вредъ еднакъвъ изговоръ за *, и то н е пр-Ь гласен ъ {еа), но въ обнародванит-Ь отъ тамъ материали често срещаме тъкмо такъвъ пр'Ьгласъ, какъвто се приписваше до сега само на Гупчоскн говори. Такъвъ изговоръ намираме въ материали отъ села: Пашмаклж, Картилж, Пюскюллие (МСб. II, 217), Долно-Дере-кьой (МСб. XVI — XVII, 335), Левочево (МСб. II, 219), Долно-Райково (МСб. II, 221, 11.1. Сб. 60 — 61), отъ Устово (МСб. II, 219), и отъ градецъ Сми- лянъ (МСб. XVI— XVII, 337). Би тр^Ьбало, значи, или да распшримъ границит'Ь на тоя островъ, д-Ьто -ь е е, или пъкъ ако между говорит'Ь съ пр-Ьгласенъ изговоръ н-Ьма топографска връзка, да се изсл-Ьдватъ откъмъ тая страна поотд-Ьлно. Милетичъ (ЕЬой М. 107) приема за централнит-Ь родопски говори (Ахъръ-Челеби) изговоръ а и а, а за Ши- роко-лдшкия говоръ който вмъстя въ особена група, приема троенъ изговоръ а, е и е — въ" зависимость отъ положе- нието (ЕЬоДМ. 179), обаче отъ прим-Ьри като: бел, ле' то, лГ'п, додело, млеко, враме, разболяхме са (вж. 1Ъ1с1. 180), изглежда, че положението на * не играе роля, а имаме работа съ индивидуални изговори и схващания. Въ връзка съ пр'Ьгласеното -ь по родопскит-Ь говори нека кажем: 1) че този изговоръ е свойственъ повече на помашкото насе.1ение, отколкото на христианското ; 2) че тоя пр^гласенъ изговоръ не досЬга само -в, а сЬко смекчено а {а сл-Ьдъ ] или сл'Ьдъ ж, ч, ш); тъй че споредъ този изговоръ ще се каже не само: место или мббсту, сенка или сьепка, гулем или гудьем и пр. но и: <€це нам-Ьсто тце, офчер нам. овчар, желну наместо жллно, падишех наместо подишах и пр. Имайки пр-Ьдъ видъ, че подобна генерализация въ запад - нит-Ь български говори н-Ьма (осв-Ьнъ дон-Ькхд^ въ Кукушко- Воденско), докато въ источнит-Ь тя е обикновена (срв. въ са- мите Родопски говори : меасто — Стеаун, въ сЬвероисточнит-Ь говори: м'асто — ч'акам, въ Солунскит-Ь говори (споредъ Облака, Масе(1. вШй. 28): §оГ ат ^ сакат, идваме до заключение, че рупченскиятъ пр'Ьгласъ на -в н-Ьма нищо общо съ западнит-Ь бълг. наречия, а си е настаналъ независимо отъ т-Ьхъ и то въ сравнително по ново вр^ме. Ето защо и чепинскиятъ говоръ, 382 дюч) сам(» 1; се пр-Ьглася, а не изобщо сЬко '« пли .уа, трЬба да се числи къмъ западно-българскитЬ говори — раз- ()ира се само откъмъ *, защото ио других^Ь си признаци той си е накъ „родопски" говоръ; тъй че рунчоския говоръ ще см-Ьтаме като осанотенъ островъ между югоисточпи говори, ала не занаденъ. Особено м-Ьсто между источнигЬ говори ще тр^ба да он- ркд-^Ьлимъ за разложкия говоръ, който по самото си геогра- фично ноложение заема ср-Ьда между источнит-Ь и западнитЬ говори, па и по изговорътъ на -ь се допира до трит']^ главни «ългарски говори, т. е. до сЬвероисточно-, югоисточно- и за- падно-български. И наистина изговорътъ на -к по разложкп е широко, твърдо е или по добрЬ т ,което се приближава доста до сЬверо-западното произношение на *. А понеже това ае пе пр-Ь глася, т. е, еднакво се изговаря и пр'Ьдъ твърди п прЬдъ меки срички, разложкиятъ говоръ прилича и на югоисточнит']^ говори, отъ друга страна се допира пъкъ и до с^веро- источнит* говори съ това, че неударено * по разложки пе гласи еа, както въ по вечето югоисточпи говори, а се изго- варя като чисто е, както въ источнит'Ь централни говори; впрочемъ откъмъ тая страна то има на себе си еднакви говори и въ сама югоисточна България. Но осв-Ьнъ по 1; разложкиятъ говоръ, стои по близу до источнит^ (родопски) говори и по изговорътъ на неударено о у, докйто съсЬдниятъ ;{ападенъ говоръ, напр. Горно- Джумайскиятъ, колкото и общо да има съ разложкиятъ, обаче неударено (> у него си е накъ о и само ркдко-р-Ьдко минува въ у. Распр'Ьд'Ьлението на источнит-Ь говори споредъ -ь можемъ продължи и по-нататъкъ; но разбира се ще вл-Ьземь въ подроб- ности, които засЬгатъ по дълбоко въ диалектологията. Тъй за- ^"Ьл-Ьзваме, че не сички сЬвероисточни говори еднакво пр'Ь1ласятъ 1; и не сички еднакво изговарятъ неударено и. Гол-Ьма часть отъ т11хъ пр-Ьгласятъ напр. осв-Ьпъ сЬко ср-Ьдо- словно *, но и сЬко краесловно ударено *: добре, зле, две; така още въ седми1'радско-български. Други, наопаки задър- жатъ първоначалниятъ изговоръ и на крайно *: добра, зли, дв'а (Сливненско, Герлово, Свищовско). А откъмъ изговоръ на неударено * С']Ьвероисточнит'Ь говори показватъ тия различия: 383 едни отъ т-Ьхъ изговаритъ неударено -в като чисто е; такива са говорит-Ь по близу къмъ западната область, именно ония говори, които не редуциратъ изобн1,о гласнит-Ь; такива са го- ворит-Ь, които обикновено наричаме ср-Ьдногорски и които М. Ивановъ съвсЬмъ добр^Ь ограничава и разд'Ьля въ ста- тията си „Приносъ къмъ изучването на българскит-Ь диалекти", (ПСп. XIV, 400). Но освЬнъ у ср-Ьдногорскит-Ь говори ясенъ изговоръ за неударено -6 ср'Ь1даме и въ Тетевенска околия, която почти ц-Ьла пада къмъ источнобългарски, подиръ това неточната часть отъ Луковитска околия и западната отъ Ловчанска и Троянска и най-сетн-Ь селата отъ П л "Ь в- ненска околия съ источенъ изговоръ за т». Съ една дума чисть изговоръ за неударено « владее надлъжъ по границата за 1; и об'ема изобщо сички ония говори, въ които н-Ьма редукция. Другата и много по гол-Ьма часть отъ сЬвероисточна България показва неясенъ изговоръ за неударено *, изговоръ който въ много наши сбирки се б-Ьл-Ьжи на-просто съ е. но, по в-Ьрно би се означило съ меко 'ъ: мл'ъкар, прол^ьт- защото е напросто редукция на 'а. При това различаваме пакъ говори съ постоянен ъ изговоръ на * безъ ударение като %, както що са повечето крайни сЬвероисточни говори, — и говори, които иматъ двойна зам-Ьназа неударено *: 'ъ кога е стои сл-Ьдъ ударена сричка, пъкъ и, кога е пр'Ьдъ ударена сричка: пр6л'ът но мликар (както що се говори по Слив- ненско, Старозагорско, Добричко, Троянъ, Търново); и сетпЬ говори, д-Ьто пъкъ струва обратно правило за неударено *: пр-Ьдъ ударение — 'ъ, а сл-Ьдъ ударение и: г н'ъ з д 6, з в'ъ з д ъ, к'ъстд — зими, лети, както що е въ Котелъ. Разбира се, това са тънкости, за които ще бжде по на широко дума, кога изучаваме на особено тия говори. Имайки пр-Ьдъ видъ изговора на неударено "Ь, ще тр'Ьбва да различимъ и въ южната половина отъ не- точна България н-Ьколво говора, а пр-Ьди сичко дв-Ь групи: 1) говори, въ които * се изговаря еднакво неударено, както и съ ударение; такива са повечето ср-Ьдно- родопски говори, д^то * — 'а; 2) говори, въ които неударено * е; такива са и тукъ, както и въ с^вороисточна България, пакъ ближнит-Ь до границата съ западна България говори, въ ЗЯ4 к(»ито н'Ьма изобщо редукция, именно говоритЬ по Рак - ложко, Неврокопско, Мелпишко и донЬйд Ь въ Д е - миръ-хисарско и С-Ьрско; обаче оттамъ ката тъкъ дори до Солунско, д^то идатъ на ср'Ьща отъ западъ говори съ }) ед у к ц и я (водепско-кукушии), изговорътъ на пеударено -л С(; изменя споредъ това, къмъ кжд-Ьто клони говорътъ и по дру- гит-Ь си свойщини; затова въ солунскит-Ь села намираме разни застжпници за неударено 1;: е. 'а или °а, па даже и и. Въ Сухо папр. пр-Ьобладава 'а споредъ МСб. IV., 188 — 189: ^сльапьа, сетнш, светшха, горм, зв?*аздата, дштйньа; подо- бенъ изговоръ владее и въ Заровои Висока споредъ прим-Ьрит^Ь у А. Стоилова въ Псп. ЬХ1, наведени зарадъ но- совки, но, види се, съ н-Ькои нюанси, защото Стоиловъ б'Ь- л'Ьжи: м^асенчйна, ала — къмнахми. Облакъ (Масей. 81;и(1. 25) въ фонетичната си изтъщеность чулъ четири вида * въ Сухо: ^7 ма' за ударени срички (мл'аку, б^ала) и Р, ж е — за неударени (6рг"х. месечина — рре нетре). Въ с. А й в а- тово, д'Ь'то се заб'Ьл'Ьзва силно влияние отъ кукушкия го- воръ, неударено -и гласи ту и ту е: вмруваш, бг^льаши, х6- д^^ши, чйнггше (имперф.), флше, сичЬ (аор.), усети (МСб. IV, 189). Въ , пЬсеньта отъ Айватово (МСб. VI, 29), макаръ за- писана отъ Д. Матова, невярно е предадено * (ударено и неударено) чр^зъ е, па и самата п-Ьсень не е айватовска. КиреЧКЬОЙСКИЯТЪ ГОВОръ върви по свой П2ЕТЬ и откъмъ 15 ; ако са в^рно записани дв-Ьт-Ь приказки оттамъ въ Со- лунски книжици II, 40 — 44, ударено * по тоя го- воръ звучи ту а, ту е: повелл, бягаше, някой, време, бела, неделя; а неударено — повече като е, но и като и\ пасеха, сетне, видел, излезеха, флг<зе; заб^л-Ьжки още: утра, хранаха^ намЬсто хранМ)Ха; тъй че изобщо въ Солунско имаме диалек- тични см-Ьсици и откъм.ъ * тъкмо тъй, както и откъмъ други фонетични и морфологични признаци. До тукъ говорихме за 1; като за гласна, която споредъ ударението и положението сп има пром-Ьнливъ изговоръ по источнит-Ь говори. И понеже ц-Ьльта б-Ьше да прокараме изв'Ьстно распр'Ьд^1ение на источнит-Ь говори тъкмо по това 385 имъ хариктерно свойство, то се п не обзирахме твърд-Ь върху сжищнскиятъ изговоръ на *, та и не го опр-Ьд-Ьляхме точно. Сега би тр-Ьбвало да кажемъ н'Ьколко думи не само върху това, какъ точно гласи * по сЬки говоръ отделно, ами и да поста- Бпмъ н'Ьк6и упжтвания, като какъ би тр-Ьбвало да се озна- чава то най правилно въ материалите отъ источно Българско. Тава се налага толкозъ повече, имайки прЬдъ видъ раз- нообразното и често пхти неправилно означение на тоя звукъ въ источнобългарскит^ народни умотворения. За да схванемъ добр-Ь изговора на и по источнобългарски, .та да можемъ сл-Ьдъ това сполучливо, да го пр-Ьдадемъ на писмо, тр-Ьбва да обръщаме внимание на дв-Ьт-Ь му със- тавни части, а т^ са: 1) гласната, която зам-Ьня старобългарското * и 2) палата лниятъ елемент ъ, който придружава обикновено тая гласна, всл-Ьдствие на което пр-Ьд- стоещата съгласна се изговаря с м е к ч е п о. Като оставимъ на страна малкото ония говори, дЬто неударено -ь се изговаря като и, за което никой не ще се подвоуми, какъ да го отб'Ьл'Ьжи, то изговорътъ на * по источнобългарски се движи отъ а до 'о по сички нюанси на гласната и смекчението й. Затова, искаме ли да разберемъ точниятъ изговоръ на -ь, та и споредъ това да му дадемъ точно означение, гледаме пр^Ьди сичко, каква е гласната, която се чува като вокаленъ елементъ нам'Ьсто * и подиръ туй внимаваме, каква е мекотата на съгласната, ще стои пр^дъ *. Да захванемъ най-напр-Ьдъ съ изговора на ударено -к. Главниятъ и сжщественъ изговоръ на ударено * по источно- български (изобщо) е чисто и отворено а, пр-Ьдшествано съ палаталенъ елементъ, който въ с'Ьв4роисточнит4 говори е по т-Ьсенъ, а въ югоисточнит-Ь — по широкъ, т. е. въ сЬвероисточнит-Ь говори а стои като че по близу до смекчената съгласна, а въ югоисточнит^, сир-Ьчъ родопскит-Ь говори, като че между съгласната и а-то има едно кратко е, което п прави изговорътъ на * по тия говори широко и малио провлечено. Но като казвамъ, че сЬвероисточното а за * стои по близо до меката съгласна, нека се не разбира пъкъ, че съгласната е тъй палатализпрана, както що са напр. сръбскит-Ь л и /6, а наопаки, бихъ рекълъ, че при изговора История на Бъл1'арсввй езикъ. ол иа ударено ч; по неточно като че пр'Ьдходната съгласна си остава пакъ твърда и мекотата стои свободна между глас- ната и съгласната: мл-ько, лч;то, н*кто, м-кмъ, изговорени по сЬвероисточно-български, не звучатъ нито мл]ако, л_)ато, т1|акой, н]"ам, нито пъкъ мл>ако, л>ато, шако.), и, ам, а мл'ако, л'ато, н'акой, нам. т. е. тъй като че не ^-то или я-то се смекчаватъ, а като че само а-то се изговаря смекчено. За означение не сЬвероисточното ударено и занисвачит-Ь у насъ са употр'Ьбявали, па употр^бяватъ и днесъ. разни спо- соби. Като не броимъ етимологичното означение на тоя звукъ поср-Ьдствомъ старобългарския • му знакъ *, както га намираме у първит-Ь наши записвачи, напр. у Раковски (11 о- казалецъ, Българска старина и пр.), то по обикновенитЬ фонетични означения за сЬвероисточно ударено гь са: я, ш, га, и ьа. Тия сичкит']^ означения криятъ у себе си се единъ и схнщ звукъ, който е пр-Ьдаденъ най-добрЬ съ по- сл'Ьдната комбинация ш, т. е. тъй;, както се означаваше гой още отъ първо вр-Ьме въ Министерския Сборникъ; но покрай него допущани са биле волно или неволно и другит-Ь три означе- ния. За другит-Ь сборници и списания да не говоримъ, защото въ т^Ьхъ влад-Ье схщо разнообразие. Но покрай тия се несъвършени означения още въ първо вр-Ьме отъ нашия свободенъ животъ се явяватъ н-Ькои научни работи, д-Ьто се ввежда и по научно означение на звуковет'Ь, та и на ч; — поср-Ьдствомъ омекчи- теленъ знакъ ' (вж. А. Теодоровъ, ПСп. IV, 116). Тъй озна- чихъ и азъ * както въ студиит'Ь си, тъй и въ материалит-Ь си отъ сЬвероисточна България още въ III и IV томъ на МСб. Оттогава насамъ това означение владее въ повечето наши научни работи, па го употр-Ьбятъ и за народни материали сички ония, които желаятъ да постигнатъ по голяма фоне- тична точность. Тъй е записалъ материалит-Ь си отъ Елена и г. Н. Бобчевъ, МСб. IX и X. Родопското -ь е въ сжщность пакъ а само че мекотата му е расширена почти въ ц^Ьло е (или по добр^ 'ь), та на изговоръ това е (или 'ъ) личи хубаво пр^Ьдъ а-то и ц-Ьлиятъ звукъ получава характеръ на двугласна, съставена отъ е и а. Но понеже у тая двугласна главниятъ елементъ е пакъ а, както и но с^вероисточно, то при означението на тоя 387 звукъ требва да се истъкне именно гласна а, не друга. И за родопското 1» срещаме твърд-Ь много означения въ нашата литература. Като захванешъ отъ Чолаковия Сборникъ. д'§то ^-Ьха обнародвани най напр-Ьдъ материали отъ Родопит'Ь(11 пЬсни. стр. 321 — 330) и свършишъ съ последния томъ на Министерския Сборникъ, ще видишъ чудна пъстрина въ отб^Ь- л153ването на тоя звукъ. Не е чудно, ако вече въ самит^ Родопи влад-Ье говорна пъстрина, а чудно е, че материали отъ едно и С2ьщо село, записани отъ едно и сжщо лице, показватъ често пхти различенъ гласежъ за *. Ако оставимъ на страна сборници като Чолаковиятъ, или списания като „Наука", „Бъл- гарска Иллюстрация", които са прибирали, може би, само слу- чайни приноси, и погледнемъ, какъ се отб-Ьл-Ьзватъ родопскнт1^ звукове въ по повити наши сборници, ще видимъ и тамъ чудна бърканица, отъ която се отказвашъ да диришъ каква- да-е поука за т-Ьзи интересрги говори. Тъй напр. даже Шпш- ковъ, който се брои за добъръ познавачъ на тия говори, употр'Ьбяп1е въ първит^ дв'Ь книжки на сборника си „Родопски старини'" за означение на * по родопски пакъ щ а за изго- ворътъ на това гь съвсЬмъ тъмни, или по добр-Ь никакви обяснения не дава; въ сл-Ьднит^ дв^Ь книжки на „Родопски Старини", мълкомъ изм-Ьнява това си означение и приема означение ае, введено пр-Ьзъ туй вр^Ьме въ първия томъ на Министерския Сборникъ. Н'Ьколко години сл-Ьдъ „Родопски Старини" когато Шишковъ начена друго родопско списание „Славиеви гори", означаваше схщня звукъ пакъ съсъ еа но безъ съединителенъ знакъ и съ ударение на а-то. Въ самия Министерски Сборникъ са се изреждали н-Ьколко означения за родопско гь. Хр. П. Константиновъ, който даде най напрЬдъ материали и б-Ьл^жки по родопскит-Ь говори въ Министерския Сборникъ, употребя ае за гь. Ст. Шишковъ, който отъ своя страна е далъ твърди много материали отъ Родопит-Ь, б-ЬлЬжи /6 ту еа, ту е" ; посл-Ьдното му означение обаче не бихъ одобрилъ за общо-родопско, понеже се истъква повече звука е за гь, а не а. както е въ схщность. Само ако г. Шишковъ е искалъ именно да нюансира съ това н-Ькой особенъ изговоръ за гь, като напр. Рупченскиятъ. дЬто наистина прЬобладава. е, може да 'Се приеме такова означение. Но г. Шишковъ това не казва; . 25* 388 1!иди се затова и редакция га па Сборника неохотно му ириема тона означение, както се вижда отъ бЬл-ЬжкигЬ на стр. 72, 140 и 163 отъ МСб. XI. Самата Редакция на Сборника държи въ първит-Ь единайсетъ тома на изданието си означение еа, а отъ XII томъ нататъкъ приема означение 'а за сички материали отъ РодопитЬ съ яепрЬгласенъ изговоръ п тъ^ дава край иа дотогавашното разнообразие. Това означение 'а отговаря и най добр^ на сжщинския непр^гласенъ изговоръ за гь по Родопит-Ь, само че е н4какъ непрактично, понеже състои отъ дв-Ь букви; едноставно би се означило съ 'а, особено кога преобладава въ изговора звукъ а; ако пъкъ се заб^л-Ьзва наклонъ къмъ широко е, тогава по прил-Ьга озцачение 'а — тъй както Облакъ означава гь отъ с. Сухо, или както Миле- тичъ означава .павликянско и родопско /ь. Ако пъкъ въ изго- вора на т се заб-Ьл^зва още по гол'Ьмо приближение къмъ е, ала се пакъ не е чисто е, то нека се означава съ е. както Облакъ означаваше солунско т, или съ в, както Милетичъ означава въ ИюсШ широко-лхшко и чепинско гь. Токава бихме различавали четири нюанса за ударено гь: дв^Ь ясни пли високи: ай 'а и дв^ ниски или пр-Ьчупев^и: '« и (''■ (пли в), а е свойствено на сЪвероисточнит^ говори, а оста- налигЬ три изговори за гь се ср^щатъ по родопски п по солунски говори. Осв-Ьнъ тия четири изговора за ударено гь има още едно петьо, което ср-Ьщаме въ Разложко. Разложкиятъ говоръ който се допира, както казахме, съ неточни и западни говори, развилъ единъ особенъ изговоръ за гь, твърди мхчно уловимъ и още по мжчно произносимъ отъ чов^къ, неразло- жанинъ, както казва единъ добъръ познавачъ на тоя говоръ Д. Молеровъ отъ с. Банско. Именно затова заб-Ь-а-Ъзваме го.1'Ьмо несъгласие, дори и противор-Ьчие между самит* разложани-записвачи. Докато сърбинътъ Вукъ Караджичъ, въ изв'Ьстния свой „Додатъкъ" означава тоя звукъ съ просто е, но поне заб-ЬлЬзва, че „за тоя звукъ тр-Ьба особена буква" (стр. 49), то родени разложани като че не схващатъ този особенъ изковоръ на гь. И наистина, ето какви означения намираме за гь, и то се отъ записвачи, сжщи разложани: Въ Сборника иа С. Ив. Б(ояновъ), изл-Ьзълъ 62 години сл'Ьдъ 389 Буковия „Додатъкъ", н-Ьма ни диря отъ разложко /ь, а вредъ само е. Авторътъ на тоя Сборннкъ печата отпосл'Ь и други материали отъ Разложко, именно въ ПСп. XXXVII — XXXVIII, 248-251, МСб. III, 61 — 64, 85 — 95; V, 37—48, 77—88; Л'11, 107 — 118, и само въ нЬкои отъ т-Ьхъ (МСб. III, 61 — 64 и 85 — 95) б']§л'Ьжи * съ еа (гулеаму, дреамка, забулеалу), докато въ другит-Ь си продължава схщото озна- чение, както и въ Сборника си. Ала най-чудно е, че тия п-Ьснн съ различно означение на ■«: са се отъ едно село (Недобърско), слушани даже отъ единъ и схщи старецъ (сл^пецъ д'Ьдо Никола Тилевъ), и пакъ съ различно означение за "к! Други материали отъ Разложко има обнародвани отъ Г. Раз.10говъ МСб. I. 67 — 68; II, 108-110; III, 69 — 70; въ т-Ьхъ прозира вече разложкиятъ изговоръ на -ь „като еа сл-Ьно", както 6'Ьл'Ьжи записвачътъ самъ на стр. 67 отъ МСб. I, но и Разлоговъ не е послЬдователенъ; защото докато въ I томъ на МСб. б-Ьл-Ьжи * съ еа: побулеа се. слеази, свеаш, свеатп, значи съ ударение на е-то, въ МСб. II пъкъ го б-Ьл-Ьжи еа - съ ударение на а-то: меасечинку, двеа, влеазе, а въ третия се повраща пакъ къмъ първото означение еа: умеарену, дзвеазди, слеази. Трети записвачъ, Нехт-Ьнинъ, пакъ разложа- нинъ, 6'Ьл'Ьжи пъкъ по три начина разложкото ударено гь: съ просто е (вж. свадбепи обичаи и п-Ъсни отъ Якоруда, МСб. Л''1, 37 — 62), с'^ ае (вж. дв-Ь п-Ьсни отъ Якоруда Псп. XXXIX, 161 — 163: баела, недаеле, ваетер) и най сетн'Ь — съ чудна звукова грамада ?иае! Вж. МСб. VI, 27 — 29: цвхаете, вхаетер, тжаесни; впрочемъ тия материали (дв-Ь-три п-Ьсни) са отъ Бабешкит-Ь помаци но горна М-Ьста, у които изговорътъ на гь отива въ съгласие съ изговора на ударенит-Ь гласни изобщо, и дЬто сички високи гласни (а, е. о) се изговарятъ съ пр-Ьдметнати съответни ниски : а = ъа (брхадва, пхадна), 0 у<) (девуо1ко, дуо1да), е ье (тьебе, тьетка), сл-Ьдователно и 1ь. споредъ Нехт-Ьнина ае, получава пр-Ьдъ себе си ниска гласна ъ (х), оттамъ — жае. Молеровъ пъкъ, който дава н-^Ькои б-Ьл-Ьжки за разложкия говоръ въ Цариградскит-Ь „Новини" год. IV, бр. 37, предлага за разложко ударено гь означение ае: см«/'х, же.тск^зо, пагсен, толат и пр. Но при това заб^Ь- л-Ьзва, че нито еа, нито ае, нито е пр-Ьдава точно разложкото 390 п>: а колкото за изговора му, „само този, който е порасълъ въ Разлогъ, може да изговори това /ь". II наистина, доколкота съмъ слушалъ самъ тоя звукъ, ни една отъ нашити букви не може го пр'Ьда, освЬнъ пакъ №, употр']Ьбено условно. Тол звукъ е н4що ср-Ьдно между е ш а н отговаря най много на едно сл'Ьно а а е (<т) безъ омекчение на предната съгласна; а понеже това а^ е малко провл'Ьчено, то би тр-Ьбало да се оз- начи съ такава комбинация, отъ която да се види и слож- ностьта му, и твърдостьта му, и дължината му. Затова пред- лаганото отъ ^Молерова ае и употребеното отъ НехтЬнина ае стоятъ най близу" до схщинския му изговоръ; па и Разлоговъ, макаръ че употребя еа, изрично б^л-Ълш, че „съчетанието еа е употребено за единъ ср^денъ по изговора си звукъ между е и й и то въ четенето тр^ба да се слива много скоро безъ никаква мекост ь". Ако пъкъ е работа да се означи тоя звукъ по кратко — само съ една буква — най прилага за за него //, както Милетичъ означава „широко е", само че не бива да се идентифицира това а нито съ павлнкянското и Солунското (отъ Сухо) 'а, нито пъкъ съ Шуменското не- прегласено 1ь пр^дъ меки срички. Въ западнобългарскит'Ь говори срещаме вредъ еднакъвъ и то изцяло пр^гласенъ изговоръ за гь: безъ да се гледа на ударение и положение, п> гласи еднакво като е и се слива, значи, съ общия звукъ е, произл^зъл-^ отъ е, а и ь. Тукъ, разбира се, н^матъ значение он^зи усамотени изселения отъ истокъ по западна България, д^то заедно съ населението е пренесенъ и источнобългарски изговоръ за П). Тъй напр. неточни българи жпв^ятъ (дали отъ ново вр^ме?) въ две Врачански села: Старо-село и Влашко-село; источнобъл- гарски се говори въ с. Смолян овци (Берковско), както и въ гр. Кула и въ некои Кулски села (Бойница, Големаново). Па и оттатъкъ границата има тукъ-тамъ българи отъ североисточна България; тъй целиятъ градъ Зайчар ъ е заселенъ, както се знае, отъ неточни българи, които и днесъ още говорятъ своето источно наречие; источнобългарски се говори и въ Зайчар- ските села Големъ-изворъ и Вратарница тъй сд11Цо и въ села: Заградено, Кралево- селска околия (преселци . отъ Кула), Ду бля (Свилайнско), село, заселено отъ Зайчарци, съ. 391 който градъ и сега се още род^е. ОсвЬнъ това на своето иж- туване чухъ источнобългарски да говорятъ и въ Пожарево, именно въ тъп наречената бугарска маала, д-Ьто старигЬ още си казватъ л'а п (хл-Ьбъ), г'а д о ж и в'а л стой п е т н а й с е годин, но младит^ вече говорятъ по моравски. 1) Българи отъ с. Гол-Ьманово (Кулско) има въ с. Босиляне до Пара- кинъ, а въ друго едно Паракинско с. Ланпще има българи отъ Бойница. Българи отъ Кула има и въ с. В и ри не, Кюп- рийско. Поединични породицп отъ Кулско има и въ села Шалинъц, Батовци и Поповъц (Пожаревско). Пр-Ьгласенъ наричамъ западнобългарскиятъ изговоръ на гь затуй, защото излизамъ отъ единъ общобългарски или пра- български изговоръ на П) като 'а или 'а, отъ който сл-Ьдъ вр-Ьме се развиватъ сичкит4 днешни изговори за гь, както въ неточна, тъй и въ западна България. Имайки пр^дъ очи сега единъ общъ изговоръ на п> като е въ западна България, може да бхде само дума, доколко това е се изговаря по твърдо или по меко споредъ разнпт^Ь западни говори. Но тогазъ н-Ьма да бжде въпросътъ замо за гь, но и за е, за л и за ь, защото и тия старобългарски гласни еднакво даватъ е по западнобългарски — съ исключение на крайнит'Ь североза- падни говори, д-Ьто ь върви по свой пхть. Колкото пъкъ до характера на това е, забЬл-Ьзва се една постепенность отъ сЬверъ къмъ югъ, т. е. сЬверозанаднит-Ь говори изговарятъ е по твърдо, ср-Ьднит-Ь западни говори показватъ по мекъ из- говоръ, а южнит-Ь — още по мекъ. Но по подробно раз- граничение на западнит'Ь говори откъмъ )ь не може се на- прави, едно, защото, както рекохъ, то би било распр-Ьд-Ьление на тия говори наспоредъ е - звукъ изобщо, п второ, защото облародванит-Ь до сега материали отъ западна България не правятъ разлика въ изговора на това е; тъй че напр. западно- ^) Нека по тоя случай изброя тука и другит* скорошни пр-Ьселенци въ Моравско пъкъ отъ сЬверозапа дна България, за които нЬмахме д<» сега свЬд^^ния. Тъй осв1'.нъ Салаковци и Црквенъц, които споменува Дацовъ (Пси. IX, 102), българи отъ западна България ср-Ьщнахъ на моето плтуване по Мо- равско оп1е: въ с. Ново-корито, Кралево-селскл околия, преселени отъ е. Рабиша, Б-Ьлоградчишко ; въ е. Планиница, Болевъцка околия, — отъ Бюоград- чишко: въ е. Добруево, сьща околия — отъ Видинско. Поединични породици има въ села: Богиняне (Паракинско), Болевъц, дЬто посочиха на породица Думики, наречена тъй, защото на „вреват", като околнит*, а „думат". / со({»ийекот() и врачанското твърдо )ь (мл"еко, гол'ем) не ср-Ьщаме иийд-Ь отбкйзано, а постоянно само м.^еко, го^ем. Впрочемъ вж. ПСп. III, 176 — 180 отъ 1'орна-Баня, Софийско, записалъ 1[. Ковачевъ: голъем, излъезне; — но при това и: зелаена лаегало, клгето. Още по малко ср^Ьщаме въ нашит^^ сбирки отб'Ьл'Ьзанъ онзи изговоръ на гь въ Костурския говоръ. за който съобщава Ст. Новакови чь, АгсЬ. XV, 44 — 45, и споредъ когото гь (и а) по тоя говоръ покрай обикновения си изговоръ като е е ен чували се и като е„ и е^н, както ги 6'Ьл'Ьжи самъ той. Новаковичъ дава тия примЬри (отъ с. Бобо- пщца, южно отъ Корча): ме.,сец, беа] (6'Ьхъ), беа]ме, вре^шча, 1.але.,на вода, желе^^зо, пролед; а за а: пе^нда (педя), ^е^зик, тем.е, пре^нда, (пре^ндиш), пре^нди.. врем^.е, ме^ко, ме^со, помества (помни, отъ пимать), пе/га, свед, пе^ток, пе^т. Тия прим-Ьри отъ Костурско са твърд-Ь интересни, защото се поср-Ь- щатъ много хубаво съ изговора на ?ь илу айд емир с кит Ь „арнаути'", чийто говоръ Милетичъ изложи въ студията си „Арнаутит-Ь въ Силистренско и слЬди отъ носовки въ т'Ьхния езикъ", ПСп. ЬХ1, 623-666. Въ т-Ьсна връзка съ д-Ьлидбата на българскит'Ь говори споредъ т стои въпросътъ за първичниятъ български изговоръ па тая гласна, а заедно съ това и въпросътъ за единството на българский езикъ откъмъ -ь. овукъ 1ь е отъ ония звукове, които характеризуватъ нашия български езикъ пр'Ьзъ сичкото му развитие. Такива са покрай * още и ж, А, ъ и ь. Имайки пр-Ьдъ видъ толковато разни зам-Ьни за ть по българските говори, налага се въпросъ, отдЬ и какъ са произлезли тЬ, сир-Ъчъ, коя ще е тЬхната първична основа и какъ отъ нея се разиждатъ разпити изговори за тая глЯсна. А понеже смитаме старобългарский езикъ, както ни е заназенъ въ чистит^ си паметници, за обща основа на днеш- ните бълг. говори, то би требвало за тая цель да уста- повимъ преди сичко старобългарскпятъ изговоръ па *. Тукъ би могло да се възрази, че старобългарский езикъ и въ най-старите си и най- чисти паметници може да е сам(» едно наречие отъ тогавашния български езикъ; но се па1;ъ, имайки предъ видъ старината на това наречие, признаваме повече отъ звуковите му промени за общобългарски — тол- 393 Еозъ повече, че тия пром-Ьнрг служатъ за обяснителна основа не само на днешнит-Ь български говори, ами въ много случаи ни се иалагатъ като общославянски звукови явления. Л за старобългарски, що се отнася до 1ь, сме принудени да прие- мемъ такъвъ изговоръ, който да съдържа въ себе си за гласепъ елементъ звукъ а съ омекчение на пр']Ьдната съгласна: защото само тъй можемъ си обясни както сампя правописъ, тъй и много звукови явления въ старобългарски, свързани съ тая гласна. Какъвъ е билъ сега палаталниятъ еле- ментъ на т и какъ бихме го означили по модерному. дали съ омекчителенъ знакъ пр'Ьдъ а- то ('а) или съ комби- нация отъ е и а (еа, 'а), е второстепененъ и неваженъ въпросъ, защото за него и не става толкова дума, колкото за самата гласна, която се съдържа въ гь. А тая гласна за старобълг. езикъ е споредъ мене чисто и ясно а, каквото го нами- раме въ ударени срички по псточнобългарскитЬ говори и каквото го ср']Ьщаме въ полски. Ако пъкъ произвеждаме това V/ отъ по напрЬшно ср'Ьдно еа, както естествено би се пр-Ьдпо- лагало, щомъ сравнителното езикознание ни посочва въ много случаи звукъ с за славянско *, то за старобъл1^арски, па даже и за старославянски, ще тр-Ьбва да приемемъ за тоя сложен ъ звукъ (кога е съ ударение) изговоръ е а. т. е. еа съ нана- горенъ ударъ, отъ който посл-Ь естествено се развива въ български, особено въ ударени срички, скратенъ изговоръ 'а. Съ тоя сложенъ звукъ е станало въ български тъкмо тъй, както и съ дифтонгъ ън Ъ1: докато се изговаря не уда- рено — а такова е било първичното свойство на сички дифтонги и дълги гласни въ бълг. езикъ — то се чу- вало още като сложенъ звукъ ъй, но щомъ ударението падне върху му, то се изговаря съ нанагорно ударение — тъй както и днесъ още се изговарятъ едпосложппт-Ь думи въ чакавски (син) — или и двусложнит-Ь въ сръбскохърватски съ отметнато ударение: глава глаава, отъ по напрЬжно глава, рука руука отъ рука, ли^епо отъ л1по. От- после отъ сложната гласна остава само втората II половина, върху която стои ударението: най-напр-Ьдъ съин^, посл-Ь с ъ й н и сетн-Ь с й н. Тъй сжщо и сложниятъ звукъ е а (отъ ло папрЬшно е) се е чувалъ като сложенъ, а може би не- 394 011р'Ьд'Ьлено, само въ не у дарен и срички, а въ ударени срички се чувалъ ясно, защото ударението падало ва втората му половина, сир-Ьчъ на а-то, оттамъ б'ал — отъ беал, а то отъ б-Ьлъ (срв. бЬла, б-Ьло). А че наистина въ българский езикъ още открай- вр'Ьм е звукъ и> се е изговарялъ като а (сир^чъ "а), имаме толкова дока- зателства, че едвали бихме се съмнявали още. Ето пЬколко: 1. Най- папр'Ьдъ самото название на буквата, съ която се означава тоя звукъ, ни е предадено по традиция като я т ъ, рускп ять, по гръцки уеат, ихт. Въ изв-Ьстния аЪесепаг^нт 1)и1^"апсти (то е латинско означение на глаголическата азбука) тая буква е наречена 111е1; но требва да знаемъ, че този аЪесепапин! има пр-Ьдъ видъ не българската, а хърватската глаголица, въ която гь наистина гласи като е или 1е. 2. Въ българската глаголица употрЬбятъ единъ и схщи знакъ А за гь я за, ш: В1;|>д ~ 1;ко; колкото и да е несъвършена тази азбука, едвали биха се сл'^ли въ нея тия два звука, ако въ основата имъ не лежеше единъ и схщи звукъ, и то а. 3. Въ съчетания съ гърлени .съгласни т минува въ чисто а, пром-Ьиявайки гърленигЬ на шушкави. Затуй гледаме, че въ старобългарски има паралелни суфикси съ гласна п и а, споредъ това, да ли съответната основа свърша на гърлена, или на друга съгласна, която търпи сл'Ьдъ себе си т. Тъй имаме отъ една страна суфиксъ итн и лтн за образуване едни и сжщи глаголни форми (инфинитивъ): отъ една страна тръпитн, кнд-ьтн, отъ друга — К15жлтн, слишлтн. Тия два на гледъ разни суфиксъ лесно си обясняваме, 1цомъ имаме пр']Ьдъ видъ първоначалния му изговоръ като 'а ти; значи както тръ- на ти, тъй и б-Ьгати и посл']^ — 6'Ьжати. Тъкмо такива двойни форми ср-Ьщаме: у прилагателни и съществителни на *11ъг Д()ъв-Ь11ъ, стьклънъ (изговори: дръванъ, стъкланъ), — но: п-к- съулнъ, рожянъ (нам^Ьсто п-ЬсъКанъ, рогаиъ); у съществителни п прилагателни (сравнителна степеиъ) на -ьн: връз*и, 'доБр1;н (изговори: бръ:{'аи, доб[)'аи), но същевременно: слоу^лн, мъпожлн (отъ слоук'-лн, мъног-Ан); сжщо виждаме и у съществителни на "бль: отъ една страна: гъ1Б1;ль, осът^ль (изговори: гмСаль,. обмгаль), отъ друга — пбУг\ль, пнфАиь (наместо: пек'алц писк'аль); съвсЬмъ също е и въ глаголнит4 форми, минало- 395 весвършено вр-Ьме: отъ една страна плет1;лхъ, нес-влчъ (изго- вори: плегаахъ, нееаахъ), отъ друга — реуллхъ, връшллхъ (значи: рек'аахъ, връх'аахъ). 4. Въ едни и схщи по коренъ думи дохажда въ старо- български ту -ь, ту 1л споредъ това, да ли е звукъ * въ начало на дума, или сл^дъ съгласна; наприм^ръ отъ коренъ кид- (по старо ес1) имаме веднъшъ глстн, други пжть сън-ьстн (изго- вори: сънасти — отъ сд-1астн); тъй сжщо: отъ една страна 1лдъ, отъ друга страна ок-лдъ (изговори: об'адъ. отъ овь+гадъ), отъ една страна г\къ, отъ друга — вьс1;къ (изговори: вьсакъ, отъ кьсь+11\къ), отъ една страна гхмо, отъ друга — с*мо (изго- вори: само, отъ сь+1амо), отъ една страна гад-ь, отъ друга — кьс*д* (изговори: вьсад-Ь, отъ вьсь+гад*), отъ една страна глд(>о, отъ друга н-кдро (изговори: н'адро, отъ сдщи коренъ). Тая разлика има обаче само въ кирилскипоь старобълг. па- метници, които употр-Ьбятъ 1л и *, докато въ глаголскпт-Ь се пише въ тия случаи единъ и сжщи знакъ а, който означава и 1; и 1л. Да ли сега това смесване на * и га въ глаголскнгЬ. паметници отговаря и на еднакъвъ у т^хъ (нейотованъ) изго- воръ на -Б и и\, или е само недостатъчно означение, мжчно е да се каже. Гайтлеръ (Ропою^хе, 48 — 49) приема различенъ изговоръ за глаголскит^ и кирилски паметници: глаг. 1;стн='ас?/ш а кир. 1лстн=/«шш: днешнит^ български говори потвърдяватъ едното н другото; кирилското писане гадъ и ов-ьдъ намираме въ общобългарскит-Ь ни) и обгьд (= обад и посл'Ь обед), а гла- голическото писане адъ, аслп (ако наистина се е изговаряло 'ад, 'а ели), се потвърдя ва отъ родопското "асли, *агне, срещу конто намираме въ кукушко-воденския (дори и въ ппрдоп- ския) говоръ вели, егне — значи като пр-Ьгласено 1ь. 5. Че наистина гь е звучало като а. показватъ и ха- рактерните асимилации не само въ имперфектннт'Ь форми като творилхъ = твор'аахъ (Микл., ЬаиЬ1.- 47), ами и въ форми като: оумимъ, д-ьлтъ, «ум-клте и пр., въ ЛГар. Еванг. нам-Ьсто ()уМ'Ьбтъ и пр., които са гласЬли въ наречието, па което е писано евангелето, сигурно: у ма ат ъ и пр., както ги права тълкува и Милетичъ въ студията си върху ^1ариинскота евангеле (ПСп. XIX -XX, 248). в 96 (1. Г>ъ диа славянски езика, полски п български (исто- чиобългарски). т се изговяря и днесъ още като 'а: старо- бьлгарски м-всто, л-ьто, лгелъзо се изговарятъ еднакво по полски и по источнобългарски съ м-Ько 'а: м'асто, л'ато, жел'азо. Това съвпадение на полски съ български езикъ не е случайно, а е органически свързано съ стариятъ изговоръ на гь, защото както въ полски, тъй и въ источнобългарски дохажда тъкмо въ ония думи, които по старобългарски се пишатъ съ ?ь. 7. Отъ изговора на гь като VI си тълкуваме твърд-Ъ лесно п])авоппсната употр-Ьба на тая буква прЬзъ цялото развитие на българската писмен ность. Тъй, докато въ глаголскит^ па- метници -ь и К1 се изразяватъ съ единъ и сжщи знакъ д. отъ което заключаваме и за еднаквиятъ имъ изговоръ, то въ кирил- скитЬ най-стари паметници се пази оп1;е разлика между гь и (п: ала още отъ първо вр^Ьме заб'Ьл'Ьзваме друго расширение на 1;, т. е. да изразява пакъ стариятъ 1а-звукъ, но само сл-Ьдъ чисти съгласни. Тъй още въ Савина книга и Супрасълски Сборпикъ срЬщаме вол*, клн-к, кош;, родители, възкр(\111;тн пам-Ьсто обикновените К0Л1Л, кошл и пр. Това употр-Ьбение на 1; намЬсто гл сл-Ьдъ съгласна става отпосл^ пр-Ьзъ ср-Ьднобъл- гарскня периодъ съвсЬмъ обикновено, тъй че старобъл1'арс1х'Ото правилно писане въ такива случаи се см-Ьта за исключение и се ср-Ьща само въ неправилнит'Ь или нечисти по езикъ ср^^дпобъл- гарски паметници. За да се дойде до такова употр'Ьбение на 1;, не е причина н'§какъвъ ср'Ьденъ изговоръ неговъ като а (МСб. XIII, 104), ами чистиятъ му и ясенъ гласежъ като 'а; зайчото за X или XI в'Ькъ едва-ли можемъ пр'Ьдположи ре- дукция на ш у казанитЬ случаи. Тукъ употр-Ьбата на и се е расширила не защото гласната въ гл се е приближила съ изговора си до е, а защото съгласната прЬдъ нея се е изговаряла вече не тъй, както въ по старо вр'Ьме, или както, може би, въ ония бълг. говори, които са лежали въ основата на по старит-Ь кирилпки паметници. Азъ си мисля именно, че заедно съ писането кол-п нам-Ьсто колк\ се е изразявало вече пнакво смекчение на съгласната, ала гласната и въ двата случая си е била, поне въ първо вр^ме, едно и сжщо а. Докато се е изговаряло во.1т = вол'-)а, или докато е влия.то още нар1;- чието, д'Ьто си е билъ природенъ този изговоръ, писало се кола; но щомъ наченало да се изговаря вол'а. т. е. сл'Ьно, както и днесъ е присжщо почти на сички бълг. говори, то и означението се приспособило къмъ този Иоговоръ и се получила графична форма В0Л1;. Че ще е имало едно вр'Ьме наистина изговоръ вол'-)а = кол1а, заключаваме отъ изговора на подобни думи въ н^Ькои югозападни бъл1'. говори; тъй П. Гжбювъ, о когото може напълно да се облегнемъ, изрично казва, че въ говора на село Велмевци (Битолско) смекчението на съ1'ласнпт'Ь се изговаря „несл'Ьто": сабь'а, земь'а, тин'ьа (Трудъ, год. IV, 97); то значи тъкмо тъй, както биха се означили и по ста- робълг. "кирилски правописъ слвк1, земи, тъ1И1(\. Сжщо такъвъ изговоръ се ср'Ьш,а и въ Костурско: повел йа (Сол. Кп. II, 49) земха, крильха (Сбм. XVI — XVII, 68, 71); царйот Шапк. I., В., са 61 а ШШ. 24. ' 8. Изговорътъ на -и като а си върви по традиция под- държанъ отъ источнит'Ь говори пр-^Ьзъ цЬлия ср'1Ьднобългарски' периодъ, та се пр-Ьдава и отвхдъ Дунава заедно съ ц-Ьлата писменность тъй, че отпосл-Ь, когато румънит-Ь начеватъ да пишатъ на свой езнкъ съ кирилска азбука, * имъ служи да '1)значаватъ не само българскит-Ь думи, въ които дохажда 1;: В-БК8Л, л-БК. Н1(гнл, ами и т'Ьхнит'Ь си думи, въ които се чува схщи звукъ: н-пм, сокот-пск;!;, И-ъмцнл. Къмъ реченото за изго- вора на 1; въ румънската кирилска писменность бихъ могълъ да приведа н много наши думи, заети отъ румънит'Ь, въ които )ь се изговаря като еж. Но такива думи не биха имали го.1'Ьмо значение, първо, защото много отъ т-Ьхъ са заети късно и то отъ неточното наречие, и второ, защото, споредъ изв'Ьстния румънски фонетиченъ законъ, не само гь, ами и всЬко уда- рено е пр'Ьдъ твърда сричка гласи като еа. По- голяма важность биха имали думит^, вл-Ьзли въ македонорумънски или цин- царски, защото може да са заети отъ западнобългарско нар-Ь- чие, обаче и за цинцарски струва сжщия законъ за пр^гласъ на е пр4дъ твърди срички, както и за дакорумънски. 9. Остатъци отъ стариятъ изговоръ на * като 'а намираме и въ другит-Ь славянски езици осв-Ьнъ полски и български; тъй напр, сръбско-хърватскит^ думи прам, смрака, орах, трава, бразда, сам, сваки, сравнени съ старобългарските л()1;мъ, см(>1!К(\, оръхъ, тр«в:1, Б(>1!ЗД11, с-кмъ, вкс1(КЪ, едвали биха 3!18 се тълкували инакъ, осв-Ьнъ като ста1)ъ затвърденъ изговоръ на и сл-Ьдъ ]) VI с (сравни и въ чешки: /ггИ] наместо зрглтн). Сжществителнит-Ь и прилагателни, образувани съ суфиксъ 1;11ъ, се изговарятъ и сега още по руски съ 'а: деревяншй, ру- мяний, славянинъ. москвитянинъ, но осв1>нъ т-Ьхъ има и отд']&лни думи: всякхй стои ср^щу ккс-ккъ, сямъ — ср'Ьп1,у СИМО, пряммй ~ с^^ещу 11(>11мъ, дядя, дядка ср1>щу д-ьдъ, няня, нянка — срещу иинък:^, бълг. н'анка. Подобни зам-Ьни за т; се ср-Ьщатъ и въ отд-Ьлнит^Ь славянски нар-Ьчия, напр. въ словашки (Разкгпек. Веига^е хиг Ьаи1:1еЬге (1ег зюуакхвсЬеп ЗргасЬе, 48 — 49), въ словенски (ОШак, АгсЬ., XVII, 160) п въ нЬкои сЬверозападни руски нар-Ьчия (Собо- левск1й, Општъ русской д1алектолопи, 44, 46, 48); но т'Ь могатъ да се см'Ьтатъ и за нови пр'Ьгласи отъ по напр'Ьшно е за 1;, п1)'Ьгласи. произл-Ьзли било отъ чуждо, напр. полско влияние, било пъкъ отъ ударена дъллгина; за това ги и не земамъ подъ внимание. 10. Че едно вр^ме * се е изговаряло като 'а и то не €амо въ неточна, но и въ западна България, потвърдяватъ и географ ичнит-Ь имена отъ западнит-Ь наши краища, както ни са запазени у византийскигЬ писатели : Пр^аВр•.аVа — Прнз- ^-кнъ, ЩИатсс^с, — Прнл-ьпъ (Миклошичъ, Ьаии.^ 49.); Облакъ навежда и Прбааход и Лгаахоо^хх^бд (АгсЬ. XVII., 162.). х\ла най изразно се показва стариятъ изговоръ на -к у византийското название на днешната българска столица; ако е истина, че ТрсаВст^а произлиза отъ българското име на София — Ср1;де1|1. (вижда се, отъ м'Ьстния падежъ на 8ег(11са — сердиц-Ь — сридь!)*), както се приема обикновено (вж. Иречекъ, Княж. Бълг. 9), то имаме въ гласната а на това име твърд'Ь хубаво запазенъ старобългарскиятъ изговоръ на гь като 'а, пр-Ьдадено чр-Ьзъ Ш.1) Сравни още: 2о^V^)•гааxо$ за €л;т1;ск[\ (Голубинск1й. Очеркъ ист. правосл. ц. 259). 11. За такъвъ схщи изговоръ на -к по западна България свид-Ьтелствуватъ и остатъцит'^ въ тия говори, особено ') Вижда се, славянското име е гласЬло Стр^дьцьгг; страдьць, съ обик- новен(ло въ западна България вм-Ьтнато т между с я р: сравни: стрЬда. с т р е б р 0. 399 ся-Ьдъ ц, д-Ьто уь затвърдило, та п до днесъ се чува ясно съществената му гласна: цал, цадим, цапим, цаним, цава. цана, цалина, цафка (цт^вь), цадило, цалувам (Кюстендилъ, I. Ивановъ, М. Сб. X, 355.); цапове чухъ дори въ Бр-Ьзникъ за ц-Ьпове, т. е. пржчкит-Ь, що се турятъ да разд^лятъ основата между долно кроено и нищелки — старо- български 1|*пъ тояга, млатъ. И при т-Ьзи очевидни доказателства за стариятъ изговоръ на Тл мн-Ьнията по тоя въпросъ между ученит-Ь се пакъ още разпждатъ. Миклошичъ, искайки, види се, да приведе въ орга- нична връзка новословенскиятъ изговоръ на гь (като затворено, т']Ьсно е, Франц, е 1'егте) съ старобългарския (по неговому „старословенски"), д-Ьто явно личи изговоръ- 'а, се исказва твърд-Ь неопр-Ьд-Ьлено въ сравнителната си фонетика («ЕаиЙ. - 47 — 48). Но въ СгезсШсЬ^е с1ег ЪапШегехсЬпип^- 1т Ви1^а- гхзсЬеп, 20, съвсЬмъ ясно се изразява, че „старословенското ]ъ имало първомъ изговоръ на дълго г, отъ което произ- л'1Ьзло еа. 1а, ]а а особено за български тр'Ъбва да се излиза отъ еа,]а^. Гайтлеръ (вигоЪиШагзка Гопо1о§1е, 38) приема за гь изговоръ еа и не прави даже никаква разлика въ изговора на -к по г.тголскит-Ь паметници, сир-Ьчь за него еднакво гласЬло гь както въ хлдбъ, тъй и въ дсти (Гопо1о§. 48). Ягичъ отъ първо вр-Ьме приемапхе изговоръ на /б като е (затворено, ст']§снено), вж. неговата ЗигоЬегуаЬзка ^гагаайка, 27 — 28, посл-Ь АгсЬ. VI, 75, но отпосл-Ь се исказа за ]а, ^а (АгсЬ. XVII, 161). Лескинъ приема двоенъ изговоръ за гь — като га или еа въ глаголскитЬ и като е (гЬсно е) — въ кирилскит-Ь (АкЪи!^ Сггат.^ 5 — 6); споредъ него, види се, и А. Теодоровъ приема въ Старобългарската си Граматика (§22 и 26) сжщо двоенъ изговоръ за гь. Отъ рускит-Ь учени най ясно и най близу до истината по тоя въпросъ се исказва П. БилярскШ, 0 средне-болгарскомъ вокализм-Ь, 116: „Откиньте отъ нашего я 1оту: останется утонченннй или сжатнп звукъ а (почти н^м. а), и вотъ, по моему ]^'Ьн1ю, внговоръ древ- няго гь). А Соболевскхй, Древшй церк.-сл. яз., Фонетика, 35. казва за гь: „По всей в-Ьроятности звукъ гь бнлъ открштое мягкое е въ значительной степени приближавшее ся къ а и р-Ьзко отличавшееся отъ е". Изложението върху п у КаИпа 400 (>^Ги(1у]а па11 1п81огу.)^ ^ох. Ъи1§аг8к1е^'"о, 161-165) е съвсюи.. объркано; пъкъ Лавровъ (Обзоръ звуковихъ и формальньтхъ особениостей болг. лзнва, 62 — 70.) не дава свое мн-Ьиие, а изброява само диалектичните български изговори за гь и иис- менното му упогр4бение по паметницигк Флоринск1й (Лекщи по славянскому язукознанхю, 76) привежда само мн-Ьиията на Соболевски и Миклопшча. Милетичъ излиза сега отъ едно срЬдно а, но първомъ приемаше и той Миклошичевото ми'Ьние, че 7ь въ сто. г.1ас'Ьло /а (вж. ОсобноститЬ на езика въ Мар. нам. ПСп. XIX — XX, 248); въ тая смисълъ и възразява даже Ягичу, който въ изсл-Ьдването си вьрху Мар, Ев. приема с за старобълг. изговоръ на 1ь. Сжщп изговоръ приемаше и въ старобългарската си Г1)аматика (2. изд. стр. 11); по въ сту- дията Си върху влахобългарскит^ Г1)амоти (СбМ. IX. 211 — 390) приема, че гь има изговоръ между е и а (стр. 388), какъвто изговоръ имало споредъ него и а въ влахобългарскит^ грамоти и новобългарскигЬ дамаскини (11)1(1. 390), т. е. едно „широко и неопр-Ьд-Ьлено" е, което означава съ а. Както загатнахъ и по гор"!), широко е може да се см'Ьта за рефлексъ на гь даже и когато излизаме отъ първиченъ изговоръ 'а за *: това „широко е" излиза тогава наяв-Ь, щомъ се помхчимъ да- изгово- римъ П)(- 'а) само. Но понеже 7ь има такова свойство, че се не изговаря никой пхть само, то, кога е дума за изговора на тоя звукъ, не питаме, какъвъ му е гласежътъ, кога би се изговорило само за себе си, а питаме, какъ гласи или е гласЬло то въ живата р^чь; а тогава тр^Ьбва да признаемъ, че гласежътъ му — особено пъкъ въ ударени срички — не е билъ тъй неопр^д-Ьленъ. Онова средно и неопр^д-Ьлено а за ть, което пр-Ьдполагаше пр'Ьди Милетича и Облакъ (Агс11. XVII, 159), може да е много сгодно да обясни разнит-Ь днешни зам-Ьни за гь, ала ми се струва несгодно къмъ старобългарски и ср-Ьднобългарски, д'Ьто и фонетични промени и правописни правила пр'Ьдполагатъ за гь звукъ 'а, не други. Затова не е право да се нарича основния тъ гласежъ на гь „широко е", и то не само, защото гь гласи още въ старобългарски като 'а, но и защото и днесъ тъй гласи то въ повечето источнн го- вори, докато изговоръ а или 'а (пр-Ьчунено 'а) се ср^ща па р^Ьдко и е по ново. 401 Излизайки отъ едно общобългарско а за п>, което е за- пазено 01це въ повечето источни говори, азъ си мисля запад- ниятъ изгоръ на -ь (=е) като пр-Ьгласъ отъ неточния; тъкмо такъвъ пр-Ьгласъ, какъвто е станалъ много по рано у другигЬ славянски езици осв^нъ полски. Разбира се, че тоя пр^гласъ не е станалъ изведнъшъ отъ 'а къмъ е, а е миналъ, както обикновено бива, пр-Ьзъ ср-Ьденъ гласежъ на гь, който ще на- реча пр-Ьчупено ть~'а и който Милетичъ и Облакъ прие- матъ за исходище или за старо- и общо-български изговоръ на гь, а пъкъ азъ го см-Ьтамъ за пр-Ьходенъ; сл-Ьдователно историчниятъ вървежъ на тал звукова промена е споредъ мене: 'а -'а -е, а не е--' а-' а. Такава постененность ни се на- лага не само отъ онова, що казахме до сега за стариятъ из- говорътъ на 1ь като а, а и отъ днешното географично распо- ложение на българскит-Ь говори, както и отъ факта, че дви- жението на прЬгласа върви отъ западъ къмъ истокъ (вж. и Милетичъ, Ап2. Л» 11); сл-Ьдователно въ западнигЬ щебжде ново, въ ср-Ьднит-Ь ср-Ьдно или преходно, а въ источ- нит-Ь ще бхде схщинското старо изговаряне за П). Затова именно пр-Ьходенъ или пр-Ьчупенъ изговоръ за гь намираме днесъ около пограничната линия за гь, т, е. тъкмо по- между С2&щит'Ь источни и схщит-Ь западни говори. Такъвъ пр^чупенъ изговоръ намираме, както вече споменахме, въ н-Ькои солунски села (Сухо, Висока, Зарово, вж. Облакъ, Масес! ВШй. 25 — 26; Стои.10въ, ПСп. ЬХ1, 707 — 712), д^то наистина се ср-Ьщатъ дв-Ьт-Ь наречия; пр-Ьчупенъ изго- воръ ср-Ьщаме въ Р а з л о ж к о, значи пакъ на граница между источно-български и западно- български; пр^чупенъ изговоръ ср']Ьщаме и у луковитскит-Ь помаци, както изобщо въ се- лата между Искъръ и Витъ, значи пакъ на границата между дв-Ьт-Ь нарЬчия; най-сетн-Ь пр-Ьчупеаиятъ изговоръ на 1Ь у навликянит-Ь, доколкото се ср-Ьща още, е пакъ пр4- ходъ отъ неточно къмъ западно, ала никакъ не старъ общо- български изговоръ. Затова именно нЬкои отъ гЬхъ (пловдив- скит-Ь и свищовскит-Ь) го пр-Ьгласили почти въ е, а го запа- зили по добрЬ още банатските павликяни, като по рано излЪли отъ България. История на Българский взикъ. 26 402 П1уЬ1'ласътъ на гь е вървИлъ и върви още, както рекохме, отъ запад'1. къмъ истокъ, настжпвайки по югоисточна верига. I {аб^^л-Ьжително е, че навредъ по тал настжпателна линия ср^пщме се преходни говори откъмъ изговора на гь. Тъй напр. гор-Ь, начевайки отъ крайнит'Ь с/Ьвероза падни говори, съглеж- даме постеиененъ пр1>ходъ на т въ тая смисъл ь, че отъ твърдъ изговоръ за него (като 'е), както го намираме въ западната часть на Со({)ийски, Врачански и Ломски окржгъ, минува въ неточната часть на сжщит^ окржзи къмъ ц6 меко, докато начене ср-Ьденъ изговоръ (т. е. или см'Ьсенъ — ту е ту 'а, или пъкъ прЬчупенъ — т. е. '//), както що са говорит-Ь въ неточната часть на околии: Новоселска, Орханийска, .1уко- внтска и Пл'Ьвненска, сл-Ьдъ които пъкъ иде централенъ, т. е. изговоръ на гь като 'а и е (безъ редукция) и най-гетн^ дохаждатъ говори съ редуцирено №, т. е. 'а за ударено и 'г или и за неударено гь. Тъкмо такъвъ прЬходъ съглеждаме и въ южната половина: най-напр-Ьдъ идатъ отъ западъ говори съ чисто е за гь, сл-Ьдъ които настжпватъ см-Ьсени говори, сир-Ьчь или съ пр-Ьчупено гь (разложки, солунски) или съ двоенъ изговоръ за т — като 'а (*«) и е — (мърваш- кит-Ь говори), сл'Ьдъ които идатъ схщит-Ь родопски 1'овори съ 7Ъ -^а навредъ. Споредъ това можемъ да си мислнмъ, че най-напр-Ьдъ са пр-Ьгласили гь най-крайнит'Ь запад нобългарски говори, именно т'Ьзи, които са биле въ допиръ съ сръбски езикъ, д'Ьто пр^Ьгласътъ е по старъ, отколкото въ българскигЬ западни говори. И гледайки посоката, по която се движи още и днесъ тоя пр-Ьгласъ на гь, тр-Ьбва да приемамъ, че най- папр-Ьдъ е пр^Ьгласило гь сЬверозападното наше у- нар-Ьчие; сл-Ьдъ него дошло редъ на западното или македонско к-г-нар-Ьчие и най-сетн^ на югозападното или костурско наречие, което по сичкит-Ь си признаци спада кьмъ главното българско ?д-зл;(?-нар'Ьчие; това се потвърдява и отъ примЬрит-Ь, що ги навежда Новаковичъ за м> е„ (АгсЬ. XV, 45), за които говорихме и по горЬ, и които показватъ, че тукъ-тамъ има 01це запазенъ пр-Ьходенъ изговоръ за гь въ това нар-Ьчие. А самиятъ пр'Ьгласъ е върв-Ьлъ тъй, както го гледаме и сега да се развива постепенно; сир-Ьчъ най-нипрЬдъ се до- косва до безакцентнит-Ь срички, д'Ьто 1ь се пр-Ьглася въ 403 е — тъп както го намираме и сега въ централнооългарскп ; оттамъ, по импулсъ отъ западъ и по самото множество на безакцентни срички съ /ь пр'Ьдъ ударени, пр-Ьгласътъ се пр-Ь- нася п върху ударенпт-Ь — разбира се, най-напр-Ьдъ поср'Ьд- ствомъ пр'Ьчупено т -п. И въ источнитЬ български говори, пр'Ьди още да се яви редукция, неударено п» се изговаря като е (навярно дълго е, защото въ сжщность неударено 'а е близу до е), а сл-Ьдъ редукцията се развива двоенъ из- говоръ, споредъ това, какъ се е чувствало това е — да.1и още като дълго, или вече кратко; д-Ьто се е чувствало като кратко, редуцирало се въ и, д-Ьто пъкъ било дълго — реду- цирало се въ 'й; оттамъ сега стг^на и ст'ъна; едното отъ стена, другото отъ стГ'на. Да пр^Ьдполагаме, че источниять изговоръ на п като а се е развилъ отъ едно средно а или V/ подъ в.1ияние на сл-Ьдната твърда сричка, не можемъ, първо защото подобно предположение се противи на първично ясннятъ изговоръ за 1ь като 'а, което, мисля, става очевидно сл-Ьдъ сичко, що казахме. Осв-Ьнъ това такова едно отпосл^шно изяснение на ть (защото '('I е по тъменъ звукъ пр-Ьдъ 'а) не би отивало въ съгласие съ источнобългарската фонетика, въ която изобщо не ставатъ изяснения на гласнит-Ь — -осв-Ьнъ въ централнит-Ь го- вори; второ, такова едно изяснение, ако би имало за причина следната твърда сричка, требваше да го н-Ьма въ родоп- ските говори, д-Ьто намираме т еднакво ясно изговаряно като 'ай п р 'Ь д ъ твърд и, ипр-Ьдъ меки срички ; трето, ако този ясенъ изговоръ за /ь е настаналъ отпосле, бихме го очаквали и въ разложкия говоръ, дЬто сЬко ъ се изяс- нява въ а, следователно и п» би требвало да се изговаря ясно; а то, наопаки тъкмо тукъ гь се изговаря най- неопределено и то не защото е старо, а защото е преходно; четвърто, нищо не пречи да приемемъ прегласъ отъ ясно 'а къмъ е тъкмо тъй, както приемаме, че отъ ]а, ча, 'ша, жа предъ меки срички въ източнобългарски става, ]е, же, че, ше, безъ да излизаме отъ некакви средни '/а, жа, т, ша., каквито Облакъ и Милетичъ наистина предполагатъ (АгсЬ. XVII, 161. XX, 581). 26* 404 Диалектичното расвлопеиие на и (ударено) по българ. скитЬ говори можемъ си прЬдстави схематично тъй: Старобългарски ■л ' 'а а л*то - лапю (западно) 'й (ср'Ьдно) (неточно) е "е ■ а а а а-е лета .1'-ето лато л ато л^ато-л^атен лато-летем (югозападно) (сЬвероз.) (разложки) (павликянски) (родопски) (с^вероист.) ^. Распр^Ьд^ление на българскит-Ь говори спЪредъ 1^-дз.. Колкото и разнообразни да са рефлексит-Ь на стб. * по дпен1- нит^ български говори, не очудватъ наблюдателя тъй, както разнообразието въ рефлексигЬ на старославянскитЬ звукови ставки Ь}-Ау, защото * разнообразничи най сетн^ и въ дру- гит-Ь славянски езици, докато зам-Ьната за 1)-(1] е винаги една и сжща за отд'Ьлнит4 славянски езици, винаги постояненъ нризнакъ, който служи, както вид'Ьхме, дори и за д-Ьлидбена основа на славянскит-Ь езици; па ако има тукъ-тамъ н-Ькои диа- лектични отклонения, гк не са тъй р^зки. Тъй напр. ако въ широката руска земя нам^римъ покрай обикновенит-Ь ч-ж още и чч-ц като зам-Ьна за ^^-й^, то не е чудно, защото най (*етн4 и ЧЧ-11, като рефлекси на Ц-А], са тъй близу до ч-ж, че лесно си ги тълкуваме едни отъ други. Но какво да кажемъ за българский езикъ, който на такъвъ малъкъ просторъ об'ема рефлексит-Ь на сичкит-Ь югоисточни славянски езици за 1;] - й] — захвани отъ най първия, та свърши съ последния стадий! Остава още да се обистини пр-Ьдположението на 405 Гайтлера, Калина и Щепкина яа происхода на Киевски Листи, за да имаме въ областьта на българската р-Ьчь ц^лъ микрокозмосъ на славянския миръ! Общобългарската зам-Ьна за Ц-Л}, която намираме още въ най сгарит-Ь български паметници, е шт-оюд. Звукофизиоложки тая зам-Ьна стои твърди далечъ отъ 1] - й], п() далечъ откол- кото сички зам'Ьнй за Ь] - й) въ останалит-Ь славянски езици. Тази отдалеченость на общобългарскит^! рефлекси за Ц - г1] никакъ не хармонира съ оная необикновена консервативность, съ която нашиятъ български езикъ е увардилъ отъ друга страна сички останали звукове въ най старинскиятъ имъ видъ. Но схдбата като че ли е запазила и откъмъ тая страна правото на българ- ский езикъ да бхде общо исходище за славянски студии, защото въ областьта на този езикъ намираме покрай обикновената и най нова зам-Ьна за Ц-й} — ' шт-жд — .още и по сЬка в'Ьроятность най старата замина за 1;]-с1.| — к -г , свой- ствена сега на македонскитЬ говори. Осв'Ьнъ тия дв-Ь крайни зам'Ьни за {]-&] има въ бълг. езикъ още дв-Ь» които пр-Ьд- ставятъ пъкъ дв-Ь ср-Ьдни стадии между к-ъ и шт-оюд; т'Ь ех: ч-ц и гач-жц] И тъй въ днешния бълг. езикъ намираме ц^ли четири зам'Ьни за 1:,)-(1.): 1) шт-оюд; 2) шч-жц; 3) ч-ц, и 4) к-г, които споредъ истеричното си развитие стоятъ въ обратенъ редъ: к-г - ч-ц - шч-ж{1 - шт-жд. Споредъ това българ- «китЬ говори бихме разд-Ьлили на четири групи. Но имайки пр-Ьдъ видъ, че зам']Ьна шч-жи не е съ нищо друго отд-Ьлена отъ общобългарскит-Ь шт-жд говори, между които е пръсната «ато архаистиченъ остатъкъ отъ едновр-Ьмешната прабългарска зам-Ьна за ^]-й,), то като е дума за д'Ьлидба на българский езикъ споредъ зам-Ьната на старославянските звукове Ь] - ф", едва ли имаме достатъчно основание да земемъ отдЬлно българско ш'<-7«;/^-нар^чие, а ще говоримъ само за говори, въ които е запазенъ този прабългарски изговоръ на 1|1'Л!Д. И тъй ще имаме тогава три главни групи говори споредъ зам-Ьната на *]-(!], а именно: 1) шт-оюд- 1'0ъощ, 2) '(-/^-говори и 3) к-г' -говори. 1 . III,- ла) - г 0 в 0 р и. Първата група уаема най гол']Ьма часть отъ българската говорна область; ^ по Мегленско, Дойранско, Мелнишко, Малешево дори до Щипско и Кочанско (но безъ градоветЬ Щипъ и Кочане), са въ основата си пакъ щ-жд-тотщ, макаръ и да идва въ т-Ьхъ тукъ-тамъ по н-Ькое к или г. Накъмъ сЬверъ г})анп- цата между главната и другит^ дв'Ь групи говори минува пр'Ьзъ западната часть на Кюстендилска, Радомирска, Софийска, Искрецка, Бе^Зковска и Кутловишка околия; оттамъ границата върви успоредно съ границит-Ь на царството и минава^ ир-Ьзъ неточната часть на Б-Ьлоградчишка и Кулска околия. Въ тия граници ако и да има тукъ-тамъ прим-Ьси отъ другигЬ двЬ нар'Ьчия. говорит'Ь са въ главни черти еднообразни откъмъ зам-Ьната на ^]-(1.1. Прим-Ьси има най много, както бива обик- новено, въ ония краища, д-Ьто се допиратъ наречията: осо- бено се заб-Ьл-Ьзва влиянието на югозападното л-'-г'-нар'Ьчие надлъжъ по ц^Ьлата му источна граница, а най много въ Боденско и Кукушко, пр-Ьзъ д^Ьто к-г се простира съ нЬкои думи дори до Солунско и С-Ьрско (веке. повеке, керка, кук';Л. врека, мегу, домакин; преге, уге, божик' или божик,) а помощ- ната частица за бждно-вр4ме ке, к' е м, н е к е м и пр. далекъ на сЬверъ и западъ се употребя не само въ Кюстендилско^ Дупнишко, Разложко, не само въ Самоковско и Софийско (не- точно), ами отива прЬзъ южнит-Ь Родопи дори до Одринско и Лозенградско. На сЬверъ има по малко см-Ьсици - ако не броимъ ония села съ изговоръ »/-// въ Ломско между р'Ьки Ломъ п Цибъръ, които Мариновъ споменува въ „Жива Старина" кн. II, 153 (Ковачйца, Горно- Лйнево, Долно-Лйнево, Мокреш, Бълчедърма, Карабацак, .Табец и Чу чан), които въ сжщность не са далечъ отъ самата граница между северозападното и главното българско наречие. И тукъ заб-Ьл-Ьзваме, че помощ- ната частица за бждно вр-Ьме (че, че м) се простира задъ гра- 407 пицит4 на ч-/^-нар'Ьчие, обаче не отива тъй дълбоко въ общо- българското щ-.ж'^- наречие, както долу ке, а се ограничава само съ Софийско, Искрецко, Врачанско, Ломско и Видинсш^. Заедно съ тая частица върви и дума божич наместо ко- леда и тукъ-тамъ: черкаиуце. Въ областьта на н/,-^/' (^-нар-Ьчие, тъй както я описахме, ще требва да истъкнемъ три разновидности въ шушкавиятъ изговоръ на Ц1 и гкд, а именно покрай обикновената, обща и стара българска зам-Ьна шт-оюд, има говори, които са запа- зили изговоръ гич-ж)1, т. е. пр'Ьдходницит'Ь на шт-жд. Тъй се говори по Самоковско, Пеанечко, ^Галешевско и надолу дори до Солунско и Воденско. Въ Самоков- ския говоръ, както го чухъ и пров-Ьрихъ лично, с4ко Ц1 и жд (се едно отъ какъвъ происходъ), се изговаря на шч и жц, а пр'Ьдъ твърди гласни (а, о и у) щч и жц : гушчер, вежци, врашч'ам, изваждам, гншчи, погажцам, гражцане, доожцам, шчерко, клешчи, кашча, кашчовнйца, лешч'а, машчеа, свети м(3шчи, нужц а, нйшчелки, ношческа, ношч'ови, навошча, обушч"?!, пешчера, плашч'ам, прашчила, пражца, сажци, сношчи, срешча, срешча нас, сушч'о, ташч'а, чужцо, фашч'ам, шчетпна, шчета, шчо, зашчо, шч'ука, шч'урец. При това: век'е, повек^е, мегу, ])1''а, свек'а, ношкга, говежго месо и госпоца. Този особенъ изговоръ на Самоковския говоръ не е от- 6'Ьл'Ьзанъ до сега въ народнит-Ь умотворения отъ тоя край; види се, записвачит-Ь не са се вслушвали добр'Ь, за да го схванатъ, или защото са записвали *подъ влияние на кни- жовниятъ езикъ. При това требва да заб-Ьл-Ьжа, че изгОворъ тч-жц се е запазилъ повече у старит-Ь, докато по младит-Ь изговарятъ вече шт-жд! Туй сжщо заб-Ьл-Ьзалъ. и Облакъ за говора на с. Вардаровци, Солунско (Масей. 81. 60' и 62). Подобенъ изговоръ има и въ Разложко, именно въ с. Банско, но съ тая разлика, че шч не е тъй меко и вм'Ьсто жц тамъ се чува ж. За изговоръ шч-ою въ Банския говоръ съобщи най напр-Ьдъ (в. „Новини", 1894 г. бр. 64) Д. Моле- ровъ родомъ банчанинъ, отъ когото нров-Ьрихъ сичкигЬ думи съ шч-ж: врашчам, ^{)ашчам, гашчи, шчерка, шчо, ни шчо, клешчи, ошче, нушчам, кръшчавам, лешча, шчир, шчипкп, маитчаа, пешчера, кашча, обушча, огнишче, срешча, ношческа, 408 . . плешчи, свешча, ношча (съ членъ!); вежи, изважам, гложа,'по- гажам, доожам, межа, обажам, поврежам, прежа, ражам, сажи, нужа, нарежам, набожам, насважам. даш, дажовпик, чужа; само въ думи, които са чужди на тоя говоръ, ср-Ьщаме ед- накъвъ изговоръ: мошти (моц1тн), пошта, ръга, општина, штеие (р-Ьдко употр.) и к'у, к'еш, к'е, к^ем, к'ете, к'а, както и кГех, к'еше и пр. Такъвъ изговоръ има (споредъ Молерова) и въ с. Елешница, пакъ Разложко, ала не тъй посл-Ьдо- вателно запазенъ, но отъ обнородванит-Ь въ МСб. материали отъ Разлогъ азъ нам-Ьрихъ сжщи изговоръ и отъ с. Недо- бърско или Гнидобрадско, ала само въ дв-Ь п-Ьсни отъ тамъ (МСб. III, 41 — 64): шчерка, шчо, сешчам, пусреашча, ошче, кашча, дъжовно, — докато всички други п^сни отъ това село, слушани отъ сжщия сл'Ьпъ старецъ, записалъ ги схащ записвачъ (С. Ив. Бояновъ), показватъ само шт-жд. Може би тия п-Ьсни да са погр-Ьшно дадени за п'Ьсни отъ Недобърско. Отъ Разлогъ имамъ заб'Ьл'Ьжено още чужджи юнак (два пжти) въ ПСп. XXXIX, 162 — отъ с. Якоруда — тъй че, може би, този изговоръ да се ср-Ьща и другад-Ь въ той край. Тъй напр. узнахъ отъ г. Разлогова, че го имало и въ с. Добринища, пакъ Разложко. Този изговоръ на Ц1-жд като шч-оюц — или приблизи- телно тъй — ще е расширенъ доста по ю ж п и т 4 наши го- вори, защото го ср-Ьщнахъ въ обнародвани материали отъ Солунско (МСб. IV, 188): шчо, къшча (Сухо), макаръ Облакъ да не споменува нищо въ Мас. ВШй.; а и думигЬ наренцам, пренца у Драганова (Р. Ф. В. 1888, № 1) со- чатъ пакъ на такъвъ изговоръ. Осв-Ьнъ това Облакъ б-Ь- л^жи: лешча, пушч'ам, пътишча, ръбиш ча — отъ Ново-Село; плешч'и, лешч'и, ушч'е, клешч'и, дожце - отъ Ваталъкъ; лешч'а, гашч'и, ошч'е, клешч'и, гробишч'и, ръбишч'а — отъ Вардаровци -^— се отъ Солунско (Масей. Вик!. 59 и 62). Сравни още: зашо, нишо, шу (што), ишше (още), благуйшенхе, къшата, кишале, баш1у (бащу), дъшер1о, ниша го (не ща го), къши — въ Род. Ст. III, 44 — 57, отъ Ксантийско; кашча, шчо, б1.шча - отъ с. Нирокъ, Лозенградско (МСб, XVI -^ XVII, 12). Такова ш'< или тч има и въ Брацигово: нишчу, нашчу (наш'то), 409 шчо, ошчи. зашчу, ношчя, нушча (Сборникъ на Книж. друж. I. Къмъ българскит-Ь тайни езици, 4), но то ще е нав-Ьрно пр-Ьнесено тамъ отъ Кос турско. См'Ьтайки разложкиятъ изговоръ ж вм. ягд за по ново — произл^зълъ отъ по напр-Ьжно оюц. чр-Ьзъ окж^ понеже и сега личи въ него изв'Ьстна усиленость, натъртеность, то ще имаме въ главното българско жд-шт — нар-Ьчие два главни изговора за 1) — й^, нав-Ьрно още отъ дълбоки старини останали: 1) шт — жд и 2) шу — жу. Днесъ за днесъ е по распространено първото и като свойствено, види се, на онова нар-Ьчие, което служи за основа на старобългарския книжовенъ езикъ, то е засвид-Ьтелствано още отъ IX в-Ькъ, но то не нр-Ьчи да си го мислимъ за по ново отъ другото, макаръ да е днесъ тъй общо употр-Ьбително. Приемаме шу — агу за по стари не само защото чр-Ьзъ т-Ьхъ по лесно ще си обяснимъ происхода на общобългарскит'Ь гат-жд, а и затуй, защото въ много случаи самата славянска фонетнка пр^Ьдполага такива шч — жц; именно съчетания вк], 81), и 2с1), х^] н(;минуемо даватъ почти въ сички славянски езици шч — жц, или отъ гЬхъ неноср-Ьдно про- излезли звукове, следователно и за бълг. езикъ сме принудени да приемемъ едно по старо шч — жц за сички сегашни тт — жд, които произлизатъ както отъ съчетания зк^, «у и 2(1]. 2^], тъй и отъ (;.]-(1]. Общиятъ изговоръ на шт — жд е откъмъ палаталность — твърдъ; имамъ заб^Ьл-Ьжедо само отъ Ямболъ на срещ1а, (снис. Родина, II, 12, 395), па и Облакъ б^л-Ьжи гашГи, лешга отъ Бугариево, Солунско (Масей. 81и(1. 59), но тЬ са уединени случаи, които едва ли ни биха дали право да ги см-Ьтаме за стари остатъци. Повече право на старин- ность има онова меко шч'или жц', което се слуша въ Само- ковския говоръ, защото е почти вредомъ издържано. Па изго- варяло се шч — жц меко или твърдо, пий ще тр-Ьба да го смитаме за п6 старо отъ днешното общобългарско шт — жд, защото, както ще видимъ по долу, оби1,обългарската зам-Ьна за 1|1 — жд е минала и тя пр'Ьзъ тоя стадий, нр-Ьди да получи днешниятъ изговоръ. 2. Втората група — ч — ц говори — заема неточ- ната часть на косовско-моравското гу-нар-Ъчие (чиито граници 410 шк. 110 горЬ) И се простира по БЬлоградчишко, западно 1к'р- ковско, Царибродско, Трънско, Бр-Ьзнишко и Босилеградско (отсамъ сръбскобългарската граница); а оттатъкъ границата заема часть отъ Власотинско, ц-Ьло Пиротско. Б-Ьлопаланско и Княжевско. неточна часть отъ Нип1ка и южна — отъ Зай- чарска околия. Областьта на ч — (с говори, или както ги 11нрекохме по гор'Ь ч — ц — поднар-Ьчие, можемъ сега съвсЬмъ точно да Опр'Ьд'Ьлимъ, а именно неточната граница — възъ основа на лични ев'Ьд1>ния, добити отъ п^ьтувания на три пжти по за- паднит-Ь наши краища (вж. Изв. за Еоманд. I.), а западната (откъмъ Сърбия) — възъ основа на Беличавата карта къмъ неговит-Ь „Ди]алекти источне н]ужне Срби]е". Откъмъ българска страна границата на ч — /« стига до сл^днит^ крайни села: Влахови ч. Рабйша, Върба, Слй- вовик, Калугери, Пештера, Орешъц, Боровица, Пле- шив ъ ц, Ц у р ц и ч (Б'Ьлоградчишко), Превала, Г 6 р н'а -Лук а, Мйтровци, Железна, Копйловци, Главаповци, Дълги- дел (Берковска ок.), Славина, Каменица, Сенокос, Горни- Криводол, Б|)л'а, Комштйца, Бубеш (Царибродско), Годеч, Шума, Црклевци, Сливница, Голубовци, Росоман, Клисура, Михалово, Дивотино, Црнел; Райлово, Перник (Со- фийско) Бела-вода, Коланци, Косач, Ковачовци, Ракйловци, Врана-стена, Калотинци (Радомирско), Рашнци, Добри-дол, Сушйца, Брест, Злбгош, Полетйнци (Босилеградско). До Поле- ти н ц и границата на ч - к засега на истокъ се шт-жд-тотрп : отъ Полетйнци нататъкъ границата върви между '/ - (I и к'-г говори и минува пр-Ьзъ сл'Ьднит'Ь села, имаш,и пакъ ч - /( говоръ, Дблн'о-Уино, Бранковци, Млекомйнци, Бреснйца, Буцал'ево, Долна-Л'убата, Горна- Л'убата, Плоча (Босилеградско). Пр-Ьзъ Плоча границата отива на Крива-Фея (В])анско) и оттамъ пр-Ьзъ Ново-село, Горни-Романовци, Бйтврца; оттамъ върви по рЬка Власина и Ропотъ, по Суха-планина до с. Драшкова-Кутина, отд^Ьто пр4зъ села Бенцарево, Островица, Градиште, Сйчево, Ореовъц, Цуринци, Дервен, Драинци, Мйл- ковци, Попла, Бели-поток, Скрббница, Буче и пр-Ьзъ Тупеж- ница планина пр4зъ с. Грлиште п Връшка-чука се сключва съ пай сЬверното село отъ Б-Ьлоградчишка околия — Влахович.. 411 Въ тъй описанит-Ь граници се говори едно българско нар-Ьчие, чиито граматични свойщини описахме вече и вид-Ьхме, въ какво отношение стои то къмъ србски. Главната му фоне- тична отлика отъ български състои въ изговора на ж като «/, който го свързва съ по нататъшното косовско-моравско у — нар'1>чие, и зам-Ьната на 1:] с1], която е ч — ц; затова по сравнение съ другит-Ь български наречия, можеме съ право да го наречемъ българско ч- 11-у- нар-Ьчие. а по отношение къмъ п,'Ьлото косовско-моравско у - нар-Ьчие, отъ което съставя часть, то е само ч- 1( - поднар^Ьчие. Споредъ това сЬко нан1е шш,^) произл-Ьзло отъ <:] или Щ, се изговаря ч: вече, вечем, вочка, вра чам, врчам, п 0 в р а ч а м, в р е ч а, г а ч е, г а ч н и к, леча, м а ч е а, н о ч, синоч, суноч (ц^ла нощь), ночем, ночуюм, ночъска, нъчви, навоча (навуща), обуча, обрчам;осечам, плеча, плечка, плачам, прачам или прачуюм, прачка (прашка), свеча, сврчам, или сврчуьем (свъртамъ), среча, сречу (срЬщу), сречам, вачам, черка, прегрчам, преврчам, чуд (цюудь) нрав, срб. Ьуд; тичичи (пътнфн), голоча, глуоча и пр. Общи са на ц-кюто нар^Ьчие: чу или чем, чеш, че. чемо, чете, че; послЬ и д'Ье причастието на чи: посее ч и, 'береечи, свече палеечи, плакаечи, думаечи, жи- в е ш ч и и пр. Съ ш т се изговарятъ само : б а ш т а, к ъ ш т а, п е ш т е р а,^ општина, ништелки (покрай пити), мошти, а въ п^сни. идва и насрешта; това струва, разбира се, за по вътр-Ьшнит-Ь ч-ц- говори, зайчото въ крайнит-Ь, съсЬдни съ общо-българското шт-жд-нар-Ьчие, се намиратъ още много думи съ шт. Па тъй сжщо и сЬко наше жО, гласи въ това нарЬчие //: веце, виц (внждь), вицте, погацам, нагацам (и погацуюм, нагацуюм), глоцем, съглецуюм, госпоца, говецо месо, грацанин, граца (здание и ограда — грлждл), М Понеже общиячъ нашъ български езикъ не различава ф, ироизл+.зло отъ 8к^ и в*] отъ ф, произл-взло отъ 1] и к^^, то добр-Ь е, първото ф, като по старо, да отбЬлЬзваме съ ф^, а второто, като по ново, да означаваме съ ф,^ : ия тъй слщо трМа да различаваме едно ЖА^ (отъ хй]), и друго жд^ — иро-^ изл-Ьзло отъ б). 412 ограцук^м, юц, юцте! лабацам, завоцам, краца, .1 уци (лоулгдн?): Луд за сви, а за луца — никой, Трънъ; меца. мецу, помецу, парецуюм, погоцба, проца, рацам, ръца (ръцу уватило МСб, IX, 79 отъ БрЬзнишко), ръцав ръждав, Трън и Бр'Ьзник7>; въ Трънъ чухъ и ръ'г'ав, но съ ;тачение „мързеливъ" — види се по сръбски р^^ав; роцба, свацам и С1$ацуюм, уце (хоугкде), е е ц - лишил, Брюни к, Враца — саждец МСб. V, 228; Пиротъ — цеца, жд на- мЬсто ц се срЬща въ думи: нужда, надежда, чуждо, а въ бр-Ьзнишко покрай краца идва и кражба, покрай гра- цан'е и граждан'е; срЬща се и говеждо вм. говецо. Л въ Пиротски ДамаскиЕ1ъ, писанъ па 1852 г. на доста чистъ ииротски говоръ, се ср-Ьщатъ още много думи съ шт н жд подъ влияние на българския книжовенъ езикъ: немощни, пещии пламенъ, вещи, запрещеше, священници, смущавало, но- ф а ща ли, осуждава, наслажденте, одежда, побеж- дава и пр. Изобщо на това нар-Ьчие не са никакъ чужди звукове шт и жд, защото сички други думи, въ които има старобългарски Ц1,-21:д, се изговарятъ чисто и ясно тъй, както II въ общобългарски: воштйна, гуштер, краиште, гро- б и ш т а, и игг е ш, л е ш т а к, п р о ш к а, ш т е т а, ш т и т, коштрава, штавиш, клешти, пришти, оште, на ште-срце (нл тъфеж), штука, штене, дъж(д), дъж-. д 0 в е н, вражда и пр. Сега имайки пр-Ьдъ видъ, че зам^Ьна ч-{1, вм. щ жд пе е сдщинско българско свойство, тр-Ьбва да признаемъ, че тЬ са про- изл'Ьзли въ това нар-Ьчие независимо отъ български езикъ. Отъ това нека се не заключава, че северозападното наше ч-и на- р'Ьчие стои по близу до сръбски езикъ, защото отъ този езикъ го дЬлятъ много свойщини, общи съ нашия; осв'Ьнъ това самиятъ изговоръ на ч-(1 нам-Ьсто шт-жд стои доста далечъ отъ сръб- скигЬ ^-^, тъй далекъ, че и самигЬ сърби (НоваковиЬ и Весе- линовиН) ги отд'Ь.1Ятъ хубаво отъ сръбскигЬ съотв-Ьтни звукове. Интересно е за въпроса, какъ се отнася самото ч-ц нарЬчие къмъ сръбскит-Ь звукове ?С-^; то ги схваща като к-г и тъй ги предава: пам-Ьсто сръбската дума р^ав не казватъ ръца в, а ръгав, нам'Ьсто '1\ур})евдан казватъ Гургевдън. нам-Ьсто ])аче — г'аче; тъй срЬщаме и въ Пир. Дамаскинъ: сун1)ер, 413- 88, а не сунцер, кам^ш 58, а не камщю — тъкмо тъй, както и но}) е нам^Ьсто ноге, 56, сенЬу 90*^ нам-Ьсто сенку и девойЬа наместо дево1к'а, 94. Зам-Ьната, значи, на (у-ф* съ ч-^ въ това нар-Ьчие не е българска, ала не е ни сръбски, а е идентична съ. староруската замина за тия звукове; ако имаше н-Ькои дири отъ руско пълно гласие или други руски свойщини, бихме безъ-друго одобрили пр-Ьдпоставката на Облака (АгсЬ. XVII, 603), че това наречие ще е откхснато отъ Карпатско- руския (малоруски) езикъ. За разнигЬ см-Ьсици, които се ср-Ьщатъ на границата между ч-{с и шт-жд-яа.р'^чЕе, вж. „Кратко известие за научното ни пжтуване по западна България пр-Ьзъ 1903 г." Изв. Ком. I, 138 — 142, д-Ьто давамъ доста подроб- ности отъ любопитни кръстосвания. 3. к'-г'-говори. Кога е дума «;'-г -говори, тр-Ьбва да раз- личаваме 1) говори, въ които замина к-г вместо Ч12"Я5Д2 ^ напълно прокарана и 2) говори, въ които покрай «'-/ идва разм-Ьсомъ и шт-жд (или шч-жц). Първата група, съ- щински к' -говори съставятъ частъ отъ гол-Ьмото косовско-мо- равско нар-Ьчие, съ което я свързва и обща зам'Ьна у вм. ж както и други н-Ькои свойщини, за които б^ше дума по гор-Ь: Втората група «;' -говори н'Ьматъ нищо друго общо съ пър- вата осв-Ьнъ тази обща замЬна к-г за Ц1-жд, и то не вредъ прокарана. Първата група к -говори, която ще наречемъ сЬ- в'Ьрна, защото се простира на сЬверъ отъ линия Тетово, Скопие, Кратово, съставя югозападна часть ^/-нар-Ьчие (докато ч -/^-говори съставятъ сЬвероисточно поднар-Ьчие отъ С2бщото косовско - моравско ^/-нар-Ьчие). Втората, южна група ?с' -го- вори не заслужва име нар'Ьчие, ако имаме пр^дъ видъ само замина к'-г'; защото по сичко друго тая група се свързва съ останалит-Ь наши южни и источни говори, ала никакъ не съ сЬвернит^. — За северната група к-говори б-Ьше доста обстойно дума гор-Ь, когато ги сравнявахме съ български и сръбски, за да истъкнемъ т-Ьхното положение като пр^Ьходни говори,^ но говори, въ които несъмн'Ьно пр-Ьобладаватъ български свой- щини; затова тукъ ще говоримъ само за южната група. Южната група к'-говори заема средна Македония,, или областьта между градове: Скопие, Кратово, Ко- 414 чапс, ('т1)умицгц Битоля, Кичево, Гостиваръ и Те- тово. Тази область е обиколена отъ три страни съ говори, въ които обикновената :5ам'Ьна за 1)-11] е щ-жд, а само на сЬверъ се съединява съ Моравски ?/- говори. И наистина, отъ истокъ се доииратъ до гЬхъ малешевскит-Ь говор п и по надолу до Вардаръ — говорит^ по Петричко п Дой- 1)апско; оттатъкъ ] вардаръ откъмъ югъ ги заграждатъ 1'оворит'Ь 110 Г е в г е л и п с к 0, Г ю м е п д ж е н с к о и В о д е н с к о, въ които, истина, идва и к-г , но явно пр^обладаватъ шушкави зам-Ьни за ^^-(^^. Отъ Воденъ нататъкъ, пакъ отъ югъ сл-Ьдватъ косту рско-лерипскит-Ь говори, д-Ьто щ-жб си е обик- новено. Говорит-Ь 110 Пр^спенско, Р-Ьсенско, Охридско, Стружко, Дебърско — дори до подъ Гостиваръ са тъй сжщо ?<<-.ж^- говори, както можахъ лично да се увЬря прЬзъ 191 () година; само въ Кичевско и Гостиварско се баланси])а щ съ к, а едва в-ь Тетовско пр'Ьобладава к пр-Ьдъ гц. Пр-Ьди да се спремъ върху самит-Ь ср-Ьдномакедонскп к- говори, пека опр-Ьдк^имъ по точно, какъ се отнасятъ къмъ 1)-(1) ония говори, които заобикалятъ, както рекохме, ср-Ьдномаке- донскит-Ь отъ три страни; чр-Ьзъ това ще си обяснимъ по добр'Ь както общит-Ь граници на к-г тъй и т-Ьхния просторъ и посока поср^дъ българската говорна область. Въ говорит-Ь по Дойранско, Кукушко и надолу, неточно отъ Вардаръ не може да става дума за к' -говори, защото слу- чаиг'Ь съ к-г са твърд-Ь усамотени. Въ Кукушъ напр. (споредъ студията на Д. Мирчевъ, Бкл-Ьжки по кукушко-воденския го- воръ, МСб. XVIII, 453) има само тия думи съ к-г: вре1к'а, пле1к'и (плещи), мег'а и причастията на ки (седе1ки, пли- те1кГи и пр.); може да има и повече, но броятъ имъ е несрав- нено по малъкъ пр-Ьдъ думит-Ь съ щ~оюд въ тоя говоръ; тъй освкнъ думит-Ь у Мирчева (МСб. XVIII, 453): к^шта. свешта, вежди, гръжданин (той не изброява повече), азъ съмъ си заб-Ьл-Ьзалъ ощ^: межда, сношти, срежба, съ-нош, мошне, штерка, еднош, нощфа, кражба, плешка, г 0 р е ш т 0, г 0 р е ш т II н а, н и ш ч е л к и, п а ш ч е р к а, чужда, чуждйна, помуш, нош, прежда. Това сжщо струва и за гевгелийския говоръ. Въ воденския говоръ има повече случаи съ к-г , по пакъ б])()ятъ 415 имъ не е по гол-Ьмъ отъ другит-Ь; защото ср-Ьщу ве1ги, врв1к'е, га11ъИ, ку1к'а, ле1к'а, сек'ам се, к'ерка, макеа, мМгу, нсик^ва, помо1к', но1е', ръ1га, срсик^а стоятъ: гашник^ горешчйна, кражба, рожба, мошне, д^ш- ч и р а, н а п р е ж н и, нишка, н и ш ч е л к и, се и з н и П1 ч п, сношчп, сношна вода, плешка, пишчера, пашчерка. ч у ж ц а, ч у ж ц 11 н а, плешка, п 6 м у ш ч, както и сички дЬе- причастия: одешчимица. сидешчимица, пулешчимица и пр. Ето защо водепскиятъ говоръ сега не причислявамъ къмъ ср^дномакедонскитЬ к-говори, както сторихъ това пр-Ьди 16 години, когато се основахъ само на дапнит'Ь у Мирчева. Косту рско-леринскит-Ь говори падатъ извънъ обла- стьта на к-г, понеже у т-Ьхъ идватъ твърди рЬдко гърлени зам-Ьни за (;]-(!,], а се шушкави, и то, сноредъ както пр-Ьсм-Ьтнахъ възъ основа на обнародвано градиво и лични расгшти, отношението е като 15 къмъ 5. Туй струва и за Пр^Ьспенскит-Ь го- вори, а именно: въ Р-Ьсенско се ср^щатъ само тия думи съ гърлена зам-Ьна: ку1к'а, кГерка, век'е, мег'у, повек1ч домакин — инакъ се жт-оюд: р о ж д а т, м'ь ш ч е а, но ш ш, врешче, свегача, нош, обиждам, обиждаешчим, бе- гаешчем, раб отвее щим, горешница, бегаешти.м, одеештим, кажвеештим, чуждина, на плещи, не навеждай се, наождаш, чужци, неврашчела, свешчи (Нзворит-Ь за тия прим-Ьри вж. МСб. XVIII, 411, 412). Ре- довната зам1^на за 1;]-с1] и въ охридския говоръ е шт-он;(1 (по право шч-жц): свешча, свешчалник, лешча, плешчи, врешча, гашчи, прашча, прашчъм, фашчъм, сношчп, ношеска, сешчъм се, ношви, одеешчим, сажци, вежци, межца, вижцъм, рожцъм, чужци, чужина, заожца (сноредъ Спространова, МСб. XVIII, 526 — 527); но освЬнъ т-Ьхъ много още прий-Ьри вж. у мене, МСб. XVIII, 412 413. Ср'Ьщу т-Ьхъ кГ-г има само: к'ерка, нок'е, не1кум. к у к'а, кук'ни, пустокук'ница, ве к'е, п о 1 к 'е, ъ р г'а, ъ р г'о- съл, ярег'е и прег'еска. Тъкмо тъй стои въпросътъ и съ говора на градъ Струга €ъ околностьта му; и той като р-Ьсенскиятъ и охрид- ския спада къмъ общобългарското мт-жд-яа.1р'кчие, както може да се види отъ Сборника на братя М и л а д и н о в и, 116 който състои повече отъ Стружки п-Ьсни ; срв. и о г о р е щ и„ етр. 4, 5, свещи, 15, чужа жена, 24, 33, вра ща ла, 33,. 48, мошне, ноще, 37, граждане, 38, наожатъ, 72^ рожаше, 81, нужба, 82, 178, клажат, 117, метеещи,. гледаещи, вързеещи, готвещи (126) — постояно тъй, вежи, 128, гражани, 149, снощи, 161, 405, позга- щена, 291, 426, 492, изважаш, 292, изважам, 293,^ нужда, 309, горешЕи ирисои, 315, вижат, 316, вреще, 355, сд-нош (ц-Ьла нощь), 349, ниски наместо нишки,^ 355, ношви, 366, 370, 372, мжп;еа, 375, чужина, 376, 400, вежи, 407, овоще (?), леща, 409, кжща, 409,410,. зафаща, 409, дважд, трижд, 423, заожай, 427, щерко,. 434, кащи, 435, сещавам, 437, нощна кова, 438, полунощ, 438, вращаетъ, 448, фащатъ, 450, свещи, 453, чужда, 456, изважала, 463, чуже-земянине,. 464. гащи, вежи, 487, горещина, 508, ошница (ово- щие) 511, чушъ конь, 535, пещера, 536, плещи, 536, свещалиик, 537. И тукъ, както и въ Шапкаровит^ п'Ьспи отъ Охридско, намираме доста примери съ к' — г', но т-Ь са пренесени заедно съ п-Ьснит-Ь; най- обикновени са пакъ сж- щигЬ, които са унотр-Ьбителни и въ охридския говоръ: кукя, керка, мегю, веке, божикъ, жргьосанъ, повике, врекя, ала осв'Ьнъ т-Ьхъ и тия: нокье, 15, пракя, 40, рогени, 69, но въ проза: родени, Мб. 14, 256, кюдои (нрави, срб. куди), 69, свекя, 117, рагя, 208, тугинъ (но въ схщата п^сень и „чужда земя"), 456 и н-Ьколко нжти причастия на ееки нам-Ьсто па еещи: плете ек и, 449, стегаеки, чеш- ляеки, 449. Сжщо забелязваме и въ п'Ьснит'Ь отъ Струга у Шапкарова, кн. VI 336 — 339: фашчам, фешчани, чуж- дина, мошне, машчаа, ио: нокьно време, 338. Въ МСб. материали отъ Струга има твърд-Ь малко : н-Ьколко гатанки въ кн. IV (255- — 256), една пЯсень и н'Ьколко д-Ьтски залъ- галки (кн. V, 30, 208—209), въ които нЯма прим-Ьри съ I] - Ь^, осв-Ьнъ прежда (IV, 255) и н-Ьколко пхти: кьерка. Срв. още и тия прим-Ьри, що ги навежда Хр. Матовъ отъ Стружко (Бълг. Пр. год. V, кн. 4, 145): свешча, лешча, гашчи, плешчи, врешче, межца, мъшчеа, пашчерица, машче1нца, сажци, вежци^ чуж, чужцина, прежца, 417 рожца плашчам. испрашчамъ, фашчам, рожцям, изважцам, заожцам, наожцам, погожцам, наглежцам, б и Ж Ц <1 Т. и тъй щомъ д'Ьлимъ бълг. езикъ споредъ изговора на старослав. звукове 1| — Ц, говорит-Ь въ Р-Ьсенъ, Охрид а и Струга тр-Ьба да идатъ къмъ общобългарското шт~ жд- нарЬчие, защото въ т^хъ правилната замина е шч- шц-, докато к — г' се ср-Ьща въ твърд-Ь малко думи. Осв-Ьнъ това тия го- вори се доближаватъ къмъ общобългарското нар'Ьчие и съ изговора на ж, което гласи у т-Ьхъ като ъ\ но пакъ тр'Ьба да признаемъ, че съ югозападното ср-Ьдномакедонско к' — г'. нар-Ьчие ги съединяватъ повече свойщини, а именно: 1) общъ и 3 г 0 в 0 р ъ на ЦI^ -ЖД} като гач-жц ; 2) общо ударе- ние — на третия слогъ отъ края {.->^:1.^^); 3) еднакъвъ изговоръ на ъ и ь : ъ като о и ь като е; 4) троенъ членъ; 5) т въ 3. л. ед. сег.; споредъ това т-Ь са си пакъ македонски говори. Отъ Струга на сЬверъ по р4ка Дринъ и Радика захваща единъ български говоръ, който, макаръ да съдържа п той н'Ькои прим-Ьси отъ к' — г', спада пакъ откъмъ 1^3 — и] къмъ общобългарското ш/>г-г?/С(^- наречие; то е дебърскиятъ говоръ — най-западниятъ клонъ отъ целокупния български езикъ, но пакъ не по малко български, отколкото много други наши говори. Понеже Дебърската область се допира пр-Ьзъ Шаръ- Планина съ Призр-Ьнско, понеже и на сЬверъ отъ нея се простира Тетовско, д^то говорътъ е дон-Ькжд-Ь повлиянъ отъ сръбски свойщини, чов-Ькъ би пр-Ьдполагалъ да нам-Ьри въ Дебърско изроденъ български езикъ ; а то, наопаки, дебър- скиятъ говоръ е по сичко чистъ български езикъ, и каквото въ него не е общобългарско, то е или зето отъ сйсЬднитЬ нему ср-Ьдно-македонски говори, или си е пъкъ самостойно въ него развито. Тъй, като оставимъ зам-Ьната за I] — с1], за която ще говоримъ на особено, дебърскиятъ говоръ има т-Ьзи общи свойства съ другит-Ь македонски говори: 1) общо-третосрично ударение (.-^^ !-.->-); 2) еднаква замина за еровете, сирЬчъ 0 за ъ и е за ь; 3) троенъ членъ; 4) ш въ з. л. ед. ч. сег. А самостойно развилъ сл^днит-Ь три свойщини: 1) изравнилъ л съ ъ въ звукъ 0 (но то не е вредъ); 2) изравнилъ сичкит-Ь История на Българския езикъ. 27 418 глаголи бе»ъ разлика цъ една форма за 1. л. ед. ч. сег. — иа а. Отъ тия самостойно развити свойства първото ни е познато и отъ други български 1'овори (въ РодопитЬ), а носл^диото е напросто расширена по аналогия обп1,обългарската форма за 1. л. ед. сег. За изговора на шт-жд (независимо отъ какъвъ проис- ходъ) сега, сл-Ьдъ като изл-Ьзоха дв-Ь студии по този говоръ') сме достатъчно осв-Ьтлени, а именно въ дебърскитЬ области Дримкол ъ, Голо-бърдо. Джупа и Поле* се говори шт-жд, а въ Долна-р-Ька (Мала-рЬка) се говори шч-жд. Сега си обясняваме, защо въ материали отъ „Де- бърсЕо" ср^Ьщаме ту шпг ту шч. При гова нека отб^Ьл-Ьжимъ, че Мало-р-Ьканци се паричатъ още и м и я ц и, което название сноредъ Л. Димитрова (ИзвСем. I. 267) едничко може да се см'Ьта за племенно, докато другит'§ названия на дебърци (улюфи, кецвари, гакюрки, торбеши, обяла) са само прозвища за присм^хъ. Поляни пъкъ се наричатъ дебърцитЬ, жив'Ьеещи въ полето около гр. Дебъръ. Рефлексит-Ь на 1]-(1^ по Дебърско съмъ доволно обстойно изложилъ въ „Уводъ" (МСб. ХУШ, 415 — 419)., Тукъ спо- менувамъ пакъ, че южнит-Ь дебърски говори, които са, значи,- по близу до Струга, съдърл^атъ и по малко к, г , ср1>днит]& (около Дебъръ) малко повечко, а въ сЬвернит-Ь (къмъ Гости варъ) още повече; но изобщо зето Дебърско спада откъмъ замяната на 1,)-(1^ къмъ общото шда-жч^-нар-Ьчие. Любопитно е при това да се отб^Ьл-Ьжи, че дебърскигЬ помаци, наречени торбеши, х^а запазили много хубаво своя шт-жд -гово]^ъ; тъй напр. спо- редъ Мусдия Вейселъ, старъ помакъ отъ с. Скудрин'е (Галичкр), въ родното му село говорятъ : л е ш т а, в е ж д и, гашник, мъшчеа, межда, межници, мошне, паштерка, Н0П1ВИ, синошна-вода, ништи, плешти, помош, прашка, прежда, сажди, свешта, свештарник, мъш- т е н и ц а, г о р е ш т и н а, г о р е ш т а. п о м о пт н п к, н е м о ш е н, ') Вж. Л. Димитровъ, кратки етнографски пЬл^жки за Дебърско съ огледъ къмъ говора на.тоя край, Изв. Сем. I (1905); М. Григоровъ, говорътъ ва иадор^канцит^ (мияцитЬ) въ Дебърско, Изв. Сем. II {190(> — 1907). За жалость, 1'ригоровъ не е далъ сичкит^Ь случаи съ ши и. жо вм. ^^ и й^ но малорЬкапския говоръ, та излиза, като че шч-жд се балансира съ /.' /, а въ слщность гърле- нит'^ зам'Ьци за (^-с!] са много п(> малко въ сравнение съ шушкавитЬ. 419 товечко-месо, както сички д-Ьепричастия : с е д е е ш т и, одеешти, и пр. А което е още по-важно да се знае, то е, че дебърскит"! помаци са запазили п('» старъ изговоръ и :за звукъ л, т. е, не са го още изм^Ьнали въ о, а го изговарятъ като й или ъ^, съ което се подкрепя хубаво мисъльта ми (вж. МСб. XVIII, 418), че дебърското о вм. и, иде отъ но пр-Ьжно ъ. Но за това по долу. И тъй, като исключимъ сички т^зи околни говори, които заобикалятъ ср-Ьдномакедонската область и които откъмъ Ь]-(1з спадатъ къмъ тт-жд-нщ^чж^, оставатъ поср'Ьдъ т'Ьхъ говори, които наричаме к-говори, но въ които покрай к-г се идватъ д'Ь повече, д-Ь помалко, и гат-жд, както ще покажемъ. Въ тъй ограничената область срЬдномакедонскит^ говори се отли- чаватъ освЬнъ по това, че въ т-Ьхь пр-Ьобладаватъ к-г прЬдъ шт-жд, още и по сл'Ьднит'Ь си общи свойщцни: 1) Т'Ь са сички централни говори, т. е, у тЬхъ ж е изяснено въ а; 2) ъ се различава строго отъ ь; ъ се изяснява въ о а ь-въ ' ; 3) ръ-лъ се изговарятъ винаги съ ъ пр'Ьдъ р м л, т. е. ър, ол или ол, д-Ьто не е вокализувано въ ъ (с ъ з и) ; 4) ц|1-гкд1 се изговарятъ по старински: шч-жц (по рЬдко шт-жг^)\ 5) Ударение опр'Ьд'Ьлено-третосрично -----(съ иск.1ючение на 1Ципско-Струмишко, д-Ьто е общобългарско, и на Тиквешъ-Мориово. д-Ьто •е особена система). Ср'Ьдномакедонскит'Ь говори заематъ най-гол-Ьма область отъ Македония, именно областьта между Скопие, Кичево, Крушево, Витоля, Мориово, Тиквешъ, Радовишъ. Ко- чани заедно съ вжгрешнит'Ь градове Щипъ, Велесъи При- л-Ьпъ. Въ тая широка область ср-Ьдномакедонскит^ говори образуватъ една здраво сплътена и хубаво изравнена ц'Ьлость. А понеже тия говори, както казахме, иматъ много общо и съ. най западнпт-Ь клонове отъ общобългарското шт-жд-пдф^чм^, именно съ говорит-Ь по Р-Ьсенско, Охридско, Стружко и Дебърско, т-Ь образуватъ съ т-Ьхъ едно закрхглено цЬло, как- вото н'Ьма нийд-Ь между българскит-Ь говори. Единството раз- валятъ до нЬйд-Ь само источнит^ македонски говори по К о- чанско, Радовипгь, Тиквешъ и Мориово, които н-Ьматъ 27* 420 гдиакво ударение съ тЬхъ, но и гЬ сь еднаквия си изг<»ви^)ъ :<а /К, г и ь се прил-Ьпятъ хубаво къмъ гЬхъ и придаватъ на ( р-Ьдиомакедонскит-Ь к-говори по голяма ц-Ьлость. Ср-Ьдномакедонскит-Ь говори можемъ да наречемъ л;'-говори, но иакъ тр^^бва да знаемъ, че тЬ не сички еднакво замЬня- ватъ старит'1; I] и (^^ съ гърлени кч. М тука има една пос- тепенность, чията посока ни показва и общото исходип1,е па македонскит-Ь к и г, защото — най много гърлени зам^ии на- мираме въ с^в-Ьрнит']^ говори на ср-Ьдна Македония, т. е. въ ония говори, които се допиратъ до косовско-моравското к-нар-Ьчие; и колкото се отива къмъ югоистокъ, толкова повече намаляватъ случаит-Ь съ к-г, докато не се ограничатъ само съ три-четири думи, общи не само па македонскит'Ь говори, но и на много говори извънъ Македония. Такава сжща постене п- ность се заб'Ьл'Ьзва и като се върви отъ сЬверъ къмъ юго- западъ. Тъй напр. въ Гостиварско, Кичевско, Крушевско и Бито леко има немалко шушкави 'зам^Ьни за ^з-(1]. тъй както и въ говорите по Кочанско, Щипско и Струмишко. (Вж. досежно сравнение МСб. XVIII, 420-422). Затова сме въ право да кажемъ, че С2вщински к-говори захващатъ отъ Кратово и Куманово на сЬверъ. Ето зап];о заключението на Облака, че к-1 е чуждо въ солупскит4 и дебърскит'Ь говори, а шш-жд (шч-ж/г) е у т4хъ по старо и домашно (Масей. Вшб. 63, 67), може см-Ьло да се приложи върху сички македонски говори, д^Ьто покрай к-1 намираме и шт-жд • (шч-жц.) . Какъ е станало сега това расширение на к-г отъ сЬ- веръ къмъ югъ, дали съ пр-Ьселби или съ постепенни заемки, оставамъ да бжде изследвано за напр^дъ; но и сега оп^е мога да твърдя, че к и г идватъ у македонските говори, сл^дъ като съответните македонски краища биле вече заселени съ население, ]Оворещи ф-ждза 1]-(1,); инакъ не можемъ си обясни: 1) отде ще се земе сега Ц1-ягд въ най западните маке- донски области (Охридско, Стружко, Дебърско, Кичевско); 2) защо въ едни и сжщи места се срещатъ отъ една основа думи съ к-г и съ Ц1-л:д (като мега -^ но межник, свека — но свешнив, мок, помок — но мошне, помошник. плек'а-но плешки и пр.)? — Защото едните са нови думи,, а другите по стари, заварени. 421 3) Защо въ старобългарската писменость, основана въ македонски краища, н-Ьма на диря отъ к г. Че македонскит-Ь к-г са чужди на тамшнит^Ь говори и че т^ са пр-Ьдавани т-Ьмъ отъ сЬвернитЬ ^/-говори, заключа- ваме по дв-Ь твърди характерни думи кук*'а и врук'е, които са дошле и съ чуждото за македонскит-Ь говори у вм. ж. Чудно е само, защо такова у не ср^Ьщаме у сички думи и форми съ кг-г, и защо не са се въсприели отъ сЬверъ и други свойщини на ^/-нар-Ьчие, а само думи съ к-г, докато сичко друго въ ср'Ьдномакедонскит'Ь говори си е напълно българско. Щомъ см'Ьтаме к'-г-— за чужди въ македонските говори, можемъ да бждемъ и по равнодушни къмъ въпросътъ за т-Ьх- ниятъ изговоръ; защото изговаряли се Ь-^ или к'-г, се н-Ьма да бхдатъ българскитЬ шт оюд. Но пакъ, имайки пр-Ьдъ видъ происходътъ и сжи1,инскиятъ изговоръ на тия зву- кове, не бива да ги сливаме съ сръбскит-Ь Ь-)), защото, първо и първо, т-Ь не са дошле въ македонскит-Ь говори на- право отъ сръбски, а отъ говорит-Ь по Морава, коитб и диесъ още изговарятъ к-г нам'Ьсто 0-Ф^ второ, македонскит-Ь л-г са още гърлени палатали, докато сръбскит-Ь Ь-^ са втори стадий отъ сжщит'Ь звукове, т. е. развити вече въ шушкаво-зхбни палатали. Сръбскит'Ь учени, може би, не- волно см-Ьсватъ к^-г съ своит^ Ь-!), понеже ги чуватъ се тамъ, д-Ьто по сръбски стоятъ Ь-^; тъй че македонскит']^ кгерка, мега, въ които за българско ухо к-г звучатъ тъкмо тъй, както и въ думи: шекгер, 1'ердан, сърбинъ неволно чува и пише както шеЬер, ||ердан, тъй и ]1ерка, ме^а. Съ такова субективно схващане се обясняватъ и тодковато гр-Ьшки у Качановски, който пъкъ намЬсто кг-г пише постоянно 1''-д': д-Ьвойшя, майтя, бетяр (бек;'ар) 136, титка (китка) 152, ()юбриште, 156, на сед-Ьншю 161, старойтя, 162, гледаюши 165, церна ка.ту()ера, 174, сЬмше (семии), 406, поможь, ()ердан 326, белшим (белким) 330 и пр. и пр. И макаръ че е тъй не- обикновено за наше око туй означение, азъ бихъ рекълъ, че по изговоръ и слухъ то е по близу до к'-г отколкото \1-\), защото съдържа само смекчение безъ шушкавъ еле- мент ъ, докато Ь-]) — поне споредъ книжовния сръбски из- говоръ, пр-Ьдполага вече шушкавость; не туку тъй тънко- 422 (лухиятъ Букъ Караджичъ ирЬдава б1. 1)'Ьчника си и.тту9[т на /1'-^' чр'Ьзъ тьчь-дьжь: а тия тьчь-дьжь стоятъ далекъ <>тъ македонскитЬ к-г. Лзъ чухъ една малка шушкавость па к' само В1. думи: иок', нок'ви, синок'на, иомок' и поку1.'нина. }То тая шушкавость не излиза винаги па яв'Ь, а само, както казва и Облакъ (Масей. 8^и(1. 58), когато к' се изговаря съ по гол-Ьма енергия. Па .най сетн-Ь и да имапш въ Македония сжи],и ЬЛ), н-Ьмаше да бжде чудно, защото щЬха да бхдатъ естествено развитие отъ к'-г, тъкмо тъй, ь'акто и сръбско- хърватскит-Ь звукове Ь-\) са се развили пакъ отъ по стари к'-1' Но понеже въ самата ср-Ьда, отд-Ьто се внисатъ и поддържатъ тия звукове въ ма1гедопскит'Ь говори, именно въ косовско-мо- равското нар-Ьчие, отъ което сЬвернигЬ македонски говори (въ Кумановско и Кратовско) са продължение, сжщи сръбски )1-1) ош,е н'Ьма, то за това ги п-Ьма и въ македонскит-Ь говори. Но въ сжш,ность к-г трЬбва да се см-Ьта за исходище не само па сръбско-хърватскит-Ь Ь-^, ами и на словенските ч-], па. руСкит-Ь ч-ж (отъ по-напр'Ьжпи ч-ц), па най-сетн'Ь и на бъл- гарскитЬ шт-жд (отъ по-напр'Ьжни шч-Ж!;). Азъ си мисля именно, че днешнит^ свек'а, ме1'а, тъй обикновени 'въ косовско-моравското наречие и въ македонскит-Ь говори, стоятъ най близу до старославянските свет; а, мед /а, понеже при- емамъ, че още въ праславянско вр^ме е билъ възможенъ сжщи пр^ходъ на т] и «т|у въ к'-г, както и днесъ (цвек'е, грозге). Оть тия свек'а и мега лесно си обясняваме както сръбско- хърватските све}1а-ме})а, тъй и словенските с в е ч а - м е .) а, които произлизатъ пакъ отъ свек'а-мега, само че не еднакво се развиватъ: докато ?{'а става ча презъ Ла, га — дава ]а. А за обяснение на руските ч-ж и българските шт-жд ще требва да предположимъ, че първоначалната гърлена замена за ^,у-ф* въ югоисточните слав. езици е била съ удвоени к' и г: свек'к'а-меп''а, т. е. удвоени вследствие на ] следъ т и д (вж. В. Потебня, Къ исторш зв. р. яз. П, 45.; А. Шахматовъ, Къ истор1и зв. р. яз., Изв. Спб. Акад. I, 698.): Срв. трекки, пжккье отъ М. Търново, ПСп. ХП, 43(5. Отъ таково удвоено к-г произлиза въ . руски свечча-мецца (А. Потебня, АгсЬ. Н1, 594), отдето, свеча-межа — следъ ослабването на ц въ ж. Българските звукове тт-жд се раз- 423 виватъ отдето и рускит-Ь (отъ чч-ц>ц), само че наместо да се у11ро(;тятъ както въ руски. т-Ь се раздвояватъ тъй, че първите ч и ц ослабватъ въ ш-ж: св-Ьчча-св-Ьшча- свешта; ме^^^^а- межца-межда. Това тълкуване обяснява хубаво, защо въ старобълг. Ц1-ЖД съдържатъ 1|11-жд, и Ц12-Я5Д2' защото се поср"!- щатъ въ шч-жц. Схщо тъй си обяснявамъ и случаит']^ съ к1], г!], хЬ]; най-напр-Ьдъ става регресивна асимилация, отъ която произ- лизатъ пакъ двойни гърлени: отъ нокти, ректи става нок'к'и, рек'к'и, които даватъ сжщи пром-Ьни както и I): ресав.- срб.-хърв.-слов. нок'и, ноЬи, ночи; руски — ноччи-ночн: български — ноччи-ношчи-ношти. Ето и схематично представено единството на югоисточ- нит-Ь славянски езици отъкъмъ 1/-с1]: I}- кк с1]=г'г к' ч'ч' г I^I^ к* шч ч' г г жц' ц Ь к' ч шт ч ] 1) г ц жд ж о о я 8 2. *5г О ►ТЗ « Ь5 К о 2 о « л 2. о о 34 &а , Ь^ о С ^ о а ОУ о л о (Я д ?3 о о о рг ?5 о К и • е ^ ^ © 9^ * 1^. я е о о 8 о •П! О ОУ ^<1 н с о о о 1 -5 . ?3 о г» к и рз 2 И Л О ^ ОЙ Я I О I я ?я о ^ о с\ © о 2 РЗ л о Р! 1 © 0^ 1 -^ © го н к я Й о ^ й» 3=4 я © г и> п ©V •ТЗ 8 424 3. Распр-Ьд-югение на българокит* говори споредъ ударението имъ. И ударението може да послужи тъй сжщо за д'Ьлидбепа основа на българските говори, първо, защото е важна говорна отлика изобщо и второ, защото нри сичкото разнообразие, що има откъмъ тая страна у българските говори, накъ н-Ьма кръстосване, т. е. говори съ еднакви акцентни свойства се държатъ се наедно, безъ да. бждатъ пр-Ьсичани отъ говори съ дру1'и акцентни системи. Разбира се, че и тукъ, както изобщо бива, се заб^л-Ъзва ностепененъ пр-Ьходъ на говорите единъ у други, ала тонографично говори съ еднакво ударение са накъ отделени за себе си и съставятъ едно областно ц^ло. А това именно е схществено условие на с^ки делидбенъ признакъ, който би служилъ за класификационна основа на говори. Разгледвани откъмъ ударение българските говори иред- ставятъ нъстъръ мозаикъ, не по малко разнообразенъ, откол- кото ако ги разгледвахме по който и да било други признакъ. Чудното е при това, че и тукъ наиждаме на разлики, които засегатъ издълбоко делидбепата основа, каквито разлики въ другите славянски езици нема. Тъй напр. полски и чешки езикъ си иматъ определени ударения, отъ които не отстжия ниединъ техенъ говоръ. Руските говори, ако и да показватъ пекои акцентни различия, въ схщность ударението си остава пакъ горе-долу еднакво по целата руска говорна область — освенъ въ съседни съ полски езикъ говори, дето е пре- обладало полско влияние, както е случая съ говора на галич- ките лемки, въ които владее полско ударение (вж.: АгсЬ. XIV, 587, 1. \^егсЬга18кц, ОЬег Ше Ми11(1аг1; (1ег е^аИгхзсЬеп Ъеткеп). Тъй схщо и сръбско-хърватски езикъ съ словенски показва сравнително по голема еднаквость откъмъ ударение, при сич- кото несъгласие, което владее по сръбско-хърватските и сло- венски говори; защото несъгласията въ тия говори се обясня- ватъ лесно, имайки предъ видъ, че въ тия области се борятъ два слоя ударение — старо (общославянско) и ново (сръбско) — отъ тамъ несъгласията. Не е така съ български езикъ. 425 Нашиятъ български езикъ, разгледванъ откъмъ ударение ве пр1}дставя само прости групи говори, въ които иаприм-Ьръ да е запазенъ основи иятъ акцентенъ принципъ, а да се раз- личаватъ само по п-Ькои отк.!10неиия отъ него, а представя говорни групи, въ които влад-Ьятъ разни акценти и сис- теми. Дори самиятъ брой на т']Ьзъ акдентни системи въ български езикъ очудва човЬка, защото не са двЬ, не са три, а тъкмо п е т ь дори ш е с т ь системи, доста строго отд^^- ленп една отъ друга. Въ тоя лабиринтъ отъ говори съ ра:^>- лично ударение би трЬбвало да получимъ ясенъ нр-Ьгледъ, да разграеичимъ тия разни акцентни системи, па, доколкото ни бхде срйки, да обяснимъ и генетичната връзка помежду имъ. Защото, колкото и разни ударения да има по българскит-Ь говори, т-Ь пакъ сички тр-Ьба да излизатъ се отъ една нсходна точка и тая точка именно да се намери и да се приведе въ органична връзка съ разнит-Ь^ расклонения, би тр'Ьбвало да е тъкмо таквазъ важна задача за българската филология, както е важно да се установи общото единство на езика ни по вр'Ьме и по м-Ьсто. Осв-Ьнъ това, българското ударение може да помогне да обяснимъ и нЬкои акцентни свойства у дру- гите югоисточни славянски езици, щомъ знаемъ, че т^зи езици иматъ или са имали общо ударение. Изучването българскит-Ь говори откъмъ а к ц е н т н и т !> имъ свойства е свързано съ доста мжчнотии; не само защото самит-Ь говори те слисватъ съ разнообразната си акцентовка, но и за това, че пЬмаме досега достатъченъ диалектенъ ма- териалъ, сгоденъ да послужи за» тая ц-Ьль. По старитЬ пати сборници, като: Миладиновъ, Верковичъ, Безсоновъ, Караве- ловъ, Чолаковъ, Дозонъ и нр. са безъ ударения. Едвамъ Илиевь направи начало въ тая посока, но пъкъ сборникътъ му си служи съ такива неудобни знакове за ударения, че е твърд-Ь мхчно да се ползува чов-Ькъ отъ тЬхъ. И въ Периодическо Списание диалектичпиятъ материалъ, колкото е, не е снабденъ сичкиятъ съ ударения. Схщинско и хубаво начало и откъмъ тая страна се тури съ основаване Министерския сбор- никъ, д-Ьто повечето материали са вече съ ударения, макаръ и не винаги дов-Ьрителни. За моята работа си служихъ осв'Ьнъ •съ обнародван ит-Ь до сега акцентуваии материали и студии 01Щ' 1г сь лично събранъ материалъ било на самото мЬсто.. било ч])'1;:!!. распитвания вь София, д-Ьто идатъ хо1)а отъ ]1,'Ьлата българска говорна область. Откъмъ ударение българската говорна область може да се разд-Ьли иа ш е с т ь обсег а, въ сЬки единъ отъ които владЬе особена акцентна система. Въ шестия томъ на Л1С6., д-Ьто говорихъ за разнигЬ ударения въ български езикъ (стр. 27), приемамъ такива четири. Но сл'Ьдъ като пзлюоха иа лице и други неизв-Ьстни говори, сл-Ьдъ като си допълнихъ и азъ материалит'Ь съ пови диалектични данни, нзм-Ьнихъ пър- вата групировка въ тая смисъль, че къмъ ония четири акцентии системи прибавихъ още двЬ, и дв-Ьт^ свойствени на юго- западни (македонски) говори, отъ които или нямаше до тогава никакви печатани материали, или пъкъ имаше, ала не даваха ясно понятие за говора и ударението му (вж. МСб. XIX, 7). Разгледвайки ударенията въ- българскит-Ь говори, забЬл-Ьз- ваме, че въ нЬкои отъ т^хъ то е неопр']§д'Ьлено, т. е., може да заема сЬкоя сричка въ думата и даже една и сжща дума, споредъ формата си, може да има разно ударение. Такова е ударението въ нашия писменъ езикъ, такова е въ повечето наши говори, а такова е, или е било то, и въ другитЬ югоис- точни славянски езици: руски, словенски и сръбско-хърватски. Въ други наши говори то е пъкъ опр^д4лено. т. е. пада винаги на изв'Ьс'гна сричка въ думата и се м'Ьсти само. докол- кото е нужно да се заеме тази опр-ЬдЬлена сричка; такова е ударението въ Кос турско наприм-Ьръ, д^то стои винаги на пр-Ьдпосл^диия слогъ и въ П р и л 'Ь п с к 0, д'Ьто стои само на т])ет11я слоп, отъ края. Най сетн* има говори, у които уда- рението не е нито опр-Ьд-Ьлено, пито пеопр^ЬдЬлено. за1цото не ааема само една изв'Ьстна сричка въ думата, ала и не може да стои на коя-да-е сричка, а е вързано за дв-Ь изв-Ьстни С])ички отъ сЬкоя дума, тъй че до н-Ькжд-Ь е и опр'Ьд'Ьлено : затова ще го наречемъ полуопр'Ьд'Ьлено. Такова уда- рение владЬе въ К у к у ш ъ и В о д е н ъ и заема само посл^днит-Ь двй срички. Полуопр-ЬдЬлено ударение влад-Ье още и въ Тиквеигь, д-Ьто пъкъ стои на дв-ЬтЬ пр^д- задни срички. 427 Споредъ това, значи, дали ударението въ н^кой говоръ е опр-Ьд-Ьлено или не, шест-Ьхъ обсега български говори могатъ се раздали на три по гол^Ьми групи говори, които са : I. говори съ неопр^д-Ьлено ударение; II. „ „ полуопр^Ьд'Ьлено ударение; III. ,, „ опр-Ьд-Ьлено ударение. - А понеже и трит-Ь вида ударения (неопр-Ьд-Ьлено. по- луопр-Ьд-Ьлено и опр-Ьд-Ьлено) различаватъ по дв-Ь разновид- ности, то получаваме шесть вида ударения въ български или пгесть акценти и системи, та и споредъ това шесть групи говори: 1. говори съ ударение^ неопр-Ьд-Ьлено-подвижно разносрпчно; 2. „ я :, неопр-Ьд-Ьлено-неподвижно троесрично; 3. „ „ „ полуопр-Ьд-Ьлено-д в у с р и ч н 0 първо; 4. ., „ ,, полуонр^д-Ьлено-д в у с р и ч н 0 второ: 5. „ ., опр^д-Ьлено-второсрично: 6. „ „ ., опр15Д'Ьлено-т р е т ь 0 с р и ч н 0. Нека разгледаме сега тъй раслр-Ьд-Ьленит-Ь по ударение говорни групи и пр-Ьдставимъ т'Ьхни'1'Ь акцентни свойщини, като се помжчимъ схщевр^менно и да ги разгриничимъ едни отъ други, доколкото ни помагатъ за това досегашните материали. 1. Говори съ ударение неопр-Ьд-Ьлено-разноорично. Това ударение заема пай гол-Ьма часть отъ българ- ската говорна область и понеже подобно ударение употре- бяваме и въ общия пашъ книжовенъ езикъ, а безъ-друго такова ударение ще е било едно-вр^ме об1цо и на спчкнт-Ь други български говори, съ пълно право можемъ да го наре- чемъ общобългарско ударение. Свойствата на това ударение са гор-Ь-долу сжпщ, каквито ги виждаме и въ ударе- нието на другите югоисточни славянски езици, т. е. то е непостояно, подвижно, неопределено, ала по ближните му аакопи и причини се сметатъ още за необяснени. Въ студията ги въ]»ху това ударение (МСб. VI, 1 — 82) азъ се опитахъ да обясня тия причини чрезъ некогашния квантитетъ, който вла- делъ и управялъ едно-време ударението у тези езици. Азъ. казахъ именно, че въ некогашния общъ езивъ на днешнитЬ юго- 428 неточни славяни влад-Ьелъ акцентенъ законъ, по който ударе- ните гласни трЬбвало да .бждатъ кратки, а пъкъ дълги гласни могле да стоятъ само туку прЬдъ или сл-Ьдъ ударена сричка (глава, рлка, крака, девер, гребен, рЬпей, пепел) тъй, че, тия дълги срички са се пр-Ъскачали, за да дойде ударе- нието върху ^кр ат ка сричка, — или пъкъ, ако е требвало да падне върху т^^хъ, т'Ь са се скратявали (въ първо вр'Ьме) — оттамъ произлиза подвижпостьта на ударението въ югоисточ- нитЬ славянски езици (руски, български, сръбско-хърватски и словенски). По тоя законъ се обясняватъ много лесно изв'Ьст- нит'Ь акцентни скокове въ речепигЬ езици, не само въ склонението, ами н въ случаи като: глава, главица, наглава, оглав; ръка, ръчйца, ръцЬ, паръки, одръки; крак, крак1^т, крака, крачец, на-краки, от-краки. Тия скокове ставатъ само у думи, у които коренната гласна е дълга; горнит-Ь и подобни тЬмъ думи иматъ въ сръбски дълго ударение: глава, рука, крак. Затова се казва отъ една страна: мъж ми, син му, девер й, а отъ друга: брат ми, зет му и пр. ; мъж, син, девер иматъ дълги гласни (сръбски: муж, син, девер), а брат, зет — кратки (сръбски брат, зет). Тъй си обясдявамъ сичкит'Ь случаи съ подвижно ударение въ югоисточнит'Ь слав. езици.') С. Кульбакинъ, въ студията си къмъ Охридски Апостолъ (Бълг, Стар. III, ЬХ1У — ЬХУП) възразява на моята теория за подвижностьта на славянското ударение и казва, че ако прием-Ьхме тая теория, ще тр-Ьбва да обърнемь сичко наопаки въ славянската акцентология. Може да е много чудна и невъзможна за г. Кульбакина тая теория, но азъ я поддър- жамъ още напълно, защото съмъ убЬденъ, че друга причина .за акцентната подвижность въ югоисточнитЬ славянски езици не може се намери. Че тая теория се не съгласявала съ други теории, или не отивала въ хармония съ литовското ударение, малко важи, та и не бива зарадъ това да се отфърля; защото, както въ толкова други отношения славян- ските езици си вървятъ независимо отъ литовски, тъй и откъмъ ударение си иматъ свои правила, и н-Ьма защо да свързуваме ') Повече прнмЬри, както н ла, :шачението на сръбскитЬ пи до но ударевин, нж. МСб. VI. 1—82. 429 пъкъ сичко и литовски! Осв-Ьнъ това, отд-Ь знаемъ. че сичко въ литовски е старинно? Не е ли и литовското ударение тъй СЖ1Ц0 подложено па разни промЬни, тъй както и славян- ското! Аг^, не съмъ основавалъ теорията сп върху литовски^ защото и не ми е било потр-Ьбно, понеже и безъ такова срав- нение доказателствата за тая теория са очевидни; а да ли се посрЬща то, или не посреща съ ударението у други неславянски езици, това за мене е въпросъ, който има съвсЬмъ второсте- пенно значение. Та може ли да искаме непр-Ьм-Ьнно кон- груеция съ литовското ударение, когато н-Ьма такава даже и между славянскит'Ь езици? Ето напр. полски езикъ откъмъ ударение не върви никакъ заедно съ югоисточнит'^ славянски езици руски, български и сръбско-хърватски. Чешки езикъ пъкъ има тъкмо обратни квантитетни отношения. Щомъ между са- мите с.тавянски езици н4ма общность между ударение и кван- титетъ, защо искаме непр-Ьм^&нно да има общность между сла- вянски и литовски? За мене, па и за с^кого, който би вникналъ въ моитЬ доводи, тази теория стои твърдо, колкото и чудна да се вижда тя. Главнит-Ь нейни точки едва- ли може н-Ькой да обори, а именно: 1) Сички ударени гласни въ югоисточнигЬ сла- вянски езици са биле кратки. Вж. доказателства за това у мене, МСб. VI, 39 и сл., особено точки 1) и 2), д-Ьто се на- веждатъ статистики за употр-Ьбата на старит-Ь (" и") и новит-Ь (' и ') ударения въ сръбски. 2) Дълги гласни е имало само непоср-Ьдно пр-Ьдъ или слЬдъ ударена сричка. Вж. за това Ъезкхеп, 11п1;ег8ис1ши- ^еп иЪег С^иапИШ! ипс1 ВеШпип^ 1п йеп 81. ЗргасЬеп, 6. 3) Дълга гласна, щомъ получи ударение, се е скра- тявала. Това се вижда най добр^Ь отъ употр-Ьбата на -ь въ сръбски: кога е неударено, изговаря се ц/е^, а ударено — /е; ср. ри^ека (р-Ька), но р]ечан; зви^езда ( зв-Ьзда) но зв]ездаст: мидена (— м-Ьна) но см]ена бълг. см'Ьна. 4) Ударена дължина е н'Ьщо вторично въ югоис- точнит-Ь славянски езици и се явява, за да отстжпи на нова дължина: първомъ млада сетн-Ь — млада (отъ млада ш, м.дадаа). Щомъ се признаятъ тия 4 основни истини по югоис- точното славянско ударение, неминуемо тр'Ьбва да се признае 430 и гллвнилть акцентеиъ принцииь у гкш еаици, а именно, че акцентната подвнжность въ югоисточнигЬ славянски е:шци, проиилиза, ако не въ сички, то въ повечето случаи, оттамъ, че се избЬгва ударена дължина. • Тукъ не см-Ьтамъ за нужно да се простирамъ повече върху този основенъ законъ на славянското ударение, защото за иего може да се говори само въ сравнение съ другитЬ славянски езици, а особено съ ония отъ т-Ьхъ, които са запа- зили още стария квантитетъ. Но кога е дума за ударението въ днешнит-Ь български говори, въ които н-Ьма вече кванти- тетъ, а само разнообразно по м-Ьсто ударение, задачата ми ще бхде главно да групирамъ нашит* говори споредъ това, д-Ь какво е ударението по м-Ьсто, сир-Ьчъ, кои говори са запазили ударението на старото му м'Ьсто, кои не, и какъ са го променили. Пр^ди сичко нека ограничимъ обсегътъ на българските говори съ неопр-Ьд^лено или подвижно ударение накъмъ го- воритЬ съ опр'Ьд'Ьлена или полуопр-ЬдЬлена акцентовка, нодиръ което ще разгледаме още, какви акцентни разлики има пъкъ между самит-Ь говори съ неопр-Ьд-Ьлено ударение. Както рекохъ, говорит* съ неопр'Ьд'Ьлено или общобъл- 1арско ударение заематъ най-гол-Ьмъ д-Ьлъ отъ българската гово])на область; такова ударение иматъ не само сички ИС точни говори (споредъ границата за гь), ами и сички северозападни говори съ ц'Ьлото косовско-мо- равско нар-Ьчие. Осв^нъ това сички говори на истокъ отъ Кочани, Радовишъ, Струмица, Дойранъ, Ку- кушъ и Солунъ иматъ се неопределено ударение — раз- бира се съ н^кои отклонки, ала въ общи черти се онова подвижн(^ ударение,* което владее въ источнит* говори. Гово- рите около Солунъ и откъмъ тая страна са смесени, ь-акто и откъмъ други фонетични и морфологични белези. Тъй напр. Айватово и Киречкьой ужъ на истокъ отъ Солунъ, ала иматъ воденско - кукушко (полуопределено) у^^арение, макаръ да спадатъ пъкъ споредъ гь къмъ неточните говори. Но но на истокъ отъ Солунъ, кжде Серско и Демиръ-Хисарско владеягъ вече напълно говори съ неопределено ударение. Прочутите по своя назализъмъ солунски села Сухо, Висока, Негованъ 431 11 3 а р 0 в 0 иматъ тъй сжщо неопрЬд-Ьлено ударение, макаръ да е доста разнебитено: грендйт'ъ, дранго (држгътъ), дъмбот, дъмбету, крънго (к(»&гътъ), грендата и пр. вж. още прим-Ьри у А. П. Стоиловъ, Остатъци отъ назализъмъ въ солунските села, ИСп. ЬХ1, 707 — 712. Само по себе си се разбира, че и въ 1'оворит* отъ Демиръ-Хисарско нагор-Ь по Мелнишко, Петришко, Малешево и Пеанечко влад'Ье пакъ неонр-Ьд-Ьлено ударение. Както се вижда отъ това разграничение, ударението не върви заедно съ никакви фонетични признаци, защото говори оъ еднакво ударение могатъ да иматъ съвс^мъ различни фо- нетични свойства. Доста е да заб-Ьл^а, че въ обсегътъ на говоригЬ съ неонр'Ьд'Ьлено ударение спадатъ говори и отъ трит^ ;^ам'Ьни за 1;]-(1.] (щ-жд, ч-ц и к-ь). Това н^ма защо да ни очудва, щомъ знаемъ, че такова схп1,о ударение влад-Ье и въ други славянски езици, а ще ни ув'Ьри, че то именно е най- старото българско ударение, общо едно-вр-Ьме на ц'Ьлпя •български езикъ. Това ударение сега наричаме неопр'Ьд'Ьлено, защото може да стои на сЬкоя сричка въ думата, безъ да е вързано за известни слогове (както въ останалит-Ь български говори, или както въ чешки и полски), или безъ да зависи отъ числото на «ричкит-Ь: тъй напр. била думата отъ два, три, четири или петь срички — се едно, ударението може да стои на сЬка-една отъ г-Ьхъ: вода, глава, търпиш, градове, планина, виделина, воденичар, заобиколен ; .швада, градина, железо, теменуга, прис- тануша, воденичарче; лобода, пристанаха, заповедаха; шребица, лестовичка, павечерка, да поработехме; търновчаните, пирдоп- чанчето, радомйрчаните и пр. Схщото ударение се нарича още и подвижно, защото въ думи отъ единъ и сжщи коренъ, па даже едни и сжщи думи въ разнит^ си форми, могатъ да иматъ разно ударение : вода, воденица, воденичар, водехнр, воден, водеста, водестичък; градът, градове, граждане, градски, граж- дански, царогражданин ; но ако по тия прим-Ьри, както и по самото название „подвижно" ударение би помислилъ чов-Ькъ, че сичкит^ думи тъй м-Ьстятъ ударението си, лъга.1ъ би се; защото въ схщность думит^ съ „подвижно'^ ударение са много по малко отъ думит^Ь съ неподвижно ударение ; т^ не съставятъ 432 ни 10' у отъ думиг!; сь неподвижно ударение, но понеже се уиотрЬбяватъ по често ;т111,ото са се едносложни и дву- сложни думи — т-Ь даватъ своя типъ на ц'Ьлия говоръ, по срав- нение съ ония говори, д-Ьто н'Ьма такъва подвилшость. Въ стария нашъ езикъ, както по сЬка в'Ьроятность и въ стария славянски езикъ изобщо, имало много повече думи съ подвижно ударение, отколкото днесъ. Но още отъ твърд-Ь рано 1{1)15ме начева езикътъ да ограничава числото на тия думи и да не създава такива нови; тъй че днесъ почти н-Ьма или има твърд'Ь малко но и и думи съ подвижно ударение, както малко има и чужди думи съ подвижно ударение. Докато отъ една страна дума творец, творца, творци, има подвижно ударение, то сложнит'Ь отъ нея (значи по нови) думи, като сти- хотворец, миротворец и пр. иматъ неподвижно: стихотворци, миротсорца, миротворци; тъй С2вщо: борец, борци, по: ра- тоборец, ратоборци. Заб-Ьл-Ьжително е при това, че за да стане ударението въ една дума неподвижно тр-Ьба да не стои на посл-Ьдния слогъ, тр^ба да се отм-Ьсти отъ тамъ, да стане акцент е нъ отм-Ьтъ: творец - миротворец, борец — ратоборец. Тъй са се получили нав'Ьрно сички ония стари думи съ неподвижно ударение, които по характера на корен- ната си гласна би тр-Ьбало да м-Ьстятъ ударението си; думи, като крава, блато, в Ьр а, врана, които сега въ юго- источнит-Ь слав. езици иматъ неподвижно ударение, сигурно са биле по напр-Ьдъ окситони, сждейки по т^хнит^Ь коренни гласни, произл'Ьзли отъ продължени о и е; и пр'Ьди да се скрати гласната у тия думи, т. е. пр'Ьди да завлад-Ье законътъ за краткосричното ударение, о било изговаря но съ нанагорно удължение, както виждаме отъ литовскит'Ь: кагуе, МНаз, Ьбггаз, уагпав и както показаха съответните студии на Фортунатова (/нг уег§1е1с}1еп(1еп Веюпип^вюЬге йег И^изкухвсЬеп 8ргас11еп, АгсМу IV, 575 — 589) и на Лескина (11п1;ег8ис11ип^еп иЬег, ^иап^^Ш^ ннй Ве1:опип§ 1П йеп 81аУ18с11еп 8ргасЬеп I, А. В. С.) значи, съ такова сжщо ударение, съ каквото се изговарятъ сега думи като: глава, рука въ сръбски, д-Ьто имаме тъй сжщо акцентенъ отметъ, само че по новъ. Тоя стремежъ на ста- риятъ езикъ да отм-Ьта назадъ ударението, съглеждаме и днесъ у сички славянски езици, съглеждаме го и въ български езикъ 433 и то не само въ ония говори, които чр-Ьзъ такъвъ отм-Ьтъ са си образували нови акцептни системи, ами и въ самит-Ь говори съ подвижно ударение. По това и ще групираме тия говори, именно гледайки, доколко и какви думи съ отметнато ударение има въ еди-кой-си говоръ. Затова пр'Ьди сичко требва установимъ, кои думи са съ м-Ьнливо ударение, та по т^хъ да сравняваме го- ворите — споредъ това, кой говоръ какво е изм-Ьнилъ. Ала да се нам-Ьри една обща норма за това е твърд-Ь мхчно; днесъ за днесъ ниединъ български говоръ не може служи за такава, понеже ниединъ не е запазилъ старото ударение безъ про- мяна: сЬки-единъ е изм'Ьнилъ по н-Ьщо; а пъкъ да въстано- вимъ изцяло старото ударение, тъй схщо не е лесна работа, защото и другит^ славянски езици, които биха ни помогнали въ тоя случай, са тъкмо въ положение на българските го- вори: и те не са останали въ сичко верни на старото юго- источно-славянско ударение. За това п|,е зема единъ отъ българските говори съ подвижно ударение, който ми е най добре познатъ и който, споредъ мене, представя хубава среда между старото и новото българско ударение. То е ударе- нието, употребително въ книжовно-български, или по добрЬ въ северо-источните говори: Търново, Севлиево, Ловечъ, Габрово, Троянъ, Свищовъ, Казанлъкъ, Калоферъ, Сливенъ. II тогава акцентната разлика между българските говори съ неопределено ударение ще състои въ това, кой говоръ какъ се отнася къмъ думите съ подвижно ударение. Като общо правило при това струва, че въ ниединъ отъ тия го- вори нема преметъ, т. е. ниединъ не е преместилъ ударението напредъ (къмъ края на думата), а С(' назадъ — къмъ началото (отметъ); това свойство е хубавъ характеренъ белегъ на тия говори наспротивъ говоригЬ съ определено или полуопределено ударение, дето има и обратно акцентно местене (преметъ), както ще видимъ. Наспоредъ това, де какъ е изменено старото ударение, могатъ се наброи доста гнезда говори се съ неопределено ужъ ударение, но съ некои малки акцептни разлики, що до- сегатъ се известни групи думи. Отъ тия разнообразни по ударение говори за мене ясно лкчатъ три главни групи, дето разликите са по големки: северна, южна и западна. Ак- История на Българский езикъ. ОЙ 4в4 центии разлики помежду гил три груин гово1)и има много, но изобщо можемъ ги характеризира, като кажемъ. че с'Ьве])нитЬ и ;?.чиаднит'Ь говори са по консервативни отъ южнитФ, вь които намираме повече думи съ отметнато ударение. И заб^- .т^^итедяо е, че колкото отиваме но къмъ югъ и югозападъ, толкова повече говорит-Ь отстжпятъ отъ старото ударение, до- като настанатъ най сетн-Ь говори, какъвто е напр. Демиръ- Хисарскиятъ, д']Ьто думит^Ь съ отметнато ударение са толкова много, щото говорътъ прилича да е съ неподвижно ударение. С-Ьверната акцентна група об'ема сички с^^вероис- гочни говори (споредъ п»), т. е. сичкит-Ь говори на^ сЬверъ отъ Балкана и Ср-Ьдна-гора до областьта на рупско-родопскитЬ говори, както и сичкит'Ь северозападни щ-жд-говорщ ала безъ централните говори (съ изговоръ л а) по Врачанско , Орханинско, Етрополе и Новоселска околия, които иматъ ак- центнит-Ь свойства на трета група. Западната акцентна група съставятъ сичкит'Ь говори съ изговоръ ч-}1 (за щ-жд) по Трънско, БрЬзнишко, Босиле- градско, БЬлоградчишко и оттатъкъ границата по 11и]>отско и пр. докхд-Ьто се простира косовско -моравското нарЬчие, ко- ето обгръща въ себе си, както видЬхме, и н^кои сЬверно- македонски к'-г- 2/ -говори. Южната акцентна група състои отъ западнит-Ь цен- трални говори (гь е, ж а) начевайки отъ Орханийско и Врачанско, пр'§зъ Етрополе и Новоселска околия и на югъ по Вакарелско, Ихтиманско, Самоковско, Дупнишко, Радомир- ско и Кюстендилско, па тъй схщо и по Горно-Джумайско, Разлошко, Малешево. Пеанечко, заедно съ сички родопски говори до задъ Одринско, заедно и съ говорит-Ь по Невро- копско, Драмско, С^рско и Демиръ-Хисарско. За да разд'Ьля говорит-^ съ неопр-Ьд-Ьлено ударение на такива три групи, зимамъ поводъ не отъ н-Ькои основни акцентни разлики, защото ударението въ сички тия говори е се неопр^Ь- д-Ьлено подвижно, ами защото заб-Ьл-Ьзвамъ, че въ тия три групи различно е отметнато старото ударение: въ сЬверната г])упа има най-малко думи съ отметнато ударение, въ западната повечко, а въ южната най много. Тия три степени отметъ се изразяватъ много хубаво съ една и схща глаголна (()орм}1. 435 която, споредъ говорнпй групи, акцентува различно, именно повелителната форма за второ лице у пр1>дложни глаголи; вь сЬвернатн група ще кажатъ напр. затвори, значи безъ от- метъ, въ западната говорятъ вече съ отметнато ударение: затвори, а въ южната ударението е още повече отметнато и говорятъ затвори! Подобенъ отметъ не става, разбира се, съ сички думи, но речената глаголна форма е твърд-Ь харак- терна за трит-Ь отд^Ьла говори. Но покрай нея, сЬкоя група си има свои акцентни разлики, които ще минемъ тука на кратко. А ето сега въ кои думи и форми се заб^^л^зватъ акцентни разлики по говориг-Ь съ неопр^Ьд-Ьлено ударение: 1 . Въ нарасналите форми на едносложнпт^Ь съще- ствителни отъ мжжки и женски родъ, познати и въ другит^Ь югоисточни с.твянски езици като думи съ подвижно ударение. Ще изброя тука само т^зи отъ т-Ьхъ, които са по употр-Ьбителни и общи на сичкит^ говори съ неопр'Ьд'Ь- лено ударение; т-Ь са: бод, брод, брег,') брест, бик, бег, бес, вълк, вол, враг, врат, върх, век, глад, глас, гнев, град, грех, гьрб, дар, ден , дол, дом, дроб, друм, дреб, дрен, дух, дим, д^л, дъб, дъжд, дъх, ек. ж.1еб, зев, звер, зет, зъб, зид, кал, квас, клас, клен, кмет, крак, кръг, кръст, кум, кът, лед, лен, луб, лов, .1ък, лек, лист, мед, мир, мор, мост, мраз, мрак, мех, мъж, мъх, нос, плач, плет, плод, пот, прах, прът, път', ред, род, рог, ръб, свет, смрад, смех, смет, снег, срам, стан, страх, студ, сън, тел, тор, труд, трън, ум, хак, хлад, хр^н, цар, цвет, цбр, час, чук, шев, штит. Едносложните имена отъ ж. р. и-Ьма да изброявамъ; т^ спадатъ сички тука. Разликата въ ударението у тия съществителни се показва: а) въ членната имъ форма за ед. число. По- вече говори пазятъ старото ударение — върху членната гласна, ^ила тя, ъ, 0, а, 5 или е (тетевенско): градът, градъ, градат, градот, граде; исключение прави само западната група (трън- ско-пиротски говори). дЬто реченото ударение пада върху коренната гласна: градът, а не градът. ') е означава п. изговорено ао исгочнобългарски като 'а. 28"^ 436 б) В ъ множествено число, иаспротивъ сЬвериото или книжовно ударение гласове» южната и западна група употр'Ьбятъ отметнато ударение (гласове); такова ударение в-тад-Ье и въ Шуменския говоръ, а гол-ЗЬма часть едносложни сжществителпи м. р. иматъ отметнато ударение и въ ср'Ьдно- горскит'Ь говори (Коприищца): вратове, гадове, гласове, грехове, градища, гробове, дарове, дабове, делове, днждове, зверове, заби, класове, крака, ледове, кумове, мразове, мракове, мехове, маже, мостове, плачове, плодове, прахинщ, снегове, срамове, станове, страхове, студове, садове, умове, цветове, часове. Обаче щомъ се прибави членъ, у мн( го отъ гЬхъ се възстановява старото (крайно) ударение: вратовете, гадовете, гласовете, греховете, градищата,, краката, зъбите, дъждовете, зверовете, меховете, световете. 2, Втората група думи съ м'Ьнливо ударение съста- вятъ едносложнит-Ь прилагателни и м-Ьстоимения, познати и т-Ь като думи съ подвижно ударение; т^ са: бос, бел, бръз, вехт, божи, вр^л, глух, гол, гъст, див, драг, дърт, жив, жълт, злат, клет, крив, къс, куц, рус, руд, свет, сив, скъп, слеп, стар, млад, сур, сух, твърд, тих, тлъст, тъп, цел, чест, щърб, щур, лек, лих, луд, лйв, глух, мек, нов, н^м, плах; мой, твой, свой, кой, чнй' къмъ т'Ьзи едносложни прилагателни спадатъ и други, които въ мджки родъ сега са двусложни, но въ женски и ср^денъ родъ, както и въ множ. число, са пакъ двусложни, понеже имъ отпада суфиксната гласна (ъ или е); т'Ь са: гладък, сладък, горък, кротък, жеден, десен, едър, дребен, крехък, празен, прашен, мършав, пресен, пъстър, равен, росен, редък, смешен, спорен, страшен, тънък, умен, хладъкъ, хладен, хитър, черен, мазен, млечен, мокър, мъдър, мътен, нощен, остър. Прилагателните се употр-Ьбяватъ съ отметнато ударение повече въ югоисточната часть на сЬверната група говори, именно въ Пазарджишко, Пловдивско, Старо- Загорско, Сли- венъ, Казанлъкъ, Габрово, Тр-Ьвна, Шуменско, Разградско и Търновско, докато въ другитЬ части, а особено въ балканскит-Ь и ср-Ьдногорски градовце (Панагюрище, Коприщица, Сопотъ, Карлово, Калоферъ, Троянъ, Ловечъ и Котелъ) се пази още старото ударение: боса, млада, стара, глуха и пр. Това уда- 437 рение върви на заиадъ и на югъ дори до Видинско, Трънско — Пиротско и Босилеградско, ала об'ема се по малъкъ брой при- лагателни, докато стигне до говори (Кюстендилско и Джумайско), дЬто само три- четири отъ т-Ьхъ, именно: добра, света, божщ една II каква, нматъ крайно ударение. На тия схщит-Ь при- лагателни е сведено старото ударение и въ Родопски1"Ь и сички други южни говори. — За да се отметне ударението у при.1агателнитЬ, поводъ са дали осв-Ьнъ ония прилагателни, които иматъ коренно ударение (права, здрава, летно, зимно и пр.), ами и м^стоименнит^Ь (опр-Ьд-Ьлени) форми у реченит-Ь прилагателни, у които всл'Ьдствие на контрахирапото окон- чание ударението б-Ьга отъ крайната сричка — отъ тамъ двойно ударение у подобни прилагателни (млада - мллди, млада ^ млл- дла — мллд:1л) и борба между т^Ьхъ. Вж. у мене МСб. VI, 76. Въ сЬверозападнит-Ь '/-/^-говори, както и въ западно Софийско, покрай едносложните прилагателни иматъ старо (крайно) ударение и н-Ькои двусложни, въ женски, ср-Ьденъ родъ и множ. ч. тросложни прилагателни: зелена, високо, цървено, широко. II тукъ се прави явна разлика помежду опр-Ьд-Ьлено и неопр^Ьд-Ьлено значение на прилагателнитЬ, за- щото се казва (наприм-Ьръ въ Босилоградъ) : това дърво е високо, таш н'ива е зелена, ала ще кажатъ: високото дърво, зелената нива. Въ сЬвероист. България (Ловечъ) има още само: дървено-масло, планинско- цвете, ловченско-вйно, плевненско- грозде, граждански приказва; каляна ракия (Ц. Т. „Трудъ" IV, 402); колчава, Врач. МСб. XIV, 200. 3) двусложнитЬ съществителни женски родъ на а, съ ударение на последния слогъ по старому, акценту- ватъ сега различно споредъ говориг-Ь. Нека изброимъ най напр-Ьдъ сичкит-Ь речени С2Бществителни: т^ са: брада, беда, брана, брава, брезда (бразда), борба, бълха, блана, боза, бога, бина, вода, войска, вражда, вреда, влака, върба, врата, глава, главнт, гора, глоба, гроза, греда, глистш, груда. дъска, дъга, душа, диха, ела, е.1ха, жена, жара, (шра), жегла, зора, земш, злина, змиш, зари, звезда, зима, игла, игра, ива, искра, кора, коза, коса, купа (копа), кръкми, кисца. кърма, клешти, кула, ко.1а, липа, лъжа, лула, лоза, леса, лъка, леха, луга, лапа, мома, мана. млъзга, муха, мъска, метла, межда, мъгла, млака, ме на, 438 молба, мравьа, оса, пола, паша. пара, пора, песнш, пчела., пахтп, пета, пила, ръжда, роса, реса, река, руда, ръка, смола, струна, саю, снаха, сълза, сестра, скала, снага, страна, свила, слана, сърна, стрела, свинш, слуга, среда, стена, смрека. съга, скули, съдба, троха, тъшта. треска, тесла, тлака, типтма, трева, тъга, торба, тръба, уста, хвала, хвалба, храна, хазна, цена. цева. нгтета, 1узда. И тукъ разликата е двойна; ппта се, първо, какъ се отнасятъ говоригЬ къмту ударението на тия съществителни въ единствено число и второ, какво е ударението на сжнщт-Ь с;кществителни споредъ говорит-Ь — въ множ. число. Въ единствено число са запазили старото си ударение реченит-Ь съществителни по с^вероисточнит-Ь говори, ала веднага въ Ср^дна-гора има вече отметъ у сл-ЬднитЬ оть тЬхъ (кога са безъ членъ!): вода, троха, треска, искра, блЪха, муха, слъза, глоба, свила, кула, а въ централнит-Ь и западни г-Ь отметнати са още: брава, липа, смола, пора, саш, борба, леса, дага, снага, тага, торба, земга, гора, коса, река, трева, душа, глава, брада, врата, уста.^) Въ Родопските и въ по южних^Ь говори ударението у тия думи е почти всец-Ьло отметнато, и останало само у сл-Ьднит'^ отъ т-Ьхъ: кора, мома. лъжа, злина, снаха, ръжда, храна, сърна и пета. Въ множествено число отметътъ е още повече раси])о- страненъ: излеземъ ли отъ т-Ьсния кр&гъ на сЬвероисточнигЬ говори, веднага паиждаме на отметъ накжд-Ьто и да тръгнемъ. Тъй напримЬръ още въ ср'Ьднобългарскит'Ь говори (Коприш,ица) казватъ: трохи, гради или гръди, мощи, трески, блъхи, мухи, С1.ЛЗИ, игли, д^ски, клешти, звезди, свине, з^ме, глйсте, вр^бе, ръце, а колкото вървимъ къмъ западъ и югъ, толкозъ повече расте числото на отметналит-Ь съществителни, докато въ южнит-Ь централни говори и въ Родопите речениятъ отметъ стане като правило, а думит4 съ крайно ударение (лъжи, злинй, войск11, ') Ако се сравни това ударение съ ударепието на сащит* слществитещри съ руски и въ сръбски, ще се види веднага, че и въ руски ианр. и^Ъкои отъ иаброенит-Ь слщ. мЪстятъ ударението си било въ множ. число, било въ един- ствено вин. надежъ. Ето и тоя отметъ у централнит* говори води началото ги навярно отъ подобенъ отметъ у другит* югоисточни слав, езици; само че аналогията зела махъ и обгърнала повече случаи, отколкото са бнле уиотр^бн- гелни въ стариятъ езикъ. 439 зори. бинй) — като исключение. Заб-ка-Ьжително е, че единъ С'Ьве])оисточенъ говоръ — шуменскиятъ — следва напълно цен- тралнит11 и родопскит-Ь говори; и тамъ ударението въ множ. число у реченит'Ь съществителни е посл-Ьдователно отметнато и се пази осв^нъ у горнит-Ь още и въ тия (повече чужди) думи: пети, пар11, страни, храни, пахти, лули, бой, мази, дамги. 4. Четвърта групи думи съ м-Ьнливо ударение съставятъ двусложнит-Ь съществителни ср-Ьденъ родъ съ крае- словно ударение; т-Ь са: око. ухо, сърце, окнб, море, небо, дърво, поле, блато, масло, место, хлапе, сукно, хоро, писмо, прело, цвекло, духло, козле, биче, конче, гърче, момче п п((- добни, сребро, чело, перо, село, свиело, стъкло, седло, ребро, ведро, месо, крило, черво, гнездо, яйце, дете, въже, лице. бране, пране, клане, мрене, спане и подобни, време, вино, млеко, рупо, сено, злато, прасе, теле, тело, тесто, млево, брашно, витло, влакно, гърне, гребло, кроено, лико, легло. Тукъ ударението е пром-Ьнливо повече въ единствено число, докато въ множествено се пази книжновнобългарското (сЬвероисточно) ударение. Но пъкъ за това гледаме, че въ единствено число ударението е отметнато у много отъ тия сжществрггелни и въ много говори. Още въ Ловечъ, д-Ьто инакъ старото ударение у същ. се пази най консервативно, срещаме: вино, млеко, мбсто, руно, лико, перо, село, чело, масло, в'Ьже, а въ Търново, Шуменъ още: сЬрце, дете, г^рне, време, гнездо, сено, злато, тесто, прасе, брашно, каче, кроено, хлапе. Въ централнит-Ь и родопски говори отметътъ е още по широкъ, тъй че съ краесловно ударение, оставатъ само: седло, ведро, гнездо, тйце, тесто, прасе, валмо, витло, кроено, сребро, духло, лице, гърне; умалителните на че не броя. понеже гЬ съставятъ въ централнит-Ь и западнит'1^ говори особена група съществителни ср'Ьденъ родъ съ опр 4 делено и то крайно ударение: гърче, биче, звънче, конче и пр. — се такй. Въ множ. число исключение правятъ центрялнигЬ говори, дЬто се пр-Ьдпочита отметнато ударение, и то не само у ония съществитилни, които са го отметнали въ единствено число, Ш1то: г^рло — г^рла, зърно — з'^>рна, блато блата, бърда, хора, чеда, жита, руха, сита, шила, крила, жила, места, лета, пера, села и пр., ами и у другит^: седло — седла, ведро — 440 ведра, гнездо — гнезда, шйц{' — шйца, тесто — теста, валмо — валма, витло — вйтла, кроено — кроена, гребло — гребла. Туй ударение напомня твърдЬ много руското. Споредъ както пр-Ьдставихме ударението у сжществи- телнит-Ь, изглежда, че разликата между говорит-Ь откъмъ тая страна е твъд-Ь гол-Ьма; ала не е тъй, защото почти сичкит'Ь наведени думи съ отметнато ударение при удобенъ случай си възстаповяватъ пакъ старото м'Ьстоударение, тъй че много акцентни разливи се изравняватъ. Това става наприм-Ьръ въ ч.тенната форма ед. и множ. число у сжществителнигЬ женски и ср'Ьденъ родъ: глава — главата, глави — главите; тъй еж що бива често и съ имената отъ мхжки родъ множ. чисю: гра- дове градовете. Тази акцентна подвижноеть, която отличава сега сичкит-Ь говори съ неопр-Ьд-Ьлено ударение, показва сжще- вр-Ьменно, че този отметъ у схществителнит-Ь е ново явление, явление, което не е още пр-Ьвършено, ала краятъ на което може да се пр-Ьдвиди още отъ сега. 5. Ударението у глаголитЬ е тъй сжщо разнообразно по българскит'Ь говори, ала пакъ не е тъй безпринципно рас- фърляно както ударението у сжществителнигЬ, а е прибрано около изв^Ьстни форми, та по 1"Ьхъ се регулира. Тъй напр. общо правило е, щото ударението въ сегашно вр-Ьме да е сжщо, каквото и въ имперфектъ, аористъ да има схщо уда- рение, както и аористното причастие, както и щърбата инфи- нитивна форма. Исключенията отъ това правило са твърдЬ р-Ьдки ; азъ ср'Ьщнахъ инакво (отметнато) ударение въ им- перфектъ (не както въ сег. вр'Ьме) въ н-Ькои босилоградски говори: наспротивъ плетем, п.1етеш и пр. импрф. плете, пле- теше, плетеше, плетемо, плетесте, плетеа — Горна-Лисина; ];ладе, кладеше, кладеме, кладете, кладеш Долна- Любата; а въ с. Тлъмино се забЬл'Ьзва дължина и 1 л. ед. ч. пр-Ьдъ испадналото х: плете, плетеше, плете ме, плетете, плетеа. Общо правило е тъй сжщо да не пада ударението върху крайнит-Ь гласни у 1 и 2. лице множ. число, ала въ н^кои говори по сжщото краище (Босилоградско) ср'Ьп;аме и такова ударение (плетемо или плетеме и плетете), което ни подсЬща за по- добна акцентовка въ словенски н сръбски (ломимо, ломите). 441 Такова ударение заб'Ьл'Ьзахъ нъ Горпа-Любата, Божица, На- зърица (— м6, — те), Раянци, Горно- и Долно- Уино, Еало- тннци, Тлъмино и Дукатъ ( — ме, — те). И отд-Ьлнит-Ь групи глаголи пматъ по урегулирано уда- рение отколкото сжществителнйт-Ь. Тъй напр. глаголите на -ам иматъ почти еднакво ударение на вредъ, или ако е раз- лично въ отд-Ьлни групи говори, то се води пъкъ по изв-Ьстни норми, та не изглеледа неправилно. Еднакво е то В1. сегашно вр1§ме, имп^^рфектъ и императивъ: питам, питаш, пита, питаме? питате, питат; питах, питате, питахме, питахте, питаха; питай, питайте. Па и другитЬ форми (аористь, инфинитивъ и аор. причастие), ако и да акцентуватъ различно споредъ говорит^, ала ударението имъ върви се наедно: питах, пита, питал, или: питах, питал, пита. Еднакво е тъй сжщ<) ударението у глаголигЬ на -еш, па и -иш, които свършватъ на -гь. Разлика съглеждамъ у глаголите на -и^, н-Ькои отъ които иматъ отметнато ударение по централнит'Ь говори и въ за- падната акцентна група; т-Ь са: блажиш, браздиш, вариш, гасиш, главиш, гориш, градиш, делиш, дробиш, душиш, кадшп, клечиш, кориш, косиш, кривиш, лепиш, личиш, ловиш, м^рсиш, пластиш, потиш се, редиш, садиш, солиш, топиш, родиш, раниш, цадиш, цъфтиш, благословиш, веселиш, благодариш, забрадиш, — наспротнвъ С'&вернит'Ь п родопски: блажиш, вариш и пр. Като оставимъ нЬкои други отд-Ьлни глаголи на страна, които най сетн^Ь могатъ да иматъ такова или опакова уда- рение, а гледаме, какво е ударението у разнит'Ь г л а г о л н и форми, заб'Ьл'Ьзваме пр'Ьди сичко тия разлики: а) Сегашно вр'Ьме. Въ сЬверната акцентна група се пази крайното ударение у сички глаголи, които по-книжовно- български окситониратъ: чета (ъ), четеш, чете, четем, ете, чет-Ьт; държа, йш, й, йм, йте, ат; такова е ударението и у сички С']&верозападни говори, въ които речената форма свършва въ 1 л. на м: плетем, държлш и пр. Но въ централните, и то пр'Ьдимно въ западно - централнигЬ, както и въ сичкигЬ ро- допски говори, ударението е последователно отметнато 442 у 1. л. сег. вр-Ьме у еички окситонни глаголи: плета, чет;», преда, клада, ора, д^ржа, т^рпа, х^^рма, в^рта и пр. Този отметъ сега у проститЬ глаголи се пренася и у 11р'Ьд- ложннт-Ь, у конто ударението се пр'Ьфърля върху пр'Ьдлога: да зй плета, да придържа, да йзора и пр. Тъй че можемь из- каза обп;() правило за тия говори (южпа акцентна група), че ударението у тЬхъ пада винаги върху началния слогъ у сички свършени глаголи. Сравни сръбското ударение : ломймо, Ггомйте, а: да сломймо, да сломите. Подобно ударение върху пр-Ьдлога се заб'Ьл1ззва и въ н']Ькои средногорски (неточно- централни) говори, свойствено е и на по нататъшни н-Ькои говори (Тетевенски, Луковитски и пр.), въ които инакъ владЬе сЬверно ударение, ала този отметъ (ако можемъ да го наречемъ така, понеже той е по старъ, отколкото сЬвероисточното обикновено ударение въ тия форми), този отметъ е ограниченъ само съ пр-ЬдложнигЬ едно- сложни глаголи: да заспа, да умра, да завра, да подпра и пр., а не е още генерализиранъ, както въ западнит-Ь цен- трални говори и въ родопските. Осв-Ьнъ това, дов;ато ударение като да умра и пр. се простира въ ср-Ьд но горски т-Ь и пр. го- вори върху сичкит-Ь лица и числа на сег. вр., то ударение да заплета и пр. се ограничава само съ първо лице ед. число, а д])угит'Ь лица си получаватъ пакъ обикновеното оби1,(»- българско ударение: да заплетеш, заплете, заплете ме заплетете, заплетат. При това заб^л-Ъзвамъ, че Софийските говори, бидейки подъ влияние на южните (централни) й северните (Трънско- Пиротски) говори, се разделятъ на две: едни отъ техъ, дето владее централно-българската форма за 1. л. ед. ч. сег. вр. а, огмЬтатъ ударението въ тая форма, а други, у които владее окончание л« за 1. л. ед. ч. сег. задържатъ старото и общо- бьл1'арско ударение: плетем, да речем и пр. Туй отбелезвамъ нарочно, за да истъкна сжп1,евремено, че тая разлика нема въ по южните — родопски и пр. говори, дето тъй СЖ1Ц0 владее двойна форма за 1. л. ед. ч. сег. на а и на м, ала се едно у сичките родопски говори, както и въ говорите по Серско, Неврокопско и Демиръ-Хпсарско, дето речената глаг. форма е съ .V, ударението въ тая форма е се отметнато: за-^ 443 минам, ировудеам, нзвадеам, однеасам, йзлеазам — отъ Устово^ МСб. III, 76 — 79: оковжм. позлатьжм — Демиръ-Хисарско, МСб. 1У, 23. Туй споредъ сборницит-Ь; но сиоредъ мое лично наблю- дение — поне за единъ ахърчелебийски , говоръ (Чокманово) — мога Егаза, че това правило е малко изменено въ смисълъ,. че кога ударението стои върху началния слогъ у пр-Ьд- ложни глаголи, въпросната форма за 1 л. сег. вр. се из- говаря безъ м: йзл'аза, и6злат'а; инакъ. щомъ (|)ормата свърша на м у предложни 1^лаголи, и ударението не е вече върху предлога: да изл''азам, да позлат'ам. б) А 0 р и с т ъ. ймамъ прЬдъ видъ аориста у вокалнит-Ь глаголни основи, или по добр-Ь у глаголи на и и и, защото другит-Ь глаголи акцентуватъ гор-Ь-долу еднакво въ сичкит-Ь говорп съ неопр'Ьд'Ьлено ударение. Споредъ както акцентуватъ аористната форма, българскит^Ь говори съ неопр^Ьд-Ьлено уда- рение могатъ се разд-Ьли на три области: 1) говори съ крайно (старо) ударение за схщата форма: дигнах, за- дигнах, молих, помолих ; такова ударение влад'Ье въ западната група и въ западно-централнигЬ говори, па отива и на долу доста на югъ дори до Мелнишко, ала Родопскит-Ь говори ос- таватъ извънъ тази область. Има н'Ькои говори отъ западната акцентна група, които задържатъ инакъ старото ударение въ аор. форма, ала го отм-Ьтатъ само въ 2. и 3. лице ед. ч. върху пр-Ьдлога, щомъ глаголътъ е сложенъ: престану, устану. Такова ударение въ аор. се срЬща и въ н^кои софийски говори, по ближни до западната акц. група: кой те нареди, помами, МСб. УП^ 164; утече, избегна МСб. XV — XVI. 327. Това ударение може би не е новъ отметъ — - имайки прЬдъ видъ сръбското ударение въ подобни форми: утече, оп.1ете, опреде, украде и пр. 2) Говори съ полуотметнато ударение: дигнах но задигнах, молих но помолих; то е свойствено на западната часть отъ сЬверната акцентна група (Ломско, Ви- динско, Раховско, Пл-Ьвненско, Врачанско, Орханийско), както и на много ср-Ьдногорски и балкански градовце (Етрополе, Тетевенъ, Луковитъ, н'Ькои Ловчаиски села, Троянъ, Пирдопъ, Коприщица, Панагюрище, Сопотъ, Карлово, Калоферъ. Казан- 444 лькъ, Котелъ). Ударението въ аориста у тия говори се води по това, дали глаголътъ е простъ или сложенъ (съ пр-Ьд- логъ); безцрЬдложпи глаголи иматъ крайно ударение: дигнах, М()Л11Х, а пр-Ьдложни го отм-Ьтатъ върху коренната сричш»: и 0 д й г н а X, п о м 6 л и х. Това ударение си пробива пжть и ьч. книжовната р'Ьчь. 3) Говори съ отметнато ударение: д й г н а х, но- дигнах, м 6 л и X, п 0 м 6 л и х. Такова ударение въ аор. е упо- т|)Ьбително въ останали г'Ь сЬвероисточии говори: Шуменъ, Газградъ, Тъ}Тново, Русе, Габрово, ТрЬвна, Елена, Севлиево, .ювечъ, Свип1,01'.ъ, Сливенъ, Стара и Пова-Загора, Чирпанъ както и сичкитЬ родопски говори. Ударението у минало свър- шено вр'Ьме у тия говори стои въ зависимость отъ ударението въ с е г. вр^ме : м6л'а-молих, да падна-паднахъ, държа-държах, да гора-горпх, да подара-подарйх и пр. Тъкмо такива три области различаваме и споредъ уда- рението въ едновр-Ьмешната инфинитивна форма, а сега щърба веонр-Ьд^леница: падна-, моли- държа- и пр. И тая форма се води по сжщн акцентни правила, както и аористната: паднах-надна-ща, паднах-падна-ща и пр. Това ни дава още повече право да см^Ьтаме аористната форма въ български езикъ за права зам-Ьнница на стариятъ инфинитивъ, кога е дума за класификация на българския глаголъ; още повече — като знаемь, че аористната форма днесъ за днесъ е твърд'Ь жива глаголна форма, докато щърбата инфинитивна форма н^}ма самостойна употр^Ьба. Аористното причастие върви, както рекохме, съ ударението си по аориста. в) И м п е р а т и в ъ. И тукъ изпжкватъ хубаво трит^ ак- центни групи, споредъ както ги опр'Ьд^лихме по-гор^. Ударението въ повел. накл. се е запазило най-добрЬ въ сЬверната група, докато въ южпата и западната има отметъ. Тоя отметъ сега се ])аспр'Ьд'Ьля тъй: Южната акц. г])упа, т, е. тъкмо ония говори, които иматъ отметнато ударение въ Г л. ед, сег. вр., отм'Ьтатъ го и въ повел. накл. второ лице ед. ч. да плата-плати! да заплата- заплаги! Въ н-Ькои съсЬдни съ южната група говори впрочемъ се отм-Ьта ударението само въ 1 л. сег. вр., докато въ императ. 445 се пази старото ударение: да заплата, но: заплати (Тетевенъ). Този отметъ сега става само въ ед. число, докато В7> множ. число си се пази старото ударение: платете, заплатете и пр. Само въ нЬкои съвсЬмъ южни говори по Димиръ-Хисарско и Драмско този отметъ остава и въ множ. число: платите, за- . платите, плетите, билетите, наберите и пр. (Г. Броди). Въ западната група има тъй схщо отметъ, ала не е раз- ширенъ по ц'Ьлата група, нито пъкъ става по сжщи начинъ, както въ южната. За да се види посоката на този отметъ, нека спомена веднага, че въ п 6 с -Ь в е р н и т "Ь ц е н т р а л н и говори той е още неустановенъ твърдо; защото, щомъ на- ирим'Ьръ сл-Ьдъ императивната форма дойде н-Ькоя енклитика, веднага се възстановява старото ударение; тъй напримЬръ въ Орхапийско, д-Ьто инакъ си говорятъ: иди, мълчи, отвори, дигни (МСб. IV. 96, V. 112), стани, погледни, земи (МСб. VII, 118), сжщевр-Ьменно казватъ и: научй-ме, претрупп-ме, запалй-ме, задомй-се, цафтй-ми и пр. Докато въ южната група се отмита само въ 2 лице ед. ч., ала минува и на пр'Ьдлога, въ западната група се отмита и въ множ. число, ала пъкъ не минува на предлога, ак"0 гла- голътъ е сложенъ: плати, платите, ала тъй сжщо: за- плати, заплатите! 2, Говори съ ударение неопр-Ьд-Ьлено-неподвижно (тросрично). Както по географското си положение, тъй и по акцент- нит-Ь си свойства тия говори заематъ ср-Ьда между говоритЬ съ подвижно (неопределено) ударение и говори съ по опрЬ- дкиена акцентовка. На сЬверъ и на истокъ тия говори грани- чатъ съ областьта на общобългарското неопределено ударение, на западъ го допиратъ говори съ третосрично — велешко ударение, а на югозападъ, по Тиквешко и Дойранско, граничатъ съ него две други акцентни системи. По близу определено туй ударение владее по Кратовско, Кочанско, 1Ципско, Радо- вишко и Струмишко, а по свойствата си то стои най близу до общобългарското, особено пъкъ до онова ударение, що владее въ по южни говори отъ южната група, като напр. по Димиръ-Хисарско и Драмско, • дето отметътъ у сжществи- телните достига своя максимумъ. Макаръ и обсегътъ на това ударение да не е тъй гол'Ьмь, въ него влизатъ пакъ три типа говори; на сЬверъ кратовски (часть отъ него), поср-Ьдь щипски и П('> на югъ струмишки говоръ, Кратовскиятъ говоръ пада откъмъ звукова страна къмь С']Ьверно-македопскит'Ь говори, ала има прим-Ьси и отъ ср-Ьдиит^: (к -г , ж у, и а, ъ— » и 0, ь 7* и е); щипскиятъ е македонски централенъ говоръ, какъвто е велешки, прил-Ьпски, битолски (к г,' /К а, ъ 0, ь е): я, струмишкиятъ е тъй сжщо въ главни черти ср^дномакедонски говоръ, ала приличенъ на воденския и съ много примеси отъ централнигЬ щ-жд-говотри (щ-жи и к г/ X— а, ъ о и а, ь — е и а). Материали по иървит^ два говора има печатани доста, €амо че не сички са снабдени съ ударения, По Кратовския говоръ сичкит-Ь материали са съоб- щени отъ Е. Карановъ, който още на 1876 г., обнародва въ Бр. ПСп. Х1-Х11 кн. десеть п-Ьсни съ б'1л'Ьжка между друго, че ударенията са „повечето на вторий отъ конепа €логъ и въ много слова н^матъ постоянно м-Ьсто." Подиръ това въ СПСп. V, една приказка. „За тъй, што цицая дваесе и петь години", д-Ьто има приложени и кратки бЬл-Ьжки по кратовския говоръ; пакъ ПСп. ^У1, дв-Ь пЬсни и МСб. И, 26 дребни (свадбарски) п-Ьсни — се отъ сжщия. По Щипския говоръ има повече материалъ, и то най много въ МСб., ала за жалость не сичкиятъ е съ ударение. Акцетувани са материалит-Ь само въ МСб. П1, V, IX, XI и Х1П. И въ Шапкаровия Сборникъ има доста п-Ьсни отъ Щипъ. Школко (7) щипски п-Ьсни има и въ Солунски кн. III, 57 — 60. По тоя говоръ има и една малка студийка отъ А. Шандаровъ, МСб. XI. 586 — 591. По Струмишкия говоръ н-Ьма до сега нищо друго печатано, осв'Ьнъ дв^ п-Ьснички въМиладиновия сборникъ стр. 26 — 28, безъ ударения. Менъ поне не са изв-Ьстни други материали. Но за тоя говоръ азъ си доставихъ хубави св^- д-Ьния отъ една Струмичанка (Катарина Зафирова) тука въ София, тъй че и той ми е сега доволно позиатъ. Главниятъ xарактерист^^ченъ б-Ьл-Ьгъ на това ударение, което за краткость ще нареча щипско-струмишко, е акцент на 447 стабилность: сЬкоя дума носи едно и сжщо ударение прЬзъ «ичкит^ си (|)0рми, н'15ма отметъ, нЬма ир^Ьметъ въ оная смисълъ, както става въ говорит-Ь съ подвижно ударение. Щипското ударение, значи, довело до край, свършило съ онзи окцентенъ отметъ, който сега още става въ разни степени по други говори на истокъ. Споредъ това напр. сички съществителни съ отметнато ударение, които смЬтаме въ говорит-Ь съ неопр-Ьд-Ьлено ударение за исключения, тука си акцентуватъ правилно тъй; именно: 1) Едносложнит-Ь сж.ществителни съ подвижно ударение задържатъ ударението върху коренната гласна и въ членната форма и въ множ. число: градо, брего. медо, срамо, дожго, врато, садо, носо; градове, брегове, подове, бесове грехове. 2) Двусложнит-Ь съществителни ж. р., нознати въ говорит'Ь съ неопределено ударение като подвижни, тука задържатъ еднакво ударение — върху коренната сричка — както въ ед. тъй и въ множ. ч., както съ членъ, тъй и безъ членъ: глава, узда, игла, брада, вода, оса, душа, лажа, овца, трава; главата, иглата; ^ради, брадите, торба, торбите и пр. Въ туй число и турски думи като: чалма, торба, паша, чешма, кавга и пр. отиватъ се по общо правило. 3) Сжщ. ср^денъ родъ сл^дватъ сжщо правило: просо, лице, оро, каче, дете, с^рце; просото, ора, лица, деца, сър- цата, шйцата и пр. 4) Едносложните прилагателни и местоимения, които вече въ много источни говори са установили ударението. Ударението у глаголите е тъй сжщо постоянно и подведено подъ общи правила тъй, че нема вече глаТолни групи съ разни ударения, за една и схща форма, както въ говорите съ неопределено ударение. а) Сегашно време у сички глаголи има коренносрично ударение: плетам (Щипъ — Струмица), плетат, плете, плетеме, плетете, плетат; търпам, тЪрпеш, терпе, търпам, търпете, търпе; гледам, гледаш, гледа, гледаме, гледате, гладат; а понеже гласна у не отпада у глаголи на увам, то за да се запази едно- образие, ударението у такива глаголи пада на това у, чъй че не само: милуам, милуаш, срамуам се, царуам, купуам, збор^ам 1 1.^ и пр., но и- веруам, прпкажуам, качуам, поклатуам, падваксуам. облечуам, иикнуа, кажуам, срекуам, завидуам и пр. — безъ ис1;лючение. б) Имперфектъ се води по сегашно вр-Ьме, както лъ другигЬ български говори, значи: плете", плетеше, плетеме, плетете, плетеа (Щипъ); търпе^ търпеше, търпеме и пр. в) Аористната форма, както и аористното при- частие пази старото си ударение — види се по съсЬдскО' влияние отъ централнит-Ь говори на истокъ, които, както ви- д'Ьхме, иматъ тъй схщо изравнено крайно ударение въ тая форма; тъй че по щипски ще бжде: стана, стана, станаме, станате, станаа; учи, учи, учйме, учите, учйа; плето", плете, плетоме. плетоте, плетоа; станал, учил, учйле; па тъй сжщо и страдателнит-Ь причастия: плетен, печен, учен, писан и пр. г) Бъ повелително наклонение ударението е тъй сжщо постоянно и отметнато по сжщия начинъ, както и въ другигЬ централни говори на истокъ: плети, наплети, учи, научи, — само съ тази разлика, чеивъ множествено число си остава на сжщо м-Ьсто: плетете, учите, освЬнъ това по аналогия и глаголигЬ на ам иматъ начално ударение: йзрипай, вйтосай се! Сички думи (сжществителни, прилагателни, м'Ьстоимения и пр.), познати отъ источнобългарски като думи с ъ неподвижно ударение, акцентуватъ и въ тия говори схщи)! слогъ, а понеже такива думи има твърд-Ь много, затова ударението въ Кочанско, Щипско и Струмишко се поср'Ьща въ много случаи съ общобългарското. Исключение правятъ малкото думи съ четиресри 'НО ударение, които го м-Ьстятъ за два слога къмъ края. За това изглежда, че щипското ударение пр-Ьдпочитй трит'Ь последни срички. Споредъ това, какъ се отнасятъ къмъ общобългарското разносрично ударение, думит-Ь въ щипско- струмишкия говоръ се разд-Ьлятъ на три категории. 1. Думи, които иматъ еднакво ударение съ общобълга})- ски; т-Ь са най-много, защото, както рекохме, тука спадатъ сичкит-Ь едносложни, двусложни и тросложни имена, които не м-Ьстятъ ударението си въ говорит-Ь съ разносрично ударение; споредъ това поср-Ьщатъ се: 1) думи съ ударение на послЬднпя слогъ: другар, офчар, грънчар, свин'ар, пудар, говедар, пазар, 449 кантар; орач, селач, копач; кон ак, колак, мустак, петак, жаоун ак, капак, калпак, чардак; 1азйк, топлик, божйк, помокнйк, кравай, разбой. дармон, панагоп. човек, широк, висок, оре, длабок, пелин, тутун, паун, сокол, пишчол, дикел, сирома , меур, нем- тур, караул, бършлан, родан, гърклап, фидан, тупан, бостан: зелен, цървен, кърстат, сакат, окат, брадат, рогат, страшлйв, зборлйв, цървив, бодлив, дебел; греота, срамота; назад, напред, еднаш, озгор, оздол, спротй, дурй. 2) Думи ^;ъ ударение вто- р ос ри ч но: облак, делник, катнпк, ператник, змишрник, пепел, извор, госпот, корен, прешлен, гарван, дуомник, калугер, бум- бар, ваглен, образ, прекор, приеме, прйкас, поплак. залак, чифутин, лажовен, приштел, попара, свекърва, недел'а,кошул'а, царица, жътйца, лубенйца, матнпца, лесйца, полица, магарйца, лажйца, калинка, маслйнка, погача, година, роднина, мешйна, капйна, грамада, ливада, вериги, дисаги, петелка, кобйлка, кокошка, ливада, понуда, невеста, левуса, камила, секнра, ко- прива, женйдба, топола, вергйа, попадйа, ефтинйа, скапйа, Софйа, невол'а, опашка, мотовйла, кукувица, каленйца, уми- рачка, живегачка, велешанка, тиквешанка, струмицанка, радо- вишанка; раковатка, сироватка, кирацхжа, дългокоса, краткоумна, доброволна; вретено, корито, копито, огнйшче, бунйшче, патило, бесило, точило, говедо, железо, колено, детенце, коленце, вре- тенце (Струмица: детйнце, колйнце, вретйнце и пр.), кандйлце, огледало ; 3) Думи съ третосрочно ударение: работа, сабота, машчеа, баница, матица, пазуа, кошница, ^годи, нпшчелки, куковден, летоска, четири, кисело, бйтолски, кучешки, татковци, кйлаво, лигаво, тенцере, йлова, камане, секаде, секогаш, заечко, залудо, копиле, езеро, Самоков, Радомир, Цариград, вештица, в^рбпица, каделница (Струмица — кадилница), кашлица, ч^^брица, влади- чина, цървогадина (Струмица = червоточина), истина, футрина, козина, йьрина, на-вода, по-лудо, по-врат; даже и сложни думи като: дебй-муа, влачй-клашно. По нататъкъ сравнението става' м?вчно, защото думит-Ь съ по начално ударение са изобщо рЬдки, па ги и н-Ьма сичкит-Ь въ тия говори; азъ можахъ да забктЬжа: биволица, тупавнца (Струмица-^ тепавица), Тодорица, Костадйница, Косто- вица, но въ скщо вр^Ьме заб'Ьл'Ьзвамъ и стремежъ у тия говори История на Бълорский езикъ. 29 450 да отб^Ьгватъ такива ударения, защото на мЬсто С1шаннца казватъ сипаница, нам-Ьсто иаежина — паужниа, намЬсто крас- тавица — краставица, нам-Ьсто с-^ботничав — саботнйчав, — които случаи впрочемъ могатъ се тълкува и по аналогия на други думи съ подобно ударение. II. Думи съ отметнато ударение. Т4 са сички думи, които въ источнит'Ь говори са познати като думи съ подвижно ударение. Колкото исключения има, тЬ са се сл-Ьдствие на н-Ькоя акцентна аналогия, която борави твърд-Ь много у тия говори. Отметътъ става въ сжщит'Ь думи, въ които става и по источнит-Ь говори, само че въ щипско-струмишкия говоръ не се възстановява вече старото ударение, ами отметътъ става постоянно ударение за сички форми въ една и схща дума. III. Има най сетнЬ и третя група думи, въ която пъкъ ударението е преметнато въ сравнение съ общобългарското, те са повече глаголи или глаголни образования (причастия п глаголни схществителни). Ударението у т4хъ се не м^Ьсти (ако приемемъ, че се м^сти) напр-Ьдъ поради н-Ькои кванти- тетни или тайни причини, както въ источнит-Ь говори, а просто и явно — за да се полу.чатъ думи съ еднообразно ударение; значи гЬ са следствие на акцентна аналогия. Такова ударе- ние ср-Ьщаме: 1) У глаголи на увам, изговорено по щипски уам: ве- руам, уносуам, обвързуам, поклатуам и пр. — по аналогия на царувам, робувам, купувам и пр. 2) У страдителни причастия на ен, ан, ат (ет): умислен, издаден, натоварен, направен, пушчен, неписан, со- биран, прокопсан, порачан, престегнат, фанат, поклонет (по- дарен, Щипъ), неканет и пр.; тукъ аналогията е явна, щомъ знаемъ, че и въ другит^ говори на истокъ ще кажатъ: граден, гасен, спасен, оран, кован, махнат, заклет и пр. 3) У глаголни сдществителни, като: одене, гледане, продаване — значи наспоредъ: градене, копане, имане, махане. Имайки пр-Ьдъ видъ сега, че ударение махане, имане е по старо отъ махане, имане, лесно разбираме, че щипското ударение въ подобни думи за -право не е пр-Ьметнато. 4) У схществителни на йца, йна, които изброихме гор-Ь и каквито нав-Ьрно ще има още. 451 Споредъ изложеното се вижда, че щипското ударение зи исключения и сега даже ги не см^тамъ за такива. Защото тЬзи исключения излизатъ съвс^Ьмъ правилни, имайки пр^дъ ви дъ воденскиятъ изговоръ : сички дак тилни ударения въ воденския говоръ са за-право хорейни, защото средната сричка се не изговаря съ пълна гласна! Прим-Ьри по долу. Воденското ударение пр-Ьдставя втори стадий отъ щип- ското или трети стадий отъ общобългарското. То може еднакво да се лзвежда и отъ едното и отъ другото: сички акцептни аналогии, било у съществителни, било у глаголи и причастия, които отличаватъ щипското ударение отъ общобългарското, са свойствени и на воденското ударение; а пъкъ сички думи съ пр-Ьдзадно или задно ударение, които не са засегнати отъ тия аналогии, се поср^щатъ съ общобългарски. Специално воденска свойщина пр'Ьдставятъ само случаит"!, д^то щипски дактили ставатъ на хореи, а пъкъ за тия случаи може еднакво да се излиза и отъ общобългарски, понеже и тамъ са такива. Воденското ударение тъй сжщо е неподвижно, както и 1ЦИПСК0Т0: сЬкоя дума пази своето заглавно ударение, безъ да го м-Ьнява сноредъ морфологичната си м^нидба (по число, падежъ и лице); затова ударението у думит-Ь е нагодено тъй, че както и да се м'Ьнява думата по форма, ударението й да не отива по назадъ отъ пр-Ьдпосл-Ьдния слогъ. Думи съ дак- тилно ударение има твърд-Ь малко. И въ воденското ударение, както и въ щипското е нро- каранъ акцентенъ отметъ у сички думи съ подвижно ударение, т. е. у едносложнит-Ь съществителни и прилага- телни, у двусложните същ. женски и ср'Ьденъ родъ: ударението у глаголите е пакъ сжщо, само съ други (реду- циранъ) изговоръ; осв-Ьнъ това въ повел, наклонение не е начално, а коренно, т. е. не пада върху предлога, както въ 1Ципско-Струмишко, а върху коренната сричка — докол- кото се не противи на общия принцинъ и на фонетиката въ тоя говоръ. Нека разгледаме най напр-Ьдъ ударението у скло- лидбенигЬ думи. 453 Двусложни и многосложни съществителни и прилагателни съ ударение на посл-Ьдния слогъ по щипски и общо-български запазватъ ударението си и въ воденския говоръ: паун, сокол, тъпан, пелин, патлацан, език, мехур, фидан, брадат, сакат, сарай, широк, висок, дибел, илен, зелен, голем, чу век, живот, маимун, харем, манастир, тимшн, Иван, Стушн, сирумах, за- гар, бирбер, другар, златар, уфчар, кузар, свинар, патрйк, граматик, тувар, кужух, пишак, мустак, ьуяак, турлак, мигдан, кувач, купач, лувач, вампир, урман, уртак, амбар, килар, па- рамон, кумат, гпрдан, кафес, кунак, благусов, кураб, сеймен, ибришйм, шегърт, аршин, До1чйн, Пирин, ръкав, аргат, строй- нйк, пампор, братучед. Еднакво ударение съ ш,ипското иматъ. и сички при- частия, които и по воденски се образуватъ по сжщи начинъ, както и въ 1ЦИПСКИ: наближил, послушал, излизел, удел, фатйл, плитен, буден, глидан, сишн, купуван, викнат, дигнат, стигнат, тръгнат. Отъ думит^ съ второсрично ударение въ общобългарски и щЕпски се поср^Ьщатъ само ония съ воденското ударение, които свърша-тъ на гласна, т, е. имена съществителни отъ женски и среденъ родъ: тимнйца, царица, кушул'а, вириги, пунуда, нивеста, пулувина, пугача, гудйна, ливада, кукошка, тупола, нивол'а, (о)пашка, килйа, пупадйа, вражарка, баснарка, ву1в6да, пустел'а, калинка, кралица, пипируга, тиминушка, пу- длошка, кулйба, мутйка, див61ка, свитйца, питачка, градина, лисица, нидел'а, мастагарка, икона, луднйна, нулата, кирмйда, пипилашка, вудинйца, къпини, чърнйца, уво1ки, ит^рва, ку- прйва, бунела, владика, наука, пупара, кадъна, кукона, гър- кйна, вичера, фуртуна, душица, ливада, парички, накувална, систрйчка, самувйла, панукла, куруба, самовилски; рудйлу, су- лйлу, съдил у, углидалу, жилезу, 1унаотву, парталче, уфчарче, сираче, дървйче, вустанче, прегаче, курйту, гуведу, купйту, бунйшче, угнйшче: Съществителни и прилагателни отъ мъжки родъ, парок- €итони въ Щипско-Струмишко или общобългарски, се третиратъ двояко въ воденския говоръ: ^ония отъ гЬхъ, които при образуване вокални форми (ж. и ср. родъ и множ. число) си оставатъ пакъ съ толкова слога, т. е. които въ суфиксния 454 си слогъ иматъ ъ или ь, задържатъ старото си ударе- ние: (о)пйнук — ппнци, дубйтук — дубйци, лакът — лахти^ нокът — нохти, ветък - ветка, йтър — йтра, М'3ьндър — м^ндру, топъл — топлу, мокър — мокра, остър — остри, кротув — кротка, тънук тънка, стариц — старци, гладин — гладна, жедин, празин, летин, имотин. Па тъй схщо и: турчин — турци, сърбин — сърби и пр. Ония пъкъ, които съ вокалннт-Ь си форми получаватъ единъ слогъ повече, са въ воденския говоръ съ прЬ метнато удареиие, н тогава по воденски имаме не гарван а гавран, не гълъб а гъл^б, не шарен а шарен, не сребрей а сребрен, не лешник а лешник; тъй схщо: корен, йодер (вм. одър, види се е-то въ суфикса не испада въ мн. ч.), Богдан, Стамбул, Филип, месец, пуис, баер, ичмеп (ечемикъ), вичер (пуд вичери), бисер, извор, (ако излизаме отъ извор), убав, ангели, уткл'уч, утвор, пукров, еничар; тука спадатъ и сичкит* причастия съ пр'Ь- метнато ударение, като : на1ден, дигнат, флизел и пр. Исклю- чения ще има твърд'Ь малко, и то ще бждатъ повече думи, които н^матъ множествено число, като; пепъл, .1'убуф, кадиш (кадеж), господ — по воденски съ вокал енъ изгласъ: госпу! Сички склонидбени думи съ ударение на трети или четвърти слогъ отъ края, иматъ прЬдзадно ударение въ во- денския говоръ: работа, събота, баница, матйца, пазува, пен- чера, заечко, камешъ, футрйна, истина, читура, облачно, дър- вену (масло), 1аде1не, л'уте1не, бигатне, стумнйчка, мурибфски, брадавица, типавйца, радосин, ьабулка, деспота, сил'анче, ипар- хйа, майчйчка, машчеа, фъртома, грубйшча, момчйна, ластовица, Каменица, ноговйца (Киреч.), пътйшча, за прикажйшче, сире1не, свире1не, типа1не, сил'ани, бугари, пусистрйма, царшчйна, стул- нйна, пладнйна, нулатйчка, града Будйма, удзгурнйна, малечко, пеюне, Стамбула, нернйца, ирибйца, диво1чйни двори, Дими- трйва майка, Еленчйце, гуспудинува, сараефка, Солуненче, га- ленко, Едрене, куческо; тука спадатъ и формит'Ь за мн. ч. отъ едносложни сжщ.м. родъ, които, както вид-Ьхме, въ ищп- ския . говоръ са дактили : царови, к.1'уч6ви, праови, димови, сватови, пърчови, грубови, синови, миови (махове), либови (хля- бове), мракови, лафови, нужови, вулови и пр. Сжщо тъй са нр-Ьм-Ьстили ударението си и дактилнит-Ь числителни, като: 455 двадесе, тридесе, педесе, дивидесе, чет11ри; тъй схщо п у сложни думи като: кълви-очи, Свита-гора, доб^рден, Стратин- оца (Киреч.). Като се земе пр-Ьдъ видъ, че пъкъ окситони като: убавйна, младйна, етрамота (Киреч.), гулем1ша. пастърма, меана, планина, пилгна. .]'утйна, чуздйпци (Киреч.), правйпа^ кривина и пр. са отметнали ударението си върху предпо- следния слогъ, можемъ твърд-Ь хубаво да схванемъ общото правило на воденското ударение — поне за склонидбените думи; то гласи тъй: сички думи споредъ воденското ударение са или окситони или парокситони споредъ това, да ли изглашатъ на съгласна или гласна. У глаголит-Ь ударението е малко инакво. За-плаво ре- чено и тамъ е прокарано сжщото двусрично ударение\ ала за да се разбератъ н-Ькои привидни исключения, тр-Ьба да имаме пр-Ьдъ видъ фонетиката на воденския говоръ, която ще ни помогне да схванемъ и тука главния принципъ на воден- ското ударение. Пр-Ьди сичко нека видимъ, кои глаголни форми отиватъ въ съгласие съ общия акцентенъ принципъ и кои се отклоняватъ — поне привидно. Както са записани глаголнит-Ь форми въ повечето материали отъ Воденско, отклоняватъ се отъ общото акцентно правило: първо и второ лице сег. вр. мн. число: плетиме, плети те и подиръ това сички лица и числа отъ минало несвършено вр. (осв4нъ първо лице): плетише, плетихме, плетихте, плетиха; инакъ сичкигЬ други глаголни форми акцентуватъ точно споредъ поставеното правило: плетъм, плетиш, плете, плетът; аористъ: плетех, плете, плетехме, плетехте, плетеа; викнах, викна, викнахме, викнахте, викнаха; императивъ: плети, плетехте! внкаь викахте! Следо- вателно горните отклонения биха биле единствени исключения отъ общия акцентенъ законъ за воденското ударение, исклю- чения, които бихме могли да схващаме като остатъци отъ старото (общобългарско) ударение, употребително едно време въ Воденско. И тези исключения не биха биле въ сила да нарушатъ общия законъ на воденското ударение. Ала ако се повзремъ въ изговора на тези глаголни форми, лесно ще се уверимъ, че и тукъ акцентниятъ принципъ си е запазенъ; за- щото форми като плетиме, плети те не се изговарятъ напълно като тросложни думи, а като двусложни, понеже средната 456 гласна се скратява въ изговора до толкова, че се обръща па ь: плегме, пл^гте — или както 1и б-Ьл-Ьжи Мирчевъ МСб. XVIII, 463: плепме, плетете; срв. и б-ЬлЬжката отъ Матова, МСб. III, 222, подъ една иоденска приказка, д-Ьто се навеж- датъ доста примЬри за подобно съкраи1,ение: детьту, вратьте, градпньте, чй^Еьте чините. По схщи начинъ биха се тълку- вали и 2. и 3. л. ед. ч. н 3. л. ми. ч. отъ имиерфекта: плеГте, или плепте, плетна или плетт — макаръ у Мирчева да н-Ьма б^л-Ьжка за това. Тогава единствени ис1иючения биха биле само 1.2. лице мн. чисто: плетихме, плетихте, за чийто изговоръ не намирамъ никакви указания ни но материалигЬ, нито у Мирчева. Като исключения отъ общото акцентно пра- вило на воденския говоръ биха могле да се см^1татъ и д'Ье- причастията, които срЬщамъ постоянно съ ударение върху четвъртия слогъ отъ края: бидешчимица, одепхчпмица, играш- чимица; тукъ, види се, онова крайното ица или мица е отпосл-Ь прибавено къмъ пб-напр^жното просто причастие: би- дешчи, одешчи или бидешчим, одешчим оттамъ това при- видно исключение отъ общото акцентно правило. — Инакъ, както видехме, правилото е твърд'Ь хубаво спазено. 4, Говори оъ ударение полуопр^д-Ьлено двуорично второ. Това ударение, което за краткость ще нареча т и к - вешко, е свойствено на говорит^ по Тиквешъ и Мо- ри о в о, дв-Ь области въ централна Македония, въ които владЬе почти еднакъвъ говоръ и то западно-централенъ говоръ. Главната отлика на тиквешкото ударение състои въ това. че то заема само дв-Ь опр'Ьд'Ьлени срички въ думата, именно пр*дпосл'Ьдна, или третя отъ края, ала никога не пада върху посл'Ьдна сричка. Пр-Ьди' сичко н'Ьколко думи за самото нар-Ьчие. Материалъ за тиквешкото ударение и нар-^Ьчпе си събрахъ повече самъ, распптвайки селяни отъ села Клисура, Ватоша и Мързенъ-Ораовецъ — три села въ права линия между Велесъ и Струмица, съ които се опр-Ьд-Ьдя хубаво и обсегътъ на область Тиквешъ. Печатани материали отъ Тик- 457 вешко почти. н^ма. Менъ са познати само няколко кратки п'Ьсенчици въ сборника на Шапкарова, именно кн. I, 138 — 140 — петь „брачни" п^сни отъ е. Ватешъ (Ватоша?). за- писалъ Д. Добровичъ пр-Ьзъ 1862. год. и кн. VI, 460 — 462 — три „жальовни" пшеници отъ с. Чичово. ОсвЬнъ това въ МСб. VIII, 30 — 31, ср-Ьщамъ още три лазарски п-Ьсни отъ с. Клисура, записалъ А. Добревъ. Както еднит-Ь, тъй, и дру- гигЬ не са точно записани, та и не ми помогнаха много ни за фонетиката, ни за ударението на тиквешкия говоръ. По Мориовския говоръ има сравнително повече печатанъ материа.1ъ, именно въ МСб. V, 26 — 27, ХШ, 103 — 108 и XVI — XVII, 286 — 290, но понеже сичкиятъ тоя материа.1ъ не е снабденъ съ ударения, то за ц^льта ми послужи дон-Ь- кхд'! само тоя, що е въ МСб. V, именно деветь кратки „во- дички" п-Ьсни, записани отъ А. Яневъ. Много повече и по достов'Ьренъ материа.тъ има съобщенъ отъ А. П. Стоилова и то въ ПСп. X^VII, сгр. 808 — 814 — п-Ьсни, пословици, га- танки, думи и м-Ьстни названия отъ с. Витолища (Мориовско) и въ Сборникъ за нар. умотв. отъ схщия, кн. И, стр. 18 — 31 — петь юнашки п-Ьсни отъ с. Кокре. Тиквешко-мориовскиятъ говоръ е западно-централенъ ь^-г говоръ, който по свойствата си стои помежду ср'Ьдно-македон- скит'Ь и пеанечки говори. Отличителнит-Ь б-Ьл-Ьзи на тоя го- воръ, осв-Ьнъ ударението, са: 1) 1|11-л!Д1 —ШЧ-Ж11: пушча, гложце, кръшчен'е; фо-жд, к-г и шч-жц: плек'и, веги, свек^а, мйгу, н6к'е, кук'а, кгерка; горешчйна, нишчелки, нужца, срешчу, пешчера, овошче, плешка, мошне, нужен, некогаш, нйкогаш, напрежни. 2) Як ^ а: мака, рака, желади, каппна, машко дете, уна- тре и пр. съ изв-Ьстнит^Ь отклонения, свойствени и на други западно-централни говори: бубрек, гуска, желудок, ь'усо, пупка, суд, гужва; осв-Ьнъ това заб-Ьл-Ьзахъ още и: фануло, тну.то. 3) ъ 0, ь е съ изв'Ьстяит'Ь отклонения, свойствени и на други западно-централни говори: лажа, маг ла, танко, л а ж и ц а, манна; 4) ръ — ^5,- лъ — г: пръстен, цръвени, прегрънале. връвеле; шбъка, жътица, съзи, вън а, вък; 458 5) 1. л. ед. ч. у 1лаголит'Ь винаги па а: иел. ирмта^ м а к и а ; 6) 3. л. ед. ч. у глаголитЬ по II спр. има винаги е наместо и : м 0 л е, в и д е ; .7) членъ -от: патот, врат от. 8) 1а 3 е нам-Ьсто ш (азъ); и нам-Ьсто ги; му пам'Ьсто им^ Тиквешко-мориоското ударение съставя пр^Ьходъ между ищпско-водепското и востурското; въ него има н-Ьщо отъ пщпското и н-Ьщо отъ воденското, а пъкъ специално негово свойство е да отбЬгва поел Ьдн ата сричка и да при- бира топътъ върху двЬт^ прЬдпосл-Ьдни срички. Споредъ това ударение сички воденско - щипски или общобългарски окситони ставатъ парокситони: човек, 1унак, ракав, ерген, орел, стопан, пазар, телар (телалинъ), байрак, сандък, чеис, павун, студен, образ, сйнцир, шиник, абер, боздоган, сирома; но щомъ думата нарасне, веднага се възстановява общобългарското ударение: човеци, 1унаци, ра- кави, ергени, стопани, студени, р^наче, павуни, синцйри, об- рази, сиромаси; разбира се и: роса, магла, сестра, ведро, уста, планина, срамота, пелени, меаиа, тамбура п пр. Споредъ това свойство на тиквешкото ударение само по себе си се разбира, че сички общобълга"рски парокситони ще си останатъ пакъ такива: година, грамада, капйна, ра- чйца, голема, чифчйче, базригани, шамйа, ослепела, онемела, кралица, неделш, горела, робйпка, царица, кавурка, вдовица, кадъна, самовйла, собрале, сонйла, фанале, .богата, незнайна, свекр'1»ва, девойка, солена, рашето, забга, ьегумен, капйа, кли- сура, темнйца, темиичарче, бележити, ракйа, црънйци, куку- вщи, зелена, високи, дивани, замръзне, кобйлка, петнайсет, шеснайсет, белоглаво, напрела, вретена, магаре, оран'е, отидба, тополи и пр. Общобългарскит-Ь пропарокситони се трети ратъ двояко; едни си оставатъ пакъ такива, а други ставатъ паро- кситони. Доколко;го можахъ. да схвана правилото, излиза, че ония само пропарокситони си оставатъ такива, които се търпятъ и въ щипското ударение, докато сички ония, които са пр-Ьмипали въ парокситони, са такива и въ тиквешкия говоръ. Пропа- рокситони са въ повечето случаи глаголни форми: кажеме,. 459 терайте, фр-Ьлале, помйнеме, вратиме, излеземе, йдеме, свършиме, сторите, етаните, чинете, д4)рл^еше, шиеше, гануло, фануло; въ императивнитЬ форми редовно : остави, набери, изнеси, до- неси, замини и пр. Осв^нъ това третосрочно ударение се ср4ща и въ много прилагателни притежателни, както и въ доста други думи: Марини, попова, гакова, Дунава, Праово, сабота, свилена; лагънца, убава, сватови, кумови, Ла- зара, ф^ртома, некоа: а тъй сжщо и много мастни наз- вания задържатъ третосричното си ударение: Сотница, Мок- лишча, Г'ургишче, Метковец, Гумнишча, Гърбавец, Клопатица, Къртиш ча, грънчишча, Благйевец, Долетковец, Мустакица, Катунишча, Задна-река, Света-Петка, Мелчишча, Лесковец, Столови, Корнлово, Никовалнишче, Ковачево, Кам^ово, Буковец, Пешчера — села и м-Ьстности въ Мориово (вж. А. Стоиловъ, За мориовския говоръ, ПСн. 47, 813). Заб-Ьл^жително е. че м-Ьстнит^ названия пазятъ старото си третосрично ударение даже и въ костурскил говоръ, който е инакъ строго нарокситоненъ говоръ. Другит-Ь пропарокситони са пром-Ьнени въ парокситони кое пакъ нодъ влияние на щипското, кое пъкъ по съсЬдство съ воденското ударение; затова имаме: скината, опашана, растурено, галена, мамена, зготфена, качена, зидана, дадба, облекоа, заведоа; пладнйна, утрйна, кладенче; назуа, Тодорчо, кралеви, баневи, шбъка, ьадйца (въдица), здравйца, шарени^ четири. Солуна-града, жалади, месеци, побратима, девере (зв. п.), Хосйва, радосен, радосна, ефтйно, кисело, галаби, Будйма, бу- дймска, биволи, сватови, работа, цигани, циганка, лазарка, два облака; специално тиквешко - мориовски са: носеше, учеше, одеше, учеа, които очаквахъ и въ воденското ударение, ала ги не нам-Ьрихъ. Усамотени са тъй сжщо и: рагаат, отепаат за 3 л. мн. ч. сег. вр^ме. Има и думи съ ударение на четвъртия слогъ отъ края въ тиквешкия говоръ, ала и т^ не нарушаватъ акцентпия нринципъ на тоя говоръ, първо, защото са твърд-Ь малко и второ, защото такива думи иматъ обикновено по дв-Ь ударения: едно върху четвъртия и друго върху пр-Ьдпосл^Ьдния слогъ: мгсечйна, краставица, четворйца, чорбацйи, белогратка, ро- 460 ^инчйца, нрегрънала, павуново, проговорил, кукурйгу, рогозйиа, руменлйа, дукадйнче, белезйци, майсторйа, матенйца. Такива думи показватъ, че тиквешкото ударение пр-Ьдпочита прЬдпо- сл'Ьдния слогь и анъ ги см-Ьтамъ пакъ за парокситопи, които отпослЬ получаватъ за равновесие още по едно ударение :;;1 да се запази общиятъ акцептепъ принципъ, защото съ тия дв-Ь ударения думата се разд-Ьля на два хо рея: месе-чмна, бгло-гратка, прбго-вори и пр. Казахъ по гор-Ь, че въ тиквешко-мориовския говоръ н-Ьма окситонни думи. Н-Ьколко такива, що ги ср-Ьщамъ у Шапкарова, ки. У1, 138 — 141 (хабер, Д01ге, си зема, дульбер, какоф, низам, конакот, чабур) са на-сигуръ погр-Ьшно записани, хсакто и откъмъ друга страна въ тия материали мориовскиятъ говоръ не е в^^рно пр'Ьдставенъ (срв. сонце нам'Ьсто сЬнце, жълто, ж () л т 0, н а п 6 л и и нам Ьсто жъто, напъни и пр. Само въ н'Ькои случаи, когато сл-Ьдъ думата стои н-Ькоя енклитика (ми^. ти, си, му, го, се), може ударението да бжде привл-Ьчепо върху последния слогъ на главната дума: наружай-се! заколй- си, вратй-се, не шетай-се, не правй-ми; даже и: прашайте-а! Свирете-си! одете-си! Споредъ прим-ЬригЬ, що ср-Ьщнахъ, излиза, че такова акцентпо м'Ьстене става само въ запов-Ьдни форми, а може би и клетви, като: натема-го, натема-к1! СлучаитЬ у Шапкарова (VI, 139, 460): чешмата, под крушата, над главата, старата майка и МСб. V, 27: синовите, вършкйте — ми се впждатъ съмнителни; но и да биха биле достовЬрни, биха потвърдили онова, що казахме още гор-Ь, че тиквешко-мориов- ското ударение пр-Ьдпочита пр-Ьдпосл-Ьдпия слогъ у думата, защото въ такива случаи и членната сричка би се броила. Като общо заключение по тиквешко-мориовското уда])ение ш,е кажемъ, че въ него нЬма онази акцентна стабнлность, която отличава щипското и воденското ударение, ала н'Ьма и оная подвижность, изв'Ьст]га въ общобългарското ударение, а има една друга акцентна подвижность, която кара ударението се къмъ нр-ЬдпослЬдната сричка: човек — човеци, студен — сту- дени, образ — образи, баба — бабичка и пр. и която подвиж- ность го приближава твърд-Ь много къмъ костурското пгоро- срично ударение. 461 5. Говори съ ударение опр-Ьд-Ьлено второсрично. Задъ говорит-Ь съ воденско и тиквешко-мориовско ударе- ние, отивайки на западъ, слЬдватъ говори съ опр-Ьд-Ьлено второсрично ударение, именно говорит^ по Канларско, Леринско, Костурско, Еорчанско и Долна- Пр-Ьспа. Тия говори заематъ най южния д'Ьлъ на Македония и граничатъ на за- надъ съ албански, а на югъ — съ гръцки елементъ. По граматичнитЬ си свойства тия говори са доста едно- родни помежду си, ала пакъ имайки пр^дъ видъ н-Ькои го- ворни особености, бихме ги разд-Ьлили на дв'Ь половини: не- точна, която об'ема говорит'Ь по Кайларско и Леринско и западна, която обхваща Костурско, Еорчанско и Долна- Пр^спа. Както источнит-Ь тъй и западни'1''Ь говори отъ тая область падатъ извънъ крхга на централнит-Ь го- вори, ала иматъ инакъ ясна фонетика, а по замяната на I) и с1) принадлежатъ къмъ общобългарското г^-з/с(?-нар'Ьчие. Осв^нъ това като общо свойство у т-Ьхъ споменувамъ и за- м-Ьната на ж съ 5 и гм въ коренни срички и съ а въ крайни срички, ъ съ 0 и ь съ е, както и еднаквата зам-Ьна за старо - българскит-Ь ставки ръ-лъ — ър-ъл и еднаква членна форма за мхжки родъ — о. Покрай тия прилики въ р-Ьченит^ дв^ половини говори съ парокситонно ударение намираме сл-Ьднит-Ь фонетични и морфологични отлики: 1) Въ западнит-Ь отъ т^хъ покрай обикновенигЬ изго- вори за носовките ;|к и л (като г, а и е) се ср^Ьща начесто и старъ изговоръ като ън и е«, какъвто въ источнит-Ь се явява само р^дко-р^дко; 2) Ц1-ЖД въ западнит-Ь (Костурско, Долна-Пр-Ьспа и Еор- чанско) се изговарятъ като шч-оюц, докато въ источнит^ (Ле- ринско и Кайларско) гласятъ като шт-жд; 3) 1 л. ед. сег. отъ глаголит-Ь по I и II спр. изглаша въ западната половина на а, а въ неточната на ам или ъм. 4) Въ 3 л. мн. ч. сег. вр. на западъ н4ма т, а па истокъ си го има. 5) 3 л. мн, ч. отъ аор. гласи въ западнит-Ь товори отъ тази область на е (о1дйе, казае, носйе), а въ источнит-Ь на а (о1доа, казаа, носйа). 462 1];^оби1,о казано западната половина оть тая область е именно, която ои;е спазва у себе си оня говоръ, що наричаме костурски. докато неточната е повлияна кое отъ воденскитЬ, кое отъ битолскит-Ь говори. И ударението е па западъ за- пазено въ сичката си правилность, докато на истокь е про- шарано съ акцентни свойства отъ поденскигЬ и мориовски ГОВ0])И. Материали за това ударение (ако не броимь отд-Ьлнит^ думи, съобщавани тукъ-тамъ зарад ь назалниятъ имъ изговоръ) има най много въ МСб.,^) у Шапкарова^) и Сол. Кн.») Осв-Ьнъ това н-Ьщо съобщи и Новаковичъ въ статията си ВеНга^е шг Ег1'ог8с11ип§ йег тасейотсИеи 1)1а1ек(;е, АгсЬ. XV, 41-46 (нЬколко думи и стихове отъ с. Куманичево — Костурско). Свойствата на костурското ударение личатъ тъй явно, щото стига само да послушашъ костурецъ, или да прочетепп, една приказка отъ Костурско. снабдена съ ударения, за да се ув-Ьришъ, че въ костурския говоръ влад'Ье неизменно ак- центно правило, споредъ което ударението стои винаги върху предпоследния слогъ на сЬкоя дума: бабичка, борина, сучеше, чешлаше, лееше, знаело, чешлае (чешлаха), се ') Въ МСб. са съобщили материали но 1^стурско-леринския говоръ че- тирма дугаи : К. Шапкаровъ, МСб. I, 64—66, една п 40681. отъ с. Дъмбени (Костурско), хубаво ;!аписана и снабдена съ б^Ьл^жки : но приаазкитЬ въ МСб. Т1 201 и 215 — 17, доставени отъ сжщия, не са в^Ьрно записани. По достоверни са иатериалит^ ва Гелева, проверени, види се, отъ Д. Матова, МСб. IV", 7-17 — трийсетъ и три дребни п^сни, паралели къмъ подобни у Щапкарова и МСб. VIII, 249 -259, н'Ьколко гатанки, разн'Ьсени съ такива отъ Велесъ и Рссеьъ. Най много материали и то приказкп, ала, за жалосгь, не тъкмо отъ Когтурско, има съобщени отъ Н. Настевъ, МСб. III, 153—5, 186 . б; IV, 141—143, V, 142—7; VI, 164-173, 185-187; VIЦ, 159-164, 203—206: но тия приказки иматъ изгледъ на пр-Ьправени, а и ударението у т-Ьхъ не е последователно. Много п^сни (31) съобщава и Хр. Секуловъ, МСб. XVI— XVII, 63 — 71, ала и т* отъ Кайларско. Една леринска п^сень (отъ с. Екши-Су или Върбени) има т}атурена между битолскит*, МСб. II, 112—113, *) У Шапкарова има на двайстина м-Ьста п^сни отъ Костурско и .Терин- ско, пръснати по ц4лия му сборникъ: I кн. 91 — 101, 140—144; III — IV кн. 71-72, 143, 308-9, 340—4; V— VI кн. 30, 53 -56, 58, 146-151, 168-169, 177-8, 194, 201—2, 216, 286-7, 410-15, 425-7, 444. Въ голЬма часть отъ тия песни не е спазенъ добре костурско-леринскиятъ говоръ. ') Хубави материали отъ Костурско има въ Солунски к ни жици I, 30—36 (две песни), II, 49—58 (една приказка и песен^), X— XII, 210—211 (едва песень) — сички записани добре и снабдени съ бележки отъ Д. Матова, само че дългата приказка отъ с. Бобища (кп. II.), види се, по типографски мхч- нотии, не е забелЕзана до края съ ударения. Р^дна к|>атка песенчица по ко- стурски говоръ съобщава и Дриновь БрПсп. X— XII, 162. 463 научйе, месечина, кондурн, зборваше, секоа, неженето, галено, нътишча, четири, затворени, гробйшча, пазува, имаше, имате, <{)ъргате сетнина, лазарка, теглеше, пенчури, дрънгови, мъртоевц, панаир, съмбота, зентови, пендеси, четрйма, дваесе, триесе, го- решчйна, облачно, пътници; теман, Рйстос, гердан, три ме- сеци, кл'уч6ви, вангел'е, отворени, испеьано, нафора, подадена, за есена, Митровден, пушваше, покланетю, ерембйца, езеро, копринени, вееше, бегаше. караше, смееше, мъглеше. здиваше, пофал'ува, надвикнува, Солуна, Костура, надигрува, надфър- л'ува, зевМне, посестрима, пернйца, убава мома, гърмеви, тътневи, тъмпани, 1анкула, 1нкулйца, клади, пелени, негови, синови, печено, точено, стребрена, кацнала, царови, прикго- •сана, китена, служена, плакано, къпано, месени, паднато, повенато, триндафйлга, кладенци, шбълки, шарено, борина, планина, темнйна, улица, девери, сребрени, пърстени, кървави, малечково, кисела, сирейне, орайне, гладайне, гредейне, дванадесе, тринадесе, (Шапк. VI, 410), Пейовйца, Груйовйца, невестински, таткови, сборови, 1анйни, момини, Пейови, вър'6ви, газови и пр. Исключения правятъ само дв-Ь глаголни форми — 1. и 2. л. мн. ч. сег. вр-Ьме, които ср-Ьшнахъ повече съ третосрично ударение: станиме, фатиме, сторите, дадите, имате и пр., види «е, за разлика отъ аористъ и имперфектъ, които иматъ неиз- мЬнно пр'Ьдзадно ударение: има'ме, има'те, и пр. Но пакъ ср^шнахъ и презентни форми съ пр4дзадно ударение: сакаме МСб. VI, 15, целиваме, наметфаме, копваме, зеваме (Шапк. I. 90 — 119), ала въ стихотворна а не прозаична р-Ьчь, тъй че пра- вилното ударение ще е третосрично. Разбира се, че съ тия си малко исключения костурското ударение си остава правилно Бторосрично ударение, много по правилно прокарано, откол- кото сЬкое друго ударение по българските говори: безъ да се гледа големината или формата на думит-Ь ударението си търси наложително пр-Ьдпосл-Ьдната сричка и тамъ остава, докато не нарасте или намал1Ье думата, за да се дигне назадъ или напр^дъ, сир-Ьчъ да си намери пакъ опр-Ьд-Ьленото м-Ьсто : мома, момйчка, момиченце: Лазар, Лазара, Лазарйца; шаренйло, пгарено, шарен. При разглеждане костурското ударение може да бхде въпросъ само, доколко влияятъ разнит-Ь енклитики върху поло- 4()4 жението му — на първо м-Ьсто, какъ влияе членната форма. Основавайки се върху материалит'Ь, намирамъ, че само членната •|)()рма за мжжки родъ има ио изразително влияние «ьрху акцептното мЬсто, докато другигЬ членни форми, както н другнт^Ь енклитики изобщо, иматъ факултативно влияни** и то само въ стихотворна р'Ьчь. Тъй осв-Ьнъ случаи като: зетотому,. царотому, нопотому, обикновени са и: босшгбко, азнатаро, ду- к'ано, свекоро, патерйко (женски нанизъ), везпро, байрактаро,, цървенйо, зеленйо, соборо, зелнйко, аргавано, стежаро, ветеро. С0Ш1К0, поюса. зайко, од4.ро. Въ и-Ьсни ср-Ьщиахъ: раците,, момата, вратата, койннте, гръндйте, плешчйте, полите; даже и: малата, лепата, но въ проза се пр-Ьдпочита третосрично ударение въ такива случаи; вж. и 6'Ьл'Ьжката отъ Матова, МСб. VI, И. Осв^Ьнъ въ р-Ьченит-Ь гор^ м-Ьстности костурско ударение и костурски говоръ намираме още въ дв'Ьте главни колонии отъ Костурско — въ Брацигово, за която се знаеше отодавна, и въ Айдемиръ (Силистренско), за която съобщи Милетичъ (ПСп. ХЬ1, 622 „Арнаутит^" въ Силистренско и сл-Ьди отъ носовки въ техния езикъ). Тия костурски колонии ни даватъ хубави дохватки да сждимъ за старината на костурското ударе- ние, или пъкъ за старината на костур'скит'Ь колонии по неточна България. Защото, макаръ и тъй далекъ отъ родното си м-Ьсто. както брациговскит-Ь, тъй айдемирскит^ костурци са завардили още доста читаво старото си ударение и нар'Ьчие: брацигов- скиятъ „арнаутски" говоръ си е ц-Ьлъ костурски говоръ съ ударението му, формит-Ь и звуковет4 му (вж. Мсб. IV., 161- 162; УП, 51 — 63; XI, 181 — 185), а пъкъ айдемирскиятъ е редуциралъ само високит-Ь гласни подъ влияние на источно- българскит'Ь говори, но удар(М1ието и тукъ си е спазено хубаво, сждейки по материалит-Ь у Милетича (Пп. ХЬТ., 663 — 6), макаръ и доста непоследователно записани отъ айдемирския учитель Н. Атанасовъ, Сега основавайки се върху факта, че въ айдемирския костурски говоръ ударението въ имперфектъ е още третосрично (както въ воденСкия говоръ): плетеше» плетохме, плетехте, плетоха, докато въ брациговския говоръ у схщата форма е второсрично (плетеше, п-четехме, плетехте. плетеха; даваше, давахме, давахте, даваха), както въ днешния костурски говоръ, заключаваме, че костурското ударение си е 465 получило напълно днешния видъ сл'Ьдъ изселбата на айде- мирци и пр'Ьди изселбата на брациговци. А понеже знаемъ, че брац,иговскит'Ь костурци са изселени отъ старото си м'Ьсто н']Ьщо пр'§ди 160 години, то можемъ р-Ьшително да твърдимъ, че костурското ударение си е било такова, каквото и диесъ, още пр^ди 160 или 200 години. Затова право е, що твърди, Милетичъ че коетурската колония въ Айдемиръ е по стара отъ брациговската, но да се туря въ „първия в']Ькъ на турското завоевание", значи въ XV, вЬкъ (ПСп. ХЬ1 628), н-Ьма доста- тъчно основание. Вр^Ьмето между дв^Ьт^ изселби не ще е тъй гол-Ьмо, защото инакъ говорит^Ь, нЬмаше да си приличатъ толкова. За старината на костурското ударение нека се има пр^дъ видъ и ударението въ солунските села (Сохо, Висока, Зарово, Негованъ и пр.), изв-Ьстни съ назалния си изговоръ на старитЬ носовки. Въ тия села сега, които съ право може да см-Ьтаме за старо продължение отъ костурския говоръ, владее разносрично ударение. Значи, когато е било още д-Ьлокупно, костурското нар-Ьчие не е още имало опр^д^лено ударение, както сега, а сл-Ьдъ като го раскжсватъ на дв-Ь кукушко-во- денскитЬ говори, въ западния му д-Ьлъ се развива днешното второсрично ударение, а въ неточния му д'Ьлъ (около Солунъ) си остава старото разносрично ударение. Тия схждения стру- ватъ само, ако старината на коетурската акцентна система не засЬга по далечна епоха, ако костурци не са си дошле па Балканския полуостровъ вече съ готово второсрично ударение! Вж. по гор-Ь сравнението между български и полски, стр. 47. 6. Говори съ опр-Ьд-Ьлено третосрично ударение. Третосрично ударение влад-Ье въ югозападната часть на българската говорна область, именно по ц-Ьла ср'Ьдна и за- падна Македония, или по близу опр-Ьд-Ьлено въ областьта между Битоля, Ирил-Ьпъ, Велесъ, Скопие, Тетово, Гостиваръ, Дебъръ, Струга, Охридъ и Р-Ьсенъ. Въ тази область влад^ятъ няколко различни говори, ала ударението ги е тъй сл-Ьло помежду имъ, че другит-Ь имъ разлики се не заб'Ьл'Ьзватъ то.1КОва. Прие- майки за главна отлика изговорътъ на старобългарската гласна д различавамъ четири главни говора въ речената область: История на Български 11 езикъ. ' дл 466 1) Охридски (заедно съ Р-Ьсенъ и Струга): ж й; 2) Дебърски /К 0 (по часть отъ Дебърско има ъ за ж). 3) II рил -Ь пек и (заедно съ Велесъ, Битоля, Кичево и (■копие): ж- а; 4) Тетовски: ж у. При това заб-ЬлЬзвамъ още, че въ югозападните говори отъ тази область, именно по Р-Ьсенско, Охридско, Стружко и Дебърско зам-Ьната за (,]-(!] е гц-жд, докато 15ъ останалигЬ говори преобладава к-г. Това ударение сега, което за краткость може да наре- чемъ прил-Ьпско-охридско, или още по кратко — маке- донско, защото заема гол-Ьма часть отъ Македония въ по гЬсна смисъль, е строго опр-ЬдЬлено : заема винаги третия слогъ отъ края, значи дръпнато е за още единъ слогъ на- задъ, отколкото е костурското. И понеже двусложни и тро- сложни думи споредъ това ударение акцентуватъ началния слогъ - а такива думи са твърд-Ь много — то македонското ударение се струва на първи погледъ като че е начално уда- рение — като чешкото. Но щомъ думата е четиресложна или петосложна, заб^л-Ьзва се веднага, че ударението не отива по далекъ отъ третия слогъ (см-Ьтайки отъ края на думата). Ен- клитикит'Ь (като членъ, кратки лични и възвратни м-Ьстоимения, помощни глаголи и пр.), кога стоятъ пр-Ьдъ или между главни думи въ изречението, се броятъ като часть отъ т-Ьхъ и при- теглятъ ударението къмъ себе си: свекърва му, манастирот, манастирите, човекот, човеците, човекатаго, човекотому, къде- сте-биле и пр. Предлози, опр-ЬдЬления, отрицание не, частици по и нап съставятъ съ главната дума тъй сжщо едно акцентно ц-Ьло и получаватъ ударение като една дума: от-себе, прек^-река, голем- празник, планинскй-чоек, оналкав-биол, не-те-пушчам, по-шйроки, най-грлемо. Сжщото акцентно правило струва изобщо и за цЬли фрази отъ по дв^, три или повече думи съ т-Ьсна синтактична връзка помежду имъ, тъй че македонското нар-Ьчие съ право може да се нарече фразеологично: зашчо-ке-си-ш-биеш глаата, неми-ти-са згоди работйчката, Р-Ьсенъ, ПСп. ЬХ1 — ЪХ1, 888; кога-к'е до1деш, што-беше-чекал, што - ми - се - фалиш. Струга, 467 МСб, IX, 399—400; кой-ке-му-го-купит, зашчо-да-не-му-го- земит, Охридъ, МСб. XVIII, 544. Ала тр-Ьба веднага да забЬ- л'Ьжа. че това фразеологично ударение не е навредъ еднакво распространено: то е повече свойствено на югозападнитЬ говори (Охридъ, Струга, Р^сенъ, Дебъръ), докато сЬверо- нсточнт'Ь (Велесъ, Скопие) го -не сл-Ьдватъ тъп строго. Това нй дава право да см-Ьтаме именно югозападните говори за исходище или центъръ на туй ударение, разбира се, въ случай че отклонкитЬ въ североисточнит'1 македонски говори не са н-Ьщо ново. Третосричното ударение освЬнъ че е много ясно по своята опр-Ьд-Ьленость, ами има и твърд'Ь много печата нъ ма- гериалъ по него, както въ Министерски Сборникъ (най-много отъ Прил-Ьпъ, Охридъ, Велесъ и Дебъръ), тъй и въ сборни- ците на Шапкарова (повече отъ Охрид ь) и на Илиева (отъ Дебъръ) — да не спомен у вамъ и по малки сбирки като напр. поспите на Н. Таховъ (Сборникъ отъ македонски български народни н^спи, София, 1895), записвани въ Крушово, но отъ при.тЬпчанка. Покрай това за трето-сричното ударение имаме и две хубави студии, една отъ Тр. Китанчевъ, За ударе- нието въ Ресенския говоръ, ПСп. ЬХ1 — ЬХП, 857 — 915. и друга отъ Дримколовъ (Хр. Матовъ), Акцентов- ката на единъ обсегъ западно български говори, МСб. IX, 391—408. Въ тия две студии се разгледва тъй на широко трето- сричното ударение, както ниедно друго наше областно уда- рение не е разгледвано до сега. Ето защо нема и да се спи- рамъ тука да описвамъ свойствата на това любопитно уда- рение, а посочвамъ само речените две студии, писани при това отъ хора, на които реченото ударение си е природно. 1Це се занимаемъ тукъ повече съ въпроса за връзката на това ударение съ обш.обългарското, ш,е се опитаме да обяснимъ происходътъ на третосричяното ударение. Но преди това ще дамъ кратка характеристика на Велешкото ударение, което е пакъ третосрично, а.1а отстжпя въ некои точки отъ ударението въ другите говори, а това не е доволно нстъкнато въ цитираните две студии. 30* 1(1Ь Велешкото третосрично ударение отстдпя отъ д1)угит'Ь говори съ македонско ударение въ сл'ЬднитЬ точки: 1) СичкигЬ императивни форми иматъ по велешкия го- норъ начално ударение (както въ Щипъ) : извади, рас- копчи, йстурите, йсперете, разговори-се и пр. (МСб. VII, 452). Значи има случаи, д-Ьто уда{)ението заминава третия слогъ отъ края, което по другит-Ь цовори съ третосрично уда])ение не е възможно. 2) Има наопаки случаи, дЬто ударението стои пъкъ по къмъ края, т. е. върху пр-Ьдзадна или даже задна сричка: оваа, овйн), цел-ден, сто-деца, за еден час, на стрет, одва! търкавалес, търкавалеста. Вж. Матовъ, МСб. VII, 477 — 479. Срв. тъй сащо и : оддека, еден пат, унетре, това место — отъ Скопско Ново-село, МСб. XI, 110. И въ Охридъ (както и въ Р-Ьсенъ и Струга) има подобни навидъ исключения: годинава, зимава, утринава, летово, леба-ми, кръста-ми, бога-ми, натема-го, ала щомъ земемъ пр-Ьдъ видъ, че тука дългата гласна може да се см-Ьта за двойна, лесно разбираме т^зи иск^-иочения: зима-ва има да се схваща като зимаава. Схищнски исклю- чения оставятъ тогава за Охридъ споредъ Шапкарова само одва! и потем (посл-Ь). Покрай т-Ьхъ у Дримко.юва ср-Ь- и1,амъ още: колко и олко, онолкав, „за разлика, каже отъ нар-Ьчията: шЗлку, толку, олку, онолку." МСб. IX, 393. 5) Фразеологичното ударение не е строго прокарано въ Велесъ: пази боже, како-му годе, не-сум се швил, седум-души, цела-нок', врела вода, да-не-падне, у пуза, во пенеа, на-иси», кротце-оди, да не се спрепнеш! за шесна1есе-лири, Башино село, не те пушчам, не ми се спйе, кого на1де и пр. Прим-Ь- рит-Ь са отъ Матова (Мсб. VII, къмъ бълг. р^Ьчникъ) и Дрим- колова (МСб. IX, 406). Срв. още: Ветрища кога се вйшт, ако се згоди неко1 блйзу, требе сам да си вика кротко: лук идам, лук мйрисам. Ив. Георговъ, Матер. за рЬчникъ ва велешкия говоръ, МСб. XX, 17. 4) Въ велешкия говоръ се заб^Ьл-Ьзватъ дири отъ кван- титетъ, или по д()бр'Ь дири отъ някогашно разносрично уда- рение въ тоя говоръ; думи като: баичка, трес калка (хлопка), велешанка се изговарятъ тъй, че задъ ударената сричка се чува дълго а ; батчка, трескалка, велешанка ; може би тази 469 дължина е остатъкъ отъ някогашното ударение: башчка, трес- калка, велешанка, а останала зарадъ затворената сричка В1. подобни думп. Разледвайки третосричното ударение, съ ц-Ьль да узнаемъ историчниятъ му происходъ, на първи погледъ ни се м-Ьрка въпросътъ, отд'Ь се е захванало го и съ коя отъ първит^Ь петь акцеитни системи стои въ органична връзка. Тоя въпросъ не е тъй лесенъ, защото ниедна отъ съсЬднит-Ь нему акцептни системи не може да се земе като непоср-Ьдствено сродна съ него. И наистина, на югъ отъ него по Долна- Преспа, Кос- туръ и Леринъ се простиратъ говори съ опр-Ьд-Ьлено дву- срично ударение, които едва-ли биха могле да. се см-Ьтатъ за подлога на третосричната акцентна система, както, наопаки, и прил-Ьпското ударение не би могло да се нриеме за основа на костурското: т-Ь са дв-Ь независими акцентни системи, които иматъ днесъ за днесъ само туй общо, че са и дв-Ьт-Ь опр-Ьд-Ьлени, ала нищо ги друго не свързува и никой не би могълъ доказа, че едната произлиза отъ другата. Вървимъ нататткъ къмъ истокъ: тамъ се допираме съ тиквешко-мо- риовски говори, въ които 6лад^Ье полуопр^Ьд-Ьлена акцентна система съ тенденция къмъ второсрично ударение — значи, и т-Ь немогатъ се см^Ьта за подлога на третосричното ударение; наопаки, бихъ рекъл ъ, че тиквешко-мориовскит^ говори кат<1- че са биле говори съ третосрично ударение, а го напу- щатъ сега, за да приематъ второсрично. По нагор-Ь щип- ското ударение, което се допира съ него на с^вероистокъ, не би могло тъй еж що да се см-Ьта въ сегашния си видъ за подлога на прил^пското, защото е постоянно ударение, а мене се струва по сичко, че прил-Ьпското ударение води началото си отъ едно много подвижно ударение, ударение каквото е влад-Ьело едно вр-Ьме въ български и въ другит^ югоисточни славянски езици; само тъй може се обясни тази фразеологична акцентовка, която сега ни очудва, но едно вр-Ьме е била обща на ц^Ьлия български езикъ, па и на руски, сръбско-хърватски и на словенски. Било би тъй схщо неоснователно да се предполага влияние отъ съсЬднит-Ь чужди езици: албански и гръцки. Албански езикъ ако и да граничи непоср-Ьдствено съ дебър- 470 ски и охридско-стружки говори, обаче въ него владее разносрично ударение, а пъкъ гръцкото ударение, ако и да прилича до 1гЬкжд'Ь на македонското, зайчото и то не прекрача третозадната сричка, но нъкъ гръцки езикъ не е непосредствено със^деиъ тъкмо съ тия говори, вь които вла- дее третосрично ударение: помежду стои костурско-лерин- скиятъ говоръ съ определеното си второсрично ударение. Ето защо мисля, че за основа на прилЬпско- охридското ударение не може и не тр-Ьбва да се зима ииедпа отъ съседните нему акцентни системи, било наши, било чужди, а требва да пр'Ьскочимъ тоя пласъ говори съ разни опрЬ- д'Ьлени и полуоор-Ьд-Ьлени акцентовки и да посегнемъ къмъ об- щобългарското неопр-Ьд^лено. подвижно ударение; то ще ни даде по сигуренъ дохватъ и по ясни насоки за про- исхода па македонското третосрично ударение. Да прЬско- чимъ, казвамъ зайчото сЬвернит-Ь говори отъ Скопско нагор-Ь, които му са непоср'Ьдствени съсЬди, не са добр^ изучени откъмъ акцентна страна, за да можемъ води сравнение съ т'Ьхъ: истина, и въ т-ЬхТ) влад-Ье неопр'1>д'Ьлено разносрично ударение, както въ сЬверозападнит^ български говори по Пиротско, Царибродско, Трънско и пр., ала дали нЬма н^кои акцентни особености, които биха фърлили светлина върху происхода на прил-Ьпското ударение, не зная. Затова именно земамъ посЬмъ-сега за исходище обп1,обългарското неонр-Ьд^лено уда- рение въ разнит-Ь му фази, каквито ги пр'Ьдставихъ горЬ, пр-Ьдполагайки, разбира се, че въ говорит-Ь съ третосрично ударение ще е влад-Ьло едно-вр^ме тъкмо такава акцентовка, каквато владее он1,е сега въ повечето български говори, та е се едно сега, дали сравнявамъ македонското ударение съ общобългарското, или го сравнявамъ съ ударение, сходно съ общобългарското, каквото би нам'Ьрили въ н-Ькои говори по Пчння и Морава, или го сравнявамъ съ ударение, употрЬби- телно въ Търново. Думата ми е, че прил-Ьнско- охридското ударение произлиза направо отъ едно разносрично, подвижно и неопр'Ьд'Ьлено ударение, каквото си е вла- д-Ьло и по тия м-Ьста, безъ да минува пр-Ьзъ н-Ькоя отъ че- тирит-Ьхъ акцентни системи, ако и да са свойствени и г4 се на македонски говори. 471 Дв4 н-Ьща има да се докажатъ, кога се разгледва проис- ходътъ на македонското третосрично ударение: 1) Какъ е произл-Ьзло третосричното ударение въ от- д'Ьлни думи; 2) Какъ е произл-Ьзло третосричното ударение въ цЬли фрази. Това се налага отъ самото свойство на македонското ударение, което е наистина два вида: лексикално или словно — що досЬга само отд-Ьлни думи, и фразеологично, що засЬга д-Ьли синтактични ставки или ц-Ьли фрази. Затова ще требва да се търси за него такова обяснение, което да струва и за двата случая. Ако разгледаме само ударението въ отделни думи, лесно може да му дойдеме вь дирит-Ь; стига само да земемъ пр-Ьдъ видъ сички отмети и акцентни аналогии, каквито се ср-Ь- щатъ по говорит-Ь съ разносрично ударение, за да се ув^римъ, че сравнително малко думи въ третосричнит-Ь македонски говори оставатъ, които не биха се посрещали по ударение съ н'Ькой отъ говоригЬ съ разносрично ударение. Тъй напр. двусложнит-Ь съществителни женски и ср'Ьденъ родъ иматъ наполовина отметнато ударение вече въ цен- тралнигЬ щ-оюд-тоъощ, а въ мървашкит^ говори по С^рско и Неврокопско сички т-Ь са съ отметнато ударение и само въ членната форма се възстановява въ н-Ькои отъ т-Ьхъ старото крайно ударение: въ 1Ципъ и Струмица и това н-Ьма! Тогава н-Ьма защо да се чудимъ, че и въ Прил-Ьпъ се говори: вода, глава, брада, сено, око, с^рце и пр. Едносложните съществителни мжжкп родъ, които въ сЬвероисточнит-Ь и южнит-Ь говори м-Ьстятъ ударе- нието си върху членната гласна, захващатъ да намаляватъ още отъ Шуменско, докато исчезнатъ съвършенно въ Пи- ротско, д^то ни едно такова съществително не акцентува по старому, а се коренната сричка; чудно ли е тогава, че и въ Охрида ще кажатъ : г р а д о т, б р е г о т, з ъ б о т и пр., а не : градот, брег6т,зъбот? Множествено число у сжщит^ съществителни още въ централнит'Ь Товори по Разлогъ и Малешево отм-Ьта ударе- нието си върху коренната сричка: градове, брегове, 472 е 11 и 0 ВС, столове и щз.,; чудно ли е тогава, че ц къ Струга владЬе тъй схщо коренно или начално ударение у реченит-Ь (жществителни? За прилага телнит-Ь (едносложни) и да не говоримъ, защото т-Ь още въ Търновско и Шуменско се употр-Ьбятъ съ отметнато ударение: млада, младо, скъпа, р у с а и пр. Схщо тъй много други сжществителни отм-Ьтатъ крайното си ударение върху по прЬдни срички и го доближаватъ тъй до македонското ударение; тъй още въ горнигЬ говори: акцен- туватъ врче покрай планина и планина, покрай пещера, и пещера, хубости и хубости, пакости и пакости, младостй и младости, работа и работа, разговор и разговор, договор и договор, коппле и копиле, лобода и лобода, пелени, и пелени, иребйца и ьаребица, препелйца и препелица, правдина и правдина, обсечене и обсйчане, преображене и преобразяване, сел'ане и се.1'ане, граждане и граждане, плевнене и плевнене, ловчанка и ловчанка, гражданка и гражданка и пр. Ударението у глаголитЬ захваща тъй сжп1,о да се отм-Ьта още въ самит-Ь говори съ разносрично ударение; стига само да си спомнимъ прим-Ьри като : да отвора, да затвора, да набера, прибера, забера, да опера, йспера за сегашно вр'Ьме и случаи като: отвори, затвори, набери, опери, на- плети и пр. за повел, наклонение, за да се види, колко много думи се набиратъ още гор-Ь съ третосрично ударение. И м п е р ф е к т ъ и а о р и с т ъ са тъй сжп],о у повече глаголи съ третосрично ударение: мислеше, мислехме, ходехме, водихте, носеха, паднахме, плетохме, предохме, пекоха и пр. Ако земемъ пр-Ьдъ видъ сега сички правилни и отмет- нати, стари и нови пропарокситони въ самит'Ь говори съ неопр-Ьд-Ьлено ударение, ще се ув^римъ, че не оставатъ тол- кова много думи, които биха дължили третосричното си уда- рение на самата третосрична акцентна система. По моята см-Ьтка излиза, че отношението е 5 : 3, т. е. на осемъ много- сложни думи въ говоригЬ съ третосрично ударение 5 са си еь такова ударение още въ по источни говори, а само Ув ^'^ станали прокарокситони отпослЬ; а често-пхти се ср-Ьщатъ и още по малко такива думи. 47а Въ сл-Ьдната п-Ьсень напр. отъ Струга (Милад. № 13), •озна 'ена точно по третосрично ударение у Дримколова (МСб. IX, 4 06). срЬщаме удивително малко думи. които се не съгл^- гяватъ съ источно-българското ударение: Ст()ша ми змета л' убила, Малу шчо ми ш догледа .Губила што го л'убила Мегу два тгмни облака: За дванаесет години Шарен ю га1тан хуиеше ; НЙК01 ш Ст()1на но-у:зна Пак Стб1иа ми се поврати: Дури се сама казала: Ма1К0-ле, мила ма1ко-ле, Ма1К0-ле, мила ма1К0-ле, Ти сега да ме не-чекаш, Излези надвор да-видиш Тук да ме чекапт в година Да- видиш чудо гблемо: Со русб-момче пред-мене, На сине-кук'и ведрина, Со мъшко-дете на-ръце. А на нашава облачно: Кога ми дб1де и година Ст(")1на ми змеа .1'убила Со русб-момче пред-неа За дванаесет гбдиви; Со мъшкб-дете на-ръце Нйко! ме, ма1ко, не-узна, Перчете му се вееше Дури излезе ма1ка-ю. На широките рамена. Тука си Стб1на не-на1де, Отъ 46 двус.тожни и многосложни думи въ тая п'Ьсень само 13 се отклоняватъ съ ударението си, докато сичкн други иматъ ех що ударение и въ общобългарски. Да приемемъ даже и горното отношение 5 къмъ 3, пакъ бихме имали до- волно основание да тълкуваме по малката часть думи (%) като акцентни аналогии наспоредъ другата % часть; но та- кова тълкуване, ако и доста близу до истината, не би лежало върху здрава основа, а би следвало само отъ факта, че ма- кедонското ударение събрало въ себе си акцентнит-Ь отмети отъ сички български говори и ги увеличило още, тълкуване, което излиза отъ самия фактъ, и1,о обясняваме, а .не че го вадимъ отъ н'Ькой по основенъ принципъ. Такова тълкуване би се приело най сетн-Ь, ако прютЬпеко-охридското ударение стоеше въ непоср'Ьдпо съсЬдство съ общобългарското, ако го не отд-Ьляха отъ него редъ други акцентни системи, които сгоятъ много по близу до общобългарското ударение. Ето защо ми се струва много по приемливо друго едно обяснение, което ще из.10жа надолу. Присходътъ на македонското третосрично ударение турямъ въ зависпмость отъ стария кваититетъ, който е влад'1лъ яа-сигуръ и въ онзи говоръ, д'Ьто е настанало най напр'Ьдъ 474 третосрично ударение, или но добри привеждамъ го въ непо- ( 1)1.д(гвени връзки (I. пи;;!! старъ отметъ, който има за първо- начална причина единъ старославянски акцентеиъ законъ: дьлги гласни не търпятъ върху си ударение. За да се разбере по добрЬ това, що сл'Ьдва, нека напомня тука, че още въ стария нашъ езикъ, както изобщо въ сичкит^ юго- источни славянски езици има два вида отметъ: едно- сложенъ и двусложеиъ; едносложенъ, когато ударението се отм-Ьта само за единъ слогъ назадъ; едносложенъ отметъ имаме наприм^ръ у думи: глава, брада, младо, попа, врага и пр. нам'Ьсто: глава, брада, младо, попа, врага и пр.; двусложенъ отметъ имаме въ случаи кат-о: планина, граждане, сел'ане, пештера, на-глава, на-ръки, од-ръки, на-краки и пр. Въ сжп;- вость едннпятъ и другиятъ отметъ е се двусложенъ, а само ]и)га н-Ьма трети слогъ, тогава скача само върху съсЬдния,. та се получава еднослолгенъ отметъ; но заправо споредъ основния принципъ на старославянското ударение сЬки от- метъ тр-Ьба, щомъ има възможность, да е двусложенъ, защото сричката п р -Ь д ъ ударението е била въ повече случаи дълга, та не е приема.^а върху си ударение, а го е отм1.- тала :задъ себе си; сега, ако думата е била тросложна или многосложна, оставало си е пакъ у нея, но ако е била дву- сложна нли едносложна, отм-Ьтало се е върху други думи^ които са стояли въ по т^сна синтактична връзка съ главната дума. Оттамъ примЬри като: немога да изл-Ьза на-глава, иде ми 6 д - р ъ к и, завива се п р е з - г л а в а, станаха му на - краки, отивам у град и пр., които водятъ началото си отъ много старо вр^ме, защ(»то ги има и въ руски и въ сръбско- хьрватски и въ словенски. \) Такъвъ именно двусложенъ от- ') ВинителнитЬ падежи въ сръбски глапу, бра ду и пр. см^тгмъ ;5а стари от ме ти — иасиротивъ именителните форми глава, брада: сле- дователно, йЪгато ставалъ този отметъ. ударението, търсейки кратка сричка, е ирЬскачало върху мрЬдлога; но щомъ думата се изговаря безъ пр4длогъ, то се спира върху съседната сричка у слщата дума и тогава се получава стара у дар е н а дъ л жи н а; ето за туй имаме: главу, но наглаву. Въ руски. дЬто иълногласието позволява да се извърша пакъ двусложенъ отметъ, имаме: голову, бпроду. Принципътъ на двусложния отметъ се вижда хубаво и въ аорист- ната форма за 2 и 3. лице у онил глаголи, д^Ьто речената форма се слива <ъ Н л. ед. '1. сег. вр'Ьме (сл*дъ като исчезва крайното т): тресе, трГ-се - наспротивъ тресох, трбсосмо, тресосте, тресоше ; ацомъ дойде отпр*дъ п^рЬд- логъ, ударението се прЬфърля върху него: нстресе; тъй с.ъп1.о: расте — порасте.. игде приведе, хвали — похвали, тури — п?)журй, правда, — оправда и пр. 475 метъ е послужилъ за основа на прил'Ьпско-охридското уда- рение ; въ начало този отметъ си го имало вече по принципъ^ а говорит'1Ь съ третосрично ударение му даватъ само по си- лене тласъкъ. възвеждатъ го въ акцентенъ законъ, който от- посл-Ь става тъй повелителенъ, че не само изравнява сич- кит'Ь думи откъмъ акцентна страна, ами се налага и върху много други случаи, д-Ьто пр-Ьди не е билъ прилаганъ. За да се усили този двусложепъ отметъ, помогнало е ои1,е и друго едно акцентно явление, чиито причини днесъ не са ни добр'Ь изв^Ьстни, но което можемъ на-сигуръ да предпо- лагаме и въ говоритЬ съ третострично ударение, защото го намираме въ ближни до т-Ьхъ говори (костурско-лерински и и тиквешко-мориовски); то е онзи отклонъ на ударението отъ последната сричка, отклонъ, свойственъ и на други славянски езици (сръбски и полски), свойственъ тъй сжщо и на романски и германски езици. Сега дали този отклонъ се е появилъ самостойно въ говорит-Ь съ третосрично ударение, или е дошелъ по съсЬдпо влияние отъ оная дълга ивица го- вори на югоистокъ по Костурско-Леринско и Тиквешко-Мо- риовско, мжчно е да се каже; но когато завладява този от- клонъ, стариятъ акценто-квантитетенъ законъ си е билъ още въ пълна сила : кратки ударени срички, а д ъ л г п гласни сто ели непоср-Ьдствено пр-Ьдъ или с л 'Ь д ъ ударени срички. Ето защо, когато въ македонското уда- рение завладява акцентенъ отклонъ, тонътъ не се предава отъ послЬдната върху пр'Ьдпосл'Ьдната сричка и тамъ да си остане^ както наприм'Ьръ въ костурски, тиквешко-мориовски и полски, а се отм-Ьта веднага за дв-Ь срички — по силата пакъ на стария двусложепъ отметъ. който е могълъ вече да има до- волно влияние, понеже е обхващалъ .много случаи отъ фразе- ологични акцентни отмети. И тъй приемаме, че дв-Ь причини са произвели прил'Ьпско- охридското ударение, дв-Ь причини, които хубаво обясняватъ и двата вида ударение: лексикалното и фразеологичното. По- неже първата причина — двусложниятъ квантитетенъ отметъ — върви исторически пр']Ьди акцентниятъ отклонъ, то ще тр-Ьба да приемемъ, че въ македонската третосрична акцентовка фразеологидниятъ отметъ — а съ него заедно и фразеологичното 47»; ударение — 1це е вървело пр^ди левсивалниятъ отметъ; съ други думи, прЬди да настане изговоръ: планина, градове, донеси, нскопай — нам-Ьсто: планина, градове, донеси, ископай, имало е вече твърд-Ь много прим-Ьри като: на-глава, пб-врага два-гроша, пет-пари, голо-глава, бело-търло и пр. Затова, ако иск<1ме и ний да. вървимъ въ изсл'Ьдването си по сжщи редъ, тр-Ьба да разгледаме по напр-Ьдъ ф раз е о логичното маке- донско ударение. Тоя редъ ни се налага още и затова, защото фразеологичното ударение въ македонскит'Ь говори, колкото чудно и да ни се вижда, стои по близу до старото българско уда1)енпе, отколкото словното; то е обгърнато, истина, съ много отпослешни аналогии, но пакъ и въ това му положение наиждаме въ дирит^ на старото общобългарско ударение, което е слу^кило за основа на третосричната акцентовка. Тъй напр. ср-^Ьщу п р 'Ь д л 0 ж н и т -Ь съединения, които въ Охридско, 11рил']Ьпско и пр. съставятъ често- пжти акцентно ц'Ьло, стоятъ подобни съединения съ идентично ударение и въ говорптЬ съ разносрична акцентна система; сравни: не сг- имлиза на- глава, дойде ми на-ръки, претупаха го на-две-на-три, изгледа ме н а - к р и в о, иде му 6 д р ъ к и, умира о т - г л а д и, 3 а лудо работи залудо не стой, да се ражда н а д-б р е г и п 6 д - б р е г, н а д - п ъ т и п 6 д - п ъ т ; хванах го з а - р ъ к а, имамъ при- сърце, ела надвечер или привечер, тръг- наха прп-зори, каза си го още при- жив е, завивам се п р е 3 - г л а в а, отиде през-море, през-гора презарце ( през-ръце, Разлогъ презръчник, МСб. V, 43); осучи го 6 - д в е, 6 - т р и ; погледна у - з е м и, накарах го в дън-земе ; това млеко е у-жлътно, тука е местото у- стръмно, из- губи се без-трага, дойде 6- вре ме, ела по- час, видех го н а - с ъ н е, отивам на -гост и, до-пъти, до-реда пакъ ; нагадох се до-сита, говори на не у-свест, на-мерки; излезе до на-двор; на-едно, на-преки или напреку, на-близу, на -вода, на-десно, на-лево, на-ново, на- окол, за-едно, за -нога, за- душ а, по- глава, по -врат, за-вчера, у- град, у-несвет (Дупн. МСб. X, 199). по- буга (по-Бога), Ахърчелеб. МСб. VIII, 201; вол се вързва за -рог, Пиротъ, МСб. I, 142, гледай на-бога, проси за- б 0 г а, 1Ь1(1. 143, и 6 - д и н у. п о - н ъ ш т у, с. Пл-Ьвне, Драмско, 477 МСб. X, 158; среде-зима, среде-л'ато, Търн.-Сейм. МСб. XII, 248; на-греда, Соф. МСб. XII, 240, падна от- бога, удри по- нога, викна до-бога, 1Ь1(1. 240; по- пол е скача от-море до-море под-бога сеница 1Ъ1{1. 241; прекб- море, на-шилу Царибр. МСб. XII, 234; надй-море, у - р ъ к а, Соф. МСб. XII, 1 7. шие н а - м и т о косо, Мариновъ, МСб. XII, 253, играла па-место, ШШ 255, на-зима, от- пладне 260, под-гу ша, 264 по-грей (по-грехи) помана, 268, до довечер, 272, 6-близо, Орх. МСб. VI, 234, на- небо, на-земи, ШМ, 98. Такива старипски ударения са еднакво употр-Ьбителни по Ловчанско, Търновско или Софийско тъкмо тъй, както и въ Прил-Ьпско или Охридско. Наистина въ горнобългарскит-Ь говори т1; (»■ повече и повече намаляватъ, понеже аналитичниятъ духъ на езика налага и тука своя печатъ, та покрай: излизам на- г л а в а се говори вече и — излизам на глава, покрай отивам на- гости се казва и — на гости, покрай станаха му на-краки ще се каже и — на крака, но отъ самата паралелна употреба на подобни съединения заключаваме, че първит-Ь отъ т-Ьхъ са старински остатъци, а вторит-Ь са т-Ьхни нови зам4нници; заключаваме тъй сжщо, че подобни пр-Ьдложни ставки съ пр^м-Ьстено^ ударение (старъ отметъ) са биле едно вр-Ьме много повече, отколкото са днесъ. Именно защото водятъ началото си отъ онуй старо вр'Ьме, тия пр-Ьдложни съединения въ видъ на акценти о ц'Ьло са въ македонскит-Ь пропарокситонни говори много повече, отколкото са у насъ — едно, че са наследени въ по гол-Ьмо количество и друго, че са умножени отпосл-Ь по акцентна аналогия. А че т-Ьзи ставки съ пр-Ьдложно уда- рение водятъ началото си наистина отъ единъ общъ и то старъ изворъ съ общобългарскит"!, заключаваме отъ тамъ, че т-Ь са подчиняватъ на еднакви условия гор-Ь и долу: само безчленни съществителни, или съществителни, които н-Ьматъ върху си логически акцентъ и съставятъ съ пр'Ьдлога неопределено, фразеологично съеди- нение, иматъ предложно ударение; инакъ съществителното си запазва ударението както въ македонскит-Ь тъй и въ горно-българскит-Ь говори: мечката завързватъ занос, но: 17^ к» натив ли Н(иог. а т- за-носот; стигнав до В'Ьрвот, а ш' до-вървот; седна на -стол (безъ логическо уда- рение: върху стол), но: седна на стол (изтъква се сто- л ь г ь). Съвършено сжща разлика се прави и въ говорит'Ь съ разносрично ударение: иде ми од-ръце, но: зе ми го от-ръце (или от ръцете), удари го ио-глава, но: помилва го п о главата и нр. Колко влияе аналитичното схващане на ир-Ьдлога кач-о огд'к1на, макаръ по незнатна часть отъ говора пр-Ьдъ основ- ната или главна дума, се вижда не само отъ това, че п])'Ьд- ложщи ставки съ общо ударение върху прЬдлога по- стоянно намаляватъ по нашити говори, ами и много сложни думи (съ нр-Ьдлогъ), които ш) пр-Ьди са имали уда- рението си върху предлога, сега се говорятъ съ уда- рение върху основната дума. Кой може да се съм- нява че напр. дума Загора е имала по пр-Ьди начално ударение: Загора, отдето е произл^Ьзло и турското название на тоя градъ Загра — За ар а? Но аналитичниятъ духь на новобългарит^ създаде ударение Загора, което и завлад^! на- в])едъ, а старото никой вече не употр'Ьбява. Такива пред- ложни думи има сега много съ двойно ударение — пред- ложно (старо) и коренно (ново); тъй имаме: прйказ и приказ, присад и присад, рассад и рассад, разлика и разлика, отлика и отлика, омара и омара, опала и опала, оправа и оправа, попара и попара, потера и потера, поклон и поклон, поздрав и поздрав, подлог и подлог, преглед и преглед, погон и погон, преврат и преврат, поклади и поклади, въздух и въздух, завой и завой, пбвой и повой, заграда и заграда, за- друга и задруга, задуха и задуха, йсполица и исполица, дб- хват и дохват, похват и похват, набожна и набожна, завера и завера, залудо и залудо, напусто и напусто, залог и залог, заклон и заклон, извод и извод, набор и набор, налог и нало1', народ и народ, немар и немар, нехар и нехар, натур и натур, образ и образ, оброк и оброк, обед и обед, отпор и отпор, отвор и отвор, отвод и отвод, отбив и отбив, оток и оток, покров и покров, полет и полет, порой и порой, преслап и преслап, превес и превес, простор и простор, приход и приход, пренос и пренос, развод и развод, рассол и рассол, разрез 479 и разрез, разбой и разбой, расказ и расказ, събор и събор, уроки и уроки. У много такива думи двойното ударение крие въ себе си и двойно значение, което произлиза отъ диалектични или истерични разлики въ значението на основ- нит-Ь думи: прйказ — народна българска дума, произлязла отъ приказвам — значи едно (за чудо и за прйказ!), а прикйз — произл-Ьзла отъ руската дума приказать — значи друго; тъй- сжщо присад, по стара народна дума, значи пресадена круша, а присад значи изобщо присадено дърво или присаждане; преврат значи ,превърнато, развалено вино', а преврат — по нова дума — значи ,иревърната политика' ; има похват значи— има ,дълги пръсти', обича да ,похваща' — разбирай — ,краде'. а има похват (пакъ нова дума) значи ,иде му одръки'; отвод значи коридор или ходник, а отвод е сждебенъ терминъ съ познато значение; народ като народна дума значи мно- жество, тълпа, народ пъкъ има значение на държавно- обществена единица, нация; образ значи лик, фигура, образ, образи, пъкъ значи страни, ланити, бузи; урок, уроки значи ,хваш,ане отъ очи\ докато урок значи поука, училищна задавка. Ако сравнимъ сега значенията и уда- рението у такива думи. ще видимъ веднага, че думитЯ .съ по ново, по модерно значение носятъ и коренно, а не предложно ударение. Това говори доста убедително, че старото уда- рение дължи положението си на фонетични (кван- титетни) причини, а новото — на логиченъ разбор ъ. Ако предложните ударения водеха началото си отъ по' ново врЬме, тогава щЯхме да имаме и случаи съ ударения върху съюзи, както и други случаи^ върху енклитикн (ми, ти, са, му и пр.), когато стоятъ пр-Ьдъ глаголи. А какво виждаме? Отъ съюзите само и приема въ известни случаи върху си ударение, види се, когато е съ логическо ударение, (и-шс й-ти, й-така — й-така, й-него й-неа), а това напомня за сръбската акцентовка върху сжщия съюзъ: н-бог, й-бога, й- вук, й-град и пр. А пред поставените енклитични местоимения (му- реков, ю-казав, го-вйкнав и пр.) не приематъ ударения за това, защото това имъ положение не датира отъ онуйвреме, когато се е местило ударението върху предлози; то е нещо ново, както може да се уверимъ и отъ тамъ, че 480 го н'Ьма въ другигЬ наши говори; то е специално маке- донско свойстио. м.чкпръ да го има- и нъ др\'1'м п.чл- кански езици. Споредъ това сичкнгЬ случаи съ пр-Ьдложно ударение въ п1)011арокситоинигЬ говори водятъ първото си начало отъ н-Ь- когашно об1цо ударение въ подобни случаи, свойствено една вр-Ьме както на македонски гЬ, тъй и на другигЬ български говори. Втора но гол'Ьма група случаи отъ фразеологично маке- донско ударение нр-Ьдставятъ случаит']^, когато опр1>д']Ьлението зема върху си главния тонъ: рудо-ьагне, тонка-става, студна- вода, цело-лето, л' утй-змиш, крефко-месо и пр. И тукъ имаме н-Ьщо подобно въ горно- български, особено въ ония говори, които акцентуватъ още прилагателнит-Ь по старому: бела, бело бели, тънка,- тънко, черна, сива, жива, цела, крехка и пр. И тамъ съединения на такива прилагателни съ дву- сложни съществителни се изговарятъ тъкмо съ такова трето- срично ударение, както и въ Охридско или Р-Ьсенско; разликата е може би само тази, че сжществителното пази още наполо- вина своето ударение — понижено до второстепенно, докато главното стои върху прилагателното: тънка-снага, крехко-М('Со, сива-змии, белб-кнйже, жива- душа, цело-лето, сту- дна-вода. добра -душа, света-гора, нова-к^шта, вехт^-дреха, сухо-мокро; па тъй сжщо жйв-умрел, бел-червен, сйн-зелен,. гола-пълтена, синя-котлена, ножче черно-черенче и нр. Сл-Ьдъ вр-Ьме въ третосричната акцентна система надд-Ь- лява логическото ударение върху прилагателното дотолкова, че поглъща съвършенно именното ударение, а когато третосричната акцентовка зима върхъ, такива съединения се см-Ьтатъ за една дума, отколкото слога и да със- тоят ъ; отъ тамъ ударения като: Лазаро-поле, Кадипо-село, здрави - волои, големи- празници, сирна -недела и пр. — Че логическото ударение въ тия случаи е м'Ьродавно, виждаме не само отъ прим-Ьри като: кою-дете, какви- овци, кой- степан, чи1к-тетка, но и отъ тамъ, че щомъ се истъква сжн1,ествителното, има си свое отд-Ьлно ударение: зла супраа — готоа штета; мала работа, голема страмота, забило-ми-се си- 481 ионо море. Това става особено, кога прилагателното се тура сл'Ьдъ съществителното: роса пролетна, чоек планински. Заб-ЬлЬжително е, че при съединения на прилагателни <ъ едносложни съществителни ударението не отива по далечъ отъ съседния до него слогъ: свинска-мас (не: свйнска-мас!). бела-сол, непечен-леп, шарен -пес, по-голем-брат, делничнй-дни и пр. И въ т'Ьзи исключения въ македон- ското третосрнчно ударение виждамъ тъй схщо хубава връзва между него и общобългарското ударение: т^зи исключения водятъ началото си отъ онуй кр^Ьме, когато и македонското ударение било неопр1Ьд'Ьлено-подвижно, и първата имъ основа съставятъ съединения като свинска-масть, б-Ьла-соль, горо-цв^тъ, добри-дни и пр. т. е. случаи, д'Ьто прЬдъ едносложното съще- ствително стои дума съ вокаленъ изглас ь. Нагледъ тукъ имаме едносложенъ отметъ, но въ сжщность и той е двусложень, щомъ си го помиел имъ като продължение отъ онуй вр-Ьме, ко- гато крайнит^ ерове са биле изгоьаряни: тогава бела-сол отговаря на по напр-Ьжно ударение: бела-соль, сир^чъ тъкмо тъй, както и у - г р а д отговаря на предишно у градъ. Сл-Ьдъ вр^Ьме по аналогия на подобни случаи се получаватъ и уда- рения като: непечен-леп, празничен-ден, па най посл^; и: шарениот-вол. Разбира се, че и тукъ е играло изв-Ьстна роля логическото ударение на прилагателнит-Ь, особено д-Ьто съвпада съ фонетичното. Възможно е обаче тукъ да е влияла и определената форма у прилагателните, си- р^чь ударение бела-сол да иде отъ бела а- сол. Частици по, най както и отрицание т привличатъ и въ общобългарски върху си ударението, както и въ пропатокси- тонните говори: по-доб^р, по-млада, по-рано, най-хубав, най- стара: не-мйли и не-драгп, деца невръсни, дойде у не-време, отиде у не-врат, И тукъ разликата е тази, че въ горнобъл- гарски остава диря и отъ старото ударение: по-млада, докато въ македонски това ударение исчезва без-трага. Ударения като: попатого, волатого. раташтого, попотому, човекотому и пр. са тъй също свойствени и на ония говори съ общобългарско ударение, д^то са още запа.зени тия форми (Трънско, Пиротско, Босилоградско, Царибродско). История на Б-ьогарскпй езнкъ. ' 31 482 Въи росите л н ит'1> м Ьстоиме н ия, които въ маке- 1(|иски съставятъ съ глагола едно акцеитно, ц-Ьло носятъ и въ общобългарски главното ударение: вой- дойде? кому-каза? вого-удрй? кога-влезе? кое-беше? што-чекашУ чйй- бил кб11'ът? каква-песен ? кога-дойде? къде-беше? къде- ходи У какво- стор11? што-стбиш? зашто-плака? И тукъ отношението между дв-Ьт-Ь по напр'Ьжни ударения е пакъ сжщо, както и 1'ор'Ь. Повели телнит-Ь форми образуват:* съ името или м^стоимението и въ общебългарски едно акцентно ц^>ло: дай- ми-го1 ,отворете-ми, живейте-си, земй-си-ги! отвървй-ми-ги I вехто-кърпй конци- хаби, старо-либи — дене-губй! Тъй сжщо и сложнит-Ь думи, отъ които нървата часть е глаголъ въ по- велителна форма: влечй-клашнйк, лапнй-глътнй, борй-мечка, дерй-коза, лай-кучка, сполай-богу; И много още други случаи съ македонска фразеологична акцентовка се поср^щатъ съ общобългарското ударение: осо- бено въ типични изречения, пословици, гатанки и пр. при- ликата е очебийна: Само-месо дома-дошло; кротко-агне от две- майки цица; белй-парй за чернй-дни; бесна-кучка по гора-лае; белй-прасци в гора-пасат; червен-козел в пештера лежи; по- ловпн-бл'удо на стена виси; дваш-мерй, веднъш-крой; бела- 1ъска на едйн-крак; една-жена с четири пошса; висок-Тодор без кокали; самар-носи кон-не-е, рога-йма вол-не-е; русо- прасе просо-пасе; късо-прасе по рът- пасе; бърза- кучка слепй- ражда; смок-свйри пот-плет; по7се-поле свещй-горат; се- тъкат, се-предат и се-голй пак-голй; от тук-брек от там-брек, посре- дата гол-човек; Петър плет-плете, подрй-Петре плет-Ь, падна- Петре плетъ; дрен-трештй, коза- врещи, самсйн-господ кон- държй. Когато е имало доволно прим'Ьри съ двусложенъ отметъ. примери, основани върху старобългарски, или по добр-Ь върху старославянски акцентенъ законъ, лесно е могла отпослЬ ак- центната аналогия да мине и върху отд-Ьлни думи. И ана- логията е минала най напр-Ьдъ върху тросложнит'Ь окситонки съ квантитетна схема: ^~^^, каквито има доста (овчаре, коваче, гунацй, граждане, селгане, гражданка, тетива и пр.), т. е. акцентниятъ отметъ у отд']Ьлни думи е станалъ първоначално по осмата Маретичева формула 1ага1'а — Гага1а 483 (Ва(], 67, 56); отметътъ по тая формула стои най близу до старославянски подобенъ отметъ било у пр-Ьдложни съединения, било въ отд'Ьлни думи. СлтЬдъ това настава редъ и на сички тросложни и много- сложни окситони, които по сжщи начинъ отм-Ьтатъ уда- рението пр-Ьзъ единъ слогъ: пештера, градове, дарове, срамота, виделина, планина, маскара (ако излизаме отъ маскара), да направа, остави — докато се получатъ толкова дактилни думи, щото да станатъ основенъ законъ за македонското ударение. По тоя законъ или по това множество пропарокситонни думи се регулира ударението и на останалит-Ь, сир^чъ парокситон- нит-Ь думи отм-Ьтатъ ударението си върху третия слогъ отъ края (ливада, мотика, топола, владика), а пъкъ ония сра- внително малко думи съ ударение на четвъртия слогъ г<» пр^^м-Ьстятъ върху третия, тъй че отъ шребица се полу- чава шребица, отъ шворово — шворово, отъ краставица — краставила, отъ ластовица — ластовица, отъ гр^б(;ните — гребените и пр. Акцентниятъ отметъ у двусложнит-Ь вокални окситони (вода, сърце, света, добро, иди, става и пр.) можемъ си тълкува двояко — споредъ това, дали ги см-Ьтаме за резул- татъ на общия акцентенъ законъ у македонските третосрични говори, или ги см-Ьтаме като самостойни отмети, каквито са т-Ь наистина въ другит-Ь български говори. Едното и другото тълкуване пр-Ьдполага акцентенъ отклонъ отъ посл-Ьдната сричка въ македонскит-Ь говори и не противор'Ьчи никакъ на общиятъ акцентенъ принципъ у тия говори. Това е споредъ мене развитието на прил-Ьпско-охридското ударение, както го скицирахъ на кратко по реда му; но ако бихъ го разгледалъ на особено и по на широко, би се по- твърдило още по нагледно сичко туй, що казахъ за проис- хода му. Ала за неговото специално разглеждане ще е нужно да се иматъ пр^дъ видъ дв-Ь съсЬдни съ него акцентни си- стеми, да се има пр-Ьдъ видъ именно ударението въ тиквешко- мориовскит^ говори на югоистокъ и въ кумановско-вранскит^ на сЬверъ; тъй бихме дошле може би и до други н^кои дохвати върху происхода на това любопитно ударение, ала туй. 1Ц0 казахме за него, би се само допълнило, а не изм-Ьнило. 31* 484 С.тЬд'!. (нчко т<>Ш1. 1Ц() казахме .;а раанитЬ видове уда- рения по българскит-Ь говори, нека дадемъ сега единъ общ,!. ирЬгледъ на ц-Ьлата българска говорна область откъм1> ак- центна страна, като сжи1,еврЬменио означимъ и гол'Ьмината на лросторътъ, 1цо го заематъ отд'Ьлнит11 акцентни системи. Най голЬмъ иросторь заема неопр-ЬдЬленото, разносрично или подвижно ударение почти •'/,■, ако не и повече, отъ ц-Ьлата говорна область и то на с.-и. отъ линия Солунъ - Щипъ Куманово. Това ударение, свойствено едно вр'|1ме на сички юго-источни славянски езици, се свързува чр4зъ Тетовско, Кумановско, Кратовсио, Босилеградско, Тръпско, Бр-Ьзнишко и Царибродско съ ударението, що влад-Ье въ косовско-моравското нар-Ьчие, ударение тъй схщо неопр-Ьд-Ьлено и разносрично. Сл-Ьдъ об.1астьга на разносричното подвижно ударение иде една ивица гово]ш по Струмишко, Радовишко, Щипско и Кратовско, д'Ьто ударението е пакъ разносрично, ала вече не тъй подвижно както на истокъ. Тази ивица или тоя поясъ въ продължението си къмъ сЬверъ чр'Ьзъ Куманово и Враня се слива съ югозападното моравско нар-Ьчие, чието ударение като-че има по гол^Ьма прилика съ пщпското, отколкото наприм-Ьръ съ пиротското. Задъ тоя поясъ на югъ, отивайки още къмъ западъ, на- иждаме на говори съ полуопр-Ьд-Ьлени или съвсЬмъ оир'Ьд']^- лени акцентни системи, които сички заедно съставятъ н'Ьщо \/б часть отъ българската говорна область и отъ които най гол^мъ просторъ заема третосричното ударение — почти |;ол- кото останалит^Ь три акцентни системи. Ако погледнемъ на тЬхното географично расположение, заб-ЬлЬзваме хубавъ пр-Ь- ходъ помежду имъ ; именно воденското ударение на югъ като- че е продължение на щипско-струмишкото : стига само да си наумимъ, че още въ щипското ударение има сравнително малко думи, които акцентубатъ третия слогъ отъ края; тия малко думи сега получаватъ по на югъ нам-Ьсто третозадно - второзадно ударение и - ето ти во донската акцентна система. А тийвешко-мориовското ударение — пакъ върху дв-ЬтЬ нрЬд- посл-Ьдни срички е пр-Ьходно ударение и къмъ прил^п- ското и къмъ костурското; къмъ прил-Ьпското го доближаватъ дактилнит^Ь думи, а къмъ костурското — хорейнитк Се1а, 485 дали е било то по пр'1^дп прил-Ьпско, или ще става подипьрва такова, е другъ въпросъ; главното е да се констатира и тука постепененъ пр'Ьходъ, както го има насЬкхд']^ между говорпт-Ь. Констатирайки тоя пр-Ьходъ, не искамъ да кажа, че охрид- ското ударение напр. е минало пр-Ьзъ тая грамада акцентни системи, за да стигне до своята, защото, вид-Ьхме, какъ хубаво се посреща то съ общобългарското; не, тая ностепенность е просто резултатъ отъ съсЬдно съжителство, а това разнообразие отъ акцентни системи тъкмо помежду общобългарското и трето- сричното ударение произлиза отсетн-Ь; а и онова к-г наречие, което се спуща отъ сЬверъ къмъ югъ и разд-Ьля охридско- дебърскит-Ь щ-жд говори отъ останалит'Ь по неточни говори, внасятъ тъй сжщо разнообразие. За менъ н-Ьма никакво съмн1Ьние, че въ Охридско, Дебърско, и пр., д-Ьто сега влад-Ье третосрична акцентна система, едно- вр-Ьме си е било у потребително общо- българското разносрично ударени^, свойствено сега на по источни говори. Инакъ едвали бихме си обяснили толкова български думи въ албански, у които ударението не е ни третосрично, ни второсрично, думи, които са могле да минатъ въ албански само отъ български днешни говори съ трето- срично или второсрично ударение; сравни: Ь1§дг, схщо зна- чение: шупливъ камъкъ, Ъи^а!;, ЬиГаг и Ъи^аг, Ьагабпхк който събира харачъ, къгса§, кокоБ, ко1;ес, стб. котьцк — курникъ, коуас, рокгоу, озкеп, оЬог, оре!; (срв. р. опять), реГт, ро1;6к, 1:ора11, лезпхк (~ връшнйк), го^ов (- рогос-ка), и е т е е ( н'Ьмецъ, н^мъ чов'Ькъ), и г 6 к (=^^ ц-Ьль), хаЬе! заб-Ьлъ, б^л-Ьзана гора, >:ок6п, /ав^о^ ^ оборъ, споредъ Густавъ - Майера (Е1;уто1о^. \\^бг1;егЪисЬ йег аШ. ВргасЬе) отъ застой, 1;ъгпокор и пр. Тукъ не земамъ пр-Ьдъ видъ много други думи съ крайно ударение въ албански, като: д'оЪаг — глоклрц го1;аг — ратарь -^ ратай, 81;га81аг стражарь, кигуаг и пр. както и много глаголи като: гевИ (р-БШнтн) уоги, гЪауИ, иопйН (тржтнтн), уег1;'11:, уегуН, 1 0 с 1 1; и пр. защото ударението имъ може да е по албанска аналогия. Тия думи сега, щомъ приемемъ, че са вл']Ьзли въ албански отъ охридско-дебърски, могатъ да ни послужатъ за сви- 486 д-Ьтелство, че въ тия наши говори имало едно вр-Ьме думи (ъ крайно ударение, значи и ц-Ьлата акцентна система у тЬхъ се е развила отпосл-Ь. Да приб-Ьгваме за помощь къмъ латинското уда- р е и и е, както прави Мазингъ, 1) а пр-Ьди него и Д. Матовъ, н-Ьмаме доволно основание, първо и първо, защото бихме биле принудени да припипхемъ голяма древность на македонскигЬ акцентни системи. Тогава по добр^ бихме приели исказаното почти въ сжщо вр-Ьме мп-Ьние на ромънския професоръ Хаждеу,-) който привежда второсричното (костурско-леринско) ударение въ органична връзка съ полското! Колкото чудно и да се вижда на първи погледъ такова мн-Ьние, то има за себе си по осезателни доводи, отколкото просто едно предположение, че романскит-Ь колонии въ Македония ще са повлияли съ ударението си върху славянски жители. Споредъ професоръ Хаждеу, н-Ьколкото фонетични еднаквости . между полски и български не са случайни: носовки има днесъ само въ полски и български; гь се изговаря като м само въ тия два езика; второсрично ударение има тъй сжщо само въ полски езикъ и въ едно българско наречие, именно въ костур- ското. Къмъ сичко това специално за старината на Ко- с турското ударение би могло да се наведе и обстоятел- ството, че въ най-старит'Ь наши паметници думит^ се пишатъ безъ акцентни знакове, макаръ че въ гръцката писмен- ность тия знакове са постоянни придружници на думит4. Причината на това може да лежи тамъ, че въ българското, наречие, което послужва за литературна основа (костурско- солунското), влад-Ьело още въ IX в-Ькъ опр'Ьделено и то второсрично ударение. Аналогично отношение имаме помежду гръцки и латински: латинската писменность про- излиза тъй сжщо направо отъ гръцката, а пъкъ акцентни знакове въ нея н-Ьма; н-Ьма, защото латинското ударение на- ') 2иг Ьаи1-иий Ассепг1еЬге (1ег шасесЬпхвсЬеп 1)1а1ек1,е, 131 ; но 11р1;ди него б-Ьше исказалъ сжщо мнЬние и Д. Матовъ (вж. Осми годишенъ отчетъ на Солунската м. гимназия, 29—30), което опроверга самъ отпослф. въ редеизията си върху Ма;!инговата книга (АгсЬ1У. XIV, 135). ^) В, Р. Нави ей, 81га1 ?! 8иЬ81га1. НепееЛо^и рорбгеюг Ва1сап1се. 1п1го(1исеге 1а 1оти1 111, с11п Е 1;уто1о.ЕГ 1сит та^пит Кошап1ае. Висагезс!, 1892. 487 спротивъ гръцкото е съвсЬмъ опр-Ьд^ено, та знаковетЬ ставатъ излишни. Сичко туй говори за старината на костурското уда- рение много по уб-Ьдително, отколкото ако предположехме само такова или опакова влияние. Ала и туй мн-Ьние не може туку тъй. да се приеме, докато не бхде подкр-Ьпенно съ по конкретни исторични данни. За жалость, именно туй е, което затруднява най много историята на българското ударение; защото ^0 втората половина отъ XIV в'Ькъ българскигЬ книги се пишатъ безъ ударения; а сл'Ьдъ това вр4ме осв-Ьнъ че малко книги са дошле до насъ, ами и въ тия, които имаме на ржка, нЬма ни диря отъ македонскит-Ь опр'Ьд'Ьлени акцентни системи. Едва въ края на XVIII в'Ькъ, когато и въ Маке- дония захващатъ да се пр^писватъ простонародни „дамаскини", появява се и третосрично ударение, ала вече напълно завър- шено, каквото си е днесъ, тъй че отъ тамъ не може се обясни историческото развитие на туй любопитно ударение, Щомъ нЪмаме за сега по конкретни данни било за със^Ьдно влияние, било за сродни връзки съ други ствянски езици, остава ни, както казва и Облакъ (Масей. 81и(11еп, 85) да обяснимъ фак- тйгЬ по начинъ, който ни даватъ самит-Ь нар-Ьчия. И азъ се опитахъ да дамъ такова обяснение поне за третосричната акцентна система, защото намирамъ, че тя стои въ стари връзки съ общобългарското разносрично и подвижно ударение. Остава ни да разгледаме още единъ въпросъ, т-Ьсно свързанъ съ ударението, въпросътъ, какъ стоятъ българскит* говори къмъ онова старославянско свойство при изговора на гласнит^, на- речено квантитетъ. Откъмъ тая страна, тр-Ьба веднага да го кажемъ, не може да става никаква групировка на българ- ските говори, защото въ ниединъ отъ т-Ьхъ, поне доколкото ги познаваме досега, не е запазенъ стариятъ квантитетъ Истина, има говори, въ които явно личатъ дълги и кратки гласни, ала това не е още кванититетъ въ оная смисъль на- прим-Ьръ, както го намираме тъй хубаво запазенъ въ сръбски; не е за това старъ квантитетъ, защото случаит^ не съвпадатъ съ краткит-Ь и дълги гласни въ сръбско-хърватски и защото реченит'Ь случаи дължатъ происходътъ си на по ново вр^Ьме 488 и често-пхти на причини, намъ добр-Ь извЬстни, а не водятъ. началото си отъ онуй В1)4ме, когато се е създавалъ славян- скнятъ квантитетъ. Но пакъ не бихъ се осм-Ьлилъ да отказвамъ с^ка сл^да отъ старъ квантитетъ по българските говори, за- щото наблюденията ми не стигатъ до тамъ; а пъкъ да заклю- чаваме по обнародваните диалектични материали, тъй сжщо не бива, защото въ т^хъ, както се е карало до сега, не би било отб-Ьл-Ьзано това свойство, даже и щ го имате въ н4кои говори: ний сме доволни, ако досегашнит-Ь записвачи ни заб-Ь- л-Ьзваха правилно простит'Ь ударения, та за другигЬ акценти и тънкости бихме имъ простили на радо- сърце. Обикновениятъ изговоръ на гласнит-Ь въ български езикъ би се означилъ най добр4 съ ударение, което по квантатив- ното си и квалитетно свойство да отговаря на сръбския грависъ \ Българското ударение макаръ да отговаря по мЬсто на сръбския двоенъ грависъ '' , не е ни тъй кратко, ни пй натъртено, както е сръбското старо кратко ударение ". Покрай този обикновенъ полукратъкъ изговоръ ср-Ьщатъ се. както въ кпижовно-български, тъй и въ разнит-Ь провинциални говори продължени гласни, ала напразно бихме ги при- веждали въ каква-год^ връзка съ стария квантитетъ; гТ? се дължатъ било на логически причини, било на фоне- тични пром-Ьни, било пъкъ съставятъ диалектична особеность на тозъ или онзи говоръ, ала^ въ сЬки случай стоятъ независимо отъ квантитета. 1цо го намираме въ другит-Ь славянски езици. По логически причини произлизатъ дълги гласни въ случаи, когато се иска да се истъкне тъй или инакъ н-Ькоя дума пр^дъ други, т. е, било да се искаже чр'Ьзъ нея какво-год^ множество, каква-год-Ь величина, у с и л е - н 0 с т ь или , продължителность. Ето няколко прим'Ьри, които за по автентично привеждамъ по сЬвероисточенъ изговоръ : 1) За множество. Ако н-Ькой расказва, че ходилъ на пазаръ, вид-Ьлъ много зеле и хора, ще изговори тъй тия думи: то зели, зели — купишта, а пък хора, хора — мра- вунак! Въ една приказка, д-Ьто се говори за сестра и братъ, какъ бЬгали отъ бап1,а си и майка си, да ги ^ не заколятъ, сестричето вика на брата си: бат о, фърлй хумникът да стани 489 к а л, кал — буба и мама да ни мошт да ни стигнат ; подиръ малко пакъ му вика: баго, фърли гребенът, да стани тръ ни, тръни! И подире пакъ : ба1'(), фърлй бръсначът, да станат н у ж 0 в и, н у ж 0 в и. 1) 2) За величина. Една беше, ама гул'ама1 Е тол- кова! Седнахми пуд идно високу дърво; утсекух иннъ дибела тушга; навлякъл инни широки убуща. 3) За усиленость. Удари мъ, тъ мъ забуля; Чакъх, чакъх да 1ъдем, пъ то ми прймъля ут глад; сту1ах, сту1ах, па ми съ д у с п а и аз си легнъх. 4) За продължител но сть. 1а виш Кол'у, п6 малък ут теб'ъ, пък си крутува! Стуй си нъ 1н6 масту, пък ти хб1- къш! Млогу щи мъ пумънуваш! Нъкъ си дрънка, пък ти си мълчи! Къмъ тия примери може да с^ причисли и звателенъ падежъ, чието окончание се чува по продължително, та и на истокъ по иск.'1ючение се не редуцира, а се изговаря ясно: Петрг, Иване, Петко, мале, сестро и пр. Тази дължина въ звателенъ падежъ личи осх)бено. когато името се изговори по високо. Като оставимъ на страна звателенъ падежъ, д^то дъл- жината си е винаги въ падежното окончание (о или е), въ останалите наведени и подобни т-Ьмъ прим-Ьри дългата гласна може да б2вде подъ ударение и безъ ударение, какта пр^дъ тъй и сл-Ьдъ ударена сричка; защото може да се каже к р у т у в а с и, но и : крутува си; стуй си и с т у и" си: тъй СЖШ.0 покрай гул'ама, дибела, широки и пр. може да се каже и: г у ла ма, дибела, широки и пр. Кое въ подобни случаи е първично, мжчно е да се каже. но имайки пр-Ьдъ видъ стария квантитетъ, споредъ който дълги гласни се търпятъ обикновено само пр^дъ ударени срички, струва ми се, че и тука първиченъ изговоръ е дибела, г у .Гама, понеже не противур-Ьчи на стария квантитетъ — ако пр^д- положимъ. че логическото продължение на гласнит'Ь е п-Ьш.о старо въ български езикъ. ') Кой знае, ие иде ли дължи илта у роднтеленъ падежъ мв. ч. въ сръбско- хърватски именно отъ такъвъ продълженъ изговоръ на суфнксната гласна. 4!)0 Въ сичкит-Ь гор-Ьизброени случаи дължината е факул- тативна, т. е. една и схща дума може да се изговори сь дьлга или кратка гласна споредъ топа, дали се истъква или не. Но има други случаи, . д-Ьто пакъ логически причини произ- веждатъ или задържатъ отъ старо врЬме насл-Ьдени дължини, за да бждатъ като постоянна отлика па извЬстни форми. Та- кава е наприм'Ьръ дългата или двойна гласна въ трето лице мн. ч. сег. вр-Ьме у нЬкои говори, д-Ьто тая форма се слива съ н-^Ькоя друга; тъй наприм-Ьръ въ прил-Ьпския говоръ се казва за 3 л. ми. ч.,: глсд^гт, пйтг^т, явно за разлика отъ 3 л. ед. ч. гледат, питат; а че причината да остане т;и1 дълга гласна въ 3 л. мн. ч. е сигурно логическа, заклю- чаваме отъ тамъ, че въ другит-Ь глаголни форми (гледам, гледап!, глед«, гледаме, гледате), образувани по сжщи начинъ — чр-Ьзъ контракция — н-Ьма подобна дължина. Дълга гласна въ -ех ща та глаголна форма срЬщаме и въ ония централни говори, д-Ьто е испаднало т въ рече- ната форма и тъй съвпадау^съ 1 или съ 3 л. ед. ч.; въ Разлогъ напр. ще кажатъ за 1 л. ед. ч. да викна, ала за 3 л. мн. да викна; тъй схщо: да мела, ала за 3 л. мн. да мела; да чу 1а, да ви де или вида — но за 3 л. мн. да вида; гледам, гледа — за 3 л. мн. гледа; питам, пита — за 3 л. мн. ппта и пр Тука е още по явна логп ческата причина, защото, щомъ само ударението е различно у реченит1Ь форми, исчезва и дългата гласна; тъй напр. отъ глаго.ш като: плета, ора, пеа, стрйга и пр. 3 л. мн. ч. сег. прави: плета, ора, пеа, стрйга — значи, съ кратка гласна. Въ Самоковско, д-Ьто струва схщото правило, ср-Ьщаме ак- центенъ отметъ и въ 3 л. мн. сег. както и въ 1 лице; тогава пакъ само дължината въ 3 л. мн. става едничка разлика между реченит-Ь дв'Ь форми — 1 л. ед. ч. сег. вр'Ьме: раста, гора, бера, гаса — 3 лице: раста, гора, бера, гаса. Интересно е да се испита, акцентниятъ отметъ не е ли станалъ именно встЬдствие на тая дьлжина въ окончанието. Покрай тия видимо логически дължини ср-Ьщатъ се и много дължини отъ контрахирапи гласни, макаръ че не сичкп контракции са запазени като дълги г.1асни. Общо правило при това е, че контракции отъ по старо вр'Ьме, съ 41Л р-Ьдки изоючения, са вече скратенн, докато контракции от'ь по ново вр-Ьме се усЬщатъ още като дължини. Тъй напр. опр^Ьд-Ьленит-Ь прилагателни форми, като Млада, младо, произ- л-Ьзли отъ МЛАД1М1\, млАДО№, вече се не изговарятъ съ дълга крайна гласна, както въ сръбски; такъвъ изговоръ се ср'Ьщ,а още тукъ-тамъ като старинность, и то само въ звателенъ падежъ: клета дъще; черна чумо! Любопитенъ архаизъмъ отъ Охридъ е: 0 кутрааго, МСб. XII, 247. П. Гхбювъ ми съобщава осв'Ьнъ ония прим-Ьри въ МСб. XIII, 469, още и сл-Ьдпит-Ь (отъ Търново): гиди чумо умразнжтж, свиньо селкхш, урге ургисхнхж, вештйце старжж, но тия форми изглеждатъ на подновени или пъкъ на черковни. — Тъй схщо и глаголигЬ на ам само въ н-Ькои македонски говори пазятъ дон-ЬкждЬ дълга суфиксна гласна. Но инакъ по нови сливания се изговарятъ продължено: не край! нам-Ьсто не ю край, ела боже на- мЬсто слава боже, хубу иам-Ьсто хубаво, кучътъ, пил'ътъ нам-Ьсто кучетата, пилетата (Ловечъ); Въ Троянъ, д-Ьго асимилацията и контракцията на гласнит'Ь е силно развита, ср-Ьщаме: реко, плето нам-Ьсто рекоха плетоха, ган (гЬхенъ),. видет го, чут го (го е), добро, зло (зло е), вйкном (викнувам), Ивано майка (Иванова) и пр.^) На нови контракции се дължатъ тъй сжщо дължини като: глат (гледат), 0(1 (б']Ьха), кп (кГеха), плета (плетоха) отъ Р-Ьсенъ (Китан- чевъ, Съчинения, 130): пет нас, двас (петнаес дваес) — въ РодопигЬ и С-Ьрско (с. Г. Броди); то свет, Разлогъ и -М. Търново; зимава, годинава, кил о, блудко, блослов (килаво, блудкаво, благослов) въ Прил-Ьпско, Битолско; пазутж, н е г у т X, п р а с к у т ж и пр. нам^Ьсто п а з у х а т а и пр. въ Конончии, П, Гжбювъ, Псп. XVIII, 406. Безъ да навеждамъ повече прим-Ьри, понятно е. че испускането на междугласни съг.1асни е н-Ьщо ново въ българскит-Ь говори, ;!атова и дъл- жината, настала въ такива случаи, личи още хубаво, а за н-Ькои такива контракции може даж^ да бжде въпросъ, дали се чува една или дв-Ь гласни. Осв^нъ тия случаи дълги гласни заб^л-Ьзваме като зам1^нници на старит'! звукове *, ж и а у н-Ькои говори. ') Прим-Ърит"!; ги икаиъ отъ Калчо 1Сплчевъ, мой бивши студентъ родомь •отъ гр. Троянъ. 492 'Гъй папр. замяната на ч» по родопските гово])1г и въ 1'азлогъ е повече дълга отколкото кратка гласна. Дълго е * и въ Киречкюйскил говоръ. споредъ Вукчевича (Вж. ^е/.. 11 Кегескот, Кас1, 145, стр. 150). А и оня звукъ, койта заменява въ родопския, дебърския и тетевенския говоръ общо- българско ъ (се едно отъ какъвъ происходъ), трЬба тъй схщо да се отнесе квантитативно къмъ дългитЬ гласни, макаръ и тая дължина да не е тъй провлечена, както е сръбската, изразявана съ двата дълги акценти " и '. Такава дължина ще се чува нав-Ьрно за г-звукъ и въ еркечкия говоръ (Бургаско),, споредъ Милетича (Ап2. 1899, II, 42). Но изглежда, че въ еркечкия говоръ изобщо сички ударени гласни се изго- варятъ продължено, макаръ примерите у Милетича да по- твърдяватъ само дължината еи ъ, гь и сО) За дълго (I и е споменува и Мирчевъ, Мсб. XVIII, 430, че се чували въ с. Пожарево, 6 часа сЬверо-западно отъ Воденъ, ала на- вежда само три думи (дааде, меече, донеесе). Дълги гласни или изобщо провл-Ьченъ изговоръ ще се намери още на много м-Ьста но нашити говори, ала т-Ь са се нови дължини, или пъкъ дължини, които случайно съвпадатъ съ. стари дълги гласни. Тъй нанр, въ села Божица, Драготинци. Топли-долъ и Трекляно (Босилоградска околия) заб^л-Ьзахъ, че сички едносложни съществителни,, които окончават'1> на слаби съгласни (б, в, г, д, ж и нр.) се изговарятъ съ дълга коренна г.1асна: глог, дроб, род, град, нож, рог, зид, и нр. — види се, за да личи по добр-Ь окончанието, което наистина излиза на яв-Ь въ сжщия си етимологиченъ гласежъ,. а не минува, както въ повечето български говори, въ съот- ветните уси.зени съгласни (глок, дроп, рот и пр.). Въ Боси- лоградско се изговарятъ и много собсвени лични имена съ дълга коренна гласна: Геле, Толе, Веле, Горе, 1()ца, Мйле, ') Бижъ поьече примЬри* въ студията на 1'. Георгиевъ (Еркечаниг* и тЬхниятъ езикъ, Изв. Сем. II. 133 — 200), който приписва (както се вижда отъ думитЬ му на стр. 180 и 181) голЬма старинность на еркечкия „ударенъ квантитетъ". Азъ поддържамъ това, що казахъ още въ МСб. XX, 12, че ер- кечкилтъ провл^Ьченъ изговоръ на ударени гласни н4ма нищо общо съ оня старъ квантитетъ, който е тъй хубаво запазенъ въ сръбски. Той стои даже въ. противоречие съ него, защото нарушава съществения принципъ: докато по ста- ринни» акцентенъ законъ ударени гласни са биле винаги кратки, тука, наопаки^ с !. к а ударена гласна се изговаря н р о в л Ь ч е н о. 493 Кока, Нйка, Раде, Мито. За дълго а въ думи като: леба-ми, кърстами, натемаго, зимава и пр. въ охридския говоръ споме- нахъ по гор-Ь; къмъ тия прим^Ьри пека се прибави и лапи съ дълго «а по ц-Ьла Македония, за което споменува и Матовъ, Мсб. VII, 452. Дълги гласни (ударени) заб-ЬлЪзахъ и въ Струмица, и го посл^Ьдователно прЬдъ меки отворени срички: цвекГе, брак'а, .Гух^е, трек'и, бан'а, веги, свекГа, врекга, довагам. рагам, плакгам, краден'е, шетане, даван'е, гледан'е, оран'е, оден'е, црпчен'е, умиран'е, кучйна, пилйн'а, мачпн'а, качйн'а, тели]1'а и п]). Заб^л-Ьзвамъ и дълго е отъ а: месо, мека, пета, реса, греда, педа, тресам, шетам, чедо. Почти такава схщо дължина заб-Ьл-Ьзахъ, че има и въ говора на с. Пехчево (Малешевско), споредъ както чухъ отъ една тамошна невЬста, дошла тука въ София, на име Рнстена Иванчова; пменно ударено е по тоя говоръ въ отво- рени срички се изговаря постоянно продължено и н'Ь- какси т^Ьсно, че се доближава до и: пре'да въна, ме'та дворо, плета чорапе, треса ьабука, иГ''ча пипер, пера дреи, вчера пле'тох ца.1 ден, два оре' ла (но : орел !), два осте на (но : остен !); а и самото си име Риете на изговори, тъй, че се чу почти Рист^йна. Види се отъ такъвъ ст^сненъ пзговоръ на е произлиза въ н-Ькои родопски говори чисто и наместо е въ отворени срички. Именно въ с. Дарж-дере (Ахъръ-челебииско) като-че е съвсЬмъ обикновенъ такъвъ изговоръ на ударено е, както го намираме въ Шишковото списание „Родопски Старини" III: нйбу, прйла (прела), дйн'а, тйбеа (тебе), мйнеа, вчйра; както и въ Мсб. XIV, 41. въ материали пакъ отъ тамъ, съобщени отъ схщия: главина ли си, жг^неана ли си; та си гу мг>тна; то1 мгшеа п^^арст^ан срмбаран; нг^гу, тмбеа, тщ, сшу, приз три ш реки пр^ан^^сах ( -пренесох). Г-нъ Шишковъ не казва ниш,о за квантитета на това и отъ е, но по сЬка в^Ьроят- ность то е още, или е било н-Ькога, дълга гласна. Срв. подобно и отъ е у Милетича (КЬойМ., 112) отъ Рупчоски говори. Отъ тия прим-Ьри се вижда, че по българскит-Ь говори има доста, па ще се нам-Ьрятъ и още много случаи Ьтъ дълги гласни, само че за да се избродятъ тЬ и да имъ се нам']Ьри 494 нравилото, по което ее явяватъ, нужпи са специални студии върху сЬки говоръ отд'Ьлно и то студии па самото м-Ьсто: ;<}пцото досегаппштЬ записвачи не са обръщали никакво вни- мание върху тая особеность, па и не е възможно да се из- слЬдва отъ печатани материали. Но ако бждатъ се такива, каквито наведохъ до сега, едва ли бихме имали ^раво да го- 1!оримъ за български квантитетъ въ оная смисъль, както е прието да разбираме тая дума въ слав. наухш. Има. обаче 1'овори на сЬверо-западъ, имепно по Царибродско и Пиротско, д-Ьто старата дължина е донЬкжд^ запазена. Тъй напр. въ Цари- бродско с. Комщица заб'Ьл'Ьзахъ явна квантитетна дължина у сдществителни и прилагателни съ отметнато ударение; дължината ми се стори нанат^орна. за тбва и отб'Ьл^Ьзвамъ примЬрит-Ь съ ' по Бука: време, прасе, липа, брава, кл5'бе, злато, крило, пафте, вратът, брегът, гласът, дарът, ц^ла, жива, скупа, мека, крива, др.яго, слепа. Тия дължини провЬрихъ отпогл'Ь и за Пиротъ по г-жа Симеонка Джонова (род. Вацова), отъ която заб-Ьл-Ьзахъ още: тънко, сиво (но сива), тупо (но тупа), луда, лева, суво, глува, тъвно, лъко, брашно, лика (лика), сина, мужа, кума. Подобни примери биха могле вече да се см-Ьтатъ за' сжщински квантитетни остатъци, защото и количествено и качествено отговарятъ на сръбскит-Ь подобни ударения, и чудно, защо Беличъ ги пе отб'Ьд'Ьзва, а приема за сички моравски говори „еспираторно" ударение (Ди^а.'I. 271), както и БгосЬ, 48. А защо е исчезналъ стариятъ квантитетъ изъ българский езикъ изобщо? Исчезналъ затуй, защото акцентниятъ отметъ ио българскйт-Ь говори става сл-Ьдъ като дължината пр-Ьдъ ударен исрички е била с кратен а, а пъкъ старит-Ь ударени срички по изв-Ьстниятъ акцентенъ законъ са си биле вече открай-вр-Ьме кратки, значи: 1) понеже старит-Ь ударени гласни са биле изобщо кратки; 2) понеже въ български става акцентенъ отметъ по сетн^, отколкото въ сръбски — процесътъ още не е довърптенъ ; 3) понеже въ туй вр-Ьме пъкъ езикътъ захваща да не изговаря дължини пр-Ьдъ ударени срички — тъкмо както е и сега въ сръбски, то неминуемо слЬдва да се изгуби стариятъ квантитетъ изъ българский езикъ. По сжщи причини се е из- 495 губилъ и у другит-Ь югоисточни славянски езици рускп и словенски, а останалъ още въ чакавски, ала и тамъ доста разнебитенъ, 4. Раопр-Ьд^ленив на българокит-Ь говори споредъ изговора на ;ь. Осв-Ьнъ горните три признака {гь, 1]-с1.], ударение), сно- редъ които, както вид^Ьхме, ^ългарскигЬ говори се отд-Ьлятъ хубаво въ диалектни групи, строго разграничени една отъ друга, има и четвърти единъ фонетиченъ 6'Ьл'Ьгъ, който би могълъ тъй еж що да нослужи за д^лидбена основа, защото и споредъ него се получаватъ няколко говорни области, пакъ достатъчно отд^Ьлени една отъ друга; тоя фонетиченъ б-Ьл-Ьгъ е изгоБорътъ на стб. носовка &. При общия пр-Ьгледъ върху българскит-Ь говори, що го давамъ тука, см-Ьтамъ за нужно да се спра и върху тая тъй характерна за български езикъ гласна, и то не толкова съ ц-Ьль да характеризирамъ подробно българските говори откъмъ тая страна, колкото да обоснова единъ термияъ, що го често употр^бявамъ, а може за мнозина да е неясенъ. Терми пътъ е централни или ср^дищни говори, а признакътъ. който ми дава поводъ и основание да отд-Ьлямъ тия говори отъ другигЬ въ отд-Ьлна група, е именно изговорътъ на стб. л. Разгледването българскит-Ь говори откъмъ рефлекситЬ на стб. ж е поучително осв-Ьнъ затова, че ни пр-Ьдставя гол-Ьмо разнообразие, но и затова, че виждаме пакъ хубаво единство въ туй разнообразие, виждаме, какъ " разнит-Ь замени за ж, които сега пъстрятъ областьта на българската р-Ьчъ, иматъ се едно и сжщо исходище. И наистина, като оставимъ на страна изговоръ у за ж^ свойственъ на крайнит-Ь сЬверозападни го- вори, изговоръ явно чуждъ за български езикъ, сички други зам-Ьни за ж, ко-ткото разнообразни и да са т\ водятъ пача лото си се отъ единъ и схщи основенъ звукъ за ж, който е най распространенъ по българската говорна область и отдавна-вр^Ьме характеризува българския народенъ и писмепъ езикъ. Тоя, да го кажемъ, общобългарски изговоръ на л» е онзи неясенъ и неопр-Ьд^ленъ звукъ, който се схваща и б-ЬлЬжи различно въ чуждата литература, но за който звукъ най при- 496 лЬга знакъ б, защото сички факти говорятъ за едио фонетично и.<равненне на стб. ж и ъ въ нолза на послЬдния звукъ. Сравнявайки сега б1.лгарскит'Ь говори откъмъ рс||)лексит'Ь на л (коренно!), намираме осв-Ьнъ оби1,обългар>ската обикно- вена зам-Ьна «, още други седемъ зам^^ии :5а тая старобъл- гарска 1ласна: ?>м, а, о, а, о, с и у, та споредъ това и раз- личаваме осемъ |рупи говори споредъ изговора на <к. Отъ тия осемъ зам-Ьни петь са постоянни, т. е. изговарятъ се гор-Ь-долу еднакво въ ударени и неударени срички; тия петь зам-Ьни са: ъп^ ъ, а, о п у. ОстаналитЬ три зам-Ьни а, 0 и е са непостоянни, т. е. излизатъ наяв^ само кога. са подъ ударение, докато въ неударени срички вмЬсто т-Ьхъ си идва пакъ обикновената общобългарска за- м-Ьна за неударено /К, т. е. по тъмно или по ясно а. И тогава, като оставимъ на страна зам-Ьна у, за която 1ч>ворихме по гор^, като свойство на косовско -моравското на- рЬчие, остава да кажемъ по н-Ьколко думи за другит^ групи говори споредъ останалит-Ь седемъ зам-Ьни за ж. та да се види тяхното взаимно положение. Тогава имаме: 1. 7,н- говори или старобългарски. Поставямъ на първо -лгЬсто оная група говори, у която е запазенъ още стариненъ изговоръ ън за «{^ (и успоредно ен за а). По това можемъ да наречемъ тЬзи говори старобългарски, макаръ че у т'Ьхъ изговорътъ сега на ж и а не е съвсЬмъ еднакъвъ съ н-Ько- гашния старобългарски, понеже днесъ се чува цЬло н или м сл^дъ гласната ь или е, а не е само носовъ призвукъ, както н-Ьгога-си: бънди, гренди, както се изговарятъ сега въ н-Ькои наши говори, не се покриватъ напълно съ старобългарскитЬ Блдн, грАДН, защото сега не чуваме вм. ж и а носови ъ и (; (или ь), а ц'Ьла съгласкова срички ън и ен. Това разпгирение на носовия призвук'ь въ ц^Ьла съгласна е станало и причина да се запази до днесъ стариятъ изговоръ на ж и а, дЬто е още запазенъ. Изговоръ ь« за ж е свойственъ днесъ на твърди малко български говори; ср-Ьща се, както е вече извЬстно, по Ко- стурско и Солунско, но осв^Ьнъ тамъ още и въ ония близки и далечни говори, които са пр'Ьнесени чр-Ьзъ пр-Ьселби отъ Костурско. Тъй си тълкуваме носовиятъ изговоръ, що го срЬ- 497 и1,аме въ Брацигово, Пещера, Перущица и Андемиръ (Силистренско); дали е такъвъ и въ ония села по С'Ьрс1Ш и Демиръ - ХисарсЕО, за конто споменува Салганджиевъ (1)иблиот. XV, 94), не може да знаемъ по ония малко при- мЬрп. що се съобщаватъ отъ ония м-Ьста. Отд-Ьлни думи съ носовки се ср-Ьщатъ дЬ повече, д'Ь по малко въ сички южно- македонски говори по Кукушко, Воденско, Кайларско, Ле- ринско и 11рил']&пско, но по сгрупирани селища съ обилни носовки се срЬщатъ пакъ само въ Костурско, д-Ьто се наброя- ватъ до 30 села съ назални остатъци. Тия села са: Ракйта, Бобища, Смърдеш, Косинец, Брезница, Въмбел, Лабаница, Руля, Дреновени, Дъмбени, Корешки-кол, Бобощица, Преко- пЯни, Блаца (Българско), Чурйлово, Хрупища, Олища, Бъмбоки, Дебрец, Емборе. Кондороби, Горенци. Черешница, Вишнени, Маврово, Куманйчево, Загорйчанп, Горча, Костур и Полянка. А въ Солунско пма 6 села съ ш-изговоръ: Сухо, Зарово, Висока. Негован, Бальовец, РТлйнец — се на сЬверо-истокъ отъ гр. Солунь. Като се зематъ пр1)Дъ видъ и ония четири села отъ СЬрско (Елшак, Календра, Христос и Неволен), за които съобщилъ Салганжиевъ Дринову (АгсЬ. V, 373), то излиза, че обсегътъ на гм-говори се простира, или се е простиралъ, отъ СЬръ дори до Корча, а пр^ди-вр-Ьме в^Ьроятно е заемалъ и по гол'Ьмъ просторъ къмъ югъ и къмъ западъ. Днесъ за днесъ тия говори са испр-ЬсЬчени съ 5-говори, па и са- мит'Ь гм-селища спадатъ инакъ къмъ общото й-нар-Ьчие, за- щото и въ т'Ьхъ /К, щомъ не е назално, гласи т> (къшта, мъшки и пр.). Изговоръ он, що го дава Драгановъ (Р. Ф. В. 1888, 22) за с. Полянка (въ думи лонка, ронки, ронци), тр'Ьбва да се пров'Ьри; съмнително ми се вижда и ан за ж, както го съобщава Новаковичъ (АгсЬ. XI, 26.), защото между собственит-Ь му прим-Ьри ср'Ьщамъ внътри, Азъ поддържамъ и сега, че тамъ, д-Ьто са запазени още ста- ритЬ носовки, общиятъ изговоръ на л е ън, а не он или ан. До пр'Ьди 160 години д; се изговаряло като ън и въ едно българско нар-Ьчие въ Седмиградско (Трансилвания); но дали и тия наши българи, сега вече порумънчени, произлизатъ отъ Костурско, не можемъ да твърдимъ, защото инакъ седми- История вя Българска^ езпкъ. 32 4^)8 градското българско нар']&чио гвърд-Ь много прилича на 1нумен-^ ския говоръ (отъ по старо вр-Ьме), та е твърд-Ь в^роятно^ седмиградскит-Ь българи да са изселени отъ Дунавс1Ш България. Вече въ седмиградско -български носовкйт'Ь въ края на думит-Ь, па и н*йд'Ь въ ср']&дата, се не изговарятъ тъй, както и въ Костурско. Споредъ това днесъ ва днесъ н-Ьма ц-Ьлокупенъ говоръ съ изговоръ ън за л, нито пъвъ има го- воръ, д-Ьто биха се нам'Ьрили сичкпт-Ь стари думи съ г^ ън; както селата съ тоя старински изговоръ са пръснати ]между други съ обикновенъ изговоръ (ж ъ), тъй и самит"! случаи съ ж ън са пръснати, т. е. въ едни села намираме едни думи, а въ други — други, тъй че едни други се допълнятъ. Обаче едно общо свойство съединява сички познати до сега говори съ назаленъ изговоръ, въ туй число и седмнградския : въ т^хъ н-йма оная зам-Ьна между носовкитЬ, позната намъ отъ ср-Ьднобългарскит-Ь паметници сл-Ьдъ XII в'Ькъ, а именно сл^дъ ж, ш и ./ се пази още старобългарското положение: женден, жепд, шемпа, шентам, ензик,. ентърва, енза и пр. Това ни дава още едно основание да търсимъ родината на старобългарский езикъ именно въ ония краища, д^то и днесъ още е запазенъ тоя старински изговоръ. Б-Ьше вр^ме, когато великиятъ Миклошичъ, който под- държаше тъй кр-Ьпко своята панонска теория за происхода на старобългарский езикъ, не допускаше, че въ н'Ькой бъл- гарски говоръ ще се нам^рятъ носовки, макаръ че отъ друга страна издаде изв-Ьстнит-Ь Седмиградски молитви, чийто езикъ (съ запазени още носовки) той самъ нарече български фш 8ргас11е (1ег ВгП^агеп т 81еЬепЬиг§еп, 1856). Но отъ онуй вр4ме до днесъ се натрупаха толкова материали отъ Костур- ско и Солунско, че вече никой «е не съмнява въ тази истина. Има вече доста голяма литература по тоя въпросъ, която ще разгледаме на своето м-Ьсто, а за сега вж. ПСп. ЪХ1, 642 — 646, Милетичъ: Арнаутит-Ь въ Силистренско и сл-Ьди отъ носовки въ техния езикъ; А. П. Стоиловъ, Остатъци отъ назализма въ Солунскит-Ь села Зарово и Висока, 1Ь1(1 703 — 707. Б. Цоневъ, Диалектни студии по югоисточна България, Ахр^ Мин. I, 211 (за костурски пр-Ьселенци въ югоисточна Бъл- гария и за носовките у т-Ьхъ). 499 2. 5-говори или общобългарски. Втората зам-Ьна ъ за д; е най обикновена и най расширена по българските говори; тя е свойствена и на неточни и на западни говори, и по своето расширение по цялата наша говорна область при- лича на едно море, отъ което испжкватъ като острови оста- налит-Ь говори съ инакви зам-Ьни за ж. Безъ да се прости- рамъ върху разпити нюанси на ъ, което споредъ говорит-Ь може да бжде н-Ьйд-Ь по дълбоко и по усилено, а н^йд-Ь по слабо и по ясно, ще кажа, че това ь крие въ себе си и днесъ пакъ същия гласенъ елементъ, който е билъ едно вр-Ьме присхщъ на ж: общобългарскиятъ изговоръ 5 за л е пакъ старобългарското ж, изговорено безъ носовия му призвукъ, т. е. излизамъ отъ стб. ж — г„ или ъ което сл-Ьдъ като изгуби назалитета си, дава днешния ъ. Изговоръ а (— а„) за ж едва ли може се доказа, а пъкъ изговоръ о (— о„), ако го е имало въ старобългарски, е отсетн-Ьшна зам-Ьна за ж =^ ъ, получена чр4зъ фонетично изяснение по сжщи начинъ, както се е по- лучило 0 за ъ. Звукъ 5 си е редовна замина за ж още въ старобъл- гарски: щомъ по една или друга причина ж изгуби носовия си призвукъ, идва на негово м-Ьсто винаги ъ. Тая сжща за- м-Ьна е свойствена и на сички ср-Ьднобългарски па- метници дори до XIV в^къ, когато идва вм. ж и л. Това потвърдяватъ и днешнигЬ г« -говори, въ които гласнйятъ еле- ментъ на ж е пакъ ъ, еднакво, дали се изговаря у т^хъ ж съ носовка или безъ носовка. Затова см-Ьло можемъ каза, че е било вр-Ьме, когато отъ Костуръ дори до Шуменъ и отъ Видинъ до Одринъ се е простиралъ еднакъвъ изговоръ за ж, изговоръ ъ, който заема и сега сжщи просторъ, само че е пр-ЬсЬченъ вече на много м-Ьста съ други, отпосл']^ произл-Ьзли изговори за сжщия звукъ {а, а, о, е). Ето защо, речемъ ли да разграничимъ г-говори, ще тр-Ьбва да обгърнемъ почти ц-Ь- лата говорна область, като исключимъ отъ нея само «/-говори, чиято граница опр-Ьд-Ьлихме вече. Затова ще пр-Ьминемъ да разграничимъ останалит-Ь говори, произлезли въ тая широка область се всл-Ьдствие на една или друга пром-Ьна въ изговора на основното ъ отъ ж. 32* пОО а - г 0 В 0 р И или централни (ср-Ьдишни). Най |о.г(,м1, островъ между главнит'Ь 5-гово1)и съставять цеитрал- иит'1^ или срЬдищпи говори, които заематъ наистина ср-Ьдищно м^сто 1п. б'ьлгарс1Ш,та говорна область и се отли'/аватъ съ п с н а ф 0 н е т и к а, тъй че с/Ько л у гЬхъ си е а, е си е е л о си е 0 (само въ една малка часть отъ тЬхъ срещаме редуцирано о въ у); наспоредъ това и онзи неопр'Ьд1)Ленъ общобългарски нвукъ й е изясненъ вь а, тъй че сЬво г^ в'ь тия говори се чува като ясно ", било то съ уда))е1(ие или безъ уда])ение. Централнит-Ь 10вори се простиратъ начевайки на сЬверъ огь Врачанско, Орханийско, Етрополе, Пирдонъ и Коприищца въ югозападна посока и стигатъ до задъ Битолско, Крушевско, Кичевско дори до подъ Гостиваръ. По близу опр'Ьд'Ьлено, тЬ заематъ: южната часть на Врачанска околия (планинскитЬ села), както и сл]Ьднит'Ь околии въ България: Орханнйска, Пирдопска, Новоселска, Ихтиманска, Самоковска, Дупнишка, Радомирска, Кюстендилска, а въ Македония спадатъ говорит^! по Горно -Джумайско, Иехчево, Разлогъ, Струмишко, 1'адо- вишко, Кочанско, Л1,ипско, Велешко, южно Скопско, Гостиварско, 11ичевско, Крушевско, часть отъ Охридско п Р-Ьсенско, Би- толско, Прил-Ьпско, Мориово и Тиквешъ. Заб^л'Ьжително е при това, че наоколо т^зи говори са обиколени вредомъ съ говори, д-Ьто влад-Ье изговоръ ъ за ж. И наистина сЬверната половина отъ Врачанска околия, както и околии Берковска, Искрешка и Софийска иматъ а-говоръ; по тоя начинъ българската сто- лица съ своето 5 за ж е заобиколена отъ истокъ и югъ съ а-говори, а отъ западъ — съ .^г/- говори и само накъмъ с^веръ има проходъ къмъ г-говори. Задъ Орханийска и Пир- допска околия влад-Ьятъ пакъ а-говори. Вървимъ ли надолу, виждаме, че и задъ Разлогъ, именно южно отъ него, по Не- врокопско и Мелнишко, влад^Ьятъ схщо тъй 5-говори, както и на югъ отъ Струмица, Тиквешъ и Мориово, д'Ьто влад^ятъ кукушко-воденски говори съ общобългарски рефлексъ ь за ;|%. Задъ би7'0лскит'Ь а- говори ср-Ьщаме пакъ говори съ изговоръ ъ за % — именно костурско-лерински на югъ и охридско- ресенски на западъ. Само Дебърско на крайния западъ и Че- нинско на крайяиятъ истокъ отъ централнитЬ говори нравятъ 501 исключение съ изговоръ о за ж, а не ъ: но както чепинското т'ьй и дебърското о за т произлиза пакъ отъ по старо ъ. При това требва да се знае, че не сички дебърски говори зам'Ьняватъ ж съ 0, а само тъй нареченит']^ миячки говори, докато сЬ- верно-дебърскит^Ь иматъ пакъ ъ. Па и въ самия градъ Дебъръ ре- довната замина за ж е пакъ ъ, а не о. А на сЬверъ отъ Дебърско, къмъ Гостиварско и Тетовско, продължаватъ пакь г-говори, само че това ъ у тЬхъ не е тъй тъмно, а клони къмъ а, докато пъкъ чисто 5 за ж е запазено още оттатък ь П1аръ- планина у призр-Ьнскит-Ь помаци въ Ополе и Гора, д-Ьто ])едовната зам'Ьна за ж е ъ: дъп, зъби, к^клица, къпам се, да къс нам, мътна вода, съд. наръче, да наръчам (но рука, рукав!), стъпам, стрък цвек'е, тръба клашне, тъна секира, гъсеница, гнусно (по лични св^д-Ьния). И тогава казваме, че централнит-Ь говори се допиратъ направо съ 2/-говори само въ Тетовско, Скопско, Кратовско, Кюстендилско и Радомирско. Подробно разграничение на централните говори, и нЬщо повечко върху т^хъ вж. у мене въ Из в. за ком. I, 142 — 145, д^Ьто давамъ и карта съ разграничение за т'Ьхъ и за ^/-говори въ царство България. Централнит-Ь говори, разгледани като диалектно ц-Ьло. не показватъ н-Ькои други деалектни общности осв^нъ изяснение на тъмнит-Ь гласни. Инакъ въ онисанит-Ь гор-Ь граници влизатъ твърди разнообразни говори, както откъмъ 1;,]-(1], тъй и откъмъ ударение, па тъй схщо и откъмъ гь. И съ цен- тралнит-Ь говори е тъй, както и съ другит^Ь наши говорни групи: отд-Ьляме ги по едно т-Ьхно общо свойство, разграни- чаваме ги, но речемъ ли да ги отлжчваме отъ останалит'^ го- ворни групи и по други свойщини, наиждаме на мхчнотии. Защото, както е станало напр. съ пр-Ьгласъ /6 -е, който пълзи къмъ истокъ и обгръща въ себе си разнородни 1^овори, тъй схщо е и съ вокализация ж-^а: явява се н'Ьйд'Ь въ Македония, расширява се на си- страни и съ вр-Ьме об'ема въ себе си твърд-Ь разнообразни говори. Ето защо и въ областьта на централните говори различаваме (откъмъ (;,]-с1]) и гат-жд и шч-жц и к-г' -говори; откъмъ акцентна страна различаваме въ ежилата область говори съ общобългарско неопр-Ьд-Ь- 502 лоно ударение, говори съ о и р -Ь д 'Ь л е н о т р е т о с р и ч и о ударение, па и говори съ полуоирЬ делено двусрично ударение (тиквешко-мориовско). Но това нищо не значи; важно за насъ е, че тия говори иматъ една обща особеиость, която ги свързува въ едно и която особеиость не е по мало- важна — да кажемъ, отъ изговора на гь; затова и тр-Ьбва да ги отд^Ьлимъ п разграничимъ като говорно ц'Ьло. Но азъ отдавамъ и друго, не по малко важно значение на централнит-Ь говори, значение, което не бива да се пр'Ьнебр'Ьгва отъ ония, които мил-Ьятъ за добр-Ь оправенъ български езикъ. Централ- нигЬ говори са важни осв'Ьнъ сами по себе си като интересно явление въ българската диалектология, но и за това, че по своята ясна, идеална вокализация т'Ьмъ е сждено да бх- датъ н-Ькой пжть живъ регулаторъ на българския книжовенъ езикъ, кога е дума за правиленъ изговоръ. Защото, споредъ моето крайно уб-Ьждение, нашиятъ езикъ и правописъ ще бжде само тогава оправенъ, когато бхде основанъ върху живъ говор ъ, къмъ който да мо- жемъ винаги да се позиваме като къмъ уста- новенъ образец ъ. А такъвъ образецъ ще пам-Ьримъ само въ областьта на централнит-Ь говори, и то въ источнит-Ь цен- трални и около т-Ьхъ. Ето защо цептралнит-Ь говори заслуж- ватъ най- сериозно внимание. Откъмъ )ь централнитЬ говори падатъ повече къмъ з н и а д- ната область; между т-Ьхъ има една твърд-Ь малка часть неточни говори, именно въ оня клинъ, що се вдава на истокъ между Вакарелъ и Етрополе съ крайни точки Стрелча, Коприщица, Клисура. Споредъ това изяснението на л въ а е безъ- друго западнобългарско явление, както и тр-Ьбва да бхде, като се има пр-Ьдъ видъ, че западнобългарскит-Ь говори иматъ изобщо по ясна фонетика оть источнит-Ь. Въ сжпщость изяс- нение *-а е нова под'емка на първата вокализация (ъ-о, ь-е), която се извършва тъй схщо пр-Ьдимно въ западни го- вори. За старината на тая, да я наречемъ втора вокали- зация, не можемъ да положителни св-ЬдЬния, но съмн'Ьние н-Ьма, че тя се явява въ български езикъ н-Ьколко в^ка слЬдъ първата, а писменно е засвидетелствана едва отъ края на ХИ1 в'Ькъ. Не бива тъй схи;о да се съмняваме, че тая втора 503 вокализация си е самородно българско свойство, а не, както иска да каже Уиксеу1с {Зегхк и Кегескот 8 и(11Цп1т оЬ^и-ош па орсе табейопкте, Кай, кн. 145, стр. 119), че изяснението на Лк въ а се дължало на сръбско влияние. Г-нъ Вук- чевичъ не е зелъ въ съображение, че втората българска вокализация докосва пр']Ьдимно звукъ ж, който въ никой сръбски говоръ се не изяснява въ а, и посл-Ь, че ниединъ сръбски говоръ се не допира до централнит'Ь наши говори, са да имъ повлияе. Втората българска вокализация си е домашно явление, но отъ кое ср-Ьдище се заражда първомъ тя, мхчно е да опр4- д^Ьлимъ. Имайки пр^Ьдъ видъ днешното расширение на вокали- зация ж-а, бихме казали, че тя се е появи.1а най напр-Ьдъ н-Ъйд*! поср^дъ централната область, и то най-първо въ го- воръ или говори, д'Ьто първата вокализация О/ь^^Уе) била вече напълно прокарана. Затова по источнит'Ь говори, въ които втората вокализация засега и ерове (баз, бачва, тамно и пр.), ще тр-Ьбва да се исключатъ отъ първичното гн-Ьздо на вокализация ж-а. Ош,е по сетн-Ьшно е изяснението на тъмнит'Ь гласни въ наши н-Ькои родопски говори, д-Ьто се явява а вм. ;|; и ъ и 'а вм. д и к, както п1,о е въ бачковския говоръ до Станимака. За обсега на централните говори, както изобщо за диа- лектното распр^Ьд-Ьление на българский езикъ, вж. приложената къмъ студиите ми въ МСб. XIX, скица, която, ако и въ ма- лъкъ разм^ръ, представя доста точно расположението на бъл- гарските говори. Споредъ послешните ми сведения ще трЬбва само да се вм^стятъ въ областьта на централните говори доста села отъ Охридско и Ресенско, въ които владее напълно централенъ говоръ като: Конско, Велеска, Рамне, Велгоште, Лескоец, Олшани, Пештани, Валишта, Свиништа, Куратишга, Требеништа (Охр.); а Ресенска околия пада почти цела въ централната область, понеже само въ следните нейни села се чува още ъ за ж; Сливница, Крани, Хървати, Штърбовци, Наколец, .Ъобоина, Брайчино, Дл. Дупен, Ръмби, Герман, Медово, Стърково, Рудари, Опаа, Пъпли, Оровник, БуковикГ, Лък и Бесвиня. 504 4. '/ [оьорн (^м 11 л чко-деб 1,1)ски). Четьци,! |т.^11от1д- ность въ изговора на стб. Лк гр-Ьщаме въ Дебърско; ала не в'1. ц-Ьдо Дебърско пзговарятъ л; като о_, а пр-Ьдпмно въ область ЛГала-река, Д'Ьто жив-Ьятъ тгй пареченит-Ь мияци. За тия 1ИИЯЦИ и за техния говоръ може да посочимъ вече една малка но спретната монография отъ М. Григоровъ, Говорътъ па ма- лор'Ьканцит'Ь (мияцигЬ) въ Дебърско (СемМзв. II, 200—304), д'Ьто е дадена и цялата библиография по миячко-дебърскигЬ говори, както и обнародванигЬ материали отъ тоя край (М. Григоровъ, Критиченъ пр^гледъ на обнародван игЬ материали но мало-р-Ьканския говоръ. СемИзв. II, 445 — 470). Гри- горовъ изброява 15 села като принадлежащи къмъ Мала-река (Галичник, Росоки, Река-Селце, Тресонче, Лазароноле, 'Осои, Гари, Сушица, Долно-Мелнйчани, Горпо-Мелнйчанй, Горно- Косоврасти, Долио-Косоврасти, Янче, Требишча и Бйтуши), споменува и миячкит-Ь колонии Ехловец (Кичевско), Панра- дища, 'Ореше (Велешко) и Смилево (БптоЛско); но ако подъ ,.мияшкп" разбираме изобщо дебърскн о- говоръ, то ще тр-Ьбва къмъ т-Ьхъ да причислимъ и окапщт'!; села по Голо-бърдо, а именно: Себишта, Гйнеец, Дренок, Модрич, Кленю, Стеблево, Нерези, Безово. 1абланица, Пискупштина, Боровец, Подгорци, па тъй сжщо и сл-ЬднитЬ селища въ Гостиварско и Кичевско: Стретково, Железно-Речани, ГЪновица, Падалишта. Таймишта, Букойчани, ^Тйдинци, Лешница. Доколкото съмъ наблюдавалъ изговора на дебърскота 0 вм. ж. не съмъ заб-Ьл^Ьзалъ н-Ькоя разлика между него и онова 0, що зам-Ьнява ъ; н'Ьма разлика тъй схщо и между него и етимол. о: мота, мока, мокна, могла звучатъ се еднакво; тъй сжщо звучатъ и 10чит, юзик, (отъ 1аунтъ, Н13Ъ1къ), както и 10же, 1оглен (отъ жже, лгль). Такова впечатление получилъ и Облакъ за Галичникъ (Масес!. 81и(3. 23). А както предава и Григоровъ родния си говоръ на с. Тресонче, о отъ ж си е пакъ о; любопитно, че докато етимоложко о въ Тре- сонче минава често- пхти въ уо (вж. Сем.Изв. II, 2)И), то съ 0 отъ а^ такава лабиализация става твърди р4дко. За старината на дебърското о нека се има пр-Ьдъ видъ, че 0 идва вм. <к само въ коренни срички, докато въ суфикси и окончания намираме а за ж. Това показва, че дебърското о 505 се е появило сл^Ьдъ като суфиксно п крайно ;{^ било вече минало въ а. Противъ старината на дебърското о говори и еднак- виятъ изговоръ на начално и^ и начално ш (тоже и 1озик), д'Ьто виждаме хубава успоредица между дебърски и другит-Ь македонски говори, т. е. тъкмо както въ охридски имаме пжч и /гзиЕ, както по ср^днолакедонски имаме ^глже и ^г/зик, тъй и по дебърски 1оже и 1озик. Една друга, още по доказ- лива успоредица виждаме въ дебърскиятъ изговоръ на думи като: мошчеа, снога, назод, зоьак, знош или зно, ср-Ьп^у които стоятъ охридски мъшчеа, снъга, назъд, зъхък, знъм, а то значи, че въ пр-Ьжно вр-Ьме и дебърскиятъ говоръ е позяавалъ тоя редуциранъ изговоръ на а като ъ. 0 вместо ж ср-Ьщаме и па отср-Ьщппя най источенъ край отъ централната область, именно въ Чепино. обаче съ една битна разлика: докато въ Дебърско коренно ж дава о безъ обзиръ на ударение, то въ Чепино о вм. я^ излиза на яве нога е подъ ударение. При това о. съ изв-Ьстно смекчение на пр-Ьдходната съгласна зам-Ьнява к па и а (л'он, глодам). Съ това си свойство чепинскиятъ говоръ върви заедно съ другит'1> родопски говори, отъ които съставя неразд'Ьлна часть. 5. о-(1-гоъо1ри или родопски. Тъй ще наречемъ тия говори, защото заематъ наистина ср-Ьднит-Ь родопи, но по подробни св-Ьд^ния за обсега имъ още нямаме, Ст. Шишковъ, който е напечаталъ най много материали отъ тоя край, който съобщи и на менъ лично много данни по тия говори, ми даде пакъ общи св-ЬдЬния за гЬхното разграничение. Не ги разграничава достатъчно и Теодоровъ въ инакъ хубавата си и богата на данни студия върху родопските зам-Ьнн за ж: той посочва само поотд-Ьлнп селища, въ които се чува характерната ро- допска зам-Ьна за л (Вж. ПСп. ЪХУ, Единъ особенъ звукъ въ родопското нарЬчие). Въ книгата на Милетича В1е КЬойоре- титкпен ср-Ьднородонскит-Ь говори тъй сжщо не са точно разграничени, па се и не описватъ сичкит-Ь, а само ония, що б'Ьха достжпни допреди 1912 год. Оттогава насамъ, ако и по достхпни вече родопските планини, вр']Ьмената пъкъ не поз- воляваха научно изсл-Ьдване, което да установи село по село говори и говорни нюанси. Но главното за насъ е да знаемъ, че и въ Родопит'Ь имаме прибрани дЬ по широко, Д'Ь по гЬспо 506 говорни групи съ еднакъвъ или иодобенъ рефлексъ на &, и тия говори заематъ наистина ср-Ьдннт-Ь родопи, а главно ( )бл асть Ахърчелебн. Тия говори сега, чиято характеристика дадохъ но горк (вж. стр. 377 — 379), иматъ това свойство, че рефлектиратъ сЬко ударено а^, и съ него заедно сЬки а-звукъ изобщо, въ една звукова комбинация отъ о и а, чиято звукофизиоложка основа е пакъ ъ, а само стремежъ къмъ изяснение докарва прим-Ьсъ отъ ако, и то наспоредъ какъвто наклонъ е имало при изговора на еровия звукъ изобщо: ако този изговоръ е клонялъ къмъ 0, т. е. билъ изговарянъ съ лабиална афектация, явява се о" (по добрЬ о^); ако е клонялъ къмъ а, т. е. изго- варянъ пр-Ьдно-гутурално, явява се ъ^. А че стремежъ къмъ изяснение на тъмниятъ г-звукъ е тукъ главна причина да се яви тоя родопски звукъ, най добр'Ь се вижда отъ тамъ, че той се явява само подъ ударение,' неударено ;|к или ъ гласи както и неударено л. И понеже при комбинация о" (о') имаме за основа ясна гласна о, тя става и носителка на главниятъ ударъ при изговора, та се явява сложна гласна (не дву- гласна!) съ нанадолно ударение; докато при ?/ основата е тъмна гласна ъ, сподирена съ ясна а, която и зима главниятъ ударъ върху себе си, та се явява сложна гласна съ нанагорио ударение. Изглежда, че С2вн1,о е искалъ да каже и г. Теодоровъ, говорейки за „схщински" и „бо- ченъ" върхъ при изговора на родопската зам'Ьна ^ (вж. ПСп. ЪХУ, 575). Родопскиятъ звукъ за ж е сложенъ, ала не бива да се означава съ комбинации отъ дв-Ь букви, понеже поражда не- доразум'Ьние ; не помагатъ и разни експоненти, а трЬбва да се означава съ едноставенъ условенъ знакъ; и азъ мисля, че тукъ 1це послужатъ напросто о и г/, които да се употрЬ- бяватъ наспоредъ това, дали въ чувания родопски звукъ пр-Ьобладава гласна о или гласна а. И тогава за изговора на а>. въ сжщинскит'Ь ср-Ьднородопски говори по Ахърчелебн, за който Шишковъ и други си служатъ съ оа, азъ бихъ употр-Ьбилъ означение о, а за Ич както се чува въ Рупчоски говори, за които Шишковъ употр-Ьбява ш (съ разни комбинации), бихъ употр-Ьбилъ (1. Това означение на родопскит'1 звукове веднага 507 ще показва и тенденцията на говора да мине къмъ чисто о, както е сторено вече въ Чепинско, или къмъ чисто а, както е станало въ отд-Ьлни гнезда по Родопит-Ь (Бачково, Павелско), тъй че о и (I са преходни звукове къмъ чисти ока. Родоп- ските звукове 0 и (I са осв-Ьнъ сложни, но и дълги, обаче дължината имъ не е тъй провл-Ьчена, както са сръбскит-Ь гласни съ остро и завито ударение, т. е. по сръбски р^ку и р у к а са по провл-Ьчени отъ рока и рака по родопски. 6. е-говори. Най сетн^ има и друга една зам-Ьна за ударено ж, изв-Ьстна отдавна като особеность на тетевенския говоръ и означавана съ е. Това Р^ или по добр-Ь е — за да вървимъ въ съгласие съ означението на родопскит-Ь звукове а и (I — е тъй схщо пр'Ьходенъ звукъ, както са и родопскигЬ замени за ж, па и происходътъ му тр'Ьбва да търсимъ въ общиятъ изяснителенъ процесъ на българскит-Ь говори. Само че тукъ се не върви нито къжъ а нито къмъ о, а къмъ е. Дали такъвъ пр'§ходенъ ^'-или «-звукъ требва да пр-Ьдпола- гаме за сички централни говори, както приема Милетичъ (ОвкЬи!^. 161 и АСп. XVI, 40), съмнявамъ се: гн-Ьздата съ хе са твърди пръснати, за да могатъ се прие за обща основа на обширната область а-говори. За сега имаме св'Ьд'Ьния за сл-Ьднит-Ь четири е-говори: а) Тетевенски говоръ, доста изв^стенъ и най подробно описанъ отъ Кр. Стойчевъ, АСб. XXXI. Вж. и моя пр-Ьд- говоръ къмъ Стойчевата студия. б) Еркечки говоръ, — съобщи за него най иапр-Ьдъ Ми- летичъ (Стар. население и Ваз 08(;Ъи1§ап8с11е), а по длъжка студия върху него написа Г. Георгиевъ (Еркечанит4 -и т-Ьх- ниятъ говоръ, СемИзв. II, 133 — 200). в) Говорътъ на с. Т е р н о в к а, Херсонска губерния, който описва проф. Державинъ въ книгата си Болгарск1я Колон1и въ Россш, 253 — 292. Вж. и моятъ пр-Ьдговоръ къмъ книгата на Стойчева, АСб. XXXI. г) Говорътъ на с. Радожда, край Охридско езеро за който съобщи Милетичъ (АСп. XVI, Важна фонетична особеность на единъ западно-македонски говоръ) и сродниятъ нему говоръ на г. Вевчани, Стружко, за който давамъ по долу св-Ьд-Ьния. Г)08 Колкото и да ги сближава един-ь общъ изговоръ за я, тия 1'овори спадатъ къмъ разпи говорни групи и къъп, ТБ7>рд'1> различни области: тетевенсшштъ е сЬвероисточенъ, еркеч- княтъ — югоизточенъ, терновскиятъ — с15верозаиаденъ,. а рпдожденскиятъ и вевчанскиятъ са пъкъ югозападни го- вори отъ най крайната часть на българската говорна область. Значи, докато сички други зам-Ьни за ж се иакъ пр^дставятъ извЬстна прибраность, тукъ виждаме гол'Ьма пръснатость. Дали отпр-Ьди е имало и други гн'Ьзда съ такъвъ сжщи изговоръ, не бива да се отрича, имайки пр^дъ видъ, че се ср^и^атъ ср^дпобългарски паметници, въ които се употр'Ьбява само а, което А би могло да се тълкува въ полза на л\ г. За да се получи единъ и сжп1,и ре(|)лексъ отъ някогашно % или ъ въ два или повече различпи говори, требва да е влад-Ьло у т-Ьхъ еднакво условие при изговора на а-звукъ, тр-Ьбва да е имало нЬкаква общность въ артикулацията. Най вйроятпо е да се пр'Ьдполага, че у тия говори учленителната основа за звукъ ъ е била е, т. е. ъ се учленявало по горЬ въ грък-ияна и се изговаряло съ уста пагодени за е^ а когато настава вр-Ьме да се мине къмъ по ясенъ изговоръ (отъ ъ къмъ а), тая основа се расширява заедно съ изяснението и се получава звукъ е или а (широко е). Тъй си обясняваме и другит-Ь диалектични рефлекси на й-звукъ. Тъй напр. дебър- скйятъ, чепинскиятъ и ахърчелебийскиятъ изговоръ на «-звукъ предполага учленителна основа о за ъ, отъ която неминуемо ще се развие о: централнит'Ь а-говори пр-Ьдполагатъ учлени- телна основа обикновено ъ (не дълбоко!). И както родопскиятъ изговоръ на г. е пр-Ьходъ къмъ чисто о пли а, тъй схщо 11 Г (аЬо н-Ькое странично влияние го не отбие отъ насо- ката му), може да се развие къмъ чисто а или къмъ чисто в, както е станало наистина въ говора на с. Вевчани, д-Ьто ре- флексътъ на г-звукъ се не различава отъ обикновено е. За из- ]овора на й-звукъ но говора въ с. Радожда не мога да твърдя, понеже въ самото село не ходихъ, но за с. Венчани имамъ пеноср-Ьдствени св-Ьд-Ъния, но които мога да дамъ и н-Ькои подробности за изговора на ъ въ тоя говоръ. А именно въ тоя говоръ не сЬко ж или ъ дава е, защото сл'Ьдъ устни съгласни изговорътъ си е обп1.одебърски, т. е. о. Затова имаме отъ една 509 страна: кеклица, кепина, кеде, гнесно, да кесна, да се искепа, да поречам, река, нареквица, рекав, секои, тепа, кеделш, сед, седина, греди, еглен, еток, еже; но отъ друга: мока, могла, моска, мош, попок, пот, мотна и пр. Такава еж що разлика се ;заб'Ьл4зва и въ предаването по ръ-лъ; отъ една страна: дерво, герне, герло, церно, цервен, гермит, церно, серце, сенце, держит, свекерва и пр. отъ друга: ворви, порви, ворти се, ворт (градина), морша, мортовец, заморзна, бордо, боркам, борз, п<^рс и пр. Вероятно схщото правило струва и за с. Радожда, защото и Милетичъ навежда тия прим^Ьри като „исключения" : пГ)т. мока, л1Г»ж, бордо, вбрне, волна. — Това расц-Ь- пденпе си обяснявамъ отъ влияние на съсЬднит-Ь говори, което се отразило до сега само върху случаи, д^то лабиали- зацията може да стане но лесно поради пр-Ьдната устна съгласна, Инакъ остава си по старата зам-Ьна за ъ, която обаче е вече изяснена въ е. За другит-Ь разновидности въ изговора на ж ще се го- вори подробно въ специалната История на тъмнит-Ь гласни въ българский езикъ споредъ писменнитЬ наши паметници и живит-Ь говори. Заб'Ьл'Ьзани печатни гр'Ьшки. На стр. е редъ 1 отд. вм. Т а X 0 в а да се чете Т и X 0 в а 40 п 14 отд. п Ф » я я Ч»! 78 п 17 отд. я отд-Ьд енъ я я я отд-Ьлепъ 90 п 18 отд. я и :1 в 0 р ъ я » я изроворъ 94 » 6 отд. къмъ дума краса ] ^а се прибави — змия 97 п 13 отг. )Ш. и л ехуса да се чете у л ехуса 99 п 17 отд. я ч у л' у к я я я чубук 136 п 7 отд. я Бориславъ п я я Борисовъ 157 п 7 отд. я Новоструевъ я я я Невоструевъ 159 п 19 отд. я 15 я я я 14 159 V 19 отд. я се демъ » я я шесть 176 п 9 отг. я 96 я я я 3€ 180 п 15 отг. я (9€) я я я (3€) 186 •п 11 отд. п Ре81гпек я я я Ра81гпек 197 •п 14 отг. „ евангелски я я я пергамент енъ. 204 17 13 втд. я II школа , я я IV школа 236 » 17 отг. я Бдюнн я я я Бдинн 242 я 14 отг. п Синийски я п я Синайски 252 п 3 отг. я л: я я я А1: 276 я 1 отг. „ср^днобългарски" я я я средногорски 281 п 5 отг. ВМ. XVI я я я XVII 318 я 5 отд. я Среянавски я я я Срезневски 446 я 17 отг. п конепа я я я конеца. Съкращения. Антрпг. Пробл. — Ог ^ов&н ЦвщиЬ, Антропогеографски проблеми Балканскога полуострова. Уводна студия еъмъ Населе српских земал-а, кн. I (Српски Етнографски Зборник кн.. четврта). Београд, 1902. Апг. — Апге1§ег йег кагз Акайет^е йег \У188еп8сЬайеп 1п \У1еп. РЪПоворМаск- Ь181оп8сЬе С1а88е. ЛгсЬ. — АгсШу Шг 81аУ18сЬе РЬ^ЬЬ^хе, Ьегаизде^еЪеп уоп V. ^&^6. Арх. Мин. — Архнвъ на Министерството на Народното Просвещение. Офици- ално издание. АСб. — Сборникъ на българската Академия на наукитЬ, клонъ нсторико-фило- логиченъ. АГп. — Списание на българската Академия па наукит*, клонъ историко-фидо- логиченъ. Асем. Ев. — Асеманово или Ватиканско Евангеле, старобългарски глагол ически паметникъ. Ахъч. или Ахърч. — Ахъчелеби, Срйднородопско краище. Бнбл. — Библиотека, приложения къмъ „Църковенъ В^стникъ". София, 1901 — 1005. 1-ХП. Бод. Пс. — Болонски Псалтиръ, ср^днобългарски паметникъ отъ XII в^къ. Бонч. Сб. — Н, Бончевъ, Сборникъ отъ български народни п^сни. Варна 1884. Бор. Син. — Бориловъ Синодикъ, ср^днобългарски паметникъ отъ XIV вЪкъ. Бр. ПСб. — Периодическо Списание на Българското Книжовно Дружество въ Браила. Боян. Ев. Боянско Евангеле, ср-Ьднобълг. паметникъ отъ ХШ вЬкъ. Бълг. Кн. — Български Книжници, повременно списание на българск;&т& книж- нини. Цариградъ, 1858 — 60. Бълг. Пр. — Български Пр^гледъ, списание за наука, литература и обществеиъ животъ. София, 1893—1900. Бълг. Стар. — Български Старини, издавани нървомъ отъ Министерст. на Просв., а сетн-Ь отъ бълг. Академия. Ват. Л-Ьт. или Ват. Сб. — Ватикански Сборникъ, срЬднобълг. пам. отъ XIV в. Верк. Ж. П. — Ст. ВерковиЬ, Народне песме македонеки бугара, книга прва: Женске песме. Београд, 1860. 1{|.('тм —политически, об|Ц|'Ствсп1., на} чиа-тгературенъ и духонень н1,. , ,1, ||ии)а.<1ъ нь Цариградъ като 11родъ1женио на „Нопиии". Ирач. Ев. — Прачанско Евангеле, ср-Ьднобълг. пам. отъ ХТП ». Гср. — Найдень 1'еровъ, Р-Ьчаикъ на българскнн язикь. Пловдийъ, 1895 — 1908. 01. Пог. или Клоц. Сб. — в1а^оИ(а С1о2'1апи8 или Клоцовъ Сборникъ, сто. глаг. пам. Гр. Нарем. — Григоровичевъ Паремейникъ. срЬднобьлг. нам. оть XII в. Дли. Студ. — Дамаскивъ Студитъ, иоилвонъ Солунски. Добром. Ев. — Добромирово Евангеле, ср^днобълг. пам. оть XII в. Добрш. Ев. — ДобрЬйшово Евангеле, ср4днобълг. пам. отъ XIII в4къ. Др. гл. п-ки. — И. Средневск1Й, Древн1е глаголическ1е памятникн. /1^р. <м. 11-ки. — И- Средневск1Й, Древи1е слав. памятники юсоваго иисьма, спб. 1868. Ж. М. Н. Пр. — Журналъ Министерства Народнаго иросв'1)щеи1я. Ж. Ст. — Д. Мариновъ, Лъива Старина, етногр. (фолклорно) шучаване на Видинско, Кулско, Б^лоградчишко, Ломско, Беркокско, Ор^Ьхонгк,. и Врачанско, кн. I— VI. ^^иб. — Занаднобългарски, Заи. и Надп. — Л. Сто^аиови^1, Стари српски ааписи и натписи. Београд, 1902—1905. 1-111. ХЬогп1к — зюубпзкусЬ пагойпусЬ ргева!, роуе811, рг181о\'1 рогекайе!, 1пвг, а1)уса^0V а роухег. Впена 1870. Зогр. Ев. — Зографско Евангеле, стб. глаг. нам. Ивв. Бои. — ИзвЬстия за командировкит-Ь нри Министерството на Народното Просв^Ьп^ение. 1—111. Иав. Ак. — Изв4ст1я второго отдЬлее1я Имп. Академ!и Наукъ. и<-тб. — источпобългарски. ^. Ал. Ев. — 1оанъ-Александрово Ев., ср^днобълг. паиетникъ отъ XIV вЬкъ. Качан. — Вл. Качаиовскги, Памятники болг. нар. творчества, вми-. I. Сборникъ западноболг. а'Ьсенъ съ словаремъ. Спб. 1882 г. XXX № 1 отъ Сб. отд. р. яз. Киев. Л. — Киевски Листи, стб. глаг. пам. Киреч. — Киречкюй, Солунско. Бнр. Ркп. — Б. Цоневъ, Кирилски р&копвси и старопечатни книги въ Загребъ. София, 1912. АСб. кн. I. К. и М. — Кирилъ и Методий. Еопр. — Коприщица. Кюст. Ев. — Кюстендилско Четвероевангеле, србл. пам. отъ XIII вЬкъ. 513 ЬапИ. — Рг. М1кко81сЬ, Уегд1е1сЬеп(1е ЬапИеЬге йег 81ат18сЬса ЗргасЬеп. \У'1еп, 1879. Л^^сн. Пар. — Лкиовски Паренесисъ, ср'Ьднобълг. иаиетн. отъ XIV в^къ. Любд. Дам. — Любляиски Дамаскинъ, новобълг. паметникъ отъ XVII в^къ. Мар. Ев. — Мариинско Евангеле, стб. глаг. пан. Маеес1. 81;п(1. — V. 0Ь1ак, МасейопхвЬе З^ийхеп, \\Г1еп, 1896. Зхггип^зЬег й. \У'1епег Акай. В. СXXXIV. Медицина — месечно научно-медицинско списание. Редактори Д-ръ Ватевъ и Д-ръ Ораховацъ Ловечъ, 1894. Милад. — Бълг. нар. п'Ьсни отъ братьл Миладиновци Дииитргя и Константина. Загребъ, 1861. МСб. — Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина. I — XVIII. И:5- дава Мин. на Нар. Пр., XIX — XXVI — изд. Бълг. Книж. Друж., а отъ XXVII т. насамъ — Българската Академия. Наука — периодич. списание. Пловдивъ, 1881 — 83. 1—111. Новини — в^стникъ политически, научно-литературенъ и духовенъ. Цари- градъ, 1890—98. Обв. — П. А. Лавровъ, Обзоръ звуковихъ и формальннхъ особенностей болг. язнка. Москва, 1893. Оиисъ. — Б. Цонсвъ, Описъ на р&кописит^ и старопечат. книги въ Соф. Нар. Библ. София, 1907. Охр, Ай. — Охридски Апостолъ, ср^днобългарски пам. отъ ХП в. П^сн. — П4сновецъ или Соф. Псалтиръ, србл. пам. отъ XIV в. ПСп. — Периодическо Списание на Българ. Книж. Друж. въ София. Пирд. Ап. — Пирдопски Апостолъ, ср^днобълг. пам. отъ ХП1 в^къ. Погод. Пс. — Погодннски Псалтиръ, ср^днобълг. пам. отъ XII вЬкъ. Пр. Фр. — Пражки Фрагменти, стб. глаг. паметникъ. Р. М-ръ. — Рилски Манастиръ. ВЬодК. — РгоГ. В-г Ь. М11е11с, Ьхе КЬойоретипйаг(;еп йег Ьги^апвсЬеп ЗргасЬе. \У^1еп, 1912. Род. Н. — Родопски Напр^Ьдъкъ, м^с. идюстр. спис. за наука, обществ. знанва и народни умотворения. Редактори — Ст. Шишковъ и В. Дечевъ. Станимака 1903. Род. Сх. — Родопски Старини или Сборникъ отъ обичаи, п'Ьсни и пр. на род. жители, Редакторъ Ст. Шишковъ, Пловд. 1887 — 1892. I — IV. Р. Ф. В. — Руссмй Филологическш В4стникъ. Варшава. Сав. Бн. — Савина Книга или Савино Еванг., стб. кир. паметникъ. Сб. Ак. — Сборникъ Отд'Ьлен1я русскаго язнка и словесности Императорской Академ1й наукъ. История на Българский езикъ. "3 Г) 1 1 Сб. Люб. — Овощ. П. Любеповь, Сборпикъ съ ра:^»! нар. умотворения яли Кюстендилско. София, 1891—96. 1—111. <'в11Л. и иам. — И. Сре;1невс(11й, СвЬд^жгя и намЬтки « ми ши ■п^.тирлуь и иои,- в-Ьстнихъ паилтникахъ. ( р.ч. Ивк. — 11:?п'Ьстня па Семинара но с^авят-ка ||рнл(М(И'и;| ирн с;()(|и11и;кнл Университет ь. I III. Син. Ниб. — Бпб.чиотека ирн (1ветил Синодъ, Со(|)ия. Син. Тр. (-^ипайскн ТрЬбникъ илн Еис11о1оя1ит 81па111СИ111, старобългарски гла- голнчески наметникъ. Сляп. Притчи — П. Р. Славейковъ, Български притчи и.1И пословици и харак- терни думи. София, 1889--97. 1—11. Сл. Кнц. — Янциклопед1я Славянской Филолог1й, и:!дан1е отд'Ьлен1я рус. яз, и сл. Имп.. Ак. Наукъ. Редакторъ И. В, Ягичъ. Сл'Ьпч. Ап. — СлФ.пчепски Аиостолъ, србл. пам. отъ ХП вЬкъ. Сол. Кн. — Книжицн за прочитъ. Солунь, 1889—91, I— X. Соф. Окт. — Софийски Октоихъ, србл. пам. отъ XIII вЬкъ. С. Н. В. — Софийска Народна Библиотека. Соф. Цс. — Софийски Псалтиръ или Ш-снивецъ, срЬднобългарски паметаикъ отъ XII пЬкъ. Србл. — Ср4днобългарскн. Ср^^днород. Овч. — В. Дечевъ, СрЬднородопско Овчарство, МСб. XIX. Н1аги1в — издава Ли^озкуепвка Ака(1ет1)а гпапозГ! 1 ит]е1;поз11 и 2а^геЬи. Стб. — Старобългарски. Струм. Ак. — Струмншки Аиостолъ, србл. пам. отъ XIII в. Супр. Сб. — Супрасълски Сборникъ, стб. кир. пам. Тр. Дай. — Троянски Дамаскинъ, новобълг. нам. отъ ХД'11 вЬкъ. Тр. Пр. — Троянска Прича, србл. пам. отъ XIV в4въ. Трудъ. — литературно-паучно списание. Търново, 1887— 1892. I— IV 1ф'од. Търн. Ев. — Търновско Епангеле, срб.т. пам. отъ XIII вЬкъ. Фрайя. — Фрайзингенски или Мюнхенски молитви, старословенски паметникъ. Хлуд. Парем. — Хлудовъ Паремейникъ, србл. пам. отъ XIII «■Ъкъ* С. С. М. — Са8ор18 тигеа кга1оУ81\1 СезкеИо. Прага. Чол. — В. Чолаковъ, Български народенъ сборникъ. Болградъ, 1872. Шапк. — К. А. Шапкаровъ, Сборникъ отъ българ. народ, умотворения. I — IX. Азбучентз показал ецтз — именент> и вещенъ. Абагаръ 360. „ първа бълг. печ. книга 311. АЬесепагшт Ьи1§апсит 117, 394.' АЬкМ К. 186. ^ и глаголица 122. Аврамъ ерей. български писецъ отъ ' 1669 г. — 273. «г-говори или централни 500. а за -к — преходно 401. Азбучна молитва на пресв, Констан- тина 134. двЬ старобългарски азбуки 81. акцентенъ отклонъ 475. акцентна постепенность между бълг. говори 485. акцентно разнообразие въ българ- ските говори 424. шесть акцентни системи въ бълг, езикъ 426. албанци и славяни въ Прищинско и Призр^нско 330. Александрия, влахобългарска, отъ 1563 г. - 264. Аленсандъръ воевода (откупилъ I. Алекс. Е в.) 23Г. Александъръ деспотъ, 1392 г., 237. Александъръ сръбски краль (посЬтилъ Хилевдаръ) — 154. I. Александровъ прологъ 189. €в. Анна — Скитъ Светогорски, 275. Анастасовъ Н. 464. Ангеларий, ученикъ Методиевъ, 77. Ангелина, Н^гоева дъщеря 259. Ангеловъ Д. 371. Андоновъ Симеонъ 299. поиъ Андрея отъ с. Бешовица 305. Андроникъ Палеологъ 221. Антовъ Хр. (подарилъ ракописъ) 261. аористъ въ моравски 347. Апокрифенъ Сборникъ отъ Вдашко- село 254. архим. Амфилох1Й 124, 197, 208. армим. Антонинъ 141. „ Антимъ Зографски (подарява Зогр. Е в. на руския царь) — 165. Аргировъ С. 289. , Аге^п 145. арийски езикъ 15. Арнаудовъ М. 313, 372. епископъ Арсеннй 235. киръ Арсений, патрнархъ, 234. Архангелск1Й А. 218, 230. Архангелско 1Сванг. 157. Асанъ или Хасанъ, хоца Ц-Ьпинскн 309. А8Ь61;Ь 0. 28. Асеманово Е в. 176, снимка 177. Монахъ Асинкритъ, писецъ отъ 1486 г. — 256. I. АсЬнь царь 236. АсЬнь, синь I, Александровъ, 227. АсЬнь, царь български, 201. Ахърчелебийски говоръ въ данаскинъ 285. Б. Байчо, граматикъ отъ 1577 г. — 268. Байчо писецъ, ХУ1 в. — 268. Бакачичъ Самуилъ Русинъ, 1691 г., 275. Балджиевъ, Д-ръ В. 217. Балканска етнография и македонски въпросъ 329. Банкобано К. 236. Барсовъ Е. 157. с. Батеновц? на р. Струма 268. с Батьово, ново селище въ Ц'^пвна, 310. градъ Бдннъ (1348 г.), 236. Безсоновъ П. 325, 425. Б-Ьлградски Сборникъ 295. Б^ленски или Пантелеевъ Дам. 290. БелиЬ А. 326, 335, 338, 344, 346, 494; Б. и фонет. свойства на моравскит-Ь говори 345. Белоруското наречие — ир-Ъходно 16. Б^лославъ (писалъ страница въ Бол. Пс), 205. Б-Ьляевъ И. 124. 33" 516 Т>ерезинъ В. 266. Бегпекег Е. 111. ВешЬагае 145. с. Горна-Бешоввца, р&кописно нахо- дище, 304. к-к (помощ, глаголъ) въ моравски 850. Билярск1й П. 231, 232, 318; 15. за № 399. Бвтолски Трнодъ. XII в'Ькъ, 210. Внчковъ П. 208. Бобровск1й М, 184, 186. Бобчевъ Н. 386. Вов^аи I. 266. вопъ Богданъ, иисецъ отъ 1641 г. 272. с. Богдановъ-долъ (откупило миней на 1564 г.), 2С8. иопъ Богомилъ 249. св. Богородица Пиржавска, мавас- тиръ, 268. св. Богородица, Бесарабски скитъ, 256. Бодянскш 0. 181, 318; Б. и глаго- лица 118. Болонски Исалтиръ, XII в., 205. Царь-Бориловъ Синодикъ 248. Боруйски, Д-ръ А. 319. с. Бояиа, р&коа. находище 215. Болиовъ Ив. С. 388, 408. Боанско Бванг., XIII в., 215. Браницки, Климентъ, 229. Братиславъ II, разгонилъ <1ешкит'Ь братя отъ Сазавския ман. 131. Брацигово, ркп. находище 272, 273. с. Бр^Ьстовица, ркп. находище, 289. ВгосЬ 0. 326. Вги^тапп К. 4, 315: Б. за стб. 111. Вгйскпег А. 186. буди =^ бъди въ мор. 350. гора Буковикь (Драгалевски манас- тирь, 1592), 269. Буслаевъ в. 4. Бъдииъ — Видинъ 226. бъдно вр'1^ме въ мор. гов. 341. бмгаре и слов^Ьне, 64, 110. българит-Ь днесъ — неиоречени сла- вяни, 10-12. бъдг. говори откъмъ квантитетъ 487. „ граматици 267. „ думи въ маджарсЕи 72, 79. „ влияние върху рум. ез. 28, 29. „ езикъ накъмъ други славянски езици 10, 28, 29, 30. бълг. езикъ накъмъ руски 43, 44, 45. „ „ „ полски 46, 47, 48. „ „ „ словашки 48—60. „ „ „ словено-хърват- ски 39—42. бълг. езикъ накъмъ сръбски 34 — 38. бълг. езикъ накъмъ чешки 48. „ удар. съвпада съ сръб. 485. Бърдаровъ Т. 303. В. Важность на езиковната история 2, 3. Важность на централнит1; говори ')02. Валявецъ М. 214. ером. Варлаамъ (пор&чва миней, 1608 г.), 272. Варовитецъ (манастиръ) 268, 272. „ ираю,а книги въ Зографъ на 1642 г., 273; Варовитецъ — ръко- писно происходище 273, 280. Варшава, находище на Супр. Сб, 185. Василъ Софиянецъ (пише книги) 273. Васи.ьеви15 I. ЬОб. Василий Македонски 76. ером. Василъ, граматикъ отъ Загорие,.. 1600 г., 271. Ватикански .Т-Ьтописъ 281. Велеградъ, покоище на св. Методия 76. Велешко ударение 468. банъ Велю (Ц-Ънина) 309. Венелинъ 294; В. и глаголица 118. верихно положение на слав. езици 62. Верковичъ С, 207, 425. Верковичевъ Апостодъ, XIV в., 251. ЛУегсЬгаквку 424. Уе88е1у"и глаголица 125. Виенски Листи (хърв. глаг.) 148; сним- ка отъ т^Ьхъ 149. Виенска царска библиотека, ркп. на- ходище 242. византийско-цинцарска култура 335. Викторовъ А. 205, 208. ером. Викторъ, писецъ отъ 1696 г., 274». вин. пад. ж. р. въ моравски 348. вий. пад. при като въ мор. 349. ером. Висарионъ, граматнвкъ отъ 1547 г.,267. Висарионъ, игуменъ Рилски 302. \^Ьу1пеу \\Г. 3. Вихингъ 76. Владиславъ граматикъ 258. Д1акъ Владко, пише на 1592 г., 269. Влахобългарски Сборникъ отъ 1486 г.,. 256. влахобълг. нравописъ 266. волга и вол1ь — двоенъ изговоръ, 396. Вондракъ В. 143, 146, 170, 18Н; В. и глаголица 122. ВоскресенскШ Г. 157, 208, 209, 213, 219». Востоковъ 19, 145, 146, 156, 232, 318; В. и д'Ьлидбата на сл. езици 20. Враца — ркп. находище 217. Врачанско Ев., XIII в., 217. 517 Врачански Дамаскинъ'^300. св. Врачъ, манаст.. Кичевско 210. с. Вр^Ьчешъ, ркп. происходище 273. втора бълг. вокализация 502. Вук Караци*\ 314, 388. Вуковъ Додатак 314. Вукчеви^! 492, 503. Боиохрофг)86у 115. въ начално въ мор. говори. 342. ман. Възнесение до с. Лозенъ, ркп. происходище (1694 г.), 274. Вълканово Ев., сръбски пам., 155. Вълчо гр^шникъ — въ Добрш. Ев. 212. Вълчо ерей (подвързалъ евангеле) 268. Върбанъ отъ Пазарджикъ (писалъ дам.) 308. Г. ш вм. 10 въ моравски 348. Габровска гимназия ркп. находище 257. Габровски Псалгиръ, XV в., 255. Габровски Служебннкъ, XV в., 257. ером. Гаврилъ, грамат. 1564 г., 268. Гагичъ 153. Гайтлеръ Л. 141, 143, 151, 167. 170, 172, 174, 178, 180, 405; Г. н глаго- лица 121; Г. за 1ь 399: Г. и руско пълногл. 21; Г. за стб. 68, 111. Галацъ ркп. находище 238. ваг1Ьаизеп и глаголица, 123. ОеЬаиег .Т. 4, 318: О. за словашкото а. 49. веТгег 281. Геннад1и, рилски монахъ. 302. Гелевъ Я. 462. Георги Граматикъ 130, попъ Георги, граматикъ отъ с. В&па. 210. Георгие деспотъ 299. попъ Георги, Костантово, 309. св. Георги, Положки ман. 281. Георгиевъ Г. 492, 507. Георгиевъ Иорд. 331. Георговъ Ив. 468. еромон. Герасимъ. пише катасникъ (1682), 273. монахъ Герасимъ 296. Герасимово писмо 246. попъ-Герасимовъ служебникъ. XIV в., 247. Герчевъ Хр. 313. Гильфердингъ А. 189. Гинчевъ Ц. 199, 238, 263 01а§оИ1;а Сюг^апиа (значението му за глаголицата) 117. глаголицата — богомилско писмо 118. глаголицата — хърв. писмо 116. глаголицата — българско народно писмо 126. глаголицата произлиза отъ гр. кур- сивъ 123. глаголицата се появява въ южно- българска область 126. глаголица въ Хърватска 132. глаголица въ Словенско 131. глаголицата — западнобълг. писмо 133. глаголица въ кирилски р&кописи 136. глаголица въ сръбски ръкописи 183. глаголица въ Босна 132. глатолически и кирилски паметници 159-161. гласежъ на родопско о п а, 506. Гложенски ман. — ркп. происходище (1628), 272. Глокке 146. говори съ неопр. разяосрично удар. 427. говори съ неопр. неподв. удар.. 445. говорна область съ удар. трето- срично 466. Гораздъ, насл'Ьдникъ ва св. Методия 76. Горск1й и Невоструевъ 157. граници на бълг. р^Ьчь и народность 327. граници между источно и западно- бълг. 370. гранични селища съ нзговоръ »ь = е. 367, 368. гранични селища съ изг. » = я, 368. гранични селища на югоист. говорна область 371. граници на ги/^оюд 406. граници на ч-ц-говорн 410. дяконъ Григор1Й, украсявалъ Миросл. Ев. 155. дяконъ Григорш, писалъ Остр. Ев. 156, Григорш Пелагонийски 281, Григорш Сучавски (1563), 264. Григоровъ М. 418, 504. Григоровичъ В. 165, 170. 171, 178, 180, 187, 204, 207, 209, 215, 298, 318, 366. Григоровичъ и глаголица 118. Григоровичеви д-Ьлидбени отлики 366. Григоровичевъ Паремейникъ, XII в-Ькъ 204. Григоровичевъ Сборникъ (дамаскинъ) 296. Т. Општ 3, 4. гроша вм. грогиева въ мор. 350 групи говори споредъ -к. 366. 518 груии говори въ центр. область 501. Груи(и), ктиторъ (Иротонопинци) 287. Грунск1й [I. и глаголица 125. гръцки ДУМИ -- отлика на стб. бО. Гудевъ, Д-ръ II. 231, 232. 111С.1а вм. гусли въ мор. 348. Г&бьовь П. 397. д. иоиъ Давидъ иаъ 1)'Ь.1град'ь 183. Дамаски нъ Студигъ и иегови преводи 275. Дамаскииъ Студитъ — изворъ ;!а но- вобьлг. паметници 274, Даиивлъ писецъ 135. ером. Данинлъ (купилъ Гюл. Пс), 205. Пророкъ Давпилъ, XIV в., 238. монахъ Даниилъ писецъ отъ 1592 г. 269. ером. Даниилъ пише на 1592 г. 269. Данаилъ ером. пише на 1628 г., 272. Даниилъ ером. „ на 1643 г., 272. Давииль писецъ 280. Даничи^^ Ъ. 4, 388. двойно гръцко писмо 116. двойно ударение 4 8. двуерови и едвоерови србл. п-ци 198. двусложни слществ. ж. р. съ подв. удар. 437. двусложни слществ. ср. р. съ подв. удар. 439. Дебърски говоръ 417. попъ Д-Ьдославъ (Хлуд. Парем.) 221. д^лидба на слав. езици 18. д-Ьлидба на славянскит-Ь езици на три (споредъ Палацки) 20. дЬлидба на славян. езици по Шафа- рика 19. д-Ьлидба на сл. езици по Шдайхера 20. дЬлидбеии основи за бълг. езикъ 365. 1)еп8и81апи 0. 29. Державинъ Н. 507. Десислава, дъщи царева 235. Деспотъ Стефанъ 265. попъ Днмитъръ, Костантово, 309. попъ Димитъръ, Протопопинци, 287. Димитровъ Л. 418. дири отъ разносрично ударение въ алб. 485. Б1е2 Гг. 4. длъгнеста глаго.шца 129. длъгн. хърв. глаголица (снимка) 152. Добнеръ Гелазий и глаголица 117. Добревъ А. 457. Доброиичъ Д. 457. Добровски 1осифъ 18, 19, 145, 314, 315; Д. за стб. 67, 68; Д. за гла- голицата 117. пот. Добромиръ 203. Добромирово Кв., XII в. 202. ДобрЬншово Ев., XIII в. 211. Долпа-ПрЬспа, находище на Самуил^ надписъ 181. 1>020и А. 425. Драганъ, писец ь отъ XIV в. 252. даскалъ Драганъ въ о. Ново-село (1623 г.), 27^. Драгановъ Д. 408, 49м. пресв. Драгие (иисалъ Търн. Ев,), 214. д1акъ Дра^йлъ (пише минеи 1609),? Дримколовъ (Хр, Матовъ) 467, 473. Дриновъ М. 6, 64, 232, 250, 264, 265, 270, 273, 276, 298, 309, 319, 462, 497. Др1>но«скн Дамаскинъ 292. думит* съ мЬнлнво удар. въ 1Ци1Гско- Струмипжо 447. думи съ подв. и думи съ нсподв. ударение 432. Дупница, рки. находип^е 303. Душко Грамат. отъ .1овечъ (1686), 273. Дуцичъ 154. дълги гласни само пр1ьдъ или с.иодг ударение 429. дълги гласни биватъ скратлвани отъ ударението 429, дългота — при исказване множе- ство 488. дългота— при исказване величина 489. дългота - при исказване усиле- ностъ 4!-)9. дългота — при исказване продължи- телность 489, дългота отъ контракция 490, дълги гласни — зам4цници на "к, /л и л, 491. дълги гласни въ 3 л. мн. ч. 490. дълги гласни въ Босилеградско 492. дълги ударени гласни въ Еркечкия говоръ 492. дълги гласни въ Пиротско 494. дълги гласни въ Струмица 493. Дювернуа А. 157, 325. Дюмлеръ — за положението на сло- вашки ез. 60. Е. е и 0 вм. ъ въ с. Вевчани 507, 509. «говори 507. е-вм. ъ въ с. Радожда 507. й-вм. ь въ Тетевенско 507. е-вм. г въ с. Терновка (Херсонъ) "ЮТ. обърнато у въ ср^днобълг. п-ци 228^ оконч. 1е за ин. ч. въ мор. 346. суф. - е1е въ мор, 353. 519 суф. - енце въ мор. 352. суф. - ети1а въ мор. 353. Евангелски Листи, кир. нам. 188. иатр. Евтимий 258. Е\У1М1и, игуменъ Рилски 26(). едиоерови паметници 198. едноюсови паметници 107. едносложни схщ. съ подв. удар. 435. едносложни прилаг. съ подв. удар. 436. езикъ и народъ 5-7. езикътъ — работно поле за сички 6. езиковна история 3. Екатерина Зелика 18. Еленски пр^Ьписъ огъ Дам. Студ. 277. село Енина (1842), 239. Еиинскн Стнхираръ, XIV в., 238. Б]ркечко е, 507. Еремия, Ловч. епископъ 1558 г., 262. етимоложкн правопнсъ 199. Етрополе, ркп. происходище (1658), 273. Ж, 3. Житие на св. Текла. хърв. гл. пам. 151. Заара отъ Загора 478. Загребско или Михановичево Ев., XIV в., 250. задачи на езиковната история 7. закони на воденското ударение 455. закони на тиквешкото ударение 458. зам-Ьнп за I] и йз въ бълг. ез. 405. Занетовъ Г. 482. западнобълг. колонии въ Моравско 391. Захариевъ Ст. 309. зват. пад. въ моравски 348. 21\'1ег Е. 186. звукови особености на мор. нарЬч. 342. З.аатарски В. 222, 250. Златоустовъ Маргаритъ, дам. 299. Злетовски правописъ у дамаскинъ огъ 1753, 283. Злетовска земл;а 234. злетовска правоп. школа 201. Зографско Еванг. 165; снимка 166. Зографски Трифологий, XIV в., 252. Зографъ (монастиръ) 232, 252. лордъ 2оисЬе 235, 230. ?- вм. .8 228. 3 и ,• цифр. знакове (въ Мар. Ев.) 155. 8 въ мак. говори 361. 8 въ мор. говори 342. И. и вм. дълго е въ Родони 493. Ивановъ Иорд. 130, 135, 181, 183, 210. 211, 222, 248, 311, 399. Ивановъ М. 217, 383. Иверски ман., ркп. находище 269. Игнатий, бълг. патриархъ 264. извадъкъ отъ Фрейз. Мол. 147. извори и помагала 137. Илпевъ 467. Ильинсий Г. ].');;, 179, 180, 189, 209, 220. Св. Илия, ман. до Тетевенъ 271. Ильчо, ктиторъ, Протопопинци 287. им и ш въ моравски 347. имало въ мор. 350. имперф. и аор. въ мор. 347. индоевр. и индогерм. 14. индоевр. езици 14. инфинит. (разложенъ) въ мор. 347. ирански езици 13. Иречекъ К. 183, 366, 370. попъ Иса1а отъ Слатина 265. история па ез. и диалектология 7 — 8. историята на бълг. ез. има научно и практ. знач. 10. история на бълг. ез. има значение за правописа 10. испущане крайно т въ моравски 343. испущане пом. глаголъ 1с и су въ мор. 349. изчезване на стар. квант. 499. Иширковъ А. 332. -шита въ моравски 353. юакимъ. Търн. митроп. 1558 г., 262. 1оаЕимъ, Търн. патриархъ (подписъ отъ 1558), 263. Хоакимъ, Лоъч. епископъ 287. папа 1оанъ VIII се застхпя за св. Методия 75. 1оанъ Александъръ, бълг. царь 224. 226, 227, 229, 230, 231, 234, 240. 235. 1оанъ - Александровъ Псалтнръ или П4снивецъ, (1337), 223. 1оаиъ-Александрово Четвероевангеле (1356), 235. 1оанъ, синъ НФгоевъ 259. 1оанъ ерей, писецъ отъ 1658, 273. Хоанъ Иерина, Самоковъ, 297, 300. 1оанъ Кратовски, XVI в., 268. попъ 1оанъ Кратовски, граматикъ (1558, 1560, 1567), 267. попъ 1оанъ Со11>ийскц (1567), 267. ман. св. Хоанъ на Морава 268. ман. св. Хоанъ (Македония) 207. 1оановскн Служебникъ, XIV в., 240. с. Хоаново, ркп. происходище 247. 1ованчо синъ Хоановичевъ 308. 1осифъ или Остромиръ, Новгородски посадникъ 166. 520 1осифъ, писалъ Бод. Пс. 205. 1осяфъ духовавкъ 299, 300. 1оснфъ, ерон. Рилски 298. 1освфъ ером. Рилски, общи духови. 303. Тосифъ Брадати 282, 298, 300. 1осифовъ Сборникъ, дам. 297. т гл-Ьдъ съгл. — л, 395. к. к'- Г - говори 413. к - )' н Я-^ въ накед. говори 1 10, 420, 421. суф. -ка въ моравски 352. кайкавско - хърв. — пр^ходенъ говоръ. Калайдовичъ К. 156, 318, КаНпа А. 4, 6, 111, 143, 405; К. за стр. 111; К. за )& 399; 01;']^ика на книгата му (8^и(^у^а пай Ь181огу^а 3,62. Ьи1б.) 319. ером. Калиникъ, писецъ отъ 1645 г., 273. Калвста, проигуменъ Рилски 266. Кал истъ расодеръ, писецъ отъ 1355 г., 236. Ка1и2п1аск1 Е. 258. Калчевъ Хр. 299. Каменецъ (Ц^пиеа), 310. Камено-поле, ркп. происходище (1609), 272. Каравеловъ Л. 425. Караншебешки Октаихъ, XIII в., 222. Каратрифонъ, Скопие, 270. Каринск1й Н. 136, 180. Карло IV, основател ь на Еммаускил ман. 131. Каролевъ Р. 296, Карлуковски ман ,ркп. находище, 307. Карск1н Я. 153, 188. Катуиово Конаре, рки, находище, 230. Качановск1й Вл. 5, 305. квантитетъ у моравски 343. квантитетъ у макед. 362. Кератамарь, деспотица 235. Кераца, дъщи царева 235, Киевски Листи, глаг. пам. 141: снимка отъ т^Ьхъ 142; К. Л. и глаголица 120. Киевско Четвероев. XV в. 256. Киевски Сборникъ XVI в, 265. Киевска дух. Акад. ркп, находище 256, кирилица — источнобълг. писмо 133, 135. видове кирилица 136. кирилско писмо подъ линия 188. Кирилъ Философъ уверява булгаре 261. св. Кирилъ умира въ Римъ 75. св. Кирилъ и Методий унотр. глаго- лица 135. Кирнло - Методиева Служба, XIV в. 252. кирилица и глаголица 116. кирилица се ввежда съ покръщането 133. Кириакадромионъ 311. попъ Кирякъ Б^Ьлковски отъ Устово 283, 284. Китанчевъ Тр. 467. класификация на сл, ез. споредъ ГЗ-ЙЗ 26, св, Климентъ се прибира пъ Бълга- рия 77, св. Кл, измисля пЬ ясно писмо 119. св. Кл. занася кирилица въ Маке- дония 133, графъ С1о2, притеж. на Кл, Об. 168, Клоцовъ Сборникъ или в1а^, С1ог. 168; снимка отъ него 169, книжовно градиво 138. Ковачевъ Й. 392. Ковачевски Сборникъ, дам. 303, с. Ковачевци, ркп. находище 303. Кожухаровъ Г. (вупилъ книга на 1658), Козаровъ Н. 264, Козловск1Й М. 156, Конрадъ II и глаголица въ Полша 131. Пресв. Константинъ — глаголашъ 134. Константинъ АсГ.нь 214. Константинъ деспотъ 235, Константинъ философъ 252, 265, Конст. Костенски 254, 258. ером. Константинъ, писецъ отъ 1688 г., 274. свещ, Константинъ (пише даиаскинъ), 284, Константиновъ Хр. 284, 387, Костантово (Ц^пина) 309. Копнтаръ В, 146, 169, 186, 315; К, за полож, на словашки ез. 60; К. за стб. (37, 71; К, и глаголица 120. Коприщенски пр^писъ отъ Дам, Студ, 279. Коприщенски Дамаскинъ 289. косовско-моравски — пр-Ьходно наре- чие 16: граници на кос.-моравски 333, Косовско-Моравско — особенъ култу- ренъ поясъ 334. Костовичъ Хр, 366. Котелъ, ркп, находище 264, Котленски Сборникъ XVI в, 257, 263. князъ Коцелъ Влатепски 74, Кочо Кръстевичъ, бакалъ 295, 521 Кочуаински А, 187, 208. крайни съгласни въ моравски 34о: крайни съгл. въ мак. 362, Кратовска или Злетовска правописна школа 201. Кратовски говори (характеристика и материали), 446. Кгек. Сг. 318; Кг. за рус. пълногл. 21. Крнжановск1Й 256. Круп нишки, митрополитъ 1оасафъ 266. Кръсто отъ с. Дръианци (купилъ еван- геле, 1616), 272. попъ Кръстьо, питропъ Врачански 300. Кузьминск1Й К. 311. Кукулевичъ-Саксински 153, Кулаковскш Пл, 208, 213, 218. Банъ-Кулинова грамота, србс. пам. 153, Кульбакинъ (155, 187, 209. 214 215, 235, 250, 428. лордъ Киг20п 236. Къвчевъ В, 181. Кюстендилско Ев., XIII в, 216. Л. лабиално (устно) л въ мак. 361. лаб. .» — много р-Ьдко въ Супр. 185. Лавровъ П. 4, 6, 155, 218, 235. 250, 251, 259, 274, 278, 293, 294! 295, 298, 232, 233; Л. за -к 400; Л., 06- зоръ зв. особ. б. ез. (оценка), 321. Лаврентий, Методиевъ ученикъ 77. попъ Лазаръ, граматникъ отъ 1572 г, 268. Ламанскш Вл. 207. Лапаровъ Т. 230. -лексикално и фразеоложко удар. 471. архим. Леонидъ 155. Лескинъ А. .3, 214, 251, 315, 429, 432; Л. и глаголица 123; Л. за стб. 68, 111; Лескинова троедЬлба на сл, ез. 22; Л. за "к 399; Лескинова научна дМность 316, ^['Ьсйово — ркп. происходище 234, Л'Ьсновски манастиръ — ркп. нахо- дище 214. .Ч^сновски паренесисъ XIV, 233. български Л^Ьтописъ 266, Л4тописъ на молд, господари 266. лични имена отъ XVIII и. 288. литослав. взаимность 15. интб 4. Лихачевъ 233. Лобковъ (Хлудовъ) Паремейникъ, XIII в. 221. ^овечъ — ркп. происходище 237,262; отъ 1686 г. 273; богоспасяемаго .Говч4 града, 1392 г., 237. .1овчански Сборникъ 1392 г. 237. Ловчанско Четвероев. XVI (1558), 262. логическо удължение на гласни 488. локални особености въ моравски 349. Ьоо8 ^, 52, луж, -сръбски — преходно наречие 16, Луковитски пр-Ьписъ отъ Дам. Студ. 279, .15 ВЪ мак. говори 361. ль ср1Ьдословно въ моравски 342. лъ краесловно въ мор. 342. ' с. Лъжене, ркп. находище 273. Ляпуновъ Б. 250. Люблянски Дамаскииъ 289. М. Маждракова М. 313. Майковъ А. 4. Макарий, игуменъ Зографски 181. Макарий свещенно-инокъ (печаталъ черковна книги) 270. Македонски глаг. Листъ 178; снимка 179. Македонски кир. Листъ 189. Македонски или Струмишки Апос- толъ 218. Макед. ир^водъ на Дам. Студ. 287. Македонски Сборникъ, 306. Максимовнчъ М. 26; М. за р. пъл- ногл. 21. ером. Максимъ (купилъ Търн. Ев.) 214. Макушевъ В. 254. Малоруски — пр-Ьходно наречие 17. Манасия л^тописецъ 230, Мано Калпакчи, София, 307. Маретичъ Т. (за отд, полож. на сло- вашки езикъ). 60. Мариинско Ев,, глаг, 170 ; снимка отъ него 171. Мариновъ М. 83. Мариновъ Д. 84, 282, 298, 406. Маеше Ь. 157, 486. материали за вод. удар. 451. материали за тикв. удар. 457. материали за второср, удар, 462, материали за третоср, удар. 467. Матей граматикъ и Ламбадарий Со- фийски (1569) 260, 261, 267. Мавеи Златарь (София, 1577), 266. Матовъ Д. 384, 456, 462, 463, 468, 486, 493- Матевъ К. 373. мен, теб у моравски 347. мЬняване родътъ у моравски 347. метатези — еднакви въ моравски и общобългарски 345, св, Методий допр^^вежда св. Пие. 76. 5 22 Методий монахъ, Драгалев. маи. 306. Методий Драгиновъ отъ с. Корова, 810. иоиъ-Мотодиеиъ расказь, 309. Мечодиевъ СУюрннкь, дам. 306. Миоошнчъ р. 4. 6. 21, 143, 146, 153. 170, 171, 186, 214, 214, 232. 316, 498; М. за цо.1о;к. на сл. е;). 60; М. аа стб. 63. 67, 71; М. за р. нъл- Н0Г.1. 21: М. и глаголица 119, 123; М. за »ь'399. Миклюшичева Ианонска теория, 111 братя Миладинови, 415, 425. Милетичъ .1. 5, 172, 183, 220, 260 290, 294, 315, 319, 321, 366, ;;70, 373, 376, 379, ,Я81, 388, 390, 392, 395, 400, 403, 464, 492, 498, 505, 507, 509. Милш отъ с. Елешница (откупилъ миней 1602), 271. Мирчевъ 451, 456, 414, 492. Мирославово Ев., србс. нам. 154. Мйсиш (Мизия), 253. Мисиръ (Егииеть) 309. Мисирковъ 338. Михаилъ III, виз. имп. 74. Михаилъ царь 227. Михаилъ АсЬнь 1392 г., 237. архистр. Михаилъ, ман. Осиковски (1658 г.), 273. Миха1мовъ Дамаскинь 304. Мнхановнчъ А. 150, 1(;5, 170, 171. 214, :^50. Михаиовичевъ Апостолъ, хърв. г.]аг. пам. 150. Миховъ В. 255. попъ Младенъ (иодвърз, книги), 306. Младеновъ С. 81, ЗЗо, 338. мяогол^гствия за натр. Евтимня 248. многол^тствия за царь Шшимана 249. мо вм. ме въ пам, отъ XIV в. 234. мо вм. ме въ моравски 348. Хауи Моисеш 302. Молеронъ Д. 388, 389, 390, 407, 408. морфоложки раз.шки между сръбски и български 339. 11ор||). свойства въ мак. гов. еднакви съ общобълг. 363. морф, особ. на морав, говори 345. Моравска!» земЬ (XIV в.), 253. Московски ЛЬтописъ, XIV в., 230. •Москва, сег, на.чодище на Маринско Ев. 172. Мипкасзу 28. Мурко М. и глаголица 131. Мюллеръ Фр. и глаголица, 125, 127. Мюллеръ В. и глаголица 122. Н. и1|Ьдлогъ ка за родите.1. к дател. въ моравски 847. ми, ви за вин. и дат. въ морав. 346. Надеждинъ И. 20. назални остатъци 83, названия на стб. оз. 67, 68. назв. старосАовенски за стб. ез. 68. назв. черковпослшшиски за стб, ез. 70. назв. старословепски за стб. ез. 71. наречия (стари) на словенобъл. ез. 61. народоука 5. Настевъ Н. 462. св. Наумъ, Методиевъ ученикъ 77. Начало на бълг. говор, и пием. сз. 63. Начевъ Н. 261. Н-Ьгоеви Послания, XVI в.. 259. Даскалъ Недялко отъ с. Ханцаръ (1086 г.), 278. НЬжински пр-Ьписъ отъ Дам. Студ. 278. н-Ьмски думи въ стб. 81. манаст. Н/Ьмцу, ркп. находище 237. НесАоръ (Месомврия), 226. Нетко, ктиторъ, Протонопинци 287. неуданено 1ь 403. Нехт-Ьнинъ 389, 390. НЮ за мн. ч. в. моравски 353. Х1ейаг1е Ь, 16. Никифоръ Вотониотъ 230. еропапа Ники||юръ, пнсецъ отъ 1602г ., 271. монахъ Никифоръ отъ Арбанаси 298, 299. монахъ Никифоръ, писецъ отъ 1 567 г., 268. ером. Никифоръ 306. наиа Николай I 74. Св. Никола въ с. Градище, ркп. про- исходище, 271. Св. Никола въ Три-кладенци, Со(|)ия, ркп. наход. 260. Никола, граматникъ отъ с. Новачене 269. Николь, мирски Брата (писалъ Хлуд. Парем.), 221. даскалъ Николай Селв1овски 308. Св. Никола Софийски, Служба и (11И- тие, XVI в., 200. КиколиК Вл. 357. Иикодски манастиръ, ркп. находище 221. киръ Никола Харватъ. синъ Дани- ловъ 280. Св. Ииконъ 232. Никонови Пандекти, XIV в., 232. Никонъ патриархъ 230. 52а Новакови^^ Ст. 153, 155, 235, 205. 392, 402, 462, 4!)7. новобълг. писмо 270. новобългар. паметници отъ XVII — Х^т в. 274. новит'Ь думи иматъ негюдв. удар. 432. Ново-село Чардакъ, ркн. происходище отъ 1623 г., 272. о. Обла глаголица 127. Обла глаголица (снимки) 168, 171, 177, 179. Обла глаголица, хърв. (снимка) 149. 0 вм. /К въ Чепино 505. б-а-говори (родопски! 505. Облакъ В. 5, 17, 143, 170, 186, 215, 38'', 388, 398, 401, 403, 408, 409, 413, 420, 422, 425, 487, 504; 0. за стб. 111; 0. за словашкото а 49; 0 за п 400; обсегъ па о-говори 504. обсегъ на центр. говори 503. обща език. история 3, 4. общобълг, думи въ моравски 354. о-говори (миячко-деб.) 504.' ограничение на центр. говори 500. означение на »« 384, 385, 386, 387. означение на род. м 379, 380, 381. означение на сЬвероист. >ь 386. означение на разложко 1ь 388. Оливеръ Хоанъ 234. он и ай за ж 497. Ор^шковъ П. 315, 372. осемъ замени за *, 498. основи за класификация на сл. езици 23. Остромирово Еванг. рус. 155, 156. отлики на полски ез. 32. отлики на руски езикъ 31. отлики на словенски езикъ 32. отлики на срб.-хърв. ез. 31. отлики на словено-бълг. ез. 61. отлики на чешки ез. 33. отметъ на удар. 432. отметнато удар. въ Щипско-Стру- мишко 450. Охридъ градъ, ркп. находище 205. Охридски Апостолъ, XII в., 209. Охридска правои. школа 200. Охридско Ев., г.ияг. 180. п. Павелъ, епископъ Романски 237. перей Павелъ отъ Рилски ман. 305. Пазарджикъ, ркп. происходище 304. Пазарджишки ПрЬводъ на Дам. Студ. 282. Паисиевъ почеркъ — еднакъвъ съ по- черка на Рилскит-Ь дамаск 282. Паисиева Историл произлиза отъ да- маскинска школа 310. Паисиева История въ дамаскииъ отъ 1796 г., 284. Палаузовъ Н. 250: П. за глаголи- цата 118. бълг. паметници отъ XII в. 202. бълг. паметници отъ XIII в. 211. бълг. паметници отъ XIV в. 223. бълг. паметници отъ XV в., 253. бълг. паметници отъ XVI в. 258. Панагюрски пр4писъ на Дам. Студ. 2/6. Панагюрски Сборни!съ, XVI в. 264. Панагюрски Дам. 296. попъ Панд1(.) (купилъ книга, 1673), 273. Панония, споменувана въ XIV в. 253. Св. Пантелей, ман., ркн. находище, 252. Пантелеевъ Дамаскинъ 290. Пастрнекъ Фр. 143, 186, 398; П. за словашкото а, 49. патриархаленъ културенъ поясъ 335. епископъ Пахомий 237. монахъ Пахомий отъ Ловечъ 1392 г.,. 237. мои. Пахомий граматнииъ отъ 1560^ и 1576 г., 268. Пейкичъ Кр. 360. даскалъ и попъ Це1(л), граматникъ отъ 1673 г., 273. Пекь, происходище на Вълк. Ев. 155.^ П-Ьснивецъ, XIV в. 223, 226. даскалъ Петко, писалъ дамаск. 307, Петковичъ К. 269. попъ Петровъ л-Ьтописъ 265, 308. Петъръ, царь български 249. попъ Петръ отъ с. Царацово (порл- чалъ Октоихъ на 1623), 272. Петръ ерей отъ с. Мирково 265. попъ Петръ, граматникъ отъ 1578 г. въ с. Пролеша 268. Петръ СР Под8аав1ю 203. Петръ граматникъ отъ 1582 г., 265. Петръ граматникъ, Ловечъ 1558 г., 262. Петръ, синъ Н^гоевъ 259. ман. Петъръ и Павелъ, ркп. нахо- дище 236. печатани черк. книги 269. Пименъ монахъ 237. Пирдопски Апостолъ, XIII в., 217. писменнп и устни извори 137. Плоднь градъ 309. Пловдивъ, находище на часть отъ. Сл-Ьпч. Ли. 208. о24 11д'Ь|{ие11СЕиСГюрникг,дамаскивъ802. ловел. иакл. иъ морански 347. Погодинъ М. 294. Погодинскв Псал гиръ, XII в., 207. ИогорЬловъ В. 160. Подупавие 203 221к Поливка Ю. 213, 219. Поликарпъ, игуиенъ Рвлсви 305. полож. на прасл. ез. 12. полож. на с.1авснобълг. ез. 61. полож. на бълг. говори 382. помел и къ на бълг. царие 2Ш. поменици 250. Цоновъ А. 220, 221. Поповъ П. 291. Попови чъ В. (подарилъ. ркп ) 242. Попруженко М. 25 •. яостеиенность между индоевр. езици 13, 16. постепенность между сл. езици 17. Потебня А. 21, 422. драпописни школи 192, 265. нравоп. Етимол. школа 233, 238, 240, :241, 245, 246, 247. «м*сенъ правоп. 228, 231, 199, 200, 232. 237, 238, 240, 241, 250, 252, 254, 256, 264. <}юн. правоп. 228, 241. 248, 250, 255, 256, 257, 259, 267. ' ч{|Он. правоп. въ дамаскинъ 286. влахобълг. правоп. 253, 263. Тк-правоп. школа (Охридска), 238. к-правоп. школа (^{летовска), 233, 253. 255. Пражки листи, глаг. 143; снимка 144; значението имъ за глагол. 118. прастари жилища на слав. 15, 16. пр4гледъ върху бълг. говори ,^64. предложни съед. съ отм. удар. 476. предходници на Паис. История 308. Прейсъ П. (за глаголицата) 118, 318. прЬметъ на удар. 433. преметнато удар. въ Щипско-Стру- МИМ1К0 450. прЬходни ср-Ьднобълг. п-ци 192, 193. преходни говори между стб. и бълг. 333, 337. 11ризр4нскиСборникъотъ 1421 г., 254. принципиална ешк. история 3. причастия на 'ен въ мор. 347. 11р11а, граматикъ отъ 1675 г., 272. ман. Продромъ, Дебър -до, 267. происходъ и назв. на стб. ез. 65. происходъ на третоср. удар. 469-487. происходъ на мор. население 342. Ргок1(3' В. 281. оротопоаъ Константинъ 309. Протопопинци, ркп. находище 287. Протопопински Дамаскинъ 287. прототипи насрбл. правоп. школи 202. попъ Пунчо отъ с. Мокр шъ (пр^велъ дамаскини), 283. Попъ-Иунчовъ Дамаскинъ отъ 1796 г. 283. „Пчела" въ едвнъ дамаскинъ 279. първа бълг. печатна книга 811. първа бълг. граматика 314. Р. с. Равне, происходище на Бол. Пс. 205. Рагуза(Дубровникъ), находище на Ку- лпнова Грамота 153. Раду, граматникъ отъ с. Новачене (Йикополско), 269. Радуловъ М. 305. Радивоевъ М. 2!)3. 297. Радчеико К. 250, 253. развитие на езика по врЪме и по м^сто 8. разграничение накос.-мор. говори 337. разграничение между сквероист. и »1Гоист. говори 370. разгр. на к-г'-говори 413, 414. Разлоговъ 389, 390. разложко шч-ж 407. разложено склон, въ косовско-морав. паметници 357 — 360. разпи мн-Ьния за първичнилтъ изго- воръ на -к 399, 400. разносрично ударение (обсегъ) 430. Ракитово (Ц-Ьпипа) 310. расположение на сл. езици 16. распоредба еа стб. паметници по -к-к, 162—163. распред^ление на старобълг. п-ци по векове 191. распр. на бълг. говори по п, 310. „ п у, ' п ь 386, 387. характеристика на род. говори 379. Романъ, ученикъ на I. Брадати 298. Романовь Сборпикъ 298. ерох. Романъ Загорецъ, писецъ отъ 1694 г., 274. Романия (Тракия), 226. Романски С. 259, 260. Ростиславъ, моравски князь 74. руски правописъ 271. руска редакция 155. руски черковни книги 271. Русенецъ, манастиръ, ркп. происхо- дище 263. рупски говори 377. р-\ въ моравски 342. С. Савина Книга, кир. 183. нопъ Сава (писалъ Сав. Кн.), 183. ером. Сава (порачалъ прологь на 1579 г.), 268. Савинковъ И. 156, Сазавски манаст. и глаголица 131. „ ман. и сл. служба 77. Салганджиевъ 497. Саноковъ, ркп. находище 304. Самоковски Сб., дам. 297. Самоковски Дам. 302. „ гич-жц, 407. Самуиловъ Надписъ 181 ; Свинка 182. Самуилъ архиеп. 305. Сарафовъ 207. градъ Сардик1а или Ср^децъ 260. Св. Софт Сардакшска (15бЗ), 267. Светославовъ Сборникъ, рус. 166. Свищовски Дам. 291. северни к'-г'-говори 41-3. с4вероист. изг. на » — старо свойство 375. сЬвероист. и. (означение), 386. „ изг. на л въ югоист. области 372. Севастьяновъ П. 154, 165. С^верьяновъ С. 186. сегашно и пр'Ьжно съсЬдство между сл. езици 27, 28. Секуловъ Хр. 462. селища съ назаленъ изг. за л 497. &ур С^Ьрв, поповъ синь, Глохене (пор&чалъ книги 1628 г.), 272. частица си въ моравски 350. Силванъ монахъ 237. царь Симеонъ въ Свет. Сб. 156, 157., Симеонъ архиеп. 1392 г., 237. мои. Симеонъ, писецъ 1356 г., 236. Симеонъ Старьць (писалъ Вълк. Ев.),. 155. Симеон ка Джонова 494. СШонъ — вЬроятно Симонъ мнихъ 229. Синайски Псадтиръ, глаг. 174-; снимка отъ него 175. Синайски Тр^бникъ, глаг. 173. синт. особ. въ мор. говори 349. „ разлики между срб. и бълг. 341., Снрку 222, 248, 253, 259, 261; С. и глаголич. манастири 131. славей вм. славул и пр. въ мор. 348. Славейковъ П. Р. 370, 380. с. Славовица, ркп. происходище 272. славословие къмъ ц. I. Алекс. 225. слав. езици, или сл. наречия? — 17^ слав. езици (нар-Ьчия) отъ 1793 г., 18. славянско влияние върху мадж. 28. славянски думи въ мадж. 64. сливане падежит'Ь въ моравски 346.. Сливенъ, ркп. находище 264. Сливенски Дам. 291. Слова на I. Спнаита, XIV в., 264. словашки ез. — пр'Ьходенъ 16. словенъ имотъ на стб. езикъ 81. Словенобългарска История 310. словесно градиво 311. словинска редакция 145. словенъ имотъ у моравски 853. словотв. суфикси въ морав. 353. Сл-Ьпченски Апостолъ, XII в., 207: Сл-Ьпч. Ап. — пдимпсестъ 208. Слуцки Псалтиръ, кир., 187. смекчит. знакъ ' въ Суп. Сбр. 185; смекч. зн. въ Хилинд. Листи 187. смесени или пр'Ьходни славянски на- речия 16. Смичикласъ Т. 158. Соболевски А. 4, 135, 398;Соб. и гла- голица 121; Соб. и л, 399. 526 Оиунс&а область — родина па старо- бълг. езикъ 111. градъ Солунски 253. €олу11С11а българска гнмначия, ркн. находище 261. Оопотски пр^писъ на Дам. Студ. 279. с. Сопотъ, ркп. происходище 27У. Сопотски или Тихонравовъ Дам. 294. Софийски Октоихъ, Х1И в., 219. Соф. Не. (ПЬснивеиъ). XIV в., 223. Софроний монахъ 237. С|1еранск1й М. 215. монахъ Спиридонъ, граматикь отт> 1503 г, 267. монахъ Спиридонъ, граматакъ отъ 1600 г,, 271. <::11ространовъ Е. 240, 258, 266, 273, 279. 300, 415. 0резпевск1й И. 20. 146, 151, 153, 154, 155, 165, 171, 174, 178, 180, 184, 186, 187, 188, 189, 204, 206, 207, 208, 209, 214, 219, 221, 252, 279, 318; Ср. и глаголица 118, 120. С1)авнение между глаголица и гръц- ки курсивъ 127. сравн. и пр-Ьвъсх. степень въ мо- равски 347. <;равнителни таблици между глаг. и гръцко писмо 128, 129. Срацимиръ, синъ I. Александровъ 227. срЬднобълг. паметници 189. «р^днобълг. традиция въ дам. 287. <;р4дногорски пр1)В0дъ на Дам. Студ. 276. Ср^дна-гора — происходище на дамас- кини 280. ср']^дномакед. говори (характеристика) 419. «ръбска редакция 153, 154. Станиславовъ Филипъ 360. попъ Станчо отъ Г. Нетрополха 210. Старинни думи въ днешни българ. говори 83—109, Старобълг. и новобълг. 63. старо и ново полож. на словено-бъл- гарски езикъ 62. старобългарски паметници 158. Старозав^тни Листи, XIV в., 238. старото ударение — фонетическо, а новото — логическо 379. старинность на костурското ударе- ние 486. Стасовъ Вл. 154, 213. €тоенчо ахтарь 250, Стойчевъ Кр. 83, 507. Стойко ерей (Софроний), 311. Стоиб), ктиторъ, Цротопопинци 287. даскалъ Сто.л.нъ отъ с. Трявна 263. Сто1анъ Кирчовъ, Етрополе (платилъ подвързня, 1577 г.), 268. Стоншъ граматпикъ, Софих 1592 г., 260. попъ Сто1анъ, Протопопинци 237. Сто1?1нъ граматикъ отъ с. Елена 296. Стояновъ Дам. 296. даскалъ Стонип. отъ с. ТрЬвна 293. Стоявовъ П. 229, 248. Столновъ Р. 293. Сто^ановиЬ Лз- 133, 154, 197, 213, 235, 280, 281, 298, 306, 357. Стоиловъ Л. 83, 313. 384. 457, 459, 431, 498. Стоиловъ Д-ръ Хр. 314. Стефанъ Сръбски 234. Стефанъ Лазаревпчъ (1421), 254. Сте||)анъ воевода 237. сте ви. хте въ мораврки 349. Стихотворно славословие въ Свет. Сб. 157. СтрЬчо (писалъ въ Добрш. Ев.), 212. Струмишки Апостолъ 218. Струмишки говоръ (характеристика и материали), 446. схематично расклонение на >ь, 404. схема за м'Ьнит'Ь на 1] - с1,] въ югоист. славянски езици 423. I. Схоластикъ, XIV в., 246. султанъ Сулеманъ 269. Супрасълски Сборникъ, кир. 184; Супр. Сб. — иалиипсестъ 187. суф. — ица въ моравски 352. V -~ «« п „ 352. „ — ина „ ,. 353. „ — ичка „ „ 352. » "*■' п п 352. Сухановъ Арс. 280. Сучава, ркп. происходище 264. с. Сушица (Карлово), ркп. происход. отъ 1669 г.. 273. сч, шч — хч въ моравски 345. сьсь (удвоено съ) отъ XIV в., 239. Т. Тауюг ^8. (за цроисхода на глаголи- цата). 123. Таховъ Н. 467. Тахота Чръньць, писецъ отъ 1353 г.. 234. ТвртковиЬ 153. Теодоръ граматикъ отъ с. Равне 205. Теодора царица 227, 235, 240. попъ Теодоръ Врачански 251, 228. 300, 305. 527 попъ Теодоровъ Златоустъ 300. Теодоровъ А. 311, 338, 360, 386,399, 505, 506. Теодосий, патриархъ 232: неговъ под- писъ 233. Теодосиева Л^ствица XIV в,, 240. Теодосик, синъ Н^гоевъ 259. инокъ Теодосий (1364), 240. попъ Теофанъ. писецъ отъ 1592 г., 269. ером. Теофанъ 298; писалъ дамаскияъ 305. Теофановъ Сборникъ, дам. 304, 3(»5. Теофи-иъ, владика 300. Тетевенско е, 507. Тетевенско Сборниче, дам. 297. 1^ — й] въ макед. говори 338, 362: въ моравски 342, 344. Тиквешки Сборникъ, ХУ1 в., 261. Тилевъ Н. 389. Тиховъ Н. 6, 326. Тихонравовъ Дамаскинъ А, 294; Тих. Дам. Б, 295. Тихота писецъ (Бол. Пс). 205. Даскалъ Тодоръ Пирдоиски 288. торбеши 300. Траболусъ (Триполи) 309, Тр-Ьвненски Дам, 293. третоср. удар. 465. Триентъ, находипхе на Клоц. Сб. 168. ТрсаЗсх^а - Ср-Ьльць 398. Трифоиовъ К). 263, Троед-Ьлба на Даничича 21, Св. Троица, Търа. ман, (откупува ркп, 262. Св. Троица, ман. Врачански, ркп, происходище 272, Св. Троица въ 1Атрополе, ркп, проис- ходище, 273, Троянска Прича, XIV в., 231, 232, Троянски Дамаскинъ, 285, Тудча, находище на Добрш. Ев. 211. Т8нФе-к — Тунисъ 30^. Тръновъ градъ 227. 240. Търновско Ев., XIII в., 214, Търновски Сборникъ, XIV в. 239. Търновска Патриаршия (основаване), 249. Търновска гимназия, ркп. находище, 263. V. у - е за 3 л. мн. въ моравски 348. глаголи чй-увам въ мор. 347. ударение върху собств, имена - отъ 1356 г., 237. ударения отъ 1364 г,, 240. ударения, точно поставени, отъ XV в,. 255, ударения правилни 259. 264,267, 278, 2Н0, 287, 289, 292, 293. ударени гласни — кратки 428, 429. ударена дължина — н^Ьщо вторично. 429. ударение полуопр. двуср. 1, 451. ударение полуопр. двуср. II, 456, ударение второсричио 461. ударение у глаголи 440. ударение въ аор. 443. ударение въ имперф. 444. ударение въ сег. вр. 441. ударения въ макед. говори 362, ударение въ моравски 343, 350, удвоени мЬстоимения въ моравски 346. удължение въ зв. пад. 489. удължение логическо 489. оу-м-катъ вм. о\-м-к1тТк 395. Ундолск1Й В. 1в8, 318. 0\'пнръ лн](он 135. Успенск1й И, 154, 155. 174, 181, 183, 236. м-ксто о^-стне при Тр-кнок-к (1364 г.), 240. устно .( въ моравски 342. Устр-Ьловъ 20. попъ Филипъ, писецъ 231. Филипъ Станисдавовъ 311. Филипъ, ктиторъ, Протопопинци, 287. филоложки докази за стб. ез. 78. происходъ на финик. писмо 114, расклонение на финик. писмо 115. Флоринсмй Т. 121, 181, 183, 324, 250; Фл, за положението на сло- вашки ез. 60; Фл. за >ь,400; оц'Ьнка на бълг. часть отъ лекциит^ му по слав. фил. 323, фодклоръ отъ Моравско 357. фон. б-Ьл^зи за класификация на сл, езици 24—26. фон. свойства еднакви въ мор. и въ общобълг. 343 фон, разлики между срб, и бълг. 338. фон, разлики между бълг, говори 365. Фортунатовъ Ф, 432, Фрайзингенски (Мювх,) Молитви 145. Фонетична школа 200, X. НаГегкогп и глаголица 124. Ханджарски Пр^писъ на Дам, Студ. 278 Ханка В, 165. Характеристика на макед. говори 361. о'^6 Характеристика иа родопскит'1> го- вори 377. Характеристика иа югоист. говори 375. Характеристика па,^' тнквишко-мори- овгкит'!» говори 457. Характ. иа костурско-кайларскитЬ го- вори 461. Навйеи И. 4в6. Хасковски Псалтирь, XVI в., 267. Наиа1а М. 146, 318; П. за сгб. ез. 68. Негтапн Раи! 3. Хилендарски май. — рки. находище 272. Хилендарски Листи, кир. 181. Шг1; Н. за стб. ез. 111. Хлудовъ Триодъ, ХШ в., 220. Хлудовъ Паремейникъ, XIII в., 221. НбПег (открилъ Пражки Листи) 118. Храбръ, черноризецъ 120, 265. Христо Боялжи отъ Соиотъ 294. Хронолог. распр'Ьд'Ьдба на кииж. гра- диво 140. Хърватска редакция 148. Хърватска глаголица 132. ц. Дамблакъ Григорий 258. Цви^и^^ 334, 335. попъ Цвгатко (щ^лъ да печати Соп. Дам.), 2У4. ценгрални или ср']^дищии говори 495. централните говори — повече за- падни 502. Ц'Ьпина — Чепино 309. Цоаевъ Б. 45, 62, 206, 213, 215, 218, 222, 232, 235, 240, 242, 248, 250, 255, 260, 265, 268. 272, 275, 287, 298, 300, 305, 307, 311, 319, 342. 357, 360, 366, 413, 498, 501, 407. Цоневъ Ив. (купилъ дамаск.), 304. Ч. '(-(«-наречие — преходно между бълг. и руски 17, 413. и-}*-говори 409, 410. СгашЬе! 8. 48, 52. Чилиигировъ С. 332. членна форма отъ XIV в. 252. употр'Ьба на членъ въ моравски 346. Черепишки нанастиръ — ркп. нахо- дище 271. Чертковъ 231. Чехоморавска редакция 101. Чолаковъ В. 387, 425. Сгпб1(5 178. чужди работи но бълг. езикъ 314. чужди думи въ моравски 356. ш. Шапкарон!. К. 416, 451. 457, 460, 462. 467, 468. Шафарикъ II. 19, 143, 153, 170, 171, 208, 209, 215, 218, 219, 318; III. и глаголица 118, 119; III за словашкия рЬчникъ 52; Ш. за подож. па словашки ез. 60. 1Г1ахматовъ А. 422. -ше вм. -ха въ моравски 349. Шевиревъ С. 232. 1ов. 111ишатовацъ (пише ииней на 1608 г.), 272. Шишковъ Ст. 331, 380, 387, 505, 506. I. Шишманъ царь 236. ИГишмановъ И. 5, 11, 313. 8сЬ1е1сЬег А. 4, 146; Шл. за стб. 68; Шлайхерово родосл. дърво 13. Шляковъ Н. 325. 8с111шй1 I. 16; М1м. за стб. 111; Шм. за р. пълногл. 21. 8сЬо1у1п е. 236. шопи и торлаци 334. Шуменски Сборникъ, дам. 308. Шумигорски (подарилъ ркп.), 256. Щенкинъ Е. 143, 184, 188, 197, 205^ 206, 405. шт-жд — признакъ на български езикъ 79. Ф -жд^ въ Мюнх. Молитви 146. гит-жд ■ говори 406. шт-жд въ Деб. говоръ 418. Щнпски говоръ (характеристика и материали), 446. ъ. ь. ъ. ъ н ь признакъ на стб. езикъ 80. * и ъ въ Зогр. Ев. 167. г и ь въ моравски 342. г и ь въ макед. говори 361. %-говори или общобългарски 499. *к-говори или старобъдг. 496, 498» о за /К въ Дебърско 501. п признакъ на стб. ез. 80. п глаголическо 394. първиченъ изго^оръ на 1ь 392, 393. първично 1ь='а 394, 395. старо название па 1ь, 394. )(. въ съединение съ гърлени 394, 395.. 1ь вм. 1а сл4дъ съгласни 396. источео гь въ западнобългарски 390. п въ с:Ьвероист. говори 38!^ п въ югоисточ. _ 883. 529 непр-Ьгласеио >* въ Шумеиско 374. „ п въ ср-Ьдиогорски и други говори 374. непр^гл. 1ь у рускитЬ колописти 373. прЬгласено )б въ род. говори 379. югоист. )ь въ сЬвероист. область 372. 1Ь въ моравски 342. разложко 16 (означение) 388, 389. изговоръ на )ь въ рум. книжнина 397. №-товъ изг. у други сл. ез. 397, 398. И)-товъ „ въ 1)уо1а1 398. ;ь-товъ „ въ сръбско- хърв. 397. 1Ь-товъ „ въ словашки 398. »ь-товъ „ въ западнобълг. 398. 399. ю. я. ж. л. № въ Миросл. Ев. 155. онако <м, 220; въ СлЬпч. Ап. 208. югоист. сл. езици откъмъ ^^-(^^ 422. югозап. говори съдържатъ повече сто. думи 82. южни к'-г' -говори 413. югоист. българи въ сЬверопсточна область 371. Ягичъ В. 17, 18, 22, 28, 132, 133, 142. 148, 150, 165, 1(57, 168, 170, 180, 184, 202, 204, 205, 206. 219, 224, 227, 230, 256, 263, 264, 296, 315, 318; Я. за р. пълногласие 21 ; Я. иротрвъ класификацията на сл. езици 23; Я. за словашкото а 49; Я. за [10Л0Ж. па славянскит-Ь езици 60; Я. за стб. езикъ 68, 72, 111, 112; Я. и глаголица 123; Ягичеви таблици за глаголич. азбука 124; Я. за първичипл впдъ па глаголи- цата 130; Я. за областьта па ки- рилица и глаголица 133: Я. и Гайтлеровото мн'Ьние за глаголи- цата 121 ; Я. за » 399. Яковщнца, манастиръ, ркп. находище (1602 г.), 1^71. Яковъ Крайковъ отъ София 270. 1Аку-ага или Байчо граматикъ (1577), 268. Яневъ А. 457. Янкуловъ Сбориикъ, дам. 300. Янкулъ, ученикъ на I. Брадати 298. Янкулъ граматикъ отъ Б^лиградъ (1678 г.), 273. Ястребовъ В. 254. Яцимнрск1и А. 136, 222, 238, 248, 260. ж въ Мюнх. молитви 146. ж въ моравски 342. л въ макед. говори 361. -ти — »■ а — самородно' българско свой- ство 503. д; — »• а - втора бълг. вокализадия 502. л — *■ а — западнобълг. свойство 502. лглеста глаголица 129; снимки отъ жгл. глагол. 169, 173, 175. /т;гл. хърв. глаголица (снимка) 150. л сл-Ьдъ гласни, л» слЬдъ съгл. въ срблг. п-ци 196, 197. л^ п л признаци на стб. ез, 79. ж и А въ ср^днобълг. п-ци 193- 5. д^ и А — споредъ ([)ормит'Ь 196. л въ моравски 342. два знака за л въ Супр. Сб. 185. три знака за а въ Сав. Ки. 184. затворено А въстбл. п-ци 198, 228, 240. отворено и затв. а (въ Хил. Лист.), 187. затв. д идва и въ Миросл. Ев. 155. А по руско влияние въ ХИТ в. 218. 1Н км. А въ XIV в. 239. Показалецъ на снимкит'Ь отъ стари паметници. Киевски Листи, лглеста глаголица, чехоморавска редакция . Пражки Листи, „ „ хърватска „ Виенски Листи, обла глаголица, „ редакция . Михановичсвъ апостол ъ, обла глаголица, хърватска редакция Житие на с в. Текла, длъгиеста глаголица, „ „ Зографско Е в., обла глаголица, българска редакция .... Клоцовъ Сборник ъ, Д1г-1есга глаголица, българска редакция . М а р и и н с к 0 Е в., обла глаголица, българска редакция .... Синайски Тр^бникъ, аглеста глаголица, българска редакция СинайскиПсалтиръ, „ „ „ „ Лсенаново Е в., обла глаголица, българска редакция .... Македонски листъ, обла глаголица, българска редакция. . Самуиловъ надпис ъ, кирилски пам., българска „ . . Стр. 142 144 149 150 152 166 169 171 173 175 177 179 182') •) Форматътъ на „Уииверситетска ииблистека" п» позволи да се нмЬстять и др)1'н снимки оть стари паши иаметвици. 174-1919 ^■я^^^;^^^ч;т^^ау'IИЯ■ж«^^цг»«^;к^гд?«^>^я;дж»^д-.ц^^^-д;^»^■^^^|^7^|^ Р1ЕА5Е ОО МОТ КЕМОУЕ САК05 ОК 511Р5 РКОМ ТН15 РОСКЕТ им1УЕк$1ТУ ор токомто ивкАКУ РО 825 Т85 11.1 Тзопеу, Веп»о 1з-Ьог11а па Ьи1§еи78к11 вг1к